Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (9)

Глава шеста

Тия места бяха нови за нас, но носеха много от чертите на най-древните земи. Утъпкан от керваните и стадата рогат добитък, пътят се изкачваше по каменисти склонове и стъпаловидни тераси, продължаваше към хълмовете между два реда дървета и навлизаше в осеян с едри камъни пущинак. Местността толкова приличаше на Арагон, че все ми се струваше като да съм в Испания, само дето вместо мулета с дисаги срещу нас се зададоха десетина босоноги, гологлави туземци, загърнати с бели платна, прихванати на рамото като римски тоги. Щом те се скриха от погледа ни обаче, отново се пренесох в Испания — вече бях минавал по тоя каменист планински път под високите дървета, вперил очи в мухите, безжалостно накацали около подопашния ремък на коня пред мен. Същите камилски или, иначе казано, конски мухи намирахме тук, впити в хълбоците на лъвовете. В Испания, ако такава муха ти влезе под ризата, трябва да се съблечеш, за да я убиеш. Иначе запълзява по гърба ти, впива се под мишницата, полазва по корема, продължава към пъпа и ако не успееш бързо да се отървеш от нея, тъй ловко ще пропълзи надолу, че ще те накара да се съблечеш съвсем гол, защото е твърда и не можеш я смаза през дрехата.

Споменът за този ден, когато бях гледал мухите, накацали под опашката на коня, ме хвърляше в ужас, защото сам бях патил от тях. Единственото ми по-неприятно преживяване беше, когато постъпих в болница със счупена дясна ръка — костта беше строшена под рамото, ръката се беше отметнала назад и висеше безпомощно, провиснала на гърба, а острите ръбове на строшената кост бяха разкъсали мускула така, че мястото се поду, възпали се и образува гноен отток. Пет седмици не спах от болки и една нощ — това беше през петата седмица, както лежах сам с болката си, изведнъж си помислих какво ли изпитва еленът хлопатар, успял да избяга с надробена от куршума гръдна кост. Лежах и си представях всичко, което животното изпитва, от началния удар на куршума до агонията, и тъй като имах треска, помислих си, че може би ме е настигнало възмездие за греховете на всички ловци. След това, като оздравях, реших, че ако е било наказание, аз съм го понесъл и занапред поне ще знам какво върша. Няма да правя това, което не искам другите да правят с мен. Бяха ме простреляли, бях лежал схванат и безпомощен, след това бях оздравял. Бях свикнал с мисълта, че едно или друго нещо може да ме убие, и това вече не ме тревожеше. И тъй като все още обичах да ходя на лов, реших да ловувам дотогава, докато стрелям добре и мога да убивам животните, без да ги карам да се мъчат, а щом загубя умението си, ще спра.

Ако в ранни младини си платил своята дан на идеята за общество, демокрация и други такива, а след това откажеш да се обременяваш с неща от този род и решиш да отговаряш само пред себе си, ти заменяш задушевната и задушна атмосфера на приятелството срещу нещо, което можеш да изпиташ единствено ако си сам. Нещо, което все още не можеш точно да определиш, но го чувствуваш, когато пишеш хубаво и вярно нещо с вътрешна убеденост, и макар че ония, на които плащат да четат и коментират написаното, не го харесват и казват, че то е измама, ти си абсолютно сигурен в неговата стойност. Или когато вършиш нещо, което хората не смятат за сериозно занимание, а ти знаеш, уверен си, че то е важно и винаги е било, че не е по-малко важно от всички модни неща. Или когато си сам с това нещо в морето и знаеш, че Гълфстриймът, с който живееш, който обичаш, който познаваш и за който искаш да научиш повече си тече, както е текъл, откак свят светува, и е мил бреговете на този дълъг, красив, нещастен остров, преди Колумб да го е видял, и не нещата, които научаваш за него, и тези, които винаги са били в него, са нетленни и стойността им е непреходна, защото това морско течение ще тече така, както е текло след индианците, след испанците, след англичаните, след американците и след кубинците и всички различни системи на управление, ще тече, след като богатството и бедността, мъченичеството и саможертвата, продажността и жестокостта си отидат, отнесени като купищата смет — зловонни, яркоцветни, осеяни тук-там с нещо лъскаво, — които общинският шлеп изтърсва в синята вода, тя потъмнява на десетина метра дълбочина, по-тежкото потъва, по-лекото остава на повърхността и течението го подхваща — палмови клонки, тапи, бутилки, изгорели електрически крушки, някой презерватив или корсет, носещ се в дълбочината, откъснати страници от учебник, подут труп на куче, плъх, обезобразена котка, а събирачите на остатъци са тук с лодките си и подбират боклука както овчари стадото си, бъркат във водата с дългите куки и вадят интересни находки, заинтригувани, съсредоточени и точни като историци — това са хора с гледна точка, които преценяват. Течението е незабележимо, но отнася по пет такива товара боклук дневно, когато нещата вървят добре в Хавана, а на десет мили по-нататък водите му са пак тъй чисти, сини и неизменни, каквито са били и преди влекачът да е докарал на буксир шлепа с боклука. И палмовите клонки на нашите победи, изгорелите електрически крушки на нашите открития и просветления, празните презервативи на голямата ни любов плават безсмислено по течението, което единствено е непреходно.

