Лас Смол
Тайната на Доминик (8)

Осма глава

Скараха се, щом Фиона понечи да се облече. Доминик не можеше да откъсне очи от красивото й тяло. Фиона притисна дрехите към себе си.

— Къде отиваш? — усмихна й се той.

— Не желая никой да ме вижда гола в стаята ти. Трябва да се прибера.

— Защо?

Тя го погледна изумена, че й се задава подобен въпрос. Не бе очаквала, че ще трябва да дава обяснения.

— Не се обличай! Искам да те погледам. — Доминик положи ръката си върху бедрото й и я погали.

— Луд ли си! Ако остана тук, всички ще… всички ще разберат.

— Те вече знаят — лениво проточи той.

— Как така? — стреснато извърна глава Фиона.

— Видяха ме да се връщам за обяд, после пък видяха, че отиваме заедно да плуваме. Знаят! — Гласът му прозвуча самодоволно.

— О, господи! Как можа да направиш това!

— Нима криеш, че искаш да бъдеш с мен?

— Бях толкова внимателна — отчаяно рече Фиона.

— А аз не. — Доминик бавно се отпусна върху леглото, доволен и горд.

Очите на Фиона се разшириха.

— Какво искаш да кажеш?

— Още онзи ден, когато те заварих да спиш в моето кресло, реших, че трябва да те… имам.

— Морякът! — прошепна удивено Фиона.

Той въпросително изви вежди. Недоумяваше. За какъв моряк говореше тя?

Фиона обу панталоните си и той забрави за какво говореха. Беше съвършена! Но си облече пуловера, който скри изящното й тяло. Щеше да я заведе на острова, щяха да се съблекат и да бъдат заедно докато… докато не й се насити и не загуби интерес към нея.

— Знам един остров…

— Знаеш ли колко е часът? — ужаси се младата жена. — Почти пет! Къде е Бенджамин?

— Ще се погрижат за него. Ела! Знам един остров…

— Ти току-що каза, че ще се погрижат за Бенджамин!

— Да. А ти ще се погрижиш за мен — засмя се очарователно Доминик.

— Но аз съм тук, за да замествам майка ми. Беше ми казано, че няма кой да се занимава с Бенджамин!

С нетърпелив жест Доминик отхвърли думите й, но в следващия миг осъзна смисъла на казаното и застина.

— Права си — започна той бавно. — Забравих за Бенджамин. Но ти ме омагьоса с красивото си тяло. С хапливия си език също. Наистина те пожелах, още щом те видях.

— И в действителност няма смисъл да стоя тук заради Бенджамин.

Доминик се опитваше да прецени, доколко може да се разгневи, щом прозре хитростите му.

— Ти каза…

— Не можех да повярвам, че си смъртна. Беше повече от съвършена, изящна и красива. Не можех да мисля за нищо друго, освен…

— Освен как да ме вкараш в леглото си.

— Върху килима — поправи я той закачливо, опитвайки се да обърне всичко на шега.

— Аз си имам работа. Трябва да вървя.

— Не! — Доминик стана рязко, демонстрирайки сила, и приближи до Фиона.

— Искам да се махна оттук!

— Бенджамин има нужда от теб. — Гласът на Доминик звучеше увещаващо. — Той е много малък. Има нужда от теб. Остани.

— Доминик, не бива да оставам.

— Ще мисля постоянно за теб. — Очите му блестяха.

— Не.

— Искам да бъда с теб. Искам да бъдем заедно.

— Ти искаш само секс… — Тя разтърси глава и се опита да се изплъзне от ръцете му.

— И секс — призна искрено той. — Фиона, остани с мен. С Бенджамин. Остани тук, където е мястото ти.

— Временно, нали? — едва промълви тя.

— Но на теб ти харесва да се любим.

— Ти си опитен любовник. — Тя наклони глава и потърси очите му. Не издържаше на силата на желанието, която излъчваха те, и притвори своите в желанието си да му устои.

— Стой тук! — Гласът му бе мек.

— Обещах на майка ми и ще остана още шест дни. Не се доближавай до мен във времето, което ми остава.

— Защо? — невинно попита Доминик. — Каква е разликата?

— Голяма. Аз не съм твоя наложница.

Доминик се почувства засегнат.

— Аз не се държах непочтително с теб. Ти ме желаеше. Аз те желаех. Защо сега наказваш и двама ни? На теб ти хареса.

— Само този път. Но повече не. Сама не мога да си обясня как се случи. Никога преди не съм била с мъж, както разбра. Не съм жена, която ляга с всеки срещнат.

— И ти знаеше, че не съм човек за семейство — заяви арогантно той.

