Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (12)

Глава втора

Сутринта Моло подръпна одеялото и ме събуди, аз се облякох набързо, излязох от палатката, измих си очите и едва тогава се събудих напълно. Още беше съвсем тъмно. Пред огъня се открояваше тъмният гръб на Батето. Приближих се към него с обичайната утринна чаша чай с мляко, още много горещ за пиене.

— Добро утро!

— Добро утро! — отвърна той с дрезгавия си шепот.

— Наспа ли се?

— Да. Ти във форма ли си?

— Спи ми се.

Допих чашата и изплюх чаените листенца в огъня.

— Можеш да си погледаш^[1] — каза Батето.

— Бъди спокоен.

Закусихме под светлината на фенера компот от кайсии — хлъзгави в хладния си сок, — кълцано месо, подлютено и залято с доматен сос, две пържени яйца и няколко чаши топло, живително кафе. При третата чаша Батето запали лулата, загледа се замислено и каза:

— Помнѝ — главното е да си спокоен.

— Безпокоиш ли се?

— Малко.

— Аз пък не — раздвижа ли се, ще се оправя. Не се тревожа — успокоих го аз.

— С какви идиотски анекдоти се занимавахме снощи. Мемсахиб сигурно е решила, че съвсем сме оглупели.

— Ще измисля още някой.

— Най-доброто лекарство е глътка уиски.

— Няма нищо по-хубаво от пиенето. Не ми е ясно защо човек трябва да се чувствува зле после.

— Ти зле ли си?

— Не много.

— Малко сода?

— Всичко е от това проклето друсане в колите.

— Днес е решителният ден.

— Не забравяй, че трябва да запазиш хладнокръвие.

— Наистина ли се тревожиш?

— Мъничко.

— Недей. Аз съм съвсем спокоен. Наистина.

— Добре. Време е да тръгвате.

— Най-напред трябва да отида на едно място.

Изправен пред брезентовия походен клозет, погледнах нагоре, както всяко утро, към неясния рой звезди, които романтиците астрономи наричат Южния кръст. Всяка сутрин от това място гледах Южния кръст — този навик се беше превърнал в малък обред.

Заварих Батето при колата. Седнах на предната седалка и поех спрингфилда от М’Кола. Трагикът и неговият следотърсач заеха задната седалка. М’Кола се качи и седна при тях.

— Наслука! — каза Батето.

Откъм палатките някой се приближаваше към нас. Беше П. О. М. със синия си халат и ботушите против комари.

— Наслука! Дано успеете.

Махнах с ръка, фаровете осветиха пространството, което ни отделяше от пътя, и потеглихме.

На пет километра от солището слязохме от колата и запристъпвахме тихо към него, но всичките ни старания останаха напразни — не заварихме нищо. Чакахме цяла сутрин. Не дойде никакво животно. Седяхме, снишили глави в заслона, и всеки от нас наблюдаваше свой участък през струпаните клони. Надявах се всеки миг да се появи приказен мъжкар куду, да се зададе величествен и прекрасен откъм храстите и да пристъпи към сивата пръст на солището, изровена от стотици копита, изблизана от стотици езици. Към това място водеха много пътеки, по всяка от тях можеше да се зададе мъжкар. Но нищо не се зададе. Когато слънцето се вдигна и ни напече приятно след хладното мъгливо утро, аз се наместих по-удобно в заслона, седнах в дълбоката част и опрях гръб о стената — от това положение пак можех да гледам през пролуката между клоните. Сложих спрингфилда на скута си и в същия миг забелязах, че в цевта се червенее ръжда. Бавно вдигнах пушката и се вгледах внимателно. Да, отвътре цевта беше покрита с ръжда.

Този тип М’Кола изобщо не я е почистил снощи след дъжда, помислих си аз ядосан, вдигнах зъбеца и извадих затвора. М’Кола следеше движенията ми с наведена глава. Другите двама продължаваха да наблюдават наоколо. Вдигнах оръжието с една ръка и му показах цевта, след това поставих затвора на мястото му и бавно го превъртях с пръст на спусъка, за да не става нужда да зареждам.

М’Кола забеляза ръждясалата цев. Изражението на лицето му не се промени, а и аз не казах нито една дума, макар че бях дълбоко възмутен. По такъв начин обвинителният акт, представянето на веществените доказателства и присъдата — всичко мина в пълно мълчание. Продължихме да седим — той с наведена глава, така че се виждаше само голото му теме, аз — облегнат на стената, вперил очи в процепа. Вече не бяхме приятели, хубавото другарство беше изчезнало. Солището продължаваше да пустее.

