Лас Смол
Тайната на Доминик (3)

Трета глава

На зазоряване Доминик се пробуди. Бързо възстановяваше силите си. Нямаше нужда от много сън. Беше дисциплиниран още от дете. Притежаваше много силна воля. Скочи и отиде до прозореца. Стоеше полугол и се взираше в утринната мъгла, която се вдигаше над водите на езерото в хладния въздух. Тя пълзеше на талази през стволовете на дърветата и храсталаците.

Гледката му се струпаше някак призрачна и извън времето. Мъгла обвиваше всичко наоколо и пейзажът изглеждаше някак тайнствен. Сякаш всеки миг щяха да се появят рицари на коне, отправили се към древен замък, където живееха прелестни невинни девойки, чиито сърца трябваше да бъдат завладени…

Но романтиката нямаше място в неговия живот. Той беше потискащо скучен. Низ от дни без обич, безкрайни разочарования и проблеми…

Доминик въздъхна и навлече анцуга си, обу маратонки и се приготви за сутрешното си бягане. Отвори малкия хладилен шкаф и извади картонена кутия портокалов сок, сипа си чаша и отпи. Протегна се и раздвижи ръце и крака. Слезе по стълбите, кимна на хората от охраната и мълчаливо излезе навън.

Редовната му обиколка. Задължителната тренировка. Тичайки през дърветата, той се спусна към брега.

Тичането приятно го възбуждаше. Чувстваше се освободен и изпълнен с енергия.

В мъгливото утро птиците се бяха изпокрили. На фона на шума на профучаващите в далечината коли се чуваха единствено стъпките му по тревата. Дишаше леко. Чувстваше се жизнен.

Когато се върна у дома, Доминик започна да съблича навлажнените си дрехи, още докато се изкачваше по стълбите. Погледът му се спря на вратата на Фиона. На Фиона? Та това бе неговият собствен дом. Спря. Спомни си мекотата и топлината на тялото й, отпуснато в креслото. Бавно приближи към затворената врата.

— Добро утро, татко! — беше синът му. Стъписан, Доминик надникна през открехнатата врата и видя, Бенджамин да седи върху пода на стаята си сред елементите на любимия си конструктор „Лего“.

— Защо си станал толкова рано?

— Нали и ти си станал?

Доминик влезе в стаята и се усмихна на момчето.

— Къде е Фиона?

— Влязох — посочи Бенджамин междинната врата, която бе отворена, — но тя още спи.

Доминик стрелна с поглед вратата.

— Може би се е събудила. Ще надникна — пристъпи той в стаята.

Разкошните й къдрици бяха разпилени върху възглавницата. Спеше свита на кълбо в утринния хлад, завита с леко одеяло. Необяснимо бе желанието му да затвори вратата и да пристъпи към леглото й.

— Видя ли? — Бенджамин бе до него и сочеше с глава спящата жена. — Спи.

— Снощи я държа будна до късно — упрекна го баща му.

Момчето извърна глава и го погледна.

— Ами нощем… е по-различно и аз съм сам, затова.

Доминик изгледа учудено сина си. Май и той чуваше нощно време препускането на рицари и феи.

— Да — отговори му. — По-различно е.

Фиона се размърда в леглото, разбудена от мъжкия глас в стаята й. Прозя се и протегна голите си ръце. Но разбрала, че някой се приближава към леглото й, тя извика:

— Не! Още не съм станала…

Бенджамин, който следваше баща си, се закова на място, изпълнен с любопитство.

— Защо не разрешава? — попита го учуден.

— Бенджамин? — долетя гласът й от леглото.

— Нали вече си будна! — радостно провъзгласи малкият и се затича право към леглото.

— Почти…

Фиона се понадигна и седна. Усмихна се на детето, което не бе забелязало, че баща му тихо е отстъпил в другата стая.

— Виждаш ли, татко! Тя е будна! — Бенджамин се обърна назад. — Татко?

Татко? Очите на Фиона се разшириха от учудване. Тя бързо легна и се зави. Бенджамин изтича в съседната стая.

— Отишъл си е.

— Той беше ли тук? — попита го Фиона.

— Да, но си е отишъл.

Не можеше да повярва, че Доминик е влязъл в стаята й без разрешение. Вероятно Бенджамин имаше предвид, че е бил в неговата стая. Така трябва да е било. Фиона вдигна одеялото до брадичката си и попита:

— А ти, много рано си станал!

— Ами, да — въздъхна той като дете, на което възрастните често правят забележки, щом наруши разписанието си.

— Само шест и половина е — забеляза Фиона.

— Гладен съм.

— Май ти се е развалил часовникът.

