Джейн Силвъруд
Висок залог (12)

Единадесета глава

— Ако сте напълно, ама напълно сигурна, че не желаете да останете тяхна възпитателка, ще се наложи да намерим друга колкото е възможно по-скоро — рече сър Седрик Мортън, бащата на Джилиан Лафиоре. Докато говореше, той предпазливо погледна Руди и Ранди. — Ние не сме прекарвали много време с внуците си. Всъщност със съжаление трябва да призная, че за нас те са напълно непознати.

— Защо така? — не се сдържа Кейт.

— Джилиан беше много твърдоглава. Може би ние я разглезихме. — Той тъжно поклати побелялата си глава. — Боя се, че когато дъщеря ни се омъжи, отношенията ни охладняха. Всъщност дори не знаем къде е тя в момента. Пътува по света с някакви странстващи актьори, ако така мога да се изразя. Никога не си е давала труда да ни уведоми за плановете си, така че всичко това ни идва малко неочаквано.

— Разбирам. Но точно сега внуците ви наистина се нуждаят от вашата закрила.

— Разбира се, разбира се — обидено повтори сър Седрик. — Разбира се, че ще ги вземем под крилото си. — Той отново хвърли изпълнен със съмнение поглед към близнаците.

Възбудени от полета над Ирландско море и пътуването с лимузината от летището, Руди и Ранди подскачаха из огромното елегантно обзаведено източно фоайе на имението на семейство Мортън.

Баба им, пъргава дребничка дама, облечена в скъпа копринена светлосиня рокля, ги следваше неотклонно и надаваше тревожни викове, докато се опитваше да предпази ценни предмети от изцапаните им ръце. Китайските вази трепереха в поставките си. Гарафа от гравирано стъкло едва избегна фатален удар.

Седнала на украсен с дърворезба диван във викториански стил, Кейт одобрително огледа облицованите със скъпа ламперия стени, изисканите старинни маси и столове, персийските килими. Очевидно Джилиан Лафиоре не се бе омъжила за човек от своята класа — факт, който родителите й, отделени от света в своя малък замък, съвсем ясно и болезнено съзнаваха. Може би няколко седмици с Руди и Ранди щяха да им се отразят като глътка чист въздух, от каквато наистина имаха нужда.

— С лейди Лавиния сме твърде възрастни, за да можем да се справим с двама толкова жизнерадостни младежи, но ще се постараем да направим всичко, което е по силите ни. — Сър Седрик й отправи умолителен поглед. — Съвсем сигурна ли сте, че не желаете да продължите да се грижите за тях? Ще ви плащаме добре. Ще живеете тук, в имението, разбира се. Ще ви осигурим прекрасно апартаментче.

За своя изненада, Кейт бе изкушена от предложението. Мислеше, че с облекчение ще се сбогува с момчетата, а ето че сега, когато моментът настъпи, очите й се насълзиха. Въпреки всичко се бе привързала към тях и осъзна, че малките дяволи ще й липсват. Ала независимо от това, поклати глава.

— Не, благодаря. Вече бяхте достатъчно щедри, като ми платихте за двете седмици, през които се грижих за тях. Имам други планове.

— О, да, споменахте, че сте джаз пианистка. — Ако му беше казала, че е марсианка, сър Седрик едва ли би я изгледал с повече подозрение.

Кейт се изправи, целуна момчетата и без да храни някакви надежди, че ще изпълнят заръката й, им каза да бъдат послушни.

— Завинаги ли си отиваш? — попита Ранди. Очевидно едва сега бе осъзнал, че се разделя с нея и изглеждаше натъжен.

— Няма ли да те видим пак? — личицето на Руди се сгърчи.

Кейт коленичи и погали момчетата по главите.

— Ако баба ви и дядо ви нямат нищо против, бих могла да ви идвам на гости, докато съм в Англия.

— О, моля те! Беше ни много забавно заедно, нали?

— Да, наистина. Макар че имаше и доста страшни моменти.

