Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (5)

Глава втора

Сутринта отново тръгнахме на път — ние напред, носачите след нас, — заизкачвахме се и заслизахме направо през хълмовете, прекосихме една дълбока гориста долина, след това поехме пак нагоре по полегат склон, обрасъл с труднопроходима висока трева, после пак ту нагоре, ту надолу, като си отдъхвахме от време на време под сянката на някое дърво, и пак напред под жаркото слънце, едва пробивайки си път през избуялите треви. Облени в пот, вървяхме един след друг — Друпи и М’Кола с тежките си пушки, с походни торби, манерки и фотоапарати, Батето и аз, нарамили обикновените карабини, а най-отзад мемсахиб, която се опитваше да подражава на походката на Друпи, накривила тропическия си шлем на една страна и доволна, че е с нас и ботушите й са удобни. Стигнахме до акациевата горичка над дерето, което прорязваше планинския склон и се спускаше до една рекичка, опряхме карабините на дънерите на дърветата и се изтегнахме под дебелата сянка. П. О. М. извади книгите от походната торба и двамата с Батето зачетоха, а аз тръгнах надолу по дерето към планинския поток и открих пресни лъвски следи и множество дири от носорози, които си бяха проправяли тунели във високата над човешки бой трева. Беше много горещо. С мъка изкатерих обратно сипестото дере, облегнах се удобно на един дънер и зачетох „Севастополски разкази“ на Лев Толстой. От книгата лъхаше младежка жизненост, в нея имаше много хубаво описание на боя, когато французите превземат редута, и аз се замислих за Толстой и за това какво голямо предимство е за един писател да е бил на война. Войната е една от най-важните теми и безспорно най-трудната, ако искаш да пишеш правдиво. Писателите, които не са били на война, винаги таят известна завист към ония, които са били, опитват се да омаловажат военната тематика, наричат я ненормална, нездрава, защото са пропуснали да видят нещо, което е незаменимо за един писател. От града Севастопол се сетих за парижкия булевард „Севастопол“, спомних си как се прибирах вкъщи под дъжда с велосипед от Страсбур, колко хлъзгави бяха трамвайните релси, как карах по лъскавия асфалт и паваж и си пробивах път през градското движение, как за малко не наехме квартира съвсем близо до булевард „Тампл“ — спомних си как изглеждаше апартаментът, как беше подреден, какви бяха тапетите — и как вместо него наехме горния етаж на къщата на улица „Нотр Дам де Шан“ в двора на дъскорезницата (свистенето на банцига, дъхът на стърготини, кестенът, разперил клони над покрива, и лудата на долния етаж), как цялата година ни гонеше безпаричие (разказите, върнати с обратна поща, пликовете, пуснати през процепа на вратата в дъскорезницата, бележките, с които редакциите ме уведомяваха, че разказите са отхвърлени, и никога не ги наричаха разкази, а скици, анекдоти и пр., отхвърляха ги и ние се хранехме с праз и пиехме „Каоре“^[1], разредено с вода), колко хубави бяха водоскоците на площада при обсерваторията (искрящите струи се стичаха по конските гриви, по бронзовите гърди и рамене, зеленясали от водата) и как поставиха бюста на Флобер в Люксембургската градина край алеята, по която минавахме за по-пряко към улица „Суфло“ (Флобер, в когото вярвахме и когото обичахме безусловно — тежък, изваян от камък, както подобава на идол). Той не беше ходил на война, но беше видял революцията и комуната, а една революция е най-поучителното, което можеш да видиш, ако не станеш фанатик, поради това, че всички говорят на един и същ език. За писателя гражданската война е най-полезното, най-пълноценното преживяване. Стендал е видял война и Наполеон го е научил да пише (в ония години той е учил всички, но другите не са се поучили). Достоевски се е изградил благодарение на заточението си в Сибир. Писателите се изковават в несправедливост, тъй както се изковава меч. Замислих се дали, ако бяха изпратили Томас Улф^[2] в Сибир или на островите Драй Тортугас, от него би излязло истински писател, дали това би го раздрусало достатъчно, за да се излекува от своето многословие и да си изгради чувство за мярка. Кой знае? Той беше меланхоличен като Карнера^[3]. Толстой е бил дребен на ръст. Джойс беше среден и със съсипано зрение. В оная нощ, когато се видяхме за последен път, той се беше напил и непрекъснато цитираше Едгар Кине^[4]: „Fraîche et rose comme au jour de la bataille.“^[5] Думите не бяха точно такива, но нищо. И срещнеш ли го, той беше в състояние да продължи някой разговор, прекъснат преди три години. Приятно беше да срещнеш един голям писател съвременник.

