Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (5) (История на една закъсняла младост)

IV

Седим в канцеларията и чакаме Ризенфелд. Вечеряхме супа от грах, която беше толкова гъста, че лъжицата се задържаше в нея изправена; ядохме и месото, което беше сварено в супата — свински крака, свински уши и за всекиго по едно много тлъсто парче свинско шкембе. Мазнината ни е нужна, за да импрегнираме стомасите си против алкохола — днес в никакъв случай не бива да се напиваме по-рано от Ризенфелд. Затова старата госпожа Крол сама ни сготви вечерята и ни накара да изядем за десерт и порция мазно холандско сирене. Бъдещето на фирмата е поставено на карта. Трябва да изкопчим от Ризенфелд една доставка гранит, даже ако за това е необходимо да пълзим по колене пред него до къщи. Мрамор, варовик и пясъчник все още имаме, но гранит — черният хайвер на траура — страшно ни липсва.

Хайнрих Крол е отстранен. Дърводелецът на ковчези Вилке ни направи тази услуга. Дадохме му две бутилки житена ракия и той покани Хайнрих преди вечеря да поиграят скат^[1] и да пийнат безплатно ракия.

Хайнрих лапна въдицата; той не може да устоява, когато му предлагат нещо даром, и в такива случаи пие колкото може по-бързо; освен това, като всеки мъж с национално съзнание, той се смята за много издръжлив пияч. В същност Хайнрих не може да носи много и изведнъж опиянението го обзема. Няколко минути преди да го хване ракията той все още е готов сам да напердаши и изгони социалдемократическата партия от Райхстага, но веднага след това захърква с отворена уста, и често не можеш да го събудиш дори с командата: „Стани! Бегом, марш!“ — особено, когато е изпил ракията преди ядене, на празен стомах, както нагласихме ние. Сега спи обезвреден в работилницата на Вилке в един ковчег от дъбово дърво на меко върху стърготини. Не го сложихме в леглото му от крайна предпазливост — да не се събуди. А Вилке седи на по-долния етаж в ателието на нашия скулптор Курт Бах и играе с него домино — игра, която и двамата обичат, защото им оставя много свободно време за мислене. При това те пият ракията, останала след поражението на Хайнрих — едно цяло шише и още четвърт от другото, които Вилке поиска като хонорар.

Доставката гранит, която искаме да изкопчим от Ризенфелд, разбира се, не можем да предплатим. Ние никога нямаме толкова пари на куп, а би било и лудост да ги държим в банката — те биха се стопили като сняг през юни. Затова искаме да дадем на Ризенфелд полица, платима в срок от три месеца. Това значи, че искаме да купим почти даром.

То се знае, в случая контрата не бива да остане у Ризенфелд. Тази акула в морето от човешки сълзи иска да печели като всеки порядъчен търговец. Затова в деня, в който е получил полицата от нас, той трябва да я представи и сконтира в неговата или в нашата банка. После банката ще установи, че както Ризенфелд, така и ние сме платежоспособни за сумата, която е отбелязана в полицата, ще задържи няколко процента за сконтирането и ще му я изплати. Ние веднага връщаме на Ризенфелд процентите за сконтирането. По този начин той получава пълната сума за доставката, като че сме му я предплатили. Но и банката нищо не губи. Тя веднага предава по-нататък полицата на Държавната банка, която също така я изплаща, както преди това банката е платила на Ризенфелд. Полицата остава у Държавната банка, докато настъпи падежът и бъде представена за изплащане. Какво ще струва тогава, един господ знае.

Всичко това научихме едва след 1922 година. Дотогава работехме както Хайнрих Крол и бяхме на път да фалираме, Когато бяхме разпродали почти всичко, което имахме на склад, и за наше учудване не притежавахме нищо, освен една банкова сметка без стойност и няколко куфара с банкноти, които дори не бяха подходящи да тапицираме с тях нашата канцелария, най-напред се опитахме да продаваме колкото можем по-бързо и отново да купуваме, но инфлацията ни изпревари без всякакво усилие. Много дълго време минаваше, докато ни изплащаха паметниците. В този промеждутък от време парите падаха толкова бързо, че дори най-добрата продажба се превръщаше в загуба. Едва когато започнахме да плащаме с полици, можахме да се задържим. Ние и сега не печелим нищо особено; но поне можем да живеем. Тъй като всяко предприятие в Германия се финансира по този начин, Държавната банка естествено трябва да печати все повече пари без покритие, а поради това техният курс пада все по-бързо. За правителството това като че ли също е изгодно; то ще се освободи по този начин от всичките си държавни дългове. Ако някой банкрутира в случая, това са хората, които не могат да си купят полици, хора, които имат по малко имот и трябва да го продават, дребни търговци, работници, пенсионери, които виждат как техните спестовни влогове и наличности в банките все повече се стопяват, служащи и чиновници, принудени да преживяват криво-ляво от заплати, с които не могат вече да си позволят да си купят даже чифт нови обуща. Кой печели? Печелят спекулантите, кралете на полиците, чужденците, които за няколко долара, крони или злоти могат да купят каквото поискат, големите капиталисти — фабрикантите и борсовите спекуланти, които безмерно увеличават своите акции и имотите си. За тях всичко, което получават, е кажи-речи даром. Това е голямата разпродажба на спестителите, на онова, което е придобито честно и с почтеност. Лешоядите прелитат от всички страни и само който може да прави дългове, се измъква. Дълговете изчезват от само себе си.

