Питакъс Лор
Аз съм номер четири (30)

Глава 28

— Добре ли сте, г-н Смит? — пита директорът.

Поглеждам нагоре към него. Опитва се да си придаде най-загрижения вид, на който е способен, вид, който трае само секунда, преди зъбатото му ухилване да се върне на лицето му.

— Не, г-н Харис — казвам. — Не съм добре.

Вдигам листа хартия от земята. Прочитам го отново. Откъде е дошъл? Това някакъв майтап с нас ли е? Няма нито телефонен номер, нито адрес, нито име. Нищо освен пет думи и въпросителен знак. Поглеждам нагоре през прозореца. Пикапът на Анри е паркиран, ауспухът дими. Поглеждам обратно към екрана на компютъра. Статията е публикувана в 11:59, преди близо два часа. Удивен съм, че на Анри му е отнело толкова време, за да дойде. Обзема ме някакъв световъртеж. Чувствам, че се олюлявам.

— Имате ли нужда от сестрата? — пита г-н Харис.

Сестрата, мисля си. Не, нямам нужда от сестрата. Кабинетът на сестрата е до кухнята по трудово. Това, от което се нуждая, г-н Харис, е да върна времето петнадесет минути назад, преди да пристигне отговорникът на коридора. Сара трябва да е сложила вече пудинга на печката. Чудя се дали вече кипи? Тя гледа ли към вратата в очакване да се върна?

Слабото ехо от затръшването на училищната врата стига до кабинета на директора. Петнадесет секунди до идването на Анри. После към пикапа му. После вкъщи. После къде? Към Мейн? Мисури? Канада? Друго училище, ново начало, още едно ново име.

Не съм спал почти тридесет часа, но едва сега усещам изтощението. Но тогава нещо друго идва с него и в тази половин секунда между инстинкта и действието, реалността, че заминавам завинаги, без да мога да се сбогувам, е прекалено тежка, за да я понеса. Очите ми се стесняват, лицето ми се извива в агония и без да мисля, без да знам наистина какво правя всъщност, скачам над бюрото на г-н Харис и минавам през прозореца, като разбивам шлифованото стъкло, което се пръсва на милиони малки парченца зад мен. Следва ужасен писък.

Краката ми се приземяват на тревата отвън. Обръщам се надясно и хуквам през училищния двор, а класните стаи от дясната ми страна се сливат в едно размазано петно, после през паркинга и право в гората, която се намира зад бейзболното игрище. По челото и лакътя ми има рани от стъклото. Дробовете ми горят. Майната й на болката. Продължавам, а листът е все още в дясната ми ръка. Набутвам го в джоба си. Защо могадорианците биха изпратили факс? Защо просто не дойдат? Та нали това е тяхното основно преимущество — да пристигат неочаквано, без предупреждение? Предимството на изненадата.

Правя рязък десен завой по средата на гората, минавам на зигзаг през дървесния гъсталак, накрая гората свършва и започва поле. Преживящи крави гледат с празни очи, докато профучавам край тях. Стигам до вкъщи преди Анри. Бърни Косар го няма никъде. Влизам с трясък през вратата и спирам на място. Дъхът ми засяда в гърлото. На кухненската маса, пред отворения лаптоп на Анри седи човек, за когото веднага решавам, че е един от тях. Те са ме изпреварили, измислили са го така, че да съм сам, без Анри. Човекът се обръща, а аз стисвам юмруци, готов за бой.

Но това е Марк Джеймс.

— Какво правиш тук? — питам.

— Опитвам се да разбера какво става — казва той, а очите му ясно излъчват уплаха. — Кой, по дяволите, си ти?

— За какво говориш? — питам.

— Виж — казва той, като сочи екрана на компютъра.

Отивам до него, но не поглеждам монитора — очите ми се фокусират в белия лист до компютъра. Той е точно копие на листа в джоба ми, само хартията му е по-дебела от тази на факса. Тогава забелязвам и нещо друго. В края на копието на Анри с много малки ръкописни букви е изписан телефонен номер. Едва ли биха очаквали да им се обадим. „Да, аз съм номер четири. Аз съм тук и ви чакам. Бягаме от десет години, но моля ви, елате да ни убиете сега; няма да се съпротивляваме“. Няма никаква логика.

— Това твое ли е? — питам.

— Не — казва той. — Но беше доставено по „Юпиес“ в същото време, когато пристигнах тук. Баща ти го прочете, докато му показвах видеото, и после се втурна навън.