А за мен важното беше да работя. Без много-много да ме е грижа какво ще излезе. Вече не приемах живота си особено сериозно, живота на другите — да, но не и моя. Те всички искаха нещо, което аз не исках и щях да получа, без да го искам, стига да работех. Да работиш — това е единственото, което винаги те кара да се чувствуваш добре, а аз живеех собствения си живот и исках да го изживея там, където ми е приятно, и тъй, както ми е приятно. Там, където го живеех сега, ми беше много приятно. Небето беше по-хубаво от италианското. Глупости! Най-хубаво е небето в Италия, в Испания, в Северен Мичиган наесен и в Карибско море, пак наесен. От африканското небе има и по-хубаво, но от африканската земя — няма.

Искам само едно — да се върна в Африка. Още не бяхме я напуснали, но събудех ли се нощем, лежах неподвижен, ослушвах се и вече ми беше мъчно за нея.

И сега, като се взирах през дърветата към падината и в небето над нея, където вятърът гонеше белите облаци, аз обичах Африка и бях така щастлив, както, след като си бил с жена, която наистина обичаш, усещаш празнота, но в същото време отново се изпълваш и нещата са такива, каквито са, и никога не можеш да обхванеш всичко и все пак имаш това, което го има, което в момента можеш да имаш. А ти искаш още и още, искаш да имаш, да бъдеш, да изживееш, да притежаваш сега и отново, и завинаги — онова нескончаемо завинаги, което свършва така внезапно, и тогава времето спира, спира така, че трябва да почакаш малко, за да го чуеш как подема своя ход, как го подема не изведнъж, а малко по малко. Но не си самотен, защото, ако наистина си обичал една жена щастливо, без да правиш от това трагедия, тя те обиква завинаги, където и да отиде след това, когото и да обича, и ще те обича още по-силно. Затова, ако си обичал така някоя жена или някоя земя, ти си щастливец, а по-късно и да умреш, няма значение. Сега, намирайки се в Африка, жадувах да я опозная още повече, да видя смяната на годишните времена, дъждовете, които те задържат на едно място, неудобствата — цена, която си готов да заплатиш, за да почувствуваш страната такава, каквато е, — да запомня названията на дърветата, на животните и птиците, дори и на най-малките, да науча езика й и дълго да бродя из нея. Цял живот съм обичал природата, тя винаги е по-добра от хората. И хора можех да обичам, но само неколцина едновременно.

П. О. М. спеше. Винаги беше хубава, когато спеше. Тя спеше спокойно, свита на кълбо като животинче, но без мъртвешки застиналото изражение на спящия Карл. Батето също спеше спокойно, но се чувствуваше, че на душата му й е тясно в тялото. Тялото му беше станало неуютно за него. Беше се изменило с годините, на места се беше обезформило, на други — отпуснато или загрубяло, беше загубило предишните линии, под очите му имаше торбички, но вътрешно си беше останал млад, строен, снажен и стегнат както в ония времена, когато беше преследвал лъвове в долината на Вами, и спящ, аз го виждах такъв, какъвто П. О. М. го виждаше винаги. Когато спеше, М’Кола беше само един обикновен спящ старец без минало, без нищо загадъчно. Друпи не спеше. Беше клекнал и гледаше кога ще се зададат носачите.

