Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (17) (История на една закъсняла младост)

XVI

— Каква изненада! — казвам аз. — При това в ранна неделна утрин!

Помислих, че чувам как някой разбойник се промъква в здрача; но когато слизам долу, в пет часа сутринта, там седи Ризенфелд от Оденвелдските гранитни заводи.

— Трябва да сте се заблудили — обяснявам на Ризенфелд. — Днес е деня господен. Дори борсата не работи. Още по-малко ние, скромните бозбожници.

Какво ви носи насам? Пари за „Червената мелница“ ли ви трябват?

Ризенфелд клати глава.

— Обикновено приятелско посещение. Имам един свободен ден в пътуването си от Льоне за Хановер. Току-що пристигнах. Защо да отивам по това време в хотел? Кафе има и при вас. Какво прави очарователната дама отсреща? Става ли рано?

— Аха! — казвам аз. — Значи, любовната страст ви носи насам! Поздравявам ви за толкова много младост. Но нямате късмет. В неделя нейният съпруг си е в къщи. Той е атлет и майстор в хвърлянето на ножове.

— Аз съм световен шампион по хвърляне на ножове — отвръща Ризенфелд равнодушно. — Особено, ако с кафето изям малко селска сланина и изпия една житена ракия.

— Елате горе. Наистина стаята ми е още в безпорядък, но там мога да ви направя кафе. Ако желаете, можете да посвирите на пиано, докато заври водата.

Ризенфелд се противи.

— Ще остана тук. Харесва ми тази смесица от лято, ранна утрин и паметници. Възбужда апетита ми и ме прави жизнерадостен. Освен това тук е ракията.

— Горе имам много по-хубава.

— Тази ми стига.

— Добре, господин Ризенфелд, както желаете!

— Защо викате толкова? — пита Ризенфелд. — Откак не сме се виждали, аз не съм оглушал.

— То е от радост, че ви виждам, господин Ризенфелд — отвръщам още по-високо и звънко се смея.

Не мога току-тъй да му обясня, че с моето викане се надявам да събудя Георг и да го ориентирам какво става. Доколкото зная, касапинът Вацек е заминал снощи за някакво събрание на националсоциалистите и Лиза използува случая да дойде, за да преспи веднъж в прегръдките на своя възлюблен. Без да знае това, Ризенфелд седи като пазач пред вратата на спалнята. Лиза може да излезе само през прозореца.

— Добре, тогава ще донеса кафето долу — казвам аз, изтичвам нагоре по стълбите, вземам „Критика на чистия разум“, завързвам я с един канап, спускам я от моя прозорец и я люлея равномерно пред прозореца на Георг. В това време написвам с цветен молив върху един лист предупреждението: „Ризенфелд е в канцеларията!“, продупчвам листа и го пущам по връвта да се развява заедно с тома от Кант. Кант тупва няколко пъти, след това виждам отгоре плешивата глава на Георг. Той ми прави знаци. Изпълняваме кратка пантомима. Обяснявам му с ръце, че не мога да се отърва от Ризенфелд. Да го изхвърля навън не мога; той е премного важен за нашия насъщен хляб.

Отново издърпвам горе „Критика на чистия разум“ и спускам моята бутилка ракия. Една хубава, заоблена ръка посяга към нея, преди Георг да може да я хване, и я дръпва вътре. Кой знае кога ще изчезне Ризенфелд? В това време влюбените са изложени на остър утринен глад след прекараната в бдение нощ. Затова спускам моето масло, хляба си и парче лебервурст. Връвта се връща горе, изцапана накрая с червило за устни. Чувам приличния на въздишка звук при излизането на тапата. Засега Ромео и Жулиета са спасени.

Когато поднасям кафето на Ризенфелд, виждам как Хайнрих Крол идва през двора. Покрай другите осъдителни качества националистически настроения търговец има още един недостатък — става рано. Хайнрих нарича това: да предоставиш гръдта си на волната божия природа. Под „бог“ той без друго разбира не някакво добродушно приказно същество с дълга брада, а един пруски фелдмаршал.

Хайнрих простодушно разтърсва ръката на Ризенфелд. Ризенфелд не е особено зарадван.

— Не се притеснявайте заради мен! — обяснява той. — Аз само ще си изпия кафето и след това ще дремна малко докато дойде време да тръгвам.

— Но моля ви се! Такъв рядък и мил гост!

Хайнрих се обръща към мене.

— Нямаме ли пресни хлебчета за господин Ризенфелд?

— Трябва да попитате вдовицата на фурнаджията Нибур или майка й — отвръщам аз. — Както изглежда, в ре публиката не пекат хлебчета в неделен ден. Безподобна разпуснатост! В кайзерова Германия не беше така.

Хайнрих ме стрелва със зъл поглед.

— Къде е Георг? — пита той кратко.

— Аз не съм пазач на вашия брат, господин Крол — отговарям по библейски и високо, за да осведомя Георг за новата опасност.

