Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Браун (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balanced, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лас Смол. Лудетината

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0185-2

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Фоби се окоти посред нощ. Тихото скимтене на новороденото потомство събуди Керол. Майката ближеше мокрите си рожби и мъркаше щастлива. Наострил уши, Феликс лежеше малко встрани и наблюдаваше внимателно. Карузо направи опит да приближи, ала котаракът изсъска заплашително.

Керол позвъни на Тим.

— Тим, познай какво…

— Какво става? — прекъсна я разтревожен той. — Веднага слизам! — и затвори телефона.

Керол отвори входната врата, преди приятелят й да събуди къщата с настойчивото си чукане.

— Шшт! — предупреди го тя. — Фоби има бебета!

Тим бе по халат. Керол приглади разрешените му коси и го целуна. Независимо от напредналия час решиха да съобщят новината на Меган и Реди. Меган не прояви особен ентусиазъм и предпочете да си остане в леглото. Реди обаче се чувстваше съпричастен към събитието и след малко се появи в дома на Керол. Феликс му позволи да го погали по главата, но когато стопанинът му се опита да надникне в ъгъла, където лежаха новородените, котаракът изфуча сърдито.

— На село виждаме котенцата, едва когато майка им реши да ги изведе навън — обясни Реди. — Разбираме, че котката е родила, защото обикаля измършавяла из двора, ала крие рожбите си, докато поотраснат.

Рано на следващата сутрин новината вече бе обиколила къщата и не след дълго почти всички обитатели се събраха у Керол. Единодушно бе решено, че котенцата не бива да се дават на чужди хора. Преди да са прогледнали, получиха чудесни котешки имена и след кратък спор, бъдещите им стопани постигнаха съгласие кой кое ще вземе, когато поотраснат.

След седмица възбудата от събитието постепенно отшумя. Животът в Чикаго следваше нормалния си ход. „Вълчетата“ бяха на път да спечелят Купата. Жителите на Чикаго бяха обърнали погледи към стадиона и със затаен дъх следяха развитието на бейзболните срещи. Привържениците на отбора твърдяха гръмогласно, че това е годината на „Вълчетата“. Изобщо не поставяха под съмнение успеха им! Както обикновено. И за кой ли път…

Меган придружаваше Реди на всички мачове извън града. Понякога и Керол пътуваше с нея. Веднъж Тим не издържа и направо попита:

— Заради Меган или заради Реди ходиш по мачове?

Керол го изгледа безкрайно търпеливо и отговори:

— Естествено, че заради… Реди!

— О, така ли?

— Ти си абсолютен идиот!

— Знаеш ли, ужасно съм ревнив. В това отношение съм безкрайно старомоден и закостенял!

— Следващия път ела с нас — предложи Керол.

— Не мога. Когато не се въртиш край мене да ме разсейваш, пиша като луд!

— Разсейвам те, а? — повтори замислено Керол и започна да разкопчава бавно работната си престилка.

— Недей да ме прелъстяваш!

— Аз ли? Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо? — попита тя с най-невинно изражение.

— Защото най-безсрамно си разкопчаваш ризата!

— Първо, това не е риза, а престилка. Второ, понеже работя с нея, е изцапана с бои и трябва да се преоблека. Не виждам как бих могла да го направя, без да я разкопчея. Това съвсем не значи, че те прелъстявам. Не знаех, че си толкова деликатен, чувствителен и податлив…

— Глупости, изобщо не става въпрос за това! След снощното ти изпълнение съм принуден да се погрижа за благоприличието! Изморен съм така, сякаш съм бягал на маратон! А и не съм сигурен след колко време ще успея да възстановя изчерпаните си до краен предел сили.

Неудържим кикот посрещна остроумната му реплика. Все пак Керол закопча престилката и извади скицник. Беше рисувала лица и фигури на запалянковците, които изпълваха трибуните на мачовете на „Вълчетата“. Мъже крещяха и подскачаха възторжено като деца, жени се смееха и се прегръщаха щастливо… Други се боричкаха за топката, която беше излетяла към трибуните. Имаше и скици на играчи, между които и няколко на Реди.

