Фред Саберхаген
Октагон (17)

16.

— Къде отиваме — попита накрая Вера. Беше се свила едва ли не като ембрион на дясната седалка, откакто Алекс бе изтеглил колата от паркинга преди десет, петнайсет или двайсет минути — не знаеше колко време е минало.

Беше тръгнал от паркинга по най-лесния път, където имаше най-малко движение. Сега пътуваха на юг по шосе, което се оказа нещо подобно на главна магистрала.

— Струва ми се, че за момента няма особено значение къде отиваме — отвърна той. — Докато си с мен, мисля, че си в безопасност. — Той млъкна, като я погледна притеснено. — Има ли някакво конкретно място, където искаш да отидеш?

— Не мога да се върна вкъщи. Те искат да ме арестуват, нали?

— Всъщност, не казаха такова нещо. Но не би ме изненадало.

— Каква каша! А аз почти започвах да мисля, че може да си въобразявам.

— С едната ръка те арестуват, а с другата те убиват. Почти по същия начин, както се случи и с мен. Онова нещо катапултираше някакви огнени бомби право в хотела. Един от горящите прозорци беше твоята стая, предполагам? Чудя се, чии ли са били останалите. Може би просто неточно попадение.

— Да, онова беше моята стая, прав си. Близо до ъгъла на покрива. Алекс, ти ме убеждаваше да освободя стаята си и аз си помислих, че може би ти си този…

— Не съм. И с мен се случи същото.

Черните облаци дим, паниката, сирените, всичко това сега беше останало далеч зад тях, погълнато от полутропически сгради, хора, пътища и смог над милионите ревящи автомобили.

— Къде отиваме? — попита отново Вера. Беше се поизпънала и единият й крак опираше в тавана.

Алекс хвърли поглед към нея, а после трябваше да се концентрира върху магистралата.

— Мога да спра до някой мотел — предложи той. — Да се поизтегнем и да си починем. Ще използвам истинското си име. Всичко ще бъде наред.

Вера помълча малко, като гледаше през прозореца.

— Не спирай още — помоли накрая тя.

— Вера, защо не ми разкажеш твоята история? Имам предвид точно какво те накара да смяташ играта за странна, защо дойде да говориш с Айк? Това може да ми даде отговор на въпроса, какво трябва да правим оттук нататък.

— Добре. — Но отново последва мълчание, което продължи доста дълго, и Алекс си помисли, че трябва да се е отказала. После тя каза: — Приятелят ми беше убит преди около месец. Пътуваше сам с моята кола и бе блъснат от една скала сред хълмовете до Вентура.

— Блъснат?

— Уил беше още жив, когато полицията пристигна и го извади от останките. Преследвал го някакъв пикап без шофьор. Опитал се да избяга, но пикапът го настигнал, изтласкал го пътя и го бутнал от скалата. Колата ми беше пълна развалина. Уил почина преди да успеят да го откарат в болницата.

Темата на историята — полуделите машини — му беше до болка позната.

— А защо свързваш това с играта? — попита той. Сега на хоризонта отдясно се появи океанът. Алекс продължи да кара. Океанът изглеждаше, сякаш не бе свързан с нищо друго във вселената.

— Защото следобяд на същия ден, когато Уил беше убит, преди дори да науча какво се е случило с него, имах телефонно обаждане. По-късно полицията ми каза, че не трябвало да мисля повече за това, че имало милиони ексцентрици, които се обаждали по телефона. Знам, че в Калифорния има милиони ексцентрици, познавам много от тях. Но онова беше различно.

— Кой се обади? Какво каза?

— Беше ОКТАГОН. — Последва нова продължителна пауза. — Поне така каза то.

Отвсякъде бръмчаха автомобили. Вятърът свистеше от скоростта на колата.

— То? Какво искаш да кажеш?

— Алекс, дяволски сигурна съм, че не беше гласът на което и да било дванайсетгодишно момче. Звучеше по-скоро като…

— Като какво?

— Добре. Кажи, че съм луда. Звучеше като някое от онези говорящи устройства, с които си играят децата. Онези компютърни играчки, които приказват. То каза следното: „Тук е ОКТАГОН. ДЕВА, това е краят ти. Трябва да излезеш от играта. Не можеш да я спечелиш, ако си мъртва“. Никога няма да забравя този глас. Толкова бездушно, като записаните съобщения за часа и температурата. После, след няколко часа, когато чух какво се е случило с Уил…

Вера отново се сви на седалката си. Алекс кара известно време мълчаливо.

— Мога да си представя — заговори накрая той, — че Ханк е в състояние да измайстори нещо, което да говори по телефона с механичен глас. Би могъл да използва подобно говорящо устройство или нещо от този род. Но не мога да си представя, че е способен… да направи онова, което е станало.

— Ханк ли?

— Детето, което играе ОКТАГОН. Или което се предполага, че го играе. Просто не е възможно да знае как да организира всички тези физически нападения, дори да е някакъв луд зъл гений, което не е така. Той е просто дете.

— Добре. Никой не ми вярва.

— О, не, вярвам ти. Самият аз съм си изпатил от ОКТАГОН достатъчно, не забравяй това. И двамата видяхме какво се случи в хотела току-що… Не твърдя, че си луда. Искаш ли да спра някъде?

— Не, не още. Искам да продължиш да караш.

И той продължи. Тревожеше се за Вера, за това, че просто си седеше свита и гледаше мълчаливо през прозореца. Най-вече, за да се опита да я накара да говори, попита:

— Как се включи в играта за първи път?

