Майкъл Скот
Некромантът (12)

Глава 12

Тримата с бръснатите глави се приближиха към Дий.

— Има обявена награда за теб — каза този с татуираното теме, като застана точно пред доктора. Въпреки че Магьосника не бе висок, другият бе поне два-три сантиметра по-нисък от него, но широкоплещест и мускулест. Устните му се раздвижиха в опит да наподобят човешка усмивка, но резултатът бе просто свирепа гримаса, която разкри заострени жълти зъби. — Голяма награда.

— Искат те жив — добави друг. Той беше заел позиция от дясната страна на Дий.

— Но не задължително невредим — обади се третият отляво, Той беше най-едрият от тримата и носеше мръсна зелена камуфлажна тениска, която се изпъваше силно върху мускулестите му гърди.

— Интересно как се обръщат нещата на тоя свят — рече водачът. Акцентът му бе странна смесица от севернолондонски и източноевропейски. — Вчера работехме за теб и преследвахме химика. Днес преследваме теб. — Той потри енергично ръце. — И то за двойно повече пари. Май си ни плащал твърде малко за Фламел и децата. — Ниският мъж се усмихна отново. — Винаги си бил стиснат, доктор Дий.

— Предпочитам термина пестелив — каза спокойно Дий.

— Пестелив. Хубава дума. Бас държа, че означава стиснат.

— Той погледна към другарите си и двамата кимнаха.

— Стиснат — повтори единият.

— Скръндза — добави най-едрият.

— Като си пестелив, не можеш да си купиш вярност. Може и, ако ни беше плащал малко повече, сега щяхме да сме склонни да се зазяпаме в другата посока.

— А щяхте ли да го направите? — попита с любопитство Дий.

— Вероятно не — отвърна създанието. — Ние сме ловци. Обикновено хващаме това, което преследваме.

Тънките устни на Магьосника се извиха в неприятна усмивка.

— Обаче не успяхте да хванете Фламел и децата вчера — каза той.

Ниският мъж сви неловко рамене.

— Е, да…

— Не успяхте — напомни му Дий.

Татуираният пристъпи по-наблизо и понижи глас, озъртайки се бързо наляво-надясно.

— Проследихме миризмата им чак до църквата „Сейнт Мери-либоун“. После се появиха дерг-ду — добави той с нотка на ужас в гласа.

Дий кимна, като се стараеше да запази лицето си безизразно. Вонята, носеща се откъм създанията, бе отвратителна — смесица от дъх на старо месо, спарени дрехи и немити тела. Кукубутите бяха ловци, деца на вампир и Торк Мадра, по-скоро животни, отколкото хора, и Дий предполагаше, че поне една от фигурите, застанали около него, има опашка, скрита в панталоните. Но дори тези свирепи наемници изпитваха ужас от дерг-ду, Червените кръвопийци.

— Колко бяха? — попита той.

— Две — прошепна водачът на кукубутите. — Женски — добави мрачно.

Дий кимна отново; женските бяха далеч по-смъртоносни от мъжките.

— Но и те не успяха да хванат Фламел и близнаците — каза той.

— Не. — Създанието се ухили пак, показвайки ужасните си зъби. — Бяха прекалено заети да ни гонят. Измъкнахме им се в Риджънтс Парк. Беше малко смущаващо да ни преследват през парка две същества с вид на ученички — призна кукубутът. — Но това, че заловихме теб, е повече от добра компенсация.

— Още не сте ме заловили — промърмори Дий.

Съществото отстъпи назад и разпери ръце.

— Какво ще направиш, докторе? Не смееш да използваш силите си. Аурата ти ще привлече към теб всички твари, които в момента са в Лондон. А и дори да я използваш и да успееш да избягаш, ще миришеш на сяра в продължение на часове. Лесно ще те проследят до леговището ти.

Дий знаеше, че кукубутът е прав. Ако използваше аурата си, всеки Древен, Тъмен древен и безсмъртен човек в Лондон щеше да узнае местонахождението му.

— Така че можеш да дойдеш кротко с нас… — предложи кукубутът.

— Или пък да те отнесем оттук — добави най-едрото създание.

Доктор Джон Дий въздъхна и хвърли поглед на часовника си. Времето му изтичаше.