— Проверявал си го на два пъти вече, нали?

— Фиона…

— Не. Не мога.

Той се изправи. Красотата на тялото му й подейства по магически начин.

— Наистина, Доминик, ти си опитен любовник. Никой досега не бе успял да ме прелъсти и не съжалявам за случилото се. Отивам си.

И Фиона наистина си отиде. Застана под душа в банята и се разплака. После се облече и грижливо се гримира. Боеше се да се срещне отново очи в очи с Доминик. Не бе уверена, че ще издържи. Мислеше за себе си като за безгръбначно и се презираше.

Бенджамин подаде глава. Беше радостно възбуден, а в ръцете си държеше малко коте.

— Фиона! Фиона! Спах в сеното! И котенцата спяха там. Виж! Това е бебе. — Бенджамин не разбираше защо тя не реагира. Истината беше, че изобщо не чу думите му.

Момчето не престана да бърбори, докато Фиона го преобличаше и не изпускаше от ръце животинчето. Тя се ужасяваше при мисълта, че слизайки на вечеря, ще й се наложи да застане срещу Доминик. Как ли щеше да издържи, без да заплаче?

Но той беше излязъл. Фиона остана разочарована. Оплиташе се в противоречия. Уж не искаше да го види, но в същото време копнееше за присъствието му.

Мами не разреши на Бенджамин да вземе котето на масата. Мъжете се забавляваха добре със спора между детето и готвачката.

— Седни и мирувай! — Фиона се дразнеше от всичко около себе си.

Необичайното й поведение предизвика любопитството на мъжете, а Мами я изгледа с уважение.

Следващите три дни й се сториха безкрайни и изпълнени с безнадеждност. Доминик не се появи. Фиона живееше като на сън. Дните и нощите се сменяха, а тя не забелязваше нито съчувствените погледи на околните, нито дори, че Мами се държеше любезно.

На следния ден валя непрестанно. Фиона бе седнала на терасата, загледана в дъжда. Бенджамин играеше на пода, а котето спеше, свито на кълбо. Към тях се присъедини Романо, който седна наблизо и се втренчи в нея. След време тя осъзна, че иска да говорят.

— Лоренцо плува нощем — каза той. — Това не е редно.

Фиона замръзна.

Същата нощ, когато Доминик се върна от езерото, намери Фиона да го чака, седнала на най-долното стъпало на стълбището.

Той спря, невярващ на очите си.

— Плуваш нощно време — отчетливо произнесе Фиона. — Това не е редно.

Нима се притесняваше за него? Току-що му бе заявила, че не бива да плува нощем.

— Кой казва това? — арогантно попита той.

— Доминик — изхлипа Фиона. — Обещай ми, че няма да плуваш сам в тъмното. Може да ти се случи нещо лошо.

Бе се предала.

Доминик захвърли кърпата си и се наведе към нея. Хвана ръката й и й помогна да се изправи. Целуна я, притискайки я до себе си.

— Фиона…

Взе я на ръце и я понесе нагоре към стаята си.

Фиона не спираше да плаче, но отговаряше на целувките му. Милваше го. Помогна му да й свали дрехите, като се притискаше в него, обзета от лудо желание.

Фиона прекара нощта в леглото му, отпусната в прегръдките му. Любиха се дълго и нежно.

На сутринта Фиона знаеше, че ще остане с Доминик толкова дълго, колкото той пожелае. Бе невероятно. Той се държеше като неин собственик. И когато й каза: „Няма да те пусна да си отидеш“, тя знаеше, че ще стане точно така.

Доминик замина рано сутринта. Фиона се събуди сама, но знаеше, че любимият й ще се върне. Лежеше отпуснато, изпълнена с радостна нега.

След време стана и отиде да събуди Бенджамин. Някоя добра душа бе прибрала кърпата на Доминик, захвърлена на стълбите, и бе почистила мокрите стъпки, оставени по пода.

Доминик се прибра към обяд и се нахрани с мъжете от охраната, чиито погледи блестяха съзаклятнически, а Мами бе изключително внимателна. Доминик с нищо не издаде отношенията им с Фиона, а тя бе зачервена през цялото време.

Алекс отново поведе Бенджамин към обора. Дори и Мами изчезна. Двамата останаха сами. Ако можеха да се откъснат от мислите си, поведението на хората би им се сторило подозрително. Но те бяха увлечени един в друг и нищо не забелязваха.

Доминик заведе Фиона в стаята си и й подаде малък пакет.

— Това е за теб! — Беше красива гривна.

Тя посегна да я сложи на китката си, но той я спря.

— За глезена ти е.

