Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Прах от мечти

Серия Малазанска книга на мъртвите, №9

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–153–5

История

  1. — Добавяне

2.

Не идвай тук приятелю стар

ако носиш със себе си буря

бях където реката бързаше

вече не бърза

моста над нея помниш ли?

Вече са сиви камъни

по пясъка пръснати

няма брод

може да тръгнеш по вадата

лъкатушеща в руслото

и да намериш сетното място

където умира бурята

щом те видя далечен

ще знам че възкръсваш

в сълзи да удавят нозете ми

в небето помръкващо

ще вървиш като сляп

сляпо ще търсят ръцете ти

бих те повел но тази река

няма да чака

ще ме захвърлят вълните й

в морето поглъщащо

под разбягалите се птици от бяло

не идвай тук приятелю стар

ако носиш със себе си буря.

Мост на слънцето

Фишер кел Тат

Стоеше сред изгнилите отломки от корабни греди, висок, но изгърбен, и ако не бяха опърпаните му дрехи и дългите разрошени от вятъра коси, можеше да е статуя от бял мрамор, катурнала се от града Мекрос зад него и като по чудо паднала изправена върху безцветния льос. Откакто Удинаас наблюдаваше, далечната фигура не бе помръднала.

Скърцането на камъчета издаде, че още някой идва от селото, и след миг Онрак Т’емлава спря до него. Воинът дълго не продума нищо: мълчаливо, вдъхващо сила и увереност присъствие.

Това не беше свят, през който да се втурнеш стремглаво, беше разбрал Удинаас. Не че самият той изобщо някога бе проявявал нетърпение в живота си. От дълго време преди да дойде тук, в Рефугиума, се беше чувствал все едно, че влачи вериги или че гази през дълбока вода. Бавният ход на времето на това място се съпротивляваше на прибързаната арогантност, налагаше смирение. А както Удинаас добре знаеше, смирението винаги идва неканено, събаря врати и разбива стени. Възвестява идването си с юмрук в лицето, с коляно в слабините. Не буквално, разбира се, но резултатът е същият. Рухваш на колене, едва си поемаш дъх, слаб и безсилен като болно дете. А светът стои надвиснал над теб, глупака, и бавно ти поклаща пръст.

„Всъщност би трябвало да има нещо повече от това. Че то, ако аз бях богът на всички богове, това щеше да е единственият урок, който бих налагал — толкова пъти, колкото е нужно.“

„Но пък това щеше да ме превърне в един претрупан с работа кучи син, нали така.“

Слънцето не топлеше — предвещание за идващата зима. Шаманките казваха, че през следващите месеци щяло да има дълбоки снегове. Сухи листа, заплетени в пожълтялата трева по билото на хълма, пърхаха и тръпнеха в боязливо предчувствие. Удинаас не обичаше студа — най-лекото захлаждане и ръцете му изтръпваха.

— Какво иска той? — попита Онрак.

Удинаас сви рамене.

— Трябва ли да го извадим оттам насила?

— Не, Онрак, съмнявам се, че ще се наложи. Засега поне мисля, че не е останала борба в него.

— Ти знаеш повече за това от мен, Удинаас. Но все пак, не уби ли той дете? Не се ли опита да убие Трул Сенгар?

— Кръстосал е оръжие с Трул? Спомените ми за това са смътни. Бях зает с един призрак, който искаше да ме удуши. Виж, приятелю, мога да разбера нежеланието ти да го виждаш повече. Колкото до Кетъл, според мен изобщо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Момичето вече е било мъртво, отдавна умряло, преди Азатът да го засее. Единственото, което направи Силхас Руин, бе да разпука обвивката, за да може Домът да пусне корените си. На подходящото място и в подходящия момент, за да може този свят да оцелее.

Имасс го гледаше с меките си кафяви очи, потънали в бръчки на скръб — бръчки, които доказваха колко дълбоко чувства нещата. Този свиреп воин, който доскоро — явно — не бе нищо повече от сбръчкана кожа и кости и който сега беше уязвим като дете. Черта, изглежда, присъща за всички Имасс.

— Значи си я знаел през цялото време, Удинаас? Съдбата, която очакваше Кетъл?

— Знаел? Не. Предполагах най-вече.

— Рядко грешиш в предположенията си, Удинаас — изсумтя Онрак. — Добре, иди тогава. Говори с него.

Удинаас се усмихна горчиво.

— И теб те бива в предположенията, Онрак. Ще изчакаш ли тук?

— Да.

Това поне го зарадва, защото въпреки вярата му, че Силхас Руин не се кани да упражни насилие, с Бялата врана човек никога не можеше да е сигурен. Ако Удинаас свършеше посечен с един от онези остри свистящи мечове, то поне смъртта му щеше да дойде пред свидетел. За разлика от сина му, Руд Елале, Онрак не беше толкова глупав, че да се хвърли безразсъдно да търси мъст.

Докато се приближаваше към албиноса Тайст Андий, Удинаас все по-ясно виждаше, че той е преживял тежки изпитания след внезапното си заминаване от този свят. Бронята му беше очукана и пробита, ръцете му бяха оголени. Стара кръв бе зацапала яката на кожения елек под доспехите му. Имаше нови, едва заздравели рани, потъмнелите отоци приличаха на разкаляна вода под лед.

Очите му, уви, си бяха все така сурови и неотстъпчиви, червени като прясна кръв в тъмните кухини.

— За онази стара гробница Азат ли тъгуваш? — попита Удинаас, след като спря на няколко крачки от измършавелия воин.

Силхас Руин въздъхна.

— Удинаас. Бях забравил за бляскавата ти дарба с думите.

— Не помня някой изобщо да го е наричал дарба — отвърна той, решил да пропусне сарказма. — Проклятие, да, винаги. Чудно е, че все още дишам всъщност.

— Да — съгласи се Тайст Андий. — Чудно е.

— Какво искаш, Силхас Руин?

— Дълго време пътувахме заедно, Удинаас.

— Бягахме в кръг, да. Какво от това?

Тайст Андий извърна очи.

— Бях… подведен. От всичко, което виждах. Липсата на сложност. Въобразих си, че останалото от света не е с нищо по-различно от Ледер… докато не се появи този свят.

— Ледерийският вариант на сложност е доста нарцистичен, вярно. Идва от това, че са най-голямата буца говно на купчината. В местен смисъл.

Лицето на Руин стана кисело.

— Говно, вече смачкано хубаво с пета.

Удинаас сви рамене.

— Всички ни спохожда, рано или късно.

— Да.

Тишината между тях се проточи, а Руин все още не можеше да срещне погледа му. Удинаас го разбираше много добре и също тъй знаеше колко неуместно ще е, ако покаже задоволство от смирението на Бялата врана.

— Тя ще бъде Кралица — наруши изведнъж мълчанието Силхас Руин.

— Коя?

Воинът примига, сепнат сякаш от въпроса, а след това нечовешкият му поглед се прикова в Удинаас.

— Синът ти е в голяма опасност.

— Нима?

— Мислех да дойда да поговоря с него. Да му дам нищожния си съвет, доколкото струва нещо. — Посочи вяло с ръка мястото, където стоеше. — Само дотук успях.

— Какво те задържа?

Руин отвърна с гримаса.

— За кръвта на Елейнт, Удинаас, всяка идея за общност е анатема. Или за съюз. Ако ледериите имат духовен асцендент, това е Елейнт.

— А, разбирам. Ето защо Бързия Бен успя да надвие Сукул Анкаду, Шелтата Лор и Менандори.

Силхас Руин кимна.

— Всяка от тях възнамеряваше да предаде другите. Това е недостатъкът в кръвта. Най-често фатален. — Помълча, после добави: — Доказа се с мен и моя брат Аномандър. След като ни завладя драконовата кръв, ние се разделихме. Андарист застана между нас и посегна с двете си ръце, опитваше се да ни задържи близо един до друг, но новообзелата ни арогантност се оказа по-силна от него. Престанахме да сме братя. Чудно ли е изобщо, че…

— Силхас Руин — прекъсна го Удинаас, — защо моят син е в опасност?

Очите на воина блеснаха.

— Моят урок в смирение едва не ме уби. Но оцелях. Когато дойде урокът за Руд Елале, той може да не се окаже толкова щастлив.

— Имал ли си някога дете, Силхас? Едва ли. Да даваш съвет на дете е все едно да хвърляш пясък по стена от обсидиан. Нищо не полепва. Жестоката истина е, че всеки от нас понася собствените си уроци — не можеш да ги заобиколиш. Не можеш да се измъкнеш покрай тях. Не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани — те идват като паяжини, стягат, задушават и това дете ще се бори и напъва, докато не се скъсат. Колкото и благородно да е намерението ти, единствените белези, които ги учат на нещо, са тези, които са си спечелили сами.

— Тогава трябва да те помоля, като негов баща, за едно благодеяние.

— Сериозно ли говориш?

— Да, Удинаас.

Феар Сенгар се беше опитал да промуши този Тайст Андий в гърба, беше се опитал да стъпи в сянката на Скабандари Кървавото око. Труден човек беше Феар, но Удинаас, въпреки всичките си увърталия и преструвки, въпреки горчивите си спомени от робството така и не бе могъл да го намрази истински. На благородството можеш да се възхищаваш дори когато не го срещаш очи в очи. И той беше видял скръбта на Трул Сенгар.

— Е, и какво ще поискаш от мен?

— Дай ми го.

— Какво?

Тайст Анди вдигна ръка.

— Не ми отговаряй все още. Ще ти обясня нуждата. Ще ти кажа какво предстои, Удинаас, а когато свърша, вярвам, че ще разбереш.

Удинаас усети, че се е разтреперил. И докато Силхас Руин продължаваше да говори, твърдата доскоро почва под краката му неумолимо започна да се измества.

Привидно тежкият и уверен ход на този свят се оказваше илюзия, отживяла заблуда.

В действителност всичко рухваше главоломно, сто хиляди канари, хлъзгащи се по сипея на планински склон. Истината беше, съвсем просто казано, ужасяваща.

 

 

Онрак стоеше загледан в двете далечни фигури. Разговорът се беше проточил много по-дълго, отколкото бе очаквал, и тревогата му набъбваше. Нищо добро нямаше да произтече от това, сигурен беше. Чу зад себе си сумтене, обърна се и видя двете емлава, на стотина крачки. Те завъртяха огромните си озъбени глави към него и го изгледаха напрегнато, сякаш търсеха позволение, но от дългите им отскоци и присвитите къси опашки той разбра, че са тръгнали на лов. Чувството за вина зад решимостта им изглеждаше инстинктивно, както и войнствеността в широко отворените им очи. Бяха тръгнали да търсят едра плячка заради наближаващата зима.

