Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (25) (История на една закъсняла младост)

XXIV

— Рогоносецът — казва Георг — прилича на домашно животно, което се яде — например кокошка или питомен заек. Ядеш го с удоволствие, но само ако не го позна ваш лично. Ако обаче отраснеш с него, играеш с него, пазиш го и се грижиш за него… тогава трябва да си грубиян, за да си направиш от него печено. Затова никога не трябва да познаваме рогоносеца.

Безмълвно соча към масата. Там между каменните мостри е сложен дебел, червен салам — салам от конско месо, подарък от Вацек, който го е оставил сутринта за мене.

— Ще го ядеш ли? — пита Георг.

— Разбира се, че ще го ям. Ял съм и по-лошо конско месо във Франция. Но ти не извъртай. Ето там е подаръкът на Вацек. Аз се намирам пред трудна дилема.

— Само поради любовта ти към драматичните положения.

— Добре — казвам аз. — Признавам това. Все пак аз ти спасих живота. Старата Конерсман ще продължи да наблюдава. Как мислиш: струва ли си всичко това такъв риск?

Георг си взема една бразилска пура от шкафа.

— Вацек те смята сега за свой брат — отвръща той. — Това ли е конфликтът на твоята съвест?

— Не. На всичко отгоре той е и нацист… с това отново се заличава едностранното побратимство. Но да не се отклоняваме от темата.

— Вацек е и мой брат — заявява Георг и духва белия дим на бразилската пура в лицето на една гипсова света Катарина. — Лиза мами и мене също тъй, както него.

— Сега ли го измисли? — питам изненадан.

— Съвсем не. Но тогава откъде взема тя всичките си дрехи? Вацек като съпруг не се и замисля върху този въпрос, но аз се замислям.

— Ти?

— Тя сама ми призна, без да съм я питал. Заяви, че не иска да съществува никаква лъжа между нас. Каза го честно… не на шега.

— А ти? Ти й изневеряваш с неземните образи на твоята фантазия и на твоите илюстровани списания.

— Разбира се. Какво значи въобще да изневеряваш? Тази дума я употребяват винаги точно тези, които сами изневеряват. Откога чувството има нещо общо с морала? За това ли се заех тук, всред символите на преходността, с твоето следвоенно възпитание? Изневяра… каква вулгарна дума за най-изтънченото, крайно недоволство, за търсенето на все повече и повече неща…

— Които получаваме даром! — прекъсвам го аз. — А късокракият, но много силен мъж, когото ей сега видя да завива вън, през вратата, с подутина на главата си, е току-що изкъпаният касапин Вацек. Косата му е подстригана и още влажна от Bay Rum^[1]. Той иска да се хареса на жена си. Не те ли трогва това?

— Разбира се; но той никога няма да се хареса на жена си.

— Тогава защо се е омъжила за него?

— От тогава е остаряла с шест години. Омъжила се е за него през войната, когато е била твърде гладна, а той е можел да й набавя много месо.

— Защо не го напусне?

— Защото я заплашва, че в такъв случай ще избие цялото й семейство.

— Тя ли ти разказа всичко това?

— Да.

— Боже мой — казвам аз. — И ти го вярваш?

Георг изкусно пуска едно колелце тютюнев дим.

— Когато ти, горд цинико, някога станеш на моите години, може би ще разбереш, че да вярваш е не само удобно, но често дори отговаря на истината.

— Добре — казвам аз. — Но как стои въпросът с касапския нож на Вацек? И с очите на вдовицата Конерсман?

— Това е твърде печално — отвръща Георг. — А Вацек е идиот. В момента неговият живот е по-добър от когато и да било преди, защото Лиза го мами и затова се държи по-добре с него. Ще видиш какъв вик ще нададе щом отново му стане вярна и започне да си изкарва яда на него. А сега ела да ядем! Върху този случай все още можем да размишляваме.

Едуард едва не получава удар, когато ни вижда. Доларът се е покачил кажи-речи на билион, а ние все още се явяваме с нашите неизчерпаеми купони за ядене.

— Вие ги печатате! — твърди той. — Вие сте фалшификатори! Печатате ги тайно!

— Бихме желали бутилка „Форстер Езуитенгартен“ след яденето — казва с достойнство Георг.

