Лас Смол
Лудетината (8)

Осма глава

Няколко дни по-късно Реди се появи неканен и подхвана от вратата:

— Керол, ти си изключителна жена!

— Е, чак пък изключителна… Все пак благодаря — отвърна тя, донякъде объркана от неочакваното излияние, причината, за което не й беше ясна. — Да не си искаш Феликс? — попита предпазливо.

— Не, а и няма смисъл. Ако го заведа в чифлика, навярно ще тръгне сам да търси своята Фоби и някоя мразовита утрин ще го чуеш да мяука пред вратата ти.

— Сигурно си прав…

Тим нахълта като хала във всекидневната. Беше разпознал гласа на Реди и нямаше сила на този свят, която би го задържала на горния етаж.

— За какво е прав? — попита той задъхан и огледа недоверчиво двамата.

— Май ще се наложи да осиновявам Феликс — отвърна Керол с въздишка.

— Ха! Чак сега ли го разбра?

— Все още хранех някаква надежда, че ще се върне вкъщи.

Мъжете се спогледаха развеселени. След малко Реди пое дълбоко дъх. Ако се съдеше по изражението му, готвеше се да каже нещо много важно.

— Керол, аз съм влюбен в Меган! — изрече той с тържествен глас.

— Знаем — побърза да я изпревари Тим.

Спортистът го погледна бегло и отново насочи вниманието си към Керол.

— Ако знаеш колко съжалявам, че не мога да имам две съпруги! — съвсем искрено добави той.

— Не се притеснявай, всичко е наред! — Чувстваше се поласкана от признанието и не искаше да го засегне.

— Поне за едната, има кой да се погрижи! — увери го Тим, който държеше да изясни нещата докрай.

— Чудесно! — Реди разтърси въодушевено ръката на Тим. — Отивам при Меган да й съобщя новината. Какво ще правите довечера? Хайде да излезем заедно!

— Решили сме да останем вкъщи — рече Тим, макар че изобщо не бяха говорили с Керол как ще прекарат вечерта. — Нали така, скъпа?

Тя се намръщи. Само преди няколко дни този мъж се вмъкна в живота й и вече най-нахално се разпореждаше с него!

— Тогава ще наминем за малко и ще донесем нещичко за хапване — предложи Реди.

— Добре — съгласи се Керол.

Реди се сбогува и си тръгна. Все още нацупена, тя оглеждаше изпод вежди приятеля си. Не само Реди приличаше на Феликс… Уви, въздъхна тя, такава беше печалната действителност и ще не ще, трябваше да се примири с нея.

Тим обаче изтълкува въздишката й съвсем погрешно.

— Още ли изпитваш някакви чувства към Реди? — Гласът му бе пропит с тревога и съчувствие.

Керол си даде сметка, че той не задава въпроса от ревност. Душата й преливаше от блаженство.

— Наистина се радвам и за двама им! — чистосърдечно заяви тя. — Меган е влюбена в Реди и буквално го боготвори. Аз го харесвах като модел от чисто професионална гледна точка. Истинско удоволствие е да рисуваш такъв съвършен атлет!

— Ще го накарам да се поклони пред теб! — пошегува се Тим.

— Това пък откъде го измисли? — разсмя се Керол. — Успокой се, няма нужда! Знаеш ли, и татко използваше този израз, когато някое от децата в нашето семейство биваше засегнато несправедливо — изведнъж се сети тя.

— Баща ми също го използваше. Баща ти случайно да не е служил във флота?

— Точно така. Ще бъде много интересно, ако се окаже, че двамата са се познавали. Светът е толкова малък! — заключи Керол.

Тим се направи на разсеян, но угризенията човъркаха съзнанието му. Неминуемо щеше да настъпи ден, когато повече не би могъл да крие, че добре познава родителите на Керол — Солти и Фелисия. Тогава по принуда щеше да се наложи да признае и ролята на бодигард, която бе приел да изпълнява…

Очертаваше се луд скандал. Керол щеше да обвини баща си, че проявява недоверие към способността й да се справи сама в големия град. А него щеше да навре в миша дупка, защото си е позволил да скрие истината!

