Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Octagon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване, коригиране и форматиране
Максимус (2013)

Издание

Фред Саберхаген. Октагон

Американска, първо издание

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, Юлиян Стойнов

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли: 15

ИК „Бард“, София, 1995

 

Fred Saberhagen. Octagon

© 1981 by Fred Saberhagen

© Крум Бъчваров, превод, 1995

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1995

© ИК „БАРД“ ООД, 1995

История

  1. — Добавяне

12.

Алекс видя, че е едва обед. Беше изминал само около час, откакто детективите го бяха арестували в хотелската му стая.

А всъщност, беше ли изобщо арестуван официално?

— Проклетата компютърна система — измърмори чикагският детектив, докато вкарваше необозначената като полицейска кола в зона, забранена за паркиране, точно пред хотела на Алекс. Бяха го откарали в полицейското управление преди по-малко от час и сега го връщаха обратно. Доста методична лудост — сякаш връщаха филма назад.

— Е — продължи детективът, — и вие сигурно сте се сблъсквал с такива неща. Предполагам, знаете как е. В разпечатката отпреди няколко дена се съобщаваше, че колата ви е открадната и че сте виновен за убийство номер едно на запад. Момчето ми, нали разбирате, че отначало се налагаше да постъпим така? Даде ли му онзи лист, Чарли?

— Да — отвърна Чарли, като отвори вратата и излезе.

Алекс държеше сгънатия лист в ръка. Съобщение за него, бяха казали в управлението, когато го освобождаваха. Всъщност, още не го бе прегледал както трябва. Някаква компютърна разпечатка.

— Разбирам — каза Алекс на шофьора. Искаше му се действително да разбира. Полицаят изглежда очакваше от него съчувствие. — Да, понякога компютрите са голяма беля. — Изпита лудо желание да разпита детективите за „Страуеб“. Но не каза нищо и излезе от колата.

— Къде искате да оставим понтиака? — попита детективът, който беше излязъл пръв. Едно от по-незначителните странни неща през последния час бе, че вече не се обръщаха към него с малкото му име, както по време на арестуването му. Не го величаеха и с „господин Бароу“ — сякаш не бяха съвсем наясно как да го наричат сега. В същото време, тонът им звучеше приятелски. Голямата промяна в отношението към него — първо като към осъден, а после като към приятел — бе станала, когато го идентифицираха с обхващащата цялата страна компютърна система. Тогава и му предадоха полученото за него съобщение.

— Просто я оставете тук, до хотела — предложи Алекс, като имаше предвид колата. Бяха конфискували понтиака или там, каквато бе правилната дума за това, което се правеше с откраднатите коли. Но сега и тази лента беше върната назад. А никой не му бе казал на прост английски език точно защо. Изглежда смятаха, че той знаеше.

Какво ли би си помислил отец Фред за тази игра от философска гледна точка? Алекс не възнамеряваше да го пита.

Минута по-късно, за свое огромно удивление, Алекс стоеше сам и свободен пред хотела. Ескортът му си бе заминал, прибирайки със себе си някакъв трети униформен човек, който току-що бе докарал понтиака в забранената за паркиране зона и си бе тръгнал с бързо кимване, но без да му каже и дума, докато му връщаше ключовете.

Застанал на тротоара, Алекс разгъна листа, който държеше в ръка. Съобщението, подобно на телетипна разпечатка, не бе особено дълго. То гласеше:

АГРАВАН/АЛЕКС БАРОУ, с/о ПУ ЧИКАГО УЧАСТИЕТО ВИ НЕОТЛОЖНО В КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА ИГРИТЕ ЛОС АНДЖЕЛИС ХОТЕЛ „ГУАМС“ 28–30 АПРИЛ. „СТАРУЕБ“ Х-430 КРАЯТ БЛИЗЪК.

ОКТАГОН

Х-430 бе номерът на неговата игра в „Старуеб“. В съобщението не изглеждаше да има някаква заплаха.

Алекс сгъна отново листа и го прибра в джоба си. Извади върнатите му ключове и погледна във взетата назаем кола. Парите, които бе скрил на дъното на торбичката за отпадъци, бяха все още там, до последния долар.

Без да се страхува, че могат да го глобят за неправилно паркиране, поне не днес, той пак заключи колата и я остави, където си беше. После влезе в хотела и се запъти към стаята си на втория етаж. Мъжът на рецепцията погледна към него, когато го подминаваше, но не каза нищо.

Тази сутрин, преди да излезе, за да се прави на частен детектив в университета, Алекс се бе постарал да запомни грижливо разположението на някои от вещите в стаята. А сега те изглеждаха леко разместени. Значи, стаята е била претърсвана, несъмнено от полицията, което съвсем не беше за учудване. Но всички нари, които беше оставил там — някои в кошчето за отпадъци, други зад картината на стената — бяха на мястото си. Малкото му други вещи бяха разхвърляни, но и те все пак не липсваха.