В десет часа източният вятър измени посоката си и разбрахме, че няма смисъл да чакаме повече. Сега вятърът разнасяше миризмата ни във всички посоки и прогонваше животните като мощен прожектор, чийто лъч се върти в мрака. Излязохме от заслона и тръгнахме да търсим следи по солището. Почвата беше влажна от дъжда, но все пак неразмита. Видяхме дири от няколко дребни антилопи куду, които бяха идвали вероятно още предната вечер, а също тесните сърцевидни следи от копитата на едър мъжкар куду, оставил дълбоки отпечатъци.

Тръгнахме по дирите и ги следвахме два часа по влажната червеникава почва сред храсталаците, които ми напомняха покарало сечище. Накрая навлязохме в непроходим гъсталак и трябваше да се откажем. Още не ми беше минал ядът за непочистената карабина и въпреки това с радостно вълнение очаквах да вдигнем мъжкар куду в храстите и да го застрелям. Но не намерихме нищо. Настъпи горещо пладне, описахме три широки кръга около едни хълмове и излязохме на поляна, където пасяха дребни гърбави масайски говеда. По-нататък сянка нямаше и ние се запътихме към колата под лъчите на обедното слънце.

Оказа се, че както си седял в колата, Камау видял един мъжкар да минава на стотина метра от него. Животното вървяло към солището. Това станало около девет часа, когато вятърът беше променил посоката си — по всяка вероятност антилопата ни беше надушила и беше свърнала обратно към хълмовете. Уморен, изпотен и по-скоро потиснат, отколкото ядосан, седнах до Камау и той подкара към лагера. Оставаше ни само една вечер още и нямахме никакво основание да предполагаме, че тя ще ни донесе нещо по-добро от досегашните. Когато стигнахме в лагера, сгушен под прохладната сянка на високите дървета, извадих затвора и подадох спрингфилда на М’Кола. Не му казах нищо, дори не го погледнах. Затвора хвърлих през процепа на палатката върху леглото си.

Батето и П. О. М. седяха под сенника.

— Не върви, а? — попита предпазливо Батето.

— Никак. Един мъжкар минал покрай колата и тръгнал към солището. Сигурно ни е надушил. Изплезихме език от ходене.

— Нищо ли не видяхте? — попита П. О. М. — По едно време ни се стори, че чухме изстрел.

— Гарик е изстрелял някоя тирада. Съгледвачите не са ли забелязали нещо?

— Нищо. Въпреки че имаме постове и на двата хълма.

— Карл няма ли го още?

— Ни вест, ни кост от него.

— Поне да бяхме видели нещо — казах аз. Бях изморен и чувствувах как изпадам в отчаяние. — Дяволите да ги вземат! А и той — защо трябваше още първата сутрин да прогони всичкия дивеч от солището — прострелял нещастното животно в търбуха, после тръгнал да го доубива и наплашил всичко живо наоколо! Сега иди ги гони!

— Мръсници! — присъедини се към мен П. О. М., макар да беше ясно, че не съм прав. — Гадини!

— Милото ми момиче. Всичко е наред. И да не е, ще се оправи.

— Така ми е мъчно за теб — рече тя. — Бедничкият ми Папа!

— Пийни си — предложи Батето. — Имаш нужда.

— Бог ми е свидетел, че се старая, Бате. Не жаля сили. И ми е приятно. До днес не се давах да ме хванат нервите, сигурен бях, че ще успея — толкова много следи наоколо! Но какво да правя, като не видях нито един? Кой знае дали ще можем да дойдем тук отново.

— Ще дойдете, не се отчайвай. Хайде, пийни си!

— Хленча като баба, но, кълна се, че днес за пръв път ме хванаха нервите.

— Няма смисъл да се хленчи — каза Батето. — Стегни се!

— Какво става с обеда? Сигурно сте прегладнели? — попита П. О. М.

— Не ми се мисли за ядене. Разбираш ли, Бате, цяла вечер не видяхме нито един, после обиколихме хълмовете — пак нищо. Остава ми само тази нощ. Изглежда, че нищо няма да излезе. Три пъти ми бяха в ръцете, но Карл, австриецът и туземецът уандеробо ми ги измъкнаха изпод носа.

Наобядвахме се хубаво и тъкмо когато привършвахме, Кати дойде да ни съобщи, че някой търсел Батето. Отначало видяхме две сенки на платнището, след това посетителите заобиколиха палатката и се приближиха към нас. Единият от тях беше старият негър, който ни беше посрещнал първия ден. Сега се беше натъкмил като ловец с дълъг лък и колчан стрели. Изглеждаше още по-стар и съсухрен и вдъхваше още по-малко доверие. Приличаше на човек, който се е маскирал като ловец. Придружаваше го хилавият мръсен уандеробо с разцепени, навити като кравайчета уши. Той държеше главата си килната встрани, стоеше на един крак, а с другия се почесваше зад коляното. Лицето му имаше дразнещо глупаво изражение.