Забелязахме ги в далечината. Най-напред над високата трева се показаха само четвъртитите сандъци, после върволица глави. По едно време се скриха в падината и само едно острие на копие блестеше на слънцето. След това тръгнаха по възвишението и ние видяхме цялото шествие да се приближава към нас. Бяха се отклонили малко наляво и Друпи размаха ръце, за да ни забележат. Пристигнаха и започнаха да разполагат лагера. Батето ги предупреди да не вдигат много шум, ние седнахме под навеса на палатката, изтегнахме се удобно в столовете и побъбрихме. През нощта излязохме на лов, но не видяхме нищо. На сутринта пак тръгнахме и пак нищо, вечерта — същото. Беше много интересно, но резултат — никакъв. Духаше силен източен вятър, вериги от възвишения насичаха местността чак до гората и опитахме ли се да ги превалим, вятърът щеше да разнесе миризмата ни и животните да ни надушат. Залязващото слънце ни заслепяваше, а щом се скри зад тъмнеещите хълмове на запад, наоколо легнаха тежки сенки тъкмо в часа, когато носорозите обикновено излизат от гората, така че вечер беше безсмислено да ловуваме на запад, а по другите места не можахме да открием нищо. Носачите, които бяхме изпратили в лагера на Карл, се завърнаха с месо. Донесоха бутове от газели и антилопи гну, месото беше прашно, отгоре спечено на кора от слънцето. Те весело наклякаха около огньовете с парчета месо, набодени на шишове. Батето се чудеше къде са се дянали носорозите. Колкото повече дни ги търсехме, толкова по̀ ги нямаше, и ние се чудехме дали това е от пълнолунието (може би те излизаха на паша през нощта и се връщаха в гората преди зори), дали ни бяха надушили, дали не бяха дочули глъч от лагера, или пък просто бяха тъй плашливи, че се криеха вдън гората. Правех различни догадки, а Батето остроумно ме опровергаваше — понякога ме изслушваше от учтивост, а понякога с интерес, като например предположението за пълната луна.

Легнахме си рано, през нощта валя, но не истински дъжд, а просто ръсна от близката планина, сутринта станахме преди разсъмване, изкачихме се по стръмния склон на тревистия предел, който се извисяваше над лагера, спуснахме се по дерето към коритото на потока и изкачихме стръмния насрещен бряг, откъдето се разкриваше гледка към хълмистите склонове и гората. Над главите ни прелетя ято диви гъски. Вече се развиделяваше, но в сивата предутринна светлина краят на гората още не се виждаше през бинокъла. На три от околните хълмове дебнеха наши съгледвачи и ние изчаквахме да се просветли, за да видим дали ще ни дадат някакъв знак.

— Гледай го този обесник! — възкликна ненадейно Батето и извика на М’Кола да донесе пушките.

М’Кола заподскача надолу по склона, а на отвъдния бряг на ручея право срещу нас се носеше в тръс един носорог. Той ускори своя бяг и свърна рязко към водата. Беше кално-червеникав, рогът му се открояваше ясно и в бързия му стремителен бяг нямаше нищо тромаво. Бях силно развълнуван.

— Смята да прекоси рекичката — каза Батето. — Ще можеш ли да стреляш?

М’Кола бутна спрингфилда в ръката ми и аз издърпах затвора, за да се уверя, че магазинът е пълен. Носорогът се изгуби от поглед, но аз го следях по разклащането на високата трева.

— Как ти се струва разстоянието?

— Не повече от триста крачки.

— Сега ще го насоля проклетника.

Взирайки се, аз се стараех да се стегна вътрешно, да затисна като с клапа напора на възбудата и да си наложа онова спокойствие, при което най-добре се стреля.

Носорогът отново се показа — тичаше по плиткото каменисто корито на потока. В главата ми имаше само една мисъл: от това разстояние изстрелът не е невъзможен, но трябва да изнеса прицела с достатъчен аванс. Сложих го на равна мушна, после отклоних мерника доста пред животното и натиснах спусъка. Чух характерния плясък на куршума, ударил на месо, и носорогът се хвърли напред. Той нададе хриплив рев и зацепи през водата с грухтене. Стрелях отново и куршумът вдигна струя вода зад него, натиснах спусъка трети път в същия миг, когато той вече се скриваше в тревата, но пак не улучих.

— Piga! — каза М’Кола. — Piga!

Друпи беше на същото мнение.

— Удари ли го? — попита Батето.

— Безспорно. Мисля, че с него е свършено.

Друпи вече се носеше надолу, аз заредих пушката и се затичах след него. Половината туземци от нашия лагер бягаха по хълма, като крещяха и размахваха ръце. Носорогът беше минал точно под тях и беше завил по долината, където гората се спускаше към коритото на потока.

Батето и П. О. М. ни настигнаха. Батето беше с големокалибрената си пушка, а М’Кола — с моята карабина.

