Питакъс Лор
Аз съм номер четири (31)

Глава 29

— Как разбра, че съм аз? — питам.

Тя поглежда към вратата.

— Опитвам се да те открия още откакто убиха Три. Но по-нататък ще ти разказвам. Първо трябва да се разкараме оттук.

— Как влезе, без да те видят?

— Мога да ставам невидима.

Усмихвам се. Същият завет, който е притежавал дядо ми. Невидимост. Способността да прави невидими и предметите, които докосва, като фокуса с къщата на втория работен ден на Анри.

— На какво разстояние оттук е домът ти? — пита тя.

— Пет километра.

Усещам как кимва в мрака.

— Имаш ли сепан? — пита тя.

— Да, разбира се. Ти нямаш ли?

Тя премества тежестта си на другия крак и се спира, преди да каже нещо, сякаш точи сила от някаква невидима същност.

— Имах — казва тя. — Тя умря преди три години. Оттогава съм сама.

— Съжалявам — казвам.

— Това е война, ще има жертви. Точно сега трябва да се махнем оттук или ще умрем и ние. Ако са в района, значи знаят къде живееш, което означава, че вече са там, така че е безсмислено да бъдем потайни, щом излезем оттук. Тези са само разузнавачи. Воините са се запътили насам. Те носят мечовете. Едва ли зверовете са много назад. Нямаме време. В най-добрия случай имаме ден. В най-лошия — вече са тук.

Първата ми мисъл: Те вече знаят къде живея. Паникьосвам се. Анри е вкъщи с Бърни Косар, а воините и зверовете може вече да са там. Втората ми мисъл: нейният сепан е мъртъв от три години. Шест е сама от толкова време, сама на чужда планета от… колко, тринадесет? Четиринадесетгодишна?

— Той е вкъщи — казвам.

— Кой?

— Анри, моят сепан.

— Сигурна съм, че е добре. Няма да го докоснат, докато си на свобода. Те искат теб и ще го използват, за да те примамят — казва Шест и вдига глава към решетъчния прозорец. Обръщаме се и поглеждаме с нея. Чифт фарове, толкова слаби, че нищо от колата не се вижда, се задават с пълна газ от завоя покрай училището, намаляват скоростта пред входа, шмугват се вътре и изчезват. Шест се обръща към мен:

— Всички врати са блокирани. Откъде другаде можем да излезем?

Замислям се и решавам, че един от прозорците без решетки в някоя друга класна стая е най-добрият ни шанс.

— Можем да се измъкнем през физкултурния салон — казва Сара. — Под подиума има коридор, който се отваря като врата на мазе на гърба на училището.

— Наистина ли? — питам.

Тя кимва и аз изпитвам чувство на гордост.

— Двамата ме хванете за ръка — казва Шест. Аз хващам дясната й, а Сара — лявата. — Бъдете колкото се може по-тихи. Докато държите ръцете ми, ще бъдете невидими. Няма да могат да ни видят, но ще ни чуват. Излезем ли навън, тичаме като луди. Никога няма да успеем да им избягаме, не и след като са ни открили. Единственият начин да им избягаме е да ги убием, всичките до последния, преди да са пристигнали и другите.

— Добре — казвам.

— Знаеш ли какво означава това? — пита Шест.

Поклащам глава. Не съм сигурен какво ме пита.

— Сега не можем да им избягаме — казва тя. — Означава, че ще трябва да се биеш.

Искам да отговоря, но тътренето, което преди чувах отвън, спира пред вратата. Тишина. Бравата се разтърсва. Номер шест си поема дълбоко въздух и пуска ръката ми.

— Толкова до безшумното измъкване — казва тя. — Войната започва сега.

Тя се втурва към вратата и тласва ръце напред, при което вратата се изкъртва от пантите си и се разбива в коридора. Нацепено дърво. Натрошено стъкло.

— Включи си светлините! — изкрещява тя.