— Не сте, но вие сте служител в моята фирма! Аз ви моля да отговаряте както подобава.

— Днес е неделя. В неделен ден не съм никакъв служител. Само от добра воля, от неудържима любов към моята професия и от приятелско уважение към господаря на Оденвелдския гранит слязох долу толкова рано. Необръснат, както може би забелязвате, господин Крол.

— Виждате ли — казва Хайнрих с огорчение на Ризенфелд. — Ето защо загубихме войната. Заради разпуснатостта на интелектуалците и по вина на евреите.

— И на колоездачите — добавя Ризенфелд.

— Защо на колоездачите? — пита учудено Хайнрих.

— А защо на евреите? — на свой ред пита Ризенфелд.

Хайнрих се стъписва.

— Ах, така ли — казва той неохотно. — Шегувате се. Ще събудя Георг.

— Не бих сторил това — заявявам високо аз.

— Ако обичате, не ми давайте никакви съвети!

Хайнрих се приближава до вратата. Аз не го задържам. Георг би трябвало да е глух, ако през това време не е заключил вратата.

— Оставете го да спи — казва Ризенфелд. — Нямам ни какво желание за дълги разговори толкова рано.

Хайнрих се спира.

— Защо не се разходите с господин Ризенфелд из волната божия природа? — питам аз. — Когато се върнете, домакинята ще се е събудила, в тигана ще се пържат сланина и яйца, ще има хлебчета, опечени специално за вас, букет от прясно откъснати гладиоли ще краси мрачните символи на смъртта, а Георг ще е тук, избръснат и ухаещ на одеколон.

— Пазил ме бог — мърмори Ризенфелд. — Ще остана тук и ще спя.

Свивам безпомощно рамене. Не мога да го изкарам от стаята.

— Така да бъде — казвам. — Тогава аз отивам да въз дам слава на бога.

Ризенфелд се прозява.

— Не знаех, че тук религията е на такава висока почит. Вие подхвърляте бога насам-натам като топка.

— Там е бедата! Всички сме станали много интимни с него. Бог беше винаги на „ти“ с всички кайзери, генерали и политици. Ние пък трябваше да се боим да произнасяме името му. Но аз не отивам да се моля, а само да свиря на орган. Елате с мене!

Ризенфелд махва отрицателно с ръка. Сега вече не мога да направя нищо повече. Георг трябва сам да се оправя. Аз мога само да си отида — може би тогава и другите двама ще се махнат. За Хайнрих не ме е грижа; Ризенфелд ще се отърве от него.

Градът е окъпан в роса. Имам още над два часа време до литургията. Вървя бавно по улиците. Това е едно необичайно преживяване. Вятърът е приятен и толкова нежен, сякаш доларът е спаднал вчера с двеста и петдесет хиляди марки, а не се е покачил. Известно време се вглеждам в спокойната река; след това във витрината на фирмата „Бок и синове“, която произвежда горчица и я излага в миниатюрни буренца.

Един удар по рамото ме разбужда. Зад мен стои висок, слаб мъж с подпухнали очи. Това е досадникът Херберт Шерц. Поглеждам го недоволно.

— Добро утро или добър вечер? — питам го аз. — Отивате да спите или вече сте се наспал?

Херберт шумно се уригва. Остра миризма като облак ме накарва едва ли не да се просълзя.

— Добре; значи още не сте си лягали да спите — казвам аз. — Не се ли срамувате? Каква беше причината? Някоя шега, нещо сериозно, иронично или просто отчаяние?

— Дружествено тържество — казва Херберт.

Не обичам да се шегувам с имена; но на Херберт това му прави удоволствие. — Шегата настрана!^[1] — казвам аз.

— Дружествено тържество — повтаря самодоволно Херберт. — По случай приемането ми за член в едно дружество. Трябваше да почерпя настоятелството. — Той ме гледа известно време и след това тържествуващо изговаря: — Стрелково дружество „Стари другари“! Разбирате ли?

Разбирам. Херберт Шерц е колекционер на дружества. Други хора събират пощенски марки или военни спомени — Херберт събира дружества. Вече е член на повече от десетина дружества — не защото е страстен привърженик на много забавления, а защото е страстен привърженик на смъртта и на външния блясък при погребенията. Амбицирал се е да има някога най-разкошното погребение в града. Понеже не може да завещае достатъчно пари за това и никой друг не би платил, той е стигнал до идеята да стане член на всевъзможни дружества. Херберт знае, че при смъртта на някой член дружествата поднасят венец с лента, и това е първата му цел. Но освен това след ковчега винаги върви делегация със знамето на дружеството; той се надява и на това. Пресметнал е, че благодарение на своето членство сега вече може да разчита на две коли венци и това далеч още не е всичко. Едва шестдесетгодишен е и все още има достатъчно време, за да стане член и на други дружества. То се знае, членува в певческото дружество на Бодо Ледерхозе, без да е изпял някога една нота. Там Херберт е симпатизиращ, неактивен член, също както в шахматния клуб „Дебют на двата коня“, в кегел-клуба „Девет с един удар“ и в аквариумното дружество „Pterophillum scalare“. В аквариумния клуб го въведох аз, защото мислех, че в отплата ще си поръча предварително надгробен паметник при нас. Той не направи това. Сега, значи, е успял да влезе и в стрелково дружество.

