Майкъл Скот
Некромантът (58)

Глава 58

— Джош.

— Събуди се.

— Джош. Събуди се.

— Джош.

 

И Джош се събуди, чувайки гласовете на Никола и Пернел Фламел, които кънтяха в главата му.

Спомняше си, че бе легнал на неудобната кушетка в къщичката за гости на Прометей; после сънуваше… дълъг, отегчителен сън.

Или пък не беше сън?

Сега седеше на висок стол в модерно обзаведен апартамент, а доктор Джон Дий и почти познатата млада жена от съня му го гледаха.

— Ти си буден! — каза Дий. Звучеше изненадано.

Объркването отстъпи място на страха, който бързо се превърна в гняв.

— Какво сте направили с мен? — Джош инстинктивно грабна Кларент от масата и скочи от стола, стиснал меча с две ръце. Веднага усети как познатата топлина потече по тялото му и аурата му започна да се втвърдява в златна броня около него. Той се озърна бързо, опитвайки се да се ориентира. — Къде съм? Къде е сестра ми? Какво сте направили със Софи?

Притиснал Сборника към гърдите си, Дий се приближи до самия връх на протегнатото острие.

— Помниш ли съня си, Джош? Съня за дългото шофиране?

Джош направи крачка назад и кимна.

Дий пристъпи напред.

— Не беше сън.

— Какво направи — някакво заклинание ли ми направи? — попита той, ужасен от тази мисъл.

Дий сви рамене.

— Не ми харесва думата заклинание — толкова е старомодна. Всъщност помолих Марс Ултор да те призове. Ти си свързан с него и ще останеш свързан до края на живота си.

— Къде съм? — попита Джош, макар че вече подозираше какъв е отговорът.

— Знаеш къде си: в Сан Франциско, точно под кулата „Койт“, в офисите на моята компания „Енох Ентърпрайзис“.

Кларент трепереше в хватката на Джош. Около ръцете му до лактите се бяха образували златни ръкавици, но металът по дланите и пръстите му, където стискаше меча, бе оцветен в ръждивочервено.

— Благодаря ти, че дойде — продължи Дий, усмихвайки се, като че ли всичко това бе нещо съвсем обикновено. Извърна се леко назад. — Това е госпожица Вирджиния Деър.

Жената кимна, но не се усмихна. Джош забеляза, че тя държи в ръката си дървена пръчка — приличаше на флейта.

— Госпожица Деър, също като мен, е безсмъртна. — Дий побърза да се обърне към Джош. — Как мислиш, на теб това би ли ти харесало? Искаш ли да станеш безсмъртен?

Джош премигна изненадано. Докато слушаше Никола, а после Скатах и Ифа да говорят за безсмъртието, той смътно се бе чудил какво ли ще е да живее вечно, но никога не бе мислил сериозно върху това.

— Не съм сигурен — каза.

— Аз не мога да те направя безсмъртен, нито пък Вирджиния, но познаваме Древни, които биха могли да ти дадат този дар — продължи Дий. — Всъщност Марс вероятно би те направил безсмъртен, ако го помолиш.

Вече напълно объркан от странната ситуация, Джош премести поглед от Магьосника към жената.

— Не съм сигурен, че…

— Прекалено е млад, за да става безсмъртен — каза рязко Вирджиния. — Още е момче. Ще си остане момче завинаги. Попитай го пак след пет години.

Дий се усмихна. Сивите му очи блестяха.

— След пет години. Да, каква добра идея! Тогава ще ти поставим този въпрос. Помисли си — каза той нехайно. — Да бъдеш вечно на двайсет и една.

— Искам да си вървя — каза Джош и се огледа за изхода.

— Разбира се. — Магьосника посочи с ръката, в която държеше Сборника. — Ей там има асансьор, а в ъгъла — стълбище.

Джош премигна изненадано.

— И мога да си тръгна просто така? — попита той.

— Разбира се. — Дий се изсмя. — Джош, аз не съм твой враг. Никога не съм бил твой враг. При последната ни среща ти казах кои са семейство Фламел — или по-точно какви са. Нали?

Джош кимна и бавно сведе меча.

— Ти си прекарал с тях колко — седмица? Предполагам, че сам си открил някои неособено приятни неща за тях. — Джош кимна отново. — А въпросът, разбира се, е: за какво още са те лъгали?

— Научихме за другите близнаци — призна Джош. Отново усети голямата разлика между Дий и Фламел. Алхимика винаги му говореше отвисоко; Магьосника разговаряше с него като с равен.

— Казаха ли ти колко са били?

Джош поклати глава.

— Останах с впечатлението, че е имало около десетина.

Дий поклати глава.

— Стотици — каза той. — Или поне за толкова знаем. Когато не успееха да намерят близнаци, те тръгваха да дирят отделни хора със златни и сребърни аури — а когато не откриваха златни, взимаха какъвто цвят успеят да докопат: бронзови, оранжеви, дори червени; а нямаше ли сребърни, използваха сиви, алабастрови или дори бели. Някои от децата охотно тръгваха с тях, други бяха купувани, а някои дори отвличани.

— Какво е станало с тези деца? — попита Джош с ужасен шепот. — Фламел каза, че някои са оцелели.

— Фламел лъже.

— Кажи ми какво е станало с тях! — настоя Джош и гласът му се извиси до вик.

Дий се извърна, клатейки глава.

— Прекалено е ужасно дори да мисля за това. Ти попита ли Алхимика?

— Той не ни даде истински отговор.

