Лас Смол
Тайната на Доминик (1)

Първа глава

Откакто се помнеше, Доминик Лоренцо бе винаги заобиколен от свои сънародници — италианци. Повечето бяха от родното градче на дедите му, разположено на брега на морето, югозападно от Рим.

Говореше с акцент и хората често го питаха:

— Емигрант ли сте? Кога дойдохте в САЩ?

— Преди известно време — отговаряше уклончиво той. Не обичаше да споделя с никого подробности от живота си.

Всъщност никой и не подозираше, че Доминик Лоренцо не е роден в Италия. Родителите му отдавна се бяха установили в Чикаго, но този факт не бе от съществено значение. Смятаха се за италианци, разговаряха помежду си на италиански, което пък обясняваше акцента на Доминик.

— Като работодател считате ли, че жените имат равни права? — го попита веднъж една дама.

Доминик имаше вид на мъж, когото всяка жена би пожелала за любовник, но не и за делови партньор.

Той бе огледал внимателно красивото й тяло и бе притворил клепачи.

— В нашата компания работят и жени — гласеше тактичният отговор. Не спомена, че наемаше само италианки, надявайки се, че с израза „нашата компания“ бе изразил тъкмо това. Така или иначе, той беше собственикът, той управляваше и той вземаше решенията.

Доминик Лоренцо беше блестящ екземпляр на своята нация, само дето не беше толкова мургав и бе с по-светла коса. Без да се замисли, Микеланджело би го избрал за прототип на своя Давид. С ръст по-висок от средния, Доминик приличаше на бог, увековечен в древен храм. Жените от фамилията им тайно въздишаха по него и завиждаха на онази, която щеше да стане негова избраница.

Родителите на Доминик отдавна бяха напуснали този свят. Бе отраснал сред шумни италиански семейства, но не се бе сближил с никое от тях повече от традиционните любезни отношения.

Беше самотник. Обичаше спокойствието, добрата храна и уюта на дома. Нуждаеше се от семейство, за което да се грижи. Притежаваше търговски нюх, а финансовата му мощ се основаваше на огромната му енергия и интелект, благодарение на които бе постигнал своето благосъстояние и независимост.

Странно наистина, но Доминик се бе развеждал два пъти. Показателно бе, че и двете му съпруги не бяха италианки. Бе истинска загадка, че мъж като Доминик се бе решавал на два пъти да сключва брак, свързвайки се с жени, които изобщо не му подхождаха. Имаше един син на име Бенджамин.

Всеки италианец държеше синовете му да растат в лоното на семейството и от малки да поемат своята отговорност. Така бе направил и Доминик. Нищо че майката на момчето беше изолирана. Явно смяташе, че е достатъчно сам да олицетворява семейството.

Мария Евънс бе жената, на чиито грижи бе поверен синът му. Доминик разчиташе на Мария Гарибалди, независимо от факта, че фамилното й име бе Евънс. И тя се бе омъжила за човек, който не бе от италиански произход. Все пак нейният италиански език бе превъзходен, а и английски говореше достатъчно добре. Бракът й не бе я променил особено — начинът й на мислене си оставаше традиционно италиански.

И обичаше Бенджамин. Играеше с него така, сякаш бе нейно собствено дете. Макар и около петдесетте, тя бе изпълнена с енергия и жизненост.

Но един ден, в края на лятото, докато играеше с момчето, тя се подхлъзна случайно и падна. Тригодишният Бенджамин се втурна към нея:

— Ти си ранена! Ранена!

— Да — едва успя да промълви тя, като едва потисна болката си. — Извикай Томас. Върви при Романо. Внимавай!

Но Бенджамин тича през целия път.

Когато Романо видя момчето да тича към него само, изтръпна от ужас. Втурна се към него и го взе в прегръдките си. Бе убеден, че Мария се е пожертвала, за да не бъде отвлечен малкият. Но къде беше Томас, мъжът, който ги охраняваше?

— Мария!

Детето сочеше с пръст някъде зад гърба си, но Романо не го слушаше.

— Мария — настояваше детето. — Ранена!

— Да — отговори Романо. Знаеше, че каквото и да се бе случило на Мария, Нед Евънс бе в състояние да ги убие. Винаги бе смятал, че от него би излязъл истински италианец.

