Лас Смол
Тайната на Доминик (6)

Шеста глава

През следващите няколко дни настъпи примирие. На практика това означаваше, че всеки се бе заел с ежедневните си задължения и Фиона не правеше изключение. На следния ден тя взе Бенджамин със себе си в болницата. Като видя Томас, детето радостно възкликна:

— А! Ето къде си бил!

Томас го взе на ръце и го прегърна. Бенджамин сериозно заяви:

— Липсваше ми. Не знаех къде си.

— Бях тук. Грижа се за Мария.

— Никой не ми каза. Ще се върнеш ли?

— Да.

Томас не представи момчето на никого от роднините и ги придружи с Фиона до стаята на Мария.

Бенджамин бе радостен да види Мария, но бе впечатлен от огромната постройка на болницата. Надничаше през прозореца и се въодушевяваше от всичко, което виждаше.

Мария се разплака от щастие. Фиона реши, че диагнозата й за късните майчински чувства се е оказала вярна.

Бенджамин я прегърна на тръгване и й обеща да я посети на следващия ден отново.

Последва обичайната процедура по изпращането и най-сетне двамата с Фиона потеглиха. Бенджамин не можеше да стои мирен. Имаше толкова много коли и камиони. По реакцията му младата жена се досети, че до този ден не бяха водили детето никъде. Е, добре. Тя щеше да излиза с него.

Реши, че за това трябва да поиска разрешението на Мами. Сподели с нея намеренията си, които другата жена изслуша с голям интерес и накрая я посъветва:

— Попитай Лоренцо.

— Ти управляваш къщата — възрази Фиона.

— Това е синът на Лоренцо. Той сигурно няма да е съгласен, а аз няма да застана срещу волята му.

И толкова. Фиона продължи да се съобразява с разстроения биологичен часовник на тригодишния палавник. Но не се отказа от идеята си. Чакаше подходящия момент, за да помоли Доминик да освободи детето от затворничеството му в къщата.

Плуваха много. Септемврийските дни бяха хладни, но в езерото имаше топли течения и водата бе приятна. Когато и да отидеха на брега, често заварваха там Доминик. Нищо чудно. Всеки път щом Романо разбереше, че се приготвят да плуват, той се обаждаше на шефа си. И Доминик навличаше банските си и също тръгваше към плажа, ако беше в имението, разбира се.

Бенджамин се радваше на присъствието на баща си. Фиона научи още нещо — дотогава бащата и синът бяха си останали чужди. Предполагаше, че падането на Мария е предизвикало интереса на Доминик към момчето. Погледна го, изпълнена с любопитство, и срещна очите му, втренчени в нея със загадъчен израз на прегладнял вълк.

— Май не си ял — закачи го тя.

— Не съм.

— Тогава можеш да плуваш — великодушно му разреши тя.

— Благодаря.

— Уча Бенджамин, че не бива да влиза във водата с пълен стомах.

— Това твърдение вече е отхвърлено.

— Това е стара истина, другото са само теории.

— Ясно.

Очите му потъмняха. Какво ставаше?

Искаше му се да я повали върху пясъка и да я люби. А какво щяха да правят с момчето? Децата трябваше да се раждат в кутии, така че когато ти пречат, да можеш да ги сложиш отново там и да ги преместиш някъде.

— Какво строите? — попита с безразличие Доминик.

— Пясъчен замък.

— Значи ви трябва вода.

— Бенджамин е водоносецът. Това е добро упражнение.

— Събужда ли се нощес?

— За два часа — поклати глава Фиона.

— Защо не ме повика? — попита я той остро. — Можех да ти помогна.

— Още не беше се прибрал.

— О! — Доминик притеснено облиза устни.

— Ухажваш ли я?

— Да я ухажвам? — Той бавно повтори думата, сякаш не знаеше значението й.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Не.

Дълго време никой не продума. Бенджамин се върна с кофичка, пълна до половината с мокър пясък. Изсипа я върху замъка и отново потегли към водата. Доминик реши, че е настъпил подходящият момент за обяснения.

— Бях женен два пъти — започна той. — Но не съм създаден за семейство. Работата ми отнема всичкото време.

— А Бенджамин? Как ще расте?

— Той е добро момче.

Фиона прехапа устни. Това изобщо не бе отговор на въпроса й, но не каза нищо. Съобразяваше се с правилата на примирието, които самата бе наложила. Не бе дошла в този дом, за да променя съществуващия ред или да възстановява прекъснати връзки. Но бе решила да изведе Бенджамин и да му покаже света.