— Не бяха толкова страшни, когато ти беше с нас — обади се Руди.

— Защото бяхте много смели. — Тя хвана ръцете им. — И двамата бяхте много, много смели и аз се гордея с вас. Но животът обикновено не е толкова вълнуващ и сега е време да се заемете с по-безопасни неща — да ходите на училище и да опознаете баба си и дядо си. — Загледана в детските личица, Кейт почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Импулсивно притисна момчетата към себе си и ги целуна по бузките. За нейна изненада те също я целунаха и леко смутени я прегърнаха.

— Непременно идвай да ни видиш — настоя Ранди.

— Нищо не би могло да ме спре — засмя се Кейт през сълзи и отново прегърна близнаците.

Няколко минути по-късно им махна от задната седалка на ролс-ройса на сър Седрик.

 

 

Докато голямата сребристосива кола пътуваше към града, Кейт попи сълзите с носната си кърпичка, стисна ръце в скута си и се замисли какво да предприеме. Сумата, която й бе платил възрастният джентълмен, надхвърляше цената на самолетния билет за Щатите. Може би трябваше да се насочи към Хийтроу вместо към центъра на Лондон. Но Кейт все още не се чувстваше готова да се върне у дома. Бе оставила прекалено много недовършени неща.

И все пак като че ли нямаше смисъл да остава. Кейт намръщено се загледа през прозореца. Нямаше работа като джаз пианистка, нито перспектива да си намери. В Щатите поне имаше приятели, към които би могла да се обърне за препоръки или съвет. Младата жена си даде сметка, че Ник е истинската причина за желанието й да остане.

При мисълта за него сърцето й болезнено се сви. Скоро той щеше да пристигне в Англия, за да тренира за Гранд Нешънъл. Щеше да бъде по-добре и за двамата да не се срещат — о, да, много по-добре. Ала Кейт искаше да го види отново, пък дори и отдалече, в тълпата. Не би могла да прелети през Атлантика, без да е сигурна, че Ник е завършил опасното надбягване жив и здрав.

— Пристигнахме, госпожице — рече шофьорът и спря пред невисоката къща в Кенсингтън. — Това е адресът, който ми дадохте.

— Благодаря. — Кейт надникна към познатата тухлена постройка. Беше се обадила на госпожа Брасуел от имението на семейство Мортън и хазяйката й я бе уверила, че старата й стая е свободна.

— С мъжа ми ще се радваме да се върнеш — сърдечно я покани тя. — О, докато те нямаше, се случи нещо странно. Ще ти разкажа, като дойдеш.

Кейт бе озадачена. Но имаше толкова много неща, за които да мисли, че когато стъпи на тротоара и се загледа след отдалечаващия се ролс-ройс, напълно бе забравила странните й думи.

— Господи, я се погледни! — извиха госпожа Брасуел, когато отвори широко вратата и почти издърпа Кейт вътре. — Онези италианци не се ли отнасяха добре с теб? Заприличала си на вейка!

— Това е дълга история — усмихна се измъчено Кейт.

— Е, аз имам предостатъчно време, скъпа. След като си поотпочинеш, можеш да слезеш на чаша чай и да ми разкажеш всичко.

Кейт тъжно се усмихна на хазяйката си и майчинската й загриженост. Изведнъж й се прииска да прегърне дребничката жена и да даде воля на сълзите си. С толкова много трудности се бе сблъскала, че чувстваше остра необходимост да се отпусне пред някой близък човек и да потърси утеха.

Малко по-късно Кейт седеше в удобно обзаведената малка всекидневна на госпожа Брасуел.

— Искаш ли захар, скъпа?

— Не, благодаря. — Кейт пое порцелановата чашка и отпи от чая. — О, чудесен е! Точно от това имах нужда.

— Чаша хубав чай винаги помага. А сега ми разкажи всичко за пътуването си в Италия. Хубаво ли беше? Забавлява ли се? Мъжете там добре ли се държат? Чувала съм, че обичат да пощипват хубавите момичета? — В очите на госпожа Брасуел проблесна любопитство.

