Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (6) (История на една закъсняла младост)

V

Една жена в траурни дрехи се вмъква през портата и се спира нерешително в двора. Аз излизам навън. Мисля си: „Клиентка, която иска да купи надгробен камък“ — и запитвам:

— Желаете ли да видите нашата изложба? Тя кима, но веднага добавя:

— Не, не, това още не е необходимо.

— Вие спокойно можете да я разгледате. Не е нужно да купувате нищо. Ако желаете, ще ви оставя и сама.

— Не, не! Аз идвам… аз исках само…

Изчаквам. В нашата работа няма никакъв смисъл да бъдеш много настойчив.

След известно време жената казва:

— Аз исках… за моя мъж…

Кимам и продължавам да чакам. В същия момент се обръщам към редицата на малките белгийски надгробни камъни.

— Тези тук са много хубави паметници — казвам най-после.

— Да, сигурно, само че… — Тя пак се запъва и ме поглежда почти умолително. — Не зная дали изобщо е позволено — проговаря най-сетне тя с мъка.

— Какво? Да поставите надгробен камък? Кой може да ви забрани това?

— Гробът не е в гробището…

Поглеждам я изненадан.

— Пасторът не иска моят мъж да бъде погребан в гробището — казва тя бързо и тихо, с извърнато настрана лице.

— Защо не иска? — питам учуден.

— Той… понеже той сам посегна на живота си-изговаря с усилие жената. — Самоуби се. Не можеше повече да издържа.

Тя стои и ме гледа втренчено. Още е уплашена от това, което каза.

— Вие искате да кажете, че поради това той не може да бъде погребан в гробището? — питам аз.

— Да. Не може да бъде погребан в католишкото гробище. В благословена земя.

— Но това е глупост! — казвам ядосан. — Той би трябвало да бъде погребан в двойно благословена земя. Никой не посяга на живота си току-тъй. Съвсем сигурна ли сте, че това е вярно?

— Да, пасторът го каза.

— Пасторите много говорят, това им е работата. В противен случай къде трябва да бъде погребан?

— Извън гробищата. От другата страна на черковната стена. Не на благословената страна. Или в градските гробища. Но там не бива. Там всички лежат безразборно.

— Градските гробища са много по-хубави от католишките — казвам аз. — И там погребват католици. Тя клати глава.

— Не бива. Той беше набожен. Трябва… — Очите й изведнъж се напълват със сълзи. — Той сигурно не е помислил, че няма да може да бъде погребан в благословена земя.

— Навярно той въобще не е мислил за това. Но вие не се тревожете заради вашия пастор. Аз зная хиляди много набожни католици, които не са погребани в благословена земя.

Тя бързо се обръща към мене.

— Къде?

— По бойните полета в Русия и Франция. Те лежат там заедно в масови гробове — католици, евреи и протестанти, и аз мисля, че бог няма нищо против.

— Това е друго. Те са загинали в бой. А моят мъж…

Сега тя заплаква неудържимо. В нашата търговия сълзите са нещо обикновено; но тези сълзи са по-особени. При това жената е като вейка; мислиш, че вятърът може да я отвее.

— Навярно в последния миг той се е разкаял — казвам аз, само за да кажа нещо. — А щом се е разкаял, всичко е простено.

Жената ме поглежда. Толкова е жадна за мъничко утеха!

— Наистина ли мислите така?

— Разбира се. Свещеникът, естествено, не знае това. Знае го само вашият мъж. А той не може вече да го каже.

— Пасторът твърди, че смъртният грях…

— Мила госпожо — прекъсвам я аз. — Бог е много по-милосърден от свещениците, можете да ми вярвате.

Сега разбирам какво я измъчва. Не толкова неблагословения гроб, колкото мисълта, че мъжът й като самоубиец трябва да гори за вечни времена в ада и че може би ще бъде спасен и ще се отърве с няколко стотици хиляди години в чистилището, ако бъде погребан в католишки-те гробища.

— Всичко стана заради парите — казва тя. — Те бяха вложени в спестовната каса за пет години, докато детето навърши пълнолетие, и затова не можеше да ги тегли. Тези пари бяха зестрата на дъщеря ми от първия ми брак. Той й беше настойник. Когато преди две седмици доби право да ги изтегли, те вече не струваха нищо, и годеникът върна годежа. Той се е надявал, че имаме пари за по-голяма зестра. Преди две години тези пари щяха да стигнат, но сега те вече нищо не струват. Дъщеря ми плака много. Мъжът ми не можа да издържи. Мислеше, че той е виновен; трябвало повече да внимава. Но парите можеха да бъдат изтеглени само след като дъщеря ми навърши пълнолетие. Така лихвата беше по-висока.