Думите му предизвикаха странно усещане. За една свободомислеща жена бе малко необичайно да приеме подобен дар.

Фиона остана неподвижна, докато Доминик закопчаваше бижуто около изящния й глезен. На него имаше надпис, който гласеше: „Тя е моя. Д.Л.“.

— На колко други жени си поставял такива гривни? — попита го тя сериозно.

— На нито една. Никога не съм имал желание да притежавам някоя жена.

— Обикновено се възприемам като свободомислеща. Майка ми ме възпита в независимост, а сега се налага да нося тази гривна…

— Ти си свободна да правиш каквото пожелаеш, освен да ме напускаш, длъжна си да спиш в леглото ми и не ти се разрешава да поглеждаш друг мъж.

— Та това значи да бъда твоя робиня!

— Фиона, ние сме родени един за друг. Ние си принадлежим.

— Засега — трезво отбеляза тя.

Доминик не възрази, но му стана неприятно.

— Харесва ли ти подаръкът?

— Не знам.

— Ще го носиш ли?

— Не мога да го сваля. Този секрет…

Би могла да счупи верижката, разбира се, но думите й прозвучаха като обещание.

После Доминик я облада, влагайки цялата си страст, но не промълви нито една любовна дума. И въпреки това беше прекрасно.

Търкулнаха се встрани, а Доминик коленичи в краката й. Пое в ръката си крака, на който бе закачил верижката, вдигна го високо и целуна украшението. „Какъв ли смисъл влага в това наглед просто действие, което той извърши с преклонение“, запита се неспокойно Фиона.

Нееднократно през следващите дни същият въпрос я измъчваше, но нямаше смелостта да го попита. Бе някакъв странен ритуал.

Доминик заведе Фиона в зимната къща. Бе разположена в Уинетка, на брега на езерото.

Къщата бе облицована с италиански мрамор. Фиона бе изненадана, че не бе голяма и го попита:

— Всичките ти съпруги ли са идвали тук?

— Имал съм само две. Никога не са живели тук. — Доминик я изгледа с неодобрение, но Фиона не обърна внимание.

— Откъде са тези картини?

— От различни пътешествия.

— Много ли пътуваш? — В гласа й се долавяше страх. Щеше да усеща болезнено отсъствието му.

— Ти ще идваш с мен.

Двамата отново потънаха в забравата на любовните милувки.

 

 

Дойде последният от обещаните десет дни. Майката на Фиона бе преместена от болницата вкъщи. Чувстваше се по-добре, но се налагаше да бъде непрестанно наблюдавана от медицинска сестра. През пролетта се очакваше да се възстанови напълно. Тогава нямаше да има разумна причина да остава повече у дома на Доминик. Но какво ли щеше да се случи дотогава?

Отиде при Кевин Макбрайд и остави заявлението си за напускане. Беше й мъчно да се раздели не само с работата, която обичаше, но и с приятеля, който имаше в лицето на шефа си. Кевин реши да назначи Анджелина.

— Най-доброто нещо, което си правила за мен, бе това, че ме повика да те замествам — призна братовчедка й. Думите й причиниха болка на Фиона.

Сякаш друга жена шофираше на връщане, а не самата тя, толкова особено се чувстваше.

Завари всички да се подготвят за преместването в зимната къща. Мами викаше и строяваше мъжете. Фиона взе Бенджамин и тръгнаха към библиотеката. Ник също бе доволен да избегне тиранията на Мами.

Фиона не вземаше участие в суетнята около преместването. Чувстваше се изоставена и ненужна като пето колело. Никакви задължения, никакви отговорности. Бе любовницата на Доминик. Толкова.

Животът в зимната къща по нищо не се различаваше от ежедневния ритъм в лятната.

Мария бе дала на Фиона идеята да организира предучилищна забавачница за децата на живеещите и работещите в къщата. Бенджамин имаше нужда да общува със свои връстници.

След време семейството на Фиона бе поканено на вечеря. Евънс бе типично английско име, а истинските англичани не се впечатляват лесно. Така стана и с близките й.

— Къде е стаята ти? — попита баща й.

Това бе очакван въпрос. Тя заведе баща си в стаята, съседна на тази на Бенджамин, където предвидливо бе преместила вещите си, така че стаята изглеждаше постоянно обитавана.

— Добре ли се държи Лоренцо? Безпокои ме някак…

— Той е джентълмен — излъга Фиона.

— Не му подавай дори и малкото си пръстче. Той е от типа хора, които ти взимат всичко.

Това само доказваше, че баща й познава хората като Доминик.

