Джейн Силвъруд
Висок залог (7)

Шеста глава

— Благодаря, приятел — изграчи таксиметровият шофьор с типично кокни произношение, впечатлен от оставения от Джейк бакшиш. — Това е мястото, нали? — посочи той светлинната реклама, изобразяваща дамска обувка с подобен на кама ток, забит жестоко в гърдите на излязло сякаш от мултипликационен филм човече с размерите на хлебарка. После шофьорът се ухили, махна весело за сбогом и потегли.

Щом таксито изчезна сред шумния поток от автомобили в Челси, Джейк се обърна и внимателно се вгледа в сградите пред себе си. Барът „Жълтата обувка“ беше забит като клин между магазин за спиртни напитки и витрина, претъпкана с черни кожени пънкарски дрехи. В този ранен час, осветени от бледите лъчи на слънцето, трите хлътнали витрини напомняха стари грохнали развратници, чието време отдавна е минало.

При нормални обстоятелства Джейк не би см направил труда да посети западнал бар като „Жълтата обувка“ по време на разходка из Лондон. По-скоро би отишъл на театър или симфоничен концерт. Ала въпреки това веднага щом получи името и адреса на бара от детектива, с когото работеше заедно по случая Бърнсайд, Джейк се качи на първия самолет от Бостън.

Трябваха му няколко минути, докато очите му привикнат към сумрака във вътрешността на „Жълтата обувка“. Джейк предположи, че по-късно, с подходяща компания и изпълнители, както и след няколко питиета, мястото би могло да придобие бохемски чар. В момента обаче барът бе лишеи от всякаква прелест.

— К’во шъ искаш, приятел? — запита ниският плешив мъж зад бара, облечен в карирана риза. — Още не е отворено за клиенти, но мога да ти сервирам чаша бира, ако искаш?

— Не, благодаря. — Джейк спря поглед на рекламния плакат. Бе поставен върху триножник на миниатюрната сцена в дъното на помещението и изобразяваше пищна брюнетка с измъчена усмивка и уморени очи. Надписът с ярки жълти букви отдолу гласеше: „Жълтата обувка“ представя госпожица Дъсти Дърам, певица с божествен глас.

Джейк се намръщи и се обърна към бармана:

— Госпожица Дъсти Дърам тази вечер ли ще пее?

— Да, да и си заслужава да почакаш, уверявам те — заяви той с похотливо намигване. — Ако искаш, мога да ти запазя маса за вечеря?

— Не, благодаря. Дошъл съм, за да видя госпожица Катрин Хъмфри. Казаха ми, че свири тук в джаз трио Фиоритура.

— Закъснял си, приятел — поклати глава барманът. — Т’ва беше минатата седмица.

— Миналата седмица?! Искате да кажете, че тя вече не работи тук?

— Точно така приятел. — И докато Джейк едва потисна въздишката си на разочарование, неговият осведомител продължи: — Много жалко. Добро момиче, красиво и много я биваше на пианото. Но й липсваше онзи маниер…

— Маниер?!

— Нали разбираш, шефът обича изпълнителките да са по-засукани. Искаше тя да носи по-разголени рокли, по-малко да свири на пианото и повече да се усмихва на клиентите, ако схващаш за к’во ти говоря.

— Не знаеш ли къде е отишла?

— Ня’ам представа, приятел.

Джейк премести куфарчето в другата си ръка и си спомни ужасната нощ, прекарана в самолета, който вибрираше непрестанно поради бурята, докато прелиташе Атлантика. Леко замаян от часовата разлика, с кървясали от изтощение очи, когато пристигна той отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън. Ала след митническата проверка на Хийтроу се бе отбил в хотела само за да остави багажа си и веднага бе взел такси до бара. Сега започваше да му се струва, че усилията му са отишли на вятъра.

— Сигурен ли сте, че госпожица Хъмфри не е оставила някакъв адрес? Трябва на всяка цена да се свържа с нея.

— Някой от нейното семейство ли е умрял?

— Не точно. Но въпросът наистина е от семеен характер.

Барманът мрачно поклати глава, после лицето му изведнъж се проясни.

