Лас Смол
Тайната на Доминик (2)

Втора глава

Фиона сънуваше. В съня си бе русалка, отпуснала се върху вълните, опиянена от ласките им. Изведнъж усети как някакъв моряк, излегнал се на скалата, я съзерцава. Но обожанието му бе гибелно. Нали русалките и моряците не бива да се свързват. Не беше ли така и в Андерсеновата приказка? Тогава за какво бленуваше? Опита се да проследи с очи играта на вълните, за да се спаси от изпепеляващия му страстен поглед.

Не успя да потисне вълнението си и смутено усети как я обзема необясним ужас. Направи опит да изчезне под водата, но бе хваната в… нечии мрежи?! Извика уплашено и морякът изчезна, сякаш се разтопи в небитието. Отново бе сама сред самотата на морската шир…

Пробуди се тъжна, със странното усещане, че е загубила нещо безкрайно ценно…

Опомни се и си спомни, че се намира в дома на Лоренцо, излегната в едно кресло в библиотеката. Опита се да се потопи отново във вълшебната атмосфера на съня, но не бе останало нищо, освен меланхолията в душата й. Изпита болка и тъга.

Приседна мълчаливо, опитвайки се да прогони лика на моряка. Моряк? Колко нелепо! Смешно дори!

Погледна към спящия Бенджамин, а след това — циферблата на часовника. Велики боже! Бе проспала цял час! Бенджамин нямаше да мигне тази нощ. Не й завиждаше на нощната бавачка.

Фиона се надвеси над момчето.

— Хей, мързеланко, докога ще се излежаваш?

— Аз се събудих веднъж, но ти спеше — отговори й то с усмивка. — Не исках да те будя.

Фиона се засмя.

— Искам бисквитки.

— Ще попитаме Мами. — Фиона го поведе към банята.

В кухнята Мами й заяви:

— Ще останеш тук и през нощта. Лоренцо каза, че момчето се нуждае от някой до себе си. Говорил е с баща ти и той се е съгласил.

— Но аз не съм съгласна! — Фиона не вярваше на ушите си. — Нали утре съм на работа! Трябва да се прибера у дома. Искам да се преоблека. Искам да видя майка ми…

От къде на къде баща й си позволяваше да решава вместо нея!

— Ник отиде до вас и ти донесе някои дрехи — отговори й Мами.

— Какво?! — избухна Фиона.

Мами я изгледа така, сякаш не бе с всичкия си.

— Дрехите ти са в стаята до тази на Бенджамин.

Фиона отчетливо произнесе отговора си на английски:

— Никому не съм давала разрешение да взема вещите ми, нито искам да оставам, където и да било! Имам си работа.

— Съобщихме на шефа ти, Кевин Макбрайд — отговори на майчиния си език Мами. — Хм, що за име!

— Кой му съобщи?

— Баща ти. Казах ти, че Лоренцо разговаря с баща ти.

— Баща ми не ми нарежда как да постъпвам — процеди през зъби Фиона.

— Но Лоренцо обикновено го прави — високомерно отговори Мами.

— Не желая и няма да остана тук през нощта! Намерете някой друг.

— Упорита си — недоволно рече Мами.

— Казах ти какво да направиш — стрелна я Фиона намръщено.

Мами едва прикри усмивката си. Май нямаше смисъл повече да спори.

С пакет бисквити и бутилка плодов сок тригодишният малчуган и новата му бавачка излязоха на двора, за да се опитат с игри да компенсират допълнителните четиридесет минути сън.

Тичаха, играха и се смяха. Бенджамин показа на Фиона къде беше паднала майка й.

В това време Доминик Лоренцо ги наблюдаваше от един отворен прозорец. Забеляза тъгата по лицето на Фиона, когато стана дума за майка й. Върна се в къщата и повика Ник.

— Приготви малката кола. Госпожица Евънс трябва да отиде да навести майка си в болницата.

След това се изкъпа, преоблече се и излезе. Когато Фиона и Бенджамин се върнаха у дома, завариха там само Романо.

— Трябва да тръгвам — уведоми го тя.

— Ник ще те откара до болницата.

— Отивам си у дома и мога сама да карам колата си — отсече тя.

— Колата ти се нуждае от ремонт. Закарахме я в гаража.

— Кой ви нареди?

— Лоренцо — усмихна се Романо.

— Но това е моята кола! Не съм разрешавала никому да я ремонтира. Върнете я обратно.

— Но…

— Веднага!

— Не разбирам защо жените създават толкова неприятности — едва чуто промърмори той.

— Искам си колата!

