Питакъс Лор
Аз съм номер четири (12)

Глава 10

Бърни Косар вече драска по вратата на стаята ми, когато се събуждам. Пускам го навън и той веднага тръгва да патрулира из двора, втурвайки се напред с нос в земята. След като покрива и четирите ъгъла, той се стрелва през двора и изчезва в гората. Затварям вратата и скачам под душа. Излизам десет минути по-късно, а той вече се е прибрал и седи на канапето. Започва да маха с опашка, когато ме вижда.

— Ти ли го пусна вътре? — питам Анри, който е седнал на масата с отворен лаптоп и четири вестника, струпали пред него.

— Да.

След кратка закуска се отправяме навън. Бърни Косар се втурва пред нас, после спира, сяда и втренчва поглед във вратата на пасажера.

— Това е малко странно, не мислиш ли? — казвам аз.

Анри свива рамене.

— Очевидно не му е чужда идеята за пътуване с кола. Пусни го да влезе.

Отварям вратата и той скача вътре. Провесил език, сяда по средата на предната седалка. На излизане от вътрешната алея той се премества в скута ми и опира лапите си в прозореца. Свалям стъклото и той се показва наполовина навън, все още с отворена уста, а вятърът развява ушите му. Пет километра по-късно Анри спира пред училището. Отварям вратата и Бърни Косар скача пред мен. Вдигам го обратно в пикапа, но той изскача отново. Пак го прибирам и ми се налага да му препреча пътя, за да не скочи, докато затварям вратата. Той се изправя на задните си крака, а с предните се опира на ръба на прозореца, който все още е свален. Потупвам го по главата.

— Носиш ли си ръкавиците? — пита Анри.

— Ъхъ.

— Телефонът?

— Ъхъ.

— Как се чувстваш?

— Екстра — казвам аз.

— Добре. Обади ми се, ако имаш някакви неприятности.

Той потегля, а Бърни Косар гледа от задния прозорец, докато пикапът не изчезва зад ъгъла.

Чувствам се притеснен, както бях и вчера, но причините са различни. Част от мен иска веднага да види Сара, но друга част се надява да не я види въобще. Не съм сигурен какво ще й кажа. Ами ако не мога да се сетя за нищо и остана там да стоя като идиот? Ами ако е с Марк, като я видя? Да я поздравя ли с риск за нова конфронтация с Марк, или да ги подмина, все едно че не съм ги видял? Със сигурност обаче ще се засечем за втория час. Няма измъкване.

Тръгвам към шкафчето си. Чантата ми е пълна с учебниците, които трябваше да чета снощи, но така и не отворих. Прекалено много мисли и картини препускат в съзнанието ми. Не си бяха отишли и ми е трудно да си представя, че някога изобщо биха могли. Всичко е толкова различно от онова, което очаквах. Смъртта не е каквато ти я показват по филмите. Звуците, сцените, миризмата. Толкова е различна…

Когато стигам до шкафчето си, веднага забелязвам, че нещо не е наред. Металната дръжка е покрита с кал или с нещо, което прилича на кал. Не съм сигурен дали да го отворя, но си поемам дълбоко въздух и натискам дръжката.

Шкафчето ми е напълнено до половината с тор и когато отварям вратичката, голяма част от нея се изсипва по пода и покрива обувките ми. Миризмата е кошмарна. Трясвам вратичката. Сам Гууд се оказва зад нея и внезапната му поява от нищото ме стряска. Изглежда безнадеждно със своята бяла тениска на НАСА, малко по-различна от вчерашната.

— Здравей, Сам — казвам.

Той поглежда към купчината тор на пода и после към мен.

— И при теб ли е така? — питам аз.

Той кимва.

— Отивам при директора. Искаш ли да дойдеш?

Той поклаща глава, обръща се и тръгва в обратната посока, без да каже и дума. Аз пък отивам до кабинета на г-н Харис, почуквам на вратата и влизам, без да изчакам отговора му. Той седи зад бюрото си, а на врата му виси вратовръзка, щампована с талисмана на училището — най-малко двадесет миниатюрни пиратски глави са разпръснати по лицевата й страна. Усмихва ми се гордо.

— Днес е голям ден, Джон — казва той. Не знам за какво говори. — Журналистите от „Газет“ би трябвало да са тук до час. Първа страница!

Тогава си спомних — голямото интервю на Марк Джеймс за местния вестник.

— Сигурно сте много горд — казвам.

— Гордея се с всеки един от учениците на Парадайс.

Усмивката не слиза от лицето му. Обляга се назад на стола, сключва пръсти и отпуска ръце на корема си.

— Какво мога да направя за теб?

— Исках само да ви кажа, че тази сутрин шкафчето ми е било напълнено с тор.

— Какво имаш предвид под „напълнено“?

— Имам предвид, че цялото беше пълно с тор.

