Фред Саберхаген
Октагон (15)

14.

Хотел „Гуамс“ беше висок, голям небостъргач, обграден поне от три страни от малкото море на паркингите. В морето растяха няколко палми, които допълваха островния ефект. Алекс не можа да паркира на по-близо от около петдесет метра от вратата. С малките, новозакупени пътни чанти в ръка, той я завъртя и влезе.

Във фоайето, един временен знак — голямо картонено табло, подпряно на стойка — го упъти към РЕГИСТРАЦИЯ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНФЕРЕНЦИЯТА. Като следваше стрелката на знака, той тръгна с малкия си куфар по едно тясно крило на централното фоайе. В края на крилото се виждаше маса, от двете страни на която бяха поставени същите знаци. Пред нея се бе оформила малка опашка от хора. Бяха предимно млади и очевидно чакаха да се регистрират за конференцията.

Алекс още не се бе наредил на опашката, когато мерна Айк Джейкъби. Облечен по-добре, отколкото в офиса на компанията, Айк се виждаше през вратата на голяма зала за срещи, в която очевидно се подготвяше изложба за конференцията. Шефът на „Берсерки“ беше застанал във временен павилион, със завеси от трите страни. Стоеше надвесен над една маса и се занимаваше с електронно оборудване. Дванайсетина други участници, край различни павилиони и маси в голямото помещение, бяха заети с подобна дейност.

Айк бе погълнат от заниманието си и не показа да е забелязал Алекс, който го наблюдаваше от около осемнайсет метра. Алекс се нареди на опашката и след няколко минути стана официален делегат на конференцията, което му струва десет долара. Това, че се подписа под собственото си име, предизвика у него нещо подобно на опиянение. Албъкъркската полиция може би все още го издирваше, но тук не беше Албъкърк и, поне за момента, ОКТАГОН бе на негова страна.

Когато получи табелката с името си, той я закачи на новата си риза — беше отделил малко време за пазар, преди да се качи на самолета в Чикаго. После се върна на хотелската регистрация. Сега фоайето беше малко по-оживено, отколкото когато мина през него първия път. Имаше много табелки с имена, хората носеха под мишница книги и кутии — странни, приготвени у дома материали за различни игри.

Все пак, имаше свободна стая. Алекс я ангажира, а после със смесени чувства загледа как служителят вкарва името му в хотелската компютърна система.

Той се качи до стаята, за да си остави багажа. После отново слезе във фоайето и се насочи към залата за събрания, където бе видял да работи Айк. Откакто напусна Чикаго, Алекс се опитваше да си изработи някакъв ясен план за действие, но още не бе успял. Щеше да дойде тук, да види какво става, да действа, когато му се стореше, че има възможност за това.

Никой от хората, заети с подреждането на масите и витрините, не изглеждаше да е напреднал особено. Айк можеше да бъде извинен, защото го бяха отвлекли от работата му. Пред масата му бе застанала и разговаряше с него висока млада жена, в джинси и широка мъжка риза. На ръст беше почти колкото Алекс и имаше силно тяло на спортист. Едрите гърди обаче, придаваха на тялото й женствен вид. Косата на младата жена беше средно дълга и средно кестенява, а очите й имаха удивително ясносин цвят върху фона на загорялото й от слънцето лице. То бе твърде ъгловато и някак си прекалено тясно, за да се нарече традиционно красиво — при Алекс „внушително“ бе първата дума, която му дойде наум. За момента, той остана с впечатлението, че познава момичето отнякъде.

Алекс постоя за миг да ги наблюдава как разговарят. Айк изглеждаше някак неудобно, а момичето — одухотворено. Тъй като не можеше да чете по устните, Алекс не знаеше за какво говорят. Той се приближи към тях, с небрежен вид.

Айк го погледна и веднага го позна. Страх или чувство на вина се изписа на лицето му? Но каквото и да беше, то определено увеличи неудобството му.