Първо трябваше незабавно да използва банята. След това Алекс се просна в хотелското кресло и затвори очи. Може би, когато ги отвореше, щеше да се окаже в самолета от Флорида и щеше да пристига в Атланта за първи път. Щеше да се чуди, дали да се обади на добрия стар чичо Боб по време на престоя си, просто, за да го поздрави. А може би нямаше. Алекс отвори очи и отново се оказа в Чикаго.

Добре. Трябваше да използва всичко, което последните събития бяха оставили от интелигентността му. Ако това беше филм на Хичкок, полицията щеше да го пусне само за да види какво ще направи. Тогава щяха да го проследят до тайната, до съкровището или до главния престъпник. Но за момента, Алекс не можеше да повярва в подобно обяснение. Полицаите бяха прекалено очевидно объркани, не по-малко от всички останали. Просто си даваха напред, опитваха се да разберат какво би трябвало да правят, допускаха грешки и после продължаваха упорито нататък.

В полицията знаеха само кой е — истинското му име — и че колата, която кара, е регистрирана на името на чичо му. А в компютърните им разпечатки отпреди няколко дена се съобщаваше, поне отчасти, за обвинението срещу него в Ню Мексико, и че вероятно колата е открадната. Беше преживял трудни мигове, когато му казаха това. Чичо Боб, злият гений, да му е изиграл номер… трябваше да има някакво друго обяснение.

После, когато компютърът разгледа нещата по-отблизо, се оказа, че той, Алекс, в края на краищата е симпатичен тип. Забравете всички глупости от старата разпечатка, момчета, той е толкова симпатичен, че трябва да го пуснете незабавно, без дори да му задавате други въпроси. И, между другото, предайте му това съобщение…

Той извади сгънатия лист и го прочете отново. Всичко това нямаше никакъв смисъл, ако го бе писал дванайсетгодишния Ханк Брамагуптра. Разбира се, то изглеждаше по същия начин и ако го бе писал който и да е друг. Може би Ханк беше отпаднал от играта. Може би някой друг носеше сега маската на ОКТАГОН.

Някой друг…

Който и да владееше положението в момента, изглежда се държеше като приятел на Алекс. Но довечера или на другата вечер можеше да се събуди, за да открие, че нещо, седящо в инвалидна количка до леглото му, протяга към него металните си ръце.

Той погледна към телефона и си помисли да се обади на добрия стар чичо Боб, като се престори, че бърка номера. Но колкото повече мислеше за така наречения им код, толкова по-ясно му ставаше, че по този начин не можеше да се предаде много информация. Да не би пък единствената цел на чичо Боб да е била просто да ангажира ума му, докато го изведе от къщата и се освободи от него?

Дали не се предполагаше, че ще трябва да изчезне завинаги, да започне нов живот с петнайсетте хиляди долара и с едногодишния Понтиак? Хората го правеха и с по-малко. Но Алекс нямаше такова намерение.

Мислеше за отец Фред. И за чичо Боб. И за Ханк. За стареца Брамагуптра и за Еди Маклорин.

А както и да се опитваше да мисли за положението, винаги стигаше до „Старуеб“.

С решително движение, той стана от стола, отиде до шкафа, където бе оставил материалите за играта и ги прегледа. Свещеникът бе споменал името на един играч в Калифорния — ДЕВА. Друг вероятен противник на ОКТАГОН. А съобщението на ОКТАГОН на практика го викаше в Лос Анджелис.

В края на краищата, нямаше причина да остава в Чикаго. Ако утре компютърът в полицията отново заявеше, че е престъпник, той искаше поне да го попреследват малко.

Докато чакаше самолета си на летище „О’Хеър“, Алекс си купи вестник — трябваше да бъде в течение на новините, да разбере дали някъде не се споменаваше нещо за странстващи роботи.

Роботи нямаше. Но имаше малко съобщение за една странна самолетна катастрофа в Лос Аламос.

 

 

Донякъде нетипично за него, Робърт Грегъри четеше вестник по време на закуската. Или по-скоро търси нещо във вестника, помисли си Джорджина Хойл, която го наблюдаваше от другата страна на масата. Без успех, както можеше да се съди по неудовлетворението, изписало се на лицето му.

Тя отпи от кафето. Наистина бе започнала да привиква на закуска да вижда срещу себе си този човек. Като стара семейна двойка, помисли си тя. Не че изобщо бе имало някаква церемония или че се очертаваше вероятност за подобно нещо. Но щом не го бе напуснала досега…

— Говореше насън през нощта, Боб — съобщи му тя. Използваше внимателно неутрална интонация и го гледаше съсредоточено, докато говореше.