— Спокойно, спокойно. Ще се обадя — и той излезе от стаята.

Когато се върна, съобщи:

— Открили са някаква голяма повреда в колата ти. Разглобили са я, а механикът се е наложило да излезе за малко. Не можеш да я караш днес.

— Къде е Лоренцо?

— Той не ни казва къде ходи — вдигна рамене Романо.

— Не е ли тук?

— Не.

— Само не ми разправяй, че не е оставил телефон, на който да може да бъде намерен — Фиона си пое дълбоко дъх и го изгледа заплашително.

— Само ако е нещо изключително… — направи гримаса на досада Романо.

— Случаят — рече категорично Фиона — е изключителен.

Романо разбра, че трябва да отстъпи.

— Ще го потърся, но Лоренцо няма да се зарадва особено, че го безпокоим.

— Ако възнамерява да се държи с мен като с бяла робиня, така ще го обезпокоя, че ще ме помни цял живот.

— Не те съветвам да ядосваш Лоренцо — опита се да я усмири Романо.

— И аз не го съветвам да ме пренебрегва и да ми налага мнението си!

Романо впери безпомощно поглед в тавана, сякаш се молеше да запази търпение и излезе от стаята.

— Романо ли те ядосва? — внезапно попита Бенджамин.

— Малко.

— Виждал съм татко ядосан — съобщи момчето. — Прави го… чудесно.

— Представям си.

— Томас казва, че когато е ядосан, татко бълва огън като… като дракон.

— Така правя и аз — увери го Фиона.

Бенджамин я изгледа с любопитство, без да се притесни особено от изявлението й.

Интересно. Бенджамин бе виждал баща си разгневен, но това не бе го уплашило.

В стаята се появи Романо с безжичен телефон и го подаде на Фиона.

— Иска да говори с теб — каза й.

Фиона забеляза игриви пламъчета в очите му. Взе слушалката и започна заплашително:

— Искам веднага да получа колата си!

— А, мис Евънс — каза Лоренцо на италиански. — Романо е приготвил малката кола за вас, за да можете да отидете в болницата. Благодаря ви, че се съгласихте да останете довечера с Бенджамин. Ако имате нужда от нещо, обърнете се към Мами или към Романо. И затвори.

Фиона пое дълбоко дъх, обърна се и изкрещя на Романо:

— Исках да говоря с него, а той затвори!

— Така ли направи?!

— Потърси го отново! — изръмжа Фиона. — Набери пак номера!

— Няма да отговори — опита се да й обясни внимателно Романо. — Той реши проблема за себе си.

Фиона сви юмруци и прехапа устни.

— Аз не съм негов служител! Той открадна колата ми и…

— Колата е готова — надникна Ник в стаята. — Искаш ли да тръгваш?

— Моята кола ли? — Фиона бавно се извърна.

— Не. Малката кола. Ще те откарам да видиш майка си.

— Веднага щом си опаковам багажа! — И тя излетя от стаята.

— Не можеш да оставиш Бенджамин сам през нощта — застигна я гласът на Романо.

— Той си има баща — изгледа го хладно Фиона.

— Но той не е тук.

— Той е… ужасен автократ.

— Не знам какво значи тази дума.

— Прави каквото си иска — поясни тя.

Романо кимна, сякаш винаги го бе знаел.

Фиона погледна Бенджамин. Бе толкова малък. Бе тичал по пътя до къща, за да намери помощ за майка й…

— Отивам при майка ми в болницата — каза му тя. — Ще й нарисуваш ли нещо?

— Ще се върнеш ли при мен?

— Да — отговори тя.

Бенджамин се засмя, а двамата мъже се подсмихнаха.

Тя ги изгледа смразяващо и излезе. Отиде в стаята, съседна на спалнята на Доминик. Не приличаше на стая обитавана от жена. Дали не беше на Доминик?

Надникна в шкафа. Да, така беше. Стаята бе подредена семпло. Леглото бе широко и удобно.

Излезе и надникна в стаята от другата страна на детската. Чудеше се как ли изглежда Доминик Лоренцо. Аха, ето една снимка. Същински Мусолини — диктаторът от времето на Втората световна война.

В другата стая върху шкафа бяха подредени тоалетните й принадлежности така, сякаш тя от години живееше там. Ако бе работа на Ник, бе свършена доста старателно. Бе запомнил съвършено точно как бяха разположени същите вещи у дома й.

Фиона отвори гардероба. Дрехите й също бяха окачени. В един от куфарите бе останало неразопаковано единствено бельото й. Ник не бе го докосвал. Интересно. А как ги беше пъхнал в пакета?

