Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (11)

Глава първа

Всичко това ми се струваше като да е било преди година. А днес колата вече ни носи към солището, което е на четиридесет и пет километра от лагера, следобедното слънце блести в очите ни, преди малко съм убил една токачка, въпреки че през последните пет дни щастието не ми се е усмихвало — нито при солището, където Карл се беше сдобил със своя трофей, нито по хълмовете, които бях обходил до един — и ниските, и високите, а преди тях — със същия успех — и равнината, предишната нощ камионът на австриеца ми е попречил да стрелям при солището и сега знам, че ми остават само два дни до заминаването. М’Кола също знае, че нямаме време, и двамата вече си помагаме в лова — нито той, нито аз изпитваме чувство на превъзходство и единствената ни мисъл е, че времето лети, че не познаваме местността и сме зависими от тези некадърници, местните водачи.

Шофьорът ни, Камау, беше от племето кикую: тих тридесет и пет годишен мъж с оръфано яке, захвърлено от някой ловец, с кърпени на коленете и отново скъсани панталони и с парцалива риза. И въпреки това — елегантен. Скромен и мълчалив, Камау беше чудесен шофьор и сега, когато слязохме на пустинната равнина, по която растяха само съсухрени храсти, аз отново се загледах в него и още веднъж се зачудих как може да изглежда така елегантен с оръфаното си яке, закопчано с безопасна игла, и си спомних как този човек, чиято неизменна приветливост, скромност и професионално умение го издигнаха в очите ми, едва не умря от треска по време на първото ни пътешествие и как тогава се боях само от едно — че ако умре, ще остана без шофьор. Сега дълбоко бих се натъжил, ако Камау умреше, независимо къде и кога. Прогоних сантименталните мисли за далечната и малко вероятна кончина на Камау и си казах, че с най-голямо удоволствие бих насолил със сачми задника на нашия Дейвид Гарик, когато се перчи като велик ловец, само за да го видя каква физиономия ще направи. Тъкмо в този момент се натъкнахме на още едно стадо токачки. М’Кола ми подаде двуцевката, но аз поклатих отрицателно глава. „Да! Да!“ — закима той енергично, но аз наредих на Камау да продължи. Това хвърли Гарик в недоумение и той ми изнесе цяла реч. Нима не искаме токачки? Та това са токачки! Много хубави токачки! Не му обърнах внимание — следях километража и пресметнах, че до солището остават по-малко от пет километра. И през ума не ми минаваше да стрелям. Знаех, че ако там се навърта някой мъжкар, ще се подплаши и ще избяга, както младите антилопи бяха побягнали от солището, щом доловиха шума от камиона.

Спряхме под едни нискорасли дървета на три километра от солището и тръгнахме по песъчливата пътека към първото солище в равното вляво от пътя. Бяхме изминали абсолютно безшумно около километър и половина в индийска нишка — отпред Абдула, после аз, след мен М’Кола и накрая Гарик, — когато забелязахме, че пътят пред нас става кален. Там, където пясъкът образуваше само тънък слой върху глината, имаше локви, а напред — същата кал. В първия момент не си дадох сметка колко неприятно е това за нас, но Гарик разпери широко ръце, вдигна глава към небето и се озъби яростно.

— Лошо — прошепна М’Кола.

Гарик започна шумно да излива яда си.

— Затваряй си устата, глупако! — наругах го аз и сложих пръст на устните си.

Той продължи, без да понижава глас, като сочеше ту небето, ту размития от дъжда път, и аз се заех да търся в разговорника израза „затваряй си устата“. Не можах да го намеря и му запуших устата с ръка. Дойде му така неочаквано, че зяпна от изненада.

— М’Кола! — извиках аз.

— Да?

— Какво разправя тоя?

— Солището лошо.

— Аха.

Ето какво било. Пък аз си мислех, че дъждът само улеснява работата на следотърсача.

— Кога е валяло? — попитах аз.

— Снощи — отвърна той.

