Еди Маринов
Цикъл „Сън и смърт“ (14)

Къща

Синьо небе с болнав вид,

вятърът духа и отмива мъглата,

сив е градът, в своя смок свит,

белезникава и слаба — светлината.

Пейзажът — прекрасен, хората — сиви,

това буди в мен странно настроение,

обземат ме безлики апатични мисли,

за верните отговори ме мъчат съмнения.

Въпроси задавам, но ехото само

все нови и нови загадки ми връща,

мога да се облегна само на своето рамо,

да продължа да строя своята къща.

А тя е красива, пъстра, различна —

замък прекрасен от мрамор и злато,

в нея и аз вече не се чувствам безличен,

в нея знам кой съм, познавам мечтата.

Но вятърът духва, небето — пак синьо

и облакът вече го няма — избяга,

от замъка остана само чувството в мене —

блянът го има… но не тук и сега…