— Че как би могъл да внимава повече? Такова нещо се случва днес на хиляди хора. Нали не е бил банкер.

— Не, беше счетоводител. Съседите…

— Не обръщайте внимание какво казват съседите. Те са способни само на злобни клюки. А за всичко друго се осланяйте на бога.

Чувствувам, че не съм много убедителен; но какво мога да кажа на една жена при такива обстоятелства? Положително не това, което наистина мисля.

Тя избърсва очите си.

— Не би трябвало изобщо да ви разказвам това. Какво ви интересува то? Извинявайте! Но понякога човек не знае накъде…

— Нищо — казвам аз. — Ние сме свикнали. Ако знаете колко хора, които са загубили свои близки идват тук.

— Вярно, но не са ги загубили така…

— Напротив — обяснявам аз. — В тези тъжни времена това се случва много по-често, отколкото си мислите. Само през последния месец имаше седем такива случаи. Все хора, които не знаят вече какво да правят. Следователно все порядъчни хора. Непочтените намират изход. Жената ме поглежда.

— Мислите ли, че може да се постави надгробен камък, щом не е погребан в благословена земя?

— Ако имате позволение за гроб, може. Съвсем сигурно може в градските гробища. Ако желаете, изберете си един камък, ще го вземете, когато всичко се уреди.

Жената се оглежда. След това посочва третия поред от най-малките надгробни камъни.

— Колко струва един такъв?

Винаги е така. Бедните никога не питат веднага колко струва най-малкият; не го правят като че от някаква особена учтивост пред смъртта и покойника. Не желаят да питат първо за най-евтиния; дали после ще го вземат, това е друг въпрос.

Не мога да й помогна, обаче камъкът струва сто хиляди марки. Жената уплашено отваря уморените си очи.

— Ние не можем да платим толкова пари. Това е много повече отколкото…

Мога да си представя, че е повече от това, което е останало от наследството.

— Тогава вземете този, малкия — казвам аз. — Или просто една надгробна плоча, а не камък. Виждате ли, тук има една — тя струва тридесет хиляди марки и е много хубава. Нали искате да се знае само къде е погребан мъжът ви, а за тая цел е все едно дали ще поставите плоча или камък.

Тя разглежда плочата от пясъчник.

— Да, но…

Жената навярно няма пари да плати наема си за следващия месец, но при все това не иска да купи най-евтиното, като че ли на умрелия нещастник сега не му е все едно. Ако по-рано му беше влезла в положението малко повече, ако се беше вайкала по-малко с дъщеря си, той може би щеше да е жив все още.

— Ние можем да позлатим надписа — казвам аз. — Тогава ще изглежда много пристойно и благородно.

— С надписа повече ли ще струва?

— Не. Надписът е включен в цената.

Това не е вярно. Но не мога да постъпя иначе; тя е като врабче в черните си дрехи. Ако поиска сега някой дълъг стих от Библията, ще загазя; за да се издълбае, ще струва повече от плочата. Тя обаче иска само името и цифрите — 1875 — 1923.

Жената изважда от чантата си куп банкноти, които някога са били смачкани, а след това всички изгладени и свързани на пачки. Въздъхвам дълбоко — предплащане! Това отдавна не се е случвало. Тя сериозно отброява три пачки банкноти. Почти нищо не й остава.

— Тридесет хиляди. Искате ли да ги преброите?

— Не е нужно. Сигурно са толкова.

Трябва да са толкова. Тя положително ги е броила няколко пъти.

— Искам да ви кажа нещо — обяснявам аз. — Ние ще ви дадем и една циментова рамка. С нея гробът ще изглежда много правилно… очертан.

Тя ме поглежда уплашено.

— Даром — добавям аз.

Блясъкът на някаква лека, тъжна усмивка минава бързо по нейното лице.