— Моят часовник?

— Да — обясни му тя. — Часовникът, който те кара да се събудиш, да ядеш, да спиш…

— Къде се намира той?

— Предполагам, че е в главата ти. Ела насам. Искам да чуя дали тик-така.

Бенджамин се покатери на леглото и се сгуши до младата жена. Тя го зави. След минута момчето се размърда, но Фиона го укроти:

— Шшт! Слушам часовника ти.

Бенджамин се отпусна тихо и след малко заспа.

 

 

След като се изкъпа и облече, Доминик отново приближи до стаята на сина си. Не се чуваше нито звук. Той се промъкна вътре и стигна до фаталната междинна врата. Внимателно се огледа и застана на прага. Синът му спеше в прегръдките на Фиона. Какво щастливо дете! И тя бе заспала. Ама че сънливци.

Прекоси обратно стаята и тихо излезе в коридора. Слезе на двора, отключи сребристосивата си кола и потегли.

На горния етаж Фиона чу заглъхващия шум на двигателя и разбра, че Доминик е заминал за града. Какво бе гледал толкова време в стаята на Бенджамин? Защо бе стоял толкова дълго? Ако бе видял спящото дете в ръцете й, със сигурност не би одобрил това. Беше спартанец по дух. И може би държеше след шестгодишна възраст момчето да бъде възпитавано по-строго, като войник, далеч от ласките на майка си.

Лежеше, замислена за този странен човек. Дали щеше да се сближи с нея, или щеше да я отбягва? Не! По-добре да си мисли за нещо друго.

Фиона планира един изтощителен ден за Бенджамин, за да спи спокойно през следващата нощ. Трябваше по някакъв начин да изразходва енергията на малкото му телце. Нямаше да има следобеден сън. Щеше да скача целия ден, да тича, да играе, освен по времето, когато се хранеше. Щеше да го сложи да си легне в осем вечерта и той сигурно щеше да спи до осем сутринта. Точно така.

А тя, разбира се, вечерта щеше да си тръгне. Но спокойствието на нощната бавачка ще бъде осигурено. Щеше да му почете някоя приказка… Толкова бе приятно да усеща топлината на детското тяло до себе си, под завивките. Подвоуми се коя ли книга да избере. И отново задряма.

Двамата се събудиха след девет. Облякоха се набързо и слязоха долу в кухнята, където ги очакваше закуската.

— Защо, за бога, не ни събуди? — обърна се Фиона на английски към Мами.

Мами вдигна поглед и поклати глава осъдително. Отговори й на италиански:

— Трябва да говориш на нашия език.

— Но нали ме разбираш — каза тя упорито на английски.

— Бенджамин трябва да научи нашия език.

— Той го е научил.

— Разбира някои думи и използва по-простите — продължи Мами на италиански, — но трябва да го владее свободно.

— В училище ще разговаря на английски.

— Ще поговоря с Лоренцо за това.

— Добре — кимна Фиона и продължи: — Следобед си отивам. Ще се върна утре сутринта. Трябва да се намери някой, който да се грижи за Бенджамин през нощта.

— Белята ли си търсиш? — вдигна неодобрително вежди Мами.

— Не — отвърна Фиона. — Длъжна съм да се явя на работа. Трябва да отида да проверя поне какво става.

— Ще съобщя на Лоренцо — усмихна се Мами.

— Направи го.

 

 

На следващия ден Бенджамин заспа на два пъти по време на обяда. Фиона се опита да го задържи буден, но Мами я смъмри, казвайки, че детето е изтощено.

Фиона отново поиска колата си, но Ник й предложи да я закара до болницата при майка й. Пътуваха със същата ужасна бронирана кола и Ник пак паркира на забраненото място. Пренебрегна с едно махване на ръката протестите на Фиона и я съпроводи до етажа, на който се намираше стаята, в която лежеше Мария. Неколцината роднини я поздравиха и обмениха последните новини, преди да се появи сестрата, която се усмихна на Ник и отведе Фиона със себе си.

— Баща ти отиде вкъщи да поспи малко — каза й вместо поздрав Томас. — Иначе е добре.

— Благодаря ти — механично се усмихна Фиона и забърза по коридора, оставяйки Ник в чакалнята. Томас сякаш не забелязваше сестрата. Тръгна след Фиона и остана да я чака пред вратата на стаята.

— Беше будна преди малко — прошепна сестрата. — Минали са едва двадесет и четири часа. Ще можем да я вдигнем чак утре или вдругиден.

— Вече?

— Да. Ще я подложим на физиотерапия и скоро ще може да се прибере у дома.

— И кога ще стане това? — Фиона бе стъписана.

