Димитър Точев
Чифт дървени кънки (8)

Голямото състезание

Внезапното появяване на орлето в бранническа униформа и още по-неочакваното предложение учуди всички от команда „Вихър“. Те все така стояха върху кънките си на плаца, гледаха се един друг и мълчаха.

Пръв наруши мълчанието Ицо от горната махала:

— Какво си мисли този наперен пуяк? Виж го ти! Ще ни кани на състезания! Как ли пък няма да тръгнем да се състезаваме с някакви мамини момченца!

— Да си гледат кепетата! — обади се и Пацата. — Ние с приятели на немците не се състезаваме.

— Защо бе? — обади се дебелият Сашко. — Какво общо имат състезанията с немците? Тъкмо ще си премерим силите! Така де, какво лошо! Нали искаме да ставаме състезатели!

Мильо мълчеше. Мълчеше и бате Марин! А Ицо продължаваше да се горещи не на шега:

— Ще ми се фукат с разни ножчета. И с разни кепета. Ще вдигат ръце за поздрав като хитлеристите, а ние ще се състезаваме с тях. Глупости!

— Така де! Какво общо имаме ние с тях? Даже кънките ни не са като техните, а дървени! Защо мълчите бе, Мильо? Кажи, не съм ли прав?

Пацата изрече всичко това на един дъх и умолително спря погледа си на Мильо. Чакаше от него подкрепа. А той само се усмихваше предизвикателно.

— Кажи де, не съм ли прав? — повтори молбата си Пацата. Но вместо Мильо отговори Марин:

— Хем сте прави, хем не сте! — каза неочаквано той.

— Защо да не сме? — избухна отново Ицо. — Нали живея сред тях. Знам що за стока са. Присмиват ни се, наричат ни какво ли не, а сега искат да се състезаваме.

Марин се усмихна на свой ред, погали Ицо по косата и продължи:

— А знаете ли защо искат да се състезаваме? За да спечелят и да ни направят за присмех.

— Точно така! — намеси се отново Пацата! — Да не сме луди да приемем.

Ицо изблещи очи:

— Нищо не разбирам! Хем за смях ще ни правят, хем трябва да приемем. Шегуваш ли се, бате Марине?

— Не се шегувам. Само че трябва да развалим сметките им. Да ги победим! Толкоз!

— С нашите дървени кънки? — боязливо попита дебелият Сашко.

— А защо не? Какво, като са дървени? Отдолу нали са железни?

— Какво ще кажеш ти, Мильо?

— Съгласен съм да се състезаваме! Пък ще видим кой на кого ще се смее.

Думите на Мильо изведнаж окуражиха и другите. Най-напред се обади Пацата:

— Защо пък да не опитаме? Може и да им смачкаме фасона. Нищо не се знае.

— А може и те да ни го смачкат — все още упорствуваше Ицо. — Но ако другите са съгласни…

В края на краищата единодушно решиха да изпратят за парламентьор не друг, а Ицо. Поставяха едно-единствено условие, състезанието да се проведе след една седмица, и то пред публика. Непременно пред публика. Ако трябва даже и афиши да разлепят. И още едно условие поставяха, но то беше по-скоро уточняване: команда „Орле“ да участвува с петима от най-добрите си кънкьори срещу петимата състезатели на „Вихър“.

Условието беше прието.

Не е нужно да разказваме какво значеше за момчетата от „Вихър“ тази извоювана седмица преди голямото състезание. Сами се досещате, че тренировките зачестиха, че всеки час, всяка секунда дори вихърци напрягаха сили, тренираха без почивка.

Не може да не споменем в интерес на истината, че тъкмо през тази седмица Митко закачката, който мълчеше при спора — да се приеме ли или не предложението на команда „Орле“, извърши своя малък подвиг и спечели уважението на всички.

На никого не му беше минавало дори и през ум, че е добре да се разузнае тактиката на противника. Сети се Митко. И той като Ицо горненеца мразеше от цялата си душа фукльовците с браннически кепета. А тази омраза си имаше причина.

… Връщаше се веднъж Митето от фурната с половинка клисав хляб под мишница. Беше валяло и по улицата тъмнееха кални локви. Най-неочаквано в локвата до него тупна камък. Мръсните пръски оцапаха лицето му, единствената му блузка, хляба… Обърна се и видя превиващите се от смях бранничета — сина на околийския и Лимонадения — както наричаха внука на собственика на лимонадената работилница. Да се бие с тях, нямаше сили. Бяха едри, охранени. Да отмине? Обидата го пареше, чувствуваше, че устните му треперят.

— Браннически свини — успя само да каже, когато двамата с кепетата се хвърлиха върху него. Удряха, където попадне. После измъкнаха от под мишницата му половинката хляб и го запокитиха в локвата, превивайки се отново от смях.

Митето не можеше да забрави тази обида. Мълча, когато другите спореха за състезанието, но реши твърдо да направи нещо такова, че онези, с кепетата, да го запомнят. Тогава се сети, че трябва да разузнае тактиката на противника.