— За пръв път някой е любезен към мене, откакто се случи това. Да не говорим за дъщеря ми. Тя казва, че позорът…

Жената си изтрива сълзите. Аз съм много смутен и се улавям, че се държа като актьора Гастон Мюнх в ролята на граф Траст от „Чест“ на Зудерман в градския театър. За да се отърва от това чувство изпивам глътка ракия след като жената си отива. После си спомням, че Георг все още не се е върнал от срещата си с Ризетфелд в банката и ставам недоверчив към самия себе си; може би извърших това с жената само за да подкупя Господ. Едно добро дело срещу друго — надгробна рамка и надпис срещу тримесечна полица на Ризенфелд и порядъчна доставка гранит. Това толкова ме ободрява, че изпивам още една ракия. После виждам вън по обелиска следите на фелдфебела Кнопф, донасям кофа вода, за да ги измия, и високо го проклинам. Но Кнопф спи в стаята си като праведник.

— Само шест седмици — казвам разочарован.

Георг се смее.

— Една полица за срок от шест седмици не е за пренебрегване. Банката не искаше да даде повече. Кой знае колко ще се покачи доларът дотогава! Затова пък Ризенфелд обеща след четири седмици пак да намине насам. Тогава ще можем отново да се споразумеем.

— Вярваш ли го?

Георг свива рамене.

— Защо не? Може би Лиза ще го привлече пак насам. В банката той все още мечтаеше за нея, както Петрарка за Лаура.

— Добре, че не я видя през деня и отблизо.

— Това в много случаи е полезно. — Георг се стъписва и ме поглежда. — Но не и при Лиза. Та тя наистина не изглежда толкова зле!

— Сутрин понякога има доста големи торбички под очите. И съвсем не е романтична. Такава една яка кобила.

— Романтична! — Георг се хили презрително. — Какво пък значи това! Има много видове романтика. И у яките жени има прелести!

Поглеждам го внимателно. Да не би самият той да е хвърлил око на Лиза. Георг е особено потаен в личните си работи.

— Под романтика Ризенфелд сигурно разбира приключение във висшето общество — казвам аз. — Не афера с жената на един касапин на коне.

Георг не е съгласен.

— Каква е разликата? Днес висшето общество често пъти се държи по-вулгарно дори от един касапин на коне.

Георг е нашият специалист по висшето общество. Той е абонат на „Берлинер тагеблат“ и го чете най-вече, за да следи новините върху изкуството и висшето общество. Отлично е осведомен. Никоя актриса не може да се омъжи, без той да знае това; всеки важен развод сред аристокрацията е врязан дълбоко в неговата памет. Не бърка никога, даже след три, четири брака — като че води счетоводство за това. Георг познава всички театрални представления, чете критиките, посветен е във всичко за висшето общество на Курфюрстендам^[1], и не само това: той следи и международния живот, осведомен е за големите филмови звезди и цариците на висшето общество — чете филмови списания, а един познат от Англия понякога му изпраща „Тетлър“ и няколко други изящни списания. Това му оправя за дълго време настроението. Самият той никога не е бил в Берлин, а в чужбина е ходил само като войник, през войната във Франция. Георг мрази своята професия, но след смъртта на баща си трябваше да я поеме; Хайнрих беше много наивен за нея. Списанията и картините му помагат да преодолее малко разочарованието си; те са негова слабост и отмора.

— Една вулгарна дама от висшето общество е нещо за опитния познавач — казвам аз. — Но не и за Ризенфелд. Този чиличен сатана има нежно въображение.

— Ризенфелд! — По лицето на Георг се изписва презрителна гримаса. За него господарят на Оденвелдските заводи с повърхностното му увлечение по френските дами е безнадежден парвеню. Какво знае този подивял дребен буржоа за прелестния скандал при развода на графиня Хомбург? Или за последната премиера на Елизабет Бергнер? Той даже не е чувал имената им! Георг обаче знае Гота^[2] и лексикона на артистите едва ли не наизуст.

— В същност ние трябва да изпратим на Лиза един букет цветя — казва той. — Тя ни помага, без сама да знае това.

Пак го поглеждам внимателно.

— Направи това сам — отвръщам аз. — По-добре ми кажи дали Ризенфелд ни е бутнал в поръчката един полиран от всички страни кръст-паметник.

— Два. Втория дължим на Лиза. Казах му, че ще го изложим така, че тя винаги да може да го вижда. Изглежда, той държи на това.

— Можем да го поставим тук, до прозореца в канцеларията. Сутрин, когато става и слънцето го е огряло, ще й прави силно впечатление. Бих могъл да нарисувам на него със златни букви: Memento mori^[3]! Какво има днес при Едуард?