Пускам ги. Сред отломките на счупената врата стои могадорианец. Усмихва се, докато кръвта се стича от ъгълчето на устата му, където вратата го е ударила. Черни очи, бледа кожа, сякаш слънцето никога не я е докосвало. Пещерно същество, възкръснало от мъртвите. Хвърля нещо, което не успявам да видя, и чувам как Шест изсумтява до мен. Поглеждам в очите му и изведнъж ме разкъсва приковаваща болка, която ме прави неспособен да помръдна. Пада мрак. Мъка. Тялото ми се сковава. Сцени от деня на нападението се завихрят в съзнанието ми, смъртта на жени и деца, моите дядо и баба; сълзи, крясъци, кръв, купчини горящи тела. Шест прекъсва заклинанието, като повдига могадорианеца и го запраща в стената. Той се опитва да се изправи и Шест го вдига отново, като този път го блъсва с всичка сила първо в едната стена, после в другата. Разузнавачът пада на земята, изкривен и начупен, гръдният му кош се издига още веднъж и спира. Минават една-две секунди. Тялото му се разпада на купчина пепел и това е придружено от звука, който се чува, когато изпуснеш торба пясък на земята.

— Какво, по дяволите…? — питам аз и се чудя как е възможно едно тяло да се разпадне изцяло, както това пред мен.

— Не ги гледай в очите! — изкрещява тя, пренебрегвайки смущението ми.

Сещам се за автора на „Те се разхождат сред нас“. Сега разбирам през какво е минал, когато ги е погледнал в очите. Чудя се дали е приветствал смъртта, когато най-накрая му е дошло времето, дали я е приветствал само за да се отърве от картините, които непрестанно са се въртели в главата му. Мога да си представя колко ярки щяха да станат, ако Шест не беше прекратила заклинанието.

Други двама разузнавачи се понасят към нас от края на коридора. Забулени са в облак от тъмнина, сякаш поглъщат всичко около себе си и го превръщат в мрак. Шест стои пред мен с горда осанка, стъпила здраво на земята, с високо вдигната брадичка. Тя е с пет сантиметра по-ниска от мен, но видът й я прави да изглежда с пет сантиметра по-висока. Сара стои зад мен. Двамата могадорианци спират там, където коридорът се пресича с друг, зъбите им са оголени в подигравателна усмивка. Тялото ми е напрегнато, мускулите ми горят от изтощение. Те си поемат въздух дълбоко, стържещо и аз разпознавам звука, който чухме пред вратата — дишането им, не ходенето. Наблюдават ни. В този момент друг звук изпълва коридора и могадорианците насочват вниманието си към него. Една от вратите се разтриса, сякаш някой се опитва да я отвори със сила. Проехтява звук от изстрел, последван от ритник, който отваря вратата на училището. Те изглеждат изненадани и докато се обръщат, за да избягат, в коридора изгърмяват два нови изстрела и двамата разузнавачи отхвърчат назад. Чуваме приближаващите се звуци на два чифта обувки и потракването на кучешки нокти. Шест се напряга до мен, готова за онова, което идва в нашата посока, каквото и да е то. Анри! Видели сме фаровете на неговия пикап да пристигат на територията на училището. Носи двуцевна пушка, която виждам за пръв път в живота си. До него е Бърни Косар, който се затичва към мен. Клякам и го вдигам от земята. Той започва да ме ближе енергично, а аз съм толкова развълнуван, че почти забравям да кажа на Шест кой е човекът с двуцевката.

— Това е Анри — казвам. — Моят сепан.

Анри върви напред нащрек, поглежда в класните стаи, докато ги подминава, а зад него, понесъл Лориенския сандък, върви Марк. Нямам представа защо Анри го е взел със себе си. Анри е добил побъркан вид, такъв, който говори за изтощение, страх и безпокойство. Очаквам най-лошото заради начина, по който излязох от вкъщи, някакво смъмряне, може би шамар през лицето, но вместо това той прехвърля двуцевката в лявата си ръка и ме прегръща с всичка сила. И аз го прегръщам.

— Съжалявам, Анри. Не знаех, че ще стане така.

— Знам, че не знаеше. Просто съм щастлив, че си добре. Давай да се махаме оттук — казва той. — Проклетото училище е заобиколено отвсякъде.

Сара ни отвежда до най-безопасната стая, за която може да се сети, и тя е кухнята по трудово надолу по коридора. Заключваме вратата след себе си. Шест премества три хладилника пред нея, за да не може да влезе никой, докато Анри се втурва към прозорците и спуска щорите. Сара отива право към кухнята, която обикновено използваме, отваря чекмеджето и взема най-големия касапски нож, който намира. Марк я наблюдава и щом вижда какво прави, пуска сандъка на земята и грабва нож и за себе си. Претършува и други чекмеджета, вади чук за месо и го втъква в колана на панталона си.

— Всички ли са добре? — пита Анри.

— Да — казвам.

— Ако не броим камата в ръката ми, да, добре съм — казва Шест.