— Друпи ще тръгне по следите — каза Батето. — М’Кола се кълне, че си го ударил.

— Piga — потвърди М’Кола.

— Изпухтя като локомотив — рече П. О. М. — Нали беше чудесен, както бягаше?

— Бърза да занесе вкъщи мляко на децата — пошегува се Батето. — Сигурен ли си, че го удари? Разстоянието беше страшно голямо.

— Сигурен съм. Казвам ти, че с него е свършено.

— Ако излезе, че си прав, по-добре си мълчи. Никой няма да ти повярва. Гледай, Друпи е открил следи от кръв!

Под нас в гъстите треви, вдигнал високо ръка, Друпи показваше едно окървавено стръкче. След това се наведе и продължи бързо по кървавата следа.

— Piga — каза М’Кола. — M’uzuri!

— Ще се държим по към билото, за да го видим, ако изскочи към нас — заръча Батето. — Погледни Друпи.

Друпи беше свалил феса от главата си и го държеше в ръка.

— Това са всичките му предпазни мерки. Ние сме тръгнали с ей такива пушки, а той — с една част от облеклото си по-малко.

Под нас Друпи и вторият следотърсач се спряха. Друпи вдигна ръка.

— Чули са го — каза Батето. — Хайде!

Заслизахме надолу. Друпи се приближи до нас и каза нещо на Батето.

— Ей там е — прошепна Батето. — Чули цвърченето на кърлежоядите, а един от туземците твърди, че е чул и самия faro. Ще заобиколим, за да се приближим към него срещу вятъра. Ти върви напред с Друпи. Мемсахиб ще върви след мен. Вземи големокалибрената пушка. Хайде.

Носорогът се криеше зад храстите някъде из високите треви. Когато се приближихме, чухме нисък жаловит стон. Друпи ме погледна през рамо и се усмихна. Звукът се повтори. Този път завърши с хриптене — животното се давеше в кръв. „Faro“ — прошепна засмян Друпи и опря глава на дланта си, за да покаже, че звярът заспива вечен сън. След това пред нас изпърхаха и отлетяха ято остроклюни птичета — кърлежоядите. Вече знаехме къде точно лежи носорогът, приближихме се бавно, разгръщайки високите треви, и го видяхме. Лежеше по хълбок. Мъртъв.

— За по-сигурно стреляй още веднъж — посъветва ме Батето.

М’Кола ми подаде спрингфилда. Забелязах, че ударникът е запънат за стрелба, хвърлих унищожителен поглед към М’Кола, клекнах на коляно и застрелях носорога в тила. Той не помръдна. Друпи стисна ръката ми, същото стори и М’Кола.

— Представи си, носеше спрингфилда със запънат ударник — оплаках се на Батето. Бях извън себе си от яд при мисълта, че М’Кола е вървял след мене със заредено оръжие в ръка.

М’Кола никак не се разтревожи. Той се радваше, галеше рога на убитото животно, мереше го с педи, търсеше дупката от куршума.

— Тя е от онази страна, на която лежи — обясних аз.

— Трябваше да го видиш как пазеше Мама — каза Батето. — Затова беше заредил пушката.

— Може ли да стреля?

— Не, но беше готов да стреля.

— И да ми надупчи гащите! Романтично копеле!

Когато пристигнаха останалите туземци, с общи усилия обърнахме носорога и го закрепихме, сякаш беше коленичил, а после поокастрихме тревата около него, за да направим снимки. Куршумът беше попаднал в плешката малко зад белите дробове.

— Фантастичен изстрел! — отсъди Батето. — Изключителен. Да не си и помислил да разказваш как си го ударил.

— Трябва да ми издадеш удостоверение.

— Тогава и двама ни ще изкарат лъжци. Странна твар, нали?

Носорогът беше пред нас, с дълго кореместо туловище, с вид на праисторически звяр, с кожа като вулканизиран каучук, прозрачно-белезникава, раздрана на едно място от рога на друг носорог, със зле зараснала рана, накълвана от птиците, с дебела, кръгла, изострена опашка, полазен от плоски многоноги кърлежи, с четинести уши, със свински очички, с рог, зеленясал от мъх в основата си. М’Кола го изгледа и поклати глава. Съгласих се с него. Наистина странна твар.