— Никога не ми се е случвало — каза той отнесено и обърна страницата.

— И аз никога не съм те чувала. Миналата нощ обаче, наистина говореше.

Над вестника, очите му бяха кръвясали и изглеждаха уморени.

— Добре. Какво съм казал?

— Има ли значение? Просто…

— Какво съм казал? — Той не обичаше да повтаря. Днес не беше подходящ ден да го ядосва.

— Е, ако има някакво значение, струва ми се, че те чух да казваш нещо подобно на „весел камък“ — отговори Джорджина.

Лицето му беше непроницаемо. Той обърна нова страница без да гледа вестника и го остави да падне на пода.

— Не ме изоставяй, Джорджи.

— Казвала съм ти, че няма — отвърна тя нежно. — Няма. Съвсем съм полудяла, разбираш ли? Изобщо не съм на себе си. Може да съсипя кариерата си, но оставам тук.

— Ще ти се отблагодаря някак си. Имам нужда от теб.

— Знам. — Джорджи се протегна през масата и стисна ръката му. Като никога, изглеждаше почти безпомощен. Тя си прочисти гърлото. — Днес наистина трябва да разработим някакъв сигурен план. Законен или не. След онова, което направи по отношение на Алекс, очевидно няма смисъл повече да се опитвам да спазвам стриктно закона.

— Весел камък, казваш.

— Така ми прозвуча, да.

— Не споменавай пред никого за това.

— Добре. Няма.

Отблизо се чу телефонен звън. Идваше от устройство, което висеше на стената и не изглеждаше по-дебело от обикновена картина — поставена в рамка гравюра на Миро.

Боб се обърна към стената.

— Да?

От вътрешния телефон долетя гласът на Карълайн.

— Татко? Някакъв мъж се обажда и казва, че е от ФБР.

Боб използва една салфетка, смачка я и я захвърли на масата.

— Добре, свържи ме с него. Ще говоря оттук.

— Г-н Грегъри? — чу се миг по-късно някакъв нов глас откъм рамката. — Аз съм Гъс Фехнър от управлението в Атланта, Федерално бюро за разследване.

— Да.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за инцидента в Лос Аламос, Ню Мексико, където наскоро катастрофира ваш самолет.

— В офиса си ли сте в момента, г-н Фехнър? Бих искал да ви позвъня там, ако не възразявате.

— Разбирам, господине. Ще чакам да се обадите.

— Карълайн, ще ме свържеш ли? — Боб отпи от кафето си. Изглеждаше по-добре, сякаш трябваше да се сблъска незабавно с някакво предизвикателство. Той и Джорджина се гледаха един друг над тясната маса. Пристигна един робот и започна да разтребва.

— Свързах се с г-н Фехнър, татко.

— И така, господине — започна отново агентът, — чудехме се дали точно с този ваш самолет не е свързано нещо особено, което да е допринесло да се случи нещастието.

— Допринесло? Как?

— Разбираме, че често се занимавате с различни проучвания. Може би някакво устройство на борда, което да е спомогнало за странната реакция на инсталацията за слънчева енергия. Разбирам, че се занимавате с разработване на необикновен хардуер.

— Това е смешно, г-н Фехнър.

— Опитваме се да проверим всички възможности.

— Разполагате с останките или по-скоро предполагам, че хората от ФАУ[1] трябва да разполагат с тях. Ако на борда са били открити странни устройства, те не са били поставени там от мен.

— Ще ни бъде необходим списък на инсталираните навигационни съоръжения и така нататък… Вижте, господине, зная, че може да ви прозвучи като твърде невероятна възможност, но известна ли ви е някаква причина, поради която някой би искал да убие д-р Брамагуптра?

— Никой не би трябвало да иска да убие Хенри. Или Скоти. Но се е случило. А Скоти остави жена и две малки деца.

— Да, разбира се. Имаше ли Скоти някакви неприятности, за които да знаете, д-р Грегъри?

— Не и с мен. Или такива, за които да зная.

— Според информацията ни, д-р Брамагуптра е бил на път за Атланта, за да се срещне с вас.

— Вярно е.

— Което е щяло да бъде първата ви среща очи в очи от няколко години насам.

— И това е вярно.

— Имате ли нещо против да ми кажете, за какво щеше да бъде тази среща?

— Беше нещо като импулс. Просто наскоро започнахме да контактуваме отново, имам предвид да разговаряме по телефона.

— За какво?

— Неотдавна племенникът ми имаше път натам и намина към Хенри. А и открихме, че внукът на Хенри и аз участваме в една и съща игра.

