Димитър Точев
Чифт дървени кънки (13)

Краят на историята

В пионерския музей бяхме четирима: Светла, градският фотограф, моя милост и учителят по физкултура Мильо Петров. Светла изпълняваше задачата на домакиня, а фотограф бях наел да снима за вестника дървените кънки заедно с техния някогашен собственик.

Най-горда от всички беше Светла. Все пак тя имаше главната заслуга за този музей, а благодарение на него и за разкриването на историята с дървените кънки. Най-важен беше градският фотограф, който за пръв път от толкова години трябваше да снима за вестник. Той не жалеше светкавицата си, щракаше на поразия и се разпореждаше като генерал на полесражение:

— Застанете, моля тук! Така! Малко вляво. Главата повдигната. Не мигайте! Усмихнете се! Сега застанете там! Така! Сега се усмихнете! Не мигайте! Така!…

Най-тихият и най-смутеният от всички беше учителят. Приличаше на ученик, който е помолил да не го изпитват, а въпреки това са го вдигнали на дъската и не само са го вдигнали, а искат да го покажат на всички.

— Защо трябва? Голяма работа! Едни нищо и никакви кънки.

— Не е работата в кънките, а у този, който ги е карал!

— Какво пък толкова? Ако бяха казали на Пацата, а не на мен, и той щеше да направи същото. Даже дебелият Сашко! Цялата работа е, че бате Марин помоли мен.

— Бате Марин? — повторих аз, защото вече бях чувал името му, когато ми разказваха някогашната история. — Марин от пристанището, нали?

— Той! Нашият треньор и… приятел.

— А какво стана с него? Къде е той сега?

Учителят ме погледна право в очите, някаква сянка мина изведнъж по лицето му… Наведе глава, помълча… Отново ме погледна в очите…

— Случи ли му се нещо?

Въздъхна дълбоко и бавно каза:

— Убили го! В същата нощ на оная блокада!

Смутих се от неочаквания отговор, но исках да науча всичко:

— Защо? Нали беше добър човек? Какво е направил?

— Нищо! Намерили в стаята му оръжие. Скрито под дюшека на леглото.

— Само за това?

— Открили още, че е във връзка с нелегалните, че той бил взривил немски шлеп с оръжие… При товаренето сложил в трюма бомба със закъснител…

— Така ли е наистина? — попитах.

Учителят въздъхна отново:

— Сигурно е така. Нашият бате Марин беше смел човек. Мразеше от цялата си душа фашистите. И нашите, и тези в немските униформи, които в малкото ни градче се чувствуваха съвсем като у дома еи. Та… сигурно наистина той е взривил немския шлеп. Имаше такъв случай. Излъгаха тогава, че уж се бил натъкнал на мина.

— Мразеше немците, казахте? Нали?

— Всички ги мразехме. Но той…

— Тогава… Добре, че се сетих. Защо толкова настояваше да пазите онова немско флагче с пречупения кръст? Флагчето, което ви поднесъл немският офицер? Случи ли се наистина да ви потрябва?

Учителят се усмихна:

— Потрябва и още как!

— Наистина ли?

— Наистина! Нали, след като предупредих нелегалните, трябваше да се върна все пак в града? Още рано сутринта тръгнах с кънките отново по замръзналия Дунав. Реших, че така е по-безопасно. Ако ме хванат, ще кажа — пързалям се! Ще се измъкна по-лесно.

— И какво стана?

— Блокадата още не била вдигната, но аз не знаех. Седнах на брега, за да отвържа кънките си. Тогава върху мен се нахвърлиха двама немски войници с шмайзери.

— Горе ръцете! Какво търсиш тук? — извикаха и насочиха шмайзерите към мен.

— Нищо — казвам. — Пързалям се!

— Лъжеш! — съскат ония. — Чети си молитвата, българска свиня.

Изплаших се не на шега, но реших, че не бива да мънкам, а, обратно. Опитах се да изглеждам колкото може по-важен. Казах им:

— Я не обиждайте, че ако ида при началника ви, тогава ще видите. — Те се смеят и току ме гъделичкат с дулата на шмайзерите. Единият особено. Ще припадне от смях.

— Не се шегувам — казах и още по-важно. — Ще си изпатите.

Оня се смее и натиска шмайзера в гърдите ми:

— Ти заплашва? Ти партизан! Ти български швайн. Тебе пат-пат!

Тогава бръкнах в джоба си и извадих флагчето. Тикнах го в очите му:

— На! Чети! Твоят началник ми го даде! При него ще се оплача!

Не очаквах успех, но флагчето свърши работа. Войниците станаха изведнъж сериозни. Пошепнаха си нещо. Огледаха ме от главата до петите…

— После? — нямах търпение аз.

— После ми помогнаха да сваля кънките и най-любезно ме придружиха до в къщи. Противях се, но те не ме слушаха:

— Найн! Ти наш приятел! Без нас някой стреля… Найн!… Ти наш приятел! Ти приятел фюрер!

Разсмяхме се и двамата. Наистина беше смешно. Едно нищо и никакво флагче, но нали на него имало пречупен кръст? Нали е подарено от голямото началство?

Така свърши историята след онази нощ — каза учителят. — Изкараха ме герой. А то? Нищо и никаква работа. И Пацата щеше да я свърши, ако него беше помолил бате Марин.

— Всъщност какво стана с приятелите ви? Къде са те сега?

Въпросът ми развесели учителя:

— С Пацата сме и сега най-добрите приятели. Началник на пристанището е. Дебелият Сашко е отдавна вече другарят Александър Стефанов, един от най-добрите адвокати в града.

— А Митето? Оня, дето все се шегуваше. Закачката ли, как му казвахте.

— И Митето, и Ицо са в София. Научни работници. С философия се занимават. В някакъв институт. През лятото идват на риба. Тогава си припомняме онези детски години… Събираме се всички и си спомняме… Не забравяме да сложим цветя и пред паметника на нашия треньор… На бате Марин.

— Паметник ли казахте? — попитах.

— Не го ли видяхте? На самия бряг. Пионерите го построиха със свои средства. Ще ви заведа да го видите.

… Беше душен следобед. Дунава влачеше мътните си води надолу, към морето. В клоните на крайбрежните върби цвъртяха птици, някъде лениво свиреше шлеп…

Един висок, слаб човек с леко прошарени от годините коси пристъпи бавно напред, постоя миг-два вгледан в едно светло мраморно лице и се наведе ниско, за да остави стръкче здравец… Поставих и моите цветя до неговите.

— Това е историята — отново въздъхна учителят по физкултура.

— Историята на чифт дървени кънки! — казах аз.

И на едно отминало детство!

… Вървяхме отново по улиците на малкото крайдунавско градче. Някъде по реката лениво свиреше шлеп. Някъде от прозорците на училището долиташе песен. Радостната песен на едно друго детство.