Тя взе един душ и се преоблече. Лятото бе към своя край, пък и от езерото повяваше хлад. Взе якето си и слезе на долния етаж.

Бенджамин тъкмо привършваше рисунката си. Фиона приседна до него и го помоли:

— Разкажи ми какво си нарисувал.

Бе се опитал да пресъздаде историята с падането на майка й.

— Хубава картина — похвали го тя.

— Кажи й по-бързо да оздравява.

— Добре.

— И… — Бенджамин я изгледа изпод вежди и продължи: — Да се върне скоро.

— Да.

— Мами приготвя вечерята на малкия — каза Романо. — Аз ще го нахраня.

— Аз ще се нахраня сам!

— Същият като баща си е — засмя се Романо.

— Прилича на всички вас — заяви Фиона.

Мъжете се разсмяха невинно.

 

 

„Малката“ кола се оказа масивно черно чудовище. Не, не беше лимузина. Не привличаше погледа с елегантен дизайн. Объркана, Фиона огледа колата. Вероятно беше бронирана. Ник отвори вратата и я покани да се качи. Да бъде неин шофьор, очевидно му доставяше неизмеримо удоволствие.

Музиката, която звучеше, бе от италианска опера. Фиона се чудеше защо ли Доминик просто не се премести да живее в Италия. Тук беше Америка и той бе длъжен да се остави да бъде асимилиран. В Рим можеше да бъде римлянин, но тук… Щом живееше в Америка, Доминик трябваше да действа и да се държи по американски.

Всички, наети в къщата му, бяха италианци и разговаряха на италиански помежду си. И храната беше италианска. Колата не беше италианска, но затова пък в нея звучеше музика от опера на Верди. Фиона намираше, че Лоренцо прекалява с италианското си самосъзнание.

Когато пристигнаха в болницата, черната кола привлече вниманието на персонала и пациентите, които влизаха и излизаха през главния портал. Още повече, че и Ник паркира на забранено място. Ако Лоренцо искаше да запази анонимност, помисли си Фиона, не би трябвало да се движи с такава кола.

Ник заобиколи и й помогна да слезе. Не изглеждаше особено притеснен от факта, че е паркирал неправилно.

— Не е нужно да ме охраняваш — заяви Фиона. — По-добре паркирай някъде другаде — посочи му тя знака „Паркирането забранено!“.

— Знаците са за простосмъртните — намръщи се Ник.

Качиха се заедно с асансьора. Във фоайето кимна на тълпата роднини от фамилиите Евънс и Гарибалди. Всички отговориха на поздрава й и се спуснаха да я прегръщат и да й засвидетелстват обичайната за случая загриженост. Италианските й роднини бяха емоционални, а американските — по-сдържани. Всички бяха изтощени от бдението. Изтегнат на едно кресло, баща й дремеше. Томас стоеше до него на стража и зорко наблюдаваше всичко наоколо.

— Майка ти е добре — усмихна й се той. — В стаята си е. Можеш да я видиш.

Фиона се почуди за миг дали разрешението на Томас бе съгласувано с лекарите. Наведе се, целуна баща си и последва Томас към стаята, където лежеше майка й.

— Ще те чакам тук — обади се Ник.

— Благодаря — отговори през рамо Фиона.

Не можеше да потисне възмущението, което се надигаше у нея. Баща й би се почувствал оскърбен, ако разбереше, че хората на Лоренцо го охраняват. От какво? Та той бе възрастен мъж, способен да се грижи сам за себе си, за съпругата си и за дъщеря си.

Забеляза погледите, които дежурната сестра хвърляше крадешком, още щом влязоха в коридора, но Томас сякаш нищо не забелязваше. Сестрата й кимна и я подкани да влезе.

— Госпожо Евънс, имате посетител.

Мария бавно отвори клепачи. В носа й влизаха някакви тръбички, а през пластмасова маска й подаваха кислород.

Фиона трепна, като видя майка си в това положение. С мъка сдържа сълзите си и нежно пое ръката й.

— Обичам те — прошепна й тя.

Майка й втренчи очи в нея и също се усмихна. После отново ги затвори.

— Можете да останете пет минути — каза сестрата. — Тя наистина няма нужда от внимание. Вече е по-добре. Счупването й е лошо, но лекарите се справиха блестящо. Операционните сестри още обсъждат случая.

— Радвам се, че екипът е бил добър. — Фиона обичаше да разговаря на английски и го правеше почти винаги. Подаде рисунката на Бенджамин на сестрата и й обясни: — Това е от Бенджамин за майка ми. Той е тригодишен. Бил е с нея, когато…

— Грижи се за Бенджамин! — тихо произнесе майка й, но остана със затворени очи.