— Били ли сте някога войник? — питам аз.

— Защо е трябвало да бъда? Аз съм член и това стига. Голям удар, а? Ако Шварцкопф узнае, ще се пукне от яд.

Шварцкопф е съперникът на Херберт. Преди две години узна за страстта на Херберт и на шега заяви, че възнамерява да му прави конкуренция. Шерц взе това толкова на сериозно, че Шварцкопф с голямо удоволствие стана наистина член на няколко дружества, за да наблюдава как ще реагира Херберт. С течение на времето обаче се заплете в собствената си мрежа, взе да се наслаждава на идеята си и сега сам е станал колекционер — не толкова открито като Шерц, но скришно и някакси зад гърба му прави нелоялна конкуренция, която създава много грижи на Шерц.

— Шварцкопф не се пука така лесно от яд — казвам аз, за да дразня Херберт.

— Ще се пукне! Този път не се касае само за венеца и дружественото знаме, а и за дружествените събратя в униформа…

— Униформите са забранени — казвам аз спокойно. — Ние загубихме войната, господин Шерц, помислихте ли за това? Би трябвало да влезете в някое полицейско дружество; там униформите все още са позволени.

Виждам, че Шерц си набелязва на ум идеята за полицейско дружество; няма да бъда изненадан, ако след няколко месеца се появи като безгласен член в полицейския клуб „Верните белезници“. В момента обаче той най-напред опровергава моето съмнение.

— Докато умра, носенето на униформа отдавна пак ще е разрешено! Какво ще стане иначе с отечествените интереси? Не можем да бъдем поробени завинаги!

Гледам подпухналото му лице с напуканите кръвоносни жилчици. Странно, колко различни са представите за робството! Смятам, че най-много влязох в досег с него като новобранец в униформа.

— Освен това — казвам аз — при смъртта на един цивилен без съмнение никой няма да тръгне в-парадна униформа със сабя, каска и презерватив. Такова нещо се полага само на жребците на действителна военна служба!

— И на мене ми се полага! Тази нощ изрично ми обещаха. Лично председателят ми обеща.

— Обещал ви! Какво ли не обещават хората в пияно състояние!

Херберт изглежда не ме е чул.

— И не само това — шепне той с демоничен триумф. — Осигурено е и най-важното: почетният залп над гроба!

Аз се смея в умореното му от безсъние лице.

— Залп? С какво? С бутилки минерална вода? Оръжията също са забранени в нашето възлюблено отечество! Версайският договор, господин Шерц. Почетният залп е съновидение, което можете да погребете!

Но Херберт не се разколебава. Той хитро клати глава.

— Много ги разбирате вие! Ние отдавна имаме тайна армия! Черният райхсвер. — Той се подсмива. — Аз ще си получа моя залп! След няколко години ние и без това ще имаме отново всичко. Всеобща задължителна военна служба и армия. Как бихме могли да живеем иначе?

Вятърът довява откъм ъгъла силна миризма на горчица, а реката изведнъж плисва отдолу сребриста светлина върху улицата. Слънцето е изгряло. Шерц киха.

— Шварцкопф окончателно е бит — казва самодоволно той. — Председателят ми обеща, че никога няма да го допусне в дружеството. Не, с Шварцкопф е свършено.

Утре ще се отбия при вас да разгледам паметниците. Кога да е трябва да се реша.

Той се „решава“ откакто съм във фирмата. Това му докара прозвището „досадникът“. Шерц е една вечна госпожа Нибур от нас отива при Холман и Клоц, а оттам — при Щайнмайер, навсякъде кара да му показват всичко, с часове се пазари и при все това нищо не купува. Ние сме свикнали с такива типове. Все се намират хора, най-често жени, които изпитват някакво странно удоволствие, когато си поръчат приживе ковчега, покрова, гроба и паметника, но Херберт докара това до световен рекорд. Мястото си за гроб той купи най-сетне преди шест месеца. То е пясъкливо, разположено на високо, сухо и от него има хубав изглед. Там Херберт ще гние по-бавно и малко по-равномерно, отколкото в по-ниско разположените, влажни части на гробищата, и той се гордее с това. Всяка неделя следобед прекарва там приятни часове с един термус, пълен с кафе, със сгъваем стол и сладкиши, и наблюдава как расте бръшлянът. Но поръчката за паметник той все още размахва пред носа на фирмите за надгробни камъни, както някой ездач поклаща моркова пред муцуната на своето магаре. Ние галопираме, но никога не улавяме поръчката. Херберт не може да се реши. Той все се страхува да не пропусне някоя чудесна новост, например електрически звънци към ковчега, телефон или нещо такова.