Седях до шофьора, мислех за морето и земите, след малко „Арагон“ остана след нас и ние се спуснахме по брега на една пясъчна река — почти километър широка, златиста, със зелени дървета по бреговете и острови от дървета сред пясъчното течение. В тази река водите текат под пясъка, животните идват на водопой нощем, изкопават с островърхите си копита трапчинки, които се напълват с вода, и тогава пият. Когато прекосихме реката, беше превалило вече пладне и по пътя срещнахме много хора, които напускаха гладната местност пред нас. Встрани се редяха недорасли дървета и гъсти храсталаци, пътят се изкачваше и навлизаше сред сини хълмове, стари, престарели гористи възвишения, по които растяха дървета като буки, а по склоновете им се гушеха колиби, носеше се мирис на дим, пастирите караха стада овце и кози, виждаха се царевични ниви.

— Също като Галисия — споделих с П. О. М.

— Вярно — съгласи се тя. — Днес минахме през три испански провинции.

— Наистина ли? — учуди се Батето.

— Без разлика — отвърнах аз. — Само къщите са различни. А онзи край, където ни заведе Друпи, приличаше на Навара. Същите оголени варовици от нагънати и назъбени пластове, същият релеф, същите дървета край реките и изворите.

— Удивителна е тази способност на човек да заобича някоя страна — забеляза Батето.

— Вие двамата сте много дълбокомъдрени — обади се П. О. М. — Но къде ще лагеруваме?

— Може и тук — отвърна Батето. — Не е ли все едно? Само да има вода.

Устроихме лагера под сянката на дърветата край три големи кладенеца, където местните жени идваха за вода, двамата с Карл хвърлихме жребий кой в коя посока да ловува и тръгнахме към двата близки хълма зад пътя над туземното селище — аз към единия, той към другия.

— Тук навсякъде може да срещнете куду — предупреди ни Батето. — Внимавайте на всяка крачка.

Но в гората видях само масайски говеда, поразтъпках се с удоволствие, след като бяхме пътували цял ден с кола, и се върнах по тъмно в лагера, където никой още не спеше. П. О. М. и Батето седяха по пижами край огъня, а Карл още го нямаше.

Той се върна ядосан неизвестно защо — може би защото не беше намерил куду, — блед, мълчалив и навъсен.

По-късно, когато се присъедини към нас край огъня, ме попита къде сме ходили с моята група и аз му обясних, че сме обиколили подножието на нашия хълм и когато водачът ни е чул неговата група, ударили сме право към върха, спуснали сме се по другия склон и оттам — обратно в лагера.

— Какво значи чул ни е?

— Така каза — че ви чул. Също и М’Кола.

— Нали теглихме жребий кой накъде ще ходи.

— Теглихме — съгласих се аз. — Но едва като ви чухме, разбрахме, че сме наближили вашия периметър.