— Повечето от италианците, които срещнах, бяха много внимателни и възпитани. Не бих нарекла пътуването хубаво, но беше доста вълнуващо. — Съвсем накратко тя разказа приключенията си в древната земя на песните и слънцето.

— Господи, ако знаех всичко това, щях да умра от притеснение! Сигурна ли си, че момчетата ще бъдат в безопасност при префърцунените си дядо и баба?

— О, да. Имението на семейство Мортън е добре охранявано, а Лу Лафиоре трябва да свидетелства днес. Щом и това приключи, всички ще можем да си отдъхнем. С изключение може би на самия Лу. — Кейт се намръщи. — Предполагам, бившите му съучастници ще искат да си отмъстят. Но едва ли биха причинили зло някой друг.

— И все пак… — Госпожа Брасуел цъкна с език и поклати глава. Внезапно очите й се разшириха. — Чудя се дали мъжът, дето дойде да разпитва за теб е бил от онези престъпници.

— Какъв мъж? — Кейт се наведе към хазяйката си. — Някой е идвал да разпитва за мен? — В съзнанието й веднага изплува образът на Ник. Не, невъзможно бе. Та тя се бе разделила с него само преди няколко часа! — Кога?

— Преди няколко дни — отвърна госпожа Брасуел. — Питаше за теб. Представителен, с очила. Ето, остави визитна картичка. Къде ли я дянах? В кухнята, сигурно. Напоследък съм станала толкова разсеяна!

Хазяйката се втурна към кухнята, а Кейт се зачуди кой ли може да е бил загадъчният непознат. След няколко минути госпожа Брасуел се върна и й подаде релефно отпечатана визитна картичка.

— Ето, знаех си, че не съм я изгубила. Но не беше там, където си мислех.

— „Фостър, Брайтън и Кейн“ — прочете Кейт. — Джейкъб Кейн, адвокат. — Тя поклати глава още по-озадачена. — Нямам представа кой е бил и за какво ме е търсил.

— Приличаше на янки, а и фирмата му е американска. Рекох си — дошъл е да ти съобщи, че наследяваш много пари.

— Едва ли — разсмя се Кейт. — Няма от кого да наследя пари. Вие какво му казахте?

— Нищо, абсолютно нищо. А след като ми разказа тази ужасна история, от която ми настръхна косата, се радвам, че не му съобщих за пътешествието ти до Италия. Може да не е бил с добри намерения. — Госпожа Брасуел кимна към картичката, която Кейт държеше. — Много е лесно да си напечаташ такива неща. Плащаш и готово. Откъде да съм сигурна, че не се преструва на адвокат само за да ме подмами да му съобщя къде си?

Да, наистина, нямаше никакви доказателства, че мъжът е казал истината. Мисълта накара Кейт да потрепери. Дори се зачуди дали постъпи добре, като се върна в дома на госпожа Брасуел. Може би трябваше да си потърси друга квартира. Но идеята не й допадна и тя я отхвърли. Поне за няколко дни искаше да се чувства удобно в позната обстановка. Но със сигурност нямаше да се обади на Джейк Кейн, който и да беше той. Кейт скъса визитната картичка и се помъчи да забрави името му.

 

 

На следващата сутрин, след безсънна нощ, Кейт облече елегантните дрехи, които й бе купил Ник, и реши да обиколи джаз клубовете. Беше решила — остава в Англия. Не искаше да пропусне участието на Ник в Гранд Нешънъл. Но все пак трябваше да си изкарва прехраната. А освен това бе засегната гордостта й. Кейт бе пристигнала в Европа, за да се опита да пробие на международната джаз сцена. И все още не бе готова да се откаже от тази своя цел.

Привечер обаче се чувстваше доста обезкуражена. Макар да бе обиколила почти цял Лондон в търсене на работа, не бе намерила нищо подходящо. Без да храни някакви надежди, влезе в „Червената свещ“ на Кингс Роуд.