— Какво ще кажеш за рога му?

— Не е лош — отвърна Батето. — Без да е нещо особено. Обаче твоят изстрел беше изключителен.

— М’Кола е много доволен — казах аз.

— И ти не си по-малко доволен — забеляза П. О. М.

— Не съм на себе си от радост. Можеш да бъдеш сигурна. Но не ме карай да започвам. В състояние съм да се събудя довечера и цяла нощ да се възхищавам от себе си.

— Освен това си отличен следотърсач и нямаш равен на себе си в стрелбата по птици — намеси се Батето. — Кажи какво следваше по-нататък.

— Стига си се заяждал! Това го казах само веднъж, когато бях пиян.

— Веднъж! — възкликна П. О. М. — Та нали всяка вечер само за това говориш!

— А не е ли вярно, че стрелям добре по птици?

— Изумително — каза Батето. — Добре, че ми припомни. И какво още можеш?

— О, я върви по дяволите!

— Трябва да внимаваме, че ако си даде сметка какво представлява този изстрел, ще стане непоносим — обърна се Батето към П. О. М.

— Ние с М’Кола си даваме много добра сметка — отвърнах аз.

— M’uzuri, бвана — каза М’Кола, като се приближи. — M’uzuri sana.

— Той си мисли, че попадението ти съвсем не е случайно — рече Батето.

— Да не си посмял да го разубеждаваш.

— Piga m’uzuri — продължаваше М’Кола. — M’uzuri.

— Струва ми се, че се гордее не по-малко от теб — каза Батето.

— Той ми е истински приятел.

— Личи си.

По обратния път към лагера видях един камъшар на около двеста крачки от нас, вдигнах пушката на шега и стрелях почти без да се меря. Куршумът попадна точно в тила и пречупи гръбначния му стълб. М’Кола беше много доволен, а Друпи се възхити.

— Време е да го спрем — обърна се Батето към П. О. М. — Къде се прицели, кажи истината.

— В шията — излъгах аз. Всъщност се бях прицелил в плешката.

— Прекрасен изстрел — каза П. О. М.

Куршумът беше ударил със звук на бейзболна бухалка, която връща силно запратена насрещна топка, и антилопата се беше проснала, без да помръдне.

— Според мен той е безсъвестен лъжец — реши Батето.

— Ние, великите стрелци, оставаме неоценени приживе. Ще видиш какво ще се говори, когато си отидем.

— Според него да го оценим, значи да го носим на ръце — каза Батето. — Този изстрел по носорога съвсем му замая главата.

— Добре, ще видим отсега нататък. А не стрелях ли добре и досега?

— Имаше там някаква история с една газела, доколкото си спомням — подразни ме Батето.

Аз също я помнех. Цял предобед бях преследвал една хубава газела, издебнах я с пълзене под палещото слънце, стрелях, без да я улуча, после отново я дебнах, докато накрая я изгубих от очи. Тогава припълзях до един мравуняк, за да стрелям по друг, не толкова хубав екземпляр, взех опора, стрелях от петдесет метра и не улучих, газелата остана съвсем неподвижни, загледана в мен с навирена муцуна, натиснах отново спусъка и я ударих в гърдите. Тя се строполи на земята, но когато се приближих, скочи на крака и се отдалечи, залитайки. Приседнах, изчаках я да спре — тя очевидно не беше в състояние да тича, — преметнах ремъка през рамо за по-голяма стабилност, прицелих се в шията бавно и старателно и осем пъти подред стрелях неточно, обхванат от безсилен гняв, като упорито се мерех все на едно и също място, без да коригирам прицела; носачите на пушките се смееха, приближи се камионът с останалите туземци и развеселените негърски физиономии се умножиха. Батето и П. О. М. мълчаха, а аз седях, бесен от яд, и упорствувах — решил бях да прекърша врата на газелата, боейки се, че ако стана и тръгна към нея, тя може да побегне и аз ще трябва да се мъкна подире й по горещата като пещ равнина, трепкаща от омарата на обедното слънце. Всички се бяха смълчали. Протегнах ръка към М’Кола за още патрони, прицелих се внимателно, стрелях, пак не улучих и на десетия изстрел прекърших проклетата й шия. Тръгнах си, без да я погледна.