— Защо след яденето? — пита подозрително Едуард. — Какво означава пък това?

— Виното е прекалено хубаво за яденето, което поднасяш през последните седмици — обяснявам аз.

Едуард се вбесява.

— Да ядете с купони от миналата зима, да обядвате за някакви си шест хиляди въшливи марки, и на това отгоре да критикувате яденето… Това е прекалено! Би трябвало да повикам полицията!

— Повикай я! Още една дума, и вече само ще ядем тук, а виното ще пием в хотел „Хохенцолерн“!

Едуард всеки момент може да се пръсне; но се овладява, заради виното.

— Получих язва в стомаха — мърмори той и бързо се отдалечава. — Получих язва заради вас! Вече само мляко мога да пия!

Ние сядаме и се оглеждаме. Аз се озъртам крадешком и с гузна съвест за Герда, но не я виждам. Затова пък съглеждам една позната фигура, бодра и ухилена, която се насочва през средата на салона към нас.

— Гледай, какво виждам? — питам Георг. — Ризенфелд! Пак е тук! Само който е копнял горещо…

Ризенфелд ни поздравява.

— Идвате тъкмо на време, за да благодарите — казва му Георг. — Нашият млад идеалист вчера се е дуелирал заради вас. Американски дуел: нож срещу парче мрамор.

— Какво? — Ризенфелд сяда и поръчва чаша бира. — Как така?

— Господин Вацек, мъжът на госпожа Лиза, която вие преследвате с цветя и шоколадови бонбони, предположил, че тези неща идват от моя другар и затова го издебнал с един дълъг нож.

— Ранен ли е? — пита късо Ризенфелд и ме разглежда.

— Само подметката му — отговаря Георг. — Вацек е леко ранен.

— Пак ли лъжете?

— Този път не.

Поглеждам с възхищение Георг. Нахалството му отива далеч. Но не е лесно да надвиеш Ризенфелд.

— Той трябва да се махне! — решава Ризенфелд като някой римски цезар.

— Кой? — питам аз. — Вацек ли?

— Вие!

— Аз? А защо не вие? Или двамата с Вацек?

— Вацек няма да се остави, той ще продължи да се бори. Вие сте естествена жертва. За нас не му идва на ум. Ние сме плешиви. Значи, вие трябва да се махнете. Разбрахте ли?

— Не — отговарям аз.

— Нали и без това искахте да се махнете?

— Но не и заради Лиза.

— Аз казах и без това — пояснява Ризенфелд. — Нали ви се щеше живот в някой голям град.

— Като какъв? В големите градове не хранят за този, дето духа.

— Като вестникарски служител в Берлин. В началото няма да изкарвате много, но достатъчно, за да може да преживявате как да е. После можете да потърсите нещо друго.

— Какво? — питам със затаен дъх.

— Нали ме питахте няколко пъти дали не зная нещо за вас! Е, Ризенфелд си има своите връзки. Аз зная нещо за вас. Затова се отбих насам. От първи януари двадесет и четвърта можете да постъпите. Дребна служба, но в Берлин. Съгласен?

— Стой! — казва Георг. — Той трябва да предупреди пет години по-рано, че ще напуска.

— Тогава просто ще избяга, без да предупреждава. Решено ли е?

— Колко ще изкарва? — пита Георг.

— Двеста марки — отвръща спокойно Ризенфелд.

— Веднага разбрах, че това ще бъде някаква фантасмагория — казвам аз ядосан. — Удоволствие ли ви прави да се подигравате с хората? Двеста марки! Съществуват ли въобще още такива смешни суми?

— Пак ще съществуват — казва Ризенфелд.

— Нима? — питам аз. — Къде? В Нова Зеландия?

— В Германия! Ръжената марка! Не сте ли чували нищо за нея?

Георг и аз се споглеждаме. Имаше слухове, че ще бъде създадена марка с нова стойност. Една марка трябвало да струва толкова, колкото определено количество ръж; но през последните години се пускаха толкова много слухове, че в това никой не вярваше.

— Този път е вярно — заявява Ризенфелд. — Зная го от сигурен източник. Ръжената марка после ще се превърне в златна марка. Зад тази работа стои правителство то.

— Правителството! Та нали то е виновно за цялото това обезценяване!