Поглеждам го, изпълнен с отвращение. Доста бързо ми върна шегата за оръдията.

— Доставихте ли нещо ново? — пита Херберт снизходително.

— Нищо, което би могло да ви интересува… Като се изключи… Но то е вече почти продадено — отвръщам аз с ненадейната прозорливост на отмъщението и на внезапно пламналия търговски нюх.

Херберт се хваща на въдицата.

— Какво?

— Не е за вас. Нещо съвсем чудесно. Но почти е продадено.

— Какво?

— Един мавзолей. Значително произведение на изкуството. Шварцкопф е извънредно заинтересуван… Шерц се смее.

— Нямате ли някой по-стар търговски трик на склад?

— Не. При такава стока не върви. Това е нещо като посмъртен клуб. Шварцкопф замисля да учреди чрез завещание малко интимно тържество всяка година в деня на своята смърт. Все едно, че всяка година наново го погребват. Помещението на мавзолея подхожда за това — има пейки и пъстроцветни стъкла. След всяко тържество може да се раздават и леки закуски. Нещо неповторимо, нали? Вечно възпоменателно тържество, през време на което никой човек-няма да поглежда вече старите гробове!

Шерц продължава да се смее, но по-замислено. Аз го оставям да се смее. Слънцето плиска между двама ни призрачно, бледно сребро откъм реката. Шерц престава да се смее.

— Значи, такъв мавзолей имате? — казва той, вече с леката загриженост на истински колекционер, който се бои, че би могъл да пропусне някой голям случай.

— Забравете го! Той е почти продаден на Шварцкопф. По-добре да погледаме патиците в реката! Какви багри!

— Не обичам патици. Имат вкус на гнило. Е, ще дойда някой път да разгледам вашия мавзолей.

— Не бързайте. По-добре го погледайте как изглежда в естествена обстановка… когато Шварцкопф го постави на гроба си.

Шерц пак се смее, но сега доста глухо. Аз също се смея. Никой не вярва на другия; но всеки глътва по една въдица. Той — за Шварцкопф, а аз — че може би този път ще го пипна.

Продължавам. Откъм „Алтщедтер Хоф“ идва миризма на тютюн и изветряла бира. Влизам през портата в задния двор на кръчмата. Там се разкрива картина на покой. Мъртво пияните от събота вечер лежат на утринното слънце. Мухи бръмчат около хъркащите пиячи на черешова, хвойнова и житена ракия, като че от тях лъхат благоуханни тропически ветрове от островите на подправките; по своите въжета паяци се качват и спускат като акробати на трапец от листата на дивата лоза над лицата им, а в мустаците на един циганин някакъв бръмбар прави гимнастически упражнения, като че се намира в бамбуков лес. „Ето къде е — мисля си аз, — ето къде е поне на сън загубеният рай, великото побратимяване!“

Поглеждам нагоре към прозореца на Герда. Прозорецът е отворен.

— Помощ! — казва изведнъж някой от хъркащите на земята. Казва го спокойно, тихо и примирено, без да вика, но тъкмо това ме улучва като безплътен удар, нанесен от някое нематериално същество. Това е призрачен удар в гърдите, който минава през тях като рентгенова светлина, но среща дъха, и дъхът замира. „Помощ! — мисля аз. — Какво друго викаме ние: чуто, нечуто, постоянно?“

Литургията мина. Старшата сестра ми предава хонорара. Не си струва да го приемам; но не мога и да го откажа — това би я обидило.

— Изпратих ви бутилка вино за закуската — казва тя. — Нямаме какво друго да ви дадем. Но ние се молим за вас.

— Благодаря — отвръщам аз. — Но как се снабдявате с такива отлични вина? Те също струват пари.

Старшата сестра се усмихва със своето набръчкано лице с цвят на слонова кост и безкръвна кожа, каквато имат манастирските обитатели, затворниците, болните и миньорите.

— Получаваме го даром. Има един набожен търговец на вина в града. Жена му беше дълго време тук. Оттогава той всяка година ни изпраща по няколко каси.

Не питам защо търговецът изпраща виното. Спомням си, че божият войн Бодендик също закусва след литургията и побързвам, за да закача нещо.

Бутилката, разбира се, е вече наполовина празна. И Вернике е тук; но той пие само кафе.

— Бутилката, от която току-що тъй щедро наливате чашата си, ваше преподобие — казвам на Бодендик, — е изпратена от старшата сестра лично за мене като добавка към възнаграждението ми.

— Зная — отвръща викарият. — Но вие не сте ли апостолът на търпимостта, вий, непримирим атеисте? Тогава дайте без ожесточение по една чашка вино на вашите приятели. Цяла бутилка за закуска би било нещо твърде нездраво за вас.

Не отговарям. Църковният мъж смята това за слабост и веднага се хвърля в атака.

— Какво прави страхът от живота? — пита той и отпива една голяма глътка.