— А ти самият чу ли ни?

— Дочух нещо. И тъкмо когато се ослушах с ръка на ухото, водачът каза нещо на М’Кола, а той отговори: „Бвана.“ — „Какъв бвана?“ — питам го аз, а той отвръща: „Бвана Кабор“ — тоест ти. Разбрахме, че сме стигнали до края на нашия периметър, свихме нагоре и поехме обратно.

Карл не каза нищо, но личеше, че е много ядосан.

— Недей се ядосва — опитах се да го успокоя.

— Не се ядосвам. Просто съм уморен.

Повярвах му, защото едва ли можеше да се намери по-великодушен, отзивчив и самопожертвувателен човек от Карл, но антилопата куду беше станала за него идея-фикс и той вече не приличаше на себе си.

— Дано по-скоро се сдобие с куду — каза П. О. М., когато Карл се прибра в палатката си да се изкъпе.

— Ти да не влезе в неговия периметър? — попита ме Батето.

— Как ще съм влязъл?

— Нищо, там, където отиваме, ще удари куду. Дано му падне трофей с един метър рога.

— Дано. Но, да ти призная, и на мен ми се ще хубав трофей.

— Бъди спокоен. Ти си стар вълк. Не се съмнявам, че ще успееш.

— Не се съмняваш, но ни остават само десет дни.

— Ще намерим и черни антилопи, ще видиш. Веднъж да ни потръгне, после е лесно.

— Случвало ли ти се е да ги търсиш дълго, макар местата да са добри?

— Понякога може три седмици да търсиш и да не видиш нито една глава. А може и в първите няколко часа да ти се надене на мушката. Лов е това! Както ловът на елени в Америка.

— Тука ми харесва — рекох аз. — Но защо все така не ми върви, а, Бате? Той случи на по-хубав бивол, по-хубав носорог, по-хубав воден козел.

— Ти пък ще убиеш по-хубав орикс.

— Ориксът е нищо.

— Ще видиш колко красиви са рогата му, като ги окачиш в къщи.

— Шегувам се.

— А каква импала само имаш и каква газела! Водният ти козел също е чудесен. Леопардът ти не е по-лош от неговия. Но опре ли работата до късмет, винаги ще те бие. Върви му, дяволски му върви. И е свястно момче. Но напоследък е нещо разстроен.

— Знаеш, че го обичам. Нямам нищо против него. Но защо трябва да си разваля настроението? Какъв смисъл има да ходиш на лов, ако се ядосваш?

— Бъди спокоен. На следващия бивак ще убие куду и ще бъде на седмото небе.

— А аз съм отвратителен тип.

— Напълно съм съгласен — каза Батето. — Но защо не пиеш още една чашка?

— Правилно — съгласих се.

От палатката излезе Карл, вече успокоен, благ и приветлив.

— Нали ще бъде хубаво, като отидем на тия нови места — рече той.

— Чудесно ще бъде — уверих го аз.

— Разкажете нещо за тях, мистър Филипс — обърна се той към Батето.

— Не съм ходил там. Но разправят, че било много приятно за лов. Животните си пасели на открито. Един стар холандец ме уверяваше, че се намирали забележителни екземпляри.

— Пожелавам ти да удариш антилопа с рога колкото човешки бой — обърна се Карл към мен.

— Ти ще бъдеш този, който ще я удари.

— Не се подигравай — възрази Карл. — Каквато и да е — ще съм доволен.

— Сигурен съм, че ще попаднеш на нещо изключително — каза Батето.

— Не се шегувай. Знам, че за всичко досега трябва да благодаря на късмета си. Ще се задоволя с каквото ми падне. Само да е мъжкар.

Той се държеше много мило, явно беше, че чете нашите мисли, великодушно ни прощава и ни разбира.

— Добрият ни Карл! — възкликнах аз, разпален от уискито, взаимното разбирателство и добрите чувства.

— Чудесно си прекарваме, нали? — въодушеви се Карл. — Къде е милата добра Мама?

— Тук съм — обади се П. О. М. откъм сянката. — Мълча си както винаги.