Гарик отново заломоти нещо и аз пак му затиснах устата.

— М’Кола!

— Да?

— Другото солище? — посочих аз с ръка към голямото горско солище. Знаех, че е доста по-високо от първото — когато ходехме там, се изкачвахме по стръмен горист склон. — Другото солище добро ли е?

— Може.

М’Кола каза тихо нещо на Гарик, който имаше вид на дълбоко засегнат, но повече не си отвори устата и ние продължихме по пътя, заобикаляйки локвите, към дълбоката падина, където солището, естествено, се оказа заблатено. Шепнешком Гарик се опита да се впусне в нов монолог, но М’Кола го пресече.

— Отбий! — казах аз и ние тръгнахме след М’Кола по влажния пясък на речното корито към горския овраг, който извеждаше на горното солище.

Изведнъж М’Кола замръзна на място, наведе се да разгледа влажния пясък и прошепна:

— Човек!

Наистина имаше стъпки.

— Shenzi — обясни той. Това значеше „див човек“.

Продължихме по стъпките, като се прокрадвахме бавно между дърветата, за да заобиколим безшумно солището, и стигнахме до прикритието. М’Кола поклати глава:

— Лошо! Хайде!

Излязохме на солището. Там всичко се четеше като на книга. По влажния склон отвъд солената пръст личаха отпечатъците на три едри мъжкара куду, които бяха дошли да ближат сол. След това изведнъж започваха дълбоки, ясни като изрязани с нож дири — животните се бяха впуснали в бяг, подплашени от внезапния звън на тетивата на лъка, по-нататък отчетливите отпечатъци продължаваха нагоре по склона на значително разстояние един от друг и водеха към гъсталака. Проследихме дирите на трите животни, но около тях човешки стъпки не забелязахме: въоръженият с лък човек се беше върнал с празни ръце.

— Shenzi — повтори злобно М’Кола.

Проследихме стъпките на човека с лъка — те се връщаха към пътя. Спотаихме се в прикритието. Накрая се здрачи и закапа дъжд. Нито една антилопа не се появи. Тръгнахме назад към камиона под дъжда. Дивият ловец беше подплашил мъжкарите и вече не можехме да се надяваме на това солище.

Камау измайстори палатка от голямото брезентово платнище, което служеше за постилане, опъна москитовата мрежа под заслона и нагласи походното легло. М’Кола внесе продуктите под сушината. Гарик и Абдула запалиха огън и се заловиха да приготвят вечеря заедно с Камау и М’Кола. Те смятаха да спят в камиона. Ръмеше. Съблякох се, обух тънките ботуши против комари, сложих топла пижама, седнах на походното легло, вечерях печено бяло месо от токачка и изпих две тенекиени канчета наполовина уиски, наполовина вода.

Влезе М’Кола, сериозен и загрижен, движейки се предпазливо в тясната палатка, взе дрехите ми, които бях сгънал така, че да ми служат за възглавница, ската ги по най-невъзможен начин и ги напъха под одеялото. След това донесе три консерви да ме пита искам ли да ги отвори.

— Не — спрях го аз.

— Чай?

— Никакъв чай!

— Не иска чай?

— Уиски по-хубаво.

— Да — съгласи се той съчувствено. — Да.

— Чай сутрин. Преди слънцето.

— Да, бвана М’Кумба.

— Спи тук. Навън дъжд — посочих сушината под платнището, по което барабанеше дъждът. За ония, които живеят на открито, няма по-приятен звук от почукването на дъждовните капки. Приятно ми беше да слушам дъжда, макар да не ни предвещаваше нищо добро.

— Да.

— Хайде, яж!

— Да. Чай?

— Никакъв чай!

— Уиски? — попита той с надежда.

— Уискито се свърши.

— Уиски — повтори той настойчиво.