— Какво?

— Страхът от живота, който избива от всичките ви кости като…

— Като ектоплазма^[2] — вметва услужливо Вернике.

— Като пот — казва Бодендик, който не се доверява на човека на науката.

— Ако се страхувах от живота, щях да бъда вярващ католик — заявявам аз и притеглям бутилката към себе си.

— Глупости! Ако бяхте вярващ католик, нямаше да се страхувате от живота.

— Това са извъртанията на църковните отци.

Бодендик се смее.

— Какво знаете вие, млад варварино, за възвишената духовност на нашите църковни отци?

— Достатъчно, за да се задоволя с многогодишния спор на отците върху това, дали Адам и Ева са имали пъп или не.

Вернике се подсмива. Лицето на Бодендик се изкривява от погнуса.

— Евтино невежество и плосък материализъм, ръка за ръка както винаги — казва той по адрес на Вернике и мене.

— Вие не би трябвало да гледате толкова отвисоко на науката — отвръщам аз. — Какво бихте направили, ако ви заболи апандисита, а надлъж и нашир няма кой да ви помогне освен един единствен първокласен лекар, но той е атеист. Ще се молите ли, или ще се оставите да ви оперира един безверник?

— И едното, и другото, драги ми новако в диалектиката: на лекаря-езичник ще се удаде случай да се сдобие със заслуга пред бога.

— Вие не би трябвало въобще да се оставяте да ви лекува лекар — казвам аз. — Щом божията воля е такава, вие все пак би трябвало да умрете, а не да се-опитвате да я коригирате.

Бодендик махва отрицателно с ръка.

— Още малко и ще стигнем до въпроса за свободната воля и всемогъществото на бога. Находчивите шестокласници мислят, че с това могат да оборят цялото учение на църквата.

Той се изправя с благосклонен израз. Главата му лъщи от здраве. Вернике и аз изглеждаме нищожни пред този църковен хвалипръцко.

— Благословена трапеза! — казва Бодендик. — Трябва да отида и при другите си енорийски чада.

Никой не реагира на думата „други“. Той се отдалечава самоуверено.

— Забелязали ли сте, че обикновено свещениците и генералите стигат до дълбока старост? — питам Вернике. — Тях не ги глождят съмнения и грижи. Много време са на чист въздух, назначени са за цял живот и нямат нужда да мислят. Едните имат катехизиса, другите — устава за военно обучение. Това ги поддържа млади. Освен това и свещеникът, и генералът се радват на най-голяма почит. Единият има достъп до бога, а другият до кайзера.

Вернике запалва пура.

— Забелязахте ли също какво предимство има викарият, когато се бори? — питам аз. — Ние сме длъжни да уважаваме неговата вяра, а той нашето безверие — не.

Вернике духа дима към мене.

— Той ви ядосва, а вие него — не.

— Там е работата! — заявявам аз. — Ето защо ме е яд толкова!

— Той го знае. Това го прави толкова уверен.

Наливам си останалото вино. То е едва чаша и поло вина — другото го е изпил божият войн, — вино от 1915 година, което човек трябва да пие само вечер с някоя жена.

— А вие? — питам аз.

— Всичко това не ме интересува — отвръща Вернике. — Аз съм нещо като транспортен полицай в живота на душите. Опитвам се да управлявам на този кръстопът движението, но не съм отговорен за него.

— Аз пък непрекъснато се чувствувам отговорен за всичко в света. Не съм ли в същност душевно болен1?

Вернике избухва в продължителен оскърбителен смях.

— Точно това ви се иска! А то не е толкова просто!

Вие сте съвсем безинтересен. Напълно нормален среден гражданин, в края на пубертетната възраст!

Излизам на главната улица. Откъм пазара бавно се приближава шествие демонстранти. Като чайки пред тъмен облак пред него забързано пърхат още няколко облечени в светли дрехи неделни излетници с деца, пакети с храна, велосипеди и пъстри дреболии. После шествието на демонстрантите пристига и прегражда улицата.

Това са инвалиди от войната, които протестират против ниските си пенсии. Отпред на малка количка се вози някакъв остатък от човешко тяло с глава. Ръцете и краката липсват. Не е възможно да се разбере дали трупът по-рано е бил на едър или дребен мъж. Дори по раменете не може да се определи, защото ръцете са отрязани толкова високо, че не е останало никакво място за протези. Главата е кръгла, човекът има подвижни кафяви очи и е с мустаци. Някой сигурно се грижи за него всеки ден — той е обръснат, косата и мустаците му са подстригани. Малката количка, която в същност е само една дъска с колелета, се тегли от еднорък човек. Сакатият седи изправен и внимава да не падне. След него се движат количките на други с отрязани крака; по три една до друга. Това са колички с големи гумени колелета, които се движат напред с помощта на ръцете. Кожените престилки, които покриват местата, където би трябвало да бъдат краката, и които обикновено са затворени, днес са открити. Виждат се останки от крака. Панталоните са грижливо подгънати.