— Вярно, че сте мълчалива — съгласи се Батето. — Но щом вашият човек започне да се увлича, моментално го засичате.

— Такива сме ние неотразимите жени — отвърна П. О. М. — Направете ми още един комплимент, мистър Джексън.

— Смела сте като малък териер. (Батето, както впрочем и аз, тази вечер май беше пийнал повече, отколкото трябва.)

— Колко мило! — П. О. М. се отпусна в стола си, обгърнала колене с ръце. На светлината на огъня синият й халат изглеждаше златист, а пламъците хвърляха отблясъци по черната й коса.

— Най обичам, когато я докарате до териера. Тогава знам, че разговорите за войната скоро ще започнат. Кажете, господа, да сте били случайно на война?

— Аз не — отвърна Батето. — Но мъжът ви е един от най-отчаяните смелчаци, известни в историята, освен това е изключителен в лова на птици и първокласен следотърсач.

— Най-после се напи и каза истината — усмихнах се аз.

— Да вечеряме — предложи П. О. М. — Умирам от глад.

На разсъмване потеглихме с колата, отминахме селцето, прекосихме гъсталаците, стигнахме до равнината, забулена в предутринна мъгла, и забелязахме пасящи антилопи, които ни се сториха неимоверно едри в сивата светлина на утрото. Спряхме колата край храстите, седнахме на земята с биноклите и забелязахме още по-близо до нас цяло стадо конгони, а сред тях единствен орикс, досущ като охранено кафяво масайско магаре, ако не бяха великолепните черни, прави, полегнали назад рога, които виждахме всеки път, когато животното вдигнеше глава от тревата.

— Ще си опиташ ли късмета? — попитах Карл.

— Не. Върви ти.

Знаех, че пред нас ще му е неприятно да се опита да издебне животното и да стреля, затова се съгласих. А също и от егоизъм, който беше чужд на Карл. При това отдавна бяхме привършили прясното месо.

Тръгнах по пътя, без да гледам животните, преструвайки се на равнодушен, с пушката през лявото рамо и с цевта надолу, така че да не се забелязва. Те продължиха да пасат — не личеше да са ме забелязали, но знаех, че тръгна ли към тях, веднага ще се отдалечат, затова, щом видях с крайчеца на окото си, че ориксът свежда глава към тревата, приседнах, пъхнах ръка през ремъка и тъкмо когато животното трепна и започна да се отдалечава, прицелих се в плешката и натиснах спусъка. Ловецът обикновено не чува попадението, но аз отчетливо долових звука на куршума, ударил на месо, в същия миг антилопата се понесе надясно и цялата равнина, озарена от лъчите на изгрева, оживя: като люлеещи се дървени кончета се понесоха в скоклив галоп смешните дългоноги конгони, следвани от другите по-едри антилопи и от втория орикс, който едва сега забелязах. Обхваната от суматоха, равнината се отдалечаваше пред очите ми, образувайки жив фон, на чийто преден план виждах само животното, по което бях стрелял — то бягаше в ситен тръс, с навирени рога. Изправих се, за да стрелям отново, изравних мушката със смаляващата се в далечината фигура, прицелих се високо и малко напред, натиснах спусъка и антилопата се строполи, ритайки, преди звукът от удара на куршума в костта да стигне до мен. Вторият изстрел се оказа още по-сполучлив, бях стрелял от голямо разстояние и куршумът бе пречупил задния крак на животното.

Затичах се, но след това продължих ходом, без да бързам — боях се да не би антилопата да скочи на крака и да побегне. Заварих я мъртва от първия куршум, който бе попаднал в плешката. При втория изстрел бях чул така отчетливо звук от строшена кост, че се бях уплашил да не съм повредил рогата. Сега забелязах, че животното е паднало, защото изстрелът е пречупил задния крак. Приближиха се останалите и Чаро заби ножа си в трупа — правоверен незаклано не яде.

— Къде се прицели втория път? — попита Карл.

— Никъде. Високо и отпред.

— Беше много красив изстрел — похвали ме Дан.

