Майкъл Скот
Некромантът (32)

Глава 32

— Предполагам, че Били ти е казал да не споменаваш за опашката? — рече Кукулкан, седнал на извит каменен стол, по който бяха изсечени зловещи ухилени лица. Ярко оцветената перната опашка лежеше навита в краката му и краят й потупваше тихичко по пода.

Николо Макиавели се облегна в пищния ръчно резбован дървен трон, сложи лакти върху страничните му подпори и събра ръце пред лицето си с допрени пръсти. Обзе го чувство на покой, а фактът, че не ги бяха убили моментално, му даваше причина да се надява. Той вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои, преди да отговори.

Италианецът и по-рано бе попадал в подобни ситуации, когато единственото, което го делеше от смъртта, бе умът му и ловкото боравене с думите. Беше изпълнявал ролята на посланик в бляскавите дворове на Франция и Испания, където една погрешна дума или неуместен поглед можеше да доведе до гибел. По-късно бе оцелял в смъртоносния папски двор и в дори още по-безмилостния и опасен свят на Борджиите, където убийствата и отравянията бяха нещо обичайно. Древният, който седеше сега срещу него в съвсем човешки облик — с изключение на опашката и изцяло черните очи, — можеше да е на десет хиляди и повече години, но Макиавели бе открил, че кажи-речи всяко същество, на което е попадал в този свят или в близките Сенкоцарства, е движено от едни и същи нужди и желания. Най-ранните митове на човечеството бяха пълни с истории, показващи колко дребнави могат да бъдат боговете. Твърдеше се, че те са създали човека по свой образ и подобие. Ако това бе вярно, значи човеците бяха наследили недостатъците и слабостите на същите тези богове.

Опашката на Кукулкан потръпваше, докато Древния чакаше отговор.

Накрая Макиавели се усмихна и каза:

— Били може и да ми е намекнал да избягвам темата за опашката. — Видя с крайчеца на окото си как американският безсмъртен зажумя от ужас. — Макар че трябва да кажа — добави той, — че това е една от най-прекрасните опашки, които съм виждал.

Били Хлапето се опули и ченето му увисна. Той стоеше зад дясното рамо на италианеца, с лице към Древния, но сега бавно и внимателно отстъпи настрани. Беше участвал в достатъчно престрелки, за да знае, че не е добра идея да стоиш зад мишена.

— А много опашки ли си виждал? — попита дребният белобрад мъж. Тънките му устни почти не се виждаха, така че устата му приличаше на хоризонтална цепка, а напълно черните му очи бяха впити в лицето на Макиавели.

— Много както в този свят, така и в Сенкоцарствата. Винаги съм имал слабост към красиви неща — добави италианецът. — От векове колекционирам антики и дълги години едно от най-ценните ми притежания бе маска на племето абелам от Папуа-Нова Гвинея. Беше украсена с най-великолепните пера от райска птица.

— Прекрасна птица — съгласи се Кукулкан.

— Обаче смятам, че вашето оперение е по-красиво — добави Макиавели.

— Ако мислех, че се опитваш да ме ласкаеш, щях да те поразя намясто. — Лицето на стареца се промени леко.

Били направи още една крачка встрани.

— Искате да знаете дали лъжа, така ли? — попита Макиавели.

Кукулкан наклони глава на една страна, целият в слух.

— Вашите пера по-красиви ли са от тези на райската птица? — попита италианецът.

— Ама разбира се — отвърна Древния.

— Значи просто съобщавах един факт. Открил съм, че истината обикновено е най-лесният начин — каза безсмъртният. — Глупаците лъжат, умните се придържат към истината.

— Господарят ти каза, че си… сложна личност — рече Кукулкан след дълга пауза.

— Не знаех, че познавате господаря ми — каза Макиавели. — Макар че не би трябвало да се изненадвам; предполагам, че повечето Древни се познават помежду си.