Мина известно време, преди Бенджамин да успее да привлече вниманието им и да обясни, че Мария е паднала и се е наранила. С властен жест, с чиято категоричност баща му би се гордял, той нареди на мъжете да отидат да потърсят бавачката му. Изпратиха го на горния етаж, а Романо и още двамина се отправиха да разберат какво точно се е случило. Страхуваха се, че ще открият безжизненото й тяло.

Но тя не само беше жива, а дори се скара на Томас и не му разреши да я премести, докато не доведе някой, който да я прегледа на място и да реши какво е най-добре да се направи. След кратка, но шумна кавга, Романо се съгласи да потърси лекар и се свърза със службата за спешна медицинска помощ по безжичния телефон, който носеше навсякъде със себе си.

Линейката пристигна скоро. Лекарите бяха изключително търпеливи с Романо, който от притеснение бе изпаднал в особено превъзбудено състояние. Съгласиха се с Мария, че вероятно е счупена костта на бедрото й, сложиха я на носилка и я откараха. Прегледът потвърди предположенията им.

Преди да дадат на Мария приспивателно и докато Том бе при нея, тя му каза на италиански:

— Повикай Фиона! Трябва да остане с Бенджамин.

И така Фиона научи за станалото в офиса си, разположен в центъра на Чикаго, на брега на реката.

Преди години управата на града беше отклонила замърсените й води, така че да не се вливат в езерото Мичиган. Фиона работеше в една от сградите, накацали по брега на реката.

Работата й бе свързана с обслужващата сфера. Каквото и да бе нужно да се ремонтира спешно в някоя постройка, дом, вила или офис, всичко това се осигуряваше от фирмата, чийто служител бе Фиона.

Тя бе родом от Чикаго. Ориентираше се безпогрешно и в най-заплетената ситуация, отнасяща се до оцеляване или благополучие и никога не губеше присъствие на духа.

Бе на двадесет и шест години, висока, с матова кожа, по-светла от на италианките, със синьо-зелени очи и светлокестенява къдрава коса. Беше изумително красива. Мъжете не отделяха очи от нея, но тя оставаше винаги безразлична.

Вероятно бе повече американка, отколкото италианка, но се втурваше първа да помага при нужда.

Когато Романо й се обади, тя му отговори на италиански:

— Идвам веднага.

А след това се обърна на английски към шефа си:

— Беда! Майка ми е пострадала.

Кевин Макбрайд смръщи вежди и попита:

— Автомобилна злополука?

— Падане. Счупила си е костта на бедрото.

— Съжалявам. Мога ли да ти помогна? — Кевин се надяваше поне малко да спечели благоволението на тази недостъпна американка с италианска кръв, която непрестанно го изкушаваше.

— Благодаря. Няма нужда. — Фиона бързо драскаше нещо върху лист хартия. — Ще ти се обадя.

— В болницата ли отиваш? — Кевин се надигна от стола си. — Мога да те закарам.

— Не — Фиона му подаде листа. — Това е телефонът на братовчедка ми Анджелина. Тя знае всичко, от Чикаго е. И преди сме работили с нея. Може да ме замества, докато се върна. Ще стоя при Бенджамин.

— Името на баща ти не е ли Нед?

— Да — разсеяно отвърна тя, без да обърне внимание на странния му интерес. — Трябва да вървя.

И изчезна. Кевин се намръщи. Кой бе този Бенджамин?

 

 

Щом стигна пред дома на Лоренцо, Фиона бързо спря колата си. Макар че и преди се бе случвало да замества майка си и хората на Доминик веднага я познаха, но спазиха заповедта да проверяват всички.

— Къде е Романо? — попита ги тя на италиански.

— В къщата. Грижи се за Бенджамин. Не му дава да излиза навън.

— Предвидливо — отсъди Фиона, но се смути, когато мъжът от охраната избухна в смях.

Докато караше навътре в двора, тя си спомни, че Романо наистина бе предвидлив, макар да бе баща на единадесет деца. По последни данни. Фиона, радетел на еманципацията, поклати неодобрително глава. Единадесет деца бяха просто ритник в зъбите на този пренаселен свят.