Старият негър гледаше Батето право в очите и му обясняваше нещо, бавно и сериозно, без всякакви жестикулации.

— Какво е намислил? Решил е да се предреши, за да ни смъкне малко пари като съгледвач, а? — започнах аз.

— Чакай — спря ме Батето.

— Погледни ги каква двойка са: този полуумен уандеробо и стария измамник до него. Какво ти разправя?

— Още не е свършил.

Накрая старият негър каза каквото имаше да казва и застана, облегнат на маскарадния си лък. Двамата имаха много изморен вид, но тогава ги мислех за двойка мошеници.

— Бил намерил една местност, където имало куду и черни антилопи. Стояли там три дни. Знаели къде се навъртал един едър мъжкар куду и оставили човек да го следи.

— Дали е вярно? — изведнъж изтрезнях аз. Умората ми мигом изчезна пред обхваналата ме възбуда.

— Дявол знае — поколеба се Батето.

— Далеч ли са тия места?

— Един ден път пеша. Сигурно три-четири часа с колата. Разбира се, ако има откъде да мине.

— Дали ще може да мине?

— Път нямало, но той мисли, че ще може.

— Кога са оставили човека да следи мъжкаря?

— Рано сутринта.

— А къде са черните антилопи?

— Пак там, из хълмовете.

— Как ще стигнем дотам?

— Нямам представа. Разбрах само, че трябва да прекосите равнината, да заобиколите планината и оттам да хванете на юг. Разправя, че из ония места ловци не ходели. Той бил ловувал там на младини.

— Дали казва истината?

— Някои туземци са отвратителни лъжци, разбира се, но този говори така убедително, че не знам.

— Тогава тръгвам.

— Да, не губи време. Докъдето е възможно, карайте с колата, след това я използувай за база и почвай лова. Ние с мемсахиб утре сутрин вдигаме лагера и заедно с водачите тръгваме към Дан и мистър Т. Прехвърлим ли чернозема, нататък не е страшно — и да завали, пътищата остават проходими. А вие ще ни догоните. Ако не можете да се измъкнете от калта, ще изпратите колата през Кандоа, а камионите — по околния път през Танга.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не. На такъв лов — най-добре сам. Колкото повече хора, толкова по-малко дивеч. На лов за куду се ходи сам. Аз ще прекарам багажа и ще имам грижата за малката мемсахиб.

— Добре — съгласих се аз. — А Гарик и Абдула също няма да вземем, нали?

— Не, разбира се. Ще вземеш М’Кола, Камау и тия двамата. Ще кажа на Моло да ти приготви нещата. Вземи само най-необходимото.

— Кажи, Бате, дали е вярно това, което разправят?

— Не знам. Ще трябва да рискуваме.

— Как казват на черната антилопа?

— Tarahalla.

— Добре. Ще го запомня от Валхала^[2]. А женските имат ли рога?

— Имат, но няма как да сбъркаш: мъжките са черни, а женските — кафяви. Не можеш да ги сбъркаш.

— М’Кола виждал ли е черна антилопа?

— Едва ли. Разрешителното ти е за четири. Така че, щом видиш нещо по-хубаво — стреляй!

— Трудно ли се убиват?

— Да, яки са. Не са като куду. Свалиш ли някоя, приближавай се внимателно.

— Как ще се разберем за времето?

— Вече трябва да се измъкваме оттук. Гледай да се върнеш утре вечер, ако можеш. Сам ще прецениш. Струва ми се, че идва решителният час. Ще се сдобиеш с куду.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? Напомня ми за времето, когато като деца чухме, че зад Стърджън и Пиджън в боровинковите равнини имало река, където никой рибар още не бил ходил.

— И какво излезе?

— Изпотрепахме се, докато се доберем дотам, стигнахме едва привечер и видяхме дълбок вир, а нататък реката, права и без завои, водата — ледена, ръката ти се схваща, като я потопиш. Хвърлих угарката от цигарата и към нея се стрелна една едра пъстърва, скупчиха се и други, започнаха да налапват угарката и да я плюят, докато от нея не остана нищо.

— Едри ли бяха?

— По-едра пъстърва не съм виждал.

— Сега я наредихме. И после какво стана?

— Размотах влакното и заметнах, а вече беше съвсем тъмно, наблизо прелетя козодой, стана още по-мразовито и аз измъкнах три риби една след друга — закачаха се в същия миг, щом мухата докосне водата.

