Фред Саберхаген
Октагон (6)

5.

На сутринта Алекс и стареца спокойно закусваха сами; имаше овесени ядки и препечени филийки, портокалов сок и кафе. Ханк вече бе станал и излязъл, за да участва в някакво велосипедно състезание, а Джен спеше до късно. Беше неделя, никой от семейството не трябваше да ходи на работа и току-що бе пристигнал дебел брой на денвърския вестник. Старецът му сочеше различни неща във вестника, но Алекс бързаше да си тръгва. Чувстваше се щастлив обаче, че бе дошъл. Беше постигнал напредък, мислеше си той, поне по периферията на бизнес-проблема на чичо Боб. И щеше да е в състояние да го увери, че старият му приятел е добре.

Брамагуптра погледна Алекс над вестника си.

— На връщане ще минете през Джемец, нали? Пейзажът по този път е изключително красив.

— Ако това е пътят, който ми показахте снощи, да.

Старецът остави вестника си настрани.

— Когато видите отново чичо си — каза той и замълча. Изпусна една въздишка и поглади горната си устна, сякаш имаше мустаци. — Кажете му, че съм съгласен да поговорим. Очи в очи. Всъщност, не виждам друг начин. И… кажете му, че винаги съм му желал доброто. Лично.

— Да, господине. Лично, казвате.

— Той бе замесен в други неща, политически и така нататък, в които не можех да го подкрепя или да му помогна. Ще разбере, какво искам да кажа. — Старецът гледаше предпазливо. Почти уплашено, помисли си Алекс.

— Ще му предам думите ви, господине.

Чичо Боб щеше да разбере, мислеше той, и навярно щеше да му обясни. Алекс напусна Лос Аламос по извиващата се, двулентова магистрала, много подобна на онази, по която бе пристигнал. Градът изчезна изведнъж и пътят се оказа обграден от двете страни с наскоро изгоряла гора. Малки знаци на равни интервали забраняваха без обяснения спирането в опожарения район. Тук-там малко по-големи знаци предупреждаваха за „ОПАСНИ ЕКСПЛОЗИВИ“ и забраняваха влизането.

Алекс бе чувал, че първите ядрени бомби в света са създадени в Лос Аламос по време на Втората световна война. Може би тогава математикът Брамагуптра е живеел в същата къща и е работел по бомбите… макар че със сегашната си омраза към войната и насилието изобщо не приличаше на такъв човек. Алекс бе останал с впечатлението, че старецът работи в лабораториите, но не бе чул никакви подробности. Е, предполагаше, че сега лабораториите се занимаваха и с мирни проекти.

Мерките за сигурност, заради които на Еди Маклорин му се налагаше да работи извънредно, очевидно бяха от голямо значение. Опожареният район вече бе останал зад Алекс и от двете страни на магистралата имаше нормални дървета. На известно разстояние от пътя се виждаше висока телена ограда. Тук-там към дърветата се отклоняваше път, водещ към затворена врата и военен на вид портал, очевидно без хора. Входовете бяха маркирани само с нарисувани букви и цифри, групирани по тайнствен начин. Всичко това продължаваше с километри нататък. Лабораториите. Лос Аламос. Сигурност. И Брамагуптра все още работеше там.

Без официално съобщение за някаква граница, военните обозначения внезапно престанаха. Вече нямаше предупредителни знаци. Не се виждаше нищо, с изключение на незаградената планинска пустош, и магистралата, без почти никакво движение, която минаваше през нея. Навярно и планината е някакъв вид държавна собственост, помисли си Алекс. Може би национален парк.

Не бе много наясно какво означава национален парк. Слънцето светеше ярко и вече бе топло, тъй че отвори страничния прозорец откъм своята страна. За известно време забрави за работата и съзерцаваше гледката.

 

 

Някои въпроси и проблеми обаче, не всички от делово естество, продължиха да го безпокоят. Пристигнал в Албъкърк преди обед, той не се насочи направо към хотела си, а към центъра, където за пореден път мина покрай „Берсерки“ и провери за някакви признаци на живот. Една стара кола бе паркирана точно пред офиса, на улицата, мъртва като Помпей в неделя сутрин. Алекс спря собствения си автомобил до нея и се приближи към вратата на офиса.

Както и преди, тя бе заключена, но този път позвъняването даде резултат. Иззад дебелото стъкло се появи Айрис Кардано; днес тя бе облечена в дънки и стара риза, като очевидно не очакваше да изпълнява задълженията си на секретарка. Тя позна Алекс, отвърна му с кратка усмивка и отключи вратата.