— Немски бифтек.

— Кълцано месо, значи. Защо кълцалото месо да е немско?

— Защото ние сме войнствен народ и даже в мирно време си накълцваме лицата на дуели. Ти дъхаш на ракия. Защо? Да не би заради Ерна?

— Не. А понеже всички трябва да умрем. Това все още ме поразява по някой път, макар че го знам от доста време.

— Това ти прави чест. Особено в нашата професия. Знаеш ли какво бих желал?

— Разбира се. Би желал да си моряк на някой китоловен кораб; или търговец на копра^[4] в Таити; или откривател на Северния полюс, изследовател на река Амазонка, Айнщайн и шейх Ибрахим с цял харем жени от двайсет различни народности, включително черкезки; те били толкова пламенни, че човек можел да ги прегръща само с азбестова маска.

— Това се разбира от само себе си. Но освен това бих желал да съм глупак, лъчезарен глупак. Това е най-големият дар през нашето време.

— Глупак като Парцифал^[5]?

— По-малко изкупителен. Вярващ, миролюбив, здрав, идиличен глупак.

— Ела — казвам аз. — Ти си гладен. Грешката ни е, че не сме нито истински глупави, нито истински умни. Винаги сме някъде по средата — ни рак, ни риба. Това уморява и понякога ни прави тъжни. Човек трябва да знае къде му е мястото.

— Наистина ли?

— Не — отвръщам аз. — Това ще го направи само уседнал и дебел. Но какво ще кажеш, ако тази вечер отидем на концерт като компенсация за „Червената мелница“? Ще свирят Моцарт.

— Тази вечер ще си легна рано — обяснява Георг. — Това е моят Моцарт. Върви сам. Изправи се смел и самотен срещу пристъпа на доброто. Това не е безопасно и е по-разрушително от обикновената злоба.

— Да — казвам аз и мисля за жената отпреди обед, която приличаше на врабче.

Късно следобед е. Чета семейните новини във вестниците и изрязвам скръбните вести. Това винаги ми връща вярата в хората, особено след вечери, в които е трябвало да черпим наши доставчици или представители. Ако се съди по скръбните вести, човек е напълно съвършен. В тях има само отлични бащи, безупречни съпрузи, примерни деца, безкористни, пожертвувателни майки, оплаквани от цялото семейство дядовци и баби, търговци, в сравнение с които Франциск Асизки трябва да е бил необуздан егоист, генерали, които се разтапят от доброта, човечни прокурори, оръжейни фабриканти, които са едва ли не светци-с две думи, ако се вярва на скръбните вести, земята е била обитавана от цяла орда ангели без крила. Без никой да подозира това. Любовта, която в живота наистина се среща съвсем рядко в чист вид, озарява смъртта от всички страни и е най-често срещаното нещо изобщо. Скръбните вести просто гъмжат от най-висши добродетели, от предани граждани, от дълбока набожност, от безкористна саможертва, а и опечалените знаят как трябва да се държат — те са сломени от скръб, загубата е безвъзвратна, те никога няма да забравят покойника — и това възвисява душата ни, когато го четем, и ни кара да бъдем горди, че принадлежим към една раса, която изпитва толкова благородни чувства. Изрязвам скръбната вест за хлебаря Нибур. Той е обрисуван като благ, предано грижовен, обичан съпруг и баща. Аз лично съм виждал как госпожа Нибур бяга с разпуснати плитки от къщи. И как благият Нибур тича след нея и я бие с колана си; виждал съм и ръката, която предано грижовният баща бе счупил на своя син Роланд, когато в пристъп на внезапен гняв го хвърлил от прозореца на партерното си жилище. Нищо по-хубаво не би могло да се случи на сломената от скръб вдовица от това, че най-после този изверг се сгромоляса, сполетян от удар, както печеше сутрешните хлебчета и кифли; и все пак изведнъж вече не й се вярва, че е било така. Всичко, което е сторил Нибур, е заличено от смъртта. Той се е превърнал в идеал. Човекът, който има удивителната дарба да се самоизмамва и лъже, при смъртни случаи проявява тази дарба особено силно и я нарича пиетет. Най-учудващото обаче е, че скоро започва да вярва така твърдо в това, което твърди, като че е турил плъх в една шапка и веднага след това е извадил от нея снежнобяло питомно зайче.

