Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventure of the Retired Colourman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
didikot (2012 г.)
Допълнителна корекция
ckitnik (2012 г.)

Издание:

Артър Конън Дойл. Шерлок Холмс престъпник

 

Ю. Дончев, Л. Весов, Ц. Добруджалиев, В. Каралийчева — преводачи, 1992 г

Н. Буков — художник

Издателска къща „Траяна“

Предпечатна подготовка: КФ „РЕПРОКО“

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — В. Търново

ISBN 954–8216–02–7

 

Arthur Conan Doyle

The adventures of Sherlock Holmes


Тази сутрин Шерлок Холмс беше меланхоличен и философски настроен. Този пъргав и практичен човек понякога изпадаше в такива настроения.

— Видяхте ли го?

— Кого? Старецът, който излезе от вашия дом ли?

— Да.

— Срещнах го на вратата.

— Какво впечатление ви направи?

— На нещастно, дрипаво същество, милостиво и безполезно. Този човек ваш клиент ли е?

— Боже мой, може и така да се нарече.

— За какво се отнася?

Холмс взе от масата си една изтъркана визитна картичка.

— Индивидът, който ни занимава, Джозиас Амбърли, беше вторият от съдружниците на фирмата „Брикфал и Амбърли“, производители на бои от добре познатата ни марка. След като забогатя, той се оттегли от фирмата си на 61-годишна възраст, купи си къща в Луишам и се настани там на почивка, след един живот, изпълнен с усилена работа. Изглеждаше, че приятното бъдеще му е осигурено.

— Наистина.

Холмс хвърли поглед към няколкото надраскани думи на гърба на един плик.

— Това се случи през 1896 година, Уотсън. В началото на 1897 той се ожени за една жена, по-млада от него с двайсет години. Удобства, жена, почивка, съвсем прав път се очертаваше пред него. И достатъчни бяха две години, за да се превърне той в това, което виждате — най-съсипаното, най-окаяното създание, пълзящо под слънцето.

— Какво му се е случило?

— Този Амбърли се беше пристрастил към шахматната игра, която допадаше и на един негов млад съсед — лекар. Доктор Рай Ърнест, забелязах името му, посещаваше често Амбърли. Жената на Амбърли и докторът са избягали миналата седмица и тя е ограбила касата, пълна с документи и ценности, трудолюбиво спечелени от добряка. Ще намерим ли дамата? Ще спасим ли парите?

— Какво ще правим?

— Непосредственият въпрос е, какво вие, драги Уотсън, ще направите. Например, дали ще бъдете тъй добър да разследвате случая заедно с мен. Вие знаете колко съм зает в този момент. Нямам време да отида в Луишам, а при това и събраните сведения са много неопределени. Старецът настояваше да замина, казах му, че не мога да напусна Лондон. Той е готов да приеме заместника ми.

— На ваше разположение съм. Наистина, едва ли ще мога да ви помогна много, но ще се постарая.

И тъй, през един летен следобед аз се запътих за Луишам, като мислех само за работата, която ми предстоеше да извърша, и за случая, за който се говореше из цяла Англия.

Смрачаваше се вече, когато се върнах на Бейкър Стрийт, за да дам отчет за извършеното. Шерлок Холмс се беше излегнал в плюшеното кресло с цялата дължина на сухото си тяло, с лула в устата, обвит в гъсти облачета дим, с натежали клепки. Щях да го помисля за заспал, ако блестящите му зеници не ме пронизваха като стрели всеки път, когато прекъсвах моя доклад или на ония места, които му се виждаха съмнителни.

— Къщата на господин Джозиас Амбърли — казах аз — се нарича „Убежището“. Тази подробност сигурно ще ви заинтересува, Холмс. Вие знаете какво е там, монотонните улици, тъмните пътища, центърът прилича на елегантен остров, там се намира тази стара къща, заградена с висока, обрасла с лишеи и мъх стена, стената…

— По-малко поезия, Уотсън! — строго рече Холмс. — Да кажем, че стената е била висока, тухлена.

— Така да бъде. Аз нямаше никога да узная, че къщата се нарича „Убежището“, ако не бях попитал един скитник, който пушеше на улицата. Беше висок, черноок, с дълги мустаци и с вид на военен. Той отговори на въпроса ми само с кимване, но погледът му беше тъй любопитен, тъй изпитателен, че даже и сега си го спомням. Като влязох в градината, видях господин Амбърли да слиза по една алея. Поразгледах го тази сутрин и ми се видя много странен, а сега — съвсем ненормален.