Ризенфелд беше човекът, който ни наби в главите всичко това в последния момент и ни превърна в дребни паразити при големия фалит. Той се съгласи да приеме от нас първата полица със срок три месеца, при все че тогава поне ние не бяхме платежоспособни за сумата, която беше отбелязана на нея. Но Оденвелдските заводи бяха платежоспособни и това стигаше. Ние, разбира се, бяхме благодарни. Стараехме се да го забавляваме като някой индийски раджа когато идваше във Верденбрюк — сиреч, доколкото един индийски раджа може да бъде забавлявай във Верденбрюк. Курт Бах, нашият скулптор, му направи цветен портрет, които тържествено му поднесохме в една издържана в стил, истинска златна рамка. За жалост Ризенфелд не се зарадва. На портрета той изглежда като кандидат за пастор, а точно това не му се иска. Ризенфелд желае да изглежда като някой тайнствен прелъстител и си мисли, че прави такова впечатление — интересен пример за самоизмама у човек, който има изпъкнал корем и къси, криви крака. Но кой не живее със самоизмами? Не подхранвам ли и аз със своите безобидни посредствени способности все още мечтата си — и то особено вечер — да стана по-заможен човек, с достатъчно талант, за да намеря издател? Кой тогава ще се заеме да хвърля камъни по кривите крака на Ризенфелд, особено ако са обути в истински английски камгарен плат?

— Какво ли ще правим с него, Георг? — питам аз. — Нямаме никаква атракция! Ризенфелд не се задоволява с обикновено насмукване. Той е човек с премного фантазия и с крайно неспокоен характер. Иска да види и да чуе нещо, и, ако е възможно, да пипне. Нашият избор на дами обаче е безнадежден. Няколкото мили създания, които ние познаваме, нямат никакво желание да слушат цяла вечер Ризенфелд в ролята на Дон Жуан от 1923 година. А готовност да се притекат на помощ и да ни разберат ще проявят за съжаление само грозните и позастарели птички.

Георг се хили.

— Аз дори не зная дали нашата парична наличност ще стигне за тази вечер. Когато вчера взех парите, бях сбъркал курса на долара; мислех, че е още предобедният. Когато го обявиха в дванайсет часа, беше вече много късно. В събота банката затваря по обед.

— Затова днес нищо не се е променило.

— В „Червената мелница“ вече се е променило, сине мой! В неделен ден там доларовият курс се обявява два дни по-напред. Господ знае колко ще струва тази вечер една бутилка вино.

— И господ не знае — казвам аз. — Самият съдържател още не знае. Той определя цените едва когато светне електричеството. Защо Ризенфелд не обича изкуство, живопис, музика или литература? Щеше да бъде много по-евтино. В музея входът все още струва двеста и петдесет марки. За тях бихме могли няколко часа да му показваме картини и гипсови глави. Или музика. Днес в черквата „Света Катарина“ има концерт от народна музика на орган.

Георг се задавя от смях.

— Хубаво, де — обяснявам аз. — Абсурдно е да си представим Ризенфелд в такова място; но защо не обича поне оперети и лека музика? Бихме могли да го заведем на театър, все е по-евтино от този проклет нощен клуб.

— Ето го, иде — казва Георг. — Питай го!

Отваряме вратата. В ранната вечер Ризенфелд се носи нагоре по стълбите. Веднага забелязваме, че магията на пролетното свечеряване никак не му е подействувала. Поздравяваме го с престорено дружелюбие. Ризенфелд забелязва това, поглежда ни изпод вежди и се тръшва в едно кресло.

— Спестете си празните приказки — измърморва той, като гледа към мене.

— Без друго исках да направя това — отвръщам аз. — Само че ми е трудно. Това, което според вас е празни приказки, другаде се нарича добри обноски.

Ризенфелд се хили кратко и сърдито.

— С добри обноски в днешно време не може да се стигне далеч…

— Не може ли? А с какво може? — питам аз, за да го накарам да говори.

— С чиличени лакти и гумена съвест.

— Но, господин Ризенфелд — казва Георг примирително. — Та вие сам имате най-добрите обноски на света! Може би не най-добрите в буржоазен смисъл, но безспорно — много елегантни…

— Така ли? Само да не се лъжете!

Въпреки че възразява, Ризенфелд е явно поласкан.