В мига, в който я видя, Алекс усети, че нещо в него недоловимо се преобръща.

— Айк го няма — поздрави го Айрис. — Той е на екскурзия за уикенда.

Тя не го бе поканила точно да влезе, но и не бе застанала на прага, тъй че той все пак се вмъкна.

— Е, просто използвах, че някой е тук. Всичко това ми се струва извънредно интересно. Просто се надявах, че ще мога да поседя, да погледам и да послушам малко. Каквото и да правите. Няма да се опитвам да откривам каквито и да било тайни или нещо подобно.

Предната стая бе осветена само от дневната светлина, която проникваше през витрината. Но в една от задните стаи бяха запалени лампи и оттам се чуваше мъжка кашлица.

— Е… — Очевидно на Айрис не й бе неприятно да види Алекс. Но проявяваше нерешителност.

— Възнамерявам да инвестирам, нали знаете. Сигурен съм, че Айк би искал да имам добра представа за бизнеса.

— Е…

Мъжът от задната стая се оказа не Еди, а онзи гладко обръснат младеж, който бе зареждал лентите по време на миналото посещение на Алекс в офиса. Той дойде в предната стая и ги погледна.

— Тръгвам си, Айрис — съобщи той.

Тя погледна към него.

— А, добре, Пол.

Пол се усмихна, докато минаваше покрай тях, и излезе. Той затвори вратата зад себе си и Алекс го видя да влиза в старата си кола пред сградата и да потегля.

Все още нищо не бе уредено.

— Наистина имам много работа — извини се Айрис. Но в начина, по който го каза, нямаше окончателност.

Алекс махна примирително с ръка.

— Няма да ви преча. Обещавам. Просто имам доста пари, които възнамерявам да инвестирам, и искам да проверя нещата сериозно, преди да го направя. — Той замълча за момент. — Искате ли да излезем да хапнем навън, когато свършите? Вие избирате мястото.

— Е… струва ми се, че току-що ми направихте предложение, на което не мога да откажа.

 

 

Айрис наистина имаше работа, която се проточи до средата на следобеда. Писмена работа, сметки и документи за сделки, които Алекс не се опитваше да си обяснява много-много. Разговаряха малко. Той усилено се стараеше да не остави впечатление, че шпионира или надзърта, но все пак се оглеждаше.

Към средата на следобеда, Айрис заключи офиса, качи се в колата на Алекс и го насочи към някакво място, което не изглеждаше скъпо, но се оказа такова и където ядоха мексикански ястия. Храната бе достатъчно люта, за да предизвика сълзи в очите на грингото, макар че Айрис го бе насочила към по-малко люти неща. Мексиканската бира бе единствената противоотрова.

И едното доведе до другото. Това бе просто естественият ход на нещата, бе забелязал Алекс. А понякога — не чак толкова често, но все пак понякога — последствията бяха приятни. В този случай, те се оказаха с голяма преднина пред списание „Плейбой“.

 

 

Вече се бе стъмнило, но всички лампи в най-голямата и най-хубава стая на партера все още не бяха запалени. Старите риза и дънки на Айрис, със сутиена и гащичките й върху тях, бяха струпани на един стол до леглото. Дрехите на Алекс бяха още по-безразборно разхвърляни по пода. А пълничкото младо тяло на Айрис, което ако не красиво, несъмнено бе активно и жадно женствено, лежеше до него в огромното легло.

— Уау — каза той и се отдръпна с въздишка на няколко сантиметра от нея, за да се отпусне. — Как си? — прибави, като смяташе, че би било любезно да попита.

— Чудесно. — Гласът на Айрис прозвуча замислено в тъмнината. — Алекс? Колко пари имаш намерение да инвестираш в компанията? Ако изобщо ми е работа да питам.

— А-ха. О-хо. Айк те е назначил да се опиташ да ме прелъстиш и да научиш тайните ми. Това е стара тактика. — Когато не последва отговор, Алекс продължи с различен глас: — Защо? Има ли някаква причина да не го правя?

— Х-м, не знам. Ако аз имах много пари, струва ми се, щях да си купя акции от нещо друго. От компанията „Ексксон“. Нещо сигурно. — Гласът на Айрис стана провлечен. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ти прелъсти мен, за да се опиташ да научиш нещо за програмата на „Старуеб“. Доста хора се домогват до същото. Но само си губиш времето, аз не знам нищо. Айк не я разкрива на никого.