Домът на Лоренцо с нищо не се набиваше в очите на минувачите. Бе дискретно скрит на западния бряг на езерото Мичиган, на север от Чикаго.

Личеше, че къщата някога е била вила. Останалите постройки, в които живееше персоналът на Лоренцо, датираха от същия период, в който е била строена къщата, но се виждаше, че наскоро са били постегнати, без да се пестят средства. Само богат мъж като Доминик Лоренцо можеше да си позволи подобно нещо.

Красивата желязна ограда се вписваше в местността така, че не изолираше живущите там от природата. Настилките бяха в добро състояние, а в градината бяха посадени нови дървета, които допълваха естествената простота на пейзажа.

Пътят, който водеше към къщата, не бе асфалтиран, а през стволовете на дърветата проблясваха ослепително сините води на езерото. Приглушеният шум от префучаващите по близката магистрала автомобили напомняше, че дори и това девствено кътче не можеше да бъде напълно изолирано от огромния град.

Големите прозорци на къщата, бяха с решетки, чиито метални винетки би трябвало да скрият факта, че това всъщност е добре охранявана крепост. Верандите бяха широки и удобни. Сгъваемите столове и шезлонгите също бяха едва ли не бутафорни — единственото им предназначение бе да прикриват хората от охраната, които денонощно бдяха на пост, уж излегнати на слънце.

Фиона паркира и се отправи към верандата.

— Охо! — обърна се тя към човека от охраната на име Ник. — Още ли си волен като птица или красивата Анита вече добре те е вързала?

— Работи по въпроса — произнесе той провлачено, но в същото време обходи с поглед пространството пред себе си.

— Съзнава ли какво прави? Ще бъде непрекъснато бременна.

— Точно така! — очите на Ник просветнаха закачливо.

— Трябва да поговоря с нея — въздъхна Фиона и поклати глава.

— Тя изпълнява единствено моите заповеди.

— Това не е истинска любов — предупреди го Фиона. — Това е чиста биология. За какво всъщност разговаряте вие двамата?

— Да разговаряме?!

— Да, наистина налага се да поговоря с момичето — отново сбърчи нос Фиона.

— Стара мома като теб? Че какво би могла да й кажеш? — изви вежди Ник в почуда.

— За целия свят, който за теб се простира между спалнята и кухнята.

— На теб ти трябва мъж, мила — изсмя се Ник.

— Не съм срещнала още такъв, който да си струва жертвите.

— Ще срещнеш. — Той се премести и надникна от терасата.

— Колко си сигурен! Ама че си тесногръд! Ще й го кажа на Анита.

— Опитай! Ще си умре от смях. — Ник я изгледа внимателно и продължи: — Бенджамин дотича сам да търси помощ за майка ти.

— О! — сърцето на Фиона трепна. Тя влезе в къщата и извика: — Бенджамин!

Чу се топуркане на детски крачета и на стълбите на горния етаж се появи Бенджамин.

— Фиона! — изкрещя детето. — Фиона! Тук ли си?

— Да — засмя се тя.

Личицето му се озари от ангелска усмивка.

— Тук си. А Мария?

— Тя е в болницата. Там ще се погрижат за нея — отговори тя спокойно.

— Тя падна — каза тъжно момчето.

— Ще се оправи — увери го Фиона. — Тя ме изпрати при теб.

— Много се радвам, че си тук — усмихна се то.

— Ела долу!

— Романо каза да не мърдам оттук.

— Романо! — извика Фиона.

Романо се появи до Бенджамин и й кимна приятелски.

— А, вече си тук!

— Както виждаш. Може ли Бенджамин да слезе долу? Чисто е. А подушвам, че и обедът е готов.

Виждаше се, че младият мъж приема твърде насериозно задълженията си.

— Може — кимна той.

Бенджамин слезе тичешком по стълбите, като внимателно се държеше за перилата.

— Краката ми са още мънички — оплака се той и едва достигна Фиона да я прегърне.

— Напротив. Справи се чудесно със стълбите. А след време ще пораснеш и краката ти ще станат дълги като на Романо.

— Не — възрази Бенджамин. — Ще станат дълги като на татко.