— Той има обноски на разбойник — подхвърлям аз, точно както очаква Георг. Ние играем тази сцена без предварителна репетиция, като че я знаем наизуст. — Или по-скоро на пират. За съжаление има успех с обноските си.

При думата разбойник Ризенфелд трепва малко; изстрелът беше в упор. Думата пират го успокоява пак. Тъкмо това целяхме. Георг донася бутилка ротшенска ракия от шкафа, в който стоят порцелановите ангелчета, и налива.

— За какво искате да пием? — питам аз.

Обикновено се пие за здраве и добри сделки. При нас това е малко трудно. Ризенфелд е крайно чувствителен; той твърди, че при сделка за надгробни камъни подобно нещо е не само парадокс, но и пожелание да умрат колкото се може повече хора. Все едно да се пие за холера и война. Оттогава предоставяме на него да измисля формулировката.

Той ни поглежда накриво с чаша в ръка, но не проговорва. След малко ненадейно запитва в полумрака:

— В същност какво означава време?

Георг учудено оставя чашата си.

— Пипер на живота — отвръщам аз равнодушно. Този стар нехранимайко не може така лесно да ми излезе на глава със своите номера. Не напразно съм член на Верденбрюкския клуб на поетите; ние сме свикнали с големите приказки.

Ризенфелд не ми обръща внимание.

— Какво мислите вие, господин Крол? — пита той.

— Аз съм прост човек — казва Георг. — Наздраве!

— Времето — упорствува Ризенфелд, — времето, този безспирен поток… не нашето въшливо време! Времето, тази бавна смърт.

Сега и аз оставям чашата си.

— Мисля, че е по-добре да запалим лампата — казвам аз. — Какво вечеряхте, господин Ризенфелд?

— Дръжте си устата, когато говорят възрастни хора — отвръща Ризенфелд и аз забелязвам, че за момент не съм внимавал. Той не иска да ни слиса: мисли, каквото казва. Бог знае какво му се е случило следобед! На драго сърце ми се иска да му отговоря, че времето е важен фактор за полицата, която трябва да подпише, но предпочитам да си пия ракията.

— Сега съм на петдесет и шест години — казва Ризенфелд. — Но още си спомням времето, когато бях на двайсет, като че беше само преди няколко години. Къде се е дянал целият този промеждутък? Какво става? Един ден се събуждаш и виждаш, че си стар. Как е това при вас, господин Крол?

— И при мене е горе-долу така — отвръща Георг миролюбиво. — Аз съм на четирийсет, но се чувствувам като на шейсет. Войната ме направи такъв.

Лъже, за да подкрепи Ризенфелд.

— При мене е по-иначе — обяснявам аз, също за да притуря своята лепта. — Пак поради войната. Бях на седемнайсет години, когато отидох на фронта. Сега съм на двайсет и пет, но се чувствувам все още като седемнайсет. Като седемнайсетгодишен и седемдесетгодишен! Войниклъкът ми открадна младостта.

— При вас това не се дължи на войната — отвръща Ризенфелд, който изглежда днес иска да си го изкара на мене, защото времето, бавната смърт, още не ме е сграбчило така, както него. — Вие просто сте изостанал умствено. Напротив, войната даже ви е направила преждевременно узрял; без нея днес все още щяхте да бъдете на равнището на дванайсетгодишните.

— Благодаря — казвам аз. — Какъв комплимент! На дванайсет години всеки човек е гений. Своята самобитност той загубва едва когато настъпи половата му зрялост, на която вие, гранитен Казанова, толкова много държите. Но тя е твърде еднообразен заместител на изгубената свобода на духа.

Георг налива отново. Виждаме, че тази вечер ще е тежка. Трябва да измъкнем Ризенфелд от бездните на мировата скръб, а никой от нас няма желание да се впуска тази вечер във философски плиткоумия. Най-приятно щеше да ни бъде да седим тихо, без да говорим, под някое кестеново дърво и да изпием бутилка мозелско вино, вместо да тъгуваме с Ризенфелд в „Червената мелница“ по неговата изгубена мъжка зрялост.

— Ако се интересувате от реалността на времето — казвам с лека надежда, — мога да ви въведа в едно дружество, където ще срещнете само специалисти по този въпрос-в клуба на поетите от нашия любим роден град.

Писателят Ханс Хунгерман се занимава надълго и широко с този въпрос в едно още неотпечатано произведение от около шестдесет стихотворения. Можем веднага да идем там; всяка неделя вечер има заседание, което завършва с весела част.

— А жени има ли?

— Разбира се, че не. Жените, които пишат стихове, са също като смятащите коне. То се знае, с изключение на ученичките на Сафо.

— В какво се състои тогава веселата част? — логично пита Ризенфелд.

— В това, че ругаем другите писатели. Особено преуспелите.

Ризенфелд изсумтява презрително. Вече искам да се откажа, когато насреща прозорецът в къщата на Вацек пламва като осветена картина в някой мрачен музей. Виждаме Лиза зад пердетата. Тя тъкмо се облича и на нея няма нищо друго освен един сутиен и много къси бели копринени гащи.