— Съжалявам — рече Тони Дигър, управителят на клуба. — Наехме за следващия месец доста популярен китарист. Може би сте видели името му на плаката отвън.

Кейт кимна. Не бе очаквала да получи лесно работа, но си струваше да опита.

— След един месец може би ще проявим интерес към вас.

— След един месец може вече да не съм в Англия. — А и дотогава ще остана без пари и ще умра от глад, ако късметът ми не проработи, добави тя наум.

— Е, човек никога не знае. Защо не ми оставите адреса и телефонния си номер? Ако изникне нещо, ще ви се обадя.

Макар да бе убедена, че е безсмислено, Кейт все пак написа исканата информация и си тръгна. Когато младата жена излезе, Тони остана няколко мига загледан в листа, който му бе оставила. После провери нещо в указателя на бюрото си, вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Бих искал да разговарям с Уинстън Дипинг — рече той на секретарката, която вдигна. — Разполагам с информацията, която искаше той.

 

 

— През последните няколко дни наистина се наслаждавах на твоята компания — обърна се Уинстън към Джейк Кейн. — Но трябва да призная, смятам, че е по-добре да се откажеш от това безсмислено търсене на игла в купа сено и да го оставиш на детективите. Сигурен съм, че имаш нетърпящи отлагане ангажименти в Бостън.

— Да, така е — призна Джейк и се настани удобно на един от кожените фотьойли.

Бе дошъл в кабинета на Уинстън, за да предаде указанията на Оуен Бърнсайд, които бе получил по време на телефонния разговор тази сутрин. Джейк се чувстваше обезкуражен. Не само не бе напреднал в издирването на Кейт Хъмфри, която сякаш бе изчезнала от лицето на земята, ами неговият работодател дотолкова бе обсебен от идеята да открие загадъчната си внучка, че нетърпението му започваше да граничи с параноя.

— Разговарях с Бърнсайд тази сутрин и той изрази загриженост относно рекламната кампания, която сте предприели за Гарбидж Бойс — рече Джейк.

— О? — Уинстън му хвърли изпитателен поглед. — Целият съм в слух.

— Смята, че изнасянето на концерти на бунището е признак на лош вкус.

— Оуен Бърнсайд е динозавър. — Уинстън направи кисела гримаса. — Той е реликва от миналото, от десет години е прикован на легло заради слабото си сърце. Какво знае за вкусовете през деветдесетте? Трябва да ти кажа, Джейк, че предпочитам да ме остави да си гледам работата на спокойствие. Та аз съм спечелил несметни суми за компанията му!

— Да, но все пак компанията е негова — напомни му Джейк меко. Той не можеше да прецени дали концертите на бунището са добра идея. На Джейк, който предпочиташе класическа музика, издаването и записването на плочи на поп групи му се струваше абсолютно нелепо и безсмислено. Но без съмнение бе невероятно доходно.

Уинстън тъкмо отвори уста, за да възрази, когато секретарката се обади по интеркома:

— Търсят ви на първа линия. Господин Дигър от бар „Червената свещ“.

— Какво ли би могъл да иска от мен? — раздразнено промърмори Уинстън. Вместо да вдигне слушалката, той остави включен микрофона и натисна бутона за първа линия.

— Дипинг на телефона.

— Извинете за безпокойството, господин Дипинг, но имам нареждане да ви съобщя, ако чуя нещо за пианистка на име Кейт Хъмфри. Е, преди няколко минути тя беше тук и търсеше работа.

Джейк, който лениво оглеждаше кабинета и се чудеше дали да отлети още утре за Щатите, рязко скочи на крака.

— Ура!

Уинстън обаче не изглеждаше толкова възхитен.

— Сигурен ли сте, че става дума за същата млада жена, от която се интересувам? — свъси вежди той.

— Знам само, че е доста привлекателна червенокоса американка, джаз пианистка и търси работа. Каза, че името й е Кейт Хъмфри и ми остави адреса и телефонния си номер.

