Питакъс Лор
Аз съм номер четири (35)

Глава 33

Мъглявата картина се прояснява. Насред изтощението, болката и страха на лицето ми се появява усмивка, придружена с чувство на облекчение. Анри. Той хвърля пушката в храстите и пада на коляно до мен. Лицето му е в кръв, ризата и дънките му са раздърпани, по дължината на двете му ръце и по врата му има рани, а освен това забелязвам, че очите му са поразени от онова, което вижда в моите.

— Свърши ли всичко? — питам.

— Шшшт — казва той. — Кажи, намушкаха ли те с някоя от камите си?

— Гърбът ми — казвам.

Той затваря очи и поклаща глава. Посяга в джоба си и изважда един от малките обли камъни, които го видях да взема от Лориенския сандък, преди да излезем от кухните по трудово обучение. Ръцете му треперят.

— Отвори уста — казва той. Той слага един от камъните. — Задръж го под езика си. Не го гълтай.

Вдига ме, сложил ръце под мишниците ми. Стъпвам на крака, а той ме придържа с една ръка, докато запазя равновесие. Обръща ме, за да погледне раната на гърба ми. Усещам лицето си топло. В мен разцъфтява някаква живителна сила, идваща от камъка. Крайниците ми все още ме болят от изтощение, но в мен се е завърнала достатъчно сила, за да функционирам.

— Какво е това?

— Лориенска сол. Ще забави и притъпи въздействието на камата — казва той. — Ще усетиш прилив на енергия, но няма да продължи дълго, а и трябва да се връщаме в училището колкото се може по-бързо.

Камъчето в устата ми е студено и въобще няма вкус на сол — всъщност няма вкус на нищо. Оглеждам себе си от горе до долу и изтръсквам с ръце пепелявите остатъци от поваления звяр.

— Всички ли са добре? — питам.

— Шест беше тежко ранена — казва той. — В момента Сам я носи към пикапа. После ще подкара към училището, за да ни вземе. Затова трябва да се върнем.

— Виждал ли си Сара?

— Не.

— Марк Джеймс беше тук преди малко — казвам. — Мислех, че си с него.

— Не съм го виждал.

Поглеждам зад Анри към кучето.

— Бърни Косар — казвам. Той все още се смалява, люспите изчезват — тъмнокафява, керемидена и черна козина заемат мястото им — връща се във формата, в която го познавам най-отскоро: увиснали уши, къси крачка, дълго тяло. Бигъл със студен, влажен нос, винаги готов да тича.

— Той току-що ми спаси живота. Ти знаеше, нали?

— Разбира се, че знаех.

— Защо не ми каза?

— Защото той те пазеше, когато аз не можех.

— Но как така е тук?

— Беше с нас на кораба.

И в този момент си припомням плюшената играчка, която си играеше с мен. Бил е всъщност Бърни Косар, макар че тогава все още се е казвал Хадли.

Заедно отиваме при кучето. Клякам и прокарвам ръка по козината му.

— Трябва да побързаме — казва Анри отново.

Бърни Косар не помръдва. Гората е жива, гъмжи от сенки, което може да означава само едно, но това не ме интересува. Слагам глава на гръдния кош на кучето. Съвсем слабо чувам тупкането на сърцето му. Останала е още някаква искрица живот. Той е покрит с дълбоки рани и разрези, а кръвта му сякаш се стича отвсякъде. Предният му крак е усукан в неестествен ъгъл, счупен е. Но той все още е жив. Вдигам го колкото мога по-внимателно, залюлявам го, сякаш е дете, в ръцете си. Анри ми помага да стана, после бърка в джоба си, взема още едно солено камъче и го пуска в своята уста. Това ме кара да се замисля дали не е говорел за себе си, когато каза, че нямаме време. И двамата се олюляваме. Тогава забелязвам нещо на бедрото на Анри. Рана, която свети в тъмносиньо през просмукващата се около нея кръв. Той също е бил намушкан от нож на воин. Чудя се дали соленото камъче не е единствената причина той все още да се държи на крака, както и аз.

— Какво стана с пушката? — питам.

— Свършиха ми амунициите.

Излизаме от сечището, не бързаме. Бърни Косар не помръдва в ръцете ми, но усещам, че животът не го е напуснал. Не и засега. Излизаме от гората, изоставяме надвисналите над нас клони и храсти и миризмата на влажни и гниещи листа.

— Мислиш ли, че ще можеш да тичаш? — пита Анри.

— Не — казвам. — Но все пак ще тичам.

До нас достига силна врява, няколко изсумтявания, последвани от дрънченето на вериги.

И тогава чуваме рев, не толкова зловещ колкото предишните, но достатъчно мощен, за да разберем, че може да означава само едно: нов звяр.