— Довечера ще започне да разправя, че се е мерил именно в задния крак — каза Батето. — Че това е един от триковете му. Не ви ли е обяснявал — любимият му изстрел.

Докато М’Кола дереше главата, а Чаро отделяше месото, към нас се приближи един длъгнест тънък масай с копие, поздрави, застана на един крак и взе да наблюдава работата. След това започна да ми обяснява нещо надълго и нашироко. Извиках Батето и масаят му повтори същото.

— Интересува се дали смяташ да убиеш още животни — преведе Батето. — Искал да събере кожи, но не от орикс. Твърди, че нищо не стрували. Иска да знае няма ли да убиеш едно-две конгони или степни газели. Такива кожи му трябвали.

— Кажи му, че като се върнем.

Батето преведе тържествено. Масаят ми стисна ръка.

— Кажи му, че винаги може да ме намери в бар „Харис“ в Ню Йорк.

Масаят каза още нещо и почеса единия си крак с другия.

— Той пита защо си го стрелял два пъти.

— Кажи му, че в нашето племе сутрин винаги стреляме животните по два пъти. Следобед ги стреляме по веднъж. Вечер самите ние се изпозастрелваме. Кажи му, че винаги може да ме намери в „Ню Станли“ или „Тор“.

— Пита защо ти са рогата.

— Кажи му, че в нашето племе подаряваме рогата на най-богатите си приятели. Слагаме им рога. Кажи му, че това е много интересно, и понякога гоним съплеменниците си с празни пистолети из прерията. Обясни му, че може да ме намери в указателя.

Батето каза нещо на масая и двамата отново си стиснахме ръце и се разделихме с най-добри чувства. В далечината забелязахме още няколко масаи, които крачеха с пружинираща походка по пътя. Землистокафявите им силуети се открояваха в утринната мъгла, а копията проблясваха под първите слънчеви лъчи.

Ето ни обратно в колата, главата на орикса е завита с парче зебло, месото, вързано на калника, се изцежда от кръвта и се покрива с прах. Равнината е вече зад нас, червеникавата лента на пясъчния път се вие между храстите, изкачваме се по някакви хълмове и стигаме до малкото селище Кибая, където има бяла странноприемница, магазин и просторни обработваеми земи наоколо. Тъкмо тук Дан седял веднъж върху купа сено да издебне някоя антилопа, привлечена от царевицата, а в същото време един лъв припълзял тихомълком откъм гърба му и Дан се отървал на косъм от смъртта. Ето защо селището Кибая имаше за нас обаянието на историческо място и тъй като още беше хладно и слънцето не беше изсушило росата по тревата, предложих да изпием бутилка от немската бира с увито в станиол гърло и жълто-черен етикет, изобразяващ конник в рицарски доспехи, за да запомним завинаги и да оценим по-добре това място. Речено-сторено. После, след като оказахме необходимата почит на тази историческа местност, се осведомихме дали пътят по-нататък е проходим, помолихме да предадат на шофьорите на камионите да ни следват на изток и продължихме към крайбрежието — в царството на антилопите куду.

Докато слънцето се издигаше на небосклона и горещината се усилваше, ние дълго се движехме по местност, която Батето нарече „милион километри африканска пустош“ — така се изрази той, когато го попитах какво ни очаква на юг. От двете страни на пътя се издигаше стена от непроходима, гъсто сплетена, макар и невисока растителност.

— Тук има много едри слонове — обясни Батето. — Но е невъзможно да се ловува. Затова са толкова едри. Логично, нали?