След тях идват инвалидите с патерици. Странно разкривени силуети, които толкова често виждаме — прави патерици и между тях тялото, увиснало напред под лек наклон. После идват слепи и еднооки. Чува се, как по паважа почукват бели бастуни, по ръцете се виждат жълтите превръзки с три точки. Безоките са означени с тези превръзки така, както се отбелязват затворените за превозни средства еднопосочни или задънени улици — с трите черни кръгли топки на забраненото движение. Много от ранените носят плакати с надписи. И слепите носят такива плакати, при все че никога няма да могат да ги прочетат. „Това ли е благодарността на отечеството?“ — пише на един плакат. „Ние умираме от глад“ — пише на друг.

На човека върху малката количка са пъхнали в дрехата му отпред пръчка с листче, на което пише: „Моята месечна пенсия е на стойност една златна марка.“ Между две други колички се вее бяло знаме: „Нашите деца нямат мляко, нямат месо, нямат масло. Затова ли се бихме?“

Това са най-печалните жертви на инфлацията. Техните пенсии са толкова обезценени, че едва ли могат да им послужат за нещо. От време на време правителството ги повишава — но с толкова голямо закъснение, че в деня на повишението те пак са с многократно намалена стойност. Доларът е станал много буен; сега той не скача вече с хиляди и десетки хиляди, а със стотици хиляди дневно. Завчера беше един милион и двеста хиляди, вчера — милион и четиристотин хиляди. Утре се очаква да бъде два милиона, а в края на месеца — десет милиона. Работниците получават сега пари по два пъти на ден — сутрин и следобед, и всеки път по половин час почивка, за да могат да изтичат и да напазаруват; защото ако чакат до следобед, ще загубят толкова, че децата им няма да бъдат и наполовина заситени. Заситени, а не добре нахранени. Заситени с всичко, което може да се натъпче в стомаха — само не с онова, от което тялото се нуждае.

Шествието се движи много по-бавно от всички други демонстрации. Зад него се натрупват автомобилите на неделните излетници. Получава се странен контраст — сивата, почти безименна маса на мълчаливо влачещите се жертви на войната и струпаните зад нея автомобили на забогателите от войната; те роптаят, пухтят, нямат търпение и се движат току по петите на вдовиците от войната, които заедно с децата си завършват шествието — слаби, изгладнели, горестни и плахи. В автомобилите блестят багрите на лятото — лен и коприна, пълни бузи, закръглени ръце и лица, които са смутени, защото са изпаднали в това неприятно положение. Пешеходците по тротоарите са по-добре; те просто отместват поглед и дърпат децата си, които се спират и искат да им обяснят кои са осакатените. Който може, изчезва през страничните улици.

Слънцето се е издигнало високо и жари, и ранените започват да се потят. Това е нездравата, сивкава пот на малокръвните, която се стича по лицата им. Зад тях изведнъж изревава клаксон. Някой не е могъл да изтрае; смята, че трябва да спести няколко минути, и затова се опитва да мине отстрана, наполовина по тротоара. Всички ранени се извръщат. Никой не казва нищо, но инвалидите се разтеглят и преграждат улицата. Автомобилът трябва да ги прегази, ако иска да мине. В него седят млад мъж в светъл костюм, със сламена шапка, и едно момиче. Мъжът прави няколко глупави, объркани движения с ръце и запалва цигара. Всеки от ранените, който минава покрай него, го поглежда. Не го укорява — гледа цигарата, чийто ароматен мирис се разлива по улицата. Тя е много хубава цигара, а никой от ранените не може да си позволи вече изобщо да пуши. Затова инвалидите вдъхват миризмата, доколкото могат.

Аз следвам шествието до черквата „Света Мария“. Там стоят двама националсоциалисти в униформа с голям плакат: „Елате при нас, другари! Адолф Хитлер ще ви помогне!“ Шествието заобикаля черквата.

Седим в „Червената мелница“. Пред нас има бутилка шампанско. Тя струва два милиона марки — такава пенсия получава за два месеца един семеен инвалид с ампутирани крака. Ризенфелд я поръча.

Той е седнал така, че може да гледа цялата танцова площадка.

— Знаех си от самото начало — обяснява ми той. — Исках само да видя как ще ме извозите. Аристократките не живеят срещу малки магазини за надгробни камъни и не обитават такива къщи!

— Това е удивително погрешно заключение за един светски човек като вас — възразявам аз. — Би трябвало да знаете, че почти всички аристократи живеят вече точно така. Инфлацията се погрижи за това. Свърши се с дворците, господин Ризенфелд. И ако някой все още притежава някакъв дворец, той дава в него стаи под наем. Наследените пари са се изпарили. Кралски височества живеят в мебелирани стаи, войнствени полковници, скърцайки със зъби, станаха застрахователни агенти, графини…

— Стига! — прекъсва ме Ризенфелд. — Иде ми да за плача! По-нататъшни обяснения не са нужни. А за госпожа Вацек знаех през цялото време. Само че ми беше интересно, като ви гледах как просташки се опитвахте да ми хвърлите прах в очите.