— Не, сериозно ли! — казва Анри.

Зад нас се прекършват клонки, звукът идва от гората. И двамата с Анри се обръщаме, но гората е прекалено гъста, за да видим каквото и да било. Пускам светлината на лявата си ръка и огрявам с нея между дърветата. Седем или осем воини стоят в началото на гората и щом светлината ми ги докосва, всичките изваждат мечовете си, които оживяват и в същия миг заблестяват в различни цветове.

— Не! — изкрещява Анри. — Не използвай заветите си; това ще те направи по-слаб.

Но вече е твърде късно. Веднага изключвам светлината. Световъртежът и слабостта ми се завръщат, после и болката. Задържам дъха си и изчаквам воините да ни атакуват. Но те не го правят. Нищо не се чува, освен недвусмисления шум от боричкане, което се случва точно пред нас. А зад гърбовете ни изригва врява от викове. Обръщам се, за да погледна. Воините започват да се перчат с мечовете си. Един от тях се изсмива самоуверено. Те деветимата, въоръжени и кипящи от енергия, срещу нас тримата — разбити, съсипани и въоръжени единствено с храбростта си. Звярът от едната страна, воините — от другата. Това е изборът, пред който сме изправени сега.

Анри изглежда спокоен. Вади две камъчета от джоба си и ми ги подава.

— Последните две — казва той, а гласът му трепери, сякаш са му били нужни огромни усилия само за да проговори.

Лапвам новото камъче и го заравям под езика си, въпреки че ми е останала малка част от предишното. В мен се вливат нови сили.

— Какво мислиш? — пита той.

Обградени сме. Анри, Бърни Косар и аз сме единствените останали. Шест е зле ранена и Сам я носи. Марк беше тук допреди малко, но е изчезнал някъде. И остава Сара, за която се моля да е скрита на сигурно място в училището, разположено на сто и шестдесет метра от нас. Поемам дълбоко въздух и приемам неизбежното.

— Не че има някакво значение, Анри — казвам и го поглеждам. — Но училището е пред нас и скоро там ще бъде и Сам.

И тогава това, което той прави, ме сварва неподготвен. Усмихва се. Протяга ръка и стисва рамото ми. Очите му са уморени и червени, но в тях виждам облекчение, някаква ведрина, сякаш знае, че всичко ще приключи скоро.

— Направихме всичко по силите си. И каквото е сторено, е сторено. Но аз съм дяволски горд с теб — казва той. — Днес ти се справи невероятно. Винаги съм знаел, че можеш. Никога не съм се съмнявал и за миг.

Навеждам глава. Не искам да ме види как плача. Притискам кучето. За пръв път, откакто го вдигнах, то проявява леки признаци на живот, надига глава точно толкова, колкото да ме близне по бузата. Предава ми една дума, само една, сякаш това е всичко, което му позволяват силите. Смелост, казва то.

Вдигам глава. Анри пристъпва напред и ме прегръща. Затварям очи и заравям лице във врата му. Той все още трепери, тялото му е слабо и нестабилно в ръцете ми. Сигурен съм, че и моето не е по-силно. Значи, това е, мисля си аз. С високо вдигнати глави ние тръгваме през полето към съдбата, която ни очаква там, каквато и да е тя. Поне в това има достойнство.

— Справи се дяволски добре — казва той.

Отварям очи. Над рамото му виждам, че воините вече са близо, на около шест метра. Спрели са. Един от тях държи кама, която пулсира в сребристо и сиво. Воинът я хвърля във въздуха, хваща я и я мята към гърба на Анри. Аз вдигам ръка, отклонявам я и тя прелита на тридесет сантиметра от него. Силата ми ме напуска почти веднага, въпреки че камъчето се е разтворило до половината.

Анри поема свободната ми ръка и я издърпва над рамото си, а с дясната ме подхваща през кръста. Тръгваме напред със залитане. Вече виждаме звяра, който се извисява по средата на игрището пред нас. Могадорианците ни следват. Може би са любопитни да видят звяра в действие, да го видят как убива. Всяка моя крачка изисква повече усилия от предишната. Сърцето ми блъска в гърдите. Смъртта предстои и това ме ужасява. Но Анри е тук. Както и Бърни Косар. Щастлив съм, че няма да я посрещна сам. Няколко воини стоят откъм страната на звяра. Дори да можехме да минем покрай него, щяхме да попаднем право на тях, които чакат с извадени мечове.

Нямаме избор. Стигаме полето и очаквам всеки момент звярът да ни се нахвърли. Но нищо не се случва. Щом стигаме на четири метра от него, спираме. Стоим и се подпираме един на друг за опора.