Включвам слабо светлините си и поглеждам ръката й. Не се шегува. На мястото, където бицепса среща рамото, стърчи малка кама. Затова я чух да изпъшква, преди да убие разузнавача. Метнал е нож по нея. Анри се пресяга и я издърпва. Тя изсумтява.

— За щастие е просто кама — казва тя, обърнала поглед към мен. — Воините ще имат мечове, които сияят с различни видове сили.

Искам да я питам какви сили, но Анри се намесва.

— Дръж това — казва той и подава двуцевката на Марк. Той без възражения я хваща със свободната си ръка, зяпнал в изумление от всичко, на което е станал свидетел. Чудя се колко му е казал Анри. Чудя се защо въобще Анри го е довел със себе си. Поглеждам обратно към Шест. Анри притиска някаква дрипа към рамото й и тя я задържа на мястото на раната. Той идва насам, вдига сандъка и го слага на най-близката маса.

— Ето, Джон — казва той.

Без да чакам обяснения, му помагам да го отвори. Той отмества капака със замах, бърка вътре и вади плосък камък, точно толкова тъмен, колкото аурата на могадорианците. Шест, изглежда, знае за какво служи камъкът. Сваля си блузата. Под нея носи гумен костюм в черно и сиво, силно наподобяващ костюма в сребристосиньо, който видях да носи баща ми във виденията си от миналото. Тя си поема дълбоко въздух, подава ръката си на Анри. Анри забива камъка в дълбоката рана и Шест, със здраво стиснати зъби, изпъшква и се сгърчва от болка. Капчици пот избиват по челото й, лицето й е яркочервено от напрежението, сухожилията на врата й изпъкват. Анри задържа камъка там почти цяла минута. Издърпва го и Шест се превива в кръста, поемайки дълбоки глътки въздух, за да се съвземе. Поглеждам ръката й. Извън няколкото капки кръв, които все още лъщят, раната е зараснала напълно, без белег, без нищо, освен малката цепнатина в костюма.

— Какво е това? — питам аз, кимвайки към камъка.

— Това е лечебен камък — отговаря Анри.

— Такива неща съществуват ли наистина?

— На Лориен — да, но болката от лечението е двойна на първоначалната, причинена от каквото там се е случило, и камъкът работи единствено тогава, когато вредата е причинена с намерение да те нарани или убие. Освен това лечебният камък трябва да бъде използван веднага.

— Намерение? — питам аз. — Значи камъкът няма да проработи, ако, без да искам, се препъна и си пукна главата?

— Не — казва Анри. — Това с цялата идея на заветите. Защита и чистота.

— Дали действа върху Марк или Сара?

— Нямам представа — казва Анри. — И се надявам да не ни се налага да разберем.

Шест успокоява дишането си. Изправя се и опипва ръката си. Червенината по лицето й започва да се разнася. Зад нея Бърни Косар прави тегели между барикадираната врата и прозорците, които са разположени прекалено високо, за да погледне навън, но той се повдига на задни лапи и независимо от всичко се опитва да надникне, ръмжейки към нещо, което усеща, че е от другата страна. А може би е нищо, мисля си. От време на време хапе въздуха.

— Взе ли ми телефона днес, когато беше в училище? — питам Анри.

— Не — казва той. — Не съм вземал нищо.

— Не беше там, когато се върнах.

— Е, и без това нямаше да работи сега. Направили са нещо на къщата ни и на училището. Няма ток и през този щит, с който са ни покрили някак си, не проникват никакви сигнали. Всички часовници спряха. Дори въздухът изглежда мъртъв.

— Нямаме много време — казва Шест.

Анри кимва. Ухилва се леко, докато я гледа, а погледът му издава гордост, може би дори облекчение.

— Помня те — казва той.

— И аз те помня.

Анри подава ръка и Шест я стиска.

— Дявол да те вземе, хубаво е да те видя отново.

— Дявол да го вземе — поправям го аз, но той не ми обръща внимание.

— От доста време насам ви търся — казва Шест.

— Къде е Катарина? — пита Анри.

Шест поклаща глава. По лицето и се изписва печал.

— Тя не оцеля. Умря преди три години. Оттогава търся останалите, вас също.

— Съжалявам — казва Анри.

Шест кимва. Тя поглежда през стаята към Бърни Косар, който току-що е започнал да ръмжи свирепо. Изглежда, е пораснал достатъчно, защото сега главата му успява да надзърне от долния край на прозореца. Анри грабва двуцевката от земята и се приближава на метър и половина от прозореца.