Той следи с поглед Лиза, която танцува фокстрот с Георг. Аз отбягвам да припомня на този Оденвелдски Казанова, че класифицира Лиза като французойка с походка на снажна пантера — това би означавало веднага да се прекъснат връзките ни, а ние имаме неотложна нужда от една доставка гранит.

— Впрочем това съвсем не е беда — обяснява Ризенфелд примирително. — Напротив, трябва още повече да се цени! Каква раса, съвсем от народа! Вижте я само как танцува! Като някоя… някоя…

— Снажна пантера — притичвам се на помощ аз.

Ризенфелд ме поглежда изкосо.

— Някой път разбирате малко от жени — мърмори той.

— Научих се… от вас!

Поласкан, Ризенфелд пие за мое здраве, без да подозира нищо.

— На драго сърце бих искал да узная от вас нещо — казвам аз. — Имам чувството, че у дома си в Оденвалд вие сте отличен, тих гражданин и баща на семейство — нали по-рано ни показвахте снимките на трите си деца и на вашата къща, заобиколена с цъфнали рози, за чиито стени поради принципност не сте употребили ни късче гранит, за което аз, като несполучил поет, високо ви ценя; защо тогава навън се превръщате в такъв цар на нощните клубове?

— За да мога в къщи с още по-голямо удоволствие да бъда гражданин и баща на семейство — отвръща находчиво Ризенфелд.

— Това е сериозна причина. Но защо е потребно да избирате такъв заобиколен път?

Ризенфелд се хили.

— Това е моят демон. Двойнствената природа на човека. Никога не сте чували за това, нали?

— Аз ли? Аз съм един от образцовите примери за това явление.

Ризенфелд се смее оскърбително, почти както Вернике тази сутрин.

— Вие?

— Подобно нещо съществува и на едно малко по-интелектуално равнище — обяснявам аз.

Ризенфелд отпива една глътка и въздъхва.

— Действителност и въображение! Вечният лов, вечното раздвоение! Или… — той се опомня и добавя с ирония: — … във вашия случай като поет, разбира се, копнеж и сбъдване, бог и плът, космос и клозет…

За щастие тромпетите засвирват отново. Георг се връща с Лиза от дансинга. Лиза е като видение с роклята си от крепдешин в кайсиев цвят. След като му беше разяснен нейният плебейски произход, Ризенфелд пожела да изкупим вината си като отидем всички на негова сметка в „Червената мелница“. Сега той се покланя пред Лиза.

— Едно танго, уважаема госпожо. Бихте ли…

Лиза е с цяла глава по-висока от Ризенфелд и ние очакваме интересно зрелище. Но за наша изненада царят на гранита се оказва превъзходен майстор на тангото. Той владее не само аржентинското, но и бразилското, а както изглежда и още няколко други варианта. Като изкусен кънкьор той се върти по паркета със слисаната Лиза.

— Как се чувствуваш? — питам Георг. — Не го вземай много навътре. Златният телец срещу чувството! Преди няколко дни аз също получих известен брой напътствия по този въпрос. Дори от тебе, по твърде пикантен начин. Как се измъкна Лиза тази сутрин от стаята ти?

— Беше много мъчно. Ризенфелд искаше да се настани в канцеларията като в наблюдателен пункт. Искаше да наблюдава нейния прозорец. Помислих, че бих могъл да го прогоня, ако му разкрия коя е Лиза. Нищо не излезе. Понесе удара като мъж. Най-сетне успях да го за-мъкна за няколко минути в кухнята, за да пие кафе. Това беше моментът за Лиза. Когато Ризенфелд се върна на своя наблюдателен пост в канцеларията, тя му се усмихна благосклонно от своя прозорец.

— В кимоното с щъркелите?

— В друго, с вятърни мелници.

Аз го поглеждам. Георг кима.

— Замених го срещу един малък надгробен камък. Необходимо беше. Но както и да е, Ризенфелд й се поклони няколко пъти и през улицата й извика поканата за тази вечер.

— Нямаше да се осмели да направи това, докато тя още се казваше „дьо ла Тур“.

— Направи го почтително. Лиза се съгласи. Решила, че ще ни помогне в търговията.

— И ти вярваш?

— Да — отвръща весело Георг.

Ризенфелд и Лиза се връщат от дансинга. Ризенфелд се поти. Лиза е хладна като манастирска лилия. За моя голяма изненада виждам неочаквано как в дъното на бара между въздушните балони се появява една нова фигура. Това е Ото Бамбус. Той застава малко безпомощно сред навалицата и подхожда на обстановката го-ре-долу толкова, колкото би подхождал Бодендик. После до него изплува червената глава на Вили и аз чувам отнякъде командния глас на Рене дьо ла Тур:

— Бодмер, свободно! Пробуждам се.