Онрак отново се обърна към Удинаас и Силхас Руин. Видя, че вече вървят към него, един до друг, и съвсем ясно долови сломения дух на Удинаас, отчаянието в блуждаещия му поглед.

Не, нищо добро нямаше да произтече от това.

Чу как емлава драснаха да избягат от въображаемото му внимание. А той нямаше никакво намерение да ги връща. Никога не им се беше месил. Зверовете обаче бяха твърде глупави, за да забележат това.

 

 

Натрапниците нахлуваха в това селение на зла вълна, идваха като авангард на легионите на хаоса. Промяната най-често петнеше света с цвета на прясна кръв. Докато всъщност единственото, което желаеха Имасс, беше мир, утвърждаван в ритуала на живота, сигурен, стабилен и изключително предсказуем. Топлина и дим от огнищата, миризмите на печащо се месо, грудки, стопена мас. Носовите гласове на пеещите жени, тръгнали по скромните си ежедневни шетни. Пъшкането и стоновете на правещите любов, детската глъч. Някой можеше да се труди над рогов връх, над извитото лезвие от дълга разцепена кост или над ядро кремък. Друг да е коленичил край потока и да стърже кожа с лъскави каменни стъргала, а наблизо бе малката падина с ямата с пясък, където бяха заровени други кожи. Когато трябваше някой да пусне вода, клякаха над ямата, та урината да изтече долу. Да опази кожите.

Старите седяха на балваните и наблюдаваха стана, докато всичките им близки шетаха из него, и бленуваха за скритите места и пътеките, отварящи се в треската на монотонните припеви на глухия барабанен ритъм, и вихрените сцени, изрисувани по камъка на светлината на факлите, дълбоко в кипежа на нощта, когато духове разцъфваха пред очите им в безброй цветове, когато шарките се издигаха над повърхността и се рееха и плуваха в пушливия въздух.

Ловът и пирът, събирането и оформянето. Дни и нощи, раждания и смърти, смях и скръб, приказки разказвани и преразказвани, разумът, побран в тях, се разгръща, за да се открие като дар за всеки ближен, за всяко топло, познато лице.

Това, знаеше Онрак, бе единственото, което имаше значение. Всяко усмиряване на духовете целеше опазването на този драгоценен мир, съвършената непрекъснатост. Призраците на предците се рееха наоколо и бдяха над живите. Спомени заплитаха нишки, които свързваха всички в едно, а щом тези спомени се споделяха, обвързването ставаше все по-силно.

В стана зад него любимата му Килава лежеше отпусната върху купища мека кожа, само на няколко дни от раждането на второто им дете. Стариците й носеха дървени купи, пълни с тлъсти вкусни червеи, още парещи от нагорещените плоски камъни около огнищата. И пити пчелен мед, и дъхав чай от плодове и дървесна кора. Хранеха я непрекъснато и щяха да продължат да я хранят, докато не започнеха родилните болки, за да й дадат силата, която щеше да й трябва.

Той си спомни нощта, в която двамата с Килава отидоха в дома на Серен Педак, в онзи странен, увреден град Ледерас. Един от най-тежките мигове в живота на Онрак бе, когато чу за смъртта на Трул Сенгар. Но да се изправи пред вдовицата на своя приятел се бе оказало още по-ужасно. Когато я погледна, усети как всичко в него рухва и заплака, плака неутешимо и — чак много по-късно — се удиви на силата на Серен, на свръхестественото й спокойствие, и си каза, че сигурно е преживяла вече своята скръб през дните и нощите непосредствено след убийството на любимия й. Беше го гледала как плаче с очи, изпълнени с тъга, но без сълзи. След това им бе направила чай, бавно и методично, докато Онрак се беше свил в прегръдката на Килава.

Едва по-късно щеше да се разгневи срещу несправедливостта, срещу ужасното безсмислие на смъртта на приятеля си. А през онази нощ, докато се опитваше да й говори за Трул — за нещата, споделени между двамата от мига на онова крехко съчувствие, когато Онрак реши да го освободи от Стригането — си беше спомнил многократно свирепи битки и дързък отпор, актове на спираща дъха храброст, всеки от които можеше да е белязал достоен край, изпълнена със значимост смърт, бляскава в своята саможертвеност. И все пак Трул Сенгар ги беше преживял всичките, бе постигал триумф сред болката и загубата.

Ако Онрак се бе оказал там, на оплисканата с кръв пясъчна арена, гърбът на Трул нямаше да остане незащитен. Убиецът нямаше да успее в своя акт на брутална измяна. И Трул Сенгар щеше да доживее да види как собственото му дете расте в утробата на Серен Педак, щеше да види с почуда и възхита онова сияние на вътрешна съсредоточеност в изражението на Аквитора. Никое мъжко същество не е в състояние да познае такова чувство на пълнота, разбира се, защото именно женската се превръща в съсъд на приемствеността, в свят образ на надежда и оптимизъм за бъдещия свят.

О, ако можеше Трул да види това. Никой не го заслужаваше повече след всичките битки, след раните, страданията и необятната самота, която Онрак така и не бе успял да прониже — толкова много измени и все пак той не беше превил гръб и беше дал от себе си всичко, което можеше. Не, нищо честно нямаше в това.

Серен Педак се беше държала благосклонно с тях. Беше позволила на Килава да извърши ритуала, гарантиращ безопасно раждане. Но беше дала ясно да се разбере, че не желае нищо повече, че това пътуване ще бъде само нейно и че е достатъчно силна, за да го предприеме.

Да, жените могат да те изумят. Със силата си, със способността си да издържат.

Колкото и да жадуваше Онрак да е до своята Килава сега, да й поднася дарове и храна, всеки такъв опит щеше да се посрещне с присмех от стариците и с предупредително ръмжене от самата Килава. Беше се научил да стои настрана особено сега, когато раждането бе предстоящо.

Така или иначе, беше се привързал към Удинаас. Вярно, той беше човек склонен към много по-хапливи коментари, отколкото Трул някога, присъщи му бяха иронията и сарказмът, защото това бяха единствените оръжия, с които Удинаас можеше да борави умело. При все това Онрак бе започнал да харесва хитроумието му и нещо повече, човекът бе разкрил неочаквани добродетели в новата си роля на баща — добродетели, които Онрак бе забелязал и бе решен ревностно да му подражава, щом дойде неговото време.

Първия път бе пропуснал тази възможност и мъжът, който бе негов син, Улшун Прал, беше отгледан от други, приемни чичовци, братя и лели. Дори Килава най-често бе отсъствала от живота му. Така че, макар да носеше тяхната кръв, Улшун принадлежеше повече на своя народ, отколкото на родителите си. Тъгата от това бе съвсем смътна, казваше си Онрак, останки съжаление, които трудно можеше да вмести в спомените си от безсмъртното съществуване на Ритуала.

Толкова много се бе променило. Този свят сякаш тичаше стремглаво покрай него, ефимерен и неуловим, дни и нощи, които се изплъзваха от ръцете му. Неведнъж се беше оказвал почти парализиран от усещането за загуба, съкрушен от терзание при мисълта за още един изтекъл миг, за още едно стопило се зад него мигновение. Бореше се да опази разсъдъка си, да опази сетивата си нащрек за всяко новопреживяно блаженство от това да си истински жив, да попива, да поглъща и да се наслаждава на вкуса му, а после идваше неизбежният момент, когато всичко се изливаше върху него и погълнатият се оказваше той, мяташе се безпомощен в заслепяващия и оглушаващ го потоп.

Толкова много чувства, а като че ли плачът бе единственият му отговор на толкова неща в този тленен живот — в радост, в скръб, в получаването на дарове и в страданието от загуби. Навярно беше забравил всички други възможни начини да откликва. Навярно те първи си бяха отишли, след като времето бе станало безсмислено, жестоко като проклятие, и бе оставило сълзите да пресъхнат последни.

Удинаас и Силхас Руин се приближиха.

И Онрак отново се почувства готов да заплаче.

 

 

Брегът на д’расиланите изглеждаше оглозган и прогнил; размътените от тиня вълни кипяха между разядените варовикови скали и обраслите с мангрово дърво ивици пясък. Грамади пяна с цвета на избеляла плът се издуваха и хлътваха и през далекогледа Щит-наковалня Танакалаян виждаше над линията на прилива по наносите от пясък и чакъл купчини умряла риба, нападнати от чайки и още нещо — дълго, ниско и като че ли от вида на влечугите — нещо, което се надигаше и ровеше в леша, а чайките се пръскаха с крясъци.

Изпита облекчение, че не е на този бряг, така различен от брега, който бе познавал през почти целия си живот — там водата бе дълбока, бистра и убийствено студена; там всеки разлив и провлак беше загърнат в сумрака на черни скали и гъсти гори от бор и ела. Изобщо не си беше представял, че може да съществува бряг като този. Мръсен и вмирисан на кочина. На североизток покрай брега, в подножието на нов планински хребет, възвиващ на юг, нещо като огромна река се изливаше в широкия залив и пълнеше водите му с тиня. Тъкмо притокът на прясна вода, гъста и млечнобяла, беше отровил повечето от залива, доколкото Танакалаян можеше да прецени. И това не изглеждаше редно. Имаше чувството, че гледа сцената на някакво огромно престъпление, дълбок грях, който се разраства като зараза.

— Какво е желанието ви, сър?

Щит-наковалня свали далекогледа и погледна намръщено към брега, изпълнил кръгозора на север.

— Насочете се към устието на реката, капитане. Според мен отточният канал е от другата страна, най-близо до източния бряг — скалите изглеждат стръмни.

— Тази част на брега се вижда ясно, сър… — почна капитанът, — но ме притеснява онова, което не можем да видим. Дори да изчакаме прилива, няма да съм спокоен.

— Не можем ли да се отдръпнем в морето и да подходим към източния бряг?

— Срещу речното течение ли? Може би, макар че от сблъсъка с прилива течението ще е коварно. Щит-наковалня, тази делегация, която чакаме… те не са мореплавателен народ, доколкото разбирам?

Танакалаян се усмихна.

— Верига от буквално непроходими планини прегражда достъпа на кралството към брега, а ивицата територия от другата страна на тази верига се владее от пастирски племена. Между тях и кралство Болкандо има мир. Все едно, да отговоря на въпроса ви: не, Болкандо не са мореплавателен народ.