— Знайш ли, приятел, май шъ мога да ти помогна. — Мъжът потътри крака към сцената. — Тя като че ли остави някакъв адрес. Само да видя дали шефът не го е изхвърлил.

Джейк стисна палци и се помоли шефът да е запазил адреса. Ако тази нишка се прекъснеше, щяха да минат седмици, докато открие неуловимата госпожица Хъмфри. А за беда, състоянието на неговия клиент Оуен Бърнсайд не позволяваше да се губи много време в издирвания.

 

 

— Няма да ни стигне и седмица да ги измием — втренчи се Кейт в близнаците.

— Подценяваш възможностите на сапуна и четката — усмихна се Ник и изля кофата с топла вода върху главите на момчетата.

Кални и мокри, Руди и Ранди с писъци опитаха да се освободят, но Марио ги държеше здраво.

— Имате късмет, вие двамата, че е толкова слънчево днес — рече Ник без капка съчувствие и отиде да напълни кофата.

Щом се върна, той спря, засенчи очите си с ръка и се загледа в хълмовете, зеленеещи в далечината.

— Какво има? — попита Марио.

— О, нищо. Стори ми се, че нещо проблесна там. Но вече не го виждам.

— Е, побързай. Децата трябва да бъдат изкъпани.

— Идвам!

— Не може ли просто да вземем душ? — възкликна Руди. Възраженията му се превърнаха в пръски, когато Ник обърна поредната кофа и отми мръсотията, полепнала по лицето на хлапака.

— Няма да ви пусна в чистата си къща, покрити с тази свинска кал — решително заяви Марио. — Мама миа, как воните! — Той започна да съблича съсипаните им дрехи.

— Ние не сме виновни, че прасетата ти са толкова подли — избълбука момчето. Щом Марио свали ризата му, Ранди се опита да избърше очите си от водата, но ръцете му бяха все още кални и с черните кръгове, които останаха, хлапака заприлича на миеща мечка.

— А какво очаквахте да се случи, когато влязохте в кочината и започнахте да дърпате опашки? Помислихте, че на прасетата много ще им хареса? Ти обичаш ли да те дърпат опашката? — Марио изтегли ухото на Руди, а после и на Ранди. — Може би е хубаво, че моите прасета ви дадоха добър урок!

Докато момчетата продължаваха да пищят, Ник срещна погледа на Кейт и весело й намигна. Тя не можа да се сдържа и избухна в смях. Близнаците много нагло бяха дразнили прасетата, а след това се бяха търкаляли заедно с тях в мръсотията и Кейт знаеше, че не трябва да се смее, докато Марио излива яда си. Ала в калните си официални костюмчета, Руди и Ранди наподобяваха двойка пакостливи купидончета и бяха невероятно комична гледка.

— Сега е време за по-сериозно изтъркване — обяви Ник, след като дрехите на хлапаците бяха свалени. Той нави ръкавите на ризата си и бухна близнаците един по един в бъчвата, която Аделина току-що бе напълнила.

— Ах! Ох! — изпищяха двамата немирници, щом потънаха в горещата сапунена вода, която в миг стана кафява.

Аделина подаде по една гъба и четка на Ник и Марио. Заради новите й дрехи, на Кейт бе наредено да стои настрана и само да наблюдава.

Представлението бе доста весело. Докато Марио държеше здраво момчетата. Ник изтърка вратовете, ръцете и гърбовете им, а Аделина си запуши носа и се зае да им измие косите.

— Сега изглеждат като ангели — отстъпи тя крачка назад, за да се наслада на чистите им личица.

— Но всъщност са дяволи — възрази Марио. Ник им направи рога от кичури насапунисана коса.

— Ето, така им подхожда повече!

Възхитени от новите си прически. Руди и Ранди се разкикотиха. Кейт също се разсмя и задържа погледа си върху Ник. Късата му тъмна коса бе разрешена, по скулите му имаше кал и той изглеждаше по-млад, по-безгрижен и по-привлекателен от всякога.