— Джон, изгаси светлините си — казва той. Аз изпълнявам. — Сега, когато кажа, дърпай щорите.

Заставам отстрани на прозореца и увивам връвта два пъти около ръката си. Кимвам към Анри и над рамото му виждам Сара, запушила с длани ушите си в очакване на изстрел. Той запъва ударниците на двуцевката и се прицелва.

— Време е за разплата — казва той и после: — Сега!

Дърпам връвта и щорите политат нагоре. Анри стреля. Звукът е оглушителен, ехти в ушите ми секунди след това. Той отново запъва ударниците на пушката, държи я прицелена. Извивам тялото си, за да погледна навън. Двама разузнавачи са проснати на тревата неподвижни. Един от тях се разпада на пепел със същия кух звук както онзи в коридора. Анри стреля по другия втори път и с него се случва същото. Изглежда сякаш сенките се нарояват около тях.

— Шест, донеси един хладилник — казва Анри.

Марк и Сара наблюдават с изумление как хладилникът се понася във въздуха към нас и се настанява пред прозореца, за да препречи пътя или видимостта на могадорианците към стаята.

— По-добре от нищо — казва Анри. Обръща се към Шест: — С колко време разполагаме?

— Почти никакво — казва тя. — Имат преден пост на три часа оттук, издълбан е в планина в Западна Вирджиния.

Анри вкарва два нови патрона пушката и я щраква обратно.

— Колко патрона събира това? — питам.

— Десет — отговаря той.

Сара и Марк си прошепват нещо. Отивам при тях.

— Добре ли сте? — питам.

Сара кимва, Марк свива рамене, но нито един от двамата не знае точно какво да каже сред този ужас на ситуацията. Целувам Сара по бузата и хващам ръката й.

— Не се безпокой — казвам й. — Ще се справим.

Обръщам се към Шест и Анри:

— Защо чакат навън? — питам. — Защо не строшат някой прозорец и не се втурнат напред? Знаят, че са много повече от нас.

— Те искат само да ни задържат тук, вътре — казва Шест. — Заклещили са ни точно така, както са искали, всичките заедно, затворени на едно място. Сега чакат да пристигнат останалите, воините с оръжията, онези, които са специалисти по убийствата. В момента са отчаяни, защото знаят, че развиваме заветите си. Не могат да си позволят да прецакат нещата и да рискуват и да ни оставят да станем по-силни. Те знаят, че някои от нас вече са готови да се бият с тях.

— Тогава трябва да се махнем оттук — примолва се Сара с тих разтреперан глас.

Шест й кима окуражително. И тогава си спомням нещо, което бях забравил в цялата бъркотия.

— Чакай малко, това, че ти си тук сега и ние сме заедно, това разваля заклинанието. Ловният сезон е започнал и за всички останали — казвам. — Могат да ни убият, когато си искат.

По ужасеното изражение на Анри разбирам, че и на него му е убягнало това.

Шест кимва:

— Трябваше да рискувам — казва тя. — Не можем да продължаваме да бягаме, а на мен ми писна да чакам. Всички се развиваме, всички сме готови да отвърнем на удара. Нека не забравяме какво ни причиниха в онзи ден, а аз няма да забравя какво сториха с Катарина. Всички, които познаваме, са мъртви — нашите семейства, нашите приятели. Мисля, че възнамеряват да направят със Земята това, което направиха с Лориен, и вече са почти готови. Да си седим и да не правим нищо, означава да допуснем същата разруха, същата смърт и опустошение. Защо да се крием и да позволяваме това да се случи? Ако тази планета умре, ние умираме с нея.

Бърни Косар все още лае към прозореца. Почти искам да го пусна навън, да видя какво може да направи. Устата му се пени, зъбите му са оголени, косъмчетата по гръбнака му са се изправили. Кучето е готово, мисля си. Въпросът е ние дали сме.

— Е, тъй или иначе си тук — казва Анри. — Да се надяваме, че останалите са в безопасност; да се надяваме, че могат да се грижат за себе си. И двамата ще разберете веднага, ако не могат. Колкото до нас, войната е на прага ни. Не сме я искали, но след като вече е тук, нямаме друг избор, освен да я пресрещнем лице в лице с пълна сила — казва той. Вдига глава и ни поглежда, а бялото на очите му лъщи през мрака на стаята. — Съгласен съм с теб, Шест — продължава той. — Настъпи моментът.