Керол се зае да обяснява рисувателната техника: беше използвала графитни моливи с различна мекота, както и моливи в основните цветове жълто, синьо и червено, за да постигне всички цветове. Сивите акценти на далечните претъпкани трибуни правеха рисунките невероятно живи.

— Когато наблюдаваш тълпа, трябва да тренираш очите си така, че да реагират на един-единствен цвят — говореше тя. — Ако решиш, че това е червеното и погледнеш към тълпата, неочакваното ти се струва, че повечето хора са облечени в червено. После опитваш със синия, зеления или жълтия цвят… Много е забавно! Хората подхождат избирателно към всичко — продължи замислено. — Някои например, виждат в нещата само смешното, други пък — единствено лошото. Научих се да възприемам поотделно цветовете още в училище, когато ни водеха на стадиона, да поддържаме футболния ни отбор. Да ти призная, играта ми хареса, едва когато започнах да гледам преките предавания по телевизията. Повторенията и коментарите придават особен колорит на футбола…

— Май си запалена по спорта… — подхвърли Тим.

— Особено ми допада една от дисциплините!

— Коя по-точно?

— Божичко! Всички ли мъже загряват толкова бавно? — възкликна Керол възмутено и свали работната си престилка, под която беше гола.

— Откъде да знам, че имаш предвид това? Нали говорехме за спорт…

— Да ти кажа право, освен че си недосетлив, те намирам и за ужасно отегчителен! Все едно и също!

— Обещавам занапред предварително да чета подходяща литература и да се явявам подготвен на заниманията — измърмори Тим.

През следващите дни той й показа как се прави любов на стол, на под и в банята. На стола беше интересно, обаче подът се оказа прекалено твърд, а плочките на банята — студени.

В събота отидоха на пикник и опитаха под открито небе. Керол остана във възторг и предложи да обиколят всички паркове в околностите на Чикаго.

— Много е удобно и на задната седалка на колата! — обясни Тим с тон на галантен кавалер.

— Не мога да повярвам! Как ще се съберем?

Тим веднага се зае да й показва.

Беше незабравимо лято…

Няколко пъти Керол гостува в родния си край. Тим упорито отказваше да я придружи, като се оправдаваше с книгата.

Керол показа на родителите си рисунките и акварелите, които бе подбрала за изложбата. Фелисия шумно изрази възторга си и подчерта, че са безупречни.

— А това не е ли Реди Фартингтън? — посочи Солти портрета на играча. — Много ми прилича на него.

— Точно той е — потвърди Керол.

— Познаваш ли го?

— На един от мачовете през пролетта бухалката му се счупи и ме удари по крака. Така се запознахме.

— Не си споменавала за това.

— Забравих, защото удареното мина бързо. Но Реди започна да идва у дома и там се запознаха с Меган. Помните ли я?

— Не беше ли твоя състудентка? — попита майка й. — Доколкото си спомням, не бяхте първи приятелки в колежа…

— Меган се е променила много — обясни Керол. — Влюбена е до уши в Реди и двамата са неразделни, освен когато той е на терена.

Керол разказа най-подробно за Реди и за Меган, за Феликс, за потомството им с Фоби… Всички бяха във възторг, особено осиновените от родителите й деца. Разглеждаха с интерес акварелите от стадиона, но преди всичко настояваха да им разкаже пак за онзи невероятен удар на Реди Фартингтън, при който бухалката се счупила, а срещата била спечелена от „Вълчетата“. Със снизходителна усмивка Керол уважи молбата им. Какво да прави, момчетата бяха твърде млади, за да знаят, че една жена превъзхожда и най-добрия играч по бейзбол на Щатите…

Солти започна да разпитва за останалите наематели на къщата. Керол се изчерви и смотолеви:

— Всички са големи симпатяги. Често организираме събирания, ходим си на гости, изобщо живеем като стари приятели…

— Да не би някой да ти досажда? — продължи да настоява баща й.