— Вие мислите — каза Холмс — че аз вече имам мнение по този въпрос, но ще изслушам първо вашето.

— От думите му си личеше, че някаква мъка го е обзела; мъчеше се, като че ли бе притиснат от тежък товар. При все това не изглеждаше слаб, както си го представях по-рано, защото мишците му и тялото му са грамадни, а краката му — тънки, подобни на вретена.

— Обувката на левия му крак е напукана, а десният му крак е прекалено прав.

— Не съм забелязал това.

— Не бихте могли да го забележите. Аз познах, че кракът му е изкуствен. Продължавайте.

— Най-много ме учудиха гъстите му къдри, които се подаваха изпод извехтялата сламена шапка, гневният му и страстен поглед и подозрителният му вид.

— Много добре, Уотсън. А какво ви каза той?

— Разправи ми цялата история на своите нещастия. През това време се разхождахме по алеята и аз скришом оглеждах всичко наоколо. Градината беше пълна с растения, там цареше такова безредие, сякаш природата се грижеше повече за тях, отколкото човекът. Аз се питам как една жена е могла да живее там и да търпи подобно състояние на нещата. Но като че ли нещастният човек съзнаваше това и се мъчеше да я приведе в ред. Държеше в лявата си ръка една четка и мъкнеше кофа със зелена боя, с която се готвеше да боядисва. Въведе ме в една нечиста стая, която му служеше за кабинет, там ние дълго приказвахме. Разбира се, той бе отчаян, защото вие не дойдохте.

„Какъвто съм нещастник, аз не се осмелявах да се надявам за неговата визита, ми каза той, а още повече сега, след като загубих парите си, което много ме наскърбява, аз не мога да очаквам визитата на един толкова знаменит човек, какъвто е Шерлок Холмс.“

Няма слуги и домакинската работа върши една жена, която идва всяка сутрин и остава до шест часа вечерта. В същата вечер, когато госпожа Амбърли избягала, мъжът й, за да я развлече, бил запазил две места в трета галерия на театър „Хеймаркет“; но в последната минута под претекст, че има силна мигрена, тя отказала да го последва и той отишъл сам. Изглеждаше вярно, защото Амбърли ми показа определения за жена му билет, който не е бил използван.

— Ето кое е любопитно — каза Холмс, чийто интерес явно се пробуждаше. — Продължавайте, моля ви, Уотсън. Разгледахте ли билета и случайно не запомнихте ли номера?

— Случайно го запомних — рекох аз с известна гордост. — Той съвпада с моя стар номер в колежа — 31. Случайно се е запазил в паметта ми.

— Отлично, Уотсън! Значи столът на мъжа й би трябвало да има номер 30 или 32?

— Сигурно — отговорих аз, без да отгатна мисълта на Холмс, и прибавих, че този стол е от ред „Б“.

— Чудесно. Какво още ви каза Амбърли?

— Показа ми сейфа си. Един истински банков сейф с вратички и железни прегради, приспособен да устои на всякакви престъпни намерения. Но жена му сигурно е имала ключ, тъй като двамата съучастници са успели да вземат седем хиляди лири в пари и ценни книжа.

— Ценни книжа? За какво са им? Амбърли е уведомил полицията.

— Към полунощ, връщайки се от театъра, той намерил касата отворена и ограбена. Жена му била избягала с доктора, без да му остави дори бележка. От тогава нямал никакви новини, макар че веднага се оплакал в полицията.

За миг Холмс се съсредоточи.

— Вие казвате, че когато сте пристигнали, Амбърли се е готвел да боядисва. Какво боядисваше?

— Коридора. Преди това той вече беше боядисал вратата, някои украшения и писалищната си маса.

— Не намирате ли, че в подобни обстоятелства такова занимание е странно?

— „Трябва да върша нещо, за да разсея мъката си“, така ми каза той. Очевидно, това е ексцентрично обяснение. О, той не е ли ексцентричен? В пристъп на ярост хвърли пред мене фотографията на жена си. „Не искам да виждам никога повече това проклето лице!“ — извика той.

— Добре. Какво още?