— И успя да ги извадиш?

— И трите.

— Голям лъжец си.

— Кълна се, че е истина.

— Вярвам ти. Ще ми разкажеш останалото, като се върнеш. Едри ли бяха?

— По-едри пъстърви не съм виждал.

— Бог да ни е на помощ. Изглежда, ще имаш куду. Хайде, тръгвай!

Намерих П. О. М. в палатката и й обясних.

— Наистина ли?

— Да.

— Тогава бързай. Не губи време. Хайде, на път!

Взех си мушамата, резервни ботуши, чорапи, халат, шишенце с хининови таблетки, ситронела^[3], бележник, молив, патрони, фотоапаратите, походната аптечка, нож, кибрит, чиста риза и фланелка, една книга, две свещи, пари, бутилката…

— Какво още?

— Взе ли сапун? Сложи си гребен и кърпа за лице. Да не забравиш носните кърпи.

— Добре.

Моло подреди всичко в раницата, аз взех бинокъла, М’Кола — артилерийския далекоглед на Батето и манерка с вода, а Кати донесе касата с провизиите.

— Вземи повече бира — посъветва ме Батето. — Можеш да я оставиш в колата. Уискито е на привършване, но има още една бутилка.

— Ами ти?

— Не се тревожи. В другия лагер има още. Изпратихме там две бутилки по мистър К.

— Ще взема само в плоското шише. Дай да си поделим бутилката — предложих аз.

— Тогава вземи повече бира. Имаме колкото искаш.

— Какво търси тоя тук? — попитах аз, като видях, че Гарик се качва в колата.

— Казва, че вие с М’Кола няма да можете да се разберете с местните жители. Щял да ви трябва преводач.

— Само той ми липсваше!

— Ще имаш нужда някой да ти превежда от туземното наречие на суахили.

— Добре. Но кажи му, че трябва да си знае мястото и да не дрънка много.

— Ще дойдем с теб до върха — каза Батето. — Ще минем през селото да вземем стареца.

Туземецът уандеробо скочи на стъпенката и колата потегли. Всички от лагера излязоха да ни изпратят.

— Взехте ли достатъчно сол?

— Да.

В селото се наложи да почакаме, докато старият негър и Гарик излязат от колибите си. Преваляше пладне и небето се заоблачаваше. Поглеждах ту към П. О. М. — мила, спокойна апетитна в ловния си костюм, ботушите и накривения тропически шлем, — ту към Батето — тромав и грубоват, с яке без ръкави от едротъкан памучен плат, избелял от слънце и пране.

— И умната, П. О. М.!

— Не се тревожи. Жалко, че не мога да дойда с вас.

— Това не е за много хора — каза Батето. — Отиваш бързо, свършваш работата и също тъй бързо се измъкваш. Дори трябваше още по-малко хора да бъдете.

Старият негър се приближи и седна отзад до М’Кола, който беше облякъл старата ми ловна куртка, онази за лов на пъдпъдъци.

— М’Кола облякъл куртката на нашия човек — каза Батето.

— Обича да слага разни неща в джобовете — обясних аз.

М’Кола разбра, че говорим за него. Вече бях успял да забравя за непочистената карабина. Сега си спомних за тази случка и казах на Батето:

— Питай го откъде има новата куртка.

М’Кола се засмя и каза нещо.

— Разправя, че била негова.

Аз също се усмихнах, а М’Кола закима с голямата си глава и двамата мълчаливо се разбрахме, че историята с непочистената карабина е забравена.

— Къде се е запилял Гарик? — попитах аз.

Накрая той се зададе с одеялото в ръце и се качи отзад до М’Кола и стареца. Негърът уандеробо седна отпред, между мен и Камау.

— Какъв интересен приятел си имаш — каза П. О. М. — И ти умната!

Целунах я за довиждане и си прошепнахме няколко думи.

— Стига нежности — прогърмя Батето. — Противна гледка.

— Довиждане, стари разбойнико.

— Всичко хубаво, тореро.

— Довиждане, мила.

— Довиждане и наслука!

— Имате достатъчно бензин, а и тук ще оставим малко — подвикна след нас Батето.

Махнах им с ръка и колата се понесе през селото надолу по склона, след това излезе на тесния път, който водеше по сухата, обрасла с храсти равнина в подножието на двата големи сини хълма.

Докато се спуснахме надолу, погледнах назад и видях двете фигури с тропически шлемове — едната едра и тромава, другата малка и стройна, — които крачеха назад към лагера. След това се обърнах напред, към сухата пустинна равнина.