Ризенфелд свирва през нос като лалугер. Мировата му скръб изчезва изведнъж. Аз се изправям, за да запаля лампата.

— Не палете лампата! — фучи той. — Нямате ли никакъв усет за поезия?

Промъква се на пръсти до прозореца. Лиза започва да навлича една тясна рокля през главата си. Извива се като змия. Ризенфелд сумти високо.

— Съблазнително създание! Дявол да го вземе, ама че задник! Мечта! Коя е тя?

— Сузана в банята — казвам аз. С тези думи искам деликатно да му разясня, че в момента играем ролята на старите пръчове, които я наблюдават.

— Глупости! — Пътникът с Айнщайновия комплекс не сваля очи от златния прозорец. Исках да попитам как се казва.

— Нямам представа. Виждаме я за пръв път. Днес на обед още не живееше тук.

— Наистина ли?

Лиза е облякла роклята си и я оправя с ръце. Зад гърба на Ризенфелд Георг налива на себе си и на мене. Гаврътваме чашите до дъно.

— Жена от раса! — казва Ризенфелд, който продължава да стои залепен на прозореца. — Дама, това се вижда. Навярно французойка.

Лиза, доколкото знаем, е чехкиня.

— Може да е госпожица дьо ла Тур — отвръщам аз, за да раздразня още повече Ризенфелд. — Вчера чух някъде тук това име.

— Виждате ли! — Ризенфелд се обръща за миг към нас. — Нали казах, че е французойка! Това се вижда веднага, в нея има нещо — je ne sais pas quoi^[2] He намирате ли и вие, господин Крол?

— Вие сте познавач в тези работи, господин Ризенфелд.

Светлината в стаята на Лиза угасва. Ризенфелд гаврътва ракията си в стиснатото гърло и пак притиска лице към прозореца. След малко Лиза се показва на пътната врата и тръгва надолу по улицата. Ризенфелд гледа подире й.

— Очарователна походка! Не ситни, а върви с широки крачки. Снажна пантера! Жени, които ситнят, разочароват. Но тази… за нея гарантирам!

Докато Ризенфелд говореше за снажната пантера, изпих бързо още една чаша. Потънал в стола си, Георг се хили беззвучно. Постигнахме това, което искахме! Ето че Ризенфелд се обръща. Лицето му просветва като бледа луна.

— Светлина, господа! Какво чакаме още? Напред в живота!

Ние го следваме в тихата нощ. Гледам втренчено жабешкия му гръб. „Де да можех и аз така лесно да изплувам от моите сиви часове, както този илюзионист“ — си мисля със завист.

„Червената мелница“ е претъпкана. Едва намираме свободна маса, много близо до оркестъра. Музиката и без това е доста шумна, но на нашата маса е просто оглушителна. Отначало крещим в ушите си това, което искаме да си кажем; после се задоволяваме със знаци, като трио глухонеми. Дансингът е така препълнен, че хората едва могат да се движат. Но Ризенфелд не се разтревожва от това. Той съглежда на бара една жена в бяла копринена рокля и се стрелва към нея. Гордо я тласка с изпъкналия си корем по дансинга. Тя е с цяла глава по-висока от него и отегчено гледа отгоре към салона, украсен с балони. Но долу Ризенфелд клокочи като Везувий. Хванал го е неговият бяс.

— Какво ли ще стане, ако му сипем ракия във виното, за да се натряска по-бързо? — казвам на Георг. — Този приятел фирка като смок! Това е петата ни бутилка! Ако продължава така, след два часа ще фалираме. Вече изпихме няколко надгробни камъка — пресмятам аз. — Дано не домъкне на масата този бял призрак, че да поим и него.

Георг клати глава.

— Това е бар дама. Тя трябва да се върне на бара. Ризенфелд се появява отново. Той е зачервен и изпотен.

— Какво е всичко това в сравнение с магията на фантазията? — ни изкрещява той през шума. — Действителност, която можеш да докоснеш с ръка! Но къде остава поезията? Прозорецът на фона на тъмното небе тази вечер — това беше просто мечта! Такава жена… Нали разбирате какво искам да кажа?

— Ясно — крещи на свой ред Георг. — Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве, Ризенфелд!

— Аз не исках да се изразя толкова грубо — вие Ризенфелд срещу фокстрота „Ах, ако узнае Петрус“. — Аз мисля по този въпрос по-нежно.

— Аз също — отвръща с рев Георг.

— Искам да кажа — още по-нежно!

— Добре, толкова нежно, колкото искате!