— Кажи на Дигър да я наеме — хрипливо прошепна Джейк. — Обясни му, че ще й плащаме заплатата, а той самият ще получи тлъсто възнаграждение.

 

 

— Спри, стой! Добро момче. Много добре. — Ник подкара в тръс Сизънуайн, към началото на пистата за още едно прескачане на препятствията. Три дни след като Кейт напусна Ирландия заедно с близнаците на Лафиоре, убедил се, че в „Нова езда“ всичко е наред, Ник също пристигна в Англия. През изминалата седмица бе живял в луксозното частно имение на Артър Марчмънт, новия собственик на Сизънуайн.

Марчмънт бе натрупал огромното си богатство от търговия с хранителни стоки. Той притежаваше световна верига от супермаркети по американски образец, наречена „Марч-М“, която имаше магазини дори в Австралия. Напоследък се бе увлякъл по конните състезания със същата енергия и ентусиазъм, които го бяха превърнали в магнат от световна величина. Бе заявил на Ник, че е твърдо решен да спечели престижното състезание Гранд Нешънъл.

— Със Сизънуайн сте непобедима двойка — рече той.

— В лудо препускане като това в Ейнтри, не може да се говори за непобедими двойки — възрази Ник.

— Но…

Решен да покаже на своя спонсор в реалистична светлина възможността да преминат първи през финала, Ник поклати глава.

— До голяма степен заради многото участници. Винаги пускат двойно повече коне, отколкото е необходимо, за да бъде състезанието безопасно. Когато толкова много животни препускат по пистата и едновременно се опитват да преодолеят препятствията, никой не може да предвиди какво ще се случи.

— Точно това прави състезанието вълнуващо.

— Може да ви се види прекалено вълнуващо, ако бяхте на мое място — отвърна Ник сухо. — Неотдавна по време на състезание по стипълчейз в Америка един кон получи сърдечен удар, докато прескачаше летвата. Умря, проснат върху препятствието. Можете да си представите какво меле би причинила подобна злополука.

Но Марчмънт си остана изпълнен с оптимизъм.

— Сигурен съм, че сте екип, който ще извоюва победата.

Ник се надяваше, че работодателят му няма да бъде разочарован. Всъщност Сизънуайн се справяше чудесно. Големият дорест жребец изглежда не бе изгубил силата и издръжливостта си. Беше пъргав и преодоляваше чисто препятствията както в миналото. Единствено способността му да запази спокойствие притесняваше Ник.

Тъй като разполагаше с доста кратко време, за да тренира Сизънуайн, Ник нямаше възможност да го изпробва в истинско състезание. Тук на частния хиподрум той се справяше отлично. Но условията по време на бясното препускане с крещящите тълпи и прекалено големия брой отчаяно борещи се за победата състезатели бяха доста по-различни. Именно при такива обстоятелства Сизънуайн бе преживял ужасното падане. Беше истинско чудо, че изобщо оцеля. Дали в разгара на състезанието той щеше да си спомни злополуката и да започне да се дърпа пред препятствията, които сега преодоляваше без никакво усилие?

В тази връзка Ник се зачуди каква ще бъде неговата собствена реакция. Бе изминало доста време от фаталното надбягване, в което пострада толкова тежко, че се наложи да прекрати състезателната си дейност. Дали след всички тези месеци собствените му нерви щяха да издържат по време на истинско състезание?

Ник подкара Сизънуайн по пистата и дорестият кон отново премина съвсем чисто препятствията. Мъжът слезе от седлото и го възнагради с нежно потупване и бучка захар.

— Мисля, че знаеш какво следва — рече той и поведе животното към варосаните конюшни. — Май наистина си се отегчил само да пасеш и да задяваш кобилите.

Конят изцвили и бутна с муцуна Ник.

— О, не се оплакваш — засмя се Ник. — Просто са ти липсвали състезанията. Е, трябва да призная, че и на мен ми липсваха.