— Какво видео? — питам.

— Гледай — казва той.

Поглеждам компютъра и виждам, че е изкарал „Ютюб“. Пуска клипчето. Видеото е неясно, с ниско качество, сякаш е било заснето с нечий телефон. Веднага разпознавам къщата му, предната й част е в пламъци. Камерата трепери, но може да се чуе лаят на кучетата, както и сподавените възклицания на тълпата. Тогава един човек се откъсва от навалицата, тръгва покрай къщата и я заобикаля. Камерата увеличава задния прозорец, откъдето идва лаят. Лаенето спира и аз затварям очи, защото знам какво ще последва. Минават около двадесет секунди и в момента, в който политам през прозореца със Сара в едната ръка и кучето в другата, Марк натиска бутона за спиране на видеото. Камерата е фокусирана и нашите лица се виждат прекрасно.

— Кой си ти? — пита Марк.

Пренебрегвам въпроса му и вместо това задавам свой:

— Кой засне това?

— Нямам представа — отговаря той.

Чакълът изпуква под гумите на пикапа пред къщата, когато Анри спира. Изправям се и първият ми инстинкт е да побягна, да се разкарам от къщата и да се върна в училище, където знам, че Сара ще остане до по-късно, за да проявява снимки. На клипа лицето й си личи точно толкова, колкото и моето, което я поставя в точно толкова голяма опасност, колкото и мен. Но нещо ме спира да избягам; вместо това заставам от другата страна на масата и чакам. Вратата на пикапа се затръшва. Анри прекрачва прага на къщата пет секунди по-късно, а Бърни Косар се стрелва пред него.

— Ти ме излъга! — казва той от вратата, има строго изражение, а мускулите на челюстта му са изпънати.

— Аз лъжа всички — казвам. — Научих го от теб.

— Не се лъжем взаимно! — изкрещява той. Погледите ни остават приковани един в друг.

— Какво става? — пита Марк.

— Няма да тръгна, без да намеря Сара — казвам аз. — Тя е в опасност, Анри!

Той поклаща глава към мен.

— Не е сега моментът за сантименталности, Джон. Това тук виждаш ли го? — казва той, минава през стаята, вдига листа и го размахва пред мен. — Откъде, по дяволите, мислиш, че се е взело това?

— Какво, по дяволите, се случва? — почти изревава Марк.

Не обръщам внимание на листа и Марк и продължавам да гледам Анри в очите.

— Да, виждал съм го и затова трябва да се върна в училище. Ще я разпознаят и ще тръгнат след нея.

Анри се запътва към мен. След втората му крачка аз повдигам ръка и го спирам на място, на около три метра от мен. Той се опитва да продължи да ходи, но аз го задържам там, където е.

— Трябва да се махнем оттук, Джон — казва той с болезнен, почти молещ тон на гласа.

Докато го държа на разстояние, тръгвам назад към стаята си. Той спира с опитите да ходи. Не казва нищо, докато стои там и ме гледа с болка в очите — поглед, който ме кара да се чувствам по-зле от всякога. Изпитвам нуждата да погледна на другата страна. Когато стигам до вратата, очите ни отново се срещат. Раменете му са увиснали, ръцете му са отстрани, сякаш не знае какво да прави със себе си. Просто ме е зяпнал, гледа, сякаш ще се разплаче.

— Съжалявам — казвам аз, с което си давам достатъчно преднина да избягам, след това се обръщам, затичвам се през стаята си, грабвам един нож от чекмеджето, с който чистех риба, когато живеехме във Флорида, скачам от прозореца и изхвърчавам в гората. Следва ме лаят на Бърни Косар, нищо друго. Тичам около километър и половина и спирам на голямото сечище, където със Сара правехме снежни ангели. Нашето сечище, както го нарече тя. Сечището, на което щяхме да си правим нашите летни пикници. В гърдите ми назрява болка при мисълта, че няма да съм тук през лятото, болка, която е толкова силна, че се превивам и стисвам зъби. Само да можех да й се обадя и да я предупредя да се махне от училището. Телефонът ми заедно с всичко останало е в шкафчето ми. Ще се погрижа за безопасността й и тогава ще се върна при Анри и ще напуснем.

