Димитър Точев
Чифт дървени кънки (7)

Команда „Вихър“

По главната улица, весело свирукайки, вървеше момче. Беше метнало през рамо чифт дървени кънки. Слабото януарско слънце блестеше в излъсканите им железни плазове и като се люлееха, те описваха светещи зигзаги. А се люлееха, защото момчето накуцваше доста забележимо.

Беше Пацата.

Бързаше.

Изведнъж отскочи встрани и се притули в най-близкия вход. Инстинктивно направи това движение, и то твърде навреме, защото от завоя изневиделица връхлетя на улицата немски мотоциклет със замръзнали в него войници с автомати. Миг след това пред очите му се проточи огромна колона от немски танкове. Бръмченето им и тежките им гъсенични вериги тресяха и улицата, и съседните къщи.

Колкото и да бързаше, Пацата трябваше да ги изчака скрит във входа по две причини. Първо, беше опасно да продължи. Немците не си поплюваха. Ще връхлетят върху него и няма да им мигне окото. А, второ — второто като че ли беше по-важно. Като всички момчета от градчето и Пацата беше любопитен. Често ли се случва да гледаш такова нещо? Истински танкове — огромни, гърмящи с веригите си чудовища, които с масленозеления си цвят, нашарен с кръстове, всяваха някъде по света истински ужас.

Някъде по света!

Пацата беше едва дванадесегодишен, но вече долавяше някои истини, които други момчета на негова възраст не разбираха. Знаеше например, че тези наперени войници от танковете не са такива, каквито ги описваха по радиото: смели рицари, които въдворяват нов ред на земята. Знаеше още това-онова за оня Хитлер, чието име произнасяха с такъв див възторг. Откъде го знаеше? От Мильо. Той не издържа веднъж. Пацата повтаряше това, което беше чул по радиото, а Мильо го сряза:

— Лъжат!

— Как ще лъжат? Радиото може ли да лъже?

— Лъже като дърт циганин. Нито войниците са рицари, нито Хитлер е стока.

— Казват, че е велик. Че е по-силен от всички!

— Казват, защото така им отърва. Ако беше велик, нямаше да тъпче, да убива, да лее кръв. Какво търси в нашия град? Защо затвори нашето училище?

— Защото е война!

— А защо е война? Защото на същия този Хитлер му скимнало да завладява света. Ето защо.

Пацата гледаше танковата колона и си мислеше не за Хитлер и за рицарите, а за Мильо. Беше се променил напоследък неговият приятел. Беше станал съвсем различен от преди. Все бързаше. Още не се е мръкнало, бърза да спи. Едва дочака да свърши тренировката, пак бърза. И все току шушука нещо с бате Марин. Тайни някакви. Дали треньорът не му разказваше допълнителни секрети по каране на кънки? Сигурно! Защото и Мильо тренираше наравно с всички, а караше най-добре. Въобще най-добрият в кънкьорската команда „Вихър“ беше той. А да кажеш, че кънките му са по-различни от на другите, не е вярно. Заедно ги правиха, от същия материал са и те. Значи има нещо. Сигурно бате Марин му доверяваше някои секрети.

Така си мислеше Пацата, докато край него гъргореха веригите на немските танкове. Но не беше прав. Никакви секрети не казваше на Мильо бате Марин. Говореха си свои работи. Секретът беше у самия Мильо. Такова си беше момчето на рибаря открай време. Захване ли нещо да прави, няма шега. Или, или! И в учението беше такъв. И във футбола нямаше равен, затова го избраха за капитан. А ето и сега с кънките. Не беше минал и месец, откакто образуваха команда „Вихър“, а Мильо вече така се държеше на тях, като че ли се беше родил върху кънки. Бате Марин го хвалеше на всяка тренировка. Караше го да показва трудните фигури на другите, при надбягвания засичаше времето му и радостно съобщаваше с басовия си глас:

— Нов рекорд за „Вихър“. Победител — Мильо!

… Танковете отминаха и Пацата хукна нагоре по улицата, защото до часа на тренировката оставаха броени минути. Но колкото и да се мъчеше да бърза, на тренировъчния плац (така наричаха мястото за тренировка) пристигна последен. Завърза бързо кънките, направи тройно плъзгане с двата крака и както изискваше треньорът, закова кънките пред него и израпортува:

— Състезателят от команда „Вихър“ Пацо Стоянов е готов за тренировка!