— Обзалагам се, че щеше да я сподели с теб, ако беше спала с него.

— Спала съм. И той не ми каза нищо.

— Х-м. — Алекс се надигна на лакът. В тъмнината не можеше да види лицето на Айрис достатъчно добре, за да разбере нещо от него. — Кой се опитва да научи програмата на „Старуеб“?

— Всевъзможни хора. Типове, които размножават пиратски игри и ги продават. Или дори просто играчи, които търсят начин да излъжат.

Алекс изпуфтя.

— Никога не мога да преценя кога си сериозна и кога не.

— Наистина ли? — Айрис леко приближи към него мекото си тяло. Ръката й се протегна.

— Уоу. Сега мога да кажа, че си в сериозно настроение.

— Х-м. И ти също.

— Да. Освен, че първо наистина трябва да отида до тоалетната. — Нежно и неохотно, Алекс се освободи от нея и стана, като спусна крака си от ръба на леглото. — Не отивай никъде, връщам се веднага.

— Ще бъда тук.

Той затвори вратата на банята зад себе си, преди да включи лампата. Просто, за да не я заслепи. После, като премигваше срещу светлината, се облекчи. Дори сега „Старуеб“ блуждаеше в ума му. Сякаш бе свързан с всичко. Трябваше да има някакво разумно обяснение защо бе така. Вероятно всичко щеше да му се изясни някога, някога, когато не бе нито прекалено възбуден, нито пък му се спеше толкова, че да не може да мисли спокойно… а както изглеждаше, това нямаше да стане тази вечер. Алекс се усмихна на себе си в огледалото.

Той чу неясен, тих шум, като че ли от някакво движение в стаята. Айрис бе станала и очевидно отиваше някъде, макар, че шумът можеше да идва и от съседната стая или дори от фоайето. Може би търсеше цигара. Но не, не мислеше, че тя пуши.

В очакване на тялото й, Алекс изплакна ръцете си и ги изсуши с пешкир. После изгаси лампата и отвори вратата на банята.

Сега очите му не бяха привикнали към тъмнината. И все пак в стаята проникваше достатъчно светлина от недокрай затворените завеси и Алекс видя нещо от това, което ставаше. Белезникавото очертание на голото тяло на момичето лежеше напреки на широкото легло. Тя бе по гръб, с глава към Алекс, а лицето й гледаше към него, тъй като главата й бе отпусната през ръба на леглото. До леглото стоеше нещо подобно на инвалидна количка. Вместо човек, в нея имаше някакво механично приспособление, почти с човешки размери. Приспособлението бе протегнало напред две странни, тънки ръце и правеше нещо с шията на Айрис.

Краката и бедрата й се движеха, сякаш в бавна страст. Ръцете й бяха стиснали тънката, вероятно метална ръка, а от отворената й уста излизаше много тих и специфичен звук. Онемял и парализиран, Алекс разбра, че я душат и успя да се отърси от парализата си достатъчно, за да се приближи до леглото. Ако имаше пред себе си мъж, щеше да се хвърли върху него и да се бие. Но просто беше противно на човешкия инстинкт и опит да се хвърли срещу машина. Когато машината те застрашава, ти просто се опитваш да разбереш какво й е, опитваш се да я изключиш. Когато видиш друг човек, сграбчен от машина, ти лекичко се опитваш да го освободиш по някакъв начин…

Алекс хвана една от металните ръце. Усещаше я хладна и твърда, опасно силна. Тя вибрираше с поразителна мощ, като някаква част от струг, от електрически трион, от локомотив. Ръката почти не се помръдна от първото му дръпване и след няколко мига трябваше да я пусне и да се отдръпне уплашено назад. Край леглото се носеше миризма на химикали и много тихо електрическо бръмчене, сякаш от равно работещи двигатели. Внезапно едната ръка на Айрис започна диво да пляска наоколо, а ноктите й се впиха с остра болка в голата плът на лявата предмишница на Алекс. Той направи опит да се освободи, когато нещо хвана с поразителна сила дясната му китка.

Алекс загуби равновесие и падна на леглото. Собствената му шия бе сграбчена изотзад със смазваща хватка. Разхвърляната повърхност на леглото полетя към него и го удари по лицето.

 

 

Събуждането беше бавен процес. А бе и ужасен, защото изобщо не ставаше дума за събуждане. Беше просто навлизане в нова фаза от кошмара, в различна и по-ужасно ясна част. Когато Алекс се събуди, той продължи да лежи неподвижно, както му се стори, продължително време. Все още бе замаян и трудно си поемаше въздух със стегнатото си гърло. Имаше усещането, че мускулите на шията му са физически парализирани.

