Майкъл Скот
Некромантът (34)

Глава 34

— Добре дошли в „Пойнт Рейес“^[1] — каза Нитен.

Софи и Джош погледнаха през прозорците на колата. Не се виждаше нищо. Макар че когато тръгнаха от Саусалито, грееше ярко слънце и това продължи през по-голямата част от пътуването им по магистрала 101 и булевард „Сър Франсис Дрейк“, малко преди да минат през Инвърнес, бяха започнали да се появяват мъгляви пипалца. После, със стряскаща внезапност откъм морето плъзна гъста мъгла, която обви пейзажа в облаци с дъх на сол.

Джош натисна бутона за сваляне на стъклото. Въздухът, който нахлу в колата, бе студен, но момчето подаде глава навън и се опита да различи нещо в полумрака.

— Затвори прозореца — сопна се Ифа. — Ще замръзна.

— Ти си вампирка на десет хиляди години — каза Софи с усмивка, развеселена от реакцията на жената. — Не би трябвало да усещаш студа.

— Мразя тази влага — изсумтя Ифа. — Ето защо винаги съм предпочитала места с топъл климат.

Пернел се размърда. Никола дремеше, отпуснал глава на рамото й.

— Мислех, че вашата раса не се влияе от климата.

— Някои, може би — каза Ифа. — Но не и аз. — Тя вдигна ръка и запретна ръкава си. Косъмчетата по бледата й плът бяха настръхнали. — Защо мислиш, че двете със Скатах напуснахме Шотландия и не се върнахме повече? Не можехме да понасяме дъжда.

Джош прибра главата си и натисна бутона, за да вдигне стъклото. В косата му блестяха капки студена влага. Той погледна към Нитен, а после посочи към гъстата мъгла, кълбяща се пред колата.

— Не мислиш ли, че трябва да намалиш? — рече той нервно.

— Аз изобщо не мога да видя пътя — как разбираш накъде отиваме?

Очите на Нитен не помръднаха, но лека усмивка изкриви устните му.

— Не се нуждая от очите си, за да разбера накъде отивам.

— Нямам представа какво означава това — рече Джош. — Някакъв нинджа трик ли е?

Нитен стрелна Джош с предупредителен поглед.

— Каквото и да правиш, не споменавай…

Беше прекалено късно. На задната седалка Ифа се размърда.

— Нинджи — изфуча тя. — Защо всички са се вманиачили по тези нинджи? Те никога не са били толкова добри. А и бяха страхливци, които се промъкват по черни пижами, за да пронижат жертвите си с отровни стрелички. Мразя нинджите — те нямат чест.

— Скатах каза, че се опитала да ги обучава, но те никога не са били толкова добри — добави Софи.

— Трябваше да стои далеч от тях — сопна се Ифа. — Те бяха нейни ученици, докато не решиха, че са узнали всичките й тайни, а после се опитаха да я убият. — Тя нададе приглушен смях.

— Това беше грешка — добави мрачно.

— Какво стана? — попита Джош, но Ифа извърна лице към прозореца с отнесен поглед. Той погледна към шофьора. — Какво стана? — попита пак. Любопитно му беше; винаги бе смятал нинджите за страхотни и сега имаше възможност да научи нещо за тях от човек, който в действителност ги е виждал и се е бил с тях.

— Не ти трябва да знаеш — промърмори Нитен. — Когато Скатах приключи с тях, Ифа настоя да догонят малцината оцелели.

— Дребният мъж посочи през предното стъкло, сменяйки темата. — Какво виждаш?

— Мъгла — каза Джош.

— Погледни пак — подтикна го Нитен.

Джош се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.

— Няма нищо за виждане — каза той накрая, като се мъчеше да разбере накъде клони японският безсмъртен.

— Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш — отбеляза Нитен. Надигна леко глава и посочи с брадичката си.

— Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.

Джош присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.

— Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.

— Топлината, която се излъчва от пътя, кара мъглата да се движи — каза Нитен. — А от почвата и камъните не излиза топлина, затова мъглата там е неподвижна.

— Значи така успяваш да задържиш колата върху пътя. — Той кимна впечатлен.

Нитен се усмихна.

— Е, също така и с помощта на бялата линия по средата.

Пернел се наведе напред и вдиша дълбоко.

— Само че това не е обикновена мъгла, нали?

Ифа премигна, а после бавно се обърна да изгледа Вълшебницата.

— Не, не е естествена. Той знае, че идваме. Всеки момент ще се пренесем… — Още докато го изричаше, гладкото съскане на гумите по бетона се смени с хрущене по песъчлива повърхност. — … от този свят в неговото Сенкоцарство.

Джош се намръщи. Въобразяваше ли си, или мъглата наистина се разсейваше? Той се обърна да попита Софи и в същия миг мъглата изчезна напълно, разкривайки тучен пасторален пейзаж, който се простираше чак до далечното синьо море. Пътят сега представляваше само една прашна лента, оградена от двете страни с плодови дръвчета, само че нито дръвчетата, нито плодовете им му бяха познати. Той се озърна през облегалката към сестра си и повдигна вежда. „Къде сме?“ — изрече само с устни.