Трябваше да измисли нещо! За известно време можеше да намери оправдания, за да отклони гостуването в Охайо. Но това едва ли би могло да продължава вечно. Все някой ден Керол щеше да поиска да заведе дечицата, техните хлапета, при баба и при дядо…

Тим въздъхна тежко и изостави решаването на въпроса за по-благоприятно време, когато останал насаме, щеше да търси изход от заплетената ситуация. Застана зад Керол и се загледа в платното върху триножника, която тя рисуваше в момента. Беше градски пейзаж с маслени бои. Картината бе красива и силно емоционална. Човек имаше усещането, че се потапя във великолепието на чикагското небе.

— Когато се преместим в Аризона, ще я закачим в хола — подхвърли той на шега.

— В Аризона ли? Какво ще правим там? — гледаше го недоумяващо.

— Може би тогава в Спокейн?

— Защо изобщо трябва да се местим някъде?

Току-що тя бе признала, че ще го последва, където и да тръгне той! Този факт го развълнува и изпълни с блаженство. Тим седна на дивана и рече:

— Керол, до изложбата остават цели два месеца. Съвсем не е нужно да рисуваш денонощно. Моля те, обърни ми мъничко внимание! — гласът му прозвуча настойчиво.

— Мисля, че за днес получи полагащото ти се внимание — отвърна тя сериозно.

— Не е достатъчно! Ела! Седни в скута ми и флиртувай с мен!

Керол се обърна и го измери предизвикателно с очи. Върху устните й заигра дръзка усмивка.

— Готово! Пофлиртувах — каза и се обърна към платното.

— Да, но беше отдалеч! — запротестира Тим. — Седни на коленете ми!

Като държеше палитрата в едната си ръка и четката в другата, Керол отиде при него и се настани върху коленете му. Седя така цяла минута.

— Готово! — съобщи тя с тон на законна гордост от изпълненото задължение. Изправи се и се върна при триножника.

Тим беше възмутен. Приближи до нея, взе палитрата и четката, остави ги на масата и я целуна. После я грабна на ръце, занесе я в спалнята и я положи на леглото. Керол като че ли очакваше да я съблече, но той не го направи. Излегна се до нея и попита:

— Кой е най-ранният ти спомен?

— О… Чакай да помисля! Бях май на три години и…

— Питах те за мен. Какво си помисли, когато ме видя за първи път?

— Изведнъж изникна и ми се стори ужасно едър и висок. Надвесен заплашително като канара… Странно, защото не си чак толкова висок.

— Как да не съм висок? Че аз съм над метър и осемдесет! — изглеждаше ужасно обиден.

— Добре де, висок си, но не си исполин…

— А според теб колко висок трябва да е един мъж, за да решиш, че има приличен ръст? Може би два и десет? Така или иначе, ти си по-ниска от мен!

— Стигат ми и метър и осемдесет. Намирам, че си съвършен!

— Обаче ме изкара едва ли не джудже!

— Не съм казвала подобно нещо!

— Каза, че не съм достатъчно висок! — обвини я Тим.

— Хей, приятел, да нямаш комплекси заради ръста си?

— Глупости! Само исках да подчертая, че съм достатъчно висок за теб.

— Кога съм твърдяла противното?

— Добре де, излишно е да спориш!

— Изобщо не споря! Висок си метър и осемдесет. — Керол опита да скрие закачливата усмивка, която заигра на устните й, но не успя.

— Да оставим това — прие временното примирие той. — Освен ръста, какво друго ти направи впечатление, когато ме видя за първи път?

— Чакай да помисля… Всъщност, както знаеш, не е редно една жена да разглежда непознат мъж като… експонат. Обикновено мъжете приемат това като предизвикателство. Все едно, че се заглеждаш в непознато куче — започва да ръмжи и да се зъби!

— Така ли? — По тона му личеше, че думите й не са били много убедителни. — Добре, когато все пак реши да ме погледнеш, как ме възприе?