Няколко пъти успя да се скрие в района, където тренираха орлетата. Наблюдаваше всяка тяхна фигура, преценяваше издръжливостта на всеки, дори успя да се сдобие с хронометър и да засече постиженията им. Знаеше, че това е необходимо за команда „Вихър“. И когато мръзнеше с часове, свит неподвижно в снега, знаеше още, че това ще бъде неговото отмъщение за онази обида.

Митето имаше още едно качество. Обичаше да анализира. Не случайно му вървеше математиката за разлика от българския.

Всичко, което беше наблюдавал, изрази графически върху бял лист. Бе изчислил времето по разстоянието, за да получи бързината, бе извел дори някакви свои формули на тактиката на всеки състезател.

Сподели своите пресмятания с Ицо:

— Показа ли ги на бате Марин?

— Не!

— Ти си чудак! Та това е много важно.

— И аз така мисля, но…

— Ще знае с кого от тях кой от нас да чифтоса. Ще знае какво още е нужно, на какво можем да разчитаме, къде сме слаби и къде сме силни…

— И аз така мисля.

— То с мислене само не става. Тръгвай с мен!

— Къде?

— На пристанището! При бате Марин! Няма време за губене.

Марин похвали и двамата.

— Аз нямам дял — смутолеви Ицо. — Всичко Митето е направил сам. И идеята е негова.

— Колкото за идеята — поздравявам те, Мите. Трябваше аз да се сетя, а ти излезе по-умен от мен.

Митето пусна боята си и не отговори. Но само той знаеше какъв радостен огън бушуваше в душата му. Стига са му правили бележки за неговите закачки. Най-после и той може да покаже, че не е такъв, за какъвто понякога го мислеха.

Два дни преди състезанието на централните места в градчето се появиха афиши. Хората се спираха край тях и четяха едрите букви:

„ВАЖНО! ВАЖНО!

КАНИМ ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ ДА ПОСЕТЯТ

ГОЛЯМОТО КЪНКИ-СЪСТЕЗАНИЕ МЕЖДУ

КОМАНДИТЕ «ОРЛЕ» и «ВИХЪР», КОЕТО

ЩЕ СЕ СЪСТОИ НА 17 ЯНУАРИ В 10,00

ЧАСА НА ПЛАЦ «КАЛЕТО».

ВХОД — СВОБОДЕН!“

Напрежението растеше. Връщане назад не можеше да има. Битката беше приета и вихърци трябваше да направят всичко възможно, за да излязат с чест от състезанието. За тях добрият изход значеше не само победа за команда „Вихър“, а и победа над фукльовците с браннически кепета и лъскави ножчета. Това желаеха от все сърце и Мильо, и Пацата, и Сашко, и Митето… Не само Ицо, който най-много имаше зъб на горненци, може би, защото живееше около тях. Бащите на другите бяха разни управители, началници, приятели на немските офицери. Затова си правеха смях с него, момчето на пазача на градската баня. Смееха се на панталона му с кръпки, на дървените му кънки… Сега тези дървени кънки трябваше да покажат на железните, че не винаги блясъкът е най-важното нещо.

… Денят на състезанието дойде някак по-бързо, отколкото очакваха. Даже в първия миг рано на разсъмване момчетата имаха чувството, че не са успели да се подготвят, както трябва, че сигурно ще загубят. Но когато бате им Марин ги поведе, усмивката му им върна смелостта.

За обща изненада завариха местата около плаца изпълнени с народ. Всъщност какво чудно имаше в това? В едно малко градче дори и такова детско състезание е все пак нещо. Затова са се струпали толкова зяпачи. Но какво търсеха тук и немски офицери? И защо е дошел и военният оркестър? Свиреше марш, хората се надвикваха с оркестъра и вихърци разбраха още по-ясно, че бранничетата са се постарали да направят състезанието истинско, за да изглежда и победата им по-голяма. За да могат да се надсмеят над момчетата с дървени кънки пред повече свидетели.

— Не се отчайвайте! Може пък маршът на победата да бъде за нас — разбра тревогата им Марин и побърза да им вдъхне кураж.

— Да си призная, страхувам се! — пошушна му Мильо.

— Един пристанищен работник не бива да се страхува от разни сукалчета — смъмра го също шепнешком Марин и поведе момчетата към мястото на старта.

Оркестърът изсвири още един марш и спря. Отнякъде се появиха истински съдии с истински хронометри в ръцете. Нямаше шега. Всичко бе като на истинско голямо състезание.

— Внимание! — извика главният съдия и публиката наоколо затихна. — Ще се състезават пет двойки в бягане на хиляда метра. Същите двойки ще участвуват и в спускане на двеста метра. Моля гражданите да се отстранят от пистата. Първата двойка да заеме местата си.

— Сашко, пръв си ти! — изрече шепнешком Марин.

— Защо аз? Нека… Мильо! — боязливо смутолеви Сашко, изплашен, че с него започват.

— Без приказки! Заминавай!

Сашко зае мястото си на старта до наперен дългун от команда „Орле“, който важно пристъпваше от кънка на кънка.