Спомни си, че се бе нарекъл хамелеон. И все пак тук, заедно с Аделина и Марио, той беше като у дома си. А самата Кейт не си спомняше някъде да се е чувствала по този начин. Винаги имаше усещането, че е отхвърлена.

Изпита завист към Ник заради способността му спокойно да овладее всяка ситуация. Той сякаш чудесно знаеше как да се справи с Руди и Ранди и то без да ги глези. Напротив, беше властен и дори суров. Ала притежаваше великолепно чувство за хумор, което смекчаваше строгостта му. Беше очевидно, че му се възхищават. Всъщност от него би излязъл чудесен баща, мина й през ума. Както и великолепен любовник. А може би просто се самозалъгваше?

Кейт вдигна ръка към устните си и усети, че се изчервява от спомена за целувката му. Сякаш доловил насоката на мислите й, Ник я погледна Кейт успя да възвърне самообладанието си и извърна очи. Но и двамата знаеха за какво мисли другият.

Вечерята в дома на Марио беше истински празник. Аделина достойно защити репутацията си на отлична готвачка. Голямата маса в кухнята едва не се огъна под блюдата. Ордьовърът от шунка с гъби бе последван от салата и пиле, запечено до златисто със зехтин и подправки, което се топеше в устата. За десерт Аделина поднесе огромна купа с пресни плодове.

Несмутени ни най-малко от приключението с прасетата, момчетата се дразнеха безмилостно едно друго. Марио и Аделина бяха впечатлени от маймунджилъците им.

— Остави най-после брат си на мира. — Аделина добродушно смъмри Руди, който замери брат си с гроздово зърно и го улучи в носа. — Представи си той порасне, стане по-силен от теб и те насини от бой?

Явно подобна възможност никога не бе хрумвала на Руди.

— Ние сме близнаци. Как би могъл Ранди да стане по-силен от мен? — попита той.

— Никога не се знае — поклати глава Аделина и се обърна към Марио. — Помниш ли, когато с Едуардо се сбихте в селото?

— Да, спомням си — мрачно разтърси прошарената си глава той. — Беше доста глупаво от наша страна. Когато бяхме млади, с Едуардо все спорехме. Но аз много го обичах. Спомням си, че се сбихме, но не се сещам по какъв повод… Ала боят стана причина Едуардо да замине и именно отиването в Англия промени завинаги живота му.

Кейт изгледа Ник с любопитство. Бе се досетила, че Едуардо е неговият баща.

Момчетата станаха от масата и се впуснаха в бясна гонитба между лозите. Докато се преследваха сред лабиринта от растения, писъците им, подобни на цвърчене на плъх, раздираха тишината в топлата вечер. Изведнъж се чу бесен лай.

— Ще проверя какво правят онези двамата — стана от масата Ник.

Докато той наглеждаше близнаците, Кейт помогна на Аделина да разчистят. Отне им доста време, тъй като италианката бе използвала почти всички свободни съдове в кухнята.

Докато търкаше голям неръждаем тиган, Кейт погледна през прозореца. Ник и момчетата играеха футбол с овехтяла топка, която Марио бе измъкнал отнякъде. Отново й направи впечатление колко добре се справя той с немирниците. Макар да ги поставяше на място, те изглежда не се чувстваха обидени. Как изобщо й бе минало през ума, че би могъл да им причини зло? Сега, когато го познаваше по-добре, подозрението, че Ник ги е отвлякъл, й изглеждаше напълно лишено от основания. Макар около личността му да има доста неясни неща, помисли си Кейт, докато проследяваше с поглед стройната му фигура.

Имаше тревожното усещане, че колкото повече научава за него, толкова по-малко знае. Около него витаеше сякаш някаква загадъчност, някаква необяснима, тайнствена и опасна мистерия, която непреодолимо я привличаше, въпреки волята й.

Спомни си целувката и своя необикновено отзивчив отклик. Беше глупаво, неразумно и нелогично, но тя искаше да я целуне отново. Бог да й е на помощ, наистина искаше.