С настъпването на студеното време Доминик започна да прекарва все повече време у дома. Работеше до късно. Плуването замениха с разходки в гората. Птиците отлитаха и Бенджамин развълнувано им пожелаваше „На добър път“.

— Някои птици отлитат в Тексас, а други в Южна Америка.

Думите на баща му бяха непонятни за момчето. Както и глобусът в библиотеката.

Често през деня Доминик им четеше на глас новините от вестниците. Не четеше приказки на Бенджамин, нито играеше с него, но прекарваше все повече и повече време със сина си. Станаха приятели и Доминик спечели симпатиите на момчето. Все по-често се замисляше върху идеята за училището.

Той заведе детето на ледената пързалка и започна да го учи да се пързаля с кънки.

— Пързалят ли се с кънки в Италия? — Фиона бе очарована.

Дните се нижеха бавно. Доминик и Фиона често прекарваха нощите заедно. Неведнъж тя глупаво признаваше, че го обича. А той оставаше поразен от собствените си чувства.

Тя започна да си ляга рано. Събуждаше се, когато Доминик се прибираше късно у дома. Приготвяше нещо за хапване и прекарваше дълги часове, седнала в някое кресло, заслушана в думите му.

Бе й открил лична сметка и й бе предоставил чекова книжка. Но всичко лежеше недокоснато в чекмеджето. Ако видеше, би се разгневил. Ала тя бе твърдо решена да не докосва парите му.

Денят на благодарността бе честван както подобава у дома на Лоренцо. Бяха поканили и семейство Евънс. Смесената група бе шумна, децата изпълваха въздуха с крясъци и смях.

С приближаването на Коледа вълнението растеше. Всеки тайно замисляше подаръците си. Купиха елха и я украсиха. В къщата ухаеше на прясно опечени сладкиши.

Фиона бе оплела пуловер за Доминик, който прие възторжено подаръка си и гордо го носеше по цял ден. Той пък подари на Фиона изящно колие от диаманти и обеци. Тя не пожела да приеме подаръка. След възникналата кавга Доминик не й проговори цели два дни. След това й купи огромен наръч цветя, които разпръсна из цялата къща.

Леглото бе обсипано с нежни листенца от розов цвят. Лежаха голи. Фиона си сложи обеците, а Доминик закопча колието около шията й.

— Ти си упорит човек — заяви му тя.

Бе чувал и преди тези думи.

А Ник неочаквано се влюби в сестрата на Фиона. Ако се оженеха, Филипа щеше да разбере истината за Доминик, затова Фиона стана по-предпазлива.

— Това са щуротии — рече й Доминик. — Обзела те е меланхолия. Защо не излезеш по магазините? Купи си нова шапка.

— Имам нужда от нова работа.

— Ето пак! — ядоса се не на шега той. — Разполагаш с достатъчно пари. Не ти трябва друга работа.

Задължението й бе да му прави компания и да споделя леглото му.

— За мое собствено успокоение трябва да си намеря някакво занимание.

Той не искаше и да чуе. Нещо повече, забрани й да си търси работа.

Един ден докато обикаляха залите в библиотеката, Бенджамин приближи една аудио кабина, чиято врата бе отворена и напрегнато се заслуша. Внезапно сграбчи ръката на Фиона. Лицето му сияеше.

— Мама! Това е мама — извика той.

— Не, Бенджамин…

— Мама!

— Какво има, Бенджамин? Не разбирам… — Детето я поведе към кабината.

— Мама! Къде е мама?

— Гласът ли?

Момчето кимна.

— Мама чете моята книжка.

Фиона приближи служителката и я попита:

— Кой чете приказката?

— Момент. Да, това е доброволка. Против правилата ни е да съобщаваме имената на сътрудниците си.

— Тя има ли деца?

— Не, доколкото знам. Не е омъжена.

— Можем ли да купим запис на приказката?

— Разбира се.

— Къде е мама? — повтаряше през сълзи Бенджамин.

На път към дома момчето стискаше до гърдите си касетата.

Щом се прибра Доминик, тя приседна до него и попита:

— Коя е майката на Бенджамин? Спомена, че била от Тексас?

— Да. Защо?

— Името й бе особено.

— Тейт.

— Тя никога не те е търсила, нито е питала за Бенджамин. Изоставила ли го е?

— Защо ме разпитваш?

— Неведнъж сме говорили какво си спомнят децата. Днес синът ти направи интересно откритие — и тя му разказа случилото се.

Доминик не каза нищо.

Фиона включи касетофона и двамата се заслушаха в мелодичния женски глас.

— Достатъчно! — отсече Доминик. — Не одобрявам да се преувеличава значението на детските преживелици.

— Това гласът на Тейт ли е?

— Не си спомням.