— След около седмица-две. Ще следим състоянието й. Терапията ще продължи и след като се прибере. Ще трябва да използва количка или патерици.

— Изглежда ми малко прибързано.

— Тя е боец по дух — отвърна сестрата.

— Вярно е. — Фиона впери поглед в спящата си майка. — Но в момента изглежда толкова измъчена!

— Той женен ли е?

Фиона премигна. Досети се, че момичето пита за Томас.

— Не, не е.

— Излиза ли с някоя?

— Ще разбера, ако искате.

— Бъдете по-дискретна. Не желая да разбере, че съм ви питала.

— Няма, обещавам да внимавам.

Фиона я изгледа с любопитство. Защо, за бога, искаше да се обвърже с един италианец?

След това отново насочи вниманието си към майка си. Вероятно и нейният биологичен часовник не бе наред, както и този на Бенджамин. В болницата не се съобразяваха с някакъв особен режим. Единствената разлика от нормалния живот беше, че нощем светеха лампи.

Сестрата излезе отвън и Фиона дочу оживено бърборене. Ясно. Момичето флиртуваше с Томас. Кой ли се грижеше за другите й пациенти? Срамота! Какво толкова привлекателно откриваха жените у италианците? Макар и наполовина италианка, Фиона не можеше да ги разбере.

Приседна върху леглото до майка си. Стаята бе пълна с цветя, сред които един огромен букет правеше веднага впечатление. Навярно бе от баща й. Не. На картичката се мъдреше подпис: „Доминик“. Той значи бе изпратил цветята. Дължеше го на майка й. Бе отговорен за този неприятен инцидент… Не, не беше. Виновна си беше Мария със своята разсеяност и невнимание. За миг изпита яд, че бе допуснала да пострада и бе поставила дъщеря си в толкова неприятна ситуация.

Мария бе отворила очи и Фиона побърза да заговори:

— Доминик е някак безцеремонен, позволява си да влиза в стаята ми, когато спя. Усетих го и много се ядосах, но Бенджамин спеше и…

— Грижи се Бенджамин! — едва чуто промълви майка й.

О, небеса! Пак ли? Нима не я бе грижа за дъщерята й? Беше необичайно за жена като Мария Гарибалди Евънс.

— Взе ми колата и не ми я връща. Нищо чудно и да я продаде, от него мога да очаквам всичко! Дори чак в Канада.

Устните на Мария се извиха в усмивка. Или просто бе жадна?

Фиона излезе в коридора и прекъсна сестрата, която продължаваше да си говори така, сякаш Фиона не бе до нея.

— Извинете — накрая каза тя.

За да й направи място да мине, сестрата се опря в Томас, а той не се отдръпна.

— Мога ли да дам малко вода на майка ми? Изглежда е обезводнена.

Сестрата погледна часовника си.

— Тя изпи цяла чаша преди четиридесетина минути. Но ако искате, можете да й дадете малко.

Фиона влезе отново в стаята и наля чаша вода. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Мамо! — извика я тя безкрайно нежно. — Ето, искаш ли малко вода?

Майка й отпи две-три глътки и обърна глава настрани. Фиона се отпусна върху един стол.

— Придвижва се точно като пантера — продължи да й разказва тя. — Забелязвала ли си?

Отговор не последва и сърцето на младата жена се изпълни с тягостното усещане за самота и изоставеност. Времето, определено за посещения, изтече и тя се отправи към вратата.

— Ще й предам, че сте идвали, когато е по-добре. Постоянно се унася от лекарствата — обясни сестрата.

— Благодаря.

— И аз ще й предам поздравите ви, госпожице — любезно рече Томас. — Ще кажа и на баща ви, че сте идвала и сте питала за него.

— Добре, благодаря ви. — Фиона се почувства нежелана и излишна.

— Сестрата ще се грижи единствено за майка ви — увери я Томас.

— Няма ли други пациенти? Да не би да й е наредено да наблюдава само майка ми?

— Да, така е — потвърди Томас и добави: — Общо три сестри се грижат за майка ти.

Фиона се почувства притеснена от цената, която би трябвало да платят, когато всичко свърши.

— След като работи за Доминик, майка ми има ли застраховка?

— Името на Доминик е достатъчна гаранция — гласеше отговорът.

Какво ли точно означаваше това?

Тръгнаха към чакалнята, където охраната на Томас бе заменена с тази на Ник, а Ник я поведе към черната кола. Около нея сега пък се въртеше друг полицай. Без да продума, Ник я напъха в колата, кимна на полиция, подаде му документите си и безропотно пое фиша за глоба, който автоматично му бе подаден.