Госпожа Нибур преживя това магическо преображение, когато мъкнеха нагоре по стълбите на жилището й негодника-пекар, който всеки ден я пердашеше. Вместо да падне на колене и да благодари на бога за избавлението си, в нея веднага настъпи преображението поради смъртта. Тя се хвърли с плач върху трупа и оттогава насам очите й не са пресъхвали. На сестра си, която й напомни за многото побоища и за неправилно зарасналата ръка на Роланд, тя възмутено обясни, че това са дреболии и за тях била виновна горещината на пещта; в неуморната си грижа за семейството Нибур работел премного и от време на време пещта му действувала като слънчев удар. С тези думи тя посочи на сестра си вратата и продължи да скърби. Иначе е благоразумна, почтена и работлива жена, която преценява нещата правилно; но сега отведнъж вижда Нибур такъв, какъвто той никога не е бил, и твърдо вярва в това, а тъкмо туй е толкова удивително. Човек е не само вечен лъжец, но и вечно вярващ; той вярва в доброто, красотата и съвършенството, дори когато го няма или е само в зародиш, и това е втората причина, поради която четенето на скръбни вести ми действува поучително и ме прави оптимист.

Поставям скръбната вест за Нибур при другите седем, които съм изрязал. В понеделник и вторник винаги имаме по няколко в повече отколкото през другите дни.

Краят на седмицата е причина за това; човек празнува, яде, пие, кара се, вълнува се, а сърцето, артериите и главата не могат вече да издържат. Жалейката на госпожа Нибур слагам в чекмеджето на Хайнрих Крол. Това е случай за него. Той е откровен човек без ирония и докато госпожа Нибур ще му поръчва надгробен камък, ще има същата представа за преобразяващото въздействие на смъртта, както нея. Ще му бъде лесно да говори за скъпия, незабравим покойник, още повече, че Нибур беше от компанията на неговата маса в гостилница „Цвете“.

За днес моята работа е свършена. Георг Крол се е оттеглил с новите броеве на „Берлинер тагеблат“ и „Елегантен свят“ в своята кабина до канцеларията. Аз бих могъл да поработя още малко с цветна креда върху скицата на един военен паметник; но затова има време и утре. Заключвам пишещата машина и отварям прозореца. От жилището на Лиза прозвучава грамофон. Тя се появява, този път напълно облечена, и размахва от прозореца огромен букет червени рози. При това ми изпраща една въздушна целувка. „Георг! — мисля си аз. — Виж го ти, каква тиха вода бил!“ Соча към неговата стая. Лиза се надвесва от прозореца и изграква със своя дрезгав глас през улицата:

— Сърдечно благодаря за цветята! Вие, погребалните птици сте били големи кавалери!

Тя показва своите хищнически зъби и цяла се тресе от смях над собственото си остроумие. После изважда някакво писмо.

— „Многоуважаема — чете тя с прегракнал глас-Един обожател на вашата красота си позволява да сложи тези рози в нозете ви“. — Шумно си поема дъх. — Ами адресът! За Цирцея^[6] на Хакенщрасе 5.

— Какво е Цирцея?

— Жена, която превръща мъжете в свини.

Лиза се тресе, явно поласкана. Струва ми се, че заедно с нея се тресе и малката стара къща. „Това не е работа на Георг — мисля си аз. — Той не си е загубил напълно ума.“

— От кого е писмото? — питам аз.

— Александер Ризенфелд — отговаря с пресипнал глас Лиза. — Адрес: чрез Крол & Синове. Ризенфелд. — Тя почти хълца. — Да не е оня дребосък, мухльото, с когото бяхте в „Червената мелница“?

— Не е дребосък, нито мухльо — отвръщам аз. — Той е куклен великан и е много мъжествен. Освен това е билиардер!

За миг лицето на Лиза става замислено. После тя махва с ръка, поздравява още веднъж и изчезва. Аз затварям прозореца. Изведнъж, без причина, си спомням за Ерна. Започвам неловко да си подсвирквам и се запътвам бавно през градината отсреща към бараката, в която работи скулпторът Курт Бах.

Той седи с китарата си на стъпалата пред вратата. Зад него се мержелее каменният лъв, който той извайва за един военен паметник. Все същата умираща котка със зъбобол.