— Ами… — Тя леко сви рамене, което Алекс с облекчение възприе като знак, че не е изпаднала съвсем в шок. — Прочетох съобщение за нея в едно списание за научна фантастика. А и игрите бяха започнали да ме интересуват от теоретична гледна точка — предполагам, имала съм идеята, че може да се създаде реалност, е, не наистина по-малка, но някак си по-управляема, ако се подходи чрез игра. Винаги търся нов начин да разбера реалността.

Алекс обмисляше думите й.

— Имаш предвид, нещо като създаване на модел?

— Да, нещо подобно. А ти как влезе в нея? В играта?

Той откри, че наистина не може да си спомни веднага.

— Струва ми се, че имах предвид някакъв план за спечелване на пари.

Вера нямаше какво да му отговори.

Известно време преди това знаците бяха показали, че излизат от границите на Лос Анджелис. Но хората, колите и сградите по брега досега не бяха показали с нищо, че започват да намаляват.

— Чела съм много научна фантастика — отбеляза Вера.

— Така ли? — Алекс беше чел съвсем малко.

— Аз съм своего рода почитател на берсерките — каза Вера. — Нали ги знаеш, герои в една поредица от романи.

— Чувал съм нещо за тях. — Навярно бе видял книгите в офиса на компанията в Албъкърк.

— Затова името на компанията ме заинтригува. „Берсерки“. После, когато бях в колежа, веднъж дойде да говори авторът им. Но така и не завърших образованието си. Всичко започна да ми изглежда някак си изкуствено.

— Знам какво имаш предвид за колежа. Струва ми се, че разбирам. Самият аз не съм учил в колеж.

— Но после — продължи Вера, — получих усещането, че и извън училище, в така наречения реален свят, нещата не са особено реални. Може би реалността е такава, каквато я правят хората.

— Ако излезеш от самолета, ще паднеш.

— Да — отвърна Вера, без да изглежда напълно убедена. — Дори и без да съм завършила, успях да си намеря доста прилична работа. За две години стигнах до системен аналитик. Това е нещо като една стъпка над компютърния програмист.

— Знам. Виж, Вера, наближаваме цяла група мотели. Можем да спрем при някой от тях. Не ме разбирай погрешно, просто ми се струва, че е добре да се отпуснем за малко на спокойствие. Ако ти не си, аз започнах да се уморявам.

— Някой ден ще се върна и ще завърша учението си, решила съм. Няма да науча повече от сега за компютрите или за каквото и да било друго. Но онова парче хартия ще ми донесе много повече пари за същата работа, която върша в момента. Странно, не мислиш ли? Но такава е действителността.

— Разбира се. — Подминаха знаци, които съобщаваха: ЛАГУНА БИЙЧ^[1]. Сега пътуваха по двулентов път, точно край океана. Виждаха се истински плажове и още един обещаващ мотел. Алекс се насочи натам.

— Такива места струват много пари — беше единственото възражение на Вера.

— Не се притеснявай за това. — Изпита огромно облекчение, че може да спре да кара. Не че бяха изминали толкова път от Лос Анджелис, но костите на Алекс все още носеха отпечатъка от маратоните само отпреди няколко дни. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше как профучава пътната настилка. Трябваше да направи и нещо друго, освен да кара наети автомобили из цялата страна, от едно убийствено нападение на ОКТАГОН до друго.

За няколко минути Алекс ангажира най-добрия свободен апартамент, с две стаи и малка кухничка в нишата от едната страна на гостната. Той се подписа в книгата с истинското си име, като прибави „г-н и г-жа“. За първи път се регистрираше в мотел като женен и се чувстваше особено.

Прозорците в гостната и спалнята на апартамента гледаха точно към океана, отвъд тесния плаж. Хоризонтът беше скрит от мъгла, а морето бе почти спокойно. На целия плаж се виждаха само няколко души, а във водата нямаше никой. Алекс предположи, че е прекалено студена.

Вера застана до него в гостната и прокара длани по ризата и джинсите си.

— Нямах възможност да си взема нищо от стаята — каза тя. — Така или иначе, предполагам, че всичко е изгоряло. Боже мой, онези две ченгета наистина искаха да ме арестуват, нали? Чудя се, за какво?

— ОКТАГОН може да е извършил някое престъпление, а после да е направил така, сякаш си го извършила ти. Или просто да е вписал името ти в списъка на издирваните лица. Няма начин да разберем.

— Може би вече си мислят, че съм била в стаята си, когато бомбата — или каквото и да беше онова — е паднала вътре. Нищо чудно сега да търсят трупа ми, там, в Лос Анджелис.

— Възможно е. Слушай, Вера, има ли някой, който да получи сърдечен удар, когато научи за това? Имам предвид, родители или…?

Тя разтърси кестенявата си коса и прокара пръсти през нея, сякаш я освобождаваше от някаква плитка.

— Нямам родители. Били са доста възрастни, когато съм се родила. Не, наистина няма кой.

— Бихме могли да излезем и да купим някои дрехи и вещи за теб. Имам пари. А и за мен също, оставих чантата си в стаята там. Когато пристигахме насам, ми се стори, че наблизо видях някакви магазини. Искаш ли?

— Не знам. Да, струва ми се, че искам. Нямам представа кога ще мога да ти върна парите, но трябва да си купя някои неща.

— Не се притеснявай за парите. Не е спешно.

Вера все още гледаше през прозореца към морето.

— Ще си потърся и бански костюм. Когато се стъмни, искам да поплувам.

— Няма ли да бъде студено? Докато си с мен, можеш да поплуваш спокойно и през деня.

Вера поклати отрицателно глава — не това бе имала предвид.