— Като мъж, който би могъл да е опасен. Малко ме уплаши…

— А аз се грижех за сигурността ти! — неволно изрече Тим и веднага съжали.

Керол обаче не се замисли върху смисъла на думите му.

— Можеше да си Бостънският удушвач!

— Господи, как е възможно да дрънкаш такива глупости! — Надигна се с възмутено изражение.

— Нали сам попита!

— Човек очаква да му кажеш, че изведнъж си получила сърцебиене, че си почувствала как краката ти се подкосяват, че си усетила как кръвта пулсира във вените ти на огнени талази! А ти какво? Бостънски удушвач!

Керол мълчеше. Изпитваше угризения, че го е обидила.

— Тим, ти си много привлекателен! — опита да замаже положението тя.

— И затова ме нарисува като чудовище, нали?

— Тогава бях направо бясна!

— Не съм чудовище! Аз съм добър човек.

— Зная. Защо не зарежем този глупав разговор?

— За теб може да е глупав, но не и за мен!

— Извинявай, не исках да те обиждам! Просто държах да ти отговоря честно. Жените трябва да внимават. Не е редно да съдиш за мъжете само по външността им. Понякога самотните мъже са твърде опасни…

— Така е, права си!

— Не знаех за теб абсолютно нищо. Постепенно разбрах, че мога да ти се доверя. Беше толкова внимателен с мен! Тогава Телма ми каза, че при нужда мога да потърся помощта ти. Не се поколебах да го направя. Колко пъти си хвърчал по стълбите, веднага щом ти се обаждах? Ти си моят ангел хранител…

— Аз съм твоята любов. — Дрезгавият му глас преливаше от нежност.

— Да, ти си моята любов!

Тим овлажни изсъхналите си устни и попита тихо:

— Кога разбра, че ме обичаш?

— Когато Реди ме целуна — без колебание отвърна Керол.

— Всемогъщи боже! — хвана се за главата той.

— Ами… Нали искаше да знаеш?

— А преди това изобщо ли не ти минаваше през ум, че ме обичаш?

— Не! — В тона й се прокрадна раздразнение.

— Каза, че си очаквала небето да се сгромоляса, когато Реди те целунал, но не станало. Какво изпита, когато аз те целунах за първи път? Сгромоляса ли се небето?

Керол не отговори веднага. Около минута наблюдава Тим мълчаливо. Той лежеше, изтегнат на кревата, опрял глава на нейната възглавница.

— Не, небето не се сгромоляса… — каза нежно Керол. — Ти и Реди сте съвсем различни!

— Така е! — въздъхна Тим и я погледна тъжно. — Той е прочут играч, любимец на всички запалянковци в Чикаго…

— Когато ти ме целуна — прекъсна го тя, — усетих, че Вселената се завъртя около мен, планети и звезди сякаш промениха местата си и в този всемирен хаос единствените живи същества бяхме ние двамата! — Керол говореше съвсем сериозно.

— Значи и ти си почувствала същото?! — възкликна изненадан Тим и се усмихна.

— Всички ли жени, които си целувал, са усещали, че дъхът им спира, че мозъкът им се взривява и изобщо, че не са в състояние да мислят?

— Нима усети всичко това?

— Да! — тросна се някак враждебно Керол.

— И аз се чувствах по същия начин!

— Вероятно… И двамата участвахме в преживяването — съвсем практично заяви Керол.

— Споделяхме го…

— Бяхме объркани, защото с нас се случи нещо необикновено — уточни тя. — Това не е любов, а зов на плътта.

Тим се надигна на лакът и се втренчи изумен в нея.

— Значи, според теб излиза, че не сме влюбени?

— Май се налага да си помисля пак за отношенията ни…

— Защо?

— Досега не знаех, че страдаш от комплекси заради ръста си!

— Не аз страдам от комплекси, а ти страдаш от параноя, че всеки мъж е готов до се нахвърли върху теб!

— Така ли?!

— За съжаление, май имаш право! — въздъхна Тим. — Няма мъж на този свят, който не би опитал да те прелъсти — кисело добави той.