— Може. Но сега е дошъл краят. Правителството няма вече никакви дългове. Един билион инфлационни марки ще се превърнат в една златна марка.

— А златната марка после пак ще спадне, нали? И танцът ще започне отново.

Ризенфелд изпива бирата си.

— Искате ли или не искате? — пита ме той.

Заведението изглежда неочаквано много тихо.

— Да — казвам аз, сякаш го казва някой до мене. Не смея да погледна Георг.

— Това е разумно — заявява Ризенфелд.

Поглеждам покривката на масата. Тя започва да ми се мержелее. След това чувам как Георг казва:

— Келнер, донесете веднага бутилка „Форстер Езуитенгартен“.

Вдигам очи.

— Ти ни спаси живота — казва Георг. — Затова!

— На нас? Защо на нас? — пита Ризенфелд.

— Един живот никога не може да бъде спасен сам — отвръща Георг, без да губи самообладание. — Той винаги е свързан с няколко други.

Съдбоносният миг е отминал. Поглеждам с благодарност Георг. Аз му измених, защото трябваше да му изменя, и той ме разбра. Георг остава сам.

— Ще ми дойдеш на гости — казвам му аз. — Тогава ще те запозная със знатните дами и филмовите актриси в Берлин.

— Момчета, това се казват планове — казва ми Ризенфелд. — Къде се бави виното? Нали току-що ви спасих живота.

— Кой кого в същност спасява? — питам аз.

— Всеки спасява веднъж някого — казва Георг. — Точно както всеки убива веднъж някого. Дори когато не съзнава това.

Виното е на масата. Едуард се появява. Той е бледен и смутен.

— Дайте ми и на мене една чаша.

— Махай се оттук! — казвам му аз. — Готованец! Можем и сами да си пием виното.

— Не затова. Бутилката е от мене. Аз я плащам. Хайде, дайте ми една чаша. Трябва да пия нещо.

— Искаш да ни почерпиш една бутилка? Помисли какво казваш!

— Помислих. — Едуард сяда. — Валентин е мъртъв — заявява той.

— Валентин? Че какво му се е случило?

— Сърдечен удар. Току-що ми съобщиха по телефона.

Едуард посяга към една чаша.

— И затова ли искаш да пиеш, негодник такъв? — казвам аз възмутен. — Защото се отърва от него?

— Кълна ви се, не! Не за това. Нали той ми спаси живота.

— Как? — обръща се Ризенфелд към Едуард. — И на вас ли?

— Разбира се, че на мене, на кого другиго?

— Какво става тук? — пита Ризенфелд. — Да не сме в някой клуб на спасители?

— Такова е времето — отвръща Георг. — През тези години много хора бяха спасени. И много не бяха спасени.

Заглеждам се в Едуард. Действително в очите му има сълзи; но може ли човек да го разбере?

— Не ти вярвам — казвам му аз. — Ти винаги му пожелаваше да умре! Много често съм те чувал. Искаше да икономисваш проклетото си вино.

— Кълна ви се, че не е така! По някой път съм го казвал само ей тъй… Но не на сериозно! — Сълзите в очите на Едуард наедряват. — Той действително ми спаси живота.

Ризенфелд става, f — До гуша ми дойде от този спасителски брътвеж! Следобед ще бъдете ли в канцеларията си? Добре!

— Не изпращайте вече никакви цветя, Ризенфелд — предупреждава го Георг.

Ризенфелд махва с ръка и изчезва с неопределен израз на лицето.

— Нека да пием по една чаша за Валентин — казва Едуард. Устните му треперят. — Кой можеше да помисли такова нещо! Изкара цялата война, а сега изведнъж, за една секунда, си отиде.

— Щом искаш да си сантиментален, нека да е истински — отвръщам аз. — Донеси една бутилка от онова вино, което никога не му даваше от сърце.

— Вярно, от йоханисбергското. — Едуард усърдно се надига и с патешки крачки се запътва за виното.

— Мисля, че е искрено опечален — казва Георг.

— Искрено опечален и искрено облекчен.

— Точно това искам да кажа. Обикновено не може и да се изисква повече.

Седим известно време, без да говорим.

— В същност не се ли случиха прекалено много неща в момента, а? — казвам най-сетне аз.