— Горкият папа — промълви П. О. М.

— Светлината беше лоша и имаше вятър — каза Батето. Тогава още не се познавахме отблизо. — Всички куршуми попадаха на едно и също място, виждах ги как вдигаха праха.

— Постъпих като идиот — признах аз.

Във всеки случай сега стрелях добре. Вървеше ми, идваха ми на помощ и щастливите случайности.

Наближихме лагера и извикахме. Не се показа никой. Най-накрая от палатката излезе Карл — показа се само за миг, върна се вътре и отново излезе.

— Ей, Карл! — провикнах се аз.

Той ми махна с ръка и пак се скри в палатката. След малко излезе и тръгна към нас. Трепереше от възбуда и аз забелязах, че току-що си е мил ръцете от кръв.

— Какво ударихте?

— Носорог — отвърна той.

— Да не се е случило нещастие?

— Не, убих го.

— Браво! Къде е?

— Ето там, зад онова дърво.

Запътихме се нататък. Под дървото лежеше току-що отрязаната глава на носорог, и то какъв носорог! Два пъти по-едър от моя. Малките очички бяха затворени и в ъгълчето на едното като сълза се червенееше капка кръв. Главата беше грамадна, а рогът — дълъг и красиво закривен. Кожата, един пръст дебела, стърчеше като качулка зад отрязания врат и се белееше като прясно обелен кокосов орех.

— Колко е дълъг рогът? Седемдесет сантиметра?

— О, не, няма толкова — възрази Батето.

— Но много хубав, мистър Джексън — рече Дан.

— Да, хубав е — съгласи се Батето.

— Къде го убихте?

— Тук, до самия лагер.

— Беше се заврял в храстите. Чухме го да сумти.

— Отначало помислихме, че е бивол — обясняваше Карл.

— Много хубав — повтори Дан.

— Страшно се радвам, че ти е провървяло — казах аз.

Тримата стояхме безпомощно, искахме като добри приятели да поздравим Карл за този носорог, чийто малък рог беше по-голям от големия рог на нашия, за този обезглавен приказен великан с кървава сълза под окото, а се държахме като пасажери на кораб секунда преди пристъп на морска болест или като хора, току-що претърпели тежка финансова загуба. Срамувахме се от себе си, но бяхме безсилни. Исках да кажа на Карл нещо мило и сърдечно, а вместо това го попитах:

— Колко пъти стреля?

— Не знам. Пет или шест пъти, не броих точно.

— Мисля, че пет — обади се Дан.

Бедният Карл, ние го гледахме като попарени и докато приемаше поздравленията ни, радостта му се изпари.

— И ние убихме един носорог — съобщи П. О. М.

— Чудесно! — зарадва се Карл. — По-голям ли е?

— Ами, недоносче.

— Жалко — каза Карл просто и искрено.

— Защо трябва да съжаляваш, след като имаш такъв хубав носорог? Истински красавец. Чакай да донеса апарата да го снимам.

Запътих се към палатката, а П. О. М. тръгна с мен и ме хвана под ръка.

— Папа, моля те, опитай се да се държиш човешки — рече тя. — Бедният Карл. Караш го да се чувствува ужасно.

— Знам. Старая се доколкото мога.

Батето ни настигна и поклати глава.

— Държах се като задник — призна той. — Но това ми дойде като удар под лъжичката. Разбира се, радвам се на успеха му.

— И аз. Знаеш, че дори предпочитам да ме бие в трофеите. Наистина. И все пак не можа ли да убие някой хубав екземпляр, но рогът му да не е повече от четири-пет сантиметра по-дълъг от моя, хайде да са десет. Защо трябва така да ме удря в земята? В сравнение с неговия нашият е направо смешен.

— Можеш да бъдеш горд с изстрела си — това поне ще ти остане.

— По дяволите изстрелът! Това си беше някаква идиотска случайност. Боже мой, какъв хубав носорог.

— Слушай, я да дойдем на себе си и да се държим като цивилизовани хора.

— Бяхме ужасни — каза П. О. М.

— Знам — съгласих се аз. — През цялото време се мъчех да изглеждам радостен. И ти много добре знаеш, че от душа се радвам на неговата сполука.

— О, да, много се зарадвахте. И двамата.