Фиона трепна и я погледна с изненада. Бе помислила, че се е унесла под въздействието на лекарствата и не ги чува. После попита подозрително:

— Идвал ли е Лоренцо?

— Лоренцо? — Сестрата се мъчеше да си припомни, къде е чувала това име.

Фиона махна с ръка:

— Няма значение, оставете.

— Може би ще дойде по-късно — усмихна се сестрата.

— Баща ми как го прие, много е чувствителен?

— Погрижихме се за него, бъдете спокойна. Момчето с него го държи под наблюдение. И аз бих искала някой да се грижи така за мен.

— Освободете го, баща ми вече е приел новината и няма от какво да се притеснява.

— Опитах — призна сестрата. — Но той не говори английски. Добросъвестно изпълнява задълженията си, както му е наредено. Роднина ли ви е?

— Не.

— Знаете ли, не е нужно да идвате в часовете за посетители утре — каза след малко сестрата. — Майка ви ще се чувства много изморена през следващите няколко дни. В момента й даваме обезболяващи, но когато ги спрем би било добре да бъдете повече около нея.

— Не ми е леко да я гледам как страда — намръщи се Фиона.

— Приемете го като процес на оздравяване.

— Оптимист сте.

— Виждала съм чудеса — замислено изрече тя. — А операцията на майка ви бе изпълнена блестящо. Ще се възстанови напълно. Дори ще може да подскача на този крак.

— Радвам се, че вие сте с нея — усмихна се с благодарност Фиона.

— Правим каквото е по силите ни — отвърна сестрата.

Фиона нежно целуна майка си и се отправи към вратата.

— Ще се грижим добре за нея — застигнаха я думите на момичето.

— Сигурна съм. Никога преди не е била болна.

— Майка ми е същата — сподели сестрата.

Баща й още спеше. Фиона не искаше да го буди.

— Ще му кажеш ли, че съм идвала — попита една от лелите си.

Преди тя да успее да кимне, се чу гласът на Томас:

— Аз ще му кажа.

Фиона го погледна и се усмихна. Забавляваше я фактът, че бе заблудил медицинската сестра, че не разбира английски.

— Много ти благодаря — отвърна му тя на италиански.

— Правя го заради Мария, но всъщност Лоренцо ме прати тук.

Отново този Лоренцо! Какво, на благодетел ли се правеше?

— Би могъл да си тръгнеш — и тя кимна с глава към роднините си. — Те са тук.

— Не, ще остана.

— Сестрата те е харесала — закачи го тя.

— А, онази, която е в стаята на майка ти. Знам, но тя не говори нашия език.

— Томас! — възмути се Фиона. — Та ти говориш прекрасно английски!

— Само когато ми се налага да общувам с някой, който не знае нашия език.

— Но тя не знае италиански!

— Знам, проверих. — Томас изгледа дяволито Фиона. — Подхвърлих, че фигурата й е… доста съблазнителна. Тя не ме разбра и попита какво съм казал.

— Засрами се!

Той я изгледа отново и се усмихна. Какъв мъж! И поведение достойно за хората на Лоренцо.

Ник съпроводи Фиона до колата, край която вече ги чакаше представител на пътната полиция.

— Не се намесвай, аз ще се оправя! — нареди й Ник. — Ако трябва да кажеш нещо, кажи го на италиански.

Ник внимателно я изчака да се намести на задната седалка.

— Добър вечер, господин полицай — каза той на италиански. — Благодаря ви, че охранявате колата ни. — Той отвори вратата и понечи да седне на шофьорското място.

— Спри! — нареди полицаят също на италиански.

— О! Вие говорите италиански?! Стори ми се, че сте германец. Откъде сте научили езика?

— От баща ми. А вие сте длъжен да спазвате знаците или ще останете без книжка. Във всички случаи заслужавате глоба. Покажете ми документите си.

— Е, на всекиго може да се случи — вдигна рамене Ник.

Фиона почувства задоволство от постъпката на полицая. Ако Ник просто бе намерил фиш за глоба върху предното стъкло на колата, би го приела за обичайно. Но сега се зарадва, че се намери човек, който да го постави на мястото му. Не й допадаха хора, които заобикаляха закона сякаш са миропомазани.

Ник я върна без други неприятни произшествия в къщата на Доминик. Не бе забравила молбата на майка си на всяка цена да се погрижи за Бенджамин. Беше се примирила, че й се налага да остане с него.