Георг ме поглежда.

— Наздраве! Все някой път трябваше да си отидеш. А Валентин? Той живя няколко години по-дълго, отколкото бихме допуснали през хиляда деветстотин и седемнадесета година.

— Това се отнася до всички ни.

— Да, и затова би трябвало да се възползуваме.

— Не постъпваме ли така? Георг се засмива.

— Да — ако в момента човек не желае нищо друго, освен това, което тъкмо прави.

Аз отдавам чест.

— Тогава не съм направил нищо от себе си. А ти?

Георг намигва.

— Ела, да се махнем оттук, преди Едуард да се е върнал. По дяволите и той, и виното му!

— Моя нежна — казвам срещу стената в тъмното. — Моя нежна и буйна, мимоза и бич, колко безразсъден бях, когато исках да те притежавам! Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по твоя път, върви към театрите и концертите, омъжи се за някой запасен офицер и директор на банка, за някой победител в инфлацията, върви, младост, която напускаш само този, който иска да те напусне, знаме, което се вее, но което никой не може да улови, ти, корабно платно пред много лазур, ти, фата моргана, ти, игра на пъстри думи! Върви, Изабела, върви, моя младост, която дойде много късно, която ми възвръщаше загубеното, която притеглих към себе си отвъд една война, ти, моя младост, която беше събрала прекалено много знание и прекалено много житейска мъдрост, върви си, вървете си и двете — и аз ще си вървя, ние няма за какво да се упрекваме, пътищата ни са различни, но и това е само привидно, защото никой не може да измами смъртта, а може само да устои пред нея.

На добър час! Ние всеки ден умираме малко повече, но и всеки ден живеем малко повече; научих това от вас и не искам да забравя, че няма унищожение, и който не иска да задържи нищо, притежава всичко, на добър час, аз ви целувам с празните си устни, прегръщам ви с ръцете си, които не могат да ви задържат, прощавайте, сбогом, вие в мене, които ще си останете същите, докато не ви забравя…

Нося в ръката си бутилка житена ракия и сядам на последната пейка в алеята; оттук се вижда цялата лудница. В джоба ми шумоли един чек в твърда валута: цели трийсет швейцарски франка. Чудесата още не са се свършили: един швейцарски вестник, който от две години бомбардирам със стихотворения, в пристъп на ярост е одобрил едно и веднага ми изпрати чек. Вече бях в банката да се осведомя — вярно е. Директорът на банката веднага ми предложи за чека цена по черния курс на марката. Нося чека във вътрешния джоб на палтото си, близо до сърцето. Той пристигна с няколко дни закъснение. Иначе можеше да си купя с него костюм и бяла риза и да стана представителна фигура пред дамите Терховен. Но късно е! Декемврийският вятър свири, чекът шумоли, а аз седя тук облечен във въображаем смокинг, обут с въображаеми лачени обувки, които Карл Брил още ми дължи, и славя бога, а обожавам тебе, Изабела! Една кърпичка от най-тънка батиста се вее в горния външен джоб на палтото ми, аз съм капиталист, който е предприел пътешествие, стига да искам „Червената мелница“ ще лежи в краката ми; в ръката ми блести шампанското на безстрашния пияч, на ненаситния пияница, питието на фелдфебела Кнопф, с което той прогони смъртта! И аз пия срещу сивата стена, зад която си ти, Изабела, моя младост, зад която е твоята майка и банковият счетоводител на бога — Бодендих, и майорът на разума — Вернике, зад която е голямата бъркотия и вечната война, пия и гледам насреща, вляво — там е окръжният родилен дом, в който още светят няколко прозореца и в който майки раждат, и едва сега ми прави впечатление, че той се намира толкова близо до лудницата; при това аз го познавам, а и би трябвало да го познавам, защото съм роден в него и едва ли някога до днес съм помислял за това! Привет и на тебе, любим дом, кошер на плодородието! Моята майка е била откарана в тебе, защото бяхме бедни, а раждането там беше безплатно, щом ставаше пред учебен курс на бъдещи акушерки. Така още при своето раждане аз съм служил на науката! Привет на неизвестния строител, който така дълбокомислено те е поставил близо до другата сграда! Навярно го е направил без ирония, защото най-остроумните шеги на света са винаги дело на сериозни хора, които не са влагали някакъв по-дълбок замисъл в това. Все пак — нека славим нашия разум, но да не се гордеем много с него и да не сме много сигурни в него! Ти, Изабела, отново го получи, този Данаев дар а горе седи Вернике и се радва, и е прав. Но да си прав, всеки път е една крачка по-близо до смъртта. Ако винаги си прав, ще се превърнеш в черен обелиск! В паметник!