Романо тактично се оттегли, уверен, че момчето е в сигурни ръце.

Фиона никога не беше срещала Доминик. В къщата нямаше негови снимки. Около персоната му витаеше някаква загадъчност. Избягваше журналистите и никога не даваше интервюта.

Като малък мъж със самочувствие, който добре знае мястото си, Бенджамин спря и се усмихна лъчезарно на Фиона:

— Радвам се да те видя.

— Благодаря. Благодаря ти и за вниманието, което си оказал на майка ми.

— За нищо — отвърна момчето тържествено. — Ще обядваш ли с мен?

— Като пораснеш ще бъдеш истинска заплаха за всяка майка на красиво момиче — замислено отговори Фиона.

Бенджамин не реагира на репликата й, явно приел в себе си, че възрастните често говорят безсмислици. Ако бе нещо важно, Фиона би го обяснила по-простичко. Тя умееше да обяснява. Беше винаги добра с него. И той я харесваше.

Слязоха до хола и се отправиха по коридора към кухнята, разположена в крилото със сервизните помещения. Там пълновластна господарка беше една приятна жена в напреднала възраст, някъде около петдесетте. Беше превъзходна готвачка, чиито ястия доставяха наслада на всички в къщата. Казваха й „Мами“.

Беше мила и винаги имаше много работа. Върху неизменните си рокли в сиво, слагаше фина бяла престилка. Не носеше дори червило и единственото й украшение бяха чифт обеци във формата на капки, които се поклащаха при всяко движение на главата й. Косата й, черна и лъскава, бе опъната назад и пристегната в нисък кок.

Имаше две помощнички, по-млади от нея, на които възлагаше приготвянето на по-лесните ястия. Помагаха й и при приготвянето на храната за вечеря и за празничните дни. Двете помощнички бяха мълчаливи и послушни. Нищо не пропускаха и винаги изпълняваха нарежданията й.

— Здравей, Мами — поздрави я Фиона.

— Фиона! — зарадва й сетя. — Обади се Томас. Все още наместват костите на майка ти. Баща ти е там. Няма нужда да ходиш и ти. Казал е да стоиш при Бенджамин, а при него ще остане Томас. Разтревожена ли си?

— Малко. По-добре е, че съм тук. Татко ще се погрижи. Няма нужда и Томас да стои при него.

— Лоренцо му нареди така.

— Дойдох, защото мама ме помоли да наглеждам Бенджамин — напомни й Фиона. — Само за днес:

Мами се обърна и я изгледа враждебно.

— Томас ще отиде у вас с баща ти — рече тя. — Той е добър човек и ще му помогне.

— Ще му предам думите ти.

Мами се замисли и кимна:

— Този път може!

Фиона се засмя, а Мами изненадано вдигна глава, сякаш не можеше да проумее причината за смеха й.

— Трябва да се намери някой, който да се грижи за Бенджамин постоянно — заяви Фиона. — Аз си имам работа. Не мога да отсъствам дълго.

Мами се намръщи и се обърна към Бенджамин:

— Сядай, сядай, Бенджамин. Изми ли си ръцете?

— Да, госпожо — отправи й той един от своите херувимски погледи.

— Не, не си ги измил добре! — отсече Мами. — Върви да се измиеш. И ти, Фиона.

Фиона погледна момчето, което се бе намръщило, и тихо го попитана английски:

— Как ли разбра?

Бенджамин вдигна рамене.

Влязоха в банята, разположена до библиотеката, където имаше специално високо столче, на което можеше да се покатери Бенджамин, за да се измие.

Не беше лесно да се изяде количеството храна, която им бе сервирана. Мъжете я поглъщаха с такъв апетит, че Фиона едва успя да устои на изкушението. Фиона и Бенджамин се хранеха, макар и не толкова лакомо, но станаха от масата попреяли. Отидоха на задната веранда и седнаха на обичайните места за кухненския персонал. Момчето уморено се отпусна и заспа.

Не след дълго се появи Романо и кимна доволно при вида на спящото дете.

— Ще го занеса горе — рече той.

— Мама казва, че не спи нощно време. Затова се мъчи да го държи буден през деня.

— Къде да го занеса?