— Не… Не бих казала… — Пламна като божур и смутено заби поглед в пода.

След малко Солти вече бе на телефона и звънеше на Тим.

— Искам да знам някой досажда ли на Керол! — започна той направо.

— Да й досажда ли? — повтори Тим, за да спечели време. Не знаеше доколко информиран е Солти за отношенията му с Керол и се чудеше какво да отговори. — Според мен няма такова нещо… Повечето време се навъртам около нея и щях да забележа…

Солти затвори телефона и се усмихна дяволито.

Керол се прибра в Чикаго и веднага се обади на Тим. След безкрайната раздяла — цели два дни, които беше прекарала в Темпъл — копнееха един за друг. Естествено, жадуваната среща бе отпразнувана в леглото. До вечерта не си показаха носа навън.

Междувременно Тим бе устроил жилище за Фоби и котенцата в един от шкафовете. Карузо спеше в съседство, а Феликс — като истински селски котарак, предпочиташе да сменя често „спалнята“ си. Любимото му място беше върху шкафа. Същото това място си бе харесала и Керол — оставяше отгоре акварелите, докато изсъхнат. Фъндъци козина и отпечатъци от лапи едва ли бяха най-доброто за снежнобелите картони и неизсъхналите бои. Конфликтът между художничката и котаракът бе решен, като отместиха встрани масата, от която Феликс скачаше върху шкафа. Котаракът обаче не се предаде и известно време опитваше да се добере до любимото си място по обиколни пътища, но — безуспешно.

— Прилича ми на цар на джунглата — сподели Тим. — Като всеки цар му се иска да наблюдава поданиците си отвисоко.

— Не му се урежда въпросът! — отсече категорично Керол.

— Да не се каниш да въведеш ограничения и за мен? — подхвърли той.

— Защо? Да не би да си решил да спиш върху шкафа? — пошегува се тя.

— Предпочитам твоето легло! — отвърна Тим.

— Тогава не виждам какъв е проблемът.

Проблем все пак имаше, ала Керол не знаеше за него.

— Привърших книгата — съобщи той, когато влязоха в спалнята, а Керол се просна върху леглото.

— Кога ще мога да я прочета?

— Още сега, ако искаш.

— Много ли е страшна? Да не се разтреперя от ужас?

— Горещо се надявам да е така!

— Да ти кажа право, не си падам по истории на ужасите. Наистина ме плашат!

— Спокойно, моето момиче! Обещавам, че тази вечер ще спя до теб.

— Което означава, че изобщо няма да мигна! — измърмори Керол с привидна досада.

— Защо, аз не хъркам… много.

— И откъде си толкова сигурен? С кого си спал напоследък, та да ти докладва колко хъркаш?

Тим се нацупи. Кой знае защо, намекът й го засегна.

— Баба ми, която ме отгледа, твърди, че похърквам тихичко като баща си.

— Кой, морякът ли? Сигурно е била снизходителна към него, защото рядко го е виждала вкъщи.

— Баба беше много взискателна жена! — възрази Тим.

— Беше?

— Тя почина преди десетина години, а татко — точно преди две.

— А майка ти?

— Бил съм почти бебе, когато е умряла.

— Съжалявам! — въздъхна Керол.

— Бях страшно привързан към баба и татко. — Тим зарея замислен поглед някъде над главата й. — Винаги ще ми липсват. Жалко, че няма кой да сравнява децата ни с нас, техните родители… Нашите недостатъци със сигурност няма да отминат и децата ни.

— Ще бъдат обаче компенсирани от високите морални качества, които ще наследят от мен — заяви високомерно Керол.

— Хм, че имаш ли такива? — заяде се Тим.

— Животно!

— Знам, че съм животно! — Изглежда не се шегуваше, защото добави: — Какво ще сториш, ако откриеш, че съм те лъгал?

— Защо ти трябва да ме лъжеш? — попита Керол, като го наблюдаваше внимателно. — Ако си ме излъгал, предполагам, че си имал основателна причина за това. Лъгал ли си ме някога?