— Трябва да отида до библиотеката. Мога ли да взема и Бенджамин?

— И Ник.

— Да. — Тя си пое дъх с облекчение.

— Можеш.

— Благодаря. — Думите й прозвучаха фалшиво, дори и за собствените й уши.

— Иди да поплуваш — предложи й любезно Доминик. — Аз ще остана с момчето и ще ти свирна ето така като ми дойде редът.

Той изсвистя. Това бе сигналът, който често се чуваше около къщата.

— Не възразяваш ли?

— Не.

— Само за десет минути.

— Стой колкото искаш, но не се отдалечавай. Ако ти потрябвам, ще трябва да извикам Алекс.

— Не се притеснявай. Ще плувам наоколо. — Фиона му се усмихна така лъчезарно, че Доминик буквално се вцепени. С големи усилия си наложи да не издаде моментната си слабост и каза:

— Ще ти свирна след двадесет минути.

Тя затича към водата, а той остана на мястото си, загледан в гъвкавите движения на красивото й тяло.

След това се обърна към Бенджамин, който изгаряше от нетърпение също да поплува.

— Живеем до езерото — започна Доминик. — Трябва да се научиш как да се измъкваш на сухо, дори и ако не знаеш да плуваш. Вече ти показахме. Скоро ще се научиш и да плуваш, после ще се усъвършенстваш, докато не започнеш да се чувстваш във водата по-добре, отколкото на брега. Разбираш ме, нали?

Момчето кимна.

— Хайде, ще ти помогна да започнеш.

Полека-лека Бенджамин се отпускаше и се движеше в границите, определени от Доминик. Баща му не изпускаше и Фиона от очи. След половин час свирна. Тя махна и заплува към брега.

— Погледни! Виждаш ли как движи ръцете си? Научила се е. И ти ще се научиш.

Фиона се изправи, красива като Венера, която се изплъзва от мидената черупка. От косата й капеше вода. Банският й костюм бе прилепнал и разкриваше изящните извивки на тялото й.

— Беше прекрасно! — Фиона отметна глава, след това въздъхна от удоволствие и притвори очи.

Би желал със собственото си тяло да може да изтръгне подобна въздишка. Оставаха още седем дни. Време, напълно достатъчно, за да я завладее. После щеше да си отиде и той щеше да е свободен.

— Отивай да плуваш — прекъсна тя мислите му. — Аз ще го пазя.

Доминик се затича и се хвърли в езерото. Фиона възкликна от радост, наблюдавайки силното му тяло.

— Той е по-добър — отсъди Бенджамин.

— И ти ще бъдеш като него един ден.

— Изглежда… лесно.

— Лесно е, ако знаеш какво трябва да правиш.

Поработиха известно време на замъка.

— Виждаш ли го? — попита Фиона.

— Добре е.

— Къде е?

— Там — посочи с ръка момчето.

— Виждам го.

Доминик приключи с плуването за около четвърт час. По-интересно беше да съзерцава Фиона.

— Вече си изморен?

— Нямаше кой да определи разстоянието, което преплувах.

Доминик вдигна Бенджамин на ръце и го понесе към къщата. Момчето бе изтощено. Пресрещна ги Алекс.

— Ако не го изплакнеш добре — каза той, — Мами ще ми даде да се разбера. Нямаш намерение да отнесеш всичкия този пясък в леглото си, нали?

Бенджамин се засмя и поклати глава.

Доминик взе маркуча и започна да полива детето и себе си. Фиона ги гледаше с умиление.

— Ще го сложа да легне — обяви Алекс. Хвана детето за ръка и тръгнаха към верандата. Доминик наведе глава и прошепна на Фиона:

— Твой ред е. Свали си банските и аз ще те изплакна.

Фиона усети, че й прималява. Очите му блестяха, но лицето му бе сериозно. Той не я дразнеше, той й предлагаше…

— Нима майка ти не те е научила как се разговаря с дама? Не те ли е срам! — произнесе тя бавно и предизвикателно.

— Доколкото знам, никога не съм имал майка. Тя почина рано — отговори Доминик. — Възпитаван съм в множество семейства. Все италианци. Трябва ли една майка да е шокирана от факта, че синът й е пожелал жената, която харесва?

Харесваше я! Желаеше я! Бе го казал на глас.

Тя обмисляше отговора си. Не би искала да прозвучи нито предизвикателно, нито целомъдрено. А и тя самата го желаеше. Странно… Той бе невъзможен човек. Но я опияняваше. Ако можеше само веднъж да опита, би й било напълно достатъчно. Дали?