Бутилката е празна. Захвърлям я колкото мога по-надалеч. Тя пада с тъп звук в меката, разорана нива. Ставам. Пийнал съм си доста и съм готов за „Червената мелница“. Днес Ризенфелд дава там вечеря за четворна раздяла и четворно спасяване на живота. Георг ще бъде там, Лиза, ще отида и аз (преди това имах няколко частни сбогувания), а освен това всички ще празнуваме и една голяма, всеобща раздяла — раздялата с инфлацията.

Късно през нощта се движим като пияно траурно шествие по главната улица. Редките фенери трептят. Ние малко преждевременно погребахме годината. Вили и Рене дьо ла Тур се присъединиха към нас. Вили и Ризенфелд се впуснаха в разгорещена борба; Ризенфелд вярва безрезервно в края на инфлацията и в ръжената марка, а Вили заяви, че в такъв случай щял да банкрутира, затова инфлацията не трябвало да свършва. След тези думи Рене дьо ла Тур е станала много мълчалива.

Всред ветровитата нощ виждаме в далечината още едно шествие. То се приближава към нас по главната улица.

— Георг — казвам аз. — Нека дамите поизостанат малко назад! Това там понамирисва на разправия!

— Дадено.

Ние сме близо до Новия пазар.

— Щом видиш, че губим, тичай веднага в кафене „Мац“ — дава указания Георг на Лиза. — Питай къде е певческото дружество на Бодо Ледерхозе и кажи, че имаме нужда от него. — Той се обръща към Ризенфелд: — Вие по-добре се направете, че не сте с нас.

— Ти бягай, Рене — обяснява Вили, който върви до нея. — Стой далеч от огъня!

Другото шествие се приближава. Членовете му са обути с ботуши — най-големият копнеж на германските патриоти — с изключение на двама, не са на повече от осемнадесет до двадесет години. Затова пък са двойно повече от нас. Разминаваме се.

— Познаваме червеното куче! — крясва изведнъж някой. Бухналата коса на Вили блести и нощем.

— А плешивата глава? — вика втори и сочи към Георг. — Дръжте ги!

— Хайде, Лиза! — казва Георг.

Ние виждаме как нейните токове се понасят като вихрушка.

— Тези страхопъзльовци искат да викат полиция — крещи един светлорус очилатко и се кани да хукне след Лиза.

Вили му слага крак и светлорусият се просва на земята. Веднага след това започваме да се бием.

Ние сме петима, без Ризенфелд. В същност сме само четири и половина. Половината е Херман Лоц — един боен другар, чиято лява ръка е ампутирана до рамото. Той се присъедини към нас в кафене „Централ“ заедно с дребния Кьолер, също боен другар.

— Внимавай, Херман, да не те съборят! — викам аз. — Стой в средата. А ти, Кьолер, хапи, ако те свалят на земята.

— Тилно прикритие! — командува Георг.

Заповедта е уместна; но наше тилно прикритие в момента са големите витрини на модната къща „Макс Клайн“. Патриотична Германия се нахвърля върху нас, а кой би искал да го притиснат във витрина? Ще си раз-раниш гърба от парчетата стъкло, а освен това възниква и въпросът за плащане на щетите. Ще бъдем в ръцете на патриотите, ако се окажем всред парчетата стъкло. Не бихме могли да избягаме.

Сега засега заставаме плътно един до друг. Витрините са полуосветени; благодарение на това можем да виждаме много добре своите противници. Аз познавам един от по-възрастните; той е от ония, с които вече се разправяхме веднъж в кафене „Централ“. Според старото правило — да се ликвидират най-напред водачите, — аз му извиквам:

— Ела насам, бе страхлив дрисльо!

Той няма такова намерение и заповядва на своята гвардия:

— Издърпайте го!