След като момчетата си легнаха, Кейт взе пътеводителя и слезе във всекидневната. Ала бе твърде неспокойна, за да може да чете. След десет мъчителни минути, през които безуспешно опитваше да се съсредоточи върху етруските гробници в Тарквиния, тя захвърли брошурата. Чуваше как навън Ник и Марио си подхвърляха шеги, докато изливаха водата от огромната бъчва, в която бяха къпали децата. Необикновената хармония на гласовете им — тенора на Марио и баритона на Ник — отекваше в топлия вечерен въздух като тиха музика.

Кейт се приближи до старото пиано в ъгъла на стаята, свали прашното кадифено покривало и леко прокара пръсти по клавишите. Бе очаквала, че пианото на Марио ще бъде ужасно разстроено, но за нейна изненада то се оказа в доста добро състояние. В нощните клубове бе попадала на по-негодни инструменти.

Кейт се настани на ниското кожено столче, нагласи височината му и изсвири няколко акорда. Музиката винаги й носеше успокоение. Без значение колко труден и изпълнен с разочарования бе животът, докато свиреше, всички проблеми й изглеждаха далечни и незначителни. Кейт имаше твърде богат и разнообразен репертоар. Можеше да изпълни почти всяко желание на публиката, а освен това бе разработила оригинални аранжименти на някои класически творби. Самата тя беше написала няколко песни и напоследък често композираше.

Тази вечер тя започна с някои от любимите си стари класически мелодии на Дюк Елингтън и Джони Мърсър. После премина на известни песни от трийсетте и четирийсетте години. Тъкмо завърши доста мечтателните варианти на „Димът влиза в очите ти“ и „Нашата любов трябва да остане тук“, когато лек шум я накара да вдигне ръце и извърне глава.

— Ник! Откога си тук?

— Ами, не зная. Може би от двайсетина минути. — Той се бе настанил удобно на дивана подпрял с длани глава.

— Къде е Марио?

— Отиде да закара Аделина. Ти си била доста добра на пианото.

— Аз… — Тя се завъртя на столчето и отпусна ръце в скута си. — Благодаря.

— И гласът ти ли е толкова божествен като външността и таланта ти на пианистка?

— Боя се, че нямам хубав глас. Аз съм само инструменталистка. Това е недостатък. Управителите на нощни клубове биха ме харесвали повече, ако бях певица, а не пианистка.

— Да, разбирам — кимна Ник и замислено се вгледа в нея. — Предполагам, не трябва да признавам, но не очаквах да си толкова добра пианистка.

— Защо?

— Толкова си млада и красива. Не можех да си представя, че свириш джаз музика, която винаги ми е изглеждала твърде трудна и предназначена за мъже изпълнители. Вероятно мнението ми ти се струва ужасно тесногръдо и ограничено.

— Да, така е — отвърна сериозно Кейт. — Но не съм изненадана. Срещала съм подобно отношение и преди. — Тя леко сви устни при спомена за униженията, които бе преживяла заради избора на професия. Случвало се бе да моли, едва ли не на колене, за работа и въпреки това да й отказват. Много често хората, които наемаха изпълнители, бяха доста скептично настроени към твърдението, че е добра джаз пианистка и не отстъпва в професионално отношение на нито един мъж. От друга страна, колегите й мъже понякога се дразнеха от нейния професионализъм и се опитваха да го омаловажат, като пренасяха вниманието си върху женствеността й.

— Щом е толкова трудно, защо не си сменила професията си?

— Защо? Защото музиката е единственото, с което искам да се занимавам. Тя е смисълът на живота ми.

— Би трябвало да се досетя, че такъв ще бъде отговорът ти. Аз бях привързан към ездата по същия начин.

— Вече не си ли?

— Конете са все още най-важното нещо в живота ми, но вече не е необходимо да яздя. — Той погледна мраморния часовник. — Тъкмо ми напомни. Бях тръгнал да проверя копитото на Цезар, когато чух, че свириш и влязох да послушам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— О, не мисля, че…

— Страхуваш се, че отново ще се опитам да те целуна?

— Всъщност, да. В колата бе станало доста горещо, когато ни прекъснаха.

— Искаш да ти се извиня ли?