Когато наближиха постройката, един от конярите тъкмо извеждаше червеникава кобила. Тя изцвили и в отговор Сизънуайн издърпа юздите, вдигна се на задните си крака, след което изпълни грациозен танц.

— Хей, ти си бил голям ухажор — рече Ник, след като конярят отведе кобилата. — Но не те укорявам за представлението, което изнесе. Между нас да си остане, и аз имам слабост към червенокосите.

Изрекъл думите, той изведнъж застина, Кейт Хъмфри непрестанно присъстваше в мислите му. Толкова странни неща му напомняха за нея. Залезите извикваха образа й с лице, обрамчено сякаш от огненочервени пламъци, както изглеждаше в колата, когато слънцето я осветяваше в гръб. Морето под самолета, с който бе пристигнал в Англия, му напомняше очите й, защото имаше същия бледозелен наситен цвят. Тревата също извикваше спомена за нея, защото Кейт винаги ухаеше като току-що разцъфнало пролетно цвете.

Но най-лошото бяха конюшните. Щом Ник пристъпи във вътрешността на хладната постройка, почувства невероятно силна болка в гърдите, сякаш го стегна железен обръч. Шумоленето на сламата под краката му, острият мирис на коне, всичко го връщаше към онази последна нощ в „Нова езда“, когато бе любил Кейт диво и необуздано без всякакви задръжки и тя бе откликнала на неговата страст тъй всеотдайно, че изживяването бе останало незабравимо за него.

Как бе възможно така да си допадат физически и да бъдат толкова различни във всяко друго отношение? С разума си Ник разбираше защо Кейт не бе приела предложението му да остане в Ирландия. Доводите й бяха напълно основателни. Но не можеше да приеме отказа й със сърцето си, с душата си, с тялото си.

Ник вкара Сизънуайн в неговото отделение и започна да го разседлава. Запита се къде ли е Кейт сега. Дали при нея всичко беше наред? Намерила ли си е работа като пианистка? Дали все още е в Лондон? Или се е върнала у дома, в Щатите?

Пръстите му застинаха върху кожения ремък. Изведнъж си представи необятния океан, простиращ се докъдето поглед стига, и Кейт, загубена завинаги някъде отвъд.

Това е нелепо, рече си. Често му се случваше да превозва коне до Щатите. Винаги би могъл да й се обади. Но къде? И да наемеше частен детектив едва ли би могъл да открие Кейт, тъй като тя непрекъснато пътуваше. Нямаше представа как да я намери, дори ако все още беше в Лондон.

Ник замислено свали юздите на Сизънуайн и след като даде указания на коняря, излезе от прохладната постройка. След моментно колебание се отправи към огромната къща. В библиотеката на Марчмънт винаги имаше куп лондонски вестници. Би могъл да разгледа програмата на театрите и увеселителните заведения.

 

 

— Дами и господа, тази вечер сме подготвили за вас специална изненада. След изключително успешно турне в Съединените щати, за вас ще свири красивата и талантлива госпожица Кейт Хъмфри!

Кейт пое дълбоко въздух, приглади тревистозелената си кадифена рокля, която бе купила специално за дебюта си, и излезе иззад завесата на слабо осветената малка сцена. Откъслечните ръкопляскания бяха примесени с тихи разговори, кикот и звън на чаши. Цигарен дим се издигаше към тавана на тънки синкави струйки.

Кабаретата са едни и същи по целия свят, помисли си Кейт, поклони се и седна зад пианото. Започна със „Сатенената кукла“ в доста сложен аранжимент. Осъзнала, че е привлякла вниманието на публиката, тя се усмихна и с дрезгав чувствен глас рече в микрофона:

— Дами и господа, това бе една от любимите ми мелодии. С удоволствие бих изсвирила и нещо по ваше желание. Ако искате да чуете някоя обичана от вас песен, моля предайте молбата си на сервитьора. Междувременно ето една романтична мелодия, която всички обичаме.