Тук се криеше опасността. Ами ако само веднъж не й бъде достатъчно? Той нямаше да се върти около нея в очакване да реши дали го иска, или не. Щеше да си отиде.

Вече й бе казал, че не се интересува от женитба. Имаше син. Тази част от живота му бе приключила. Значи търсеше само минутното приключение. А тя?

Вече бе достатъчно възрастна и не си правеше илюзии. Можеше и сама да се грижи за себе си. Беше свободна и самостоятелна. Тялото й копнееше по неговото. И това вече бе основание да предприеме нещо.

— Можеш да накараш всяка жена да подлудее. — Фиона се усмихна пленително и се приближи до струята на маркуча.

— Беше седнала в пясъка. Не мога да ти позволя да запушиш канализацията.

— Да, господине — вдигна закачливо глава Фиона.

Обърна се с гръб и остави струята да тече по гърба й. Внезапно усети ръцете му върху хълбоците си.

— По дяволите! — прошепна Доминик. В този миг той вече бе твърдо решил да я покори. Щеше да я накара да мърка и да се кикоти в леглото му.

— Бенджамин ще спи цял час. Ела с мен.

Фиона го отблъсна.

— Снощи стоях будна с него. И аз имам нужда от сън.

— Ела с мен!

Думите му не търпяха възражение.

— Къде?

— Ще ти покажа зимната къща.

— Умирам за сън.

— Там е тихо. Можеш да поспиш.

— Нали трябва да се върна тук, за да събудя Бенджамин?

— Ще те доведа.

— Имам си легло тук. Като се събуди детето, можем да отидем заедно. Това ще бъде цяло приключение за него. Дали си спомня, че е живял там през пролетта?

— Паметта на малките деца не е добре развита. Не си спомнят много от ранните години.

— Кога се преместихте тук?

— През април. В зимната къща отиваме през октомври.

— Той спомня ли си?

— Не знам, може би.

Фиона го погледна с любопитство. Водата все още се стичаше по гърба й.

— Навърташ ли се тук достатъчно често, за да забележиш?

— Казват ми.

— Караш го да се притеснява за теб. Разбрал ли си го?

— Аз постоянно се притеснявам за него. Той е мой син.

— Но ти му липсваш.

— Той би ми липсвал — каза Доминик, — ако не е тук.

— Не е справедливо. Ти винаги знаеш къде е, а той никога не знае къде си ти. Изненада се като видя Томас в болницата. Водил ли си го някога в офиса си?

— Не — отсече той и се намръщи. Нетърпението го завладяваше.

— Стъписа се като видя камионите по пътя към болницата. Защо никога не го извеждаш?

— Той е малък.

— Чакаш двадесет и първия му рожден ден ли? — Въпросът бе предизвикателен.

Фиона му подаде маркуча. Доминик се изми набързо.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

— Ясно — Доминик се обърна и тръгна към задната част на къщата.

Фиона гледаше след него. Чувстваше се изоставена. Бе тръгнал като разгневен мъж, когото току-що бяха отблъснали. Бе доста самонадеян.

По-добре да го избягва и да внимава. Така, както се внимава с гърмяща змия.

Но, господи! Колко би желала да… Невъзможно бе.

Късно вечерта Доминик се прибра. Лампата в нейната стая светеше. Предположи, че са в кухнята. Надникна и видя, че Бенджамин топи бисквити в чаша с мляко.

— Плуването май не бе достатъчно?

Фиона бе облечена официално. Бе прекрасна. Бенджамин бе почти заспал, когато в кухнята се появи Алекс. Доминик го помоли да занесе детето в стаята му. Фиона ги изпрати с усмивка.

За пръв път оставаха насаме. Доминик усещаше как расте възбудата му. Не се сещаше какво да й каже, освен: „Хайде да си легнем“.

— Как мина срещата ти?

— Не беше точно среща. Беше събиране на мъжката половина на семейството.

— Наложи ли си мнението?

— Естествено.

— А трябваше ли?

— Да.

— Защо?

— Защото… защото е логично.

— Логично? — Фиона сякаш опитваше вкуса на думата. — А дали това е добро за тях?

— За кои тях?

— Ами за другата страна — вдигна рамене тя.

— Мина точно така, както исках.

Той приближи до нея, вдигна я от стола и я целуна.