— А ти, горкичкият, се оплакваш, че жените изобщо не те поглеждат. Така ли да те разбирам?

— Кълна се, така е!

— Защо тогава се обърнах към теб за помощ?

— Бях ти под ръка!

— Само че не се обърнах към другите съседи от мъжки пол в тази къща!

— Права си, не можеше да им се довериш — съгласи се Тим и продължи: — Значи си решила, че съм безопасен?

— Господи! Ами че аз почти те поканих да ме целунеш!

— Не съм схванал поканата! Ще те затрудня ли, ако ми припомниш?

— Казах ти съвсем ясно, че когато Реди ме целуна, не изпитах нищо, дори ми бе неприятно. Дадох ти да разбереш, че ми се иска да опитам как ще бъде с теб…

— Не съм убеден, че това е комплимент!

— Това е твой проблем! Ти просто не прие поканата!

— Бях потен и мокър… — започна да се оправдава Тим. — Не исках да се отвратиш от мен…

— Глупости! Нямаше да се отвратя!

— Все пак можеше да ме целунеш и ти… Просто така, приятелски, за морална поддръжка и стимул на духа.

— Стимул на… духа ли? — Керол го гледаше озадачена.

— Нали съм писател? Старая се да обогатя речника си — обясни Тим. — Един художник може да рисува десетки пъти една съща картина, а писателят е длъжен да използва различни думи. Мисля, че се налага веднага да ме целунеш, преди духът ми да е съкрушен тотално!

— Толкова ли си закъсал? — попита тя с усмивка.

— Не се шегувай! Говоря съвсем сериозно!

Керол се наведе и го целуна, като едва докосна устните му.

— Имам чувството, че се боиш от мен — нацупи се той. Не бе помръднал и лежеше със затворени очи.

— Всеки път, когато съм с тебе в леглото, се чувствам изцедена като лимон…

— Мислех, че ти харесва да сме заедно — промърмори Тим.

— Невероятно вълнуващо е, но имам усещането, че всичко се повтаря и един хубав ден може да ми втръсне — призна Керол.

— Май искаш да ме предизвикаш, а?

Тим се надигна и я изгледа изпитателно.

— Ни най-малко!

Той се наклони над нея и я притисна с гърдите си.

— Аз пък го възприех като предизвикателство! — повтори Тим.

— И това ми било писател! Измисли нещо по-оригинално!

— Шшт! Тихо! Да не чувам глас!

— Какво? Да не се опитваш да ми заповядваш?

— Не. Само ти казах да мълчиш.

— Защо…

Тим запечата устата й с целувка от онези умопомрачителните, от които вселената шеметно започваше да се върти… Най-сетне той се отдръпна леко от нея и я погледна.

— Съзнаваш ли моето превъзходство? — подхвърли високомерно.

— След тази целувка в главата ми няма и капчица разум!

— Добре, щом е така, поемам кормилото в свои ръце. Да ти помогна ли с копчетата?

— Ще се справя някак…

— Щом си в състояние да се справиш с копчетата сама, значи не си като поразена от мълния. Я да видим сега…

Тим отново я целуна. Ръцете му се плъзнаха жадно и възбуждащо по стройното й тяло, изтръгвайки от гърлото й сладострастни стонове. С огромно нежелание той се откъсна от устните й и рече с дрезгав глас:

— Госпожице Браун, трябва да призная, че си възхитителна!

Контрастът между протоколните му думи и гласа, преливащ от първични чувства, я хвърли във възторг. Керол го преобърна по гръб, притисна го с тялото си и се надвеси над него.

— Госпожице, ставаш похотлива! — смъмри я Тим със закачлива усмивка. — Ох, не, не… Не там! Госпожице Браун, знае ли случайно майка ти, че вършиш такива неща? Ти си ужасна кокетка!

— Какво? На това ли казваш… кокетничене?

— Зная една по-подходяща дума, обаче не е за пред хора!

— Значи все пак съществува точна дума?

— Да. Ох, има! Направи го пак!

— Първо да я чуя!