Когато стигнаха до изхода на болничния двор, Фиона помоли Ник да я остави пред нейния офис, в центъра на града. Той не й отговори, но вдигна слушалката на радиотелефона и съобщи някому накъде се отправят.

Пред сградата, в която работеше Фиона, Ник едва успя да заобиколи колата, за да й помогне да слезе. Тя бе готова сама да го стори. Тогава той й рече с укор:

— Дамите обикновено изчакват.

— Какъв кавалер! Просто да не повярваш.

— Жените са крехки същества и се нуждаят от подкрепа.

Може би някой ден все пак щеше да разбере на какво се дължи чарът на италианците. Наистина се нуждаеше от подкрепа. Фиона влезе в сградата и се насочи към асансьора.

Всички в офиса бяха заети с някаква работа. Не си бе давала сметка преди това, колко много работа имаше тук непрекъснато. Изправи се и зачака да я забележат.

— Фиона! — провикна се някой и профуча край нея.

Това привлече вниманието и на останалите. Кевин подаде глава от кабинета си.

— О, Фиона! — и той зарадван се завтече към нея. — Добре ли си?

Чак сега тя се почувства в Америка. Хората разговаряха помежду си на английски, не на проклетия италиански.

— Добре съм. Върви ли работата?

— Да. Анджелина е страхотна. Веднага се ориентира. Успешно те замества във всичко. Радвам се, че се сети да я изпратиш. — Кевин замълча. — Все пак не е същото. Липсваш ни. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той взе ръцете й в своите.

Фиона почувства, че я прерязва болка. За малко да изкрещи.

— Не мога да намеря някой, който да стои нощно време с детето, за което се грижи майка ми. Ще трябва да си взема отпуск, докато уредя това. Възможно ли е?

— Ще се оправим. Бих се чувствал по-добре, ако можех с нещо да ти помогна. Толкова ми липсваш…

— Много мило от твоя страна — отговори Фиона през сълзи. — Но наистина няма с какво.

— Кевин! — провикна се някой. — На телефона! — И двамата осъзнаха със закъснение, че не бяха чули позвъняването.

— Попитай кой. Ще го потърся по-късно.

— От Лондон е.

— От Лондон? — Кевин погледна Фиона и се намръщи.

— Върви! — подкани го тя. — Трябва да тръгвам. Ще се обадя пак.

— Обаждай се! Всеки ден!

Кевин тръгна към кабинета си, но се обърна назад, за да я види още веднъж. Махна с ръка и се скри зад вратата.

— Хей, Фиона! — провикна се друг неин колега. — Липсваш ни.

Всички си имаха работа, а тя ги разсейваше. Набързо се сбогува и си тръгна.

Чувстваше се излишна. Като камъче, изхвърлено на морския бряг. От време на време вълните достигаха до нея и я изпълваха с живот, но бързо се оттегляха назад в морето. Приближи до колата. Големите й сиво-сини очи бяха тъжни.

— Уволниха ли те? — попита я Ник с надежда. В ръцете си държеше още един фиш за глоба.

— Какво ще прави Лоренцо с фишовете ти?

— Той ми нареди да се грижа за теб, каквото и да ни струва.

— Е, аз мога да прекося паркинга — стисна устни Фиона.

— Бенджамин има нужда от теб — мило й се усмихна Ник.

Дали не бе усетил тъгата й? Отпусна се на задната седалка и Ник я откара обратно у строго охранявания дом на Доминик.

Мами беше изчезнала. Романо се появи и съобщи:

— Налага се да останеш.

— Слушай. Аз си имам свой собствен живот и искам да се върна към него. Намерете някой друг да се грижи за Бенджамин.

— Търсим.

— Кой стоя с Бенджамин, когато майка ми бе болна от грип?

— Мами.

— А защо не стои и сега?

— Невъзможно е. Заета е.

— И аз съм заета — процеди през зъби Фиона. — Трябва да говоря с Лоренцо.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Романо.

— Много мило — усмихна се накриво Фиона.

С мъжете от охраната се видяха на вечеря. Те закачаха Бенджамин и той искрено се забавляваше. На Фиона й направи впечатление, че момчето ги харесваше и му беше хубаво с тях. Нима не можеха те да се погрижат за него?

— Защо довечера не остане някой от вас с Бенджамин?

— Не можем. — Романо бе изненадан, че поставяше пред тях въпроса. Те просто нямаха думата.

— Някой се е грижил за него, докато бях навън. Кой?

Мъжете се размърдаха неловко.

— Имаме специално разработен план — обясни Романо. — Един от нас е с него през цялото време.

— Защо го наблюдавате толкова отблизо? Нима съществува някаква опасност?