Накрая успя да надигне глава. Всички мускули на врата го боляха, но сега бе сигурно, че може да диша. Лежеше но корем върху леглото, а голото тяло на Айрис бе в неудобна поза, отчасти под неговото. С всяко докосване до нея усещаше, че е мъртва. Имаше нещо лепкаво, кръв, малко кръв и по двама им, и Алекс си помисли, че може да усети как кръвта й се сгъстява и че мъртвата й плът вече е изстинала.

Някак си успя да повдигне ръце и крака, за да се измести. Освободил се от тялото й, той се изправи на ръце. Дъхът му издаваше странни звуци в гърлото му. Отворените очи на Айрис го гледаха отдолу нагоре на светлината, която проникваше през завесите. Ръката го болеше, там, където ноктите й се бяха забили в кожата му. Невъобразимият натрапник си бе отишъл и вратата на стаята бе затворена. Все още беше нощ; всичко, с изключение на Айрис и самия него бе непокътнато, а в стаята и в хотела беше тихо.

Дрехите на Алекс все още бяха пръснати по пода, точно както ги бе захвърлил. Той простена, когато се протегна и започна да ги събира. Но по ръката му имаше кръв, кръвта съхнеше по пръстите му… първо трябваше да се измие.

В огледалото на осветената баня той се взря в очите на някакъв луд непознат и забеляза, че в края на краищата кръвта беше съвсем малко. Очевидно тя бе от раната на лявата му ръка, където го бе одраскала Айрис в един от последните мигове на живота си. Кръвта вече не течеше. Когато я изми, разбра, че раната е съвсем мъничка.

Отразеният в огледалото луд се изми и избърса, след което захвърли леко окървавената кърпа. После се върна в стаята и се облече. Погледна в очите на фигурата, отпусната върху леглото, но не мислеше за нищо; за нищо друго, освен за подробностите по обличането и приготвянето за тръгване. Дрехите трябваше да бъдат наред, а всичко важно да бъде събрано и сложено по джобовете. Ето колана с портмонето — парите бяха непокътнати. Мотивът на инвалидната количка със сигурност не е бил обир. Ето ключовете от колата. Всичко важно. Къде е ключът от стаята? Алекс замислено потърка брадичката си, в опит да се сети… но мина известно време, докато съобрази, че ключ за стаята нямаше, само четирицифрена комбинация.

По-късно Алекс можеше да си спомни този момент. Следващото нещо, което можеше да си спомни, бе, че караше наетата кола, с умерена скорост и внимателно, по рампата към междущатската магистрала № 40, която водеше на изток. Бе потеглил без да поспре, за да измисли някакъв план. Но сега, когато вече бе в движение, дори и не мислеше да се връща. Веднъж започнато, бягството си бе създало свое собствено оправдание и инерция.

Първото му спиране беше под небе, изпълнено с безразлични звезди, в един планински град в Ню Мексико, наречен Тукумкари. Бензинът му бе на привършване, а трябваше да изпразни и мехура си. Стомахът му бавно се успокояваше, тялото му се отпускаше, а умът му възвръщаше нещо подобно на нормална способност за мислене.

Когато излезе от бензиностанцията и се върна при колата, Алекс застана за миг неподвижен до нея, наблюдавайки как една полицейска кола прави бавната си обиколка. Полицията го подмина, без да му обърне внимание. Постепенно, все още без да се движи, той разбра, че е рано да бъде вдигната тревога. Тялото на Айрис не би трябвало да е открито засега. Бе затворил зад себе си вратата на хотелската стая, сигурен беше. До момента, когато някоя камериерка влезеше и намереше тялото, той щеше да е далеч от Албъкърк и сто на сто извън щата. В Атланта го очакваше семейната подкрепа, там в негова защита щяха да използват разбиране, пари и власт. Сега разбра, че е тръгнал към Атланта. След като се добереше дотам, мислеше си Алекс, щеше да каже на чичо Боб невероятната истина. Ако не друг, поне чичо Боб щеше да повярва в съществуването на машината-убиец. А след като си осигуреше подкрепата на чичо Боб, мислеше си той, щеше да е в състояние да се предаде.