Трима връхлитат. Вили удря единия по главата така, че той пада. Вторият има гумена палка и ме удря с нея по ръката. Аз не мога да го пипна, но той ме достига. Вили вижда това, скача напред и му изкълчва ръката. Гумената палка пада на земята. Вили иска да я вдигне, но в този момент го събарят.

— Дръж палката, Кьолер! — викам аз.

Кьолер се хвърля в бъркотията на земята, където Вили се бие в светлосивия си костюм.

Нашият боен ред е пробит. Мене ме удрят и аз политам срещу витрината така, че тя издрънчава. За щастие остава здрава. Над нас се отварят прозорци. Отзад, от дълбочината на витрината, ни гледат елегантно облечените дървени манекени на Макс Клайн. Те стоят неподвижно, облечени в най-новата зимна мода като някакво странно, безмълвно превъплъщение на жените на древните германци, които насърчавали бойците зад своите барикади от коли.

Един пъпчив дангалак ме докопва за гърлото. Той мирише на херинги и бира, и главата му е толкова близо до мене, като че иска да ме целуне. Лявата ми ръка е като саката от удара с палката. С десния палец се опитвам да го мушна в окото, но той предотвратява това, като притиска здраво главата си в бузата ми, сякаш сме двама противоестествено влюбени. Тъй като не мога и да го ритна, защото е плътно притиснат до мен, аз съм доста безпомощен в ръцете му. Тъкмо когато, останал без въздух, с последни сили се опитвам да се строполя на земята виждам нещо, което вече ми се струва като илюзия на отслабващите ми сетива: една цъфнала герания неочаквано израства от пъпчивата глава като от особено плодородно торище, в същото време очите добиват израз на кротка изненада, хватката около гърлото ми се разхлабва, около нас се посипват късове от саксия, аз се снишавам, освобождавам се, скачам отново и усещам остро изпукване — с черепа си съм улучил неговата брада отдолу, и той бавно се смъква на колене. По странен начин корените на геранията, която беше хвърлена отгоре върху нас, така здраво са се впили в главата му, че пъпчивият патриот пада на колене, увенчан с цветето. Така той прилича на някакъв миловиден потомък на своите прадеди, които са носели волски рога като украшения на главите си. На раменете му, като останки от разбит шлем, се мъдрят две зелени фаянсови парчета. Голяма саксия беше; но черепът на патриота е сякаш от желязо. Чувствувам как той, още на колене, се опитва да ми повреди половите органи, хващам геранията заедно с корените и полепналата по тях пръст и го удрям с пръстта в очите. Той ме пуска, търка си очите и тъй като с юмруци не мога да му направя нищо, му връщам с ритник удара в половите органи. Той се превива и се хваща с ръце отдолу, за да се запази. Удрям го втори път с песъкливото коренище в очите и очаквам, че пак ще вдигне ръце, за да повторя още веднъж всичко. Но той свежда глава, като че иска да направи ориенталски поклон до земята, и в следващия миг всичко около мене закънтява. Не внимавах и ме удариха силно отстрани. Бавно се хлъзгам по дължината на витрината. Грамаден и безучастен, един манекен с рисувани очи и с палто от боброва кожа се вторачва в мен.

— Пробивай път към писоара! — чувам гласа на Георг.

Той е прав. Нуждаем се от по-добро тилно прикритие. Но Георг само си приказва, а ние сме зле притиснати. Противникът е получил отнякъде подкрепление и изглежда, че ще се озовем с накълцани глави между манекените на Макс Клайн.

В този момент виждам как Херман Лоц коленичи на земята.

— Помогни ми да си сваля ръкава! — казва задъхано той.

Аз хващам и издърпвам нагоре левия ръкав на палтото му. Лъскавата му изкуствена ръка се освобождава. Това е една никелова конструкция, към която долу е закрепена стоманена изкуствена длан в черна ръкавица. За нея Херман е получил прякора „Гьоц фон Берлихинген с железния пестник“^[2]. Той бързо отделя ръката от рамото си, след това хваща изкуствената си ръка с истинската и се изправя.

— Дай път! Гьоц иде! — викам аз отдолу.