Прозвуча изстрел от сигнален пистолет и момчетата полетяха по километровия маршрут.

Дали дългунът нарочно бавеше в началото или друга беше причината, но Сашко бързо взе преднина. Плъзгаше се леко въпреки пълнотата си и за обща радост на вихърци измина половината разстояние на десетина метра преднина от своя съперник. Но ето, че във втората половина Сашко усети, че сърцето му бие в гърлото — уплаши се, намали темпото. Дългунът, окуражен от това, размаха дългите си ръце по-енергично, за няколко минути навакса разликата и достигна финала пръв. Орлетята завикаха с все сила, ръкопляскаше и публиката…

— Провал! — изсъска ядосано Ицето. — Ще ни бият!

— Спокойно! — сложил ръка на рамото му Марин. — Състезанието едва започва. Има време до края.

Втори на старта застана Пацата. Гледайки го как куцука към стартовата линия, много от зяпачите го съжалиха:

— И това момченце ли ще се състезава? По-добре щеше да бъде, ако си седеше в къщи.

Но Пацата нямаше никакво намерение да се предава. Реши да използува тактиката на дългуна. Не бързаше в началото и партньорът му се откъсна далеч напред. Някои даже се чудеха защо не прекратят бягането. Преимуществото на другия беше толкова голямо!

— И тук загинахме! — прошепна отново Ицо, но чу същия отговор:

— Спокойно! Всичко е тактика. Защо Митето се стара толкова?

Пацата сякаш чу този разговор. Даде тласък с ръцете си, ускори движенията на краката и разстоянието между двамата започна да се стопява. Даже някои от тези, които искаха да се прекрати бягането, викаха окуражително:

— Дава-а-й! Още малко-о!

Само две крачки не му достигнаха да финишира пръв. Но и това беше победа за куция състезател. Публиката ръкопляскаше повече на него, отколкото на другия.

— Две точки загубихме! — каза Ицо, който не можеше да си намери място от яд.

— Затова пък ще спечелим три! — каза спокойно Марин.

— Вярваш ли, бате Марине?

— Едната ще е от тебе! Нали така? Тръгвай!

Наистина нещата изведнъж се промениха. И Ицо, и Митето, и Мильо донесоха по една точка срещу две победи на орлетата. Водеше „Вихър“ и това направи горненци нервни и ядосани.

— Ще видим на спускането. Доникъде няма да стигнете с тези ваши дървени кънки — успокояваха се те.

От своя страна вихърци се тревожеха:

— Едва ли ще успеем на спускането. Техните кънки са бегачи!

Наистина в спускането шансовете бяха по-малки. Отново загубиха Сашко и Пацата. Митето, една от надеждите, може би от амбиция непременно да победи неочаквано наруши равновесие, падна и донесе третата загуба на отбора. С много усилия и само с крачка разлика успя да спечели Ицо. Ако загубеше Мильо, всичко отиваше по дяволите.

Партньорът на Мильо според разузнаването на Митето бе най-голямата сила от командата на противника. Излезе важен на старта, огледа се и заедно със сигнала полетя надолу по стръмнината. Не беше чудно, че хронометрите засякоха най-доброто време от всички спускания. С цели тридесет секунди по-добро от най-доброто. Нямаше съмнение — това ще бъде победителят в спускането. Публиката вече ръкопляскаше, оркестърът беше готов да засвири…

— Спокойно! — повтори за кой ли път Марин. — Не си по-лош от него. Хайде! Не забравяй! Важно е как ще стартираш.

Мильо зае мястото си на старта. Усещаше погледите на хората наоколо. Чудеха му се — къде е тръгнал с тези дървени кънки! Има още хляб да яде, докато стигне партньора си.

Гръмна изстрелът. С него Мильо сякаш се изстреля от стартовата линия и се понесе като вихър надолу.

Стрелките бягаха по циферблатите на съдийските хронометри, а когато спряха, съдиите не вярваха на очите си. Рекорд! С осем секунди по-добро време!

— Не може да бъде! Тук има някаква грешка! — шумяха орлетата, но хронометрите не можеха да лъжат. Още повече бяха три, а не един.

От гърлата на вихърци се изтръгна дружно „ура-а“. Заръ-копляска и част от публиката, а оркестърът, без да разбере какво става, засвири марш.

Обявиха резултатите. В отборното класиране с 5:5 командите си поделиха победата. Затова пък първото място в индивидуалното класиране убедително зае Мильо. Нямаше как. Оркестровият туш беше за него.

Когато го обявиха за победител, към момчето пристъпи най-старшият от немските офицери. Държеше пакет в ръцете си.

Някой даде знак на оркестъра да спре. Тогава немецът стисна ръката на Мильо и на развален български каза:

— Ти отлично състезател. Подарявам тебе малко сувенир.

Отвърза пакета и извади от него флагче с пречупен кръст.

— Ти става наш приятел! Ура за наш приятел!

Оркестърът отново засвири, от публиката завикаха „ура“, а Мильо държеше флагчето и се чудеше какво да прави. Погледна смутено към Марин. Той се усмихна и весело му намигна.