Обръщам се и се затичвам към училище, тичам с най-голямата бързина, която дробовете ми позволяват. Стигам точно когато бусчетата се разотиват от площадката. Наблюдавам ги от края на гората. Пред прозореца на директорския кабинет стои Хобс, който измерва голямо парче шперплат, за да замести стъклото, което аз счупих. Забавям дишането си, старая се истински да си прочистя ума. Гледам как колите се изнизват навън, докато остават само няколко. Хобс покрива дупката, изчезва в училището. Чудя се дали не са го предупредили за мен, дали не са го инструктирали да повика полицията, ако ме види. Поглеждам си часовника. Въпреки че е само 3:30, тъмнината, изглежда, е дошла по-бързо от обикновено, тъмнина, пропита от плътност, тъмнина, която е тежка, поглъщаща. Лампите на площадката са светнали, но дори те са приглушени и унили.

Излизам от гората и прекосявам бейзболното игрище, за да стигна до площадката. Около десетина коли са останали там. Вратата към училището вече е заключена. Хващам я, затварям очи, фокусирам се и ключалката щраква. Влизам, но не виждам никого. Само половината от светлините на коридора са включени. Въздухът е тих и неподвижен. Чувам отнякъде шума от машина за чистене на под. Завивам към фоайето и пред мен изниква вратата на тъмната стая за фотография. Сара. Тя щеше да прояви няколко снимки днес. Минавам покрай шкафчето си и го отварям. Телефонът ми не е вътре, шкафчето е съвсем празно. Някой, да се надяваме Анри, го е взел. Стигам тъмната стая, без да видя нито един човек. Къде са спортистите, членовете на училищния състав, учителите, които често остават до късно, за да проверяват контролни или да правят там каквото си правят? В костите ми се прокрадва лошо предчувствие и ме хваща страх, че вече се е случило нещо ужасно със Сара. Притискам ухо към вратата на тъмната стая, за да чуя нещо, но не чувам нищо, освен бръмченето на машината за чистене на под, идващо от далечината на коридора. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да отворя. Заключена е. Отново слагам ухо и почуквам леко. Никой не отговаря, но долавям леко шумолене от другата страна. Поемам си дълбоко въздух, напрягам се при мисълта за това, което може да намеря вътре, и отключвам вратата.

Стаята е тъмна като в рог. Пускам светлините си и замахвам с ръце първо в едната посока, а после и в другата. Нищо не виждам и решавам, че стаята е празна, но в ъгъла забелязвам съвсем леко раздвижване. Прикляквам, за да погледна, и под тезгяха, опитвайки се да остане незабелязана, стои Сара. Отслабвам светлините, за да види, че съм аз. Тя поглежда нагоре изпод сенките, усмихва се и въздъхва от облекчение.

— Те са тук, нали?

— И да не са, скоро ще бъдат.

Помагам й да стане от пода, а тя ме прегръща и стиска така силно, че изглежда сякаш никога няма да ме пусне.

— Дойдох тук след осмия час и когато свършиха останалите часове, от коридорите започнаха да се разнасят тези странни звуци. И стана наистина тъмно, така че се заключих тук и останах под тезгяха, защото бях прекалено изплашена, за да помръдна. Просто знаех, че нещо не е наред, особено след като чух, че си скочил през прозореца, а и телефонът ти не отговаряше.

— Много добре си постъпила, но сега трябва да се разкараме оттук, и то веднага.

Излизаме от стаята, хванати за ръце. Светлините в коридора изгасват и мрак поглъща цялото училище, въпреки че залезът е след около час. След десетина секунди те се включват отново.

— Какво става? — прошепва Сара.

— Не знам.

Вървим по коридора колкото се може по-тихо, а всеки шум, който все пак издадем, звучи притъпено, глухо. Най-краткият път за навън е през задната врата, която излиза на паркинга на учителите, и когато се отправяме нататък, шумът от машината за чистене на под се усилва. Предполагам, че ще се сблъскаме с Хобс. Предполагам, че знае, че аз съм този, който счупи прозореца. Ще ме парира ли с метлата? Наредили ли са му да се обади в полицията? Май вече няма значение.

Щом стигаме задния коридор, светлините изгасват. Спираме и изчакваме да се включат отново, но това не се случва. Машината за миене на пода продължава с равномерното си бучене. Не я виждам, но знам, че е само на около шест метра от нас в непрогледния мрак. Странно ми е, че тя продължава да работи, че Хобс продължава да чисти в тъмнината. Пускам светлините си, Сара оставя ръката ми и застава зад мен с ръце на ханша ми. Първо намирам щепсела на стената, после кабела, после и самата машина. Стои на едно място, блъскайки се в стената, без надзор, на самотек. Паниката ме помита, а страхът идва малко след нея. Сара и аз трябва да се разкараме от училището.