Когато аплодисментите заглъхнаха, Кейт засвири мечтателна интерпретация на мелодия на Дийп Пърпъл.

Вчера бе получила, сякаш по чудо, предложението на Тони Дигър за едномесечен ангажимент в „Червената свещ“ с доста прилична заплата. След като замълча няколко секунди, за да дойде на себе си от неочакваната новина, Кейт успя да каже:

— С удоволствие ще приема работата, но какво се случи с китариста, когото бяхте наели?

— „Бърнсайд Ентърпрайзис“ му предложи договор за запис в Щатите и турне. А ние останахме на сухо.

— Е, мисля, че попаднахте точно на когото трябва — увери го тя.

След като остави слушалката, Кейт развълнувано закрачи из всекидневната на семейство Брасуел. Тананикаше си весело и в същото време се тревожеше да не се провали още с първото си излизане на сцената. Сега обаче, след като първоначалната й нервност бе преминала, както изчезваше винаги щом седнеше пред пианото, Кейт беше в стихията си.

Бе започнала втората част от програмата си, когато сервитьорът й донесе визитната картичка на Джейк Кейн. Сърцето й прескочи и тя си спомни предположението на госпожа Брасуел, че Джейк Кейн може би е свързан с гангстерите, които искаха да хванат Лу Лафиоре. Подобна възможност бе ужасяваща и за момент Кейт се замисли дали да не се измъкне през задния вход, след като програмата й завърши.

Но това е нелепо, каза си тя. Работата тук е прекалено хубава, за да се оставя да ме прогони някаква неясна заплаха. Решена да запази самообладание и да не се поддава, тя обърна картичката. „Маса номер дванайсет — пишеше на гърба. — Моля ви, нека се срещнем. Трябва да обсъдим нещо много важно.“

Кейт отмести поглед към публиката. Но помещението бе толкова задимено и тъй слабо осветено, че бе невъзможно да различи нещо в далечния ъгъл, освен неясен мъжки силует. Тя сви рамене и отново насочи вниманието си към пианото.

— Помолиха ме да изсвиря „Есенни листа“ — прошепна тя в микрофона. — Вярвам, че тази песен е любима на всички.

Двайсет минути по-късно, когато втората част от програмата й завърши, Кейт се поклони и си запроправя път към масата в ъгъла.

— Свирите чудесно!

— Каква красавица!

— Изпълнението ви беше великолепно! — поздравяваха я посетителите, докато минаваше покрай тях.

Кейт се усмихваше и благодареше, но през цялото време вниманието й бе насочено към мъжа в сив костюм, чието лице постепенно придобиваше ясни очертания сред димната пелена.

Макар да бе висок, с широки рамене и мускулесто тяло, той съвсем не приличаше на гангстер. Всъщност с късо подстриганата си коса, изсечените черти на лицето и проницателните си сиви очи, които следяха всяко нейно движение зад очилата със сребърни рамки, той изглеждаше точно такъв, за какъвто се представяше — съдружник в престижна адвокатска фирма. Ако не страдаше заради раздялата с Ник, непознатият сигурно би й се сторил привлекателен. Но Ник изцяло бе обсебил чувствата й и сега бе раздразнено единствено любопитството й.

Кейт спря на крачка от масата и рече:

— Господин Джейк Кейн?

— Да, госпожице Хъмфри. Бих искал да ви кажа, че изпълнението ви беше възхитително. Вие сте талантлива пианистка. Ще ми позволите ли да ви поръчам едно питие?

Кейт се поколеба за момент, после издърпа стола срещу него.

— Не пия алкохол, докато съм на работа, така че ще приема само чаша чай.

Той кимна. Когато сервитьорът се отдалечи да изпълни поръчката, мъжът замислено я изгледа.

— Предполагам, питате се за какво е всичко това?

— Ами да, естествено.

— Историята е дълга и доста заплетена. Но нека започна с това, че има вероятност, доста голяма вероятност, да се окажете наследница на огромно състояние.