— Курт — заговарям го аз. — Ако можеше тозчас да ти се изпълни едно желание, какво щеше да си пожелаеш?

— ¦ Хиляда долара — отвръща той, без да се замисля, и изтръгва един оглушителен акорд от китарата си.

— Пфу, дявол да го вземе! Мислех те за идеалист.

— Идеалист съм. Затова си пожелавам хиляда долара. Няма нужда да си пожелавам идеализъм. От него имам в изобилие. Липсват ми пари.

Няма какво да се възрази. Безпогрешна логика.

— А какво би направил с парите? — питам аз с известна надежда все още.

— Бих си купил един жилищен квартал и бих живял от наемите.

— Не те е срам! — казвам аз. — И това ли е всичко? Впрочем от наемите не можеш да живееш; много са ниски, а е забранено да ги повишаваш. Следователно от тях не би могъл да плащаш даже ремонтите и скоро ще бъдеш принуден отново да продадеш къщите.

— Но не и къщите, които бих купил! Тях ще задържа, докато премине инфлацията. След това пак ще ми носят истински наеми, а аз ще трябва само да ги събирам — Бах изтръгва нов акорд. — Къщи — продължава той захласнато, сякаш говори за Микеланжело. — За сто долара днес можеш да купиш къща, която по-рано е струвала четиридесет хиляди златни марки. Колко пари могат да се спечелят! Защо нямам един бездетен чичо в Америка?

— Жалко! — казвам разочарован. — За една нощ ти изглежда си станал отвратителен материалист. Собственик на къщи! А къде остава твоята безсмъртна душа?

— Собственик на къщи и скулптор. — Бах отново издрънква едно глисандо^[7].

На горния етаж дърводелецът Вилке барабани в такт с него. Той прави един бял детски ковчег: бърза поръчка срещу извънредно заплащане. — Тогава няма да е необходимо вече да правя за вас никакви проклети умираещи лъвове и отлитащи орли! Никакви животни! Никога вече няма да правя животни! Животните трябва или да ги ядеш, или да им се любуваш. Нищо друго. Омръзнаха ми животните. Особено героичните.

Той засвирва „Ловецът от Курпфалц“. Виждам, че тази вечер с него не може да се води сериозен разговор. Особено разговор, при който се забравят неверни жени.

— Какъв е смисълът на живота? — питам на тръгване.

— Спане, лапане и жени.

Махвам с ръка в знак на съгласие и тръгвам обратно. Неволно попадам в такт с чукането на Вилке; забелязвам това и променям ритъма.

Под свода на портата стои Лиза. Тя държи розите в ръка и ми ги подава.

— Ето! Задръж си ги! От такова нещо не се нуждая.

— Защо? Нима нямаш никакво чувство за красотата на природата?

— Слава богу, нямам. Не съм крава. Ризенфелд! — Тя се смее със своя глас от нощния клуб. — Кажи на момчето, че не съм някоя, на която се подаряват цветя.

— А какво?

— Скъпоценности — отвръща Лиза. — Какво друго?

— Рокли не може ли?

— Рокли когато човек е станал интимен. — Тя ме стрелва с поглед. — Имаш окаян вид. Искаш ли малко да те ободря?

— Благодаря — отговарям аз. — Достатъчно съм бодър. Върви сама на твоя обичаен коктейл в „Червената мелница“.

— Не става дума за „Червената мелница“. Все още ли свириш на орган за идиотите?

— Да — казвам изненадан. — Откъде знаеш?

— Говори се. Знаеш ли, че искам да дойда някой път с тебе в тази лудница.

— Ти и без мене ще отидеш скоро там.

— Хайде де, ще видим кой от нас ще отиде пръв — заявява нехайно Лиза и слага цветята върху един надгробен камък. — Прибери този зеленчук! Не мога да го държа в къщи. Моят старец е много ревнив.

— Какво?

— Ясно какво. Ревнив е като бръснач! А защо да не е?

Не зная как един бръснач може да бъде ревнив; но образът е убедителен.

— Щом мъжът ти е ревнив, как можеш тогава да изчезваш всяка вечер? — питам аз.

— Ами той коли нощем. Аз се възползувам от това.

— А когато не коли?

— Тогава съм на служба като гардеробиерка в „Червената мелница“.

— Наистина ли?

— Ех, малкият, много си досаден — отвръща Лиза. — Като моя старец!