— Не… — Тим не посмя да й признае истината.

— Може би започна този разговор, за да ме подготвиш психически за книгата, която ми предстои да прочета, а?

— Не! Как ти хрумна!

— Чудя се дали да я чета. Никак не обичам ужасии. Боя се да не те обезсърча, ако ти кажа, че не ми харесва.

— Не се страхувай за това. Поетът вече прочете ръкописа и мнението му е доста насърчително — спомена Тим.

— Така ли? Не знаех, че поетите харесват романи на ужасите — поклати глава тя.

— Душата на поета е чувствителна. Те обожават думите и силата на тяхното внушение. Нашият поет е голям особняк и е страшно запален по разни ужаси!

— Усещам, че ме побиват тръпки, а още не съм отворила книгата!

— Тогава не я чети!

— Не мога. Ако не разбера какво се е получило, ще умра от любопитство!

— Ами че прочети я де!

— Изобщо не ми помагаш! — нацупи се Керол. — Раздвоена съм и се чувствам отвратително!

— Това не е вярно! Опитвам се да ти помагам!

— О, нима? Кажи да чуем как ми помагаш!

— Грижа се за теб!

— И какво от това?

— Не е ли достатъчно?

— Разбира се, че не е! Щом ще давам мнение за книгата ти, редно е да знам малко повече за теб!

— Излиза, че не ме познаваш достатъчно, така ли? — В гласа му се долавяше разочарование. — Още колко време ти е нужно, за да ме опознаеш?

— Да ти призная, струва ми се, че докато съм жива, ще продължавам да те опознавам — отвърна тя.

Тим също се просна на леглото и се взря изпитателно в очите й. Това, което прочете в тях, накара лицето му да грейне, озарено от щастлива усмивка.

— Ти ме обичаш — изрече нежно той.

— Може би…

— Не „може би“, а сигурно!

— Предполагам, че е така — потвърди с въздишка Керол. — Липсваше ми страшно, докато бях в Темпъл. През двата дни не ми излизаше от ума. Даже когато играех с осиновените от родителите ми деца, които толкова обичам, пак мислех за теб. Страшно ми се иска да се запознаеш с тях. Разкошни хлапета! Сигурна съм, че ще си влюбиш в тях. Кажи, липсвах ли ти поне мъничко?

— Да, предполагам…

Предполагаш?! Ах, ти, лошо момче! — Разсърди се не на шега и понечи да стане от леглото.

Тим обаче й попречи, като я дръпна обратно и я прегърна.

— Сексът е единственото ти доказателство! — процеди през зъби тя, когато най-сетне бе в състояние да говори.

— Доказателство за какво? — недоумяваше Тим.

— За това дали ме обичаш!

— Вече ти казах, че те обичам. Колко пъти искаш да го повтарям?

— Поне веднъж на ден!

— Добре, ще си го отбележа в тефтерчето — пошегува се той.

— Уф! Мъже!

Тим посрещна репликата със смях.

— Кажи, че ти липсвах, докато бях при родителите ми — продължи да настоява Керол.

— Докато беше при тях в Темпъл, ми липсваше ужасно!

— Не си искрен!

— Искрен съм и това, което казах, е самата истина. Обичам те! Намирам, че си съвършена! И направо изтръпвам от ужас при мисълта, че бих могъл да те загубя, ако някой надут „герой“ започне да се увърта около теб, когато не сме заедно. Сигурен съм, че ако ме зарежеш, ще умра!

— Така ли мислиш? — попита тихо Керол.

— Да! — отвърна Тим с рязък глас и се надигна от леглото. Керол обаче го прегърна и го притегли към себе си. — По дяволите! — изруга той. — Чувствам се здраво оплетен в паяжината ти и никога не бих могъл да се измъкна, дори да искам! Единствената ми надеждата е, че си достатъчно разсеяна, за да забележиш, че съм един обикновен мъж и нищо повече.

— Обикновен мъж ли? — Керол преглътна сълзите, премрежили погледа й. — Тимоти, скъпи! Ти си изключителен мъж! Господи, не зная на кого да благодаря за чудото, което ме споходи, когато се преместих тук!