Музиката преминава към усилено кресчендо. Дансингът прилича на пъстра сарделена кутия. Изведнъж изтръпвам. Притисната в лапите на една облечена маймуна, моята приятелка Ерна се промъква вдясно през танцуващото множество. Тя не ме вижда; но аз още отдалеч съзирам червените й коси. Увиснала е безсрамно на рамото на един младеж — типичен гешефтар. Седя неподвижен, но имам чувството, че съм погълнал ръчна бомба. Тук танцува тя, гадината, на която са посветени десет стихотворения от моята още неиздадена стихосбирка „Пепел и звезди“, а мене от една седмица ме лъготи, че й забранили да излиза поради някакво малко мозъчно сътресение. Паднала била в тъмнината. Паднала, разбира се, но върху гърдите на този младеж, облечен в двуреден смокинг и с гравиран пръстен на лапата, с която е подпрял Ерна през кръста. А аз, глупакът, и днес следобед й изпратих розови лалета от нашата градина с едно стихотворение от три куплета, озаглавено: „Майската молитва на Пан^[3]“. Ами ако го е прочела на този спекулант! Представям си как и двамата се превиват от смях.

— Какво става с вас? — реве Ризенфелд. — Лошо ли ви е?

— Горещо! — на свой ред рева аз и чувствувам как по гърба ми се стича потта. Обзема ме ярост; ако Ерна се обърне, ще ме види изпотен, изнервен, но сега на всяка цена бих искал да обмисля как да си дам вид на студен и спокоен светски човек. Бързо избърсвам лицето си с носната кърпа. Ризенфелд се хили безжалостно. Георг вижда това.

— И вие се потите здравата, Ризенфелд — казва той.

— При мене е съвсем другояче! Това е потта на желанието за живот! — реве Ризенфелд.

— Това е потта на отлитащото време — кряскам ядовито аз с пресипнал глас и усещам как потта се стича солена в ъглите на устата ми.

Ерна се приближава. Тя блажено е вперила очи отсреща към музиката. Аз придавам на лицето си леко учудено, самоуверено усмихнато изражение, а през това време потта размеква яката ми.

— Какво ви е? — крещи Ризенфелд. — Изглеждате като лунатично кенгуру!

Не му обръщам внимание. Ерна се е обърнала. Отправям хладно очи към танцуващите и ги разглеждам, сякаш току-що съм се пробудил, преструвайки се, че случайно съм познал Ерна. Лениво повдигам два пръста за поздрав.

— Той е побъркан — реве Ризенфелд през синкопите на фокстрота „Небесен баща“.

Не отговарям. Наистина съм онемял. Ерна въобще не ме забелязва.

Най-после музиката спира. Дансингът бавно се опразва. Ерна изчезва в една ниша.

— Вие преди малко на седемнадесет ли бяхте, или на седемдесет? — реве Ризенфелд.

Тъй като в този момент музиката е замлъкнала, неговият въпрос силно прокънтява в салона. Няколко десетки души поглеждат към нас и даже Ризенфелд се стресва. На мене ми се иска да се мушна под масата; но след това ми хрумва, че хората, които са тук, могат да сметнат въпроса на Ризенфелд просто за някакво предложение за продажба, и затова отвръщам студено и високо:

— Седемдесет и един долара парчето и нито цент по-долу.

Моят отговор мигновено възбужда интерес.

— За какво става дума? — пита един мъж с детско лице от съседната маса. — Винаги се интересувам от добри обекти. Разбира се, в брой. Казвам се Ауфщайн.

— Феликс Кокс — представям се и аз, радостен, че мога да дойда на себе си. — Обектът беше двайсет бутилки парфюм. За съжаление господинът отсреща вече ги купи.

— Шт! — подканва към тишина една фалшива блондинка.

Програмата започва. Конферансието говори глупости и се ядосва, понеже вицовете му не предизвикват смях. Дръпвам стола си назад и се скривам зад Ауфщайн; конферансиетата, които атакуват публиката, обикновено ме избират за прицел, а пред Ерна днес това ще бъде излагане.

Всичко върви добре. Конферансието се оттегля недоволно, а кой застава там изведнъж в бяла булченска рокля с воал? Рене дьо ла Тур. Намествам се с облекчение на предишното си място.

Рене започва своя дует. Скромно и срамежливо, с висок сопран, тя изчуруликва като девица няколко стиха; след това се обажда нейният бас и веднага предизвиква сензация.

— Как намирате дамата? — питам Ризенфелд.

— Дамата я бива…

— Желаете ли да се запознаете с нея? Госпожица дьо ла Тур.

Ризенфелд се сепва.

— Дьо ла Тур? Да не би да твърдите, че тази абсурдна игра на природата е магьосницата от прозореца срещу вас?

Тъкмо се каня да потвърдя, за да видя как ще реагира той, но забелязвам нещо като ангелски ореол около слонския му нос. Без да говори, той посочва с палец към входа.

— Там, отсреща, ето я там! Каква походка! Веднага можеш да я познаеш!

Ризенфелд има право. Лиза е дошла. Тя е в компанията на двама грохнали дъртаци и се държи като дама от най-изисканото общество; поне според представите на Ризенфелд. Изглежда като че едва диша и слуша кавалерите си разсеяно и надменно.

