Майкъл Скот
Некромантът (47)

Глава 47

Джош се подпря на вратата на кабинета и надникна вътре.

По две от стените бяха наредени книги, по третата — дивидита, а четвъртата бе заета от огромен плазмен телевизор.

Червенокосият Древен се бе изтегнал в едно луксозно кресло и превърташе бързо кабелните канали. Поколеба се, щом стигна до Си Ен Ен, погледа няколко секунди и превключи на друг.

Джош почука по касата на вратата.

— Искал си да ме видиш — каза той тихо. Беше изненадан от това колко спокоен се чувства. Нямаше нервност, но не усещаше и особено вълнение.

— Влизай — каза Прометей, без да се обърне. Посочи с дистанционното към второ кресло. — Седни за малко да поговорим.

Джош се настани на креслото и натисна бутона, който вдигаше поставката за крака.

— Баща ми има същото — обясни той. — Неговият модел е с масажор и с отопление.

— И аз имах такъв, но всеки път, като ползвах масажора, ми се струваше, че има земетресение, затова го върнах.

Продължиха да седят мълчаливо, докато Прометей сменяше каналите. Древния забавяше само на новините и на черно-белите филми.

— Стотици канали и нищо, което да става за гледане — промърмори той.

Джош се възползва от възможността да огледа Древния: единствената светлина в кабинета идеше от трепкащия телевизор, заради което изглеждаше, че лицето му е в непрекъснато движение. Сега, когато бе близо до него, Джош виждаше, че бузите и брадичката на Прометей бяха нашарени с фини белези, които брадата му отчасти скриваше. Допълнителни белези покриваха челото му.

— Това са дребни спомени от времето ми в затвора — рече Древния и дълбокият му, гърлен глас накара Джош да подскочи.

— Съжалявам. Не исках да зяпам така. — Момчето нямаше представа как Древния е разбрал, че го гледа.

Прометей потърка чело с опакото на ръката си.

— Вече рядко мисля за тях. Бих могъл да се изцеря и да ги махна, но ги пазя, за да ми напомнят.

— За какво? — поинтересува се Джош.

— Че за някои неща си заслужава да се бориш… и че всичко си има цена.

— Защо си бил в затвора? — попита Джош. — Ако не възразяваш, че питам — добави той бързо.

Едрият мъж махна пренебрежително с ръка.

— Стара история, прекалено дълга и прекалено сложна, за да ти я разказвам сега. — Той помълча малко и добави: — Някой път трябва да питаш сестра си за нея. Тя ще знае.

— Защото Вещицата е знаела ли?

— Откога твоята сестра познава моята? — попита Древния. Големите му зелени очи се завъртяха към момчето.

— Ако щеш вярвай, но я срещнахме само веднъж, за съвсем кратко, миналия петък… — Гласът на Джош заглъхна. Трудно му беше дори да се опита да си спомни нещата отпреди няколко дни, когато бе започнало всичко това. Струваше му се, че е минала цяла вечност. — Тя научи Софи на Въздушна магия, като същевременно й предаде и всичките си знания. Не знам как. Не бях в стаята, когато това стана.

— И нямаш представа защо сестра ми го е направила?

— Никаква — отвърна момчето. — Трябва да питаш Софи, макар че се съмнявам да знае.

Думите на Джош бяха последвани от дълга тишина, която Древния най-накрая наруши.

— Не приличаш особено на другите Златни, които съм виждал — рече той.

— Много други Златни ли си виждал?

— Твърде много.

— А как изглеждаха те? — попита Джош.

— Уплашени.

— О, аз вече не се плаша — рече простичко момчето. — Вече преминах през стадиите уплашен и ужасен. Сега съм в стадий вцепенен.

Прометей го изгледа втренчено.

— Какво те плаши?

Джош взе дистанционното и започна да превърта каналите.

— Всичко. Това място. Ти. Семейство Фламел. Дий. Макиавели. Сенкоцарствата, лей-порталите. Магията. — С всяко изречение гласът му се усилваше. — Мисълта, че всичко, на което са ни учили — всичко, което някога сме научавали вкъщи, в училище, от книгите и от телевизията — е погрешно. И Софи — довърши той с дрезгав шепот, признавайки накрая най-големия си страх. — Мисля, че вече ми е непозната. И за това е виновна сестра ти. — Той се втренчи в Древния. Гневът го правеше безразсъден. — Софи се промени, когато тя й даде онези спомени.

За негова изненада Прометей кимна в знак на съгласие.

— Сестрите са истинско мъчение — каза той. — И няма значение дали са Древни или човеци. Понякога си мисля, че съществуват само за да дразнят и да безпокоят братята си. Някога бях също толкова близък с моята сестра, колкото си ти с твоята. — Той помълча малко и добави: — Не съм говорил с нея от хилядолетия.

— Какво стана?

Прометей се размърда неловко в креслото.

— Мислех си, че знам. Но сега започвам да мисля, че може би съм грешал. В продължение на векове смятах, че тя ме е предала на Хронос. Сега… сега вече не съм толкова сигурен. Сбърках, че не говорих открито с нея. — Очите му сияеха в тъмното. — Каквото и да се случи между теб и сестра ти, непременно говори с нея, преди да вземеш някое решение. Не позволявай на никого да ти разправя какво била казала или направила — погрижи се тя да ти го каже лично.

— Това нещо като предупреждение ли е?

Прометей се изсмя глухо.

— Не, просто не искам да допускаш същата грешка като мен.

Продължиха да седят мълчаливо, а Джош превърташе каналите.