— Здрасти, Айк — каза Алекс, приближавайки се до масата, а после се обърна и се усмихна на младата жена. Предположи, че е около двайсетгодишна. Тя също носеше обичайната табелка, но картончето бе закачено почти на върха на едната й гърда и в момента се бе изкривило настрани, тъй че Алекс не можеше да прочете името й.

Айк му кимна и измърмори нещо. На масата пред него бе истински хаос от разпръснати навсякъде кутии с игри, книги и електрически уреди.

— Изненадан сте, че ме виждате? — попита Алекс. — Помните ме, нали? От Албъкърк.

— Да. — Съдейки по лицето на Айк, нямаше съмнение, че го помни. Той бе шеф на Айрис Кардано и полицията несъмнено бе разговаряла с него за Алекс. И все пак Алекс не можеше да определи, дали на лицето му наистина бе изписано и чувство на вина, смесено със страха.

— Всичко е уредено, Айк. Не се тревожете за нищо.

— Вие сте АГРАВАН — вметна внезапно младата жена, като се наведе, за да погледне табелката на Алекс. — Чувала съм за вас от някои други играчи. — Тя протегна ръка. — Аз съм Вера Кейли. ДЕВА.

В начина, по който го каза, нямаше нищо лукаво и Алекс не изпита желание да се пошегува.

— И вие сте в Х-430. Голяма игра, нали? — каза той.

— Голяма игра — съгласи се Вера. Преди да пусне ръката му, тя го погледна по начин, от който Алекс разбра, че тя знае отлично, че това съвсем не е обикновена игра. — Тъкмо говорех с г-н Джейкъби за нея — продължи тя. — Всъщност, дойдох от Сан Диего само, за да говоря с него. Тази игра е особена.

И двамата гледаха към Айк. Той взе нещо от масата и отново го остави. Нямаше никаква представа какво да каже и на двама им.

— Айк — обади се Алекс, — ако се притеснявате за мен, защо не отидете веднага да се обадите в полицията и да им съобщите, че съм тук? Те не се интересуват от мен. Казвам ви, че всичко е уредено. — После, точно когато на лицето на Айк започна да се изписва облекчение, Алекс добави: — ОКТАГОН и аз вече сме съюзници. Разбирате какво означава това, нали?

— Х-м — каза Айк, объркан и уплашен отново. С полукимване и усмивка, той се извърна и се престори, че търси нещо зад завесата на павилиона. Може би изход.

Двамата пред мъртвородената му изложба се погледнаха.

— Искате ли кафе? — предложи Алекс. — Или да пийнем нещо в бара? — Беше прилично късен следобед, но Вера го погледна така, сякаш би се чувствала по-добре в кафенето.

— Нека бъде кафе — съгласи се тя.

Хотелското кафене започваше да става оживено.

— Казвате, че сте дошла от Сан Диего — започна Алекс, когато се настаниха на масата. — Имате ли специална покана?

— Покана ли? — предпазливо го погледна Вера. — Не. Просто чух, че тази конференция ще се провежда тук и че ще присъства някой от „Берсерки“. Исках да поговоря очи в очи с човек от компанията за тази игра. А… не казахте ли, че полицията ви издирва?

— Не съм замесен в никакво престъпление. Вече не ме издирват. Всичко това беше голяма… грешка. Не, струва ми се, че беше нещо по-лошо от грешка. Свързано е с играта.

— Разбирам — кимна Вера, сякаш наистина разбираше или поне му вярваше. — Какво имахте предвид, като ме попитахте дали съм получила специална покана?

Донесоха кафето и той се облегна на стола, за да изчака да си тръгне сервитьорката. После извади малкото сгънато листче от разпечатката, което носеше в джоба си, и го подаде на Вера.

Тя го разгъна и го прочете.

— Не разбирам — каза накрая момичето. — Какво е ПУ ЧИКАГО?

