Еди Маринов
Цикъл „Сън и смърт“ (2)

Един следобеден сън

Кой толкова късно на портите мои,

успявайки да ме изтръгне из на съня покоя,

побивайки в мен тръпки и всявайки в сърцето ми страх

да не бъда в тъмната доба осъден за някой мой грях,

почуква, тропа,

земята тресе,

вратата ще счупи…

Отварям и виждам я — старата, вечната, нея,

мислех, че никога при мен няма да дойде, питам я:

„Не мислиш ли че е малко е рано при мене да идваш“,

а тя в мен се взира — и казва „Време е ти при мене да идваш“.

Поглежда ме, пронизва ме,

от високо,

тя и аз — бездушно се гледаме…

Казва ми та тогава с гласа си дълбок,

пронизващ, проникващ в костите ми като отровен смок,

със всяка дума частица от мене бавно замира

и едно гадно чувство не ще да ме остави на мира:

„Почивай, умри“,

това тя ми казва,

„дълбоко заровен и забравен бъди“…

Поглеждам я пак и знам, че истината казва,

противно на свойта природа капчица страх не показвам,

от костите и черепа бели, наметалото черно и косата остра,

„Добре, ще умра щом трябва“, отвръщам й просто.

Будя се в душната стая, в леглото си — потен,

значи само сън е било,

но още звучи в мен гласът й нискочестотен…