Звярът е наполовина по-малък от предишния, но все пак е достатъчно голям да ни избие всичките, без да си дава много зор. Бледа, почти прозрачна кожа, опъната по изпъкнали ребра и възлести стави. Разнообразни розовеникави белези по лапите и хълбоците му. Бели, незрящи очи. Той премества тежестта си и се навежда, после люшва глава към земята, за да подуши това, което очите му не могат да видят. Усеща ни пред себе си. Изръмжава тихо. Не долавям и частица от гнева и злобата, които другите зверове излъчваха, никаква жажда за кръв и смърт. Има някаква нотка на страх, на тъга. Отварям се за него. Виждам картини на мъчение и глад. Виждам звяра, затворен тук на Земята за цял живот, влажна пещера, където почти не достига светлина. Нощем трепери, за да се стопли, постоянно му е студено и мокро. Виждам как могадорианците насъскват зверовете един срещу друг, насилват ги да се бият, за да се научат, за да станат по-силни и зли.

Анри ме пуска. Повече не мога да нося Бърни Косар. Поставям го внимателно на тревата в краката си. От няколко минути насам не усещам никакво движение у него и не знам дали още е жив. Правя крачка напред и падам на колене. Воините се разкрещяват около нас. Не разбирам езика им, но по тона им разбирам, че са нетърпеливи. Един замахва с меча си и едва не ме уцелва с кама, бяла светкавица, която профучава и разкъсва предницата на блузата ми. Оставам на колене и поглеждам нагоре към надвисналия над мен звяр. Изстрелват нещо, но то прелита над главите ни. Предупредителен изстрел, който трябва да подтикне звяра към действие. Той се разтреперва. Втора кама се стрелва по въздуха и го уцелва по лявата лапа. Той надига глава и изревава от болка.

Съжалявам, опитвам се да му кажа. Съжалявам за живота, който са те накарали да живееш. Постъпили са несправедливо с теб. Нито едно живо същество не заслужава подобно отношение. Накарали са те да изтърпиш ада, изтръгнали са те от планетата ти, за да се бориш във война, която не е твоя. Бит, измъчван и оставен да гладува. Вината за всичката болка и мъка, която си изтърпял, е тяхна. Ти и аз споделяме връзка. Тези чудовища навредиха и на двама ни.

С всичка сила се опитвам да му предам моите собствени картини, нещата, които аз съм видял и почувствал. Звярът не извръща поглед. Моите мисли до някаква степен стигат до него. Показвам му Лориен, безкрайния океан и гъстите гори, тревистите хълмове, гъмжащи от живот и енергия. Животни, които пият от студените сини води. Горд народ, удовлетворен, че ще изживее дните си в хармония. Показвам му ада, който последва, убийството на мъже, жени и деца. Могадорианците. Студенокръвни убийци. Жестоки убийци, унищожаващи всичко по пътя си заради своята безразсъдност и жалки вярвания. Унищожават дори собствената си планета. Къде свършва всичко това? Показвам му Сара, показвам му всяко чувство, което съм изпитал с нея. Щастие и блаженство, това усещам с нея. И това е болката, която изпитвам сега, защото трябва да се разделя с нея само и единствено заради тях. Помогни ми, казвам му. Помогни ми да спра убийствата и клането. Нека се бием заедно. Останало ми е толкова малко, но ако бъдеш с мен, аз ще бъда с теб.

Звярът надига глава към небето и изревава. Рев, който е и продължителен, и дълбок. Могадорианците усещат какво става и са видели достатъчно. Оръжията им започват да стрелят. Поглеждам към тях и виждам, че едно от оръдията е насочено право към мен. Стреля и бялата смърт се спуска напред, но звярът навреме навежда глава и сам поема удара. Лицето му се изкривява от болка, стисва здраво очи, но почти веднага след това ги отваря. Този път виждам гнева.

Падам по лице на земята. Нещо ме докосва, но не виждам какво. Анри изкрещява от болка и бива запратен на девет метра от мен, тялото му лежи в калта по гръб, дими. Нямам представа какво го е уцелило. Нещо голямо и смъртоносно. Обладава ме паника и страх. Не Анри, мисля си. Само не Анри.

Звярът замахва силно, помита няколко воини и усмирява много от оръжията им. Още един рев. Поглеждам нагоре и виждам, че очите на звяра са станали червени, пламнали от ярост. Възмездие. Бунт. Хвърля ми бърз поглед и се изстрелва напред, за да догони поробителите си. Просветват оръжия, но много от тях бързо биват заглушени. Убий ги всичките, мисля си. Бий се с достойнство и чест и дано ги избиеш до един.