— Ами…

— Кейт, нямам намерение да ти се извинявам. — Той протегна ръка. — Целувката ми достави огромно удоволствие, а струва ми се и на теб.

Тя не можеше да отрече.

— Ако дойдеш с мен, обещавам да опитам да се държа прилично — усмихна се той. — Искам само да поговорим, да те опозная по-добре. Не би ли искала да узнаеш повече за мен? Сигурен съм, че би могла да разкажеш доста интересни истории от времето, когато си свирила в нощни клубове.

— Вярно е, но сигурен ли си, че наистина искаш да ги чуеш?

— Абсолютно.

Бе невъзможно да устои на усмивката му и въпреки всичките си съмнения, Кейт се поддаде на чара й.

— Добре, но за малко.

Докато прекосяваха двора към конюшнята, Ник я попита къде е свирила за първи път.

— В съвсем малък бар в Гръцкия квартал в Детройт. — Кейт поклати глава. — Задържах се само седмица.

— Защо? Какво се случи?

— Двама клиенти се сбиха заради мен. Те се държаха недостойно, но аз бях уволнена.

— Подобни случки едва ли са били рядкост в твоята кариера?

— Да, бях се нагледала на пиянски сбивания. Но обикновено или договорът не се подновяваше, или някой от музикантите, с които свирех, имаше проблеми. Ангажиментът се проваляше и всички загазвахме. Горе-долу същото се случи и в „Жълтата обувка“.

— Бара, в който си работила в Лондон?

— Да. — Тя си спомни за Били и потръпна. — Тромпетистът пропусна няколко изпълнения. А после, когато управителят на бара поиска да облека прилепнала по тялото рокля с дълбоко деколте и аз отказах, той ни уволни. Двамата ми колеги бяха бесни, задето не пожелах да изляза пред публиката с разголени гърди.

Ник замълча за момент, сякаш за да осъзнае чутото.

— Все пак трябва да си имала успех, след като продължаваш да се занимаваш с джаз?

— Да, имах няколко много приятни ангажименти във Флорида. Миналата година свирих в продължение на месеци в малък бар в Чикаго. Ако не беше затворен, заради загубване на правото да продава алкохол, все още щях да съм там. А и някои критици написаха доста ласкави статии за мен. Но не това ме кара да свиря?

— А какво? — Ник запали голям електрически фенер и поведе младата жена към тъмната конюшня.

— Музиката. Не бих могла да живея без музика.

— Разбирам. Възхищавам ти се. Ти си открила своето призвание, но като че ли доста си се отклонила от целта — отбеляза Ник.

Докато вървяха в мрака към отделението на Цезар, сламата, с която бе застлан подът на конюшнята, сякаш тихо шепнеше под краката им. Животните се размърдаха в своите ограждения и острата миризма на конска пот изпълни топлия въздух.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че си тук в ролята на възпитателка на Макс и Мориц, на доста голямо разстояние от най-близкия нощен клуб или музикален критик. — Ник освети отделението на Цезар. Закачи фенера на близката греда и като шепнеше успокоително, влезе при животното. Пъхна в устата му парче ябълка потупа го нежно по муцуната и се наведе да провери копитото.

Пъхнала ръце в джобовете си. Кейт стоеше отстрани и наблюдаваше. Когато си далече от него, старият жребец изглежда невероятно красив, помисли тя. В сумрака сивата му козина проблясваше като призрачна. Кейт плъзна поглед по изящната му шия, по мускулестите хълбоци, по силните и все още стройни крака. После отмести очи към Ник. Както бе приклекнал до животното, мускулите на бедрата му ясно се очертаваха под тънката материя на панталоните.

— Същото може да се каже и за теб — отбеляза тя. — В момента си доста далече от онази част на Англия, където се провеждат конни състезания.

— Вярно е, но още утре ще предприема нещо по въпроса.

— Утре?

Ник кимна и след като потупа приятелски Цезар по хълбока, излезе от заграждението.

— Утре сутринта ще отида в Рим.

— Да, ти спомена нещо подобно по време на обяда. Имаш намерение да се срещнеш с бащата на момчетата.