— Да, още едно нещо, което ме учуди най-много. Върнах се на Блекуей и се канех да се кача в тръгващия влак, когато видях един познат човек да се качва в съседното купе. Вие знаете, Холмс, че аз много добре помня физиономии. Това несъмнено беше черноокият, с когото разговарях на улицата. После още един път го видях на Лондонския мост и го изгубих в навалицата. Убеден съм, че ме следеше.

— Сигурно — каза Холмс — сигурно! Висок, с дълги мустаци, както ми казахте, и с черни очила.

— Холмс, вие сте магьосник. Наистина, тази подробност бях забравил, той имаше черни очила.

— И носеше на връзката си игла с емблема.

— Холмс!

— Всичко това се разбира от само себе си, драги ми Уотсън. Но да се върнем на въпроса. Признавам, че тази работа първо ми се видя абсурдна, за да заслужава вниманието ми, но тя започва да взема съвсем друг обрат. Така, в изпълнение на поръчката ми, сте пропуснали най-важното, тъкмо онова, което би могло да събуди у вас сериозни размишления.

— Какво съм пропуснал?

— Не се сърдете, драги ми приятелю. Не ви укорявам. Никой не би изпълнил по-добре подобна задача; друг дори не би могъл да събере толкова много полезни данни. Но все пак сте пропуснали някои обстоятелства от особена важност. Например, какво е мнението на съседите за семейство Амбърли? Това е едно ценно сведение. Какъв е доктор Ърнест, разсипник ли, прелъстител ли? Всеки човек с вашите способности, Уотсън, може да открие в една жена помощничка или съучастничка в извършването на дадено злодеяние. Разпитахте ли госпожицата, която му прислужва, или продавачката в близката бакалница? Аз вярвах, че поне ще си поговорите с младата собственичка на хотел „Синята котва“ и ще научите от нея доста солидни сведения.

— Това мога и сега да направя.

— Безполезно е. Благодарение на телефона и на Скотланд Ярд, без да напускам стаята си, мога да узная всичко, което ми е необходимо. Всъщност, то потвърждава разказа ви. В тази страна той има репутацията на един дрипльо и скъперник, а не на взискателен и твърд мъж. Фактът, че крие голяма сума в сейфа си, е несъмнен. Всичко се пази най-добре там, при това никой не може да знае, какво вадиш и прибамбошвяш…

На следващия ден станах рано. Трохите и двете черупки от яйца ясно показваха, че Холмс е станал преди мене. На масата намерих набързо надраскана бележка:

Драги ми Уотсън, има някои неясноти, за които искам да попитам господин Джозиас Амбърли, след което ще ми бъде по-лесно да се справя със случая или да открия самата му същност. Ще ви моля да бъдете готов към три часа, в случай на нужда.

Ш. Х.

Видях приятеля си в уречения час. Върна се неспокоен, важен и мълчалив. В подобни случаи най-разумно бе да го оставя сам.

— Амбърли няма ли го? — попита той.

— Не.

— А! Предвиждах това.

Разочарованието на Холмс бе кратко. Амбърли не закъсня да дойде. По строгото му лице се забелязваше учудване и безпокойство.

— Господин Холмс, преди малко получих една непонятна телеграма — заяви той и подаде телеграмата на Холмс, който я прочете високо:

Елате незабавно. Мога да ви дам сведения за наскоро сполетялата ви загуба.

Отец Елман

— Изпратена е в два часа и десет минути от Литъл Пълингтън — продължи Холмс. — Мисля, че Литъл Пълингтън е в Есекс. Е, добре! Вие ще заминете веднага. Елман е сериозен подател, той е местният викарий. Къде ми е църковният справочник? Да, ето: Ж. О. Елман, викарий на Мосмуър и Литъл Пълингтън. Вижте разписанието на влаковете, Уотсън.

— Има един, който тръгва от Ливърпул Стрийт в пет часа и двадесет минути.

— Много добре, вие ще придружите господин Амбърли, може да му потрябват вашия съвет и помощ. Случаят върви към приключване.

Но нашият клиент нямаше намерение да заминава.

— Тази телеграма не означава нищо, господин Холмс — каза той. — Защо да губим време и пари? Какво може да знае този викарий?

— Той нямаше да ви телеграфира, ако не е научил нещо. Съобщете му за вашето пристигане.

— Не мисля да правя подобна глупост.

Холмс стана строг.

— Господин Амбърли — каза той, — вашият отказ да тръгнете в най-удобния момент по една важна следа би направил много лошо впечатление, както на полицията, така и на мен. Изглежда, нямате желание да издирите виновниците.