— Не всички — отвърна Кукулкан. — Все още се изненадвам от време на време, когато някой, за когото не съм чувал от хилядолетия, се появи отново в това Сенкоцарство. — Той завъртя глава да погледне през огромния прозорец, който заемаше една от стените. От този ъгъл, със закривения си нос и волевата си брадичка, Древния напомни на Макиавели за каменните статуи, които бе виждал издялани по стените на храмовете из цяла Южна Америка. — Ние с твоя господар сме свързани — каза тихо Кукулкан, като погледна към италианеца. — Не с кръв или с родство, а с връзки, изковани в борба и нещастия. За мен е чест да го наричам свой брат.

— Мога ли да попитам откъде познавате господаря ми?

— В ужасните дни след потъването на Дану Талис оцелелите поеха на път с остатъците от нашата някога велика флота от метални кораби. Дълги дни се носихме по морета, кипнали от лава. Въздухът бе мръсен и вонеше на сяра, а от небето се сипеха горящи въглени и вряла вода. Когато моят кораб се блъсна в новообразуван риф от лава и потъна, аз бях единственият оцелял. Твоят господар обърна кораба си въпреки нежеланието на екипажа, само за да ме спаси, макар че бе от друг клан и каста. Делеше с мен храната и водата си, а когато се отчайвах, ме развличаше с разкази за света, какъвто е бил, и за света, какъвто ще бъде. Учеше ме, че от унищожението на Дану Талис ще се роди нов свят — нито по-добър, нито по-лош от стария. Твоят господар ме промени, накара ме да осъзная потенциала на новата човешка раса. Каза ми, че имаме нужда от тях, за да оцелеем. Аз му повярвах. — Кукулкан се изправи и закрачи из стаята, а опашката му шумолеше по пода зад него. — И още му вярвам.

Сега, когато очите му бяха привикнали към полумрака, Макиавели можеше да види, че огромната стая е пълна с безброй артефакти от културата на ацтеките, маите и олмеките: каменни изваяния, гравирани златни плочки, сложни нефритени маски и обсидианови ножове, украсени със скъпоценни камъни. Сред тези антики бяха пръснати предмети с очевиден египетски произход, някои от които поразително приличаха на съответните предмети на маите.

Пръстите на Древния се плъзнаха по един ацтекски меч от нефрит и черно вулканично стъкло.

— Аз тръгнах на запад, към Земята на джунглите и планините, докато твоят господар, Атон^[1], продължи на изток, към Земите на средното море. — Кукулкан взе един малък скарабей и се взря внимателно в него, преди да го остави на полицата. — Ние учехме човеците, подтиквахме ги към цивилизацията. С времето те започнаха да ни боготворят, макар и по различни начини. Никога не съм бил по-щастлив. — Сигурно нещо бе проличало по обикновено безстрастното лице на Макиавели, защото устните на Древния се извиха в усмивка. — Изненадан ли си, че сме способни на щастие? — попита Кукулкан.

Безсмъртният поклати глава.

— Древните, с които съм си имал работа през вековете, са показвали ярост, гняв, завист. Не мислех, че могат да изпитват някакви други чувства — призна той.

— Защо?

Макиавели сви рамене.

— Защото не сте хора — предположи той.

— Има чувства, които са общи за всички живи създания — от Древните до хората и дори животните — рече Кукулкан. — Никога ли не си гледал как куче оплаква господаря си, или как стадо слонове отдават почит на своите мъртви? Със сигурност си виждал каква радост проявява хрътката, когато господарят й се връща?

Макиавели кимна.