— Прав ли съм? — пита Ризенфелд. — Не се ли познават жените веднага по походката?

— Жените и полицаите — казва Георг и се хили; но той също поглежда одобрително към Лиза.

Започва вторият номер от програмата. На дансинга застава една акробатка. Тя е млада, има дръзко лице, малък нос и хубави крака. Танцува някакъв акробатичен танц, със салта, стойки на ръце и високи скокове. Ние продължаваме да наблюдаваме Лиза. Тя сякаш би предпочела на драго сърце да напусне заведението. Разбира се, това е привидно; този е единственият нощен клуб в града; другите заведения са кафенета, ресторанти или кръчми. Затова тук човек може да срещне всекиго, който има достатъчно кинти, за да дойде.

— Шампанско — тръби Ризенфелд с глас на диктатор. Аз се стряскам, а и Георг е загрижен.

— Господин Ризенфелд — обръщам се към него. — Шампанското тук е много лошо.

В този момент нечие лице ме поглежда от пода. Хвърлям учуден поглед назад и виждам, че това е танцьорката — тя толкова много се е превила назад, че главата й се показва между краката. За миг изглежда като съвсем недъгаво джудже.

— Шампанското поръчвам аз! — обяснява Ризенфелд и маха с ръка на келнера.

— Браво! — обажда се лицето отдолу.

Георг ми смига. Той играе ролята на кавалер, докато аз съм за неприятните работи; така сме се уговорили помежду си.!

— Щом искате шампанско, Ризенфелд, ще получите шампанско — казва той сега. — Но, разбира се, вие сте наш гост.

— Изключено! Аз поръчвам! Нито дума повече за това!

Ризенфелд е цял Дон Жуан от висока класа. Той гледа със задоволство златната капсула на бутилката в съда с лед. Разни дами проявяват веднага силен интерес. Аз също съм съгласен. Шампанското ще бъде урок за Ерна, че много рано ми е дала пътя. С удовлетворение пия наздравица за Ризенфелд, който тържествено ми отвръща.

Появява се Вили. Очаквах това; той е редовен посетител тук. Ауфщайн си тръгва със своята компания и Вили става наш съсед. Веднага след това той се надига и поканва любезно Рене дьо ла Тур. До нея пристъпва едно хубаво момиче, облечено в черна вечерна рокля. След малко ми става ясно, че това е акробатката. Вили ни запознава. Тя се казва Герда Шнайдер и хвърля преценяващ поглед към шампанското и нас тримата. Ние внимаваме дали Ризенфелд ще прояви интерес; в такъв случай ще се отървем от него за тази вечер. Но Ризенфелд е лапнал по Лиза.

— Мислите ли, че човек може да я покани на танц? — пита той Георг.

— Не ви съветвам — отвръща дипломатично Георг. — Но може би по-късно ще се запознаем някакси с нея.

Георг ме поглежда с укор. Да не бях казал в канцеларията, че не знаем коя е Лиза, всичко щеше да бъде наред. Но кой можеше да предполага, че Ризенфелд ще се настрои така романтично? Сега е много късно да му се обяснява. Романтиците нямат чувство за хумор.

— Не танцувате ли? — пита ме акробатката.

— Танцувам лошо. Нямам никакво чувство за ритъм.

— Аз също нямам. Хайде да опитаме заедно.

Ние се притискаме в множеството на дансинга и бавно ни избутват напред.

— Трима мъже без жени в нощен клуб — казва Герда. — Защо?

— Защо не? Моят приятел Георг твърди, че който довежда със себе си жени в нощен клуб, ги поканва да му сложат рога.

— Кой е вашият приятел Георг? Този с дебелия нос ли?

— Онзи с плешивата глава. Той е привърженик на системата на харема. Според него жените не трябва да си показват носа навън.

— Разбира се… А вие?

— Аз нямам система. Накъдето ме отвее вятърът.

— Не ме настъпвайте — казва Герда. — Не сте толкова лек. Тежите най-малко седемдесет килограма.

Аз се съвземам. Ние сме изтикани точно пред масата на Ерна и този път, слава богу, тя ме позна, при все че главата й беше облегната на рамото на черноборсаджията с гравирания пръстен и той я беше обхванал здраво през кръста. Нека дяволът да внимава на синкопите! Аз се усмихвам надолу към Герда и я притеглям по-близо до себе си. В същото време наблюдавам Ерна.

Герда ухае на парфюм от момини сълзи.

— Не ме притискайте — казва тя. — Така нищо няма да постигнете пред дамата с червените коси. Нали това искате?

— He — лъжа аз.

— Съвсем не трябваше да й обръщате внимание. Вместо това вие я гледахте като хипнотизиран и неочаквано изиграхте тази сцена с мене. Боже мой, та вие сте съвсем начинаещ!