Надигам глава. Бърни Косар лежи неподвижен в тревата. Анри, на девет метра от мен, също не мърда. Слагам ръка в тревата и се тегля напред, през игрището, сантиметър по сантиметър, влача се към Анри. Когато стигам до него, очите му са притворени; всяка глътка въздух е борба. Кървави дири се спускат от носа и устата му. Вземам го в ръце и го издърпвам в скута си. Тялото му е слабо и нестабилно и усещам, че умира. Очите му се отварят треперливо. Поглежда ме, вдига ръка и я притиска към бузата ми. В момента, в който го прави, аз се разплаквам.

— Тук съм — казвам.

Той се опитва да се усмихне.

— Толкова съжалявам, Анри — казвам. — Толкова съжалявам. Трябваше да напуснем, когато поиска.

— Шшшт — казва той. — Не е твоя вината.

— Извинявай — казвам между хлипанията си.

— Ти се справи прекрасно — прошепва той. — Справи се толкова прекрасно. Винаги съм знаел, че можеш.

— Трябва да стигнем до училището — казвам. — Сам може да е там.

— Чуй ме, Джон. Всичко — казва той, — всичко, което трябва да знаеш, е в сандъка. Писмото.

— Това не е краят. Все още можем да стигнем.

Усещам, че си отива. Разтърсвам го. Очите му се отварят с неохота. От устата му се стича струйка кръв.

— Идването ни тук, в Парадайс, това не беше случайност.

Не знам за какво говори.

— Прочети писмото.

— Анри — казвам и посягам надолу, за да избърша кръвта от брадичката му.

Той ме поглежда в очите.

— Ти си заветът на Лориен, Джон. Ти и останалите. Единствената надежда, останала на планетата. Тайните… — казва той, но се разтърсва от пристъп на кашлица. Още кръв. Очите му отново се затварят. — Сандъкът, Джон.

Придърпвам го още по-силно към себе си, прегръщам го. Тялото му се отпуска. Дишането му е толкова повърхностно, че едва ли въобще може да се нарече дишане.

— Ще успеем да се върнем заедно, Анри. Аз и ти, обещавам ти — казвам аз и затварям очи.

— Бъди силен — казва той и леко се закашля, но се опитва да говори през хриповете. — Тази война… Можем да спечелим… Намери останалите… Шест… Силата на… — казва той и заглъхва.

Опитвам се да се изправя заедно с него на ръце, но нищо не ми е останало, едва намирам сили да дишам. В далечината чувам рева на звяра. Все още стрелят оръдия, чиито светлини и звуци ехтят над стадиона, но с всяка изминала минута се чуват все по-малко от тях, докато не остава само един. Отпускам Анри. Слагам ръка на бузата му, той отваря очи и аз разбирам, че ме поглежда за последен път. Поема си глътка въздух и издиша, а после бавно затваря очи.

— Не бих пропуснал и секунда от това, хлапе. Не и за целия Лориен. Не и за целия проклет свят — казва той и щом последната дума напуска устата му, знам, че си е отишъл. Притискам го с ръце, треперя, плача, докато ме обземат безнадеждност и отчаяние. Ръката му пада безжизнено на тревата. Хващам главата му с длани и я притискам към гърдите си, люлеейки го напред-назад, и рева както никога досега не съм ревал. Амулетът на врата ми засиява в синьо, само за миг натежава, а после избледнява до нормалното си състояние.

Седя в тревата и държа Анри, докато заглъхва и последният топ. Болката напуска собственото ми тяло и със студа на нощта усещам как аз самият започвам да изчезвам. Луната и звездите светят над нас. Чувам кикотене, понесено от вятъра. Ушите ми се настройват да го чуят. Обръщам глава. Замаян и с размазан поглед виждам на девет метра от себе си разузнавач. Дълъг шлифер, шапка, спусната над очите. Сваля шлифера, маха шапката и разкрива бледа, плешива глава. Посяга към задницата на колана си и вади ловен нож, чието острие е поне тридесет сантиметра дълго. Затварям очи. Вече не ме интересува. Дрезгавото дишане на разузнавача се приближава на три метра от мен, на метър и половина. После стъпките спират. Скаутът изсумтява от болка и започва да се дави.

Отварям очи, разузнавачът е толкова близо, че мога да го помириша. Ножът пада от ръката му, а там, в гръдния му кош, където, предполагам, би трябвало да се намира сърцето му, стърчи дръжката на касапски нож.

Ножът е издърпан. Разузнавачът пада на колене, рухва настрани и експлодира в облак пепел. Зад него с нож в треперещата си дясна ръка и сълзи в очите стои Сара. Тя пуска ножа, спуска се към мен и ме прегръща, докато аз прегръщам Анри. Държа Анри, докато собствената ми глава се отпуска и светът избледнява в съвършена празнота. Равносметката от войната: училището е разрушено, дърветата са повалени, тревата на игрището е осеяна с купчини пепел, а аз продължавам да прегръщам Анри. И Сара ме прегръща мен.