— Улавяш много чуждестранни програми — каза той накрая, като се спря на един футболен мач. Коментарът беше на език, който момчето не можеше да познае. Може би корейски. Двамата гледаха, докато единият отбор отбеляза гол, и тогава Джош рече небрежно: — Обучавал си някои от другите Златни на Огнена магия.

— Някои — призна Прометей.

Все още втренчен настойчиво в телевизора, Джош продължи:

— А знаеш ли какво е станало с тях? Къде са сега?

— Мисля, че повечето са мъртви, Джош — рече много тихо Прометей.

— Повечето?

— Всички, които съм обучавал. Не мога да кажа нищо за другите.

Джош спря на метеорологичния канал и се завъртя в креслото към Древния.

— Това май не е добра новина за мен, нали?

— Вероятно не — съгласи се Прометей.

— Знам, че процесът е опасен…

Прометей поклати голямата си глава.

— Не, то е най-опасният процес. — Отметна глава назад и вдиша дълбоко. — А по зловонието, просмукало се в теб, познавам, че си бил пробуден от самия Марс Ултор.

Джош кимна, изненадан от внезапната жар в гласа на Древния.

— В Парижките катакомби.

— А, значи там го е скрила — рече загадъчно Прометей. — Когато всичко това свърши, трябва да отида да му поднеса почитанията си.

— Не го ли харесваш? — полюбопитства Джош.

— Той беше мой приятел, най-близкият ми приятел, по-близък от брат. Ожени се за сестра ми и аз бях във възторг… — Гласът на Древния заглъхна.

— Нещо се е случило?

— Мечовете се случиха. В един изоставен храм на безлюден остров Марс намери Екскалибур. Той го отведе до Кларент. Зефания твърдеше, че мечовете са го покварили, но аз никога не съм бил сигурен в това. Знам само, че той предаде хората, които се бе заклел да защитава. Преследвах го през целия свят и през Сенкоцарствата и точно когато вече го настигах, той изчезна. По-късно, векове по-късно, открих, че сестра ми го е прибрала на тайно място, за да го опази от моето отмъщение, но така и не разбрах къде. — Той оголи зъби в гримаса, която можеше да мине за усмивка. — Досега. Благодаря ти.

— Остави го на мира — рече разпалено Джош. — Той изпитва ужасна болка, затворен в черупка от разтопена лава. Живее така от хиляда години.

— Чудесно — каза жестоко Прометей. — Това е дребно възмездие за онова, което той стори на моя народ.

— На твоя народ ли?

— На моя народ. На човеците. Аз ги създадох, Джош. Моята аура ги пробуди за живот. Всеки човек на тази планета — включително и ти — има в себе си искрица от моята аура. Знаеш ли защо Марс Ултор пороби хората и ги принасяше в жертви върху древните пирамиди?

Джош поклати глава, но изведнъж си спомни мимолетните образи, които бе зърнал, докато носеше Кларент. Сега започна да разбира смисъла им.

— Заради тази искра на живота. Марс събираше моята аура.

— Защо?

Прометей поклати глава.

— Това също е друга история за друг ден. Ти си тук, за да научиш Огнената магия — каза той, сменяйки изведнъж темата.

— Да. Ако решиш да ме научиш.

— Ще те науча. Но искам да знаеш, че го правя против убеждението си — продължи Прометей. — Правя го, защото сестра ми каза, че трябва, а както сам знаеш, на практика е невъзможно да откажеш на по-голямата си сестра. Освен това не мисля, че тя някога е грешала.

Джош въздъхна.

— Звучи ми точно като Софи.

С перване на палеца Прометей изстреля във въздуха плосък сив диск.

Сопнат, Джош го улови с дясната си ръка и се наведе да го разгледа на светлината от телевизора. Това беше малък каменен кръг, горе-долу колкото дланта му, гладко полиран, и върху него имаше следи от златна и бронзова боя. По средата бе изобразено лице с опулени очи и зейнала уста, оградено с концентрични кръгове. Във всеки от тях бяха вдълбани безброй четвъртити символи. Джош се намръщи. Беше виждал нещо подобно и преди.

— Това е ацтекски календар — рече той накрая. — Майка ми има същия в кабинета си.

— Нарича се слънчев камък — каза тихо Прометей.

Джош заобръща гладкия каменен диск в ръце. Той беше топъл.

— Знам, че сестра ти е била обучена на Огнена магия от Сен Жермен.

Джош се размърда неловко.

— Никола ми каза да не споменавам името му пред теб.

Древния махна с огромната си ръка.

— Сен Жермен е негодник, лъжец и крадец, но аз му простих. Той дълго време беше мой ученик; после обаче стана мързелив или пък алчен. Открадна от мен тайната на огъня — Древния сви рамене, — само че ми беше трудно да му се сърдя дълго, защото аз самият някога откраднах огъня. Някой — не аз — е научил Сен Жермен как да използва Огнената магия, но те не знаят всичките ми тайни. Ще те науча на повече неща, отколкото сестра ти някога ще знае за нея. Погледни слънчевия камък.

Джош сведе поглед към дланта си и затаи дъх. Дискът бе започнал да пулсира с приглушена златна светлина и за миг му се стори, че очите на изсеченото лице премигнаха и езикът му се стрелна навън.

— Заклех се никога повече да не обучавам човек на Огнена магия, но някои обети трябва да бъдат нарушени.

Струйки жълт дим потекоха от камъка и стаята се изпълни с мирис на портокали.

— Ти си слънцето, Джош; огънят е естествената ти стихия. Твоята сестра е луната и нейната първична стихия е водата. Да, сестра ти владее огъня, но ти, Джош, ще го научиш стотици пъти по-добре!

Дискът лумна в пламъци.