Тим знаеше отлично, че „чудото“ се казва Солти Браун. Внезапно си припомни причината, която баща й бе изтъкнал, предлагайки му да работи за него. Да пази Керол… От кого обаче? Съседите й бяха съвсем безобидни хора — четирима аспиранти, двойка мъже, застаряваща актриса… Дали не бяха подбрани предварително от Солти, като него? Ами шкафовете? Когато Керол се премести, те вече бяха в квартирата. Сигурно пак е работа на Солти, помисли Тим.

Кой знае защо, но изведнъж усети, че е замесен в грандиозен, непонятен нему план…

— Тези шкафове… Кога ги купи? — попита колебливо той.

— Не съм ги купувала. Когато се преместих, вече бяха тук. Баща ми се бе погрижил да ги подредят в стаите. Преди няколко години ги купил от свой приятел, който разпродавал мебелите от ателието си. Татко не ги харесваше, защото не стигали до тавана, но аз намирам височината им за идеална. Казах му го вчера и той се зарадва много.

— Показа ли му акварелите, на които съм нарисуван като чудовище?

— Да, носех два от тях и му ги показах.

— Спомена ли нещо и за прототипа на чудовището?

— Реших засега да премълча, че един от моите съседи е в състояние да предизвика подобни асоциации у една художничка! Не бях сигурна как ще се възприема от аудиторията…

Тим изостави налудничавите си подозрения, че Солти е скалъпил цялата история с пазенето, за да обвърже дъщеря си с някакъв мъж, пък бил той даже син на най-добрия му приятел. Дори мислено се извини на стареца, който му бе дал възможност да напише първата си книга и най-важното — да срещне Керол.

След вечеря тя разгърна страниците на романа на Тим, който започваше така: „Това забравено от бога място сякаш се намираше накрай света. Къщата стърчеше самотно на върха на хълма, брулена от ледените ветрове…“.

Керол се намръщи и измърмори:

— Самотна… Гадно е, че го съобщаваш още във второто изречение!

— Просто очертавам мизансцена.

— Да, разбира се! И аз вече знам какво ще стане след малко. Обитателите на тази самотна къща започват да крещят за помощ. Естествено, никой не ги чува. В един момент токът угасва, а в следващия миг и телефонът онемява! — Остроумната й реплика го разсмя. — Смей се! Не виждам обаче нищо смешно. Напротив! — намръщено отбеляза тя и продължи да чете.

Тим наблюдаваше реакциите й с интерес. Безкрайно щастлив, той забеляза, че романът постепенно я увлича. Керол като че ли съвсем забрави, че не е сама в стаята. Реагираше с шумни възклицания и жадно поглъщаше страница след страница. Тим напълни чаша с вода и я остави на масата до нея. Без да откъсва очи от книгата, Керол механично я изпи. След четири часа затвори книгата. Изглеждаше зашеметена.

— Да знаеш, че ще те намразя! — закани се тя на Тим. — Как можа да го напишеш? Като си спомня някои сцени, косата ми настръхва!

— Отлично! Значи е написана добре — ухили се той.

— Много хитро! Знаеш ли какво ми хрумна? Би трябвало да озаглавиш романа си не просто „Къщата“, а например „Призрачната къща“ или пък „Прокълната къща“. Нека още заглавието да подсказва, че тази къща не е като останалите.

— Идеята ти не е лоша! Имаш ли други предложения?

— Не. Страхотен си! Правиш чудеса с думите. Да знаеш, че издателите ще се бият за третата ти книга!

— За третата ли? А за първата?

— Който и да е издател, ще бъде резервиран към първата творба на начинаещ писател. Втората вече ще събуди интереса на издателите. За третата обаче ще падне жестоко наддаване, докато получат правата.

— Каже ми накратко дали романът ти хареса!

— Тази нощ няма да заспя от страх!

— Май ще се наложи да остана при теб…

— Затова ли ме накара да я прочета? За да спиш при мен?