— Добре. Хайде, нахрани се — поканих го аз, сипах уиски до половина в канчето, долях вода, промъкнах се под москитовата мрежа, намерих си дрехите и отново ги сгънах като възглавница, след това се излегнах по хълбок и опрян на лакът, отпих бавно от уискито, оставих канчето на земята, опипах под леглото, за да проверя дали спрингфилдът е на мястото си, прибрах електрическото фенерче до себе си под одеялото и заспах, вслушан в ромоленето на дъжда. Събудих се за малко, когато М’Кола влезе и взе да си приготвя постелята. Втори път се събудих през нощта и го чух да диша до мен, но сутринта, когато отворих очи, беше станал и вече беше успял да ми приготви чая.

— Чай — каза той и дръпна леко одеялото ми.

— Стига с този чай — промърморих и седнах в леглото още сънен.

Сиво, влажно утро. Дъждът беше престанал, но по полето се стелеше мъгла и когато отидохме на солището, то се оказа наводнено, а наоколо — ни една следа. Тогава тръгнахме през мокрите храсти към равнината с надежда да открием дири по подгизналата пръст и да вървим по тях, докато открием животното. Но напразно. Прекосихме пътя и поехме край гъсталака към едно мочурище. Надявах се да намерим носорога. Видяхме пресен тор, но следи — не, дъждът ги беше заличил. По едно време чух цвърченето на кърлежояди, вдигнах глава и ги видях да летят на север над гъстораслите храсти. Описахме широк полукръг в същата посока, но не открихме нищо освен пресни следи от хиена и една диря от куду — женска. М’Кола ми показа череп, очевидно на млад мъжкар куду, с един-единствен красив вит рог, забит в един дънер. На тревата под него намерихме другия рог и аз го наместих в черепното отверстие.

— Shenzi — поясни М’Кола и имитира човек, който опъва лък.

Черепът беше съвсем чист, но в кухите рога беше останала влажна разложена тъкан, която вонеше непоносимо. Престорих се, че не съм усетил вонята, и подадох главата на Гарик, който, без да трепне, мигом я прехвърли на Абдула. Абдула смръщи сплескания си нос и поклати глава. Рогата наистина миришеха отвратително. Двамата с М’Кола се засмяхме, но Гарик, невъзмутим, продължи да гледа невинно.

Мина ми през ума да тръгнем с колата по пътя, оглеждайки се за куду, и да обходим всички поляни, които даваха някаква надежда. Качихме се в колата и потеглихме. На няколко места спирахме и търсехме, но напразно. В това време слънцето изгря, а пътят се оживи, по него засноваха пътници — някои с бели наметки, други полуголи. Решихме да се върнем в лагера. На връщане спряхме и се промъкнахме до другото солище. Там заварихме една газела — слънчеви лъчи се процеждаха през листака и светливи петънца играеха по червеникавата козина. Наоколо имаше много следи от куду. Заличихме ги и поехме по пътя към лагера. Над нас небето потъмня от скакалци, които летяха на запад. Въздухът над главите ни свистеше от хилядите крилца и трепкаше на ивици като изтъркана кинолента, само че не сива, а розова. П. О. М. и Батето излязоха да ни посрещнат. И двамата бяха много разочаровани — в лагера не беше капнала капка дъжд и те се бяха надявали, че няма да се върнем с празни ръце.

— Какво стана с литературния ми приятел, замина ли?

— Да, тръгна за Хандени — отвърна Батето.

— Поговорихме си с него за американките — каза П. О. М. — Бедничкият ми Папа, сигурна бях, че този път ще успееш. Този мръсен дъжд!

— Е, какво си казахте за американките?

— Той смята, че са ужасни.

— Трезвомислещ човек — забеляза Батето. — Кажи ми какво правихте днес.

Седнахме под сенника и им разказах.

— Бил е туземец уандеробо — каза Батето. — Те са слаби стрелци. Лош късмет.

— Мисля си да не е бил някой от тия скитащи туземци, които срещаме по пътя с лъкове през рамо. Може да е забелязал солището от пътя, а след това по пътеката да се е добрал до другото.