— С тор? — объркано пита той.

— Да.

Засмива се. Изненадан съм от абсолютната му липса на отношение по въпроса и гневът се надига в мен. Лицето ми е топло.

— Исках да ви уведомя, за да бъде почистено. Шкафчето на Сам Гууд също е пълно.

Той въздъхва и поклаща глава.

— Ще изпратя веднага г-н Хобс, портиера, и ще проучим сериозно случая.

— И двамата знаем кой го е направил, г-н Харис.

На лицето му проблясва снизходителна усмивка.

— Аз ще се оправя с разследването, г-н Смит.

Няма смисъл да казвам повече каквото и да било, така че излизам от кабинета му и се отправям към тоалетните, за да пусна студената вода да тече по ръцете и лицето ми. Трябва да се успокоя. Не искам да ми се наложи и днес да нося ръкавиците. Може би не трябва да правя нищо и просто да зарежа цялата работа. И така ли ще приключи всичко това? Пък и имам ли друг избор? Превъзхождат ме по сила, а единственият ми съюзник е петдесеткилограмов второкурсник с влечение към извънземните. Вероятно това не е цялата истина — може би имам и друг съюзник в лицето на Сара Харт.

Поглеждам надолу. Ръцете ми са наред, никакво сияние. Излизам от тоалетните. Портиерът вече чисти торта от шкафчето ми, вади учебниците и ги хвърля в боклука. Минавам покрай него, влизам в класната стая и изчаквам часът да започне. Обсъждаме граматическите правила, като основната тема на урока е за разликата между причастието и глагола и защо причастието не е глагол. Следя урока по-внимателно от вчера, но с наближаването на междучасието ставам все по-неспокоен за следващия час. Но не защото има шанс да се срещна с Марк… а защото има вероятност да се видя със Сара. Дали ще ми се усмихне и днес? Мисля, че ще е най-добре да пристигна преди нея, така че да си седна на мястото и оттам да я гледам как влиза. Така ще видя дали първо на мен ще ми каже „здрасти“.

Когато звънецът бие, аз се изстрелвам от стаята и се втурвам надолу по коридора. Аз съм първият, който влиза в кабинета по астрономия. Стаята се пълни и Сам отново сяда до мен. Точно преди да бие вторият звънец, Сара и Марк влизат заедно. Облечена е в бяла риза и черен панталон. Усмихва ми се, преди да седне. Усмихвам й се в отговор. Марк въобще не поглежда към мен. Още надушвам тора по обувките си, но пък може миризмата да идва и от Сам.

Той изважда от чантата си списание, озаглавено „Те се разхождат сред нас“. Изглежда сякаш е принтирано в нечие мазе. Сам отваря по средата на някаква статия и се зачита съсредоточено.

Поглеждам към Сара, която е на четири чина разстояние от мен, към вързаната й на опашка коса. Мога да видя задната част на тънкия й врат. Кръстосва крака и седи изправена на стола си. Ще ми се да седях до нея, да можех да се пресегна и да хвана ръката й. Ще ми се вече да сме в осмия час. Чудя се дали отново ще бъдем екип в час по трудово.

Г-жа Бъртън започва урока. Все още сме на темата за Сатурн. Сам вади лист хартия и започва да пише ожесточено, спирайки единствено за да провери нещо в статията от списанието, което е отворил до себе си. Поглеждам над рамото му и прочитам заглавието: „Град Монтана — изцяло похитен от извънземни“.

Преди миналата вечер никога не бих се замислил над подобна теория. Анри обаче смята, че могадорианците кроят планове да завладеят Земята, и трябва да призная, че колкото и смехотворно да звучи теорията от списанието на Сам, на базисно ниво може да се окаже, че има нещо в нея. Знам със сигурност, че лориенците са посещавали Земята много пъти в историята й. Наблюдавахме я как се развива, в период на растеж и изобилие, когато всичко цъфтеше, както и в период на ледници и сняг, когато беше в застой. Помогнахме на хората, научихме ги да си палят огън, дадохме им инструментите, с които да развият говора и езика си. Именно това е причината нашият език да бъде толкова близък до езиците на Земята. И въпреки че никога не сме отвличали хора, това не означава, че друг не го е правил.

Поглеждам Сам. Никога не съм срещал човек, така завладян от идеята за извънземните, та чак да чете за тях и да си води записки по разни теории на конспирацията.

Точно тогава се отваря вратата и г-н Харис си мушва ухиленото лице в стаята.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, г-жо Бъртън. Налага ми се да ви отнема Марк. Журналистите от „Газет“ са тук, за да го интервюират за вестника — казва той достатъчно силно, така че всички в стаята да го чуят.

Марк става, взема си чантата и небрежно се изнизва от стаята. От вратата виждам как г-н Харис го потупва по гърба. После поглеждам към Сара. Иска ми се аз да седях на празното място до нея.