— Значи това речно устие…

— Да, капитане. С милостивото съгласие на д’расиланите на делегацията на Болкандо е позволено да вдигне лагер на източния бряг на реката.

— Заплахата от нашествие може да превърне и вечни врагове в най-близки съюзници — отбеляза капитанът.

— Така излиза — съгласи се Танакалаян. — Необичайното е, че съюзите, изглежда, се крепят дори сега, когато няма да има никакво нашествие от страна на Ледерийската империя. Подозирам, че някои предимства от мира са станали очевидни.

— Изгоди имате предвид.

— Взаимни, да, капитане.

— Трябва да се погрижа за кораба, сър, щом ще променяме подстъпа към мястото за акостиране.

Щит-наковалня кимна и след като капитанът се отдалечи, отново вдигна далекогледа и се хвана за една от дървените фигури на парапета. Толкова навътре в безименния залив морето не беше особено бурно, но след малко Тронът на войната щеше да започне да обръща и той бе решил да се възползва от силния наклон и издигането на десния борд при маневрата, за да огледа по-добре по стръмните скали на източния бряг.

Смъртен меч Кругава беше в каютата си. След завръщането си от гостуването на адюнктата дестраянт Рун’Турвиан бе решил да се отдаде на усамотение и размисъл, тъй че и той бе под палубите. Присъствието на който и да е от двамата щеше да наложи известна формалност, която за Танакалаян ставаше все по-дразнеща. Той разбираше необходимостта от благоприличие, както и бремето на традицията, което придаваше смисъл на всичко, което вършеха — и на всичко, което бяха, — но беше прекарал дълго време на флагманския кораб на адюнктата, в компанията на малазанци. Те проявяваха в споделянето на тежката служба непринуденост, която отначало го бе стъписала, докато не осъзна стойността на това поведение. Дисциплината на Ловците на кости щеше да е желязна, когато се подадеше сигнал за бой. Но силата, която ги крепеше заедно, беше в другарството, което проявяваха в безкрайно дългите периоди на бездействие, каквито са принудени да търпят всички армии на света. Всъщност Танакалаян бе започнал да харесва грубата им нетактичност, откритото им незачитане на рангове и странната им склонност да се забавляват от най-нелепите неща.

Може би лошо влияние, както намекваха леко неодобрителните намръщени погледи на Рун’Турвиан всеки път, когато Танакалаян си позволеше някой ироничен коментар. Разбира се, дестраянтът разполагаше с дълъг списък поводи за разочарование по отношение на новия Щит-наковалня на Ордена. Прекалено млад, ужасно неопитен, отчайващо склонен към прибързани преценки — последният недостатък просто бе неприемлив за човек, носещ титлата Щит-наковалня.

— Умът ви е прекалено активен, сър — каза веднъж дестраянтът. — Не подобава на Щита-наковалня да прави преценки. Не е ваша работа да решавате кой е достоен за прегръдката ви. Но пък вие никога не сте прикривали предпочитанията си. Това ви го признавам.

Щедро от негова страна, предвид всичко останало.

Танакалаян се загледа в негостоприемния бряг и накъсаните планини — конусовидните върхове на много от тях бяха загърнати от пушеци и зловонни газове. Нямаше да е добре, ако се окажеха изхвърлени срещу опасните скали, но пък предвид естествените особености на отливните течения рискът си беше съвсем реален. Което пък го доведе до една от онези ужасни негови преценки, но пък този път дори дестраянтът нямаше да може да го обвини.

С лека усмивка Танакалаян прибра далекогледа в калъфа от тюленова кожа под лявата си ръка, слезе от фордека и се спусна под палубите. Щеше да им трябва Рун’Турвиан и магията му, за да си осигурят безопасно влизане в речното устие, а това, реши Танакалаян, бе хубав повод да прекъсне уединението на дестраянта, което продължаваше вече дни наред. Рун’Турвиан можеше и да цени привилегията си на пълна изолация и самота, но някои нужди не можеше да се избегнат дори от дестраянта на Ордена. А и на стареца нямаше да му дойде зле малко свеж въздух освен това.

Командният кораб беше сам в залива. Останалите двайсет и четири Трона на войната се бяха задържали на позиция далече в открито море, напълно годни да издържат на всичко, което южният океан можеше да хвърли срещу тях, освен тайфун, разбира се, но според местните лоцмани този сезон бе отминал.

Откакто бяха предоставили „Пенестият вълк“ на адюнктата, за флагмански кораб на Ордена служеше „Листрал“. „Листрал“ беше най-старият кораб във флота — почти четири десетилетия от поставянето на киловете — и бе единственият оцелял от първата серия тримарани със старинни детайли и украса. Това му придаваше страховита външност, всяка видима педя твърдо дърво бе изваяна в подобие на озъбена вълча глава, а централният корпус беше изцяло изваян като тичащ вълк, потопен на три четвърти под ватерлинията, тъй че пяната при носа кипеше от зяпналата зъбата уста на звяра.

Танакалаян обичаше този кораб, дори архаичните каюти от двете страни на коридора на първото ниво под палубата. „Листрал“ можеше да побере едва половината от пътниците, които можеха да поемат Троновете на войната от втората и третата серия. Но пък всяка каюта беше сравнително просторна и всъщност почти луксозна.

Жилището на дестраянта обхващаше последните две каюти от този, десния корпус. В стената между тях сега имаше тясна ниска врата. Кърмовата каюта служеше за лично обиталище на стареца, докато предната бе осветена за храм на Вълците. Както очакваше, Танакалаян завари дестраянта коленичил и склонил глава пред двуглавия олтар. И все пак нещо не беше наред — въздухът вонеше на обгорена плът, на опърлена коса, а Рун’Турвиан, с гръб към него, остана неподвижен, когато Щит-наковалня се провря през люка към коридора.

— Дестраянт?

— Не се приближавай — изграчи Рун’Турвиан с почти неузнаваем глас и Танакалаян чу мъчителния хрип, докато старецът си поемаше дъх. — Няма много време, Щит-наковалня. Бях… решил… че никой няма да ме безпокои в края на краищата, колкото и дълго да се окаже отсъствието ми. — Последва накъсан горчив смях. — Бях забравил за вашето… нахалство, сър.

Танакалаян направи още стъпка навътре.

— Какво се е случило, сър?

— Стойте там, моля ви! — изпъшка дестраянтът. — Трябва да предадете думите ми на Смъртния меч.

Нещо блестеше по лъскавия дървен под около коленичилата фигура, сякаш старият мъж беше протекъл от всички страни — но миризмата не беше като от урина, а течността, макар и гъста като кръв, изглеждаше почти златна на смътната светлина на фенера. Истински страх обзе Танакалаян, щом я видя; думите на дестраянта едва стигнаха до ума му над силните удари на сърцето му.

— Дестраянт…

— Пътувах далече — каза Рун’Турвиан. — Съмнения… усилваща се тревога. Чуйте! Тя не е такава, каквато повярвахме. Ще има… измяна. Кажете на Кругава! Клетвата… ние направихме грешка!

Локвата се разширяваше, гъста като мед, а загърнатата в халат фигура на дестраянта сякаш се смаляваше, свиваше се навътре.

„Той умира. В името на Вълците, той умира!“

— Дестраянт — промълви Танакалаян, надвивайки страха си и преглъщайки ужаса на онова, което виждаше пред очите си, — ще приемете ли прегръдката ми?

Смехът на стареца все едно избълбука от лепкава кал.

— Не, няма.

Стъписаният Щит-наковалня отстъпи назад.

— Вие… вие сте… недостатъчен. От самото начало бяхте такъв — поредната грешка на Кругава в… преценката. Вие ме проваляте и скоро ще провалите и нея. Вълците ще ни изоставят. Клетвата ги предава, разбирате ли? Видях нашата смърт — моята пред вас и другите, които предстоят. Вие, Танакалаян. Смъртният меч също, и всеки брат и сестра от Сивите шлемове. — Закашля се и в гърча му нещо изригна от устата му, плисна в олтара на течни безформени бучки, които се хлъзнаха по гънките на каменната козина и потекоха по вратовете на Вълците.

Коленичилата фигура се смъкна, сгъна се на две под невъзможен ъгъл. Звукът, когато челото на Рун’Турвиан се удари в пода, беше като от счупване на кокоше яйце; костта не оказа никаква съпротива, така че лицето му също се пръсна.

Пред очите на смаяния Танакалаян от разбитата глава на дестраянта потекоха вади водниста течност.

Той просто се… разтапяше. Танакалаян виждаше как сивата каша кипи и се покрива с прозрачни петна мазнина.

Ужасно му се искаше да закрещи, да изригне ужаса си, но го бе завладял един още по-дълбок страх. „Той не пожела да приеме прегръдката ми. Провалил съм го, така каза. И че ще ги проваля всички.“

„Измяна?“

„Не, това не мога да го повярвам.“

„Няма да го повярвам.“

И макар да знаеше, че Рун’Турвиан е мъртъв, Танакалаян му заговори:

— Провалът, дестраянт, беше ваш, а не мой. Далече отпътувахте, нали? Допускам, че… не е толкова далече. — Замълча, мъчеше се да овладее трепета, който го беше обзел. — Дестраянт. Сър. Радвам се, че отхвърлихте прегръдката ми. Защото вече разбирам, че не я заслужавахте.

Не, той не беше просто Щит-наковалня. Не по начина, по който бяха всички преди него, всички онези, които бяха живели и умирали под бремето на тази титла. Не го интересуваше пасивното приемане. Щеше да поеме тленната болка върху себе си, да. Но не безразборно.

„Аз също съм смъртен в края на краищата. Присъщо ми е да мога да претеглям оценката си. За това кое е ценно. И кое не е.“

„Не, няма да бъда като другите Щит-наковални. Светът се е променил — и ние трябва да се променим с него.“ Взря се отново в разтопената каша — единственото, което бе останало от дестраянт Рун’Турвиан.

Щеше да е потрес. Смут и изкривени от страх лица. Орденът щеше да е в хаос и щеше да се падне на Смъртния меч и на Щит-наковалня да задържат здраво кормилото, докато не бъде издигнат нов дестраянт от редиците на братята и сестрите.

По-непосредствената грижа обаче за самия Танакалаян бе това, че нямаше да са защитени с магия при влизането в канала. По негова преценка — колкото и да беше колеблива точно сега — тази новина бе от първостепенно значение.

Смъртният меч трябваше да почака.