— Едва ли. Те носят лъкове и стрели за самозащита. Не са ловци.

— Все едно какъв е бил, хубав номер ни скрои.

— Лош късмет. На всичко отгоре и дъждът. Изпратих съгледвачи из околните хълмове, но не са видели нищо.

— Няма да се предаваме до утре вечер. Кога трябва да тръгваме?

— Вдругиден.

— Този проклет дивак!

— Карл сигурно е изтребил всички черни антилопи там долу.

— Няма вече къде да се дене човек в лагера от неговите рога. Чу ли изстрели?

— Не.

— Дадох обет — няма да пуша шест месеца, за да убиеш куду — каза П. О. М. — Вече престанах.

Обядвахме, след това се прибрах в палатката, изтегнах се и зачетох. Знаех, че все още има надежда да успея на солището утре заран, и гледах да не нервнича. Но въпреки това нервничех, боях се да не заспя, защото след сън човек е вял и отпуснат. Излязох от палатката, седнах на един от походните столове под сенника и започнах да чета животописа на Карл II. От време на време вдигах глава и поглеждах скакалците. Летящата напаст представляваше интересно зрелище, все още не можех да свикна с нея.

Накрая заспах на стола, опрял крак върху касетка от консерви, а когато се събудих, видях до мене глупавия Гарик с украса от дълги люлеещи се черни и бели щраусови пера на главата.

— Махай се! — викнах му на английски.

Той не помръдна от мястото си и продължи да се усмихва самодоволно, след това се обърна настрани, за да мога да го видя в профил.

В това време Батето излезе от палатката си с лулата в уста.

— Виж какво си имаме! — обърнах се към него.

Той погледна, промърмори „Боже!“ и се скри в палатката.

— Ела, ела! — извиках го аз. — Ще се правим, че не го забелязваме.

Батето седна до мен с книга в ръка и двамата започнахме разговор без да обръщаме внимание на Гарик, който продължаваше да позира с украсата от щраусови пера на главата си.

— На всичко отгоре е пиян негодникът — възмутих се аз.

— Вероятно.

— Оттук го надушвам.

Без да погледне Гарик, Батето тихо му каза няколко думи.

— Какво му каза?

— Да отиде да се облече човешки и да бъде готов за тръгване.

Гарик се отдалечи, като поклащаше перата на главата си.

— Моментът съвсем не е подходящ за щраусови пера — забеляза Батето.

— Някои хора сигурно ги харесват.

— Тъкмо там е работата. И започват да го снимат.

— Безобразие!

— Ужас! — съгласи се Батето.

— Ако и последния ден се върнем с празни ръце, ще му насоля със сачми задника.

— Могат да станат големи неприятности. Ако насолиш единия, трябва да насолиш и другия.

— Не, само Гарик.

— Тогава по-добре недей. Имай предвид, че мен ще вкараш в разправии.

— Шегувам се.

Появи се Гарик без украсата си, а след него Абдула. Батето размени с тях няколко думи.

— Те предлагат да излезете зад хълма по друг път.

— Чудесно! Кога?

— Може още сега. Изглежда, ще вали. Не е лошо да побързаш.

Изпратих Моло да ми донесе ботушите и мушамата. М’Кола взе спрингфилда от палатката и двамата тръгнахме към колата. Денят беше облачен, само сутринта и по пладне слънцето успя да пробие за малко облачната пелена. Дъждовете вървяха по петите ни. Сега заръмя и скакалците се изпокриха.

— Още съм сънен — обърнах се към Батето. — Ще пийна нещо.

Стояхме край лагерния огън, а дъждът ръмеше и шумолеше в листата над главите ни. М’Кола донесе бутилка уиски и тържествено ми я подаде.

— Искаш ли? — предложих на Батето.

— Защо не?

Пихме двамата и Батето промърмори:

— Дявол ги взел!

— Дявол ги взел! — съгласих се аз.

— Възможно е да попаднеш на следи.

— Ще претършуваме всяко кътче.

Завихме надясно по пътя, минахме край едно селце с кирпичени колиби, отбихме се вляво и поехме по добре утъпкан коловоз от червеникава глина, който опасваше подножието на хълмовете. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Дъждът се беше засилил, затова карахме бавно. Глината беше песъчлива и колата не занасяше. Изведнъж Абдула, който седеше на задната седалка, скочи възбуден и дръпна Камау. Камау закова спирачките, колата се плъзна по глината и спря. Наскачахме и тръгнахме назад. По влажната глина видяхме пресни следи от куду. Антилопата беше минала оттук най-много преди пет минути — ръбовете на дирите бяха остри, а пръстта, разрита от копитата, още не беше размита от дъжда.

— Doum! — рече Гарик, отметна глава и разпери ръце, за да изобрази какви огромни рога е имало животното. — Kubwa sana!

Абдула се съгласи, че това е било мъжкар и при това едър.

— Да вървим! — казах аз.

Дирята беше лесна за следване, освен това знаехме, че животното не е далеч. В дъжд или сняг ловецът много по-лесно издебва дивеча и аз бях уверен, че ще успеем. Следите минаваха през гъсти храсти и извеждаха на една полянка. Спрях се да избърша навлажнените стъкла на очилата си и оптическия мерник на спрингфилда. Дъждът се беше усилил и аз нахлупих шапката, за да не се мокрят очилата ми. Заобиколихме полянката и изведнъж чух шум от чупещи се клонки — през храстите пред нас се стрелна животно със сива козина на бели ивици. Вдигнах пушката, но М’Кола ме хвана за ръката.

— Manamouki! — спря ме той. Беше женска.

Приближихме се към мястото, откъдето беше изскочила, и видяхме, че няма други следи освен нейните. Ясно беше, че от пътя дотук бяхме следвали нейната диря.

— Doumi kubwa sana! — обърнах се злобно към Гарик и с жест изобразих грамадни рога зад ушите.

— Manamouki kubwa sana! — промърмори той огорчено с примирителен тон. — Каква грамадни женска!

— Глупак, накичен с щраусови пера! — казах му аз на английски. — Manamouki! Manamouki! Manamouki!

— Manamouki — потвърди М’Кола и кимна с глава.

Извадих речника, но не успях да намеря нужните ми думи и със знаци обясних на М’Кола, че ще се върнем по околен път, за да видим няма ли други следи. Описахме широк полукръг, измокрихме се до кости, но не открихме нищо. Когато се върнахме при колата, дъждът беше започнал да намалява. Пътят все още изглеждаше надежден и ние решихме да продължим, докато се стъмни. По склона лазеха облачни валма, от дърветата капеше. Внимателно се вглеждахме, но не видяхме антилопи, никъде — нито по откритите полянки, нито там, където храстите започваха да редеят, нито по зелените рътлини. Накрая се стъмни и си тръгнахме обратно. Спрингфилдът ми беше целият измокрен и когато слязохме от колата, заръчах на М’Кола да го почисти и смаже. М’Кола кимна с глава, а аз влязох в палатката, съблякох се под светлината на фенера, изкъпах се в брезентовата вана и приятно отпочинал, заех мястото си край огъня по пижама, халат и леки ботуши против комари.

П. О. М. и Батето седяха вече на столовете си около жаравата. П. О. М. стана да ми приготви уиски със сода.

— М’Кола вече ми разказа — рече Батето, без да помръдне от мястото си.

— Да се чудиш — такава голяма женска! За малко не я гръмнах. Какво ще кажеш, накъде да тръгнем утре сутринта?

— Мисля, че е най-добре към солището. Изпратих съгледвачи около хълмовете. Нали си спомняш стария негър от селцето? Отиде да види какво е положението в равнината отвъд възвишенията. Заедно с ония от племето уандеробо. Тръгнаха преди три дни.

— Защо да не си опитаме късмета пак при солището — нали там провървя на Карл? Нищо, че не успяхме — един ден може да не успееш, на другия — да успееш.

— Разбира се.

— Лошото е, че имаме само един ден още. Както е тръгнало, солището ще се заблати от дъждовете. А заблати ли се — свършено е. Става само кал.

— Така си е.

— Иска ми се поне да видя някой мъжкар.

— Видиш ли, внимавай да не избързаш. Не стреляй отдалеч. Стреляй, когато си сигурен, че няма да го пропуснеш.

— Бъди спокоен.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи П. О. М. — Тези разговори ме изнервят.

— Жалко, че онзи с кожените гащи не е с нас — поде Батето. — Това наричам аз събеседник. Когато беше тук, и на нашия човек му се развърза езикът. Няма ли още веднъж да се изкажеш за съвременните писатели?

— Гледай си работата.

— Защо не водим повече интелектуален живот? — попита П. О. М. — Вие като мъже да обсъдите парливите световни проблеми. Защо ме държите в неведение и не знам какво става?

— Световното положение е отчайващо — заяви лаконично Батето.

— Направо ужасно.

— Какво става в Америка?

— Да пукна, ако знам. Всичко върви така, като че ли хората от ИМКА^[1] са взели нещата в ръцете си. Любителите на красиви жестове харчат, а глупаците плащат. Половината град е напуснал работа и живее с помощите за безработни. Всички рибари станали дърводелци. Както в Библията, само че обратното.

— Как вървят работите в Турция?

— Ужасно. Накарали ги да хвърлят фесовете. Обесили доста хора. Но Исмет все още се крепи.

— Да си бил напоследък във Франция?

— Не ми хареса. Адска скука. В последно време никак не е интересна.

— Изглежда, че е така, доколкото може да съди човек по вестниците — съгласи се Батето.

— Но решат ли да се бунтуват, излиза бунт както трябва. Имат си традиция хората.

— Беше ли в Испания през революцията?

— Бях, но пристигнах късно. Чакахме да станат още две, но не станаха. После пропуснахме трета.

— А видя ли кубинската^[2]?

— От самото начало.

— Как беше?

— Възхитително. След това отвратително. Не можеш да си представиш колко отвратително.

— Стига — намеси се П. О. М. — И аз познавам тези събития. Бях се скрила зад една маса с мраморен плот, когато започнаха да стрелят в Хавана. Пристигнаха с коли и започнаха да стрелят по всеки, който им се изпречи пред очите. Преди да се скрия, си взех чашата — много бях доволна от себе си, че не я забравих и не я разлях. Децата ме питаха: „Мамо, може ли да излезем следобед да гледаме как стрелят?“ Толкова се бяха възбудили, че се наложи да не споменаваме пред тях думата революция. Бъмби така кръвожадно се беше настървил против М.^[3], че започна да сънува кошмари.

— Невероятно — каза Батето.

— Не ми се подигравайте. Не искам и да чуя за революция. Виждаме само революции, слушаме само за революции. Омръзнаха ми.

— Но нашият човек ги обича.

— На мен ми омръзнаха.

— Всъщност аз никога не съм виждал революция — призна Батето.

— Революциите са нещо чудесно. Наистина. За известно време. След това се извращават.

— Много са интересни — каза П. О. М. — Съгласна съм. Но са ми омръзнали. Честна дума, вече никак не ме вълнуват.

— Направих си труда да се позанимая с тях.

— И какво откри? — попита Батето.

— Всяка една е различна от останалите. Но има и неща, които можеш да съпоставиш. Ще се опитам да напиша студия по този въпрос.

— Би било много интересно.

— Стига да има достатъчно материал. Човек трябва да познава доста добре събитията от миналото. Освен това много е трудно да се добереш до истината, ако не си видял нещата със собствените си очи, защото за победения няма кой да каже добра дума, а победителите ужасно лъжат. Освен това можеш да разбереш събитията само в страната, където говориш езика. Не знаеш ли езика, това те ограничава. Затова никога няма да отида в Русия. Ако не си в състояние да разбереш случайно дочутите разговори, няма смисъл. Получаваш само трохи от истината — официалните съобщения. И тогава не ти остава друго, освен да гледаш всичко с очите на турист. Във всяка страна ония, които говорят чужд език, най-вероятно ще те излъжат. Най-добре ще разбереш нещата, като говориш с хората, а щом не можеш да говориш с тях или да подслушваш какво си говорят, ще разбереш само неща, които нямат друга стойност освен вестникарска.

— Иначе казано, залягай да учиш суахили.

— Залягам.

— И да го научиш, пак няма да можеш да подслушваш, защото те си говорят на племенните наречия.

— Ако някога напиша нещо за тази страна, то ще бъде само природоописание. Едва когато наистина науча нещо за нея, може да си позволя да опитам и с другото. Първите ти впечатления от една страна са особено ценни. Лошото е, че са ценни по-скоро за теб, отколкото за всички останали. Но ако искаш да пишеш, започваш с тях. Иначе нищо няма да излезе.

— Повечето от книгите за сафари са безкрайно отегчителни.

— Ужасни са.

— Досега само една ми е харесала, тази на Стрийтър. „Цивилизована Африка“, така ли се казваше? Кара те да усетиш страната. Тя е най-хубавата.

— На мен ми харесва книгата на Чарли Къртис. Не хитрува и ти рисува ясна картина.

— А у Стрийтър има много смешни работи. Спомняш ли си, когато отива на лов за конгони?

— Вярно, че беше смешно.

— Но не съм чел никой, който да е усетил страната така, както ние я усещаме. Или се отплесват по светския живот в Найроби, или започват да пишат глупости — как са ударили антилопа с такива дълги рога, каквато никой преди тях не е ударил. Или пък се увличат да ти обясняват колко било опасно.

— Ще ми се да напиша нещо за страната и за животните, да опиша какво изпитва човек, когато за първи път идва тук.

— Защо не опиташ? Не виждам какво лошо може да има. Впрочем аз написах един дневник за пътешествие през Аляска.

— Бих искала да го прочета — рече П. О. М. — Не знаех, че пишете, мистър Дж. Ф.

— Излишно е да си правите труда — каза Батето. — Все пак, ако настоявате, ще кажа да изпратят един екземпляр. Това си е просто дневник — какво сме правили всеки отделен ден и как изглежда Аляска през очите на един англичанин от Африка. Ще ви отегчи.

— Щом вие сте я написали, няма.

— Тази женичка ни прави комплименти — отбеляза Батето.

— Само на теб, не на мен.

— Негови неща съм чела — каза тя. — Искам да видя как пише мистър Дж. Ф.

— Но нашият човек наистина ли е писател? — попита я Батето. — Не съм видял нищо, което да ме убеди. Сигурна ли сте, че не ви издържа със следотърсачество и стрелба по патици?

— О, да, пише. Когато писането му върви, е много приятен. Но преди да започне, е невъзможен. За да се залови да пише, трябва най-напред да си развали настроението. Вземе ли да говори, че никога повече няма да пише, знам, че вече е готов да се залови за работа.

— Трябва да го накараме да се разговори на литературни теми. Но в това успя само онзи с кожените гащи. Я разкажи някой анекдот от живота на писателите.

— Добре, слушай. Последната вечер, преди да тръгнем от Париж, току-що се бяхме върнали от имението на Бен Галахър в Солон, където бяхме отишли предишния ден. Бен беше организирал ferméè — нали знаеш как го правят: слагат една ниска подвижна ограда, когато зайците излизат от зайчарника да пасат. Сутринта бихме зайци, а следобеда ходихме за фазани. Аз ударих един сръндак.

— Не виждам нищо литературно в това.

— Не бързай. Та последната вечер дойдоха на вечеря Джойс и жена му. Ядохме фазан и бут от сръндак и ние с Джойс се напихме, защото на другия ден заминавах за Африка. Ех, каква вечер изкарахме!

— Първокласен литературен анекдот, няма що! — каза Батето. — Кой е тоя Джойс?

— Много добро момче — обясних аз. — Този, който написа „Одисей“.

— Омир е написал „Одисей“ — възрази Батето.

— А кой е написал „Есхил“?

— Омир. Не се опитвай да ме хванеш натясно. Знаеш ли още много литературни анекдоти?

— Да си чувал за Паунд^[4]?

— Не, абсолютно нищо.

— Мога да ти разкажа много интересни неща за него.

— Сигурно как двамата сте яли някакъв ловджийски специалитет, а после сте се напили.

— Колко пъти!

— Изглежда, литературният живот е много весел. Мислиш ли, че от мене би излязло писател?

— И още какъв!

— Значи зарязваме всичко — обърна се Батето към П. О. М. — Ставаме писатели и двамата. Разкажи още някоя забавна история.

— Да си чувал за Джордж Мур^[5]?

— Онзи симпатяга, който е написал „Ала преди да си отида, стакан голям ще вдигна с вас за сетен път“, той ли?

— Именно.

— И какво?

— Умря.

— Много печален анекдот. Този път не си във форма.

— Веднъж го видях в една книжарница.

— Това е по-добре. Виждате ли го какви весели неща може да разказва?

— Веднъж в Дъблин отидохме да го потърсим двете с Клара Дън — обади се П. О. М.

— И какво стана?

— Не си беше вкъщи.

— Удивително — възкликна Батето. — Знаех си аз че литературният живот няма равен на себе си. Това се нарича професия!

— Не мога да понасям Клара Дън — рекох аз.

— И аз — присъедини се Батето. — Какво е писала?

— Писма. Познаваш ли Дос Пасос^[6]?

— Не съм и чувал за него.

— Двамата си пиехме греяна вишновка зиме.

— И после какво стана?

— Накрая ни излезе лошо име.

— Единственият писател, когото съм виждал, е Стюарт Едуард Уайт — каза Батето. — Безкрайно се възхищавах от книгите му. Чудни. Но като го видях, не ми хареса.

— Налучкваш тона — одобрих аз. — Ето, виждаш ли, литературните анекдоти не са толкова трудни.

— Защо не ви хареса? — попита П. О. М.

— Трябва ли да обяснявам? Нима анекдотът не е завършен? Нали и нашият човек така ги разказва.

— Хайде, обясни!

— Прекалено много се правеше на стар вълк. Очи, привикнали към безкрайната шир и така нататък. Убил не знам колко си лъва. Може ли толкова много? Не може — все някой ще те разкъса. Пише много хубави работи в „Сатърди Ивнинг Поуст“ за оня — как му беше името — Анди Бърнет. Хубави. Стана ми много неприятен. Видях го в Найроби, с тия негови очи, привикнали към безкрайните простори. Беше най-оръфаният човек в града. Чудесен стрелец, всички така разправят.

— Та ти си само за литературния свят! — възхитих се аз. — Това се казва анекдот!

— Чудесен е — съгласи се П. О. М. — Няма ли да вечеряме?

— Забравих, че не сме яли — рече Батето. — Заплеснах се. Литературни анекдоти. Край нямат.

След вечеря поседяхме малко край огъня, после отидохме да спим. Нещо се въртеше в главата на Батето и преди да вляза в палатката си, той ме предупреди:

— Отдавна дебнеш сгодния случай. Представи ли ти се, бъди спокоен, като стреляш. Не се вълнувай. Достатъчно бърз стрелец си, не бъди припрян.

— Добре.

— Ще поръчам да ни събудят рано.

— Добре. Много ми се спи.

— Лека нощ, мистър Дж. Ф.! — обади се П. О. М. от палатката.

— Лека нощ — отвърна Батето.

Той тръгна към своята палатка със смешно вдървена походка. Пристъпяше в тъмнината така внимателно, сякаш бе отворена бутилка и се боеше да не се разплиска.