След дълъг преход през тия „милион километри“ започнаха да се мяркат сухи песъчливи, заобиколени от храсталаци савани, които по-нататък се превръщаха в истинска пустиня, обжарена от слънцето, осеяна тук-там, където имаше вода, с островчета от растителност. Батето каза, че тия места много напомняли безводните райони край северната граница на Кения. Оглеждахме се за дългошиестите жирафови газели, които с особената си стойка приличат на богомолки, и за дребноръсти куду, за които знаехме, че се навъртат из тези пустинни места, но слънцето беше вече високо и не видяхме нищо. Накрая пътят започна отново да се изкачва по възвишения, отделени едно от друго с обширни пространства редки храсталаци, а в далечината се извисяваха като планини два високи хълма, обрасли с гъсти гори. Те бяха от двете страни на пътя и там, където червеникавата пясъчна ивица се стесняваше, настигнахме стадо от стотици глави рогат добитък, подкарвано от сомалийски търговци. Най-главният търговец вървеше отпред — висок, живописен с белия си тюрбан и носия от крайбрежието, с чадър в ръка — символ на общественото положение. Едва се измъкнахме от стадото, минахме през една местност като парк, продължихме между двата хълма и на неголямото плато около километър по-нататък забелязахме кирпичени туземни колиби с тръстикови покриви. Оттук хълмовете изглеждаха много красиви, склоновете им покрити с гъсторасла гора, в горната си част прорязани от нагънати варовикови пластове и осеяни със зелени морави.

— Това ли е?

— Да — каза Дан. — Ей сега ще открием къде е мястото за лагеруване.

Иззад една от кирпичените колиби се зададе стар съсухрен туземец с рядка сива брадичка, загърнат с мръсно бяло платно, прихванато на рамото като римска тога. Той ни поведе обратно по пътя, след това наляво към едно много удобно място за стануване. Имаше ужасно отчаян вид, а след като Батето и Дан поговориха с него, той с още по-отчаян вид се запъти обратно към селцето да извика водачите, чиито имена имахме записани на парче хартия — беше ги препоръчал някакъв холандски ловец, голям приятел на Дан, идвал по тия места преди година.

Извадихме седалките на колата, за да ги използуваме за маса и пейки, разстлахме якетата си и обядвахме под сянката на едно голямо дърво, след това пихме бира, спахме и четохме в очакване на камионите. Те още не бяха пристигнали, когато старият туземец се завърна, придружен от възможно най-кльощавия и хилав представител на племето уандеробо, който през цялото време стоеше на един крак и се почесваше по врата. Беше въоръжен с копие, лък и колчан стрели. На въпроса дали това е същият водач, чието име имахме записано, старчето призна, че не бил същият, и вече със съвсем отчаян вид се върна обратно да извика препоръчаните от холандеца туземци.

По-късно, когато се събудихме, той беше довел двамата професионални водачи, облечени „официално“ в панталонки със землист цвят, и двама полуголи местни жители. След продължителни преговори по-възрастният от официално облечените показа акредитивните си писма — кратка бележка, адресирана до „евентуално заинтересуваните“, удостоверяваща, че приносителят е надежден човек, способен следотърсач, който познава добре местността. Документът беше подписан от някакъв професионален ловец, когото двамата следотърсачи наричаха бвана Симба — Господаря на лъвовете, — прозвище, което ни вбеси.

— Някой кретен, комуто веднъж в живота се е случило да убие лъв — предположи Батето.

— Кажи му, че аз съм бвана Физи — Ужаса на хиените — обърнах се към Дан. — Обясни му, че ги удушавам с голи ръце.

Дан му каза очевидно нещо друго.

— Питай ги искат ли да видят бвана Жаба, който е измислил жабите, и мама Тциги, повелителката на скакалците.

Дан не ми обърна внимание. Доколкото можах да разбера, разговорът се беше насочил към парите. След като се разбрахме за надницата, Батето им обеща, че ако някой от нас двамата убие куду, водачът ще получи петнадесет шилинга.

— Искате да кажете една лира^[1] — възрази старшият водач.

— Не са глупави, знаят какво искат — каза Батето. — Да ви призная, този джентълмен не ми се нрави въпреки препоръките на неговия бвана Симба.

Впрочем по-късно разбрахме кой е тоя бвана Симба — той се оказа отличен ловец, който се ползуваше с добро име по крайбрежието.

— Да ги разделим по двойки и да теглим жребий — предложи Батето. — Вие ще вземете един гол и един панталонлия, ние също. Аз лично предпочитам гол туземец за водач.