— Полицейско управление — Чикаго. Не работя там или някъде другаде. Просто се случи да съм там вчера… и това пристигна за мен чрез полицейската им компютърна система. Странно е, но не е най-странното нещо, което става напоследък. Имам усещането, че знаете за какво говоря, че сте готова да ми повярвате. Между другото, не вярвам това съобщение наистина да е изпратено от играча ОКТАГОН. Не и от този ОКТАГОН, с когото съм разговарял. Той е само дванайсетгодишен.

Вера прегледа бележката още един път, после я върна и започна да изучава Алекс.

— Не вярвам — заяви накрая тя.

— Че е само на дванайсет? Бил съм в дома му. Виждал съм работната маса, където се занимава с играта.

— Работна маса ли?

— Той използва микрокомпютър вместо схема. А, предполагам, че с него изчислява и ходовете си.

Вера поклати глава.

— Сигурно има още.

— Вие сте враг на ОКТАГОН в играта.

Тя кимна.

— И сега в истинския ви живот започват да се случват лоши неща. Не само неприятни, но и много странни.

Тя отново кимна. Гледаше го все по-напрегнато. На Алекс му се искаше да си спомни, дали наистина я бе виждал по-рано.

— Разкажете ми още за ОКТАГОН — помоли тя.

Алекс отпи от кафето си.

— Разследвах около ОКТАГОН или поне се опитвах… това е дълга история. Както и да е, става дума за нещо повече от обикновена игра. Убити са хора.

— Амин — въздъхна Вера. Тя гледаше Алекс като учен, който най-после открива доказателство, потвърждаващо теорията на живота му. Алекс си помисли, че може да разбере чувствата й, но напрежението й все още не изчезваше.

— И вие имате какво да разкажете — каза той.

— Така е. Полицията не би ми повярвала, никой не би ми повярвал, но… — Тя хвърли бърз поглед из кафенето, което се изпълваше с участници в конференцията. — Мога да ви разкажа подробностите по-късно. Наистина мисля, че животът ми е в опасност.

— Ако сте противник на ОКТАГОН в играта, навярно е така.

— Какво мога да направя? — Страхът й бе очевиден, но тя се владееше напълно.

— За момента — рече Алекс, — стойте близо до мен. Под собственото си име ли сте регистрирана в хотела?

— Да. Искате да кажете, че би могло… Предполагам, не съм помислила за това. Имам предвид, че тук се чувствам достатъчно сигурна, с тези хиляди хора около мен.

— Не би трябвало. Съветът ми е да се отпишете. Не трябва да присъствате тук официално. Имам предвид, че истинското ви име не бива да бъде вкарано в никакъв компютър. Вероятно е достатъчно само да се запишете за конференцията. Не мисля, че списъкът с участниците се въвежда в някаква централно свързана компютърна система. Ами колата ви?

Вера вдигна чашата си с кафе — ръката й трепереше. Остави я отново на масата.

— Колата ми бе унищожена неотдавна. Пристигнах тук с кола под наем.

— Отново под истинското си име? И сте оставила номера на колата на регистрацията в хотела, както обикновено. Не. Дори не се връщайте при тази кола. Просто я оставете да си седи на паркинга, или където си е.

Изразът на научна удовлетвореност върху лицето й постепенно се заменяше със страх.

— Предполагам, че сте прав. Кажете ми, защо е всичко това? Казвате, че сте съюзник на ОКТАГОН, трябва да знаете повече от мен.

— Не зная достатъчно. Не и, за да го спра. Но съм дяволски сигурен, че ще опитам. Хайде, да вървим да ви отпишем от хотела. Можете да използвате моята стая или нещо от този род. Тя, вероятно, е най-сигурното място в хотела.

Алекс се изправи. Вера остана седнала и го гледаше със съмнение, а лицето й изразяваше смесица от страх и упорство.

— Кажете ми — каза тя, — защо ви издирва полицията?