— А видя ли какво направи М’Кола? — попита Батето.

М’Кола беше погледнал кисело към носорога, беше поклатил глава и се беше отдалечил.

— Носорогът е чудесен — каза П. 0. М. — Трябва да се държим човешки, за да не се чувствува неудобно Карл.

Но беше късно. Не можахме да развеселим Карл, а дълго време не можахме и ние да се развеселим. Носачите ни се върнаха в лагера и ние видяхме как те и останалите туземци се запътиха към сянката, където лежеше главата на носорога. Всички се бяха смълчали. Единствен дерачът се зарадва, като видя такъв лов в лагера.

— M’uzuri sana — обърна се той към мен и започна да мери рога с педя. — Kubwa sana!

— N’Dio, M’uzuri sana — съгласих се аз.

— Бвана Кабор ли го уби?

— Да.

— M’uzuri sana.

— M’uzuri sana — съгласих се аз.

Дерачът се оказа единственият джентълмен в лагера. Бяхме се старали да не превръщаме лова в съперничество. Карл и аз винаги си отстъпвахме представилия се добър случай. Изпитвах най-добри чувства към него, а и той беше чужд на всякакъв егоизъм и готов да се пожертвува за мен. Знаех, че стрелям по-добре от него, че съм по-издръжлив на ходене, и въпреки това той трупаше един след друг трофеи, пред които моите бледнееха. Няколко пъти се беше изложил пред очите ми като стрелец, а аз се бях посрамил всичко на всичко два пъти — когато стрелях по газелата и когато не можах да умеря една чапла в равнината — и въпреки това Карл ме биеше във всички по-важни трофеи. Отначало се шегувахме на тази тема, а аз не се съмнявах, че ще го догоня. Но не го догоних. Сега, в лова на носорози, бях решил да си опитам късмета в необходена местност. Бяхме изпратили Карл да убие нещо за ядене и бяхме тръгнали сами. Не че постъпихме зле с него, но не бяхме постъпили и много добре. А той ме би. Това, че ме би — нищо. Но моят носорг изглеждаше така смешно дребен в сравнение с неговия, че в никакъв случай не можех да окача главата му на стената в дома си в малкия град, където живеехме и двамата. Моят беше нищо пред неговия. Не ми оставаше друго, освен да си спомням за сполучливия изстрел, това поне никой не можеше да ми отнеме, но той беше дотам сполучлив, че предварително знаех — рано или късно, въпреки цялата си самоувереност, щях да започна да се съмнявам дали не е бил просто една случайност. Да, Карл беше ударил всички ни в земята. Сега си седеше в палатката и пишеше писмо.

Ние с Батето обмисляхме под сенника какво да правим по-нататък.

— Така или иначе, той вече си има носорог. Това ни спестява време. Ти не можеш да се задоволиш с този, който имаш — разсъждаваше Батето.

— Не мога.

— Но из тия места нищо няма да направим. Не ми вдъхват доверие. Друпи знаел една хубава местност — три часа път с камионите и още час пеша с носачите. Можем да тръгнем привечер само с няколко души, ще изпратим камионите обратно и Карл ще може да отиде на лов за антилопи орикс заедно с Дан към Мутот Умбу.

— Добре.

— Освен това не е изключено тази вечер или утре сутринта той да издебне някой леопард при трупа на носорога. Дан каза, че дочул ръмжене на леопард. Ние ще се опитаме да намерим някой носорог из тия места, за които говори Друпи, после ще се върнем при тях и ще тръгнем за куду. Не е зле да ни остане повече време за куду.

— Добре.

— Дори ако не ни провърви с орикса. Все някога ще се натъкнем на орикс.

— Готов съм да мина и без орикс. Ще го оставим за друг път. Но искам куду.

— Куду ще имаш. Бъди сигурен.

— Един да е, но хубав! Пет пари не давам за носорозите, при тях само гонитбата е интересна. Все пак ще ми се да имам носорог, който да не бледнее толкова пред този негов носорог мечта.

— Напълно си прав.

Казахме на Карл какво смятаме да правим. Той се съгласи:

— Разбира се, както кажете. Пожелавам ви да намерите носорог два пъти колкото моя.

— Говореше искрено. Настроението му се беше оправило, нашето — също.