— Не си я спомням точно… Дано се сетя…

— Я кажи, от колко жени си бил съблазняван? — попита Керол с назидателен тон.

— Доколкото си спомням, нито една не го е правила. — Гласът му прозвуча съвсем категорично.

— Я си припомни по-добре!

— Невъзможно е. Преди малко ме целуна и оттогава не мога да мисля. Не зная какво ми стана…

— След малко ще видиш какво още има да става. Контролирам се напълно! Сега ти си жертвата!

— Помощ! — изпищя с преправен тънък гласец той.

Керол се заля от смях и духна в лицето му.

— Надявам се, че осъзнаваш какво правиш, госпожице Браун! — престорено сърдито й се закани Тим.

— Опитвам се да привлека вниманието ти!

Това абсурдно твърдение не можеше да предизвика нищо друго, освен смях. Тим притисна Керол към себе си.

— Госпожице, положението вече става неконтролируемо! — предупреди той.

Керол се изкикоти и продължи любовната игра. В един момент по невнимание едва не падна от леглото. Тим обаче успя да я прихване, но нарочно я остави да виси изхлузена на една страна. Керол започна да пищи с престорен ужас, сякаш висеше на ръба на пропаст.

— Обещавам да изпълня всички твои желания! — задъхано извика тя.

— Всички ли?

— Да, да, да! Само ме спаси!

— Омъжи се за мен!

— Господи помилуй! Ти си ненормален, Тимоти Болт! Кой мъж прави предложение в момент, когато жената, чиято ръка е дръзнал да поиска, рискува да се изтърколи на пода от собственото си легло?!

— Тогава ще те оставя да паднеш!

— Не бих го сторила, ако бях на твое място! — закани му се Керол.

Като се усмихваше дяволито, Тим я остави да се плъзне още сантиметър-два надолу. Керол изпищя.

— Керол! Защо пищиш като заклана? — сгълча я той.

— Все едно, няма кой да ме чуе! — измърмори тя с нещастен тон.

— Вече си представям как Телма хуква към моята квартира да търси помощ и като не ме намери, веднага ще позвъни в полицията.

— Помощ! — отново извика Керол.

Като напрегна мускули до крайност, за да не я изтърве на пода, Тим успя да се премести към края на леглото и я целуна по капризно нацупените устнички.

— Искаш ли да те спася?

— Ако ме издърпаш на леглото, ще ме пуснеш ли да стана, без да се любим?

— Не!

— Тогава за какво спасение говориш?

— Имаш две възможности: да те издърпам на леглото и да не се противиш на това, което ще последва, или ако предпочиташ, ще те оставя да тупнеш долу и ще се наложи да изтърпиш последствията там.

— Май на това му викат „От трън, та на глог“…

— Не съм съвсем уверен, но със сигурност целият пламтя! Искаш ли да пипнеш, за да се увериш?

— Господине! Подобни непристойни предложения са недопустими за истински джентълмен!

— За бога, Керол, попитах само искаш ли да пипнеш челото ми! А ти какво помисли?

Керол се разсмя като луда.

— Край, стига! Убеди ме! — рече Тим и я издърпа на леглото.

— Какво? Какво каза? — Керол го погледна като непорочна девица. — Я да чуя в какво съм те убедила? Пооомощ! Пооомощ! Какво вършиш с мен, сладострастнико?! Похотлив, безочлив, нагъл тип!

— Да, такъв съм! — заяви без колебание Тим и я притисна с тяло, готов да я обладае.

Точно тогава някой задумка на входната врата. Тим замря и изръмжа:

— Това е заради крясъците ти!

— Не ставай глу…

— Керол! Керол! — разнесе се отвън тревожният глас на Телма.

Тя се измъкна изпод Тим и извика с дрезгав глас:

— Минутка само. Идвам!

— Как имаш сили да се движиш? — изсумтя сърдито Тим.

— Шшт! Не мърдай и не говори! Сега ще се оправя.

Керол облече пъстрото копринено кимоно, подарък от майка й, и излезе от спалнята, затваряйки грижливо вратата. Отвори входната врата и попита с невинно изражение:

— Какво има… приятели?