Той пое дълбоко въздух и се замисли. От нейна гледна точка, поведението му сигурно изглеждаше най-малкото подозрително.

— Добре — заговори накрая той. — Бях в една хотелска стая в Албъкърк с момиче. Момичето беше убито. Аз също бях дяволски близо до смъртта и трябваше да избягам, за да спася живота си. Известно време тамошната полиция мислеше, че аз съм виновен.

— А всъщност, кой я уби?

— Може би ще ви прозвучи невероятно… о, за Бога. Току-що видях Айк да се появява във фоайето. С него имаше двама мъже, които приличаха на полицаи. — Във фоайето беше станало още по-оживено, но Алекс бе сигурен, че не е сбъркал. Двамата мъже приличаха досущ на ченгета, подобно на своите чикагски колеги, макар че тези тук бяха облечени по-спортно.

Щом погледна отново към Вера, Алекс разбра, че сега тя силно се страхува от него.

— Вижте — опита се да я убеди той, — аз не съм… Бихте ли ме почакала тук за минута? Искам да отида и да разбера какво крои Айк.

— Разбира се — съгласи се тя по-лесно, отколкото бе очаквал.

— Ще се върна веднага. — Алекс бързо излезе от кафенето в препълненото фоайе. Хората се тълпяха пред асансьорите. Когато погледна към залятия от слънчевите лъчи паркинг, той видя, че точно пред вратата е паркирано превозно средство с размер на пожарникарска кола, но боядисано в сиво и бяло, а отстрани, с главни букви, бяха изписани инициалите НАСА. Отгоре, където трябваше да се намира стълбата на пожарникарската кола, имаше нещо като сгънати метални релси. Докато Алекс гледаше, те започнаха бавно да се изпъват.

Беше интересно, но нямаше конкретна причина да мисли, че е свързано с неговите проблеми. Напомняйки си, че е покровителстван съюзник на ОКТАГОН, Алекс се приближи към регистратурата на хотела, като се оглеждаше за Айк и двойния му ескорт. Ако наистина търсеха него, Алекс нямаше намерение да бяга и да се крие.

В единия край на регистратурата, някакъв мъж във фланелка, на която пишеше НАСА, спореше за нещо с друг, вероятно управителят на хотела. Алекс продължи да се приближава.

— … фигурира в документите ни вече от месец — настояваше малко разгорещено човекът от НАСА. — Сигурен съм, че някой тук е поръчал демонстрацията.

— Говорете с хората от конференцията. — Управителят беше едър и носеше диамантен пръстен. — Нямам нищо общо с онова, което може да са поръчали те.

— Говорих с тях, казвам ви. Твърдят, че не са, но…

— Ето го — раздаде се иззад Алекс гласът на Айк. Макар и произнесени тихо, думите все пак някак си се чуха сред общия шум в пълното с хора помещение.

Алекс се обърна. Айк стоеше между двамата спортно облечени детективи на няколко метра разстояние и сочеше право към него. Вера беше излязла от кафенето и стоеше с гръб към стената, наблюдавайки съсредоточено Айк и Алекс.

Двамата полицаи пристъпиха напред.

— Алекс Бароу?

— Да. Какво има…?

— Познавате ли тази жена? Тук ли се намира тя? — Една голяма ръка размаха пред носа на Алекс малка снимка. Несъмнено принадлежеше на Вера.

— Аз… — Алекс не беше подготвен за това. — Дайте да погледна…

Когато усети основите на хотела леко да се разтърсват, първата му мисъл бе: земетресение. Същото очевидно си бяха помислили всички във фоайето. Смълчани за миг, те се втурнаха към вратите — имаше опасност положението да прерасне в паника. Алекс беше пометен от тълпата, преди да му просветне, че това спокойно можеше и да не е никакво земетресение. Пред стъклената врата на входа се виждаше нещо, което изхвърляше силен пламък. Хората навън крещяха още по-силно от онези, които бяха във фоайето.