Все едно, той нямаше какво да й каже.

„Прегърнахте ли нашия брат, Щит-наковалня?“

„Разбира се, Смъртен меч. Болката му вече е с мен, както и спасението му.“

 

 

Умът оформя навиците, а навиците пренастройват тялото. Ездач, цял живот изкарал на конски гръб, ще върви с огънати крака, морякът ще стои разкрачен широко, колкото и да е сигурна опората. Жени, които имат навика да навиват кичурчета коса, след време ще седят с глава, кривната на една страна. Някои хора, склонни да се тревожат непрекъснато, може да скърцат със зъби, а годините ще стегнат мускулите на челюстите им и ще изтъркат кътниците им до гладки бучки.

Йедан Дериг, Стражът, крачеше разсеяно по брега. Нощното небе, така познато за човек, цял живот будувал в часовете, предшестващи изгрева на слънцето, сега му се разкриваше като чуждо, напълно лишено от предсказуемото, от познатото, и мускулите на челюстта му се движеха в постоянен и непрестанен ритъм.

По повърхността на протока пълзяха зеленикавите отражения на комети, като светещите водни духове, каквито често се сбират зад кърмата на корабите. Странници имаше в небето. Приближаваха се нощ след нощ, сякаш някой ги бе призовал. Замъглената луна беше залязла, което донякъде бе облекчение, но Йедан все още можеше да види неспокойното поведение на прилива — нещата, които доскоро бяха сигурни, вече не бяха сигурни. Имаше основания за тревога.

Към брега идваше страдание и шейките нямаше да бъдат пощадени. Беше го споделил със Сумрак и беше видял усилващия се страх в сълзящите очи на вещиците и маговете, което го навеждаше на подозрението, че те също са усетили приближаването на нещо огромно и ужасно. Уви, общите страхове не съживяваха готовността за съдействие — за тях политическата борба си оставаше, беше се усилила дори.

Глупци!

Йедан Дериг не беше от приказливите. Можеше да разполага със сто хиляди думи в главата си, готови буквално за безброй варианти на преподреждане, ала това не означаваше, че го терзае нуждата да ги изрича на глас. Като че ли нямаше много смисъл в това, а според опита му колкото по-дълбока ставаше сложността, толкова повече намаляваше разбирането. Беше убеден, че това не е недостатък в умението да се общува, а във влагането на усилие и разум. Хората живееха затънали в блато от чувства, които полепваха като бучки кал по всяка мисъл, забавяха тези мисли и ги правеха почти безформени. Вътрешната дисциплина, нужна за да се очисти човек от тази склонност към затлачване, обикновено се оказваше прекалено строга, прекалено мъчителна и просто адски трудна. Това всъщност предопределяше нежеланието да се вложи нужното усилие. Другият проблем бе в една всъщност жестока преценка, свързана с осъзнаването, че на света глупавите хора са много повече от умните. Трудността се изразяваше в присъщата за глупавите дарба да прикриват собствената си глупост. Истината рядко се разкриваше в откровено мръщене или в искрено сбръчкване на челото. Издаваше се по-скоро в подозрителен поглед, в нерешителност, изразена в небрежно отхвърляне или в упорито мълчание, предназначено да изрази някаква степен на замислена разсъдливост, каквато в действителност не съществуваше.

Йедан Дериг нямаше време за подобни игри. Можеше да надуши идиот от петдесет крачки. Наблюдаваше хитрите им измъквания, слушаше самодоволното им бръщолевене и непрекъснато се чудеше защо така и не могат да стигнат до наистина същественото осъзнаване, че количеството усилие, влагано в скриването на собствената им глупост, би им послужило по-добре, ако се вложи в съдържателно напрягане на малкото ум, с който разполагат. Стига, разбира се, това подобрение изобщо да беше възможно.

В обществото съществуваха твърде много механизми, предназначени да скриват и всъщност да глезят хилядите и хиляди глупци, особено след като глупците като цяло представляваха мнозинството. В добавка към тези механизми човек също така можеше да открие всевъзможни клопки, капани и примки, всички изобретени с едничката цел да изолират и след това да унищожат умните хора. Никакъв аргумент, колкото и гениален да е, не може в края на краищата да надвие забития в гърба ти нож. Нито брадвата на палача. А кръвожадността на една тълпа винаги е по-гръмка от един самотен разумен глас.

Истинската опасност, разбираше Йедан Дериг, трябваше да се търси в скритите измамници — онези, които можеха да се правят на глупаци, но при все това притежаваха известна хитрина, която, макар и тясно ограничена до непосредственото удовлетворяване на амбициите им за високо положение, се оказваше изключително способна да експлоатира както глупавите, така и умните. Това бяха хората, жадни за власт — и тези хора най-често успяваха да се сдобият с нея. Понеже никой гений няма доброволно да приеме истинската власт, разбира се, след като е наясно с гибелните й последици. А глупците никога не могат да я задържат задълго, освен ако не се примирят с ролята на марионетки, в който случай властта, която държат в ръцете си, е илюзия.

Събери едно скромно множество от такива скрити измамници — хора с посредствена интелигентност, хитри и злонамерени, с алчна амбиция — и сериозната неприятност е гарантирана. Очебиен пример за това можеше да се намери в сборището вещици и магьосници, които доскоро бяха управлявали шейките — доколкото можеше да се управлява един разпръснат, раздробен и потиснат народ.

Стиснал челюсти, Йедан Дериг се наведе. Леките вълни лизнаха ботушите му, водата закъркори в следите, оставени от тях по мекия пясък. Ръцете му трепереха, всичките му мускули бяха изтръпнали от умора. Соленият лъх на брега не можеше да отмие вонята в ноздрите му.

Зад него, в жалката купчина колиби отвъд пясъчната ивица, бяха започнали да се разбуждат гласове. Чу, че някой идва към брега. Стъпките бяха плахи и колебливи.

Йедан Дериг бръкна в студената вода и онова, което доскоро бе ясно, изведнъж се замъгли и разми на тъмни петна. Той загледа как вълните леко засмукват петната навътре и зареди в ума си молитва.

Това на морето

това от брега

давам го щедро

на чистата вода.

Тя застана зад него.

— В името на Празния трон, Йедан, какво си направил?!

На ужасеното неверие на сестра си той отвърна с:

— Убих ги всичките освен две, кралице.

Тя го заобиколи, нагази във водата, застана срещу него, вдигна главата му и се взря в очите му.

— Но… защо? Нима си помисли, че няма да мога да се справя с тях? Че ние няма да можем?

Той сви рамене.

— Те искаха крал. Който да те държи подвластна. Когото те на свой ред да държат в ръцете си.

— И затова ги изби? Йедан, голямата къща се е превърнала в кланица! И наистина ли си мислиш, че можеш просто така да измиеш ръцете си от онова, което си направил? Току-що си изклал двайсет и осем души. Шейки. Моя народ! Старци и старици! Изклал си ги!

Той я изгледа намръщено.

— Моя кралице, аз съм Стражът.

Тя го зяпна. Изписаното на лицето й говореше съвсем ясно. Вярваше, че брат й е полудял. Беше стъписана от ужас.

— Когато Пули и Скуиш се върнат, ще убия и тях — увери я той.

— Няма.

Разбираше, че разумният разговор със сестра му е невъзможен. Не и в този момент, докато в селото се извисяваха викове на потрес и скръб.

— Моя кралице…

— Йедан! — изохка тя. — Нима не разбираш какво си ми причинил? Не разбираш ли, че тази рана, която си нанесъл… да направиш такова нещо заради мен… — Не довърши и той видя сълзи в очите й. А после погледът й се вледени и тонът й стана твърд: — Останали са ти две възможности, Йедан Дериг. Оставаш и ще бъдеш даден на морето. Или приемаш изгнанието.

— Аз съм Стражът…

— Тогава ще бъдем слепи за нощта.

— Това не може да се допусне!

— Глупак. Оставил си ме без избор!

Той бавно се изправи.

— Тогава ще приема морето…

Тя се обърна към тъмните вълни. Наведе глава, раменете й се разтърсиха и гласът й излезе на хрип:

— Не. Махни се оттук, Йедан. Иди на север, в старите земи на Едур. Няма да приема още една смърт в мое име — нито една. Колкото и да е заслужена. Ти си моят брат. Върви си.

Не беше от измамниците, той го знаеше. Нито беше глупава. При безкрайната съпротива на сборището бе имала по-малко власт, отколкото й повеляваше титлата. И може би с цялата си интелигентност Ян Товис се беше примирила да приеме това ограничение. Ако вещиците и магьосниците се бяха оказали толкова мъдри и трезви, че да осъзнаят гибелната съблазън на амбицията, той щеше да остави нещата каквито бяха. Но те не мислеха за равновесие. Искаха онова, което бяха загубили. Не бяха показали благоразумието, което ситуацията налагаше.

Затова ги беше премахнал и властта на сестра му вече бе абсолютна. Смутът й бе съвсем разбираем. Рано или късно тя щеше да проумее онова, което бе нужно тепърва. А именно — завръщането му като Страж. Като баланс на безконтролната й власт.

Щеше да бъде търпелив.

— Ще направя както казваш — отвърна той.

Тя не пожела да се обърне. Затова Йедан Дериг кимна мълчаливо и тръгна на север по брега. Беше оставил коня си и едно товарно животно вързани на двеста крачки по-натам, точно над линията на прилива. Сигурна мярка на благоразумие, в края на краищата, е точно да предвидиш последствията. Съживените емоции могат да удавят човек толкова лесно, колкото и прибоят, а той нямаше желание да усилва повече терзанията й.

Скоро слънцето щеше да се вдигне, макар че с дъжда по пътя блесналото му око едва ли щеше да се вижда дълго, а това също беше добре.

Странници се носеха в нощното небе и ако шейките изобщо можеха да се надяват да преживеят онова, което идеше, политиката на измяна трябваше да бъде пометена. Окончателно.

Беше негова отговорност в края на краищата. Навярно сестра му беше забравила прастарите клетви, обвързващи Стража. Но той не ги беше забравил. Тъй че беше направил необходимото.

Никакво удоволствие не бе изпитал. Удовлетворение, да, каквото щеше да изпита всеки благоразумен, умен човек, успял да прочисти водата от множество късогледи акули. Но не удоволствие.

Вървеше по брега. Вдясно от него сушата изсветляваше.

Но морето отляво си оставаше тъмно.

Понякога границата между двете изтъняваше неимоверно.