Софи поклати глава. „На сигурно място“.

Той тъкмо се канеше да я попита откъде знае, но видя как очите й се стрелнаха към Ифа и инстинктивно разбра, че Софи не иска близначката на Скатах да разбере докъде стигат нейните знания.

Пейзажът изглеждаше подобен — много подобен — на техния свят, но с някои дребни разлики. Дърветата бяха мъничко по-големи, тревата — по-висока, а цветовете — по-наситени и ярки. Той се приведе напред и се взря в небето. То бе ясносиньо, нашарено с бели облаци, но слънцето го нямаше никакво. Джош наклони глава, за да огледа по-добре небето през предното стъкло.

— Няма слънце — прошепна смаяно.

— Защото това е Сенкоцарството на Прометей — отвърна Никола от задната седалка. — Намираме се под земята, в Сенкоцарството, известно някога като Хадес. — Той се закашля, след което отново се отпусна в седалката.

— Всичко, което виждате около себе си, е илюзия — помнете това — завърши Пернел.

— Хадес… — започна Джош, повишавайки тревожно глас.

Някакво движение привлече вниманието му и той се обърна да погледне през прозореца. Сега колата пълзеше по прашния път и той видя как измежду дърветата от едната страна излиза фигура. Последва я втора и трета, и изведнъж покрай тесния път се образува дълга редица от създания със смътно човекоподобен вид. Изглеждаха недооформени, криви, с прекалено големи глави или с една ръка по-дълга от другата, с големи стъпала на тънки крака или с твърде много пръсти на ръцете. Лицата им бяха почти гладки, само с леки вдлъбнатини на мястото на очите и устата, а освен това всички създания бяха плешиви и нямаха уши, нито носове. Когато колата се приближи, Джош видя, че тъмнокафявата им кожа е нашарена с безброй бръчици… като засъхнала кал.

— Това са големи — прошепна ужасено той, спомняйки си калните хора, които бяха придружавали Дий при нападението над книжарницата.

— Не големи… — промърмори Софи. Спомените се блъскаха в главата й; затрептяха образи — мрачни, ужасни картини на безименен древен град. — Не, не са големи…

— Не са големи — сопна се Ифа, като се извъртя в седалката към него. — Дори не ги споменавай. Големите са просто сянка на тези създания. Това са последните останки от Първите хора.

— Първите хора ли? — Джош поклати глава. — Никога не съм чувал за тях.

— Не си ли? — попита невярващо Ифа. Погледна към Никола, Пернел и Софи, преди да се обърне отново към Джош. — Нали знаеш, че моят чичо Прометей е създал първите човеци от кал?

Идеята бе толкова абсурдна, че Джош се засмя. А после осъзна, че никой друг в колата не се смее. Погледна към сестра си и я видя как кимна леко.

— Първите хора.

— Направил е хора от кал ли? Това… Но това е просто…

— През тази седмица вече видяхме хора от кал и от восък — побърза да му напомни Софи.

— Знам, но те бяха изкуствени създания, оживени от аурите на Дий и Макиавели. Това мога да го разбера — поне донякъде. — Той погледна към безформените фигури, наредени покрай пътя, и се обърна към Ифа. — Но ти казваш, че Прометей е създал човешката раса!

Ифа заговори, втренчена право в Джош.

— Чичо ми се появява в митологията на много народи. Има много имена, но историята е една и съща: Прометей е създал първите човеци от кал, използвайки древна технология, която била толкова напреднала, че приличала на магия. Някои от другите Древни са създали животните, но Прометей отишъл една крачка по-далеч. Според мнозина, прекалено далеч. Това е причината Древните да го намразят и прогонят и затова е бил осъден на продължителна, бавна смърт в Сенкоцарството на Хадес.

Джош се обърна да погледне към човекоподобните фигури, застанали неподвижно покрай пътя. Внезапно го прониза една мисъл и той се извъртя в седалката да погледне към четиримата отзад.

— Щом е създал първите човеци — каза той с надежда, — това означава, че ще ни помогне, нали?

Смехът на Ифа бе противен.

— Какво толкова смешно има? — попита Софи.

Усмивката на жената-воин разкри вампирските й зъби.

— Чичо ми даде на човеците живот и ги научи на Огнена магия… но те го изоставиха. Те винаги са го изоставяли и предавали. Дори твоят приятел Сен Жермен — каза тя, като внезапно хвана ръката на Софи и я извъртя, за да се види татуировката на китката й. — Той първо се сприятели с чичо ми, а после открадна тайната на огъня. — Ифа поклати глава. — Прометей не иска да се занимава с човеците. Той ги презира.

Джош погледна пак през прозореца към създанията, които бяха започнали да се приближават към колата.

— Тогава какво правят тези Първи хора тук?

— Те са пазителите на Сенкоцарството. — Ифа се ухили. — И са гладни. Вечно гладни.

Колата изведнъж подскочи, задави се и угасна.

— Предполагам, че не бих искал да знам какво ядат — промърмори Джош.

— Не, не би искал — каза сестра му.