Целувката беше зашеметяваща. И двамата останаха без дъх. Простенаха от желание и протегнаха ръце. Дишането им учести ритъма си и те сякаш потънаха един в друг. Бе целувка, за която казват, че не всекиму се случва да преживее.

Фиона се почувства слаба и се отдръпна. Доминик бе изтощен, опустошен. Дишаше тежко, а ръцете му трепереха. В очите му гореше нескрита страст.

Той се обърна и се отдалечи. Фиона не усещаше земята под краката си. Сложи уморено ръка върху челото си. Боеше се, че ще припадне. Велики боже! Какво преживяване! Нима си въобразяваше, че може безнаказано да си играе с този властен и силен човек?! Каква глупачка!

Отрезвяла в миг, тя тръгна бавно по стълбите и тихо затвори вратата на стаята си. Излегна се. Широко отворените й очи се взираха в тавана. Какво бе станало? Каква неизвестна струна в душата му бе докоснала? Каква мощ бе разбудила? Наистина беше глупачка.

Предупрежденията на моралистите се оказваха верни. Не си играй с огъня! Не трябваше… не, не трябваше.

Бавно се пренесе в царството на съня. Отново бе русалка, диреща моряка. Намери го, разсмя се и се гмурна във водата…

 

 

Внезапно Фиона се събуди. Около нея бе само нощта. Дочу стъпките на Доминик по верандата. Не можеше да бъде никой друг. Но откъде знаеше?

Той отвори вратата на стаята на Бенджамин. Дали щеше да отвори и междинната врата? И ако го направи, как би следвало да постъпи тя?

Но той се върна и се прибра.

Фиона лежа будна дълго време.

Доминик бе пристъпил границата на позволеното. Позволеното за него. Бе притискал Фиона, а в тялото му сякаш се бяха забили хиляди огнени игли. Никога не бе изпитвал нещо подобно.

Съзнаваше, че я желае, но силата на страстта му го плашеше. Това не бе коя да е жена. Това беше Фиона. Нещо много сериозно.

Ако преди само я бе пожелал, сега изпитваше необходимост. Чувството бе силно и непреодолимо. Бе озадачен и изненадан от себе си.

Доминик си легна, изтощен от плуването. Надяваше се да заспи. Тялото му трептеше. Не би ли могъл просто да й каже: „Хей, имам проблеми. Бъди мила и ми помогни“.

Тя не се интересуваше от него. Но бе отвърнала на целувката му. Не бе се противопоставила дори и за миг, даде си сметка той. Бе се притиснала към него. Целувката й бе доставила удоволствие. Това беше истината!

А сега? Как да постъпи? Трябваше да измисли начин и да я отдалечи от Бенджамин. Искаше я сама. Трябваше да я има.

Заспа. Сънят му бе неспокоен, накъсван от неясни кошмари. Търсеше някого или нещо… Намираше го. Но не бе Фиона. И пак отначало…

Събуди се изтощен. Дълго време не му се бе случвало да се събуди изморен. Позвъни в офиса си и съобщи, че ще отиде по-късно на работа. Никога не бе го правил.

Изненада всички в къщата, като се появи на закуска. Мъжете се смълчаха. Доминик ги заприказва и не след дълго из кухнята се носеше смях. Точно тогава на вратата застанаха Фиона и Бенджамин. Единственото свободно място бе до Доминик. Мъжете се изправиха, а Доминик й поднесе стол.

Бузите на Фиона пламтяха. Безсънната нощ бе оставила следи под очите й, което накара Доминик да се почувства доволен. Всяка жена, която си позволяваше да целува страстно един мъж, заслужаваше не една, а стотици безсънни нощи!

Още един поглед към нея го увери, че тя не се чувства добре. Да можеше да я прегърне и да я утеши. Откакто бе дошла в къщата му, показваше нежеланието си да общува с него. Не бе си позволявала и да флиртува.

Фиона яде съвсем малко. Мъжете наставаха и се отправиха да изпълняват задълженията си.

— Днес мога ли да заведе Бенджамин до библиотеката? — приближи до него Фиона.

— С Ник.

— Добре.

Усмихна й се, потопен в желанието, което наново го бе обзело. Оставаха й още шест дни. Само шест дни и след това щеше да си отиде? А тя го гледаше така нежно с големите си красиви очи.

Защо ли го гледаше така, сякаш всеки миг щеше да заплаче?

— Добре ли си?

— Не знам.

— Какво не е наред?

— Не знам.

Не само той страдаше. Още броени дни и щяха да се разделят.