 

 

Пули пристъпваше от крак на крак, зяпнала в ямата. Трапът гъмжеше от змии, лениви в началото, но сега, докато денят се затопляше, се гърчеха като червеи в отворена рана. Тя подръпна носа си, който напоследък я засърбяваше всеки път, щом се върнеше към навика да си дъвче устните, но смъденето не се махна. Което означаваше, разбира се, че е задъвкала сбръчканите гънки плът, покрили останалото от зъбите й.

Стареенето си беше мъка. Първо провисна кожата. После на всяко място се настаниха болежки, дори по места, които не съществуваха. Жегвания, сърбежи и спазми, а през цялото време кожата продължаваше да провисва, бръчките ставаха по-бръчкави, гънките се нагъваха още повече и всичката красота си отиваше. Извивката на щръкналия задник, невинността на стегнатите цици. Лицето, още годно да устои на вятър и слънце, устните, още сладки и меки като бучки топена мас. Всичко си отиде. Остана само един ум, който все още си въобразяваше, че е млад, че бъдещето му се е ширнало навън, докато той стои заклещен в торба отпуснато месо и трошливи кокали. Не беше честно.

Подръпна отново носа си, за да се разсее от тези мисли. И друго имаше обаче. Продължаваха да растат точно тези части, които не трябваше. Уши и нос, брадавици и бенки, косми избиваха навсякъде. Тялото забравяше собствените си правила, плътта оглупяваше, а бистрият ум вътре можеше да хленчи колкото си ще, но нищо реално не се променяше, освен към все по-лошо.

Тя се разкрачи и се изпика върху каменистата пръст. Дори най-простите неща ставаха все по-малко предсказуеми. Ох, каква мъка беше стареенето.

Главата на Скуиш се показа между съскащите змии, очите й примигаха.

— Ей ма — рече Пули. — Още съм тука.

— Откога?

— Един ден и една нощ, вече е заран. Ти намери ли квот’ ти трябваше? Че се схванах.

— И едни спомени ма налазиха, дет’ хич ги не ща. — Скуиш почна да се измъква от купищата змии, ни една от които като че ли нямаше нищо против, нито го забелязваха дори, както бяха заети с трескаво оплождане, което сякаш продължаваше вечно.

— Ма може и да ни се доще, а?

— Кой знай.

Скуиш протегна ръка и Пули с пъшкане помогна на приятелката си да се измъкне от трапа.

— Н-да, добре си се вмирисала. Змийска пикня и бяло мазало, яйца и в ушите ще ти израснат.

— Хладен дух трябва за пътуване, Пули, и хич няма да го правя повече, тъй че миризмата е най-малкият ни проблем. Уф, трябва да се накисна в морето.

— Е, далече ли пътува, Скуиш?

— Лошо и лошо, Пули. Студена кръв на изток, дет’ никакво слънце не може да я сгрей. Видях плътни черни облаци да се търкалят и железен дъжд, и разорана земя. Гледам, звездите си отидоха и нищо няма, освен зелени блясъци, а тия блясъци и те — студени, студени като кръвта на изток. Всичко стръкове, а само един клон, видиш ли ти. Един клон.

— Значи правилно се досетихме и други път Сумрака като вземе да лае да се махат шейките от брега, можеш да я наддумаш и да я накълцаш едно хубаво. Пък после гласуваме и я махаме. Нея, че и Стража също.

Скуиш кимна, докато се мъчеше да махне бучки лепкава змийска сперма от косата си, без особен успех обаче.

— Каквото си си докарала, Пули. Не може да лупаш и да лупаш, и да си мислиш, че светът няма да те избуха. Ще те избуха и още как. Докато брегът се троши и троши, ще те буха, а накрая се давим. Видях прах, Пули, ама не беше от пръст. Беше от натрошени кости и кожа и сънища и прашинки, изненада, ха! Толкоз сме олупани, сестро, че можем само да се изсмеем и да скачаме в морето.

— Все ми е тая — измърмори Пули. — Толкоз болежки имам, че цялата на болежка съм станала.

Двете вещици шейки — единствените останали живи, както скоро щяха да разберат — тръгнаха към селото.

 

 

Вземи един бляскав парещ лъч от слънчевия огън, придай му форма, вдъхни му собствен живот и след колебливото охлаждане на ваянието ще се появи човек като Руд Елале. Ще примига невинно, без да съзнава, че всичко, до което се докосне, би могло като нищо да изригне в унищожителни пламъци — стига да си го науми. И докато го учиш, докато го водиш към зрелостта, остава изключителната задръжка: каквото и да правиш, не го пробуждай за гнева.

Понякога, беше разбрал Удинаас, потенциалът е сила, която е най-добре да се избегне. Защото потенциалът, който усещаше в сина си, не беше повод за ликуване.

Помисли си, че сигурно всеки баща изпитва такъв проблясък на заслепяващата, пареща истина: в мига, в който усети предстоящото господство на своя син, било физическо или не толкова явно застрашаващо със заканата си. А може би това всъщност ставаше рядко, породено от конкретните обстоятелства. В края на краищата не на всеки баща синът може да се преобрази в дракон. Не на всеки баща синът таи в очите си златния блясък на утрото.

Нежната невинност на Руд Елале бе като меко наметало, криещо под себе си чудовищна същност, и това бе неизбежен факт, изгарящото послание в кръвта на сина му. Силхас Руин бе говорил за това с разбиране, болезнената истина бе изписана на лицето му. Зреещата жътва на Елейнт, плодоносна жестокост, жадна да се самоутоли и гледаща на света (на който и да е, на всеки свят) единствено като на поле за паша, а обещанието за засита чакаше своя миг в набъбващата лакомия на силата.

Рядко успяваше същество с омърсена кръв да надделее над тази вродена мегаломания.

— Ах, Удинаас — беше казал Силхас Руин. — Мой брат, може би Аномандър. Оссерк? Може би, а може би не. Имаше един Гадател на кости някога… и един соултейкън Джагът. Шепа други — кръвта на Елейнт в тях бе изтъняла — и точно затова имам надежда за Руд Елале. Той е трето поколение — не се ли е сблъскал с волята на майка си?

Е, казваха, че имало такова нещо.

Удинаас се потърка по челото. Погледна отново към стъкмената от бивни колиба и се зачуди дали не трябва да влезе и да сложи край на тези преговори веднага. В края на краищата Силхас Руин не беше включил себе си сред тези, които са овладели драконовата си кръв. Късче откровеност от страна на Бялата врана, изтръгнато от раната на унижението, безспорно. Единствено то все още задържаше Удинаас.

Присвит до него и загърнат в облаците дим от огнището, Онрак изпусна дълга въздишка, която просвири от ноздрите му — счупи един нос достатъчно пъти и всяко издишване се превръща в измъчена музика. Така поне беше с воина.

— Той ще го вземе според мен.

Удинаас кимна. Не можеше да се довери на себе си, за да проговори.

— Аз съм… смутен, приятелю. Че склони да позволиш тази среща. Че си намери оправдание и не се противопостави на поканата на Тайст Андий. Тази колиба, Удинаас, е може би място, пълно с лъжи. Какво би спряло Бялата врана да предложи на сина ти сладка глътка от ужасната сила?

В тона на Онрак нямаше загриженост, която да заслужи нещо повече от убийствено мълчание. Удинаас отново потърка лицето си, неспособен да реши кое бе по-неотзивчиво — лицето или ръцете му, и зачуден защо отговорът му се струваше толкова важен.

— Вървял съм в селението на Старвалд Демелайн, Онрак. Сред костите на безброй мъртви дракони. При самата порта труповете бяха струпани като лъскави мухи по перваз.

— Ако наистина е присъщо за Елейнт да жадуват за самоунищожение — промълви Онрак, — не би ли било по-добре да измъкнеш Руд от този порок?

— Съмнявам се, че е възможно — отвърна Удинаас. — Можеш ли да отвърнеш природата, Онрак? Всеки сезон сьомгата се връща от морето и вдига умиращото си тяло нагоре и нагоре срещу теченията, за да намери мястото, където е родена. Древните тенаги оставят стадата си да умрат сред костите на ближните си. Бедерините мигрират всяко лято до средата на равнината и се връщат всяка зима до окрайнините на леса…

— Все примитивни същества…

— И познавах роби в селото на Хирот — роби, били преди това войници, и те вехнеха от скръб, защото знаеха, че има бойни полета — места, където за първи път са пуснали кръв, — които никога вече няма да видят. Копнееха да се върнат, да минат отново през тях, да застанат пред гробните могили, пълни с костите на паднали приятели и другари. Да си спомнят и да поплачат. — Удинаас поклати глава. — Не сме много по-различни от зверовете, с които делим нашия свят, Онрак. Единственото, което наистина ни отделя от тях, това е нашият талант да отхвърляме истината — а сме адски добри в това. Сьомгата не оспорва нуждата си. Тенагите и бедерините не подлагат на съмнение онова, което ги подтиква.

— Значи си готов да обречеш сина си на съдбата му?

— Изборът не е мой — изръмжа Удинаас.

— А на Силхас Руин ли е?

— Онрак, може да изглежда, че тук сме защитени, но това е илюзия. Рефугиумът е отхвърляне на толкова много истини, че ме оставя без дъх. Улшун Прал, ти, целият ви народ — вие сте си внушили този живот, този свят. А Азатът на портала ви задържа в самозаблудата ви. Това място, колкото и да е възхитително, е затвор. — Удинаас изсумтя. — Трябва ли да го окова тук? Мога ли? Смея ли? Забравяш, че бях роб.

— Приятелю — отвърна Онрак. — Аз съм свободен да пътувам из други светове. Станах от плът. Станах отново цял. Истина ли е това, или не е?

— Ако това място бъде унищожено, вие отново ще станете Т’лан Имасс. Това е точното име, нали? Онова безсмъртие на кости и изсъхнала плът. Племето тук ще се разпадне на прах.

Онрак го гледаше с изпълнени с ужас очи.

— Откъде знаеш това?

— Не вярвам Силхас Руин да лъже. Попитай Килава — забелязал съм как гледа, особено когато гостува Улшун Прал или когато тя седи до тебе край огъня. Тя знае. Не може да защити този свят. Дори Азатът не може да надделее срещу това, което предстои.

— Значи сме обречени.

„Не. Има го Руд Елале. Моя син.“

— И тъй — отрони след дълга пауза Онрак, — ще отпратиш сина си далече, за да може да живее.