— А роклите и скъпоценностите?

— Всичките са евтини и фалшиви. — Лиза се хили. — Вярва като всеки съпруг. И тъй, прибери този зеленчук! Изпрати го на някое сукалче. Имаш вид на такъв, дето праща цветя.

— Зле ме познаваш.

Лиза ми хвърля един многозначителен поглед през рамо. След това тръгва обратно през улицата със своите красиви крака, обути в протрити червени чехли. Единият е украсен с помпон; на другия помпонът е паднал.

Розите пламтят в здрача. Това е внушителен букет. Ризенфелд се е бръкнал дълбоко. Оценявам букета на петдесет хиляди марки, оглеждам се предпазливо, грабвам го като крадец и отивам в моята стая.

Горе вечерта е застанала в синя мантия на прозореца. Стаята ми е пълна с отражения и сенки, а самотата се стоварва ненадейно върху мене, също като удар с тояга из засада. Зная, че това е глупост — не съм по-самотен от някой вол сред стадо волове, но какво да правя? Самотата няма нищо общо с липсата на общество. Изведнъж ми хрумва, че вчера може би бях много невъздържан с Ерна. Може би всичко това можеше да се изясни съвсем безобидно. При това тя ревнуваше, това личеше от всяка нейна дума. А ревността е любов, това всеки го знае.

Вторачил съм се през прозореца и си давам сметка, че ревността не е любов. Но какво общо има всичко това? Здрачът изопачава мислите, а Георг казва, че с жени не бива да спориш. А точно това направих аз! Изпълнен с разкаяние, усещам уханието на розите, което превръща стаята ми в планината на Венера^[8] от „Танхойзер“.

Забелязвам, че се разтапям от всеопрощение, всепримирение и надежда. Бързо написвам няколко реда, залепвам писмото, без да го прочета още веднъж, и отивам в канцеларията, за да взема оттам изящната хартия, в която пристигна последната пратка порцеланови ангели. Увивам в нея розите и тръгвам да търся Фриц Крол, най-младия потомък на фирмата. Той е на дванайсет години.

— Фриц, искаш ли да спечелиш две хилядарки?

— Зная вече — отвръща Фриц. — Дайте ги! Същия адрес ли?

— Да.

Фриц изчезва с розите; той е третият разумен човек тази вечер. Всички знаят какво искат, Курт, Лиза, Фриц — само аз нямам никаква представа. И Ерна не е това, което искам — разбирам го в момента, когато вече не мога да извикам Фриц да се върне. Но какво е това? Къде са олтарите, къде са боговете и жертвите? Решавам да отида на Моцартовия концерт, макар че ще съм сам и музиката ще ми подействува още по-лошо.

Когато се връщам звездите трептят високо на небето. Стъпките ми кънтят по уличката и аз съм много възбуден. Бързо отварям вратата на канцеларията, завъртвам електрическия ключ и се стъписвам. Розите лежат до хектографа „Престо“, до тях писмото ми, неразпечатано, а до него едно листче, с което Фриц ми съобщава: „Дамата каза да отидете да се удавите! Поздрав, Фриц.“

Да отида да се удавя. Мила шега, няма що! Чувствувам се компрометиран до мозъка на костите, посрамен и разгневен. Мушвам бележката в студената печка. После сядам на моя стол и размишлявам. Гневът ми взема връх над срама, както винаги, когато човек истински се срамува и знае, че това е заслужено. Написвам ново писмо, вземам розите и отивам в „Червената мелница“.

— Моля, предайте това на госпожица Герда Шнайдер — казвам на портиера. — На акробатката.

Накиченият с всевъзможни ширити мъж ме поглежда, като че съм му предложил да извърши нещо неприлично. Той показва с палец величествено през рамото си.

— Потърсете за това някой от младите прислужници!

Намирам един млад прислужник и му давам указание.

— Предайте този букет по време на представлението.

Той обещава. Дано Ерна да е тук и да види! След това скитам известно време из града, докато се уморя, и се връщам в къщи.

Посреща ме някакво мелодично клокочене. Кнопф пак се е изправил пред обелиска и пикае. Аз мълча; не искам вече да споря. Вземам една кофа, напълвам я с вода и я плискам пред краката на Кнопф. Фелдфебелът облещва очи.

— Наводнение! — мърмори той. — Съвсем не знаех, че е валяло. — И се заклатушква към дома си.