 

 

Доминик се прибра чак към два часа след полунощ. Кимна мълчаливо на охраната и влезе в кабинета си, като затвори тихо вратата след себе си. Дочу, че някой пее. Английска приспивна песничка. Проследи откъде идва звукът и се промъкна в спалнята. Пееше Фиона.

Беше седнала в неговото огромно кресло. В скута й се бе свил Бенджамин и й пригласяше от време на време.

На меката светлина от нощната лампа косата й проблясваше, разпръсната в немирни къдрици. Бе облечена в дълга нощница, върху която бе сложила плюшен бледолилав пеньоар. Краката й бяха боси. Сигурно бяха замръзнали от студ. Прииска му се да ги вземе в горещите си ръце и да ги стопли.

Тази мисъл порази Доминик и той се намръщи.

Погледна я отново, по-критично. Не можеше да отрече, беше изключително красива. Почувства ревност към сина си, отпуснал тялото си в прегръдките й.

Бенджамин се намести и се отпусна полека, унасяйки се в сън.

Доминик забеляза усмивката, която тя отправи към сина му. Фиона не помръдна. Вероятно момчето бе твърде тежко, за да го вдигне и да го отнесе в леглото му. Дали не очакваше помощ от някой от мъжете в къщата?

Доминик не би желал да позволи някой да я види така — по халат и с боси крака. Той се размърда, за да й подскаже присъствието си. Тя стреснато вдигна глава и го погледна. Не бе очаквала появата му, а не бе го усетила кога се е промъкнал през открехнатата врата. Той мило й се усмихна и каза на италиански:

— Капризничи нощно време, нали?

Тя го гледаше като хипнотизирана. Това значи беше Лоренцо! Оказа се, че всемогъщият диктатор е този прекрасен мъж?! Не бе по-възрастен от тридесет и седем. Беше красив и излъчваше сила и властност. Приближи се към нея. Май й беше казал нещо, но не го беше чула.

— Шшт! — предупредително вдигна пръст към устните си тя.

Нима се бе осмелила да му нарежда какво да прави?!

Той се усмихна.

Нещо сякаш я проряза. Странно усещане — нещо средно между ужас и блаженство.

Очите й му се сториха огромни. Бяха сиво-зелени, а ресниците й по-тъмни от цвета на косата. Устните й бяха полуотворени от изненада и смущение. За миг той си я представи как би изглеждала в леглото му.

Такава значи беше дъщерята на Мария…

— Да го взема ли?

Тя кимна и сложи момчето в ръцете му. Докато бе наведен над нея, очите им се срещнаха. Изпита особено усещане и бързо сведе поглед към сина си.

В този миг Доминик я пожела страстно.

— Внимателно — едва събра сили да прошепне Фиона. — Току-що заспа. Ако направите рязко движение, ще се събуди отново.

— Е, след този дълъг сън след обяд. — Усмивката му показваше, че се забавлява, че я бе заварил да спи.

Фиона го изгледа поразена. Внезапно споменът за странния сън проблесна в съзнанието й. Морякът! Значи негови са били тихите стъпки по килима. Беше я видял. Тя го бе усетила и се бе почувствала като русалка, която се люшкаше върху вълните на нечий таен копнеж.

Доминик протегна внимателно ръце и пое детето. Без да иска, я докосна. Удивително усещане! Той въобще не мислеше за сина си, когато притисна леко гърдите й, поемайки спящото момче.

Стаеното очакване избухна в тялото на Фиона при допира на ръцете му и тя го изгледа унесено.

Доминик вдигна момчето. Обърна се и й хвърли поглед през рамо, който тя не знаеше как да изтълкува.

— Ще се върна след малко. Денят не бе приятен за теб. Сигурно си много изморена…

Мисълта, че Доминик би могъл да вдигне и нея на ръце, я изпълни със страх. Уплаши се, че може да припадне от толкова вълнение. Сложи ръка върху челото си и се изправи.

Доминик сякаш изпита леко разочарование. Спря пред вратата и изчака да я отвори по-широко. Би могъл да се справи и сам, но искаше отново да я усети близо до себе си. Проследи я с усмивка.

Фиона пристегна колана на пеньоара си и тръгна пред него, за да оправи леглото на Бенджамин.

Доминик я последва в детската спалня и внимателно положи детето върху леглото.

— Лека нощ, господине — прошепна Фиона, изпълнена с непреодолим копнеж по него.

— Лека нощ — отвърна й Доминик вече излязъл в коридора.

— Тихо!

Доминик се усмихна на загрижеността й и я изпрати с поглед, докато тя не изчезна зад вратата на стаята си.

Господи, защо жените усложняваха толкова живота на мъжете и смущаваха покоя им…