„Не, приятелю. Ще го отпратя далече… за да спася всички вас.“ Но не можеше да изрече това на глас, не можеше да го разкрие. Защото вече познаваше Онрак добре; добре познаваше също така Улшун Прал и всички други тук. И те нямаше да приемат такава жертва. Нямаше да приемат Руд Елале да рискува живота си заради тях. Щяха без колебание да приемат собственото си унищожение. Да, Удинаас познаваше тези Имасс. Не гордостта ги правеше това, което бяха, а състраданието. Трагичният вид състрадание, онова, което се самопожертва и вижда в тази саможертва единствения избор, така че всъщност няма никакъв избор.

По-добре беше да събере страха и надеждата, и всичко останало, и да ги затаи в себе си. Какво можеше да предложи на Онрак сега, в този момент? Не знаеше.

Ново мълчание, а след това Имасс продължи:

— Е, добре. Разбирам и одобрявам. Няма защо той да умира с нас. Няма защо всъщност да вижда такова нещо, когато ни сполети. Искаш да му спестиш скръбта, доколкото е възможно. Но, Удинаас, неприемливо е ти да споделиш съдбата ни. Ти също трябва да напуснеш този свят.

— Не, приятелю. Това няма да го направя.

— Но все пак остава нуждата на сина ти да бъдеш с него.

„О, Руд ви обича всички, Онрак. Почти толкова, колкото, изглежда, обича мен. Но аз все пак ще остана, за да му напомням какво се бори да съхрани.“

— Не мога да го последвам там, където ще отидат със Силхас Руин — отвърна той. А после въздъхна и се усмихна вяло на Онрак. — Освен това тук и само тук, в твоята компания — в компанията на всички Имасс — съм почти щастлив. Няма доброволно да се откажа от това. — Толкова много истини можеше да се крият в тези сладкодумни лъжи. Макар причината да беше заблуда, чувствата, побрани така грижливо в тях, не бяха.

Колко по-лесно би било да разсъждаваш като тенаг или бедерин, каза си той. Истина от повърхността до сърцевината, плътна и чиста. Да, много по-лесно щеше да е.

Руд Елале излезе от колибата, последван след миг от Силхас Руин.

От лицето на сина си Удинаас разбра, че всякакво официално сбогуване ще е прекалено мъчително. Най-добре беше това да приключи с колкото може по-малко формалности. Той стана, а с него — и Онрак.

Наоколо имаше други. Наблюдаваха мълчаливо, усетили, че става нещо важно и знаменателно. Уважението и благовъзпитаността ги караха да стоят деликатно встрани.

— Нека го направим… непринудено — промълви Удинаас.

Онрак кимна.

— Ще се опитам, приятелю.

„Не е лицемер, о, не. По-малко човек, отколкото изглежда, значи. Всички са такива, проклети да са.“

— Прекалено чувствителен си — промълви Удинаас колкото можа по-топло, за да не ужилят думите му.

По страните на Онрак се застичаха сълзи и той само кимна, без да отвърне.

„Е, край на непринудеността.“

— О, хайде ела с мен, приятелю. Дори Руд не може да отхвърли дара ти.

И двамата пристъпиха към Руд Елале.

Силхас Руин се отдръпна встрани, за да изчака новия си повереник, и загледа прочувственото сбогуване с кървавите си очи.

 

 

Смъртен меч Кругава напомняше на Танакалаян за детството му. Все едно беше излязла от някоя от десетките легенди, които бе слушал свит под дебелите кожи, всички онези секващи дъха приключения на велики герои с чисто сърце, храбри и непоколебими, които винаги знаеха кой заслужава острия ръб на меча им и които все грешаха във вярата си в другите — до момента, в драматичната развръзка на разказа, когато истината за измяна и какво ли още не се разкриваше и се нанасяше възмездието. Дядо му винаги знаеше кога да придаде повече плътност на гласа си, кога да замълчи, та напрежението да се проточи, кога да прошепне някое ужасно разкритие. Само за да достави наслада на ококореното дете в късните часове на нощта.

Косата й беше с цвета на желязото. Очите й грееха като ясни зимни небеса, а лицето й все едно беше изваяно от суровите скали на Периш. Физическата й сила не отстъпваше на волята й и двете изглеждаха неподатливи на никоя сила в смъртния свят. Казваха, че макар да е навлязла в петото десетилетие на живота си, никой брат или сестра от Ордена не може да я надвие в двубой с каквото и да било оръжие или сечиво — от ножа за дране на кожи до кирката.

Когато дестраянт Рун’Турвиан отишъл при нея, за да й говори за страшни сънища и ужасни видения, това се оказало сухата прахан за пещта на несъкрушимото чувство за предназначение на Кругава и за вярата в неизбежното й извисяване в герой.

Малко детски убеждения надживяват мрачните подробности, диктувани от усета на възрастния, и макар Танакалаян все още да се смяташе за млад, не натрупал все още присъщото за зрелостта благоразумие, вече бе видял достатъчно, за да осъзнае истинския ужас, таящ се под бляскавата повърхност на самообреклата се героиня, известна на всички като Смъртния меч на Сивите мечове на Периш. Всъщност той бе започнал да подозира, че никой герой, без оглед на време и обстоятелства, не е като в приказките, които му бяха разказвали преди толкова години. Или може би беше по-скоро нарастващото разбиране, че десетките добродетели, натрапвани като достойни за подражание, си имат своята по-мрачна страна. Сърдечната чистота често означаваше също тъй яростна непримиримост. Несъкрушимата храброст не приемаше нито едно жертвоприношение за прекалено голямо, дори това да означаваше да се поведат десет хиляди войници на сигурна смърт. Излъганата чест можеше да премине в неудържимо безумие в търсенето на възмездие. Благородни клетви можеха да удавят кралство в кръв или да сринат империи на прах. Не, истинската природа на героизма бе нещо заплетено и объркано, с безброй страни, много от които грозни и почти всички — ужасни.

Тъй че дестраянтът, в последните си дихания, бе стигнал до едно мрачно откритие. Сивите шлемове бяха предадени. Или щяха да бъдат предадени съвсем скоро. Предупреждение, което да разпали у Смъртния меч изпепеляващите пламъци на гнева и възмущението. И Рун’Турвиан бе очаквал Щит-наковалня да нахлуе в каютата на Кругава, за да повтори зловещото послание и да види огньовете, пламнали в светлосините й очи.

„Братя и сестри! Извадете мечовете! Потоците трябва да потекат пурпурни в ответ на поруганата ни чест! На бой! Врагът е от всички страни!“

Аха.

Танакалаян обаче не само че не беше пожелал да прегърне дестраянта в смъртната му болка, но не изпитваше никаква охота да хвърля Сивите мечове в такова опустошително безумие. Обясненията на стареца — основанията му, подробностите — буквално не съществуваха. Липсваше съществена информация. Един герой без цел бе като сляпа котка в яма, пълна с псета. Кой можеше да предвиди посоката на удара на Кругава?

Не, това трябваше да се обмисли трезво. В уединение, спокойно и разсъдливо.

Смъртният меч посрещна ужасната вест за смъртта на дестраянта общо взето по очаквания начин. Коравото лице стана още по-кораво, очите блеснаха като лед, започнаха да се трупат въпроси, на които Танакалаян или не можеше да се надява, че ще намери отговор, или, както се оказа, не желаеше да отговори. Въпросите и неизвестните бяха най-опасните врагове за такива като Смъртния меч Кругава, които вирееха най-добре в увереност, независимо от отношението си към реалността. Той видя как тя се разколеба, след като цялата опора под краката й изведнъж се оказа несигурна; видя как потрепери ръката й, нетърпелива сякаш да се вкопчи в дръжката на меча и да потърси сигурното обещание на тежкото желязно острие; и как инстинктивно изправи рамене, като в очакване на тежестта на ризницата — защото тази новина със сигурност налагаше да облече доспехите. Но той я беше заварил неподготвена и уязвима, а това като нищо можеше само по себе си да се окаже вид измяна и той разбра, че трябва да внимава, да покаже пред нея повече безпомощност, отколкото самата тя навярно изпитваше; да изрази в очите си и в несъзнателните жестове неимоверната нужда от увереност. Накратко — да подири като малко дете суровото й, вдъхващо сигурност величие.

Ако това го превръщаше в жалко същество, в лицемер, в интригант и лукав манипулатор, да, тези обвинения бяха жестоки. Щеше да се наложи да ги обмисли колкото може по-обективно и да не си спести никаква присъда, колкото и да се окажеше сурова и тежка.

Предшествениците му Щит-наковални изобщо нямаше да се притеснят, разбира се. Но липсата на преценка за себе си, отказът да подложиш на изпитание собствените си допускания и убеждения можеше да доведат до невъзможност да съдиш другите. Представи си до какво варварство би могла да доведе такава нечовешка позиция. Не, тази игра бе крайно арогантна и той нямаше да я играе.

Освен това всичките привидно инстинктивни подкани към нея да не забравя висшата си отговорност бяха всъщност най-подходящото, което трябваше да направи. Нямаше да е от полза за никого, ако Кругава изпаднеше в крайна скръб или пък, Вълците да не дават, в открита паника. Бяха отплавали на война и бяха загубили своя дестраянт. Голите факти бяха достатъчно обезпокоителни.

Тя трябваше да се втвърди като стомана и нейният Щит-наковалня трябваше да види точно това в този миг насаме, а след предполагаемия успех щеше да намери нужната увереност в себе си и да повтори суровия ритуал пред братята и сестрите на Ордена.

Но втората сцена трябваше да почака, защото бе дошло времето да срещнат пратениците на Болкандо и Танакалаян се чувстваше спокоен, докато ботушите им хрущяха по осеяния с натрошени корали бряг. Вървеше на една крачка зад Смъртния меч.

Въздухът беше душен, от ослепително бялата ивица бряг извираше зной. Натрошените рачешки черупки бяха почервенели на слънцето, струпани в накъсан низ покрай най-високата линия на прилива. Дори накацалите по избелелите като кост изтръгнати мангрови коренища чайки изглеждаха изтощени до смърт.

Двамата периши изгазиха пясъка и продължиха по широкото ветрило на тинестия речен бряг от лявата им страна. Пространството бе осеяно с избуяли туфи лятна светлозелена трева. Покрай брега стоеше дълга колона стражи на Болкандо, на двайсетина крачки от редиците затънали в калта дънери. Странно, но всичките тези стражи, високи, тъмнокожи, с варварски пъстри кожени наметала, стояха с лице към водата, обърнали гръб на двамата гости периши.