Но когато предложихме на двамата панталонлии с акредитивните писма да си изберат по един гол партньор, разбрахме, че от това нищо няма да излезе. Устатият туземец — техният финансов експерт и както вече се убеждавахме, театрален гений, прекъсна продължителната пантомима (с многобройни жестове той описваше до най-малки подробности как бвана Симба убил последната си антилопа куду) и заяви, че ще тръгне само с Абдула, ниския субект със сплескан нос, който при това беше грамотен. Абдула бил неговият следотърсач. На лов ходели винаги заедно. А той самият не бил специалист в следотърсачеството. След това поднови пантомимата, изобразяваща бвана Симба, още един персонаж, именуван бвана Доктор, и рогатите твари.

— Тогава да ги разделим иначе: двамата голи заедно и тези оксфордски възпитаници като втора двойка — предложи Батето.

— Този, театралния, не мога да го понасям — казах аз.

— Може би си знае работата — обади се несигурно Батето. — Освен това нали ти самият си майстор следотърсач. Старият негър казва, че другите двама били добри.

— Благодаря! По дяволите. Дръж сламките да теглим жребий.

Батето нагласи две стръкчета трева между пръстите на свития си юмрук.

— Дългата е за Дейвид Гарик^[2] и неговия приятел — обясни той. — А късата — за двамата джентълмени нудисти.

— Ще теглиш ли пръв?

— Карайте вие — отстъпи Карл.

Изтеглих стръкчето за Дейвид Гарик и Абдула.

— На мен се пада проклетият трагик.

— Може да излезе много добър — опита се да ме успокои Карл.

— Искаш ли да се сменим?

— Не. Но може да е чудо следотърсач.

— Сега да теглим жребий кой накъде ще тръгне. Който изтегли дългата сламка, има право да избира пръв — обясни Батето.

— Добре, теглете.

Карл изтегли късата.

— Какъв маршрут да изберем? — попитах Батето.

Започна безкраен разговор, нашето театрално дарование се впусна да ни обяснява с мимики и жестове как бил убил пет-шест антилопи куду от различни засади с издебване, с прибежки и пълзене по открито поле и в гонитба през храстите.

Накрая Батето каза:

— Доколкото разбирам, имало нещо като селище, където антилопите отивали да ближат сол, там ги избивали с хиляди. Освен това излиза, че е достатъчно да се поразходиш зад онзи хълм — и започваш да стреляш едва ли не от упор по нещастните животни. А ако сте в добра форма, може да се изкачите по скалите — оттам ги бият, когато излизат на паша.

— Избирам солището.

— Но помни — ще стреляш само по най-едрите — заръча Батето.

— Кога тръгваме? — попита Карл.

— На солище се ходи рано сутрин — отвърна Батето. — Но нашият Хем може да отиде да хвърли един поглед още тази вечер. Осем километра надолу по пътя, а оттам нататък пеша. Той взема колата и тръгва пръв. А вие можете да поемете към хълмовете, когато искате, само да превали слънцето.

— А мемсахиб? — попитах аз. — Да дойде ли с мен?

— Не бих те съветвал. Когато тръгваш за куду, колкото по-малко хора, толкова по-добре.

Тази вечер М’Кола, театралът, Абдула и аз се върнахме късно и приближихме възбудени лагерния огън в настъпилия нощен хлад. Почвата на солището се бе оказала разровена, осеяна с дълбоки и пресни следи от куду, между които личаха отпечатъци от копитата на няколко едри мъжкара. Прикритието беше много удобно за засада и аз бях така уверен, че ще убия куду на сутринта, сякаш ми предстоеше да стрелям по патици от добра пусия, след като имам хубави мамци, времето е студено и ятата непременно ще прелетят.

— Няма как да не успеем. Слепи да сме — ще ударим. Толкова е лесно, че чак ми е съвестно. Туземният сценичен талант, как му беше името — Бут, Барет, Макълоу, сети се де…

— Чарлс Лотън — подсказа Батето, смучейки лулата си.