Георг и Вили се отместват бързо, за да може да мине Херман. Той размахва изкуствената си ръка като някой прът за вършеене и с първото замахване достига един от главатарите. Нападателите отстъпват за момент. Херман рипва между тях и се развъртява в кръг, докъдето стига изкуствената ръка. Веднага след това завъртва ръката така, че сега стиска здраво раменната й част, а с изкуствената стоманена длан удря.

— Напред! Към писоара! — вика той. — Аз ще ви прикривам!

Това е необикновена гледка — как Херман действува с изкуствената си ръка! Аз често съм го виждал да се бие така; но нашите противници не са го виждали. Те стоят един момент, като че сатаната се е вмъкнал между тях, и това е добре дошло за нас. Пробиваме си път и се втурваме отсреща към писоара на Новия пазар. При тичането виждам как Херман стоварва един хубав удар в зяпналата мутра на втория главатар.

— Хайде, Гьоц! — викам аз. — Идвай с нас! Ние преминахме!

Херман се развъртява още веднъж. Свободният ръкав на палтото му се вее около него, с останалата част от ампутираната ръка прави някакви диви движения, за да запази равновесие, а двама обути с ботуши, които стоят на пътя му, се блещят към него в почуда и ужас. Херман удря единия в брадата, а другият, като вижда, че черната изкуствена ръка профучава към него, изкрещява ужасен, затваря очи и побягва.

Достигаме хубавата, четвъртита постройка, изградена от пясъчник, и заемаме позиция откъм дамската страна. Тя е по-удобна за отбрана. Откъм мъжката страна може да се промъкнат през писоара и да ни нападнат в гръб, а дамските прозорци са малки и високи.

Противниците са по петите ни. Сега те трябва да са най-малко двадесет души; получили са подкрепление от още нацисти. Виждам няколко от техните униформи с говнян цвят. Те се опитват да си пробият път откъм страната, където стоим Кьолер и аз. Но в блъсканицата забелязвам, че отзад ни идва помощ. След секунда виждам, че Ризенфелд с прегъната адвокатска чанта, в която навярно има мостри от гранит, удря някого, а в същото време Рене дьо ла Тур е събула едната от обувките си с високи токове и я държи за предната страна, за да налага с тока.

Докато гледам това, някой ме блъсва с глава в стомаха така, че въздухът изскача звучно от устата ми. Аз удрям слабо, но диво около себе си, и имам странното чувство, че това положение ми е познато отнякъде. Автоматично повдигам едното ей коляно, защото очаквам, че този овен ще се върне. В същото време виждам една от най-прекрасните картини, която мога да си представя в това положение: Лиза, която като Нике^[3] от Самотраки, се приближава тичешком през Новия пазар, редом с нея е Бодо Ледерхозе, а зад него певческото му дружество. В същия момент усещам отново овена и виждам адвокатската чанта на Ризенфелд да се спуща като жълто знаме. В това време Рене дьо ла Тур прави едно светкавично бързо движение надолу, в отговор на което овенът изревава. Рене крещи с мощен генералски глас:

— Мирно, свини!

Някои от нападателите неволно се стряскат. След това влиза в действие певческото дружество и ние сме свободни.

Аз се изправям. Изведнъж всичко е утихнало. Нападателите са избягали. Те мъкнат със себе си своите ранени. Херман Лоц се връща. Той е препускал подир бягащия противник като кентавър и е зашлевил още на едного желязна плесница. Не се отървахме никак зле. Аз имам крушовидна цицина на главата си и чувството, че ръката ми е счупена. Но тя не е счупена. Освен това ми е много лошо. Пих премного, за да ми се сторят приятни ударите в стомаха. Отново ме измъчва споменът, който не мога да си спомня. Какво ли беше то?

— Иска ми се да си пийна една ракия — казвам аз.

— Дадено — отвръща Бодо Ледерхозе. — Но сега да вървим преди да се е появила полицията.

В този момент прозвучава остро изплющяване. Обръщаме се изненадани. Лиза е ударила някого.

— Проклет пияницо! — казва спокойно тя. — Така ли се грижиш за дом и жена…

— Ти… — гьргори фигурата.

Ръката на Лиза удря шамар за втори път. И сега изведнъж се развързва възелът на спомените ми. Вацек! Той стои пред нас и някак особено се е хванал за задника.