— Но е вярно, че като раса Древните не са предразположени към някои от по-леките емоции. Вековете на власт и господство до голяма степен са ни лишили от способността да се радваме на живота. Имахме всичко и искахме още. През последните години, преди островът да потъне, нямаше много веселие. Древните бяха жестоки към своите слуги и един към друг. Биехме се, защото можехме; започвахме войни само защото ни беше скучно. — Кукулкан хвърли бърз поглед към Макиавели. — Аз бях също толкова виновен, колкото и другите. Атон промени това. Той беше най-свирепият и храбър воин, който съм срещал някога, и в същото време — най-нежният и най-милият. — Древния забеляза изненадата върху лицето на италианеца. — Не знаеше ли това за своя собствен господар?

— Срещал съм го лице в лице само два пъти — каза Макиавели, — и то за кратко. Втория път той ме направи безсмъртен. Макар че през вековете сме говорили често, не сме се срещали пак. — Усмихна се. — Смятам, че мога да го нарека по много начини, но никога не бих го описал като нежен и мил. Той с лека ръка унищожи целия начин на живот в Египет. Толкова го мразеха, че името му бе заличено почти навсякъде в историческите хроники^[2].

Кукулкан махна пренебрежително с ръка.

— Аз бях там. Той стори — ние сторихме — каквото бе необходимо. Направихме Египет велик. — Древния се върна на каменния си стол и се обърна мълчаливо към Макиавели. Стоеше съвсем неподвижно, само перата на опашката му помръдваха леко на топлия бриз, носещ се през отворената врата.

Макиавели се облегна в стола си и зачака. Търпението му бе безгранично — той го смяташе за едно от най-силните си качества, — затова знаеше, че може да чака повече от Кукулкан. Прибързаните думи и действия бяха провалили не един план. Италианецът не беше сигурен, че вярва изцяло на Древния. Бе направил собствени проучвания и те сочеха, че когато неговият господар Атон — който бе известен също като Ехнатон, — управлявал Египет, бил такъв тиранин, че следващите поколения го наричали просто Врага. Знаеше също така, че синът на Ехнатон, Тутанкамон, е притежавал рядка златна аура.

— Какво да правя с теб, италианецо? — каза изведнъж Древния.

— Какво да правите с мен ли?

— Винаги ли отговаряш на въпроса с въпрос?

— Така ли правя?

Пернатата опашка на Кукулкан трепна и започна да потупва нетърпеливо по пода.

— Мак — прошепна тревожно Били.

— Не ме наричай Мак. Мразя да ме наричат така.

— Тогава не ядосвай всемогъщия Древен — промърмори Били.

Лицето и черните като въглен очи на Кукулкан не издаваха нищо, нито пък в гласа му имаше някакво чувство, когато заговори.

— Не съм сигурен дали си нагъл, глупав или адски умен.

— Нагъл съм — каза Макиавели с усмивка. — Винаги съм го знаел. Но освен това съм и адски умен. А също така и ценен… — Той махна с ръка, обхващайки с този жест всички редки съкровища в стаята. — … а както виждам, вие харесвате ценните вещи.

Кукулкан сведе глава в знак на потвърждение.

— Така е. Един ценен инструмент не бива да бъде захвърлян прибързано.

— И по-рано са ме наричали ценен инструмент — каза Макиавели.

— Кой, господарят ти ли?

— Атон ме е наричал така няколко пъти — потвърди италианецът.

Древния кимна.

— Атон ми е давал много инструменти и много дарове — продължи Кукулкан. — Научи ме как да живея, как да уважавам и как да обичам. Много неща дължа на брат си; винаги съм му бил задължен. И макар че той не е молил да пощадя живота ти, мисля, че ще го пощадя като дар към него. Дългът трябва винаги да се зачита.

Макиавели се поклони леко. Преглътна един внезапен пристъп на гняв. Знаеше, че трябва да е благодарен, че е още жив, но нещо в разсъжденията на създанието го смущаваше. Щеше да скъта това в ума си и да помисли върху него по-късно; имаше правило никога да не позволява на гнева да замъгли преценката му.

— Благодарен съм ви — каза той просто.

— Аз също — обади се Били.

— А кой е казал, че ще пощадя и теб? — сопна се Кукулкан.