— Естествено! Каква друга причина би могло да има?

— Един ден ще станеш прочут писател, помни ми думата! Тогава жените ще се натискат да спят с теб. — Керол се усмихна кисело.

— Ще го правят само страхливки като теб!

— Не съм страхлива!

— Така е, не си страхлива — вече сериозно рече Тим. — Ти си направо забележителна!

— Вярно!

— И си много скромна!

— И честна — добави тя с невинно гласче.

Тим се разсмя чистосърдечно и се изправи.

— Не забравяй, че ми обеща да спиш при мен! — напомни Керол.

— От сутринта вече го правя два-три пъти.

— Глупчо, нямах предвид това! Някой трябва да ме пази от тези призраци и вампири. Описани са толкова живо и убедително, че се боя да не се появят в стаята ми посред нощ!

— Боже мой! Значи ли това, че ще се наложи да спя с всяка жена, която прочете романа ми?

— Нахалник! Естествено, че става въпрос единствено за мен!

— Добре де, щом ще се ползваш с привилегии, мога ли и аз…

— Не!

— Много си категорична! После да не съжаляваш?

— Слушай, миличък! Вече е полунощ. Изчезвай моментално горе да си вземеш пижамата и… всички презервативи, които са ти под ръка…

— Ох! Мъжката работа никога не се свършва! — оплака се Тим и започна да сваля ципа на панталоните си.

— Да не си посмял! Марш за пижамата и презервативите! — заповяда Керол.

— Че аз спя чисто гол!

— Господи помилуй! Мръсник!

— Керол Браун! Баща ти знае ли, че употребяваш такива думи?

— Съмнявам се.

— Така си и мислех — ухили се Тим. — Всъщност, след като ще трябва да те „пазя“ цяла нощ, бих хапнал нещо, преди да легна. Нужни са ми сили…

— За първи път чувам мъж да се опъва толкова! Мислех, че мъжете обожават да спят с незаконните си жени…

— Ти не си незаконна — възрази Тим.

— Още известно време мога да минавам за такава, докато не стана твоя законна съпруга.

— И кой ти каза, че ще станеш?

— Нали ми направи предложение?

— Има ли го някъде в писмен вид?

— Ах, нахалник! Марш оттук. Не искам да те виждам!

— Не е възможно. Обещах да те „пазя“…

— Божичко, всички ли любовници дрънкат толкова глупости, преди да си легнат?

— Не знам.

— Нали си писател? Как щеше да опишеш подобен случай?

— Мисля, че бих накарал героинята да легне в леглото на главния герой.

— Защо?

— Защото мъжете са жертви. Жените само се преструват, че са преследвани, а в действителност става точно обратното!

— Я чакай малко, приятелче!

— А, значи станахме и приятели? Добро начало.

Керол се хвана за главата, стана и закрачи из стаята.

— Мисля, че чувството ти за хумор започна да прехвърля всякакви граници. Трябва да се поработи по въпроса. Качвай се горе да донесеш… каквото решиш, че ти е нужно!

— Всичко, което ми трябва, си е с мен!

Керол го огледа дръзко.

— Длъжна съм да призная, че си прав! — подхвърли тя с усмивка. — Имаш ли четка за зъби?

— В лагера се научих да си мия зъбите с пръст.

— Добре, ще можеш да избираш между няколко марки пасти за зъби — рече примирено Керол. — Да ти приготвя ли нещо за хапване?

— Може би след час… Недей забравя, че цяла вечер те гледам да се въртиш на стола и да дишаш тежко, докато свърши да четеш книгата. Не исках да те откъсвам от увлекателното четиво, но сега, щом нямаш нищо друго интересно за четене, бихме могли да си легнем и да изпробваме пружините на матрака…

— Пак ли?

Тим я метна като чувал с картофи през рамо, като тананикаше мелодията на някаква реклама: „Аха, аха! Ще ти хареса, знам! Аха, аха! Точно така ще ти хареса!“. Стовари я върху леглото, надвеси се над нея и я целуна с плам…