— Именно.

— Сам ли ще отидеш? — Кейт несъзнателно сплете пръсти.

— Разбира се. Ти ще останеш тук заедно с близнаците. Във фермата сте на сигурно място.

— А ти? За теб не е ли опасно?

Ник сви рамене и се подпря на вратичката на отделението.

— Няма причина враговете на Лафиоре да искат да ми навредят. По-скоро би трябвало да ме безпокоят приятелите му. Те биха могли да ми създадат неприятности, задето се съгласих да яздя Сизънуайн.

— Ами ако се натъкнеш на тях в Рим, ако Лафиоре ги е насъскал срещу теб?

— Възможно е, но не вярвам да се случи? — Ник не изглеждаше разтревожен.

— Защо?

— Защото съм в изгодна позиция и смятам да упражня натиск върху Лафиоре. Притежавам нещо, което вярвам, че той цени високо. Синовете му.

Кейт беше шокирана. Изумено се втренчи в Ник и усети как по гърба й полазиха тръпки.

— Искаш да кажеш, че ще използваш Руди и Ранди, за да изнудваш баща им?

На жълтата светлина на фенера сините му очи се впиха в нейните.

— Смяташ ли, че бих сторил нещо лошо на хлапетата?

Кейт преглътна мъчително. Гърлото й беше пресъхнало и гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не — отрони. И знаеше, че е готова да гарантира с живота си за това твърдение. Ник Конти можеше да бъде всичко друго, но не и злодей. Бе напълно уверена.

— Права си. Не бих могъл. Но Лафиоре няма как да го знае със сигурност.

— Значи ще го заплашиш, че синовете му ще пострадат? — Дори хипотетична, идеята й се струваше отблъскваща.

— Не, защото не съм лъжец. Но аз спасих близнаците и сторих каквото беше по силите ми, за да осигуря безопасността им. Надявам се Лафиоре да оцени жеста поне дотолкова, че да прибере горилите си. Утре ще разбера.

Кейт въздъхна облекчено, но в същия миг отново бе обзета от безпокойство, осъзнала, че в Рим Ник ще бъде изложен на опасност. Изведнъж изпита прилив на нежност. Той изглеждаше толкова привлекателен, добре сложен, с аристократични черти, наследени вероятно от рода на майка му, с гъсти черни коси, волева брадичка и гъвкаво мускулесто тяло.

Не можа да се сдържи и докосна ръката му.

— Безпокоя се за теб.

— О, това е твърде неочаквана промяна на отношението. Вчера бе готова да ме пратиш по дяволите.

— Вярно е — призна тя. Знаеше, че трябва да отдръпне ръката си, но вместо това плъзна пръсти по загорялата му кожа. Почувства как мъжът застина. Не беше сигурна дали неочакваната топлина, разляла се по тялото й, идваше от него, или от самата нея.

— Никак не ми помагаш да спазя обещанието да се държа прилично — дрезгаво промълви той.

— Зная — някак неохотно отмести ръка тя. — О, Ник, не можеш ли да почакаш няколко дни? Наистина ли трябва да отидеш утре?

— Да. Но има още нещо, което трябва да свърша преди това. — Той я привлече към себе си.

Както и в колата, движенията му не бяха припрени. Кейт имаше предостатъчно време да се отдръпне, да го отблъсне или по някакъв начин да изрази протеста си.

Ала вместо това усети сладостна тръпка от близостта на тялото му, костите й сякаш се стопиха от допира му и тя вдигна очи към него.

— Бих искал да довърша това, което започнах в колата — промърмори Ник.

— Мъжете имат по-различни представи от жените за някои неща.

— Да, мъжете се различават от жените и именно тези разлики правят живота интересен. Но в момента, като че ли и двамата мислим за едно и също. — Той леко докосна с устни челото й, после веждите.

Милувката бе съвсем невинна и все пак напълно сломи съпротивата на Кейт. Младата жена се почувства смутена и объркана. Сякаш внезапно се беше събудила, но сънят не бе свършил. Пръстите й несъзнателно се впиха в раменете му. Тя отметна глава, а устните му нежно се сляха с нейните.