При тези думи нашият човек се разтрепери от ужас.

— Добре, добре! Щом мислите така, аз ще отида да намеря този викарий. Помислих си, че от него няма да науча нищо особено, но от момента, в който ме уверихте в противното…

Въпросът беше решен. Съветът, който Холмс ми прошепна на ухото, преди да излезем, ми даде да разбера колко е важно за него нашето пътуване.

— Непременно заминете с Амбърли. И ако ви се изплъзне от ръцете, идете до първата телефонна кабина и ми съобщете само: „Избяга!“ Където и да съм, ще разбера.

Пътуването беше доста скучно. Много лош спомен запазих от него, защото не мина, както си мислех: времето беше тежко, влакът се движеше бавно, а и спътникът ми беше в лошо настроение. От всяка негова дума личеше, че за него нашето пътешествие е безполезно. Когато най-сетне стигнахме до малката гара, оставаше ни само да се качим на една кола, да изминем двете мили, които ни деляха от викария — важен човек, да не кажа високомерен. Прие ни в кабинета си.

— Е, добре, господа — попита ни той — какво желаете?

— Дойдохме — обясних му аз — в отговор на вашата телеграма. Говоря за телеграмата, която господин Амбърли е получил от вас, относно неговата жена и парите му.

— Ако това е някаква шега, аз я намирам за много неуместна — отговори ми гневно викарият.

Ние се спогледахме смутено.

— Станало е някакво недоразумение — отвърнах аз. — Може ли тук да има двама викарии? Ето телеграмата, изпратена е от викария и подписана с името Елман.

— Тук има само един викарий, господине. Тази телеграма е някаква мистификация, с която ще трябва да се заеме полицията. Безполезно е да продължаваме този разговор.

След няколко минути ние с господин Амбърли крачехме по едно селско шосе, което ми се видя най-примитивното в Англия. Обаче в малкия хотел до железопътната линия имаше телефон, тъй че аз можах да се свържа с Холмс. Той не се изненада никак от резултатите на нашето пътешествие.

— Чудесно! — долових слабия му глас — чудесно! Страхувам се, драги ми Уотсън, че няма да има вечерен влак. Без да искам, аз ви изложих на неудобствата в някоя селска странноприемница За щастие, остава ви природата. Уотсън, природата и господин Амбърли ще ви развличат. Вие можете да прекарате свободното си време и с двамата.

Лукав смях ми извести, че разговорът е свършил.

Аз забелязах, че моят клиент е заслужил репутацията си. Той постоянно изчисляваше разходите си, настояваше да пътуваме в трета класа и негодуваше срещу високите цени в странноприемницата. Когато на следващата сутрин пристигнахме в Лондон, не беше ясно кой от двама ни е в по-лошо настроение.

При все това, той се съгласи да ме последва. По телефона аз бях предизвестил Холмс за нашето завръщане. В къщи намерихме една бележка, с която той ни съобщаваше, че е отишъл в Луишам, където ще ни чака. Ако това беше изненада за нас, тя стана още по-голяма, когато влязохме в къщата на нашия клиент и видяхме, че в салона близо до Холмс се е настанил някакъв човек с намръщен и безчувствен вид, очите му бяха скрити зад черни очила, носеше на връзката си зидарска емблема. Холмс ни го представи:

— Приятелят ми Баркър. Той също работи, господин Амбърли, и се интересува от вашата работа; и двамата искаме да ви зададем един въпрос.

Господин Амбърли седна тежко. Беше уплашен, което личеше по облещените му очи и по изкривените черти на лицето му.

— Какъв е въпросът ви, господин Холмс?

— Какво направихте с труповете?

Амбърли нададе силен вик и скочи на крака. С изкривените си костеливи пръсти и със зиналата си уста приличаше на страшна граблива птица. В един миг ние видяхме внезапното появяване на истинския Джозиас Амбърли, с неговата демонска душа и безформено тяло. Падайки на стола, той бързо сложи ръка на устните си, като че искаше да заглуши вика си. Но Холмс скочи и го хвана за врата, наведе му главата до пода и го принуди да изплюе едно белезникаво хапче.

— Няма нужда от такива глупости, Джозиас Амбърли — каза той. — Всичко трябва да мине по реда си. Какво мислите, Баркър?

— Един файтон ни чака пред вратата — отговори мрачно последният.