— Е, това ти казва всичко, което ти е нужно — рече Дий. — Джош, нека ти повторя: аз не съм твой враг. Винаги съм бил честен и откровен с теб. И ще признаеш, че винаги съм отговарял на въпросите ти. Можеш ли да кажеш същото за Алхимика и жена му?

Джош поклати глава. Изведнъж се уплаши — ужаси се — от това, че сестра му още бе при Фламел и останалите. Трябваше да я измъкне от ръцете им. Прониза го една внезапна мисъл.

— Ами армията от чудовища на Алкатраз?

— Да, вярно е, на острова има зверове. Но Алкатраз е и винаги е бил затвор, Джош. Когато някой като мен попадне на чудовище, бродещо по този свят, го хващаме и го затваряме на острова. Ето защо Пернел — която е не по-малко ужасна от всяко чудовище — беше там.

Кларент вече сочеше към пода и повечето злато се бе оттекло от ръцете на Джош. Само върховете на пръстите му оставаха метални и кървавочервени там, където докосваха каменния меч.

— Защо ме призова?

— Първо, за да те откъсна от влиянието на Алхимика и Вълшебницата, така че да можеш да разсъждаваш сам и да вземаш собствени решения. И второ, за да ти направя едно предложение. — Дий постави Сборника на масата и прекоси стаята, за да се отпусне върху един диван. Все още стиснал Кларент, Джош го последва и седна срещу него. Вирджиния ги заобиколи и застана зад Дий.

— Ти си Злато, Джош. Чисто Злато. В цялата човешка история е имало може би десетина души с чисто златна аура: Тутанкамон, Монтесума^[1], Аския^[2], Осей Туту^[3], Мидас, Язон и дори създателят на Сборника, самият Авраам. За по-малко от седмица ти беше пробуден и обучен на Водна и Огнена магия. — Дий поклати глава. — Това е изумително. Но сега трябва да вземеш решение. Трябва да си наясно на чия страна се бориш.

Джош остави меча на пода и зарови лице в дланите си.

— Не знам какво да мисля — каза той, объркан и нещастен. — Просто не знам. Когато говоря с Фламел… оставам с впечатлението, че ти си злодеят… но пък, когато говоря с теб, звучиш толкова разумно. Мисля, че май ти вярвам. Но не съвсем — добави той бързо.

— Разбирам — каза меко Дий. — Наистина. — Той замълча за кратко, а после се приведе напред, опрял лакти на коленете си. — Има нещо, което мога да направя за теб — дар, който ще ти позволи сам да различиш истината.

Джош вдигна глава и се намръщи, спомняйки си внезапно нещо.

— Когато пристигнах тук… ти спомена, че си можел да ме научиш на една от най-могъщите магии — такава, на която дори Никола не можел да ме научи. — Той млъкна, опасявайки се да продължи. — Или съм го сънувал?

— Не, не си го сънувал. — Дий се изправи и изтупа ръце. — Има едно изкуство, което легендарният алхимик никога не е усвоил.

Джош също стана.

— Защо? — попита той.

— Защото твоят приятел Никола не е нито толкова могъщ, нито толкова умен, колкото му се иска да изглежда. — Очите на Дий искряха. — Джош, аз мога да ти дам силата да съживяваш мъртвите, да говориш с тях, да ги командваш.

Джош премигна.

— Мъртвите… — започна той, без да е съвсем сигурен какво мисли за това. Не му звучеше като особено голям дар.

— Помисли си само. — Дий сграбчи Джош за ръцете и струйки от жълтата му аура се увиха около китките на момчето като мънички змии. — Ще можеш да разпиташ всички мъртъвци, от всяко време, за семейство Фламел. Да им задаваш каквито въпроси пожелаеш — и те ще са длъжни да ти казват само истината. Докато ги поддържаш живи, ти си техен господар и те трябва да ти се подчиняват. Намери хора, които познават семейство Фламел — или дори които познават мен, — и ги разпитай. Ще можеш сам да определиш каква е истината. А после ще решиш за кого искаш да се биеш.

От всички тези възможности Джош направо онемя. Накрая запита невярващо:

— Всеки ли?

— Всеки. — Дий кимна. — Имаш нужда само от съвсем мъничко парченце кост.

— Или късче от дреха, или бижу — обади се тихо Вирджиния Деър. — Или меч, който са носили — добави тя, като посочи лежащото в краката му оръжие.

— Ти така ли съживи съществата в Охай? — попита Джош Магьосника.

— Да.

— Помня, че беше съживил животни. Ще мога ли да върна динозаврите?

— Да. Ще можеш да върнеш към живот всичко мъртво. Това е невероятна сила — каза Дий. — Искаш ли да я овладееш?

— Да — отговори жадно Джош. — Какво трябва да направя?

— Е, като начало можеш да ми помогнеш да разчистя мебелите. Както изглежда, госпожица Деър не мести мебели.

Джош помогна на Дий да изтика един тежък диван до стената.

— Как се нарича тази магия и защо разчистваме пода?

— Ще те направя некромант, Джош. — Дий се усмихна. — При обикновени обстоятелства щяха да са ми нужни десетилетия, за да те обуча, но има някой, който може да ти даде тази дарба мигновено. Трябва само да я призовеш. — Той посочи към разчистения под. — Тя в момента пътува през едно далечно Сенкоцарство, но можем да я повикаме обратно тук.

— Древна ли е?

— Нещо по-добро от Древна: Архонтка. Ще призовем Коатликуе, Майката на всички богове.