— Ухаеш на лимонов сапун и свеж въздух — прошепна той, като се отдръпна само на милиметър.

— А ти ухаеш на слама и треви.

— Чудесна двойка сме.

Тя не откъсна поглед от него, докато мъжът я хвана за ръка, седна на балата със сено и я привлече до себе си. Прегърна я и с усещането, че се носи бавно по спокойна водна повърхност Кейт затвори очи.

Целунаха се отново. И този път целувката бе продължителна, бавна и сладостна. Упоена от ласкавите му устни, Кейт се притисна към него и се отдаде изцяло на блаженото усещане, разляло се по тялото й. После изведнъж почувства как нежната целувка стана настоятелна, търсеща, ненаситна… Когато дланите му се плъзнаха по тялото й, езикът му разтвори устните й. Кейт изстена и ръцете й обвиха врата му. Но щом Ник я повали нежно върху сеното, тя изведнъж се опомни, отвори очи и леко го отблъсна.

— Тук няма да ни види никой, освен животните — прошепна той.

— Зная.

— Тогава какво има? Не искаш ли да се любиш с мен?

— Съжалявам. Желая те, но съзнавам колко би било неразумно. Цялото ми поведение е глупаво.

— И кое ще надделее — желанието или разумът?

— Ник, аз не зная почти нищо за теб. — Кейт се подпря с ръка и седна. — След няколко дни отново ще бъдем двама непознати.

— Но и непознати могат да бъдат любовници.

— Но аз не искам да обичам никого. Не желая да се влюбвам. Боли твърде много, когато накрая всичко се окаже грешка.

За миг той остана загледан в нея, после се отдръпна и се изправи.

— По-цинична си, отколкото изглеждаш, но всичко е наред. Ако искаш, да тръгваме?

— Да, време е. — Кейт изведнъж се почувства самотна и изоставена.

Той протегна ръка, за да й помогне да стане и младата жена я пое. Щом я изправи. Ник леко отърси няколкото сламки, полепнали по полата й. После взе фенера и я поведе към къщата.

— Лека нощ — рече, когато спряха пред вратата на кухнята. — Благодаря за концерта. Свириш чудесно. — Той леко разроши косата й. — Благодаря и за компанията. Беше ми много приятно.

— И не се чувстваш засегнат?

— Не, разбира се. — Той стисна приятелски ръката й, обърна се и изчезна в тъмнината.

 

 

Джералдин Брасуел беше дребничка жена, която точно в момента напомняше разгневена червеношийка. Застанала срещу Джейк Кейн, тя някак неестествено бе изпънала несъразмерно тънките си крака, кацнали на обувки с прекалено висок ток, а пищният й бюст развълнувано се полюля под аления пуловер.

— Нямам представа къде може да е госпожица Хъмфри. Не ме уведомява за плановете си.

— Не е ли оставила адрес, където да препращате пощата й? — Джейк опита да си придаде безобиден вид.

— Казах, че нямам представа къде е отишла.

Джейк изпитателно изгледа стиснатите устни на госпожа Брасуел и кръглите й очи, изпълнени с подозрение. Безнадеждно е, реши той. Сигурно знае повече, отколкото признава, но едва ли ще издаде нещо пред него. Той учтиво й подаде визитната си картичка, на гърба, на която бе написан адресът и телефонният номер на хотела, където бе отседнал, като я помоли да го уведоми, ако госпожица Хъмфри й се обади.

Госпожа Брасуел внимателно я хвана между палеца и показалеца си, сякаш би могла да я зарази.

— Фостър, Брайтън и Кейн — прочете тя. — Вие сте от американска адвокатска фирма, така ли? Надявам се, че Кейти, искам да кажа, госпожица Хъмфри, няма неприятности, нали?

— Не, не, нищо подобно.

— Е, боя се, че не мога да ви помогна, тъй като не вярвам госпожица Хъмфри да ми се обади — рече дребничката жена и пусна картичката в джоба си. — Тя беше временно тук, както знаете.