— Гарата е на сто метра. Ще отидем заедно. Вие можете да останете тук, Уотсън, след един час ще се върна при вас.

Старият търговец на бои притежаваше лъвска сила. Но какво можеше да направи, когато се намираше в ръцете на двама толкова сръчни хора? Едва успяха да го довлекат до файтона, след което аз останах сам — пазач на злокобната къща. Холмс се върна по-рано, отколкото очаквах, придружен от един добре облечен полицейски инспектор.

— Оставих Баркър — ми каза Холмс — да се занимава със законните формалности. Вие още не познавате Баркър, Уотсън. Той е най-омразният ми съперник на Съсекското крайбрежие. Достатъчно бе да заговорите за черноокия и висок човек, за да се сетя кой е. Баркър има големи успехи, нали, инспекторе?

— Господин Холмс, вие сте сърцат човек. Похвалата и укорът не значат нищо за вас. С нас, обаче, работата е съвсем друга, когато журналистите ни отрупват с въпроси.

— Без съмнение. Но вие трябва по всякакъв начин да си приготвите отговорите. Например, какво бихте казали на досетливия и дързък репортер, който би ви запитал за причините на първите ви подозрения и за фактите?

Инспекторът не скри стеснението си.

— Фактите ли? Още нямаме положителни сведения, господин Холмс. Вие казахте, че обвиняемият се е признал за виновен пред трима свидетели, като се е опитал да се отрови. Какво знаете още?

— Наредили ли сте да се направи обиск?

— Трима агенти са изпратени с тази цел.

— Значи не след дълго ще имате налице най-категоричния от всички факти. Труповете са някъде наблизо. Претърсете градината, избите, прегледайте всички подозрителни места, това няма да ви отнеме много време. Къщата е построена преди водопроводната инсталация; трябва да има някъде кладенец: изследвайте го.

— Но как узнахте за това? Как е станало?

— Най-напред ще ви кажа как е станало, а след това ще ви дам обясненията, които дължа на вас, а още повече на приятеля ми доктор Уотсън, чиято помощ ми бе много полезна. Но преди това искам да ви кажа две думи за умственото състояние на Амбърли. Умственото му състояние трябваше да го заведе в лудницата, а не на бесилката. Амбърли притежава ума на италианец от средните векове, но не и на модерен англичанин. С голямото си скъперничество той е направил жена си тъй нещастна, че тя се е хвърлила на врата на първия авантюрист. Той й се е представил в лицето на доктора — страстен играч на шахмат. В тази игра Амбърли е много добър, Уотсън. Както всички скъперници, Амбърли е ревнив и ревността му се изражда в страшна лудост. Подозира интриги. Решава да си отмъсти и започва да крои дяволски план.

Холмс ни поведе по коридора с такава увереност, сякаш беше живял в къщата, и се спря пред сейфа, който беше отворен.

— Пфу! — провикна се инспекторът, — ужасна миризма на боя.

— Това е първият знак, който ме заинтересува — отговори Холмс. — Благодарение на доктор Уотсън, който изложи в подробности изследването си, аз можах да уловя главната следа. Защо в подобни случаи Амбърли изпълваше къщата с такава остра миризма? Просто, за да премахне друга, подозрителна, която може да го издаде. Аз се сетих след това за съществуването на стаята и на херметически затворения сейф с железни вратички и прегради. Съпоставете тези два факта. До какво ни довеждат? За да узная, трябваше да огледам къщата. Аз вече съзнавах важността на случая, защото имах още един факт, открит от доктор Уотсън — съществуването на билета от театъра „Хеймаркет“. Установих, че в онази вечер никой не е заемал нито стола номер 30, нито 32 в горната галерия. Значи, Амбърли не е ходил на театър, няма алиби; направил е голяма глупост, като е показал билета, определен за жена му, чийто номер приятелят ми бе запомнил. Оставаше ми да огледам къщата. Изпратих мой агент в едно по-далечно село, запомних името на добрия викарий и си послужих с него, за да устроя на Амбърли среща, от която да не може да се завърне същата вечер. След което накарах Уотсън да го придружи, за да избегна друга маневра от негова страна. Ясно ли е?

— Превъзходно! — каза инспекторът, изпълнен с възхищение и почит.

— През това време аз претърсих жилището му. Забелязах, че една тръбичка, завършваща с кранче, се губеше в сейфа на Амбърли.

— Слушам ви, господин Холмс.