Все още се опитвам да задържа фалшивата усмивка на лицето си; за нищо на света не бих искал Ерна да забележи, че и тук сбърках.

— Не съм изиграл никаква сцена — казвам немощно. — Аз не исках да танцувам.

Герда ме отблъсква от себе си.

— Изглежда, че на всичко отгоре сте и отличен кавалер. Престанете! Краката ме заболяха.

Обмислям дали да й обясня, че исках да кажа друго; но кой знае как ще ме разбере! По-добре да си държа устата и с високо вдигната глава, но посрамен, да тръгна след нея към масата.

Там междувременно алкохолът е оказал своето въздействие. Георг и Ризенфелд си говорят на „ти“. Собственото име на Ризенфелд е Алекс. Най-късно след час той и мене ще накара да му говоря на „ти“. Разбира се, утре сутринта всичко ще е отново забравено.

Аз съм доста мрачен и очаквам Ризенфелд да се умори. Танцуващите се плъзгат, носени от музиката, в някакъв бавен поток от шум, телесна близост и стадно чувство. Ерна също минава предизвикателно край нас, без да ми обърне внимание. Герда ме бутва.

— Косата й е боядисана — казва тя; изпитвам отвратителното чувство, че иска да ме утеши.

Кимам и забелязвам, че достатъчно съм се напил. Най-сетне Ризенфелд извиква келнера. Лиза си е отишла; сега и Ризенфелд иска да си вървим.

Минава доста време, докато се приготвим. Ризенфелд наистина плаща шампанското; аз очаквах, че ще остави на нас да платим четирите бутилки, които беше поръчал. Сбогувам се с Вили, Рене дьо ла Тур и Герда Шнайдер. И без това ще затварят заведението; музиката също се стяга да си отива. Всички се струпват при изходите и на гардероба.

Неочаквано се оказвам до Ерна. Нейният кавалер се блъска около гардероба и размахва дългите си ръце, за да вземе мантото й. Ерна ме измерва с леден поглед.

— Тук трябваше да те пипна! Сигурно не очакваше!

— Ти ли ме пипна? — казвам смаян. — Аз пипнах тебе!

— И с какви субекти! — продължава тя, като че не съм й отговорил. — С паднали жени! Не ме докосвай! Кой знае какво си хванал на бърза ръка!

Не бях направил никакъв опит да я докосна.

— Аз съм тук служебно — казвам й. — А ти? Какво търсиш тук?

— Служебно! — изсмива се остро тя. — Служебно! Че кой е умрял?

— Гръбнакът на държавата, дребният спестител — отвръщам аз и си мисля, че съм остроумен. — Всеки ден го погребват тук, но надгробният му паметник не е кръст, а някакъв мавзолей, наречен борса.

— И аз съм вярвала на такъв един пропаднал субект! — пояснява Ерна, като че пак нищо не бях казал. — Всичко е свършено между нас, господин Бодмер!

Георг и Ризенфелд се борят на гардероба за шапките си. Забелязвам, че неправилно съм почнал да се отбранявам.

— Слушай! — фуча аз. — Кой ми каза днес следобед, че не може да излезе, че има ужасно главоболие? И кой се кълчи тука с някакъв дебел черноборсаджия? Носът на Ерна побелява.

— Нахален драскач на стихове! — съска тя, като че пръска витриол. — Да не мислиш, че си кой знае какво, понеже можеш да преписваш стихове на умрели хора? Научи се най-напред да печелиш достатъчно пари, за да можеш да изведеш една дама според общественото й положение! До гуша ми дойде от твоите излети всред природата! Под копринените знамена на месец май! Ще се разхълцам от състрадание!

Копринените знамена са цитат от стихотворението, което й изпратих днес следобед. Вътрешно ми се вие свят, но външно се хиля.

— Хайде да не се отклоняваме от темата — казвам аз.

— Кой си отива с двама почтени търговци у дома? И кой с един кавалер?

Ерна ме поглежда учудено.

— Да тръгна нощем сама по улиците като някоя кабаретна проститутка ли? За каква ме смяташ? Да не би да мислиш, че имам желание да позволя на всеки простак да ми дрънка глупости? Какво собствено си мислиш?

— Ти въобще не трябваше да идваш!

— Така ли? Гледай ти! Иска ти се вече и заповеди да издаващ, а? Ще ми забранява да излизам, а той ще се шляе! Друго не щеш ли? Да не искаш да ти плета чорапи? — Тя се смее язвително. — Господинът пие шампанско, а за мене беше достатъчно минералната вода и бира, или някое евтино вино, на което He се знае годината!

— Шампанското не го поръчах аз! Поръча го Ризенфелд!

— Разбира се, ти всякога си невинен, ти, пропаднал даскал такъв! Какво се увърташ още тук? Аз нямам вече нищо общо с тебе! Не ми досаждай повече!

От ярост загубвам дар слово. Георг се приближава и ми подава шапката. Черноборсаджията на Ерна също се появява. Двамата си отиват.