Пред прага се бяха скупчили Телма, двама полицаи, двама от аспирантите и поетът.

— Госпожице, съобщиха ни, че имате проблем… — смутено заобяснява единият полицай. — Може би някой се е вмъкнал с взлом в квартирата ви или…

— Какво говорите? Няма такова нещо!

— Може ли да проверим? — попита поетът.

— Заповядай, но само ти. Имам работа и не бих искала да влизат други хора.

Всички останаха отвън, докато поетът огледа апартамента.

— Чух, че викаш… — неуверено подхвърли Телма.

— О, да, сигурно съм извикала неволно заради мишката, но Феликс я хвана. — За по-голяма убедителност, Керол потръпна гнусливо. — Благодаря ви от сърце за проявената загриженост! Ужасно съжалявам, че ви разтревожих излишно! Но мишката ме изненада… Почти бях отвикнала да ги виждам — обясни тя на полицаите.

След малко поетът се върна при останалите.

— Всичко е наред! Наистина видях една миша опашка… Иначе други изненади нямаше — рече той и се усмихна мило на Керол.

— Ще ме извините, че не ви каня на кафе — каза тя, — но в момента страшно съм заета. — Поетът се усмихна лукаво, а Керол го потупа приятелски по рамото и добави: — Благодаря ти, че се съгласи да огледаш квартирата. Нямаш представа колко съм ти благодарна!

Сбогува се и като затвори внимателно вратата, се върна в спалнята. Тим лежеше неподвижно. Бе дръпнал чаршафа чак до брадичката си.

— Господи! Стана точно както ти предположи. Ако знаеш колко пъти съм крещяла досега, а никой не е идвал да проверява! — започна да се оправдава Керол.

— Не е вярно! Аз съм идвал — възрази Тим. — И съседите ни постъпиха много мило. Непременно ще им благодаря!

— И репутацията ми на „порядъчна“ жена отиде на кино!

— Че те знаят за нас!

— Ами! Откъде да знаят?

— Не смятай хората за толкова недосетливи. От километър личи, че се обичаме! — Тим бе категоричен. — Кажи, защо помоли да огледа квартирата поетът, а не някой от полицаите? — полюбопитства той.

— Не бях сигурна, че искаш колегите ти да те видят в леглото ми…

— Самият факт, че предпочете поета, е бил признание за тях. Недей да забравяш, че ченгета са твърде наблюдателни и добре познават човешката природа!

— Поетът си пада по мъжете… — вметна Керол.

— Той е предан на мъжа, с когото живее от доста време.

— А ти откъде знаеш? — закачи го Керол.

— Проучих всички, които живеят в тази къща — отвърна търпеливо Тим на дръзката закачка.

— Защо? Да не си решил, че тук те дебне неприятел, готов да разчиства стари сметки с теб?

— Исках да съм сигурен, че няма опасност за живота ти, когато се преместиш тук.

Това бе самата истина. Най-сетне Тим се осмели да спомене, по-точно — да загатне за първоначалната причина, която го доведе в тази къща. Ако един ден Керол го обвинеше в лъжа, щеше да й припомни разговора.

Тя съблече кимоното, сгъна го и го преметна върху облегалката на стола. Тим бе вперил в нея пламнали от страст очи. Керол се приближи с бавни стъпки до леглото и попита със сериозно изражение:

— Докъде бяхме стигнали?

— Ти беше отдолу…

— Божичко, как помниш?

— Бях забил пръстите на краката си в матрака.

— И това ли помниш?

— И още как! Знаеш ли какви усилия ми костваше да се задържа върху теб, без да падна на земята?

— Ти си отвратителен развратник!

— Даа! Ела при мен!

— Само че доста се поохладих, докато заглаждах положението навън. Имам нужда от загрявка — засмя се Керол и се примъкна до него в леглото.

— Няма проблеми! Обещавам след минута да си във форма! Та… Докъде бяхме стигнали?

— Ами… Аз бях отдолу…