Миг след това Танакалаян се стъписа, понеже някои от дънерите започнаха да се мятат в тинята. Той извади далекогледа от калъфа, за да ги огледа по-добре. Бяха гущери! Огромни гущери. Нищо чудно, че воините на Болкандо стояха с гръб към гостите си!

Кругава не издаде с нищо, че е забелязала сцената край реката.

Павилионът на Болкандо бе огромен, явно с десетки помещения. Платнищата на главния вход бяха дръпнати и стегнати с позлатени токи за резбованите дървени пилони. Слънчевата светлина, процеждаща се през изкусно тъкания балдахин, превръщаше пространствата вътре в прохладен мек свят от кремаво и златно и Танакалаян и Кругава спряха, щом прекрачиха входа, смаяни от блажената хладина. Лъхащият в лицата им въздух носеше аромата на непознати благовония и подправки.

Очакваше ги някакъв служител, облечен в сърнешка кожа и със сребърна ризница, толкова тънка, че нямаше да може да спре и детска кама. Лицето му беше забулено. Той се поклони и с мълчалив жест ги покани да тръгнат по заграден с копринени завеси коридор. В другия му край, на петнайсетина крачки, стояха двама стражи, и те със същите дълги и тънки ризници. В тесните им колани бяха затъкнати метателни ножове, по два на всяко бедро. Кожените ножници, пристегнати под лявата ръка и обшити с парчета кост, издаваха по-големи оръжия, къси саби навярно, но сега бяха празни. Войниците носеха плитки шлемове без лицев предпазител и когато се приближи достатъчно, Танакалаян с изненада видя, че суровите им лица са нашарени с гъста плетеница от белези, като всяка срязана бразда е запълнена с тъмночервена боя.

Стражите стояха мирно и с нищо не показаха, че са забелязали двамата гости. Кругава мина между тях и Танакалаян я последва на стъпка по-назад.

Залата беше просторна. Всички мебели — а те бяха много — като че ли бяха направени от свързващи се сегменти и сякаш бе възможно да се сгънат или разглобят, но това с нищо не намаляваше изящната им красота. Не се виждаше и парче дърво, непокрито с лъскав кремав лак, който навяваше на Щит-наковалня мисълта за излъскана кост.

Очакваха ги двама сановници, и двамата седнали от едната страна на правоъгълна маса, на която бяха подредени бокали от ковано сребро, по три пред всеки стол. Зад двамата стояха слуги, имаше и още двама зад столовете, предназначени за перишите.

По стените отляво и отдясно бяха окачени пана в дървени рамки, но платът не бе изпънат и изобразените по тях сцени — усамотени безлюдни градини — сякаш преливаха, изпълнени с движение. Танакалаян осъзна, че са изработени от най-нежни коприни, нарочно, за да оживяват от въздушните течения. Ето защо от двете им страни, докато вървяха към столовете, от каменни извори бликаше вода, цветчета се полюшваха под нежната, недоловима милувка на вятъра, пърхаха листа, а острият мирис на подправки във въздуха още повече подсилваше тази илюзия за градина. Дори светлината, прозираща през балдахина, беше изящно изпъстрена.

Смъртен меч Кругава, разбира се, бе закалена, може би дори безразлична към тези неща и му напомни неумолимо за връхлитащ през храсти глиган, докато крачеше след нея към очакващите ги места.

Сановниците станаха в знак на уважение точно в мига, в който облечените в тежка дрънчаща броня гости спряха пред тях. Кругава заговори първа, на търговската реч.

— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите мечове. — След като заяви това, смъкна тежките си ръкавици. — С мен е Щит-наковалня Танакалаян.

Всички слуги вече им наливаха тъмна течност от една от трите големи стъкленици. Двамата представители на Болкандо вдигнаха пълните си бокали и Кругава и Танакалаян последваха примера им.

Мъжът отляво, може би в седмото си десетилетие — тъмното му лице бе нашарено с отрупани с накити белези, — отговори на същия език:

— Добре дошли, Смъртен меч и Щит-наковалня. Аз съм канцлер Рава от кралство Болкандо и говоря от името на крал Таркуф на тези преговори. — След това посочи много по-младия мъж до себе си. — Това е конквестор Авалт, който командва кралската армия.

Воинската професия на Авалт личеше съвсем явно. В добавка към същата ризница, каквато носеха стражите в коридора, имаше метални налакътници и наколенници. Освен четирите метателни ножа, с прости дръжки и излъскани от дълга употреба, носеше къс меч, прибран в ножница под дясната му ръка, и крива сабя под лявата. Ивици плетено желязо покриваха ръцете му от китките до ставите на пръстите, а след това продължаваха по дължината на четирите пръста, с издължено парче извито желязо, предпазващо горната половина на палците. Шлемът на конквестора — с набузници и предпазител за носа, изкован в подобие на змия със странно плоска глава — бе поставен на масата. Множество белези красяха лицето на воина, като най-големият минаваше диагонално през дясната му буза и свършваше при ъгълчето на стиснатите му устни. Това, че ударът е бил жесток, личеше по хлътналата кост.

След като представянията приключиха, двамата мъже от Болкандо вдигнаха бокалите си и всички отпиха.

Течността бе противна и Танакалаян едва се сдържа да не повърне.

Като видя израженията им, канцлерът се усмихна.

— Да, отвратително е, нали? Кръв от четиринадесетата дъщеря на краля, смесена с мъзга от кралското дърво Хава — същото дърво, дало острия трън, който отвори вената й. — Помълча, после добави: — Според обичая на Болкандо в чест на официални преговори той трябва да принесе в жертва едно от собствените си деца, в доказателство за своя ангажимент към договореностите.

Кругава остави бокала си може би малко по-силно, отколкото бе нужно, но си замълча.

Танакалаян се покашля.

— Въпреки високата чест, която ни се оказва с това жертвоприношение, канцлер, съгласно нашия обичай сега трябва да скърбим за смъртта на четиринадесетата дъщеря на краля. Ние перишите не проливаме кръв преди преговори, но ви уверявам, че нашата дума, щом бъде дадена, е също така обвързана с чест. Ако обаче очаквате доказателство за това, сме затруднени.

— Не е необходимо доказателство, приятели — усмихна се Рава. — Кръвта на девственото дете вече е в нас, нали?

Когато слугите напълниха втория от трите бокала, подредени пред всеки от тях, Танакалаян усети как Кругава настръхна. Този път обаче течността бе прозрачна и от нея лъхна нежен дъх на цветя.

Канцлерът, който не можеше да е останал сляп за внезапния смут на перишите, отново се усмихна.

— Нектар от цветята шарада от кралската градина. Ще се уверите колко изключително прочистващо действа на небцето.

Отпиха и наистина, струята сладко освежително вино им донесе осезаемо облекчение.

— Шарадата — продължи канцлерът — се подхранва изключително от мъртвородените на съпругите на краля, поколение след поколение. Тази практика не е прекъсвана от седем поколения.

Танакалаян се изкашля тихо, усетил, че Кругава — сдържаността й бе рухнала окончателно — всеки момент ще запокити сребърния бокал в лицето на канцлера. Бързо остави своя, пресегна се и със съвсем малко усилие успя да го изтръгне от ръката й и внимателно да го постави на масата.

Слугите наляха последното приношение, което за Танакалаян приличаше на най-обикновена вода, въпреки че, естествено, това наблюдение вече не изглеждаше толкова убедително, колкото може би му се искаше. „Последно прочистване, да. От кралския кладенец, където държат кокалите на сто гниещи крале. Превъзходно!“

— Изворна вода — заяви канцлерът, но гласът му прозвуча някак напрегнато, — в случай, че ожаднеем в многословието си. Е, моля, заемете местата си. След като приключим със словата, ще пируваме с най-отбраните ястия, които кралството може да предложи.

„Тестисите на шестия син? Лявата цица на третата дъщеря?“

Танакалаян почти чу вътрешния стон на Кругава.

 

 

Когато се изрекоха последните думи за сбогом и двамата варвари поеха обратно към лодката си, слънцето вече се беше смъкнало ниско. Канцлер Рава и конквестор Авалт придружиха перишите точно до средата и изчакаха там, докато тромавият съд бе избутан от пясъците и заподскача над водата, докато гребците влязат в ритъм. След това двамата сановници се обърнаха и закрачиха небрежно назад към павилиона.

— Любопитно е, нали? — измърмори Рава. — Тази тяхна безумна нужда да рискуват на изток.

— Без да се вслушат във всичките предупреждения. — Авалт поклати глава.

— Какво ще кажеш на стария Таркуф? — попита канцлерът.

Конквесторът сви рамене.

— Да даде на глупаците каквото им трябва, разбира се, с минимално пазарене по цената. Също така ще посъветвам да наемем спасителен флот от Дийл, който да тръгне след корабите им. Да ги последва поне до брега на Пеласиарско море.

— Съвсем правилно, Авалт — измърмори Рава.

Влязоха в павилиона, продължиха по коридора и се върнаха в главната зала, отново в безопасната компания на слугите, чиито тъпанчета бяха прободени и езиците им — отрязани. Все пак винаги съществуваше опасността от шпиони, които могат да четат по устните, което означаваше, че тези четирима нещастници ще умрат преди залез-слънце.

— Тази тяхна сухопътна сила, която трябва да мине през кралството — каза Рава, след като отново се настани до масата. — Предвиждаш ли някакъв проблем?

Авалт взе втората стъкленица и си наля още вино.

— Не. Перишите държат много на честта. Ще останат верни на думата си поне по време на марша. Тези, които се върнат от Пустинните земи — стига някои да успеят, — няма да са в състояние да направят кой знае какво, освен да се подчинят на волята ни. Ще съберем всички ценности от оцелелите и ще ги продадем като кастрирани роби на дрешите.

Рава се намръщи.

— Стига Таркуф да не разбере. Бяхме напълно изненадани, когато ония съюзници на перишите налетяха на нашите сили.

Авалт кимна, спомнил си за внезапния сблъсък по време на дългия поход към границата на империята Ледер. Ако перишите бяха варвари, то Изгорените сълзи на Хундрил трудно можеха да се нарекат човешки същества. Но Таркуф — проклета да е люспестата му крокодилска кожа — си ги беше харесал и точно тогава започна целият този кошмар. Нищо по-лошо нямаше, Авалт беше твърдо убеден в това, от крал, решил да поведе армията си лично. Всяка нощ десетки шпиони и убийци водеха жестока, но общо взето безшумна война в лагерите. Всяка сутрин околните блата се оказваха пълни с трупове и орляци лешоядни птици. А Таркуф стоеше спокойно, вдишваше дълбоко мразовития нощен въздух и се усмихваше към безоблачното небе — побеснелият твърдоглав глупак.