Четвъртия час имаме физкултура. Сам е в моя клас. След като се преобличаме, сядаме един до друг на пода на салона. Той е с маратонки, шорти и два-три номера по-голяма тениска. Като щъркел е, целият кокаляци, и въпреки че е нисък, прилича на върлина.

Учителят по физическо г-н Уолъс е застанал решително пред нас с разкрач колкото дължината на раменете му и стегнати юмруци на ханша.

— Добре, момчета, сега слушайте. Това може би е последният ни шанс да се раздвижим навън, така че да не пропускаме случая. Ще тичате километър и половина колкото се може по-бързо. Резултатите ви ще бъдат записани и запазени за следващото тичане през пролетта. Така че тичайте здраво!

Пистата отвън е покрита с каучук. Обикаля футболното игрище, а зад нея са някакви гори, през които, предполагам, се стига до къщата ни, но не съм съвсем сигурен. Вятърът е студен и ръцете на Сам настръхват. Той ги разтрива в опит да ги върне към нормалното им състояние.

— Тичал ли си това разстояние преди? — питам аз.

Сам кимва.

— Изтичахме го през втората седмица от началото на срока.

— Колко ти беше времето?

— Девет минути и четиридесет и четири секунди.

Поглеждам го.

— Мислех, че мършавите са бързи.

— Я млъквай! — казва той.

Тичам до Сам, като следвам гърбовете на мнозинството пред нас. Четири обиколки. Толкова пъти трябва да обиколя трасето, за да изтичам километър и половина. На половината път започвам да се отделям от Сам. Чудя се за колко време бих изминал разстоянието, ако наистина си направех усилието. Две минути, може би една, може би дори по-малко от една?

Тренировката ми се отразява страхотно и без да забележа, вече задминавам този най-отпред. Забавям се и се правя на изтощен. Тогава виждам някакво петно в бяло и кафяво, което се стрелва от храстите до входа на трибуната и се втурва право към мен. Съзнанието ми си играе с мен, мисля си аз. Обръщам поглед на другата страна и продължавам да тичам. Подминавам учителя, който държи хронометър. Извиква ми нещо поощрително, но гледа зад мен, някъде отвъд трека. Проследявам погледа му. Фиксирал е бяло-кафявото петно. То продължава към мен и изведнъж всички картини от вчера нахлуват в главата ми. Зверовете от Могадор. Сред тях имаше и малки, със зъби, които проблясваха на светлината като бръсначи, бързи създания, решени да убиват. Започвам да спринтирам.

Тичам половин обиколка в мъртвешки бяг, преди да се обърна. Зад мен няма нищо. Надбягал съм го. Минали са двадесет секунди. Тогава се обръщам и нещото се озовава точно пред мен. Явно е минало напряко през игрището. Спирам на място и успявам да фокусирам правилно. Та това е Бърни Косар! Стои на средата на пистата с изплезен език и маха с опашка.

— Бърни Косар! — извиквам аз. — Изкара ми ангелите!

Продължавам в бавен тръс, а Бърни Косар ме следва. Надявам се, че никой не е забелязал бързината, с която тичах. Спирам и се превивам, като че ли съм получил спазъм и не мога да си поема дъх. Вървя малко, после подтичвам леко-леко. Преди да завърша втората обиколка, двама вече са ме задминали.

— Смит. Какво се случи? Всички ти гълтаха праха — крещи г-н Уолъс, докато го подминавам.

Правя се, че дишам тежко.

— Имам… астма… — казвам.

Той поклаща глава неодобрително.

— А аз да взема да си помисля, че в класа си имам тазгодишния шампион по лека атлетика на Охайо.

Свивам рамене и продължавам, прекъсвайки от време на време, за да походя. Бърни Косар остава до мен — понякога ходи, понякога подтичва. Когато започвам последна първа обиколка, Сам ме настига и продължаваме да бягаме заедно. Лицето му е яркочервено.

— Та какво чете в часа по астрономия днес? — питам го. — Цяла Монтана похитена от извънземни, а?

Той се ухилва насреща.

— Да, това е теорията — казва той някак притеснено, сякаш се е изложил.

— Защо биха похитили цял град?

Сам свива рамене и не отговаря.

— Не, сериозно? — питам.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Е, според теорията правителството е разрешило на извънземните да отвличат хора в замяна на нови технологии.

— Сериозно? Какви технологии?

— Примерно чипове за супер компютри, формули за нови бомби и екотехнологии. Такива неща.

— Екотехнологии срещу живи екземпляри? Странно. Но защо им е на извънземните да отвличат хора?

— За да ни изучават.

— Но защо? Имам предвид, каква причина биха могли да имат?

— Когато настъпи Армагедон, те ще знаят слабите ни места и ще ги използват, за да ни победят по-лесно.