Невероятната истина… сигурно изглеждаше като лудост. С костите на дясната си китка, когато ги притисна с пръстите на другата си ръка, все още можеше да усети онова първо свръхмощно механично сграбчване — можеше да усети болката, но ръката на машината трябва да е била обвита в нещо, защото на ярката светлина до бензиностанцията не успя да открие никакви белези. А и мускулите на врата все още го боляха, макар че мръсното огледало в тоалетната на бензиностанцията отново не бе показало нищо.

Раната на ръката му бе скрита под ръкава на ризата, но усещаше реалността й. Беше прокървила малко, след като напусна мотела, и сега ръкавът бе залепнал за нея. Ако полицейската кола спреше, щяха да видят кръвта. Той полудяваше.

Не. Щеше да полудее преди малко. Сега се оправяше.

Алекс влезе в колата и потегли.

 

 

— Чичо Боб? Обаждам се от Амарило.

— Амарило? — Светкавичният въпрос прозвуча изненадано, но бързо. В Тексас слънцето вече се бе вдигнало високо и в Атланта трябваше да е към обяд.

Алекс попита:

— Може ли да поговорим?

— Да поговорим ли? Да, естествено. Какво става?

— Някой се опита да ме хване в Ню Мексико. Вкараха ме в капан. Инсценираха ми убийство. Сега бягам.

Известно време в слушалката имаше само мълчание. Алекс вече се бе приготвил да повтори думите си, когато чу гласа на чичо Боб, много по-бавен, отколкото преди.

— Алекс, съжалявам, че те въвлякох в това. Страшно съжалявам. Очевидно вече е много по-лошо, отколкото си мислех.

Алекс започна да се смее. Но не можеше да направи нищо, за да престане. Хората, които подминаваха телефонната будка и влизаха в съседния ресторант, вероятно щяха да го забележат, но просто не беше в състояние да спре. А и сълзите, не можеше да спре и тях.

— Алекс — продължаваше да повтаря търпеливият глас на чичо му. — Алекс. Алекс.

Накрая успя да възстанови донякъде контрол. Още няколко дълбоки вдишвания и можеше да говори отново.

— За какво става дума, чичо?

Последва въздишка на облекчение.

— Много е дълго за разказване. Първо по-важните неща. Можеш ли да се върнеш тук?

— Струва ми се, че да.

— Добре. В такъв случай, идвай. Не ми казвай по телефона кога ще пристигнеш, по кой път или по кое време. Но ела колкото се може по-бързо.

Алекс преглътна. Самият той почувства облекчение.

— Добре.

— Тогава тръгвай. — Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Насочил се на изток от Амарило, той направи всичко възможно, за да кара с максималната позволена скорост. Понякога пътният поток се движеше прекалено бързо за това, но той се опитваше. Не бе виждал толкова много полицейски коли никога по-рано, ала нито една от тях не прояви интерес към него.

Първата му мисъл бе да не спира никъде за храна, преди да стигне в Атланта. Налагаше се да спира, за да зарежда бензин, и може би за малко почивка. Да, щеше да има нужда от сън, по някое време, някъде, по някакъв начин. Веднъж се събуди и заслепен от слънчевата светлина, видя, че излиза от извиващата се магистрала и към него с бясна скорост се приближава бетонен мост. Мисълта, с която се събуди, бе, че Айрис току-що му е крещяла гневно. Той завъртя рязко волана и се върна на пътя. След като се разсъни напълно, продължително време кара с разтуптяно сърце.

Но след около час, сънят отново започна да изпълзява от клетката си. Изпълзяваше с тихи котешки стъпки, усмихнат и зовящ. Гневът му идваше на приливи и отливи. Нямаше да достави удоволствие на безименните си врагове, като се самоубиеше заради тях.

Близо до Литъл Рок той отби към един мотел, подписа се в регистрационната книга с някакво разпространено име и предплати за леглото в брой. Беше възнамерявал да отбие и да се опита да си почине край пътя, но реши, че там бе по-вероятно ченгетата да го забележат, отколкото в мотел; мотелът поне щеше да му предложи няколко часа забрава сред меките чаршафи, преди да го арестуват.

Събуди го тропане с убийствена сила, макар и да бе чисто психическо, а не физическо. Алекс седна на леглото задъхан. Отне му известно време да се успокои, че никой не чука на вратата. Стаята бе съвършено тиха и той бе съвсем сам.

Алекс се облече и излезе, като остави ключа от стаята. Този път никакви кончета за натискане. Покара малко сред лекия дъжд, който валеше от небе без никакъв намек за зазоряване, после спря да зареди бензин и откри денонощна закусвалня, където две чаши кафе и два сандвича със сирене го подкрепиха за очакващия го път.