Питакъс Лор
Аз съм номер четири (8)

Глава 6

Влизам и лягам на голия матрак в стаята ми. Сутринта ме е изтощила и оставям очите ми да се затворят. Когато ги отварям отново, слънцето се е издигнало над короните на дърветата. Излизам от стаята.

Анри седи на кухненската маса с отворен лаптоп. Знам, че е преглеждал новините — както винаги е търсел информация или репортажи, които биха могли да ни подскажат къде са другите.

— Спа ли? — питам.

— Не много. Вече имаме интернет, а не съм проверявал новините откакто напуснахме Флорида. Това ме тормозеше.

— Има ли нещо интересно? — питам.

Той свива рамене.

— Четиринайсетгодишно дете в Африка паднало от прозореца на четвъртия етаж и си тръгнало без драскотина. Има и някакъв петнайсетгодишен в Бангладеш, който твърди, че е Месията.

Изсмивам се.

— Знам, че петнайсетгодишният не е от нас. Има ли някакъв шанс другият да е?

— Едва ли. Да оцелееш след падане от четвъртия етаж не е голям подвиг, а ако бяха от нашите, най-малкото нямаше да са толкова невнимателни — казва той и ми смигва.

Усмихвам се и сядам срещу него. Той затваря компютъра си и слага ръце на масата. Часовникът му показва 11:36. В Охайо сме малко повече от половин ден и вече са се случили толкова много неща. Обръщам ръцете си с дланите нагоре. Избледнели са от последния път, когато ги погледнах.

— Знаеш ли какво притежаваш? — пита той.

— Светлини в ръцете.

Той се подсмихва.

— Нарича се лумен. След време ще можеш да контролираш светлината.

— О, искрено се надявам, защото ще ни развалят прикритието, ако скоро не се изгасят. Все още не виждам обаче каква е ползата.

— Лумен е много повече от някакви светлини, уверявам те.

— Например?

Той отива в стаята си и се връща със запалка в ръка.

— Спомняш ли си добре твоите дядо и баба? — пита той.

Нашите дядовци и баби са тези, които ни отглеждат. С родителите си се виждаме рядко, докато не станем на двадесет и пет, когато родим свои деца. Продължителността на живота на един лориенец е близо двеста години, много по-дълга от тази на хората, и когато се раждат деца на двадесет и пет — тридесетгодишни родители, бабите и дядовците поемат отглеждането, докато родителите продължават да овладяват заветите си.

— Горе-долу. Защо?

— Защото дядо ти имаше същата дарба.

— Не си спомням ръцете му някога да са излъчвали светлина — казвам аз.

Анри свива рамене.

— Може никога да не е имал причина да я използва.

— Прекрасно — казвам. — Звучи чудесно да притежаваш такава дарба, която никога няма да използваш.

Той поклаща глава.

— Дай ми ръката си.

Подавам му дясната, той щраква запалката и я приближава, за да докосне върха на пръста ми с пламъка. Отскубвам си ръката.

— Какво правиш?

— Имай ми доверие — казва той.

Подавам му обратно ръката си. Той отново я хваща и пали запалката. Поглежда ме в очите. После се усмихва. Поглеждам надолу и виждам, че пламъкът минава през върха на средния ми пръст. Нищо не усещам. Инстинктът ми все пак ме кара да си отскубна ръката. Потърквам пръста си. Не го усещам по-различен отпреди.

— Почувства ли това? — пита той.

— Не.

— Дай го пак — казва той. — И ми кажи, когато наистина почувстваш нещо.

Той отново започва от върха на пръста ми и после придвижва пламъка много бавно по опакото на ръката ми. Усещам лек гъдел, където пламъкът докосва кожата ми, но нищо повече. Чак когато огънят достига китката ми, усещам горене. Дръпвам ръката си.

— Ох!

— Лумен — казва той. — Ще имаш защита от огън и топлина. Ръцете ти я имат по природа, но останалата част от тялото ти ще трябва да я обучим.

По лицето ми се разлива усмивка.

— Защита от огън и топлина — казвам аз. — Значи никога повече няма да се опаря?

— След време, да.

— Това е велико!

— Не се оказа чак толкова лош завет, а?

— Никак не е зле — съгласявам се. — А сега какво ще правим с тези светлини? Някога въобще ще изгаснат ли?

— Да. Най-вероятно след едно хубаво спане, когато съзнанието ти забрави, че са включени — казва той. — Но за известно време ще трябва да внимаваш с вълненията. Един емоционален дисбаланс ще ги накара да се включат отново, например ако се нервираш, ядосаш или натъжиш прекалено много.

— И докога това?

— Докато не се научиш да ги контролираш — той затваря очи и потрива лице с ръцете си. — Както и да е, аз отново ще пробвам да поспя. Ще поговорим за обучението ти след няколко часа.

След като си тръгва, аз оставам на кухненската маса, свивам и разпускам ръце, докато поемам дълбоки глътки въздух и ги издишвам в опит да успокоя всичко в себе си, така че да избледнеят светлините. Разбира се, не се получава.

В къщата все още цари пълен безпорядък, ако оставим настрана онези няколко неща, които Анри е свършил, докато съм бил на училище. Виждам, че той клони към заминаване, но не до степен, в която не бих могъл да го убедя да останем. Може би ако се събуди и намери къщата чиста и подредена, това ще наклони везните в правилната посока.

Започвам с моята стая. Бърша прахта, мия прозорците, мета пода. Когато всичко вече е чисто, слагам чаршафи, възглавници и одеяла на леглото, а после окачам и сгъвам дрехите си. Тоалетната масичка е стара и разнебитена, но аз я напълвам и слагам отгоре й малкото книги, които притежавам. И готово — чиста стая. И всичко, което притежавам, е прибрано и сложено в ред.

Продължавам с кухнята и прибирам чинии и прибори, бърша шкафовете. Това ми осигурява нещо за вършене и ми помага да позабравя за ръцете си, въпреки че, докато чистя, мисля за Марк Джеймс. За пръв път в живота си се изправям срещу някого. Винаги съм го искал, но никога не съм го правил, защото съм се старал да спазвам съвета на Анри да стоя в сянка. Винаги съм се опитвал да бавя следващия ход колкото се може по-дълго. Но днес беше различно. Имаше нещо много удовлетворяващо в това да те блъснат и ти да блъснеш в отговор. А сега възникна и проблемът с телефона ми, който беше откраднат. Разбира се, лесно можем да купим и нов, но къде е справедливостта тук?