Отговорът му малко ме стряска — само защото сцените от миналата нощ все още ми се въртят в главата. Сещам се за оръжията в ръцете на могадорианците и за грамадните зверове.

— Няма ли да им е лесно и без това, след като вече разполагат с много по-добри бомби и технологии от нашите?

— Е, според някои хора извънземните се надяват, че ние сами ще успеем да се изтребим.

Поглеждам Сам. Той ми се усмихва, докато се мъчи да разбере дали вземам разговора на сериозно.

— Защо пък да искат сами да се избием? Откъде накъде?

— Завиждат ни.

— Завиждат на нас? Защо? Защото им изглеждаме прекалено яки пичове ли?

Сам се засмива.

— Нещо такова.

Кимвам. Тичаме в мълчание за минута. Виждам, че на Сам му е трудно и диша тежко.

— Откъде се запали по всичко това?

Той свива рамене.

— Просто хоби — отговаря той, но имам отчетливото чувство, че крие нещо.

Приключваме с разстоянието за осем минути и петдесет и девет секунди. Резултатът е по-добър от предишния на Сам. Бърни Косар следва класа обратно в училището. Другите го галят и когато влизаме, той се опитва да влезе с нас. Възможно ли е да е запаметил пътя до училище тази сутрин, докато идвахме насам? Самата мисъл звучи абсурдно.

Той остава пред вратата. Със Сам отиваме до шкафчето ми и в момента, в който успява да си поеме дъх, той издрънква още цял куп конспиративни теории една след друга, повечето от които са направо смешни. По принцип той ми допада и ми е забавен, но понякога просто ми се ще да млъкне.

* * *

Часът по трудово започва без Сара. Първите десет минути г-жа Беншоф ни обяснява какво да правим и след това поемаме към кухнята. Влизам сам, примирен с идеята, че днес ще си готвя насаме. Но в момента, в който това ми идва на ум, Сара се появява.

— Изпуснах ли нещо интересно? — пита тя.

— Около десет безценни минути с мен — казвам с усмивка.

Тя се засмива.

— Чух за шкафчето ти сутринта. Съжалявам.

— Е, ти ли сложи тора там? — питам аз.

Тя отново се смее.

— Не, разбира се, че не. Но знам, че се закачат с теб заради мен.

— Те просто имат късмет, че не съм си използвал суперсилите и не съм ги запратил в съседната държава.

Тя закачливо хваща бицепса ми.

— Да, бе, с тези големи мускули и твоите суперсили. Леле, наистина са си късметлии!

Задачата ни за часа е да направим боровинкови кексчета. Докато смесваме продуктите за тестото, Сара ми разказва за отношенията си с Марк. Били са заедно две години, докато тя не осъзнала, че колкото повече се вижда с него, толкова повече се отдалечава от родителите и приятелите си. Била просто гаджето на Марк, нищо повече. Започнала да му подражава в отношението му към хората — да бъде зла и да съди останалите, мислейки се за по-добра от тях. Започнала да пие и това се отразило на успеха й. В края на последната учебна година родителите й я изпратили за лятото при леля й в Колорадо. Там тя започнала да си прави дълги разходки в планината и да снима пейзажа с фотоапарата на леля си. Така се влюбила във фотографията и прекарала най-страхотната си ваканция — разбрала, че има много по-важни неща в живота от това да бъдеш мажоретка и да ходиш с куотърбека на футболния отбор. Когато се прибрала, скъсала с Марк и прекратила тренировките си с мажоретките. Обещала си да бъде мила и добра с всички. Марк още не го е преживял. Според нея той продължава да я смята за свое гадже и вярва, че ще се върне при него. Тя казва, че единственото около него, което й липсва, са кучетата му, с които си играела, когато му ходела на гости. Тогава й разказвам как Бърни Косар се появи неочаквано на вратата ми след онази първа сутрин в училище.

Готвим, докато си говорим. По едно време посягам към печката без ръкавица и изваждам тавата за кексчета. Тя вижда това и ме пита дали съм добре, а аз се правя, че ме боли, и тръскам ръка, сякаш съм се изгорил. Всъщност нищо не усещам. Отиваме до мивката и Сара пуска хладка вода, за да помогне на опареното място, въпреки че то не съществува. Поглежда ръката ми, а аз свивам рамене. Слагаме глазурата, когато тя ме пита за телефона ми — забелязала е, че имам само един номер вътре. Казвам й, че е на Анри и че съм си изгубил стария телефон с всичките ми контакти. Пита ме дали съм изоставил някое момиче, когато съм се преместил. Казвам „не“ и тя се усмихва, което горе-долу ме съсипва. Преди края на часа тя ми казва за наближаващия фестивал в града по случай Вси светии и че се надява да се видим там. Казвам „да, би било чудесно“, и се правя на хладнокръвен, въпреки че летя отвътре.