— Да, от отвличане — отговори й Романо.

— Наистина не мога да разбера — упорито настоя на своето Фиона. — Вчера дойдох, за да заместя майка си. Все някой трябва да може да поеме грижата за детето. Намерете го!

— Не те ли е грижа какво ще стане с Бенджамин? — попита с укор един от мъжете.

Фиона хвърли поглед към момчето, което я наблюдаваше с интерес. Стана й неприятно, че го е направила свидетел на разговора.

— Естествено, че ме интересува — отговори тя твърдо.

— Тогава какъв е проблемът — логично заключи Романо.

— Аз не съм негова майка и си имам собствени ангажименти. През деня мога да стоя тук, но нощем искам да се прибирам у дома. Разбираш ли ме?

— Ще се опитам да се свържа с Лоренцо.

— Това го каза и преди. Направи го.

Лоренцо не се обади, нито пък се върна в къщата. Фиона реши да сложи Бенджамин в леглото по-късно, но въпреки това той се събуди през нощта. Бяха го оставили да спи по-дълго, докато тя бе в болницата.

По-късно, когато се прибираше, Доминик се спря на верандата, дочул смеха на сина си. Разбра, че са в кухнята и тръгна натам. Както и предишната нощ, остана в сянката на вратата, за да ги погледа.

Бенджамин гледаше Фиона с ококорени очи, весел и жизнерадостен, а тя едва се държеше на крака. Косата й бе разпиляна в безредие по раменете. Изглеждаше толкова мила и красива, че би изкушила всеки мъж. Доминик закова очи върху нея, изпълнен с желание, което едва овладя.

Романо му бе предал, че Фиона иска да се прибира през нощта у дома си. Да, наистина бе опасно да живее в близост с него. Колкото повече я виждаше, толкова повече изпитваше болка, че не може да се отдаде на желанието си. Тя направо го влудяваше.

За свое собствено добро, трябваше да я остави да си върви. Но как би могъл да се лиши от това сладко мъчение?!

Фиона разиграваше пред Бенджамин старата приказка за бедната селянка и злодея, с помощта на две чаши, вместо кукли. Момчето се забавляваше и се смееше, особено когато Фиона променяше гласа си според героите, чиито образи представяше. Не бе толкова трудно да забавляваш едно дете.

Когато приказката свърши, Доминик запляска с ръце и завика „Браво!“.

Фиона се вцепени.

— Това е татко! — зарадва се Бенджамин и му махна с ръка. — Ела! Фиона ще ти сипе горещ шоколад.

— Нима?

— Да, ако кажеш „моля“.

Доминик я изгледа тържествено и бавно произнесе:

— Моля ви, госпожице!

Без да отговори, Фиона стана и отиде до печката. Наля в една чаша от димящата течност и я сложи пред Доминик.

— Ооо! — възкликна той и вдъхна уханието. — От толкова време не съм пил шоколад!

— Трябва да поговорим — рече хладно Фиона.

— Да, и аз мисля така — кимна той. — Синът ми ви изтощава, нали?

— Не. Но нощем искам да се прибирам у дома. Имам си собствен живот, който не искам да изоставям.

— Работата си ли имате предвид?

— Не. За тази седмица съм намерила заместник — призна тя. — Мога да остана, докато намерите някой, който да се грижи за Бенджамин и през деня. Имам на разположение една седмица. Ако отсъствам по-дълго, ще стане наистина опасно и мога да загубя работата си.

— Мога да ви взема на работа при мен — предложи й Доминик. — Ще мине доста време, преди Мария да се възстанови.

— Но аз обичам работата си!

— Тогава ще трябва да измислим нещо. Нали, Бенджамин?

Разговорът бе отегчил момчето.

— Изпий си шоколада. После ще те отнеса горе.

Фиона погледна крадешком към Доминик. Бе се втренчил в нея. Стомахът й се сви от напрежение. Трябваше да напусне тази къща, иначе…

Доминик забеляза как тя се изчерви и прехапа долната си устна. Беше като праскова, достатъчно узряла, за да бъде откъсната от клончето.

Още веднъж си напомни, че е дъщеря на Мария. Но си рече, че в крайна сметка всички жени, с които е бил някога, са били нечии дъщери. Защо тази трябваше да бъде приемана по различен начин?

— Помоли баща си да те занесе горе, хайде, Бенджамин, полунощ е! — Фиона бавно бе възвърнала самообладанието си.

„Защо ти не ме помолиш за това, Фиона“ — помисли си Доминик.

— Веднага ли, татко?

Доминик погледна Фиона и отговори:

— Да, веднага.