— Ако все пак…

— Да, добре! — И госпожа Брасуел затръшна вратата под носа на Джейк.

Ако Джейк Кейн бе от хората, които се поддаваха на отчаяние, широките му рамене със сигурност щяха да увиснат. Първо разочарованието, че не успя да открие младата жена в „Жълтата обувка“, а сега и нежеланието на хазяйката й да му помогне. Денят беше доста изморителен и както изглеждаше — напълно пропилян.

Джейк спря такси и щом се качи, започна да обмисля съществуващите възможности. Вече се бе свързал с детектива, който му помагаше по случая, и отново му бе поставил задачата да открие неуловимата госпожица Хъмфри. Човекът си разбираше от работата и Джейк бе сигурен, че накрая ще я намери. Но адвокатът не можеше да стои със скръстени ръце, докато някой друг се трепеше да свърши работата.

— „Бърнсайд Ентърпрайзис“ — рече Джейк на шофьора на таксито и му даде адреса. Клонът на империята Бърнсайд в Лондон се помещаваше във внушителна многоетажна сграда.

Двайсет минути по-късно елегантна секретарка го въведе в луксозно обзаведената светая светих на Уинстън Дипинг.

— Джейк, момчето ми, така се радвам да те видя отново в Лондон — възкликна сърдечно Дипинг и заобиколи огромното лакирано бюро от палисандрово дърво. — На какво дължа тази чест?

Джейк пое протегнатата му ръка и плъзна изпитателен поглед по елегантния раиран костюм, който стоеше като излят върху стройното тяло на приятеля му. Привлекателен, непринуден, безупречно облечен, с невероятно чаровната си усмивка и безукорно британско произношение, Уинстън Дипинг се бе издигнал професионално, преминавайки почти през всички длъжности в империята Бърнсайд. Сега беше в най-висшия ешелон и заемаше пост, чиито перспективи бяха доста обещаващи в случай, че самият Бърнсайд напусне сцената.

— Всъщност дошъл съм по личен въпрос — отвърна Джейк. — Информацията, която ще чуеш, е поверителна и не трябва да излиза от тази стая.

— Целият съм в слух, приятелю, и имаш думата ми, че всичко ще си остане между нас.

След като Джейк се отпусна на стола, предложен му от Уинстън, и прие чаша силно черно кафе, което доста му помогна да се ободри, адвокатът запозна накратко събеседника си с проблема относно Кейт Хъмфри.

Щом Джейк свърши разказа си, Уинстън прокара пръсти през прошарената си коса.

— Господи, каква бъркотия! Значи си се впуснал в презокеанско преследване на три момичета, за които има слаба надежда да са внучки на Оуен Бърнсайд. Извинявай, но ми звучи доста налудничаво.

— Може и да е налудничаво, но това е желанието на Оуен. Старецът не може да си позволи да умре, преди да се е уверил, че оставя наследник. Ако това момиче наистина съществува, той е твърдо решен да я открие. И аз съм упълномощен да изпълня задачата. — Джейк отпи от кафето си. — Надявам се да не го разочаровам.

— Да, много неприятно, че си пропътувал толкова километри напразно. Съчувствам ти. Но, Джейк, защо си дошъл при мен? Смяташ ли, че бих могъл да ти помогна?

— Може би. Ти си начело на голяма и преуспяваща звукозаписна компания. Твоите подчинени, които се занимават с издирване на нови таланти, пътуват из целия свят. Кейт Хъмфри е пианистка и е свирила в доста барове и нощни клубове вече няколко години. Съществува вероятност да имат някаква информация за нея.

— Да, възможно е — призна Дипинг. За момент той остана замислен, после добави: — Ще разговарям с моите хора и ще видя какво мога да направя. Може да отнеме време, но ако се натъкна на нещо интересно, незабавно ще те уведомя. — На лицето му отново грейна очарователна усмивка. — А, междувременно, приятелю, тъй като тази вечер е първата ти в Лондон и си имал доста тежък ден, какво ще кажеш да вечеряме в моя клуб? Главният готвач приготвя наистина майсторски супа от киселец и пъстърва по флорентински.