Дърпам кабела от контакта и машината спира, заглушена от мекото бучене на тишината. Загасвам светлините си. Някъде в далечината на коридора бавно проскърцва отваряща се врата. Приклякам с гръб, опрян в стената, а Сара държи здраво ръката ми. И двамата сме прекалено изплашени, за да кажем и дума. Инстинктът ми ме накара да дръпна кабела, за да спра машината, а сега импулсът ми е да го включа обратно, но знам, че това ще ни издаде, ако са тук. Затварям очи и се напрягам да чуя нещо. Скърцащата врата спира. Изведнъж покрай нас преминава мек ветрец. Едва ли има отворен прозорец. Възможно е вятърът да идва от прозореца, който счупих. Вратата се затръшва, чупи се някакво стъкло и се разбива на пода. Сара изпищява. Нещо профучава покрай нас, но не виждам какво е и не държа да разбирам. Дръпвам Сара за ръката и се втурвам по коридора. Разбивам вратата с рамо и излизам тичешком на паркинга. Сара зяпва и двамата се заковаваме на място. Дъхът ми спира и тръпки преминават по гръбначния ми стълб. Паркингът е празен, лампите все още светят, но мъжделиво и в тежкия мрак изглеждат зловещо. И двамата го виждаме под най-близката лампа, с шлифер, развян на вятъра, с шапка, нахлупена толкова ниско, че не мога да му видя очите. Той повдига глава и ми се ухилва.

Сара стиска още по-здраво ръката ми. И двамата отстъпваме крачка назад и се препъваме в желанието си да избягаме. Останалото разстояние го минаваме, крачейки назад като раци, докато не се удряме във вратата.

— Хайде — изкрещявам и скачам на крака. Сара се изправя до мен. Пробвам ключалката, но вратата се е заключила автоматично след нас.

— По дяволите! — извиквам.

С ъгълчето на окото си виждам още един, който отначало стои на място. Гледам как прави първата си крачка към мен. Зад него има още един. Могадорианците. След всичките тези години най-накрая са тук. Опитвам се да се концентрирам, но ръцете ми треперят прекалено силно, за да отворя вратата. Усещам ги как напират, как затварят обръча си около нас. Сара се притиска плътно до мен и усещам, че трепери.

Не мога да се концентрирам достатъчно, за да отключа. Какво се случи с ловкостта ми под напрежение, с всички тези тренировки в задния двор? Не искам да умра, мисля си аз, не искам да умра.

— Джон — казва Сара, а в гласа й личи такъв страх, че очите ми се облещват и присвиват с решителност.

Ключалката щраква. Вратата се отваря. Сара и аз влизаме и я затръшваме след нас. От другата страна се чува тъп удар, сякаш някой от тях я е ритнал. Затичваме се надолу по коридора. Преследват ни шумове. Не знам дали някои от могадорианците не са в училището. Отстрани се чупи още един прозорец и Сара изпищява, стресната.

— Трябва да сме тихи — казвам.

Опитваме се да отворим няколко врати на класни стаи, но всичките са заключени. Не мисля, че имам достатъчно време, за да се справя с бравата на някоя от тях. Някъде наоколо се трясва врата и не мога да позная дали е било пред нас, или зад нас. Шумовете ни следват по петите, приближават се, изпълват ушите ни. Сара ме хваща за ръката и се втурваме да тичаме още по-бързо, докато умът ми препуска напред, за да си припомни плана на сградата, така че да не ми се налага да включвам ръцете си, да издавам присъствието ни. Най-накрая една от вратите се отваря и ние падаме с главите напред в стаята. Това е кабинетът по история, намира се от лявата страна на сградата и гледа към нисък хълм. Поради това, че се намира на шест метра височина, има решетки на прозорците. Мракът се притиска силно към стъклото и не прониква никаква светлина. Тихо затварям вратата и се надявам, че не са ни видели. Минавам по стените със светлините си и бързо ги изключвам. Сами сме и се скриваме под бюрото на учителя. Опитвам се да си поема въздух. От двете страни на лицето ми се стича пот и ми люти на очите. Колко от тях са тук? Видях поне трима. Едва ли те са единствените наоколо. Дали са довели и зверовете със себе си, малките невестулки, от които журналистите в Атенс се бяха наплашили така силно? Ще ми се Анри да беше тук или дори Бърни Косар.