— Бързаш ли, докторе? — попита кукубутът с широка усмивка.

Дясната ръка на Дий се раздвижи. Тръгна от бедрото му, с обърната нагоре длан, издигна се под ъгъл и във въздуха се изви така, че дланта цапардоса съществото под брадичката. Зъбите на татуирания кукубут се треснаха и силата на удара го повдигна от земята и го запрати върху паважа. Десният крак на Дий се стрелна и улучи най-голямото създание в горната част на бедрото, от вътрешната страна, което парализира целия крак на кукубута и той се свлече в една мръсна локва с израз на огромна изненада върху широкото си животинско лице.

Третият кукубут отскочи надалеч от Дий.

— Грешка, докторе — изръмжа той, — голяма грешка.

— Да, но не я направих аз — прошепна Дий. Пристъпи към него, отпуснал ръце край тялото си. Магьосника бе оцелял в продължение на векове, защото хората винаги го подценяваха. Гледаха го и виждаха крехък сивокос мъж. Дори онези, които познаваха репутацията му, си въобразяваха, че не е нищо повече от учен. Но Дий бе нещо повече — нещо много повече. Той беше воин. Още като обикновен човек, а и по-късно, след като бе станал безсмъртен, Дий бе пътувал по цяла Европа. В онези времена цареше беззаконие и по пътищата скитаха разбойници и негодяи, и дори в самите градове не беше безопасно. Ако човек искаше да оцелее, трябваше да умее да се защитава. Мнозина бяха допуснали грешката да подценят английския доктор. И той никога не им бе дал възможност да повторят тази грешка.

— Няма нужда да използвам аурата си, за да ви нараня — рече тихо Магьосника.

— Аз съм кукубут — каза високомерно създанието. — Може и да изненада братята ми, но няма да успееш да приложиш същия номер на мен.

Магьосника чу стенание зад гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя как водачът на кукубутите се изправя тежко. Държеше се с две ръце за челюстта и очите му изглеждаха разфокусирани.

— Ти нарани малкото ми братче.

— Сигурен съм, че ще се оправи напълно — рече Дий.

Кукубутите бяха почти невъзможни за убиване и дори притежаваха вампирската способност да възстановяват осакатени крайници.

Най-едрият от тримата се изправи бавно и мъчително. Застана на левия си крак, балансирайки несръчно, като яростно разтриваше десния, за да върне усещането в него.

— Освен това ми съсипа джинсите — изръмжа той. Седалището и крачолите на джинсите му бяха подгизнали.

— Какво ще правиш сега, докторе? — попита здравият скинар.

— Ела по-наблизо и ще ти покажа. — Усмивката на Дий бе също толкова грозна и нечовешка като тази на кукубута.

Изведнъж създанието отметна глава назад и издаде звук, който никога не би могъл да излезе от човешко гърло. Беше нещо средно между лаене и вой. Всички гълъби, които се бяха събрали по покривите около „Ковънт Гардън“, излетяха във въздуха сред буря от пляскащи криле. Отнякъде наблизо се надигна нещо като вълчи вой и заехтя над лондонските покриви. Към него се присъедини още един и още един, докато въздухът не затрепери от ужасните първобитни звуци. Всяка следа от човешко изражение се оттече от лицето на кукубута и той се изсмя.

— Това е нашият град, докторе. Ние управляваме Триновантум^[1], отпреди римляните да го завоюват. Имаш ли някаква представа колко от нас живеят тук сега?

— Предполагам, повече от неколцина.

— Много, много повече — озъби се създанието. — И те идват. Всичките.

С крайчеца на окото си Дий зърна движение. Вдигна поглед и видя някаква сянка върху триъгълния покрив на църквата „Свети Павел“ отсреща. Един скинар се очерта на фона на вечерното небе, а после още един и още един. В другия край на площада възникна суматоха, когато там се появиха шестима скинари, а след това от отсрещната страна се показаха още трима.

Щом видяха внезапния наплив на скинари, туристите започнаха да се разпръскват, опасявайки се от побоища. Магазините припряно затваряха. Само след минути на павирания площад на „Ковънт Гардън“ бяха останали само кукубути с бръснати глави.

— Е, какво ще правиш сега, доктор Дий?