— Ото — казвам на Бамбус, — кой те домъкна тука?

— Аз — отговаря Вили. — Искам да направя нещо за немската литература. Ото трябва да се върне скоро в се лото си. Там ще има време да майстори стихове за грешния свят. Но преди това трябва да го види.

Ото се усмихва добродушно. Късогледите му очи премигват. Челото му е леко изпотено. Вили сяда с Рене и Ото на съседната маса. Между Лиза и Рене се завързва краткотрайна битка с коси погледи. И двете отново се обръщат към своите маси непобедени, блестящи и усмихнати.

Ото се навежда към мене.

— Цикълът „Тигрицата“ е готов — шепне той. — Нощес го завърших. Започвам нова поредица: „Пурпурната жена“. Може би ще я озаглавя и „Големият звяр на Апокалипсиса“ и ще премина към свободни стихове. Това е великолепно. Духът ме е осенил!

— Добре! Но какво очакваш да видиш тук?

— Всичко — отвръща Ото, сияещ от щастие. — Винаги очаквам всичко — в това е красотата, когато човек още нищо не познава. Впрочем, ти нали познаваш една жена от цирка!

— Дамите, които познавам, не са за разни новаци, които да тренират с тях — казвам аз. — Ти, изглежда, наистина още нищо не знаеш, наивен хапльо такъв, иначе нямаше да бъдеш толкова глупаво дързък! Затова запомни правило номер едно: „Не се докосвай до дамите на други мъже“; нямаш нужното телосложение.

Ото се покашля.

— Аха! — казва той след малко. — Буржоазни пред разсъдъци! Та аз не говоря за омъжени жени.

— Аз също, мухльо такъв. При омъжените жени правилата не са толкова строги. Защо трябва на всяка цена да познавам някоя дама от цирка? Нали ти казах вече веднъж, че тя беше билетопродавачка в един цирк за бълхи.

— Вили ми разправя, че това не е вярно. Тя била акробатка в цирка.

— Така, значи, Вили! — Гредам червената глава, която се люшка като тиква в морето на дансинга. — Слушай, Ото — казвам аз. — Работата стои съвсем иначе. Дамата на Вили е от цирка. Онази, със синята шапка. И тя обича литературата. Значи, там е шансът! Хайде, дръж здраво!

Бамбус ме поглежда недоверчиво.

— Говоря с тебе откровено, изветрял идеалист такъв! — казвам аз.

Ризенфелд отново отива да танцува с Лиза.

— Какво става с нас, Георг? — питам аз. — Там оттатък един търговски приятел се мъчи да отнеме дамата ти, а тук току-що ме запитаха дали може в интереса на немското поетично изкуство да отстъпя под наем Герда. Такива овце ли сме ние, или нашите дами са толкова желани?

— И едното, и другото. Освен това жената на другия винаги е петорно повече желана отколкото тази, която притежаваме. Това е стар нравствен закон. След няколко минути обаче Лиза ще получи силно главоболие, ще излезе за малко, за да отиде в гардероба да вземе аспирин, и след това ще изпрати някой келнер да съобщи, че е трябвало да си отиде в къщи, а ние да продължаваме да се забавляваме.

— Какъв удар за Ризенфелд! Утре няма нищо да ни продаде.

— Ще ни продаде повече. Да знаещ. Тъкмо затова. Къде е Герда?

— Нейният ангажимент започва едва след три дни. Надявам се, че е в Алтщедтер Хоф. Но се страхувам да не седи във „Валхала“ на Едуард. Герда нарича това да спестиш една вечеря. Нищо не мога да направя. Тя има такива първокласни основания, че аз трябва да стана с трийсет години по-стар, за да мога да й възразявам. Ти по-добре внимавай за Лиза. Може би няма да я заболи главата и ще поиска да продължава да ни помага в работата.

Ото Бамбус отново се навежда към мене. Очите му зад стъклата на очилата са като очите на изплашен хе-ринг. — „Манеж“ е хубаво заглавие за един том циркови стихотворения, нали? С репродукции от Тулуз-Лотрек.

— Защо не от Рембранд, Дюрер или Микеланджело?

— Има ли циркови рисунки от тях? — пита Ото сериозно заинтересуван.

Отказвам се да го поучавам.

— Пий, момчето ми — казвам бащински. — И се радвай на своя кратък живот, защото някой път ще те убият. От ревност, теле такова!

Поласкан, Ото пие за мое здраве, а след това поглежда замислен към Рене, която люлее върху русите си къдрици една много малка синя шапка, и прилича на звероукротителка в неделен ден.

Лиза и Ризенфелд се връщат.

— Не зная какво ми стана — казва Лиза. — Изведнъж така ме заболя главата. Отивам да взема един аспирин…

Преди Ризенфелд да успее да скочи, тя се отдалечава от масата. Георг ме поглежда страшно самодоволен и посяга да вземе пура.