— Междувременно стана едно произшествие. Призори, когато се промъквах през прозореца, една ръка ме сграбчи за яката. „Какво правиш тук, разбойнико?“, изкряска някой. А когато успях да обърна глава, познах съперника и приятеля господин Баркър. Това беше наистина една комична среща. И двамата се усмихнахме. Повикан от семейството на доктор Рай Ърнест, за да разследва случая, Баркър също бил по следите на престъплението. Той наблюдавал къщата няколко дни и сред повече или по-малко подозрителните личности, които идвали, доктор Уотсън особено възбудил подозренията му. Той не можел да го арестува. Но когато видял човек да прескача прозореца, сбогом, подозрения! Аз му обясних каква е работата и продължихме заедно.

— Защо без нас?

— Защото очаквах да назреят събитията.

Инспекторът се усмихна.

— Възможно е. Но сега, Холмс, обещайте ми да преустановите работата и да ми предадете резултатите от нея.

— Винаги така постъпвам.

— Е, добре! Благодаря ви от името на полицията! Както ми обяснявате случая, изглежда сте прав. Няма да е мъчно да се открият труповете.

— Ето — каза Холмс — още едно съвсем малко доказателство, което Амбърли не е забелязал. За да можете да сполучите във вашите издирвания, инспекторе, намерете си някой помощник с въображение и го попитайте какво мисли по въпроса. Представете си, че ви затворят в тази стая и че ви остават още две минути живот и че вие искате да си отмъстите на чудовището, което вероятно ви се смее. Какво бихте направили?

— Бих оставил някоя бележка.

— Прекрасно. Бележка, в която ще пише как сте умрели. Но вие няма да я напишете на хартийка, която убиецът ви ще види най-напред; вие ще я напишете на стената, където един ден някой би я прочел. Гледайте сега точно под основата на колоната, писано е с трепереща ръка и с химически молив: „Ние умир…“

— Какво иска да каже с това?

— Писаното е до самия под, където е лежал умиращият човек. Той е изгубил съзнание, преди да довърши. Искал е да напише: „Ние умираме, задушени!“ Така го разбирам аз. Ако намерите в него химически молив…

— Ние ще го претърсим, разчитайте на мен. Ами изчезналите ценни книжа? Никой не ги е откраднал, това е сигурно. Доказахме, че Амбърли е собственикът им.

— Мислите ли, че не им е намерил скривалище, та един ден, когато мълвата заглъхне, да си ги вземе. Ще каже, че виновниците, обхванати от угризения на съвестта, са му върнали ценните книжа.

— Вие имате отговор за всичко — каза инспекторът. — Амбърли би се възхитил от вашите разкрития.

— Ласкател! — възкликна Холмс. — Амбърли беше прекалено сигурен в себе се, в досетливостта си, за да се бои от каквото и да е. Ако някой от съседите го заподозреше в нещо, той би казал: „Видяхте ли мерките, които взех? Аз предупредих не само полицията, но дори и Шерлок Холмс!“

Инспекторът се засмя.

— Ето, господин Холмс, едно „дори“, което полицията ще ви прости. Защото това, което вие извършихте, ще остане завинаги в паметта ми.

Два дни по-късно Холмс ми подхвърли от креслото си един брой от двуседмичника „Норт Съри Обзървър“. В него имаше цял ред заглавия с едри букви, започващи с УЖАСНАТА ДРАМА В „УБЕЖИЩЕТО“ и завършващи с БЛЯСКАВИТЕ РАЗКРИТИЯ НА ПОЛИЦИЯТА. Първото описание на случая беше поместено в сбит текст на една цяла колона. Ще цитирам последните редове, от които можете да съдите за останалото:

Удивителната проницателност, която показа инспектор Маккинън, като се досети, че миризмата на боя би могла да послужи за прикриване на друга миризма, например тази на светилен газ, дързостта, с която заключи, че сейфът би могъл да послужи за умъртвяване на жертвите, допълнителните претърсвания, в резултат на които бяха открити двата трупа в изоставения кладенец, умело замаскиран с една кучешка колиба; всичко това ще остане в историята на криминалистиката, за да свидетелства за досетливостта и сръчността на нашите професионални детективи.

— Ха! Ха! Маккинън е добър момък — каза Холмс със снизходителна усмивка. — Отбележете това за вашите архиви, Уотсън. Един ден истината трябва да излезе наяве.

Край
Читателите на „Нещастният старец“ са прочели и: