Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (6)

Глава трета

След дълго пътуване под жаркото слънце сред червеникави хълмове, обрасли с шубраци, стигнахме привечер местността, за която ни бе говорил Друпи, но тя ни се стори отвратителна. Наоколо всички дървета бяха с обрязани дънери — така по тия места прогонват мухата цеце. Разположихме се на лагер срещу прашното и мръсно туземно село. Червеникавата почва беше така изветряла от ерозията, че изглеждаше сипкава като брашно. Палатките ни бяха на един ветровит склон под оскъдната сянка на няколко изсъхнали дървета край рекичка, недалеч от кирпичените колиби на туземците. Преди да се стъмни, ние с Друпи и двама местни водачи заобиколихме селото и се изкачихме по полегатия склон на един зъбер, под който се простираше дълбок пролом, почти ждрело. Отсреща се виждаха неравни долчинки, които се спускаха стръмно към пролома. Те бяха обрасли с високи дървета, отделени една от друга от тревисти седловини, а нагоре по хълмовете започваше бамбуков гъсталак. Проломът се спускаше към Долината на големия разлом и създаваше илюзията, че се стеснява в далечината — там, където разсичаше скалната стена. Отвъд, над тревистите седловини и склонове, се извисяваха планини, покрити с гъста гора. Местността изглеждаше крайно неподходяща за лов.

— Ако видиш някакъв дивеч ей там, отсреща, ще трябва да се спуснеш до дъното на пролома. И след това, като прехвърлиш тези дяволски урви, да се изкатериш до гората. През това време губиш дивеча от очи, а по стръмнината можеш да се пребиеш. На пръв поглед нищо и никакво дере, но е също като онова, в което се навряхме оная нощ на връщане.

— Да, не предвещава нищо добро — съгласи се Батето.

— Ходил съм на лов за елени по едни точно такива места — южния склон на Тимбър Крийк в Уайоминг. Склоновете са много стръмни. Ужас! Само възвишения и върли урви. Утре ще изплезим език.

П. О. М. не каза нищо. Батето ни беше довел, той щеше да ни изведе. Единствената й грижа беше да не й убиват ботушите. Бяха започнали да й стягат и това я безпокоеше.

Аз продължих да се вайкам над предстоящите трудности и ние се върнахме в лагера по тъмно мрачни, загубили вяра в Друпи. Огънят гореше буйно, раздухван от вятъра. Седяхме около него, гледахме как изгрява луната и слушахме хиените. След няколко чаши уиски местността престана да ни се струва толкова страшна.

— Друпи се кълне, че мястото е хубаво — обясняваше Батето. — Всъщност не искал да ни доведе точно тук, а по-нататък. Но се кълне, че и тук не е лошо.

— Аз обичам Друпи — каза П. О. М. — Имам му пълно доверие.

Друпи се приближи към огъня, придружен от двама туземци с копия в ръка.

— Какво става? — попитах аз.

Туземците заговориха нещо, след това Батето каза:

— Единият от тези смелчаци твърди, че днес го гонил огромен носорог. Разбира се, всеки носорог, който те гони, ще ти се стори огромен.

— Питай го колко дълъг е бил рогът му.

Туземецът показа, че рогът бил дълъг колкото ръката му. Друпи се засмя.

— Хайде, върнете — пусна ги Батето.

— Къде е станало това?

— О, ей там — отвърна Батето. — Нали знаеш: ей там. Малко по-нататък. Там, където винаги стават тези неща.

— Чудесно. Тъкмо натам сме се запътили.

— Утешителното е, че Друпи никак няма вид на отчаян — каза Батето. — Изглежда напълно уверен в себе си. В края на краищата сега той командува парада.

— Да, но ние ще опъваме по урвите.

— Защо не се опитате да го ободрите? — обърна се Батето към П. О. М. — Става ми жал, като го гледам такъв.

— Да поговорим ли за това, какъв добър стрелец е?

— Рано е още. А и нямаш нужда от ободряване. Виждал съм такива места и преди. Ще бъде полезно за нас. Ще ти се стопи малко шкембето, шефе.

На другия ден открих, че съвсем не съм бил прав да ругая местността.

Закусихме рано и тръгнахме преди зори. Заизкачвахме се по хълма зад селището в индийска нишка — най-отпред местният водач с копие, след това Друпи с големокалибрената ми пушка и манерка, след него аз със спрингфилда, Батето с манлихерата, после П. О. М., както винаги доволна, че не носи нищо. М’Кола с големокалибрената пушка на Батето и с още една манерка и най-отзад двама от местните туземци с копия, мехове с вода и сандъка с провизиите. Бяхме решили да пладнуваме под някоя сянка и да се върнем в лагера чак вечерта по тъмно. Приятно беше да вървиш по хълма в утринния хлад — съвсем различно от предната вечер, когато с мъка се влачехме по същия този път, а скалите и земята излъчваха насъбраната през деня топлина. Пътеката беше добре утъпкана от добитъка и покрита с дебел слой прах, сега леко навлажнен от росата. Имаше много следи от хиени, а когато излязохме на един сив щръкнал зъбер — отляво и отдясно стръмни урви — и след това извихме по ръба на пролома, видяхме пресни следи от носорог на една прашна площадка под скалите.

— Току-що е минал — каза Батето. — Изглежда, шарят из тези места нощем.

Под нас, в дъното на пролома, се виждаха върхарите на високи дървета, а на едно място, където стволовете редееха, проблясваше водна повърхност. Отвъдният склон на пролома беше стръмен, насечен от деретата, които бяхме огледали предната вечер. Друпи и местният водач, същият, когото носорогът беше гонил, си казаха нещо шепнешком, след което заслизаха по лъкатушна пътечка към дъното.

Спряхме. Не бях забелязал, че П. О. М. накуцва, и изведнъж започна семейна престрелка, шепнешком се размениха упреци и, разбира се, всеки от нас беше прав, направи се кратък исторически преглед на носените в миналото неудобни ботуши и обувки и по-специално на тези, които са убивали. Ботушите станаха малко по-удобни, след като отрязахме пръстите на дебелите вълнени чорапи, които П. О. М. носеше върху обикновените чорапи, а след като изобщо хвърлихме дебелите чорапи, нещата се пооправиха. Испанските ловни ботуши й убиваха на палците, когато трябваше да слиза по стръмното, и ние подновихме стария спор колко трябва да са дълги ботушите и дали обущарят — чиято страна взех най-напред неволно, защото превеждах думите му, а накрая прегърнах изцяло теорията му, според мен напълно логична — не е скъсил дължината на ходилото, като е уплътнил форта. Но, така или иначе, сега ботушите убиваха, тази логика беше по-силна и никак не помогнаха уверенията ми, че мъжките ботуши винаги убиват, седмици наред, докато станат удобни за носене. Сега без вълнените чорапи заслизахме бавно, за да видим ще продължат ли носовете да притискат пръстите. Спорът свърши, тя не искаше да има страдалчески вид и вървеше редом с нас, за да не разочарова мистър Дж. Ф. Аз изпитвах срам, че се държа като магаре, че не падам на гърба си и се изкарвам прав, когато другия го боли, че изобщо все се изкарвам прав, поспрях се да й го кажа на ухото, двамата се засмяхме. Без дебелите чорапи всичко беше добре, много по-добре, ботушите включително, и аз мразех всички типове, които винаги се изкарват прави, особено един отсъствуващ приятел американец — себе си току-що бях отписал от тази категория, сигурен, че никога вече няма да упорствувам, че съм прав. Гледах как Друпи върви начело на колоната и тъй продължихме да се спускаме по дългата стръмна пътека към ждрелото, което отгоре приличаше на тесен прорез, а сега се оказа корито на поток с гористи брегове.

Спряхме под сянката на дървета с мощни гладки дънери, впили в земята жилести, надути като артерии корени. Жълтозелените стволове ми напомняха измита от есенния дъжд гора някъде във Франция. Но тук дърветата бяха с разкошни корони и сочен листак, а под тях, на слънце, в коритото на ручея растяха като папирусова трева и гъсти като житна нива тръстики, високи до два човешки боя. Покрай ручея имаше пътека, прокарана от дивите животни. Друпи се беше надвесил над следите и ги разглеждаше. М’Кола се присъедини към него, също се вторачи в земята, двамата се поотдалечиха, спряха се приведени над дирите, след това се върнаха при нас.

— Nyati — прошепна М’Кола. — Бивол.

Друпи обясни нещо на Батето, който преведе тихо с гърления си, дрезгав от уискито глас:

— Надолу по реката са минали стадо биволи. Друпи казва, че между тях има няколко много едри. Не са се върнали.

— Да ги проследим — предложих аз. — Предпочитам един бивол вместо носорог.

— Има не по-малка вероятност да се натъкнем и на носорог — обясни Батето.

— Боже мой, каква дивна местност! — възкликнах аз.

— Възхитителна — съгласи се Батето. — Да не се надяваш.

— Дърветата са като в картините на Андре^[1] — каза П.О. М. — Каква красота! Вижте зеленината. Както у Масон^[2]. Да можеше един добър художник да види тия места!

— Как са ти ботушите?

— Добре.

Тръгнахме бавно и безшумно по биволските следи. Нямаше вятър, но знаехме, че задуха ли, ще бъде източен и ще духа срещу нас. Вървяхме по пътеката на дивите животни край речното корито и тревата ставаше все по-висока. На два пъти трябваше да пълзим и тръстиките бяха толкова гъсти, че не виждахме на две педи от носа си. Друпи откри пресни следи на носорог в калта. Започнах да си мисля какво ли ще стане, ако в този тунел през растителността насреща ни се зададе като локомотив някой носорог. Какво ще правим ние и какво ще прави носорогът. Интересно като хрумване, но като вероятност не ми харесваше. Мястото много ми приличаше на капан, а с нас беше и П. О. М. Скоро рекичката направи завой, ние излязохме от гъсталака, продължихме по брега и аз съвсем осезателно подуших дивеч. Не пуша и няколко пъти в Щатите ми се е случвало да подуша лосове през брачния им период, преди да съм ги видял. Случвало ми се е също да подуша горското леговище на стар мъжкар. Лосът мирише на мускус, силна, но приятна миризма, която ми е добре позната, а мирисът, който сега надушвах, ми беше непознат.

— Надушвам нещо — прошепнах на Батето. Той не се усъмни в думите ми.

— Какво?

— Не знам, но миризмата е силна. Не усещаш ли?

— Не.

— Попитай Друпи.

Друпи кимна и се усмихна.

— Те смъркат енфие — каза Батето. — Съмнявам се дали имат чувствително обоняние.

Навлязохме отново в тръстиките, които се извисяваха над главите ни — пристъпвахме безшумно, крачка след крачка, като насън, или тъй, както се движат хората на филм, пуснат на бавен ход. Миризмата стана още по-осезателна и аз я усещах непрекъснато, кога по-силно, кога по-слабо. Това никак не ми харесваше. Намирахме се край брега, а пътеката водеше право в едно дълго тресавище, обрасло с тръстика, още по-висока от тази, през която бяхме минали.

— Усещам ги съвсем наблизо — прошепнах на Батето. — Не се шегувам. Наистина.

— Вярвам ти. Дали да се покатерим по брега и да заобиколим това място? Да минем отгоре?

— Хайде!

Когато се изкачихме, казах:

— Доста страх брах в тоя гъсталак. Не ми се ловува на такова място.

— А представи си, че си на лов за слонове в подобна местност.

— Щях да се откажа.

— Нима може да се ходи на лов за слонове в такива гъсталаци? — попита П. О. М.

— Случва се — отвърна Батето. — Качваш се на гърба на някого и стреляш.

„Може да има хора, които ще го направят, но аз — не! Не е за мен работа“ — помислих си.

Продължихме по тревистия десен бряг, излязохме на терасовидна издатина и заобиколихме едно тресавище, обрасло с високи, сухи тръстики. На отсрещния бряг растяха големи дървета, а над тях се извисяваше стръмната стена на пролома. Рекичката се беше скрила. От нашата страна местността беше хълмиста, тук-там обрасла с храсти. Пред нас, отвъд блатните тръстики, коритото се стесняваше и клоните на мощните дървета почти затуляха рекичката. Изведнъж Друпи ме дръпна и двамата се снишихме. Той ми подаде тежката пушка, а сам взе спрингфилда и посочи напред, където рекичката извиваше. На завоя видях да се подава глава на носорог с великолепен дълъг рог. Главата се полюляваше и аз успях да разгледам свинските очички и наострените уши, които помръдваха — животното се ослушваше. Отместих предпазителя и направих знак на Друпи да залегне. В същия миг М’Кола каза „Toto! Toto!“ и ме сграбчи за ръката. „Manamouki! Manamouki!“ потвърди с бърз шепот Друпи — и двамата отчаяно ми обясняваха, че не бива да стрелям, защото това е женска с малкото си. Сведох оръжието, а носорогът изгрухтя, втурна се през тръстиките и изчезна. Така и не видях малкото. Известно време тръстиките се полюляваха там, където двете животни си пробиваха път през тях, после всичко утихна.

— Жалко — прошепна Батето. — Имаше такъв хубав рог.

— За малко щях да го надупча — казах. — Не забелязах, че е женски.

— М’Кола видя малкото.

М’Кола шепнеше нещо на Батето и настойчиво кимаше с глава.

— Разправя, че там имало още един носорог — обясни Батето. — Чул го да грухти.

— Да се изкачим по-нагоре, оттам се вижда по-добре, и ако вдигнем нещо, ще можем да стреляме — предложих аз.

— Добра идея — съгласи се Батето. — Може би мъжкият още се крие там.

Изкачихме се на една височина на брега, с обстрел към камъша. Батето приготви пушката си, аз също вдигнах предпазителя на моята, а М’Кола запрати една тояга към мястото, откъдето беше чул сумтенето. Нещо изпръхтя и се раздвижи, но тръстиките не помръднаха. После малко по-нататък се разнесе пращене и тръстиките се залюляха под напора на животно, което си пробиваше път към насрещния бряг. Едва сега различих черния гръб и широките островърхи рога на бивол, който пъргаво се изкачваше по стръмния бряг. Той тичаше по наклона с изпъната шия, навирил глава, увенчана с тежки рога, изгърбен в плешките като биковете, отглеждани специално за арените. Прицелих се между врата и плешката, но Батето ме спря.

— Не е особено едър — каза той тихо. — На твое място не бих го убивал освен за ядене.

Но на мен ми се струваше едър. Той стоеше ребром, извърнал към нас глава и навирил муцуна.

— Имам още три бивола в разрешителното, а тук няма да останем дълго — възразих аз.

— Месото е много вкусно — прошепна Батето. — Добре тогава, стреляй! Но имай предвид, че след изстрела може да изскочи носорог.

Приклекнах, усещайки в ръцете си непривичната тежест на големокалибрената пушка, прицелих се в плешката и натиснах до болка спусъка, но изстрел не последва. Мекият плавен спусък на спрингфилда действуваше безотказно, а ударникът на тази пушка заяде и усетих как метал опира о метал. Като в кошмарен сън, когато искаш да стреляш, а не можеш. Не успях да дам изстрел, а и от натискането бях отклонил прицела. Затаих дъх, натиснах отново спусъка — силен откат и оглушителен гръм. Биволът не падна, а свърна наляво и се понесе нагоре по склона. Стрелях отново, но куршумът само вдигна прах и камъчета, които поръсиха задницата на животното. Преди да успея да заредя двуцевката, биволът се скри от погледа ми и в същия миг чухме сумтене и шум от чупещи се тръстикови стъбла — от долния край на тресавището изскочи още един носорог и се понесе към огромните дървета на нашия бряг, но туловището му се мярна пред очите ни само за миг.

— Това беше мъжкият — каза Батето. — Избяга надолу по рекичката.

— N’Dio. Doumi! Doumi! — уверяваше ни Друпи, че носорогът бил мъжки.

— Ударих проклетия бивол — казах аз. — Но дявол знае къде. Ех, тия тежки пушки! Твърдият спусък обърка работата.

— Да беше със спрингфилда, щеше да го убиеш — каза Батето.

— Поне щях да знам къде съм го ударил. Мислех, че с голямата двуцевка или ще го пропусна, или ще го убия, а то какво излезе — раних го.

— Нямаше вид да е ранен тежко — обясни Батето. — Добре е да го изчакаме по-дълго.

— Боя се да не съм го ударил в търбуха.

— Не се знае. Въпреки че избяга тъй бързо, може да е паднал мъртъв на стотина крачки.

— По дяволите тия двуцевки — не мога да стрелям с големокалибрена пушка. Като натискаш спусъка, все едно, че отваряш кутия сардели.

— Да вървим — предложи Батето. — Тук гъмжи от носорози.

— А бивола?

— Има време, ще го потърсим по-късно. Трябва да изчакаме да загуби сили и да падне.

— Представяте ли си, ако се бяхме наврели долу в тоя зверилник!

— Ужас — съгласи се Батето.

Говорехме шепнешком. Погледнах П. О. М., тя имаше вид на човек, който се наслаждава на приятен спектакъл.

— Не забеляза ли къде го ударих?

— Не. Как мислиш, дали има още да се крият в тръстиките?

— С хиляди. Е, Бате, а сега?

— Биволът може да е току зад завоя — отвърна Батето. — Хайде да го потърсим.

Тръгнахме по брега с опънати нерви и когато стигнахме до тесния край на тръстиковия гъсталак, нещо тежко се втурна през високите стъбла. Вдигнах пушката и изчаках да видя какво ще изскочи, но не се показа нищо — само шумоленето на тръстиките продължаваше. М’Кола ми направи знак да не стрелям.

— Малкото — каза Батето. — Изглежда, че са били два. Къде ли се е дянал проклетият мъжкар?

— Как разбрахте, че е малкото носорогче?

— По шума се познава, че е по-дребно животно.

Стояхме, оглеждахме рекичката и сенчестия бряг с високите дървета надолу по течението, когато М’Кола внезапно посочи нагоре към склона от дясната ни страна.

— Faro — прошепна той и ми подаде бинокъла.

Застанал на хълма, обърнал глава направо към нас и навирил уши, тромав и черен, един носорог поклащаше глава и душеше въздуха. През оптическите лещи ми се стори огромен. Батето също го наблюдаваше през своя бинокъл.

— Не е по-голям от този, който уби — каза той тихо.

— Мога да го улуча точно в тилната издатина!

— Имаш право само на един още. И ти трябва хубав екземпляр!

Предложих бинокъла на П. О. М., но тя отказа:

— Виждам го и така. Доста голям е!

— Може да ни нападне — предупреди Батето. — В такъв случай, щеш не щеш, трябва да стреляш.

Както се бяхме загледали, иззад едно дърво с переста корона се показа още един носорог — значително по-дребен.

— Боже милостиви, това е малкото, а онова там — майката — възкликна Батето. — Добре, че не стреля. Можеше да ни нападне. Като нищо!

— Същата женска ли е? — попитах шепнешком аз.

— Не. Онази имаше страшен рог.

Бяхме обхванати от нервна възбуда и малко като пияни от неочакваното, почти нелепо свръхизобилие на дивеч. Такова чувство може да породи всеки дивеч или риба, които обикновено се срещат рядко, а изведнъж се появяват в невероятно, чак смешно количество.

— Погледни я. Усеща, че нещо не е в ред, но не може нито да ни види, нито да ни подуши.

— Нали е чула изстрелите.

— Усеща, че наоколо има хора. Но не може да разбере къде.

Женската беше толкова грамадна и комична, беше застанала толкова удобно, че аз се прицелих в гърдите й.

— Удобен изстрел.

— Повече от удобен — съгласи се Батето.

— А сега какво ще правим? — попита П. О. М. Тя беше по-практична от нас.

— Ще я заобиколим — отвърна Батето.

— Ако държим долу, покрай брега, смятам, че няма да ни надуши, преди да сме се отдалечили.

— Не се знае. Дано не ни нападне!

Носорогът не ни нападна, само сведе глава и се заизкачва по стръмнината, следван от стигналото почти нормален ръст носорогче.

— Сега нека Друпи отиде напред да огледа следите от мъжкия. А ние можем да поседнем — каза Батето.

Седнахме на сянка, а Друпи и местният водач тръгнаха по двата бряга. Когато се върнаха, съобщиха, че мъжкият се е отдалечил надолу по течението.

— Някой поне можа ли да види какъв му е рогът? — попитах аз.

— Друпи твърди, че бил хубав.

М’Кола се бе изкачил на склона малко над нас. Сега, приклекнал, ни правеше знаци.

— Nyati — засенчи той очи с длан.

— Къде? — попита Батето.

М’Кола посочи с ръка, смъкна се малко надолу и когато ние се покатерихме при него, ми подаде бинокъла. Животните бяха надолу, по течението, далеч от нас, върху издадения хребет на един от стръмните ридове в отсрещния край на пролома. Преброихме шест, след това осем бивола — черни, с яки вратове и с лъскави рога, застанали до самия връх на зъбера. Едни пасяха, други стояха с вдигнати глави и се оглеждаха.

— Онзи там е мъжки — каза Батето, гледайки през бинокъла.

— Кой?

— Вторият отдясно.

— На мен всички ми изглеждат мъжки.

— От такова разстояние винаги може да се излъжеш. Този отдясно е хубав. Хайде сега да пребродим реката, да заобиколим и да се опитаме да излезем над тях.

— Дали ще останат там?

— Не, щом стане горещо, сигурно ще се спуснат към водата.

— Да вървим.

Прехвърлихме се през рекичката по дънерите на две паднали дървета и там, по средата на склона, намерихме добре утъпкана от дивите животни пътека, която вървеше успоредно на брега под гъстия шумак на дърветата. Тръгнахме по нея бързо и безшумно, зелената завеса почти закриваше от погледа ни рекичката под нас. Още беше ранно утро, но вече се надигаше вятър и листата шумоляха над главите ни. Прекосихме едно дере, което се спускаше към реката, скрихме се в гъстата растителност, снишавайки глави зад клоните, излязохме на една полянка и под прикритието на ската на дерето се измъкнахме нагоре, за да можем да излезем над биволите. Спряхме се зад зъбера; облян в пот, подложих една носна кърпа под тропическия шлем на челото си и изпратих Друпи напред да разузнае. Скоро той се върна и каза, че биволите се скрили. Отгоре не можехме да ги открием, затова прекосихме дерето и склона с надежда да им пресечем пътя към реката. Съседният рид беше обгорял от пожар, а в подножието му се сивееше изпепелен гъстак. В пепелището личаха следите на биволите, които бяха прекосили откритото място и се бяха скрили в гъстата джунгла на поречието. Тук растителността се издигаше в плътна стена и беше омотана в такава плетеница от лиани, че беше невъзможно да проследим биволите. Надолу по реката нямаше следи и ние предположихме, че биволите са на онова място от брега, което бяхме видели от пътеката. Батето каза, че щом са там, няма какво да се прави. Джунглата беше така гъста, че дори да ги подгонехме, нямаше как да стреляме. А и не бихме могли да различим женските от мъжките, обясни той. Старият мъжкар е сив, но един хубав бивол от стадото би могъл да бъде и черен като биволица. При това положение нямаше смисъл да ги гоним.

Часът беше вече десет и горещината се усилваше. Слънцето жареше, спряло като заковано на небето, а вятърът въртеше около нас пепелта на пожарището. В тоя час всичко се изпокриваше на сянка. Решихме и ние да намерим някое сенчесто място, за да се изтегнем и почетем на хлад, след това да обядваме и така да убием горещите обедни часове.

Оставихме зад себе си пожарището, спуснахме се към ручея и спряхме запотени под сянката на едни много големи дървета. Измъкнахме от багажа кожените якета и мушамите си, разстлахме ги на тревата под клоните, близо до дънерите, за да можем да се облягаме, П. О. М. извади книгите, а М’Кола накладе малък огън и кипна вода за чай.

Подухна вятър и зашумя във високите клони. На сянка беше хладно, но подадехме ли си носа на слънце или изместеше ли се сянката, докато четем, лъчите жареха безмилостно. Друпи беше тръгнал на разузнаване надолу по реката, а ние лежахме и четяхме. Усещах как настъпва знойното пладне, как суши росата, нагрява шумата и затопля водата на рекичката.

П. О. М. четеше „Испанско злато“ от Джордж А. Бърмингам. Не била хубава книга, обясни тя. Аз продължавах със „Севастополски разкази“ на Толстой и в същия том прочетох хубавата повест „Казаци“. В повестта се усещаха комарите и жегата, чувствуваше се гората в различните годишни времена и реката, прекосявана от татарите при техните набези, и аз отново се пренесох в някогашна Русия.

Мислех си колко е реална за мен тази Русия от времето на нашата гражданска война, не по-малко реална от който и да било край в Мичиган или от прерията северно от нашия градец и горите около ловното стопанство на Евън, как благодарение на Тургенев бях живял там, тъй както бях живял в семейство Буденброкови, както се бях вмъквал и измъквал през „нейния“ прозорец в „Червено и черно“, както бяхме пристигнали при вратите на Париж и бяхме видели да разчекват с коне Салсед на площад „Грев“. Всичко това беше пред очите ми. Аз бях този, когото пожалиха на колелото за изтезание, защото бях проявил учтивост към палача, когато искаха да ни убият с Коконас, спомних си Вартоломеевата нощ и как убивахме хугенотите, как тогава ме заловиха в „нейната“ къща и нищо не беше по-реално от чувството, изпитано, когато открих, че вратата на Лувъра е заключена, или когато погледнах надолу и видях тялото му във водата, където беше паднал от мачтата. Или в Италия — по-хубава от всяка книга — лежа в кестеновата горичка, после в леката есенна мъгла отвъд Флорентинската катедрала прекосявам града към „Оспедале Маджоре“ и подкованите ми ботуши звънтят по плочника, в планината внезапно руква пролетен дъжд, а миризмата на полка напомня вкуса на медна монета в устата. После влакът спира в горещината на Деценцано и ето го Лаго ди Гарда, ония войници насреща са от Чешкия легион, а следния път вали, следния път е тъмно, следния път го минаваме, натоварени на камион, следния път идваме от някъде другаде, следния път идваме, крачейки в тъмнината откъм Сермионе. Защото сме били там в книгите и извън книгите — а там, където сме били, ако ни бива като разказвачи, можете и вие да отидете, тъй както ние сме ходили. С годините земята изветрява от ерозията и вятърът отнася праха, хората измират и никой не оставя трайна следа, освен ония, които са се занимавали с изкуство, а сега и те не искат да вършат работата си, защото е самотна, защото е тежка и не е на мода. Едно хилядолетие превръща икономиката в глупост, а произведението на изкуството е вечно, но да го създадеш е трудно, а сега това не е и на мода. Хората не искат повече да творят изкуство, защото се боят, че ще изглеждат старомодни и че въшките, полазили литературата, няма да ги похвалят. При това изкуството е много трудна работа. Тогава? Тогава ще продължавам да си чета за реката, която татарите прекосявали при набезите си, и за пияния стар ловец, и за момичето, и за това как е било тогава през различните годишни времена.

Батето четеше „Ричард Карвъл“. Бяхме взели със себе си каквото можеше да се купи в Найроби, но вече бяхме изчели почти всичко.

— Чел съм я и преди — каза Батето. — Хубава е.

— Едва си я спомням. Но помня, че ми хареса.

— Моята е ужасна — намеси се П. О. М. — Едва се чете.

— Искаш ли тази?

— Без излишни жестове — отвърна тя. — Предпочитам да довърша тази, която съм зачела.

— Хайде! Вземи я!

— Ще ти я върна веднага.

— Ей, М’Кола, бира! — извиках аз.

— N’Dio — каза той изразително и извади от сандъка с провизиите, който един от туземците беше носил на главата си, немска бира в бутилка, оплетена отвън със слама — една от ония шестдесет и четири бутилки, които Дан бе донесъл от германския търговски пункт. Гърлото й беше обвито със станиол, а на черно-жълтия етикет бе изобразен конник с рицарска броня. През нощта се беше изстудила. Отворих я и плътното пиво се запени тежко в трите чаши.

— За мен не — отказа Батето. — Вредно е за черния дроб.

— Хайде, хайде!

— Е, добре.

Пихме всички, но когато М’Кола отвори втората бутилка, Батето отказа категорично.

— Пий сам, ти обичаш бира повече. Аз ще подремна.

— Мама?

— Съвсем малко.

— Какво да се прави, остава за мен.

М’Кола усмихнат поклащаше глава, като ни гледаше да пием бира. Седях, облегнал гръб на дървото, гледах как вятърът носи облаците и пиех бавно направо от бутилката. Така беше по-студена. Превъзходна бира. Батето и П. О. М. скоро заспаха, а аз отново се залових за „Севастополските разкази“ и препрочетох „Казаци“. Прекрасна повест!

Когато се събудиха, хапнахме хляб, филе и горчица, изядохме един компот от сливи и изпихме третата и последна бутилка бира. След това отново почетохме и легнахме да спим. Събудих се жаден и тъкмо отварях манерката, чух как един носорог изгрухтя и изшумоля в храстите край рекичката. Батето, който се беше събудил, също го чу, двамата взехме пушките и без дума да разменим, тръгнахме към мястото, откъдето идваше шумът. М’Кола откри следите: вървейки нагоре по течението, носорогът ни беше надушил едва от тридесетина метра и беше побягнал. Не можехме да тръгнем по дирите му, тъй като вятърът духаше в гърба ни, затова се отклонихме от потока, заобиколихме пожарището и внимателно тръгнахме през гъстия храсталак на брега. Но не го намерихме. След дълги търсения Друпи откри, че се беше прехвърлил на другия бряг и бе поел към хълмовете. Доколкото можеше да се съди по следите, не беше особено едър.

Бяхме се отдалечили най-малко на четири часа път от лагера, а освен това през по-голямата част от обратния път трябваше да се катерим по склона, за да се измъкнем от клисурата; предстоеше ни да свършим и с ранения бивол, затова, като излязохме отново на пожарището, решихме да вземем П. О. М. и направо да продължим. Беше все още горещо, но слънцето вече се спускаше и по-голямата част от пътя минаваше по сенчестата пътека край потока. Когато се върнахме, П. О. М. се престори на възмутена, че сме тръгнали и сме я оставили сама, но това беше само шега.

Друпи и туземецът с копието ни поведоха по сенчестата пътека, осеяна със слънчеви петна тук-там, където лъчите се провираха през листака. Вместо свежият лъх на утринната гора блъсна ни в носа тежка воня, напомняща котешки нечистотии.

— Каква е тази смрад? — попитах шепнешком Батето.

— Павиани — отвърна той.

Малко преди нас беше минало цяло стадо от тези маймуни и бяха изпоцапали всичко с мръсотиите си. Стигнахме до мястото, на което носорозите и биволът бяха изскочили от тръстиките, и аз определих къде според мен се е намирал биволът в момента на изстрела. М’Кола и Друпи затърсиха наоколо като хрътки. На петдесетина крачки нагоре по склона Друпи вдигна един лист и го размаха.

— Намерил е кръв — каза Батето.

Приближихме се. По тревата имаше много следи от почерняла кръв и беше лесно да се проследи дирята. Друпи и М’Кола я следваха от двете страни и тържествено посочваха с дълги стръкове трева всяко кърваво петно. Винаги ми се е струвало, че би било по-добре единият следотърсач да върви бавно по дирята, а другият да я търси напред, но те вървяха един до друг с наведени глави и сочеха с дългите стръкове всяко петно засъхнала кръв, а когато отново намираха следата, след като я бяха загубили, навеждаха се да откъснат някое окървавено стръкче трева или лист. Вървях подире им със спрингфилда, след мене идваше със заредена пушка Батето и на опашката П. О. М. Бях поверил големокалибрената си двуцевка на Друпи. М’Кола носеше манлихерата на П. О. М. Всички мълчахме като хора, погълнати от сериозна работа. На едно място, където биволът беше вървял между високи треви, открихме кървави следи по стръковете от двете страни на дирята — това показваше, че куршумът е пронизал животното и е излязъл от другата страна. По едно време се обнадеждих — рекох си, че съм го прострелял през дробовете, макар и да не бях сигурен, защото кръвта беше загубила първоначалния си цвят, — но по-нататък видяхме по камъните окървавен тор, след това навсякъде, където биволът се бе изкачвал по стръмнина, имаше такъв тор. Очевидно куршумът беше пронизал или червата, или търбуха. Все по-срамно ми ставаше.

— Ако се хвърли към нас, не се безпокой за Друпи и останалите — прошепна Батето. — Те ще отскочат встрани. А ти стреляй.

— Право в муцуната!

— Не опитвай никакви фокуси — предупреди ме той.

Следите вървяха все нагоре и нагоре по стръмнината, след това описваха осморка и известно време лъкатушеха безцелно между скалите. По-нататък се спускаха към реката, прекосяваха един малък приток, пак се връщаха на брега и продължаваха нагоре между дърветата.

— Струва ми се, че ще го намерим мъртъв — казах тихо на Батето. Безцелните криволици ме караха да мисля, че тук биволът е бил вече омаломощен, готов всеки миг да се строполи.

— Дано — каза Батето.

Но дирята продължаваше нагоре, където тревата редееше, и търсенето ставаше все по-трудно и по-бавно. Следи от копитата вече не виждах, правехме догадки каква посока е следвало животното, и само тук-там някое лъскаво петънце спечена кръв по камъните потвърждаваше предположенията ни. Няколко пъти напълно изгубвахме следата и тогава тримата започвахме да я търсим в кръг, докато някой я намереше отново и кажеше тихо „Dami!“, после пак тръгвахме напред. Накрая дирята се спусна по един каменист склон, огрян от последните лъчи на слънцето, наближи коритото на реката и потъна в широк пояс от такива високи сухи тръстики, каквито досега не бяхме виждали. Тук тръстиката беше по-висока и по-гъста, отколкото при тресавището, където биволът беше изскочил сутринта, и в нея имаше няколко пътеки, проправени от дивите животни.

— Малката мемсахиб по-добре да не влиза вътре — предупреди Батето.

— Да остане тук с М’Кола — съгласих се аз.

— По-добре е да не влиза — повтори Батето. — Чудя се защо изобщо я взехме с нас.

— Може да почака тук. Друпи настоява да продължим.

— Прав си. Да хвърлим един поглед.

— Почакай тук с М’Кола — пошепнах аз на П. О. М. през рамо.

Тръгнахме след Друпи през гъстата висока растителност, която се извисяваше още един човешки бой над нас, крачехме предпазливо по пътеката и надничахме напред със затаен дъх.

Спомних си как веднъж убихме три бивола, как най-старият изскочи от храстите, запенен и олюляващ се, как видях рогата, роговия израстък на челото, изпънатата напред муцуна, очите, набъбналата гърбица от мускули и тлъстина под сивата, рядко окосмена шия — в него се таеше могъща сила и ярост, гледахме го с възхищение, дори с уважение, но той не можеше вече да се движи бързо и след всеки изстрел чувствувах, че с него е свършено. Сега положението беше различно: не ни предстоеше да обсипем с куршуми един зашеметен бивол, когато излиза на открито. Сега дори не го виждахме. Повтарях си, че ако се спусне към нас, трябва да запазя самообладание и да стрелям право в изпънатата напред муцуна, той, разбира се, ще сведе надолу рога като всеки бик, който се готви да намуши жертвата си, тогава ще се открие уязвимото място, така добре известно на тореадорите, аз ще отправя последния изстрел тъкмо там, ще отскоча встрани в тревите и тогава ще дойде ред на Батето, освен ако съм отскочил, без да изпусна пушката. Уверен бях, че ще ми се удаде да стрелям в уязвимото място зад тила и ще успея да отскоча — само да мога хладнокръвно да изчакам да сведе глава. Знаех, че ме бива за такова нещо и че изстрелът ще го убие, но докога щях да го чакам? Там беше работата. Докога щях да го чакам? Аз се промъквах напред, като съзнавах, че той е тук, и изпитвах радост, най-приятната от всички радости — радостта, че ти предстои да действуваш, че ти предстои нещо, в което не можеш да бъдеш безучастен, което не можеш да проумееш докрай — да убиеш, без да се боиш, без страх и чувство за отговорност, без да опечалиш някого, да извършиш само това, на което се чувствуваш способен. Продължих безшумно напред, забол очи в гърба на Друпи, без да забравям да избърсвам потта от очилата си, но изведнъж чух шум зад нас и се извърнах. П. О. М. и М’Кола ни следваха.

— На какво прилича това! — скара се Батето. Беше извън себе си от гняв.

Изведохме жена ми обратно от гъсталака и на брега се постарахме да й обясним, че трябва да стои там. Оказа се, не била разбрала, че не бива да ни следва. Чула ме как съм прошепнал нещо, но помислила, че й казвам да върви след М’Кола.

— Здравата се изплаших! — признах на Батето.

— Следва ни като малък верен териер. Но не бива така.

Взряхме се отново през стъблата.

— Друпи иска да продължим — казах аз. — Няма да се откажа пръв, ще вървя докъдето той реши. Каже ли „стига“ — връщаме се. В края на краищата аз прострелях бивола в корема.

— Само без глупости!

— Ще го сваля с един изстрел! Само да изскочи, за да мога да стрелям — разбъбрах се аз, защото все още не можех да се успокоя от страха, който брах заради П. О. М.

— Хайде, тръгваме — подкани Батето.

Водени от Друпи, продължихме навътре, където растителността ставаше все по-гъста и по-гъста. Не знам как се чувствуваше Батето, но по едно време аз смених спрингфилда с двуцевката, приготвих я за стрелба и сложих пръст на спусъка — до такава степен бяха напрегнати нервите ми, когато Друпи спря, поклати глава и пошепна: „Hapana.“ Растителността беше толкова гъста и преплетена, че не виждахме на педя от носа си. Положението беше лошо, особено видимостта — слънцето осветяваше само склона на хълма. Двамата бяхме доволни, че Друпи сам реши да прекрати преследването, и аз въздъхнах облекчено. В този гъсталак всичките ми планове за някакъв много специален изстрел бяха чиста глупост и аз си дадох сметка, че можехме да разчитаме само на едно — Батето да убие бивола с големокалибрената си пушка. Аз едва ли щях да направя нещо с глупавата си двуцевка, която не владеех и в чиито качества — като не смятаме оглушителния й трясък — нямах вече никаква вяра.

На връщане изведнъж чухме носачите да крещят от рида и се хвърлихме през тръстиките, за да излезем на високо място с чист обстрел. Носачите махаха с ръце и крещяха, че биволът излязъл от тресавището и минал край тях, след това М’Кола и Друпи започнаха да сочат нещо, а Батето ме хвана за ръкава и ме задърпа встрани, откъдето можехме да видим какво става: в светлината на залязващото слънце, което сега огряваше само каменистия връх на рида, видях два бивола. Бяха черни и лъскави, единият много по-едър от другия — помня как си помислих, че това е нашият бивол, който е срещнал биволицата и тя го е увлякла след себе си. Друпи ми даде спрингфилда, аз пъхнах ръка под ремъка, прицелих се — сега цялото животно се виждаше в оптическия мерник, — затаих дъх, взех го на мушка право в плешката, но тъкмо когато започнах да натискам спусъка, той се затича, аз изместих прицела пред главата му и стрелях. Биволът наведе глава и подскочи като необязден кон, аз изхвърлих гилзата, върнах ръкохватката и тъкмо когато се скриваше от погледа ми, стрелях още веднъж. Уверен бях, че с него е свършено. Затичахме се двамата с Друпи и аз чух дрезгаво мучене. Спрях и подвикнах към Батето:

— Чуваш ли? С него е свършено, бога ми.

— Да, удари го — отвърна Батето.

— И то смъртоносно, казвам ти. Чу ли го как изрева?

— Не.

— Слушай!

Ослушахме се и до нас долетя протяжно жално мучене.

— Прав си — съгласи се Батето. Мученето беше неимоверно тъжно.

М’Кола сграбчи ръката ми. Друпи ме потупа по рамото. Всички засмени се затичахме по склона и плувнали в пот, се закатерихме по скалите между дърветата. Сърцето ми туптеше неудържимо, затова спрях да си поема дъх, избърсах потта от лицето си и изтрих очилата.

— Kufa! Мъртъв! — каза М’Кола. Той произнесе думата така, че тя прозвуча като изстрел. — N’Dio! Kufa!

— Kufa! — засмя се Друпи.

— Kufa! — повтори М’Кола и отново ми стисна ръката.

Продължихме нагоре по склона и скоро видяхме бивола — той се беше обърнал по гръб, почти увиснал на рогата си, които се бяха заклещили в едно чаталесто дърво. М’Кола пъхна пръст в дупката, през която беше влязъл куршумът, точно в средата на плешката, и кимна доволен с глава.

Пристигнаха Батето и П. О. М., а след тях и носачите.

— Честна дума, по-хубаво е, отколкото си мислех — рекох аз.

— Този не е същият бивол. Това се казва екземпляр! А са него сигурно вървеше нашият бивол.

— Помислих, че с него върви биволица. Но от такова разстояние не може да се каже.

— Имаше най-малко четиристотин крачки. Ама ти наистина умееш да стреляш с тази играчка.

— Когато го видях как мушна глава между предните крака и подскочи, разбрах, че с него е свършено. Светлината падаше много удобно.

— Разбрах, че го удари и че не е същият бивол. Казах си, че сега ще трябва да се оправяме с два ранени бивола. Отначало не чух мученето.

— Удивителна впечатление прави този тъжен рев! — каза П. О. М. — Като призив на горски рог.

— На мен ми прозвуча весело — възрази Батето. — Заслужава да се почерпим по този случай. Това се казва изстрел! Защо не каза, че си знаел да стреляш?

— Върви по дяволите!

— А известно ли ви е, че освен това той е незаменим следотърсач и изключителен ловец на пернат дивеч? — обърна се Батето към П. О. М.

— Но този бивол е истински красавец, нали? — продължи да се възхищава жена ми.

— Хубав е. Не е стар, но има хубава глава.

Опитахме се да фотографираме животното, но носехме само малкия апарат, блендата засече и даде повод за ожесточен спор. Денят преваляше, аз нервничех, бях раздразнителен, отправих укори от позициите на своята непогрешимост и преувеличих бедата, ядосан, че ще останем без снимка. Човек не може да се задържи дълго на висотата на радостната възбуда, която бях изживял днес в тръстиките — след като убиеш живо същество, пък било то и бивол, изпитваш чувство, което не е за споделяне с околните, затова отпих глътка вода и се извиних на П. О. М., задето се държах така глупаво. Тя отвърна, че всичко е наред, и наистина всичко беше наред — стояхме един до друг и гледахме как М’Кола дере кожата на главата, аз обичах жена си и тя мен и всичко бе изяснено, недоразумението и всичко останало. Отпих глътка уиски, но ми се стори безвкусно и недостатъчно силно.

— Ще пийна още една — казах аз. Втората глътка подействува.

Гоненият от носорога туземец ни поведе към лагера, а Друпи остана да одере кожата от главата и да помогне на другите туземци да отделят хубавите парчета месо и да ги окачат на високите клони, където няма да ги достигнат хиени. Беше опасно да се връща по тъмно, затова му оставих двуцевката. Друпи каза, че знае да стреля, и аз извадих гилзите, сложих предпазителя и го подканих да опита. Той опря приклада на рамо, примижа — но не с това око, с което трябваше, натисна силно спусъка, след това още веднъж и още веднъж. Показах му как да освободи предпазителя, накарах го да свали и вдигне няколко пъти, обясних му как да зарежда. М’Кола го гледаше много отвисоко, докато той се мъчеше да стреля с пуснат предпазител, а Друпи сякаш се смали. Оставих му пушката с два патрона, туземците се заловиха да режат месото, а ние тръгнахме подир водача с копието по дирите на по-дребния бивол, които бяха чисти, без следи от кръв. Вървяхме по тях, докато излязохме от рътлината, а оттам поехме към лагера. Вече се здрачаваше. Превалихме хълмове, прекосихме урви и дерета и накрая излязохме на главния хребет, който изглеждаше тъмен и студен в мрака. Луната още не беше изгряла и ние с мъка влачехме крака, капнали от умора. По едно време М’Кола, който се беше натоварил с тежката пушка на Батето, няколко манерки, бинокли и чантата с книгите, изригна по адрес на забързалия се водач поток от думи, явно ругатни.

— Какво казва? — попитах аз Батето.

— Казва му да не се перчи толкова с издръжливостта си, защото между нас има стар човек.

— Кого има предвид, теб или себе си?

— Нас двамата.

Над кафявите хълмове се издигна мътна червеникава луна. Отправихме се към мъжделивите, трепкащи светлинки на селото, минахме покрай затворените кирпичени колиби, дъхащи на овце и кози, след това пребродихме рекичката и тръгнахме нагоре по голото бърдо към огъня, накладен пред палатките ни. Нощта беше хладна и ветровита.

Сутринта отново излязохме на лов, попаднахме на следи от носорог край един извор, поехме по тях и така обходихме цялото обрасло в храсти плато, след това хванахме по една долчинка, която се спускаше като улей в пролома. Беше много горещо и П. О. М. вървеше трудно, защото предишния ден тесните ботуши й бяха набили краката. Тя не се оплакваше, но виждах, че й убиват. Бяхме приятно изморени и отпуснати.

— Да вървят по дяволите тия носорози! Не ми трябва друг, освен ако е някой много едър — казах на Батето. — А такъв може цяла седмица да не намерим. Да се задоволим с този, който имаме, и да отидем при Карл. Там ще тръгнем за орикси и куду. Освен това ще се снабдим и с кожи от зебра.

Седяхме под дървото на върха, пред нас се стелеха хълмовете и проломът, който се спускаше към Долината на големия разлом и езерото Маняра.

— Няма да е лошо да вземем само най-необходимото и да тръгнем с носачи към долината и езерото. Ние ще ловуваме напред, а те ще ни следват — предложи Батето.

— Чудесна идея! А камионите ще заобикалят и ще ни чакат в… как му беше името?

— Мажи-Мото.

— Вярно, защо да не направим така? — присъедини се П. О. М.

— Ще попитаме Друпи какво представлява тази долина.

Друпи каза, че не знае, но местният водач с копието ни обясни: мястото било много труднопроходимо, особено там, където реката се спуска към клисурата. С коли не можело да се мине. Отказахме се от плана си.

— Все пак заслужава си да направим такъв преход — подхвана пак Батето. — При това носачите са по-евтини от бензина.

— Не може ли да направим подобни преходи, когато се върнем? — предложи П. О. М.

— Може — съгласи се Батето. — Но ако искаме да намерим едър носорог, трябва да се изкачим на планината Кения. Там е царството на носорозите. А по тия места се въди главно куду. Ако тръгнем натам, ще трябва да се изкачим към Калал. После ще имаме време да се спуснем към Хандени за черна антилопа.

— Хайде да тръгваме! — казах аз и продължих да се изтягам.

Отдавна бяхме престанали да завиждаме на Карл. Дори се радвахме на сполуката му и нещата се бяха оправили. Може би той вече е успял да се сдобие и с орикс. Искрено се надявахме да е така. Карл беше чудесно момче и аз се радвах на хубавите му трофеи.

— Как се чувствува милата добра Мама?

— Прекрасно. Ако говорите сериозно за тръгване, предпочитам най-напред да си почина. Болят ме краката. Но такъв лов ми харесва.

— Хайде да се върнем, да хапнем, да вдигнем лагера и още довечера — в равнината.

Още същата вечер се върнахме при нашия стар бивак в Муту-Умбу под високите дървета недалеч от пътя. Тук бяхме устроили първия си лагер в Африка. Дърветата бяха все така високи, кичести и зелени, потокът — бърз и прозрачен, местността — все така хубава, както първия път. Само нощите бяха станали по-горещи, прахът по пътя сега стигаше до осите на колелата, а междувременно бяхме видели много нови места — това беше разликата.