— В библиотеката. Ще го оставя да поспи около четиридесет и пет минути. След това ще го събудя и ще отидем на разходка.

— Защо не позвъниш в болницата и да поговориш с баща си?

— Добре. Благодаря ти.

Романо нежно вдигна спящото момче и го пренесе през вратата, която Фиона задържа отворена. После тя избърза и отметна завивката на канапето. Романо сложи момчето и го зави. То дори не помръдна.

Фиона се обади в болницата и поговори с баща си. Естествено говореха на английски. Баща й знаеше само няколко любовни думи на италиански.

— Как сте? — попита го тя. — Всичко наред ли е? Как е мама?

— Още наместват счупеното — въздъхна баща й. — От време на време излиза по някой от екипа и ми съобщава, че всичко върви добре. Ненавиждам тези моменти!

— Искаш ли да дойда? — повиши Фиона глас.

— Не.

— Чувстваш ли се добре? — настоя Фиона. — Трябвам ли ти там?

— Не, мила. Не се занимавай с нас. Пък и аз не съм сам. Наоколо се въртят цели рояци роднини, а Томас се държи така, сякаш носи лична отговорност за майка ти. Добро момче е. Ти стой с Бенджамин. Ще се видим довечера. А, не. Забравих, че ще стоиш там и вечерта.

— Не — смръщи вежди Фиона. — Ще мина през болницата на път за вкъщи.

Приключиха набързо разговора и вече успокоени се сбогуваха. Фиона приседна още с ръка върху телефонната слушалка. Защо баща й настояваше да не ходи? По време на обеда и Мами спомена нещо подобно. Откъде бяха толкова сигурни, че ще остане и през нощта?

Фиона стана и се върна в библиотеката. Бенджамин спеше дълбоко. Това дете всички толкова го обичаха! Усмихна се. Щеше да го остави да поспи още двадесет и пет минути, преди да го изведе навън, за да го умори така, че да може да спи през нощта. Бе нещо обикновено тригодишните малчугани да изпитват желание да лудуват нощем, а през деня да заспиват в неподходящо за сън време. Още един начин, по който хлапетата наказваха родителите си и ги довеждаха до пълно изтощение.

Фиона се отпусна в едно кресло. Къщата беше много тиха. Някъде отдалеч се носеше бученето на движещите се в надпревара коли по магистралата, чуваше се плискането на вълните и свистенето на вятъра из листата на дърветата. Спокойствие я обгръщаше отвсякъде. Тя се унесе и неусетно заспа.

Така ги намери и Доминик. Той стоеше и се взираше в сина си. След това премести поглед към спящата жена… не, момиче. Значи това беше дъщерята на Мария!

Той се загледа в нея. Спеше. Беше много, много красива. Косата й, леко разрошена. Тънки кичурчета се бяха измъкнали от шнолата и се виеха около ушите и по слепоочията в прелестни къдрици.

Беше бледа. Миглите й бяха тъмни и плътно скриваха очите. Какъв ли бе цветът им?

Ръцете й почиваха в скута. Красиви ръце. А гърдите й биха съблазнили всеки мъж с прелестната си закръгленост. Краката й бяха самата изящност.

В миг я пожела.

Ами тя беше съвсем млада! Не, не беше момиче, а млада жена. Фиона Евънс, дъщерята на Мария… Двадесет и шест годишна, доктор по икономика, действащ специалист по маркетинг. Макар и да изглеждаше миловидна като дете, бе достатъчно зряла, за да е загубила вече целомъдреното си. Запита се колко ли любовници бе имала.

Мисълта, че някой мъж опипваше прекрасното й тяло, подразни Доминик. Огледа я още веднъж от глава до пети. Ръцете му потръпнаха.

Отклони поглед, но това не помогна. Тялото му реагира по недвусмислен начин на присъствието й.

Доминик би желал да коленичи и да я вземе в прегръдките си, да я притисне и да усети мекотата на гърдите й. Представи си как я целува.

Не, не можеше да си позволи приключение с дъщерята на Мария. Налагаше се да я избягва. Беше самото изкушение.

Но краката му просто отказваха да помръднат. Стоеше там, загледан в спящото момиче, смутен и разтревожен от необяснимия копнеж, който го бе завладял.