Вратата се отваря бавно. Затаявам дъх и се заслушвам. Сара се обляга на мен и се прегръщаме. После се затваря много тихо и бравата щраква. Не следват никакви стъпки. Дали просто не са отворили вратата, колкото да си подадат главите, за да проверят дали сме вътре? Дали са продължили, без да влязат? Откриха ме след толкова много време; едва ли са толкова мързеливи.

— Какво ще правим? — прошепва Сара след тридесет секунди.

— Не знам — прошепвам в отговор.

Стаята е обгърната от тишина. Каквото и да е отворило вратата, сигурно си е отишло или чака отвън в коридора. Знам обаче, че колкото по-дълго седим, толкова повече от тях ще пристигнат. Трябва да се разкараме оттук. Ще трябва да рискуваме. Поемам си дълбоко дъх.

— Трябва да се махнем — прошепвам. — Тук не сме в безопасност.

— Но те са отвън.

— Знам и няма да се махнат. Анри си е вкъщи и е точно толкова застрашен, колкото сме и ние.

— Но как ще се измъкнем?

Нямам представа, не знам какво да кажа. Има само един път за бягство и той е пътят, по който влязохме. Ръцете на Сара продължават да ме обгръщат.

— Ние сме неподвижна мишена, Сара. Ще ни открият и когато го сторят, всичките ще се съберат. Тръгнем ли, поне ще разполагаме с предимството на изненадата. Ако успеем да се измъкнем от училището, мисля, че ще мога да запаля някоя кола. Ако не успея, ще трябва да си пробием път с бой.

Тя кимва в съгласие.

Поемам си дълбоко въздух и излизам изпод бюрото. Посягам за ръката на Сара, която се изправя до мен. Заедно правим една крачка колкото се може по-тихо. После още една. Отнема ни цяла минута, докато прекосим стаята, а в мрака не ни пресреща нищо. От ръцете ми излиза много леко сияние, излъчват съвсем слаба светлина, колкото да не се блъснем в някой чин. Втренчвам се във вратата. Ще я отворя, ще взема Сара на рамене и ще тичам с всичка сила и с включени светлини надолу по коридора, навън от училището и към паркинга, а ако това не се получи — към гората. Познавам добре пътя до вкъщи. Те вече са повече, но със Сара имаме предимството да сме домакини на терена.

Докато наближаваме вратата, усещам сърцето ми да тупти така силно, че ме хваща страх да не би могадорианците да го чуят. Затварям очи и бавно посягам към дръжката. Сара се напряга, стиснала е ръката ми с всичка сила. Когато пръстите ми вече са на сантиметър от бравата, толкова близо, че усещам студенината й, нещо ни сграбчва в гръб и ни поваля на земята.

Опитвам се да изкрещя, но ръка покрива устата ми. Страхът нахлува в мен с бясна скорост. Усещам как Сара се опитва да се измъкне от хватката и аз правя същото, но тя е прекалено здрава. Никога не съм очаквал могадорианците да са по-силни от мен. Ужасно много съм ги подценявал. Сега няма никаква надежда. Провалих се. Провалих и Сара, и Анри, и съжалявам за това. Анри, надявам се, че няма да се дадеш толкова лесно, колкото аз.

Сара диша тежко, а аз се опитвам да се освободя с цялата си мощ, но не мога.

— Шшшшт, спри да се бориш — прошепва гласът в ухото ми. Момичешки глас. — Те са навън и чакат. И двамата трябва да пазите тишина.

Това е момиче, точно толкова силно, колкото мен, ако не и повече. Не разбирам. Хватката й се отпуска и аз се обръщам и заставам с лице към нея. И двамата се разглеждаме един друг. Под сиянието на ръцете си виждам лице, няколко години по-възрастно от моето. Лешникови очи, високи скули, дълга тъмна коса, вързана на опашка, широка уста, характерен нос, матова кожа.

— Коя си ти? — питам аз.

Тя поглежда към вратата, все още мълчи. Съюзник, мисля си аз. Някой друг освен могадорианците знае, че съществуваме. Някой е тук, за да помогне.

— Аз съм номер шест — казва тя. — Опитах се да стигна дотук преди тях.