— И аз искам някой път да участвам в тази игра заедно с вас, д-р Грегъри. Но сега за племенника ви. Къде се намира в момента?

— Наистина нямам представа.

— Разбирам. — Последва пауза. Сякаш човекът от ФБР не е съвсем наясно как да продължи, помисли си Джорджина. Тя и Боб размениха неуверени погледи. В начина на задаване на въпросите имаше нещо странно.

— Къде работи сега племенникът ви, д-р Грегъри? Можете ли да ми кажете това?

— Съвсем наскоро се уволни от Военно-въздушните сили. Не знам да си е намирал каквато и да било постоянна работа.

— Наскоро се уволни, казвате. И вече не е на държавна служба.

— Да.

— Разбирам. Е, ако се чуете с него или разберете къде мога да го намеря, или къде работи, бих ви бил благодарен да ми съобщите.

— Разбира се — отвърна замислено Боб.

— Благодаря ви, д-р Грегъри. Ще ви се обадя отново, щом разследването на катастрофата напредне. Дочуване.

Боб остана седнал, с вдигнати вежди, загледан в Джорджина.

— Дочуване — отвърна той най-после, по всяка вероятност прекалено късно.

 

 

— Как, по дяволите, трябва да разбираме това? — попита той събралия се малко по-късно тесен кръг от съветници. В личния му кабинет бяха само Джорджина и Карълайн. Той бе поискал да извика и Алби Пиърсън и да му обясни цялата ситуация. Алби беше неофициално натоварен да се занимава с всички мерки за сигурност в имението, както и с телефонните линии. Но Джорджина бе настояла никой друг да не бъде замесван в незаконното бягство на Алекс и Боб за пръв път бе допуснал да стане нейното.

Тримата току-що бяха прослушали запис на телефонния разговор с човека от ФБР.

— Нито дума, че Алекс е издирван за нещо — възкликна Боб. Изглеждаше не само удивен, но и почти ядосан.

— Проверих за наетата кола, колкото се може по-дискретно — каза Джорджина. — Онази, с която Алекс стигна дотук от Албъкърк. Човек би си помислил, че компанията, която я притежава, досега вече ще се чуди къде е. Е, очевидно в документите им тя фигурира като дадена под наем на Министерството на енергетиката за някакъв специален проект.

Доколкото можеше, Карълайн поклати глава.

— Не им ли се струва странно?

— Така е според компютърните им разпечатки. Те се ръководят от документите си. Просто не смятат колата за изчезнала. Открих и нещо друго, Боб. Колата, която ти даде на Алекс за бягството му, е била в полицейския списък на откраднатите моторни превозни средства в продължение на два дни.

— Какво?

— Вече не е в списъка. Но в момента в него фигурират трите коли, които са в гаража ти.

Боб се изправи и бавно кимна. После отново седна на стола си.

— Следващия път, когато някой от хората ти вземе една от тях, за да отиде до магазина, най-вероятно ще го приберат — продължи Джорджина. — Това сигурно е щяло да се случи още преди дни, ако местната ни полиция обръщаше повече внимание на регистрационните номера.

Боб продължаваше да кима. На лицето му се появи лека усмивка, сякаш разбираше.

— Струва ми се — вметна Карълайн, — че ФБР също би трябвало да прояви някакъв интерес. Към това, защо всичките ти автомобили се водят като откраднати.

— Може би не са знаели — отвърна Боб. — Е, дами? Не започва ли теорията ми за централно управление на националните компютърни системи да ви звучи малко по-правдоподобно?

— Признавам — каза Джорджина. И кимна.

— Как мислите, дали от ФБР ще дойдат насам? — попита Карълайн. — Дали ще започнат да наблюдават къщата? — Думите й звучаха по-скоро възбудено, отколкото тревожно или уплашено.

— И на двата въпроса не мога да отговоря — въздъхна баща й. — Все още познавам двама души с доста високо положение в Бюрото. Може би затова хората от местното управление са малко по-внимателни.

В кабинета влезе робот, който носеше върху плоската си горна повърхност поднос с пощата за деня. Алби Пиърсън сигурно вече я бе обработил с апаратите си, за да пресее евентуални писма-бомби и подобни удоволствия. Ако й беше за пръв път, Джорджина сигурно щеше да реши, че става дума за параноя. Но при това положение на нещата, това дори вече не беше и подозрение.

Боб бе взел някаква пощенска картичка от скромната купчина.

— „Старуеб“ — промърмори той. — АРХАНГЕЛ. Той трябва да е може би единственият съюзник на ОКТАГОН.

Бележки

[1] Федерално авиационно управление. — Бел.пр.