Е, слава на деветглавата богиня, кралят се беше върнал в палата си, осмукваше кокалчета на жабешки крака, а Изгорените сълзи останаха на лагер отвъд реката, малко зад североизточните блата, и умираха от блатна треска и какво ли още не.

Рава допи виното си и си наля още.

— Видя ли лицето й, Авалт?

Конквесторът кимна.

— Мъртвородени… кръвта на четиринадесетата дъщеря… винаги си имал богато, макар и малко гадно въображение, Рава.

— С вкуса на сок от набедрена препаска постепенно се свиква, Авалт. Чужденците рядко го възприемат. Все пак, признавам с неохота: бях впечатлен от това, че никой от двамата не повърна тая гадост.

— Чакай само да избие в новите рани, които ще понесат.

— Това ме подсеща — защо не дойде дестраянтът им? Очаквах Върховният им жрец да ги придружи.

Рава сви рамене.

— Засега не можем да внедрим хора в редиците им, тъй че въпросът ти все още не може да получи отговор. Слязат ли на брега и навлязат ли в кралството ни, ще разполагаме с достатъчно лагерни курви и носачи и ще разберем всичко, което ни трябва.

Авалт се отпусна на стола си и хвърли поглед към канцлера.

— Четиринадесетата? Фелаш, нали? Защо нея, Рава?

— Тая кучка отхвърли попълзновенията ми.

— Защо просто не я открадна?

Сбръчканото лице на Рава се сбръчка още повече.

— Опитах. Вслушай се в предупреждението ми, конквестор: никога не се опитвай да се промушиш покрай прислужниците на Кралската кръв — те са най-жестоките убийци, които е виждал този свят. Вестта стигна до мен, разбира се… три дни и четири нощи най-неописуеми изтезания на агентите ми. И кучките имаха наглостта да ми пратят бутилка с осолените им очи. Какво безочие!

— Отмъсти ли им? — попита Авалт и отпи, за да прикрие тръпката си на ужас.

— Не, разбира се. Прекалих със страстта си към нея. Даде ми се добър урок. Вслушай се и в това, драги ми млад воине. Не всяко плясване по ръката трябва да разпалва кръвна вражда.

— Вслушвам се във всичко, което ми казваш, приятелю.

Отпиха отново, всеки потънал в своите мисли.

И толкова по-добре.

 

 

Слугата, който стоеше зад и отдясно на канцлера, се помиряваше с личния си бог, след като се бе потрудил здраво в оживената размяна с мигане с колегата си шпионин до масата срещу него, и с пълното съзнание, че скоро ще му разпорят гърлото. В паузата, докато двете змии придружаваха перишите до лодката им, той бе предал на една носачка на блюда пълен доклад за всичко казано в залата и тази жена вече се готвеше още тази нощ да се отправи на опасното си пътуване обратно до столицата.

Може би прекалилият канцлер Рава се бе примирил със суровия урок, който бе понесъл заради нахалството си, урок, даден от палачите на лейди Фелаш на непохватните му агенти. Самата лейди, уви, съвсем не се беше примирила.

Разправяха, че пенисът на Рава бил съблазнителен колкото настъпен дъждовен червей. Самата мисъл как този червей пълзи нагоре по бедрото й бе достатъчна, за да разпали пламъците на възмутения гняв у четиринадесетата дъщеря на краля. О, тя едва започваше да дава уроци на похотливия дърт канцлер.

В малкото кралство Болкандо животът бе приключение.

 

 

Ян Товис беше склонна да довърши грозната касапница, започната от брат й, въпреки че бе под въпрос дали щеше да успее, предвид настръхналия бесен гняв на Пули и Скуиш. Двете плюеха и кълняха, ситнеха стъпки на убийствения танц, ръсеха потоци пикня във всички посоки, докато кожените стени на колибата не станаха винено тъмни от пороя. Ботушите за езда на самата Сумрак също бяха оплискани, но пък бяха по-пригодни да не пропускат тази гадост. Търпението й обаче не беше толкова неуязвимо.

— Спрете най-после!

Две разкривени от бяс лица се извърнаха рязко и я изгледаха с ярост.

— Трябва да го хванем! — изръмжа Пули. — Кръвни проклятия! Отрови за гниене, бодлива риба. Девет нощи в болка! Девет и девет по толкова!

— Той е прокуден — заяви Ян Товис. — Случаят е приключен.

Скуиш изкашля храчка, завъртя рязко глава и я отпрати да плисне в стената точно вляво от Сумрак. Ян Товис изръмжа и посегна към дръжката на меча си.

— Неволно беше! — вресна Пули, скочи връз сестра си и дръпна рязко назад изведнъж пребледнялата вещица.

Ян Товис с усилие задържа меча в ножницата. Мразеше да се ядосва, мразеше тази загуба на самообладание. Особено след като се събудеше в нея, бе почти невъзможно да я озапти. В този момент бе на самата граница на яростта. Само още една обида — в името на Блудния, дори само още една кисела физиономия — и щеше да ги убие и двете.

Пули явно беше намерила достатъчно разум да осъзнае заплахата, защото продължи да бута Скуиш назад, докато двете се озоваха при отсрещната стена. Обърна се и занарежда:

— Съжаления, о, кралице, най-искрени съжаления и извинения. Скръб, скръб, ваше величество, и може би това, сигурна съм, вля жилото на отровата в тия стари жили. Извинения, от мене и от Скуиш. Ужасна вест, ваша милост, ужасна!

Ян Товис успя някак да пусне дръжката на дългия меч и заяви навъсено:

— Нямаме време за всичко това. Шейките загубиха своето сборище, освен вас двете. Загубиха и своя Страж. Вече сме само ние трите. Кралица и две вещици. Трябва да обсъдим какво ще правим.

— И речено е — заговори Пули, като закима енергично. — Речено е, морето е сляпо за брега и също тъй сляпо за шейките, и се надига морето. Надига се, твое величество. Шестото пророчество…

— Шестото пророчество! — изсъска Скуиш, промуши се напред покрай сестра си и изгледа с гняв Ян Товис. — Ами петнайсетото пророчество? Нощта на родствената кръв? „И вдига се и брегът ще потъне в нощ на сълзи във водата и червен ще потече светът! Ближен след ближен, клане спохожда шейките и шейките ще се удавят! В недишащия въздух.“ А кое може да е по-недишащо от морето? Твоят брат е избил всички ни, до един!

— Той е прокуден — заяви твърдо Сумрак. — Нямам брат.

— Трябва ни крал! — нададе вой Скуиш и заскуба косата си.

— Не ни трябва!

Двете вещици замръзнаха, уплашени от свирепия й поглед и стъписани от думите й.

Ян Товис вдиша дълбоко. Нямаше как да скрие разтрепераните си ръце и гнева, който я беше обзел.

— Не съм сляпа за морето. Не — чуйте ме, и двете! Замълчете и просто ме чуйте! Водата наистина се вдига. Този факт е неоспорим. Брегът потъва — точно както предричат половината пророчества. Не съм толкова глупава, че да пренебрегна мъдростта на древните пророци. Шейките са в беда. На нас се пада, на мен, на вас, да намерим изход. За нашия народ. Враждата ни трябва да свърши — но ако не можете да оставите настрана всичко, което се случи, и да го направите веднага, не ми оставяте никакъв избор, освен да ви… — Щеше да каже „да ви прокудя и вас“, но видя — с немалко задоволство, — че двете вещици си помислиха нещо друго, нещо много по-жестоко и окончателно, и млъкна.

Скуиш облиза изсъхналите си устни, погледна я умолително и изхленчи:

— Трябва да избягаме от брега, кралице.

— Знам.

— Трябва да напуснем. Пусни призив от острова, събери всички шейки. Трябва и трябва да почнем сетното си пътуване.

— Както е предречено — прошепна Пули. — Сетното ни пътуване.

— Да. Сега селяните погребват телата. Вие трябва да изречете последните молитви. А след това ще се погрижа за корабите. Самата аз ще отида на Трети девичи остров — трябва да подготвя евакуацията.

— Само за шейките имаш предвид!

— Не, Пули. Проклетият остров ще бъде потопен. Взимаме всички.

— Мръсни затворници!

— Убийци, лентяи, комарджии, уроди!

Ян Товис изгледа с гняв двете вещици.

— Въпреки всичко.

Двете не издържаха на погледа й. След миг Скуиш заситни към изхода.

— Молитви и молитви, да. От мъртвото сборище, от всички шейки и от брега.

Щом Скуиш изскочи навън, Пули се изгърби в грозно подобие на поклон и затича припряно след сестра си.

Останала отново сама, Ян Товис се свлече на платнения походен стол, минаващ за нейния трон. Толкова й се искаше да заплаче. От безсилие, от гняв и от скръб. Не, искаше й се да заплаче за себе си. Загубата на брат й — отново… и пак.

„О! Проклет да си, Йедан.“

Още по-отчайващото бе, че като че ли разбираше мотивите му. За една потънала в кръв нощ Стражът бе премахнал дузина гибелни заговори, всеки от които целеше да я премахне. Как можеше да го мрази за това?

„Но мога. Защото ти вече не стоиш до мен, братко. Сега, когато брегът потъва. Сега, когато най-много си ми нужен.“

Е, не беше от полза за никого кралицата да плаче. Истинският сумрак не беше време за жал в края на краищата. Съжаления може би, но не и жал.

А ако всички древни пророчества се окажеха верни?

Тогава нейните шейки, съвсем оредели и отчаяни, бяха обречени от съдбата да променят света.

„И аз трябва да ги поведа. С две коварни вещици до мен. Трябва да поведа своя народ — далече от брега.“

 

 

С идването на мрака два дракона се извисиха в нощното небе, единият костенобял, другият обгърнат сякаш от някакъв неугасим огън под златните люспи. Направиха кръг над разпръснатите мигащи огньове на стана на Имасс и се понесоха на изток.

На един хълм стоеше мъж и гледаше след тях, докато се изгубиха от погледа му. След малко до него застана още някой.

И да плачеха, мракът скри тази истина до сърцето си.

Някъде сред хълмовете емлава изръмжа победоносно, за да възвести на света, че е убила жертвата си. Гореща кръв попиваше в земята, очи се бяха оцъклили и нещо, което бе живяло на воля, вече не живееше.