Кънките под краката на Пацата неочаквано заиграха, попадайки на заледено място, и „състезателят Стоянов“ се намери на земята. Момчетата прихнаха в неудържим смях, но треньорът, бате Марин, се правеше, че не вижда нито тях, нито смешно надигащия се Паца. Изкомандува, все едно че нищо не беше се случило:

— Команда, мир-но-о! Слушай задачата за днес!

Момчетата замръзнаха по местата си. Знаеха, че Марин обича да се шегува, но не и по време на работа. Знаеха също, че не прощава на недисциплинираните. Затова, макар че още ги напушваше смях, хапеха устните си и се мъчеха да изглеждат съвсем сериозни.

Този път не удържа и Марин. Засмя се с глас:

— Какво сте си прехапали устните… Ще ви се пукнат бузите. Я, Паца, покажи пак как се пада по време на рапорт.

Момчетата прихнаха отново. Смееше се повече от всички и Пацата:

— Няма да мога като първия път. Не съм отработил тази фигура.

— До утре да е готова! Ще я покажем на гала-концерта, — все още през смях каза Марин, а после добави сериозно: — Макар че без падане е по-добре.

Обичайната тренировка започна. Най-напред разгряване, после свободни спускания, както всеки път… Но това не трая дълго. Скоро Марин събра момчетата около себе си:

— Може да се каже, че първият етап е вече завършен. За един месец станахте добри кънкьори. Вярно ли е?

— Вярно е! — като по команда отговориха всички.

— Вярно е, само че не съвсем — пресече възторга на своите възпитаници Марин.

— Защо не съвсем? Всичко знаем: и плъзгане, и завои… Да не би тези от горната махала да са по-добри?

Това каза Ицо и другите бяха готови да го подкрепят, но Марин ги изпревари:

— В бягането сте слаби още, момчета. И в спускането. Трябва повече увереност, повече лекота в движенията. Тогава и скоростта ще е по-голяма. Така че стягайте се. Още малко усилия и вие ще станете истински състезатели. Нали искате?

Момчетата се оживиха.

— Как да не искаме? Нали за това тренираме, да станем състезатели, а не само да можем да се пързаляме.

— Тогава — на старт! Започваме бягане по двойки.

— Това вече е друго — каза Ицо. — Прилича на състезание.

Наистина Ицо беше прав. Бягането по двойки се хареса на всички. Сега всеки се стараеше да надбяга другия, да покаже на какво е способен. И макар че все пак това беше обикновена тренировка, всеки се чувствуваше участник едва ли не в истинско състезание.

За да станат двойките три, в тях се включи и треньорът. След пет поредни спускания излъчиха първенците. Това бяха Мильо, Ицо и Пацата. Сигурно нарочно Марин направи така, че Пацата да го победи в двете последни спускания. Все едно. Важното е, че тримата победители трябваше да се състезават помежду си за излъчване на първенец, а това правеше днешната тренировка още по-интересна. Даже и за Митето и Сашко, които загубиха в състезанията по двойки, и сега трябваше да бъдат само наблюдатели.

На първите две спускания се наложи Ицо. Втори на финала за общо учудване пристигна Пацата, а Мильо остана последен.

Дебелият Сашко сбута Митето:

— Мильо хитрува. Сега ще видиш.

— Какво ще хитрува? Ицо е по-добър.

— Да не се казвам Сашко, ако…

Наистина третото спускане спечели Мильо.

— Случайно е! — каза Митето.

— Никак даже не е случайно! — озъби се дебелият Сашко.

Беше прав. Мильо спечели и четвъртото, и петото спускане. Марин строи момчетата и вдигна ръката на Мильо.

— Ура за победителя!

Разнесе се нестройно, многогласно „ура“. Не беше още затихнало, когато на плаца, стъпвайки важно, се появи момче с бранническо кепе и с колан, на който се полюшкваше нож с гравирана буква „Б“.

Спря на две крачки от строените момчета. Изрече важно:

— Упълномощен съм да поканя вашата команда на състезания с команда „Орле“. Ако решите, изпратете свой парламентьор.

Обърна се и си замина така неочаквано, както беше дошъл.