— Чу ли нещо? — питам Георг.

— Отчасти. Защо спориш с жена?

— Не исках да споря.

Георг се смее. Той никога не се напива съвсем, ако ще да е погълнал и цяла кофа.

— Не се оставяй никога да те въвлекат в спор. Винаги ще бъдеш без всякакви изгледи за успех. Защо искаш да докажеш, че си прав?

— Да — казвам аз. — Защо? Навярно, защото съм син на германската земя. Никога ли не си убеждавал с доводи жена?

— Разбира се. Но това не ми пречи да давам добри съвети на другите.

Хладният въздух действува на Ризенфелд като някакъв мек чук.

— Хайде да си говорим на „ти“ — казва ми той. — Нали сме братя. Използуваме плодовете на смъртта. — Той се смее, пръхтейки като лисица. — Аз се казвам Алекс.

— А аз Ролф.

Нямам намерение да отстъпвам честното си собствено име Лудвиг срещу това пиянско побратимяване за една нощ. Ролф не пада по-долу от Алекс.

— Ролф? — възкликва Ризенфелд. — Какво глупаво име! Все тъй ли си се казвал!

— Имам право да се казвам така през високосни години и вечер след службата. Алекс също не е нищо особено.

Ризенфелд леко се олюлява.

— Няма значение — казва той великодушно. — Момчета, отдавна не съм се чувствувал толкова добре! Има ли у вас още кафе?

— Разбира се — казва Георг. — Ролф може да прави чудесно кафе.

Кандилкаме се през сенките на черквата „Света Мария“ към Хакенщрасе. Пред нас върви като щъркел един самотен странник и хлътва в нашата порта. Това е фелдфебелът Кнопф, който се завръща от своята инспекционна обиколка из кръчмите. Ние вървим подир него и го настигаме точно когато си пуща водата върху черния обелиск до вратата.

— Господин Кнопф — казвам аз, — това не е прилично!

— Свободно! — мърмори Кнопф, без да се обръща.

— Господин фелдфебел — повтарям аз, — това не е прилично! Това е свинщина! Защо не правите тази работа във вашето жилище?

Той за миг извръща глава.

— Да пикая в моята гостна стая? Да не сте луд?

— Не във вашата гостна стая! Вие имате прекрасен клозет в къщи. Използувайте го! Той е само на десетина метра оттук.

— Дрън-дрън!

— Вие осквернявате символа на нашата търговска къща! А вършите и светотатство. Това е надгробен камък. Свято нещо.

— Ще стане надгробен камък, когато иде на гробищата — казва Кнопф и важно се отправя към своята къщна врата. — Лека нощ на всички господа.

Той прави лек поклон и в същия миг си блъска главата в напречната греда на портата. Мърморейки, Кнопф изчезва.

— Кой беше този? — пита ме Ризенфелд, докато търся кафе.

— Вашата противоположност. Един абстрактен пияница. Пие без всякакво въображение. Няма нужда от никаква помощ отвън. От никакви примамливи видения.

— И това не е малко! — Ризенфелд сяда до прозореца. — Значи, кръчмарско буре. Човек живее с мечти. Още ли не знаете това?

— Не. Все още съм прекалено млад, за да го зная.

— Вие не сте прекалено млад. Само сте самопродукт на войната — емоционално неузрял, а вече много опитен в убиването.

— Merci — казвам аз. — Как е кафето?

Алкохолната мъгла като че се прояснява. Отново си говорим на „вие“.

— Мислите ли, че дамата отсреща си е вече в къщи? — обръща се Ризенфелд към Георг.

— Вероятно. Там всичко е тъмно.

— А може да е тъмно, защото още я няма. Не можем ли да почакаме няколко минути?

— Разбира се!

— Докато чакаме, бихме могли да уредим нашата сделка — казвам аз. — Трябва само да се подпише договорът. През това време ще донеса прясно кафе от кухнята.

Излизам и по този начин давам време на Георг да обработи Ризенфелд. Такова нещо става по-добре без свидетели. Сядам на стълбището. От работилницата на дърводелеца Вилке долита кротко похъркване. Там сигурно все още спи Хайнрих Крол, защото Вилке живее навън. Търговецът с национален дух хубавичко ще се изплаши, когато се събуди в ковчега. Чудя се дали да го събудя, но съм много уморен, а и вече се развиделява — нека уплахата бъде огненото кръщение на тоя безстрашен воин, нека да го кали и да му даде да разбере какъв е крайният резултат от една малка, хубава война. Поглеждам часовника, очаквам сигнала на Георг и се взирам в градината. Утрото безмълвно се надига от разцъфналите дървета като от някакво бяло легло. В осветения прозорец на първия етаж отсреща стои фелдфебелът Кнопф по нощница и допива последната глътка от бутилката. Котката се търка о краката ми. „Слава богу — мисля си аз, — неделният ден свърши“.