Едно от ченгетата викна нещо на Алекс, точно когато бе започнала паниката. Сега и двамата полицаи с всички сили се опитваха да укротят развълнуваната тълпа. Но призивите им за запазване на спокойствие изглежда нямаха ефект.

Отново се почувства слабо разтърсване. Алекс нямаше как да се добере до централната врата, не и при гъстото струпване на хора, които се пречкаха един на друг. Той се обърна и се помъчи да се върне в кафенето. Там, близо до масите в далечния край, някой бе вдигнал стол и се опитваше да разбие големия прозорец, но твърде неуверено, за да успее. Глупак, помисли си Алекс, дори това наистина да бе земетресение, трябваше да има друг, по-прост изход, през кухнята или някъде другаде.

Сега друг човек вдигна нов стол и го хвърли с всичка сила към прозореца. Това свърши работа. Начело с една униформена сервитьорка, която водеше хората като стюардеса — пътниците си след катастрофа, тълпата започна да се промушва навън през останките от стъклото. Те се качваха на перваза на прозореца внимателно, един по един. Там беше и Вера, заела мястото си на опашката. Алекс тръгна към нея, опитвайки се да я настигне.

След като излезе, той се спря, за да погледне камиона от НАСА, който все още беше пред хотела. В кабината имаше двама мъже, които очевидно се опитваха да направят нещо с пулта за управление, но автомобилът стоеше на място. Двигателят му обаче работеше, после изгасна, а след това изведнъж заработи отново. Подобното на релси съоръжение върху покрива на камиона не приличаше на нищо, което Алекс бе виждал по-рано в кошмарите си или наяве. Сега то се насочваше почти хоризонтално в посока обратна на сградата, над паркинга. От него се разнесе внезапно и почти тихо хлъцване, докато целият камион леко пружинираше на ресорите си. Едновременно с това, отнякъде в далечния край на паркинга се чу силен трясък. Релсите незабавно започнаха да се обръщат и същевременно да се издигат нагоре, насочвайки се за пореден път към фасадата на хотела като някакво футуристично противосамолетно оръдие.

От две от стаите там — едната почти до покрива, другата доста по-ниско — вече се носеше пушек. Отгоре падна нещо пламтящо. Дизеловият двигател на камиона отново замлъкна, този път може би за добро. Хората от НАСА излязоха от кабината и загледаха с ужас нагоре, както правеха всички останали, които не бягаха.

Вера беше застанала само на няколко крачки пред Алекс, стиснала здраво ствола на едно от палмовите дървета. Той се приближи и постави ръка на рамото й.

— Моята стая — дишаше тежко Вера, гледайки нагоре към хотела. По тротоара около тях бягаха хора. Някои крещяха от страх, а може би и наистина бяха ранени.

— Хайде — поведе я Алекс сред другите и я насочи към паркинга, където беше оставил колата си. Изпаднали в паника хора профучаваха край тях, побягнали в обратна посока. Една кола се измъкна от мястото си — гумите й свистяха от паниката на шофьора. Някои отчаяно бързаха да се доберат до познатата обстановка на магистралата.

— Колата ми! — извика Вера, като се освободи от теглещата я ръка на Алекс. На около десет метра от мястото, където беше паркирал той, буйно гореше някаква друга кола. И не само гореше — едната й страна изглежда липсваше, сякаш уцелена от оръдеен изстрел. Най-малко един от съседните автомобили беше засегнат от летящите отломки. Пламтящи парчета падаха по покривите на други коли. За момента никой не правеше нищо, за да изгаси пожара.

— Хайде — Алекс задърпа още по-силно ръката на Вера. Той я набута в колата си, запали двигателя и потегли. Докато излизаше от паркинга, хвърли поглед към лицето й и се сети къде го е виждал или поне какво му напомня: на някоя от онези картини, нарисувани от френски художници по време на война и революция, които представяха олицетворението на сражаващата се Франция.