— Да, именно! Фред Астер, местната и световна знаменитост. Истински ас! Веднага намери прикритието. Оказа се, че знае къде е солището. Определи посоката на вятъра просто като хвърли прах във въздуха. Чудо водач. Личи си, че е минал през ръцете на бвана Симба. В кърпа са ни вързани. Единствената ни грижа е как да запазим месото и да изберем най-едрите животни. Утре ще убия два мъжкара на това солище. Граждани, чувствувам се добре!

— Какво си пил?

— Капка не съм сложил в устата си! Извикай Гарик! Кажи му, че ще го наглася в киното. Имам предвид една роля. Малък жест на благодарност — хрумна ми на връщане. Може и да не стане, но ми харесва сюжетът. Отело, или Венецианският мавър. Харесва ли ти? Замисълът е чудесен. Този тип Отело се влюбва в онова момиче, което изобщо не се е мяркало пред очите ни, и затова я наричаме Дездемона. Харесва ли ти? От години ми правят предложения да го разработя в сценарий, но им казах, че сегрегация не ща — искам цветнокож актьор. Да отиде човекът, да направи име. Хари Уилс е страшен. Но Паулино го би. И Шарки. Демпси пък би Шарки. Карнера го свали в нокаут. Никой не видя как го удари. Но има ли значение? Та докъде бяхме стигнали? Впрочем Хари Греб почина.

— Тъкмо бяхме стигнали до триумфалната арка и ти очакваше да те понесат на ръце. От радост забрави какво искаш да кажеш.

— Спомням си — каза П. О. М. — Защо не го накарахте да приеме сегрегацията, мистър Джексън Филипс?

— Изморен бях.

— Във всеки случай имате много изискан вид. Какво ще правим с нашия по-прост спътник?

— Ще му отпуснем едно питие, дано се успокои.

— Вече съм спокоен — уверих ги аз. — И съм пълен с радостни предчувствия за утре.

Кой, мислите, се появи в лагера в същия миг? Разбира се, нашият мил Карл с двама голи туземци и с дребничкия Чаро, набожния мохамеданин оръженосец. На светлината на огъня лицето на Карл беше пръстенобелезникаво. Той мълчаливо свали тропическия си шлем.

— Е, уби ли нещо? — осведоми се той.

— Не. Но видях следи. А ти какво направи?

— Ходих по тоя загубен път. Как ще намериш куду край пътя? Там е пълно с хора и добитък.

Той не изглеждаше добре. Мина ми през ума да не е болен. Карл се беше появил сред нас като призрак по време на пир точно когато ни беше най-весело, и аз станах груб.

— Нали теглихме жребий?

— Разбира се — потвърди той с горчивина. — И значи трябва да вървим по пътя. Как ти се струва, има ли някаква вероятност да видиш нещо край пътя? Така ли се ходи на лов за куду?

— Сутринта ще намерите куду при солището — обърна се весело към него П. О. М.

Допих уискито си и се чух да казвам весело:

— Да, сутринта сигурно ще удариш куду при солището.

— Сутринта при солището сте вие — каза Карл.

— Не, ти си. Аз нали вече бях там тази вечер. Малка смяна. Нали така се разбрахме. Нали, Бате?

— Точно така — потвърди Батето.

Избягвахме да се гледаме в очите.

— Пий едно уиски, Карл — предложи П. О. М.

— Добре — съгласи се Карл.

На вечеря почти не говорихме. Когато си легнахме в палатката, попитах жена си:

— Откъде-накъде ти хрумна това той да ходел на солището утре заран?

— Не знам. Исках да кажа едно, а излезе друго. Обърках се. Да не говорим за това.

— Аз спечелих жребия. Срещу жребий не се рита. Това беше единственият шанс да се изравним — досега все на него му вървеше.

— Да не говорим за това.

— Той не е добре, не е на себе си. Така са го хванали нервите, че утре на солището само ще наплаши животните.

— Моля ти се, престани.

— Ще престана.

— Добре.

— Във всеки случай успокоихме го.

— Едва ли. Не ми се вярва. Но, моля ти се, престани.

— Ще престана.

— Добре.

— Лека нощ — каза тя след малко.

— По дяволите всичко — отвърнах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ.