Димитър Точев
Чифт дървени кънки (2)

Знаме с пречупен кръст

Дунав блестеше като огледало, поставено срещу слънцето. Беше гладък като стъкло. Нито една вълна, нито една бръчица! Сякаш беше замръзнал във вековното си корито. И изведнъж… Огледалото се напука. Светлината, отразена в него, потъмня, разлюля се в строшени късове… Неочакваният порив на вятъра вдигна леки като гълъбови криле вълни и те тръгнаха на ята към брега… Клоните на високите тополи зашушнаха, разлюляха се и надолу, кръжейки във въздуха като малки детски хвърчила, се устремиха шепа жълти листа.

Беше късно лято. Нямаше я още есента, но приближаването й се усещаше и по отслабналото слънце, и по скъсените дни… И по тези първи, жълти листа, откъснати от вятъра от клоните на високите крайбрежни тополи.

Никой не ги забеляза, макар че както винаги в следобедните часове крайбрежната уличка беше пълна с деца. Пък и кой ще ги види, когато парцалената топка е пусната в действие? Да зяпаш встрани, когато всеки миг могат да забият гол във вратата ти, е равно на предателство. Няма такива футболисти на крайбрежната улица. Виж, горе, в центъра могат и да се намерят. Разни парфюмени момченца! С разни модерни топки! Те могат и футбол да играят, и семки да дъвчат едновременно. А тези бедняшки момчета или играят, или гледат. Футболът е мъжка работа, не е за разни мамини госпожички.

— Шут! Шутирай бе, Паца-а! Още веднъж! Браво-о-о!

Пацата, куцичкото момче на чичо Стоян тенекеджията, успя да забие с бомбен шут гол във вратата на „Стрела“. В първия миг той даже не разбра дали топката мина между камъните, които отбелязваха вратата, или изхвърча встрани. Чак когато съотборниците му от „Сокол“ започнаха да го подмятат на ръце, разбра, че този път наистина се е случило дългоочакваното.

Този гол за него значеше много. Значеше, че Митко закачката няма вече да му се присмива: „Къде си хукнал с тези два леви крака!“ Значеше, че не даром са го включили в прославения отбор — просто от съжаление за куция му крак.

Най-много се радваше Мильо, капитанът на отбора:

— Виждаш ли? Какво ти казвах! Не е всичко до краката, а и глава трябва. Заби го, както се следва! Оставаш в отбора! Толкоз!

Пацата аленееше от радост, но се чувствуваше и неудобно от хвалбите:

— Абе… Случи се… Затова!

— Случва се, на който може — продължаваше задъхан от вълнение Мильо. — На твое място щях да пропусна, честна дума!

Не случайно Мильо, капитанът на „Сокол“, хвалеше Пацата. Жал му беше за това куцичко момче, неразделен техен приятел, който все обикаляше около игрището и с тъжни очи наблюдаваше мачовете.

Реши да прибегне до хитрост. Уговори се с един от играчите да се откаже от отбора. Момчето не искаше, но когато Мильо му обясни всичко, даже го помоли от все сърце, съгласи се.

— Щом е за приятел…

— Не виждаш ли, че му е мъчно на човека. Обикаля наоколо… Какво е виновен, че болестта е харесала него. А лекарят сам го съветва да спортува. Моля те!

Съгласи се момчето.

Когато трябваше да започне поредния мач, Мильо изненада Пацата с предложението си:

— Нямаме единайсети. Влизай!

— Как така? — стъписа се Пацата. — Та… аз…

— Какво ти? Голяма работа, че си накуцвал! Я влизай в игрището. Познавам един от националния. И той куца, пък по десет гола на мач вкарва!

За Пацата това беше съвсем неочаквано. Не можеше да си намери място от радост. И ето че днес…

— Казвах ти, а ти не вярваше. Видя ли?

Кой се радваше повече? Пацата или Мильо? Като че ли Мильо! Това сухо, дълго като вейка момче на рибаря чичо Петър, което целият квартал обичаше за добротата му.

— Колкото гладно, толкова добро, — казваха за него старите и скришом завиждаха на рибаря.

Не само кварталът — целият град познаваше Мильо заради една история, станала през пролетта. Още се разказваше за нея, още споменаваха името му, щом станеше дума за бедствието.

… Пролетта дойде неочаквано и необичайно за сезона топла. От силното слънце снеговете се стопиха изведнъж. Види се, така е било и по горното течение на Дунава, защото една сутрин с невъобразим тътнеж мътните води придойдоха и за по-малко от час изпълниха коритото на реката, разляха се по крайбрежната улица и запълзяха все по-нагоре и по-нагоре… Заляха крайбрежните къщи и дворове, а силата им не отслабваше, растеше с всяка минута.

Възрастните бяха вече отишли на работа, а от прозорците на залетите къщи пищяха деца… Старците, останали по домовете бяха безпомощни да направят каквото и да било. Водата беше отрязала пътя към спасението. Те се катереха с деца в ръце по масите, по таваните… А от ударите на стихията къщите можеха да рухнат всеки миг…

Тогава Мильо се появил с лодка в района на бедствието. Тънките му ръце здраво държали веслата. Обхождал къща по къща… Товарел деца и старци, стоварвал ги и отново се връщал. Вълните лудо удряли борда на лодката, люлеели я като тресчица, но момчето не спирало за миг… Когато пристигнали войниците от понтонната дружина, от умора и напрежение момчето било загубило съзнание. Намерили го сред вълните, проснато по очи в лодката.

Оттогава целият град познава малкия спасител, целият град помни името му с добро.

Децата го търсеха, защото за тях той беше герой над героите. Беше извършил подвиг. Когато реши да образува футболен отбор, всички се юрнаха към него:

— Пиши ме!

— Непременно и мене!

— Искам да съм при теб.

Имаше кандидати не за един, а най-малко за три отбора. Избра най-добрите и на първо място, разбира се, своите верни приятели Митко, Ицо, Сашко… Бяха съученици, бяха неразделни… Съжаляваше, че не можеше да включи в отбора и четвъртия от тях — Пацата. Детски паралич беше поразил левия му крак и момчето куцаше. Нямаше как. Какво щяха да кажат двайсетината здрави момчета, които не прие! Ще кажат:

— Така е. Включи куция, защото му е приятел, а нас… Не е честно да се приема по приятелски.

Сега вече и Пацата беше в отбора. И не само от немай къде, да се каже само, че и той е футболист. Ето го, даже гол вкара! С бомбен шут въпреки „двата си леви крака“, както казва Митето.

— Вие се забравихте! Един гол — голяма работа! Ще ви видим нататък.

Беше играч от противника.

— Един, ама майсторски!

— Добре де! Но играта не е свършила.

— Ще ви вкараме още, не се тревожете!

— Пилците се броят наесен!

Никой нямаше намерение да отстъпва, още повече че мачът беше дерби.

Топката зае мястото си в центъра. Реферът, дебелакът Сашко, подаде сигнал, но на парцаления футбол не му беше писано този ден да влезе повече в игра. Защото на игрището като хала връхлетя Ицо от горната махала. Беше пребледнял, едва си поемаше дъх от бягането.

— А вие?… Футбол, а?… Играете си… — на пресекулки — изрече той, дишайки все така тежко.

— На дама ли да играем? — подхвърли Митко закачката.

— Играйте си. А горе, в училището…

— Какво е станало в училището? Да не се е запалило? — попита Мильо. — Казвай де! Стига си пухтял като локомотив. Какво се е случило?

— А горе… в училището… Ей сега пристигнаха…

— Какво пристигна?

— Кой пристигна?

— Пристигнаха… Немци! С камиони. С танкове…

Топката така си остана в центъра на игрището. Децата се юрнаха по калдъръмената улица нагоре, към центъра. Сега те не гонеха някаква парцалена топка. Сега те не бяха противниците от важния дерби мач. Една-единствена дума: „Немци!“ ги накара да забравят всичко друго, да полетят като стрели нагоре, към своето училище, за да видят с очите си странните гости.

Бяха чували от бащите си за някаква война. Бяха слушали по радиото за някакви непобедими синеоки рицари… Представяха си ги с железни доспехи и дълги копия… Едри като великани, силни като вълшебници…

Бяха дошли и в техния град. Не на кон като рицаря Дон Кихот. С камиони, с танкове…

— Оттук е по-пряко — извика Мильо и орлякът стремително зави в указаната посока, без да намалява темпото, все така шляпайки с босите си крака по напечените от късното лятно слънце плочи.

Отдалеч чуха грохота на мотори и забавиха крачките. Вече не бягаха, а вървяха притиснати един в друг, надигаха се от време на време на пръсти и боязливо гледаха нататък, където боботеното нарастваше.

— Как изглеждат? — бутна Мильо рамото на Ицо.

— Като войници!

— С копия? — този път, без да се шегува, попита Митко.

— Глупости! С каски!

Вървяха. Все по-бавно и по-бавно. И все по-плътно притиснати един в друг.

Шумът на моторите наближаваше и може би затова разговорът отново секна.

— Ето ги! — извикаха едновременно няколко гласа и нечия ръка посочи показалия се зад завоя камион с немски войници.

Крачките станаха крачици. Приближиха още малко по уличката над училището и спряха. Дали ги изплаши долитащата до тях неразбрана реч? Или ония двамата с втъкнати на пушките ножове, които се мъчеха да избутат някакъв спрял пред училището старец?

Стояха като замръзнали. Взираха плахи очи надолу, мълчаха.

Наруши мълчанието Мильо:

— Ето какви били рицарите! Вече се разпореждат!

И пак мълчание. И пак плахи погледи надолу, към странните гости, които сливаха своя неразбран език с шума на моторите.

— Вижте, вижте — извика Ицо и протегна ръка към входа на училището.

От прозореца над входа се показа глава с каска, после някакъв прът… Каската изчезна, а вятърът люшна над входа знаме с пречупен кръст.

Беше късното лято на 1941 година.