— Моят мъж! — казва Лиза така, че да бъде чута от всички на Новия пазар. — За такова нещо съм омъжена.

Вацек не отговаря. Той е целият в кръв. Старата рана на челото, която аз му нанесох, пак се е отворила. Освен това кръв тече и от косата му.

— Вие ли свършихте тази работа? — питам тихо Ризенфелд. — С адвокатската чанта?

Той потвърждава с глава и внимателно наблюдава Вацек.

— Как се срещат понякога хората — казва Ризенфелд.

— Какво има на задника му? — питам аз. — Защо си го държи?

— Ужилила го е оса — отвръща Рене дьо ла Тур и отново забожда една дълга игла за шапка в сиво-синята кадифена баретка върху къдриците си.

— Моите почитания! — Аз се покланям пред нея и се приближавам до Вацек. — Така — казвам му аз, — сега зная кой ме блъсна с глава в корема! Това ли ви е благодарността за моите напътствия как да живеете по-добре?

Вацек се втренчва в мен.

— Вие ли сте? Не ви познах! Боже мой!

— Той никога никого Не може да познае — заявява саркастично Лиза.

Вацек представлява жалка гледка. При това забелязвам, че действително е последвал моите съвети. Подстригал е гривата си късо, но това е дало възможност на Ризенфелд да му нанесе по-жесток удар, — облякъл е дори бяла, нова риза, но с това е постигнал само едно: че кръвта личи на нея много по-ясно отколкото на всяка друга. Той е просто неудачник!

— Да си вървим! Проклет пияница и побойник! — казва Лиза и тръгва.

Вацек послушно я следва. Те минават през Новия пазар — една самотна двойка. Никой не тръгва след тях. Георг помага на Лоц отново да закрепи криво-ляво изкуствената си ръка.

— Елате — казва Ледерхозе. — В моето заведение можем още да пием. Само нашата компания!

Сядаме за известно време с Бодо и неговото дружество. След това си тръгваме към къщи. Утрото неусетно възхожда сиво. Едно вестникарче минава покрай нас.

Ризенфелд му махва с ръка и купува вестник. С едри букви на първата страница пише:

Край на инфлацията! Един билион е една марка!

— Е, сега? — казва ми Ризенфелд.

Аз кимам.

— Момчета, изглежда наистина съм фалирал — заявява Вилц. — Аз спекулирах все още с ниската стойност на марката. — Той поглежда тъжно своя костюм, а след това Рене. — Е, отдето дошло, там отишло… Какво значение имат парите? Нали?

— Парите са много важно нещо — отвръща хладно Рене. — Особено когато ги нямаш.

Георг и аз вървим по Мариенщрасе.

— Странно, че Вацек яде бой от мене и Ризенфелд — казвам аз. — А не от тебе. Щеше да бъде по-естествено, ако ти и той се бяхте били.

— По-естествено, да; но не по-справедливо.

— По-справедливо ли? — питам Георг. — В твърде особен смисъл. Сега съм много уморен, за да го доловя. Мъже с плешиви глави не би трябвало вече да се бият. Те би трябвало да философствуват.

— Тогава ти предстои много самотен живот. Времето, изглежда, е за бой.

— Не вярвам. Свършва някакъв отвратителен карнавал. Днешният ден не прилича ли на някоя космическа „чиста сряда“^[4]? Един грамаден сапунен мехур се е спукал.

— Е? — казвам аз.

— Е? — отвръща Георг.

— Някой друг ще надуе нов, по-грамаден мехур.

— Може би.

Ние сме в градината. Млечното утро тече сиво около кръстовете. Най-младата дъщеря на Кнопф се показва, полусънена. Тя ни е очаквала.

— Татко каза, че за дванайсет билиона можете да купите обратно надгробния камък.

— Кажете му, че ние предлагаме осем марки. И то само днес до обед. Пари ще се намират мъчно.

— Какво? — пита Кнопф от спалнята си. Той е подслушвал.

— Осем марки, господин Кнопф! А днес следобед само шест. Парите спадат. Кой би помислил това, нали? Спадат, вместо да се покачват.

— По-добре да си го задържа за вечни времена, проклети мародери! — казва с прегракнал глас Кнопф и хлопва прозореца.