Стивън Ериксън
Прах от мечти (21)

16.

Сеячо на думи от бедния сумрак,

изпиват слънцето зърната след теб

и пръскат корени черупките им сухи —

тази джунгла от теб е създадена,

недопустимо истински е хаосът зелен,

разравят думите пътеки, скриват пътя

със гмеж от стволове и бъдещето е изгубено

към онзи свят на многото възможности,

които ти подхранваше

във сумрака тъй беден; сеячо на думи,

чуй истината, която те ще създадат,

защото нужен им е само

дъжд от сълзи и светлина на слънце.

Покоят на сенките (простите думи)

Бевела Делик

Дарът на оскверняването бе тишина. Благословеният някога камък, огромен като фургон, беше разбит. Наблизо имаше хлътнатина и извор се мъчеше да захрани езерце с черна вода. Кости на газели и гризачи бяха осеяли тревите и камъните на лъкатушещото надолу от хлътнатината корито на поток — свидетелство за отровената вода.

Тази тишина гъмжеше от истини, повечето толкова ужасни в естеството си, че караха Секул Лат да потреперва. Изгърбил рамене, обгърнал се с ръце, той се взираше към изгряващото слънце. Килмандарос се провираше из късовете натрошена скала, сякаш се радваше на гледката на собственото си творение отпреди хилядолетия. Ерастас бе събрал шепа камъчета и ги хвърляше в езерцето едно по едно — всяко потъваше без звук, без да остави вълнички. Тези подробности като че ли забавляваха Блудния, ако полуусмивката на лицето му означаваше нещо.

Секул Лат бе достатъчно разумен, за да не вярва на привидностите. Особено у Древен бог, спечелил си лоша слава с умението да заблуждава. Възможно бе да размишлява над задоволството си от неопровержимата безапелационност на призива си, а може би обмисляше да прекърши гръкляна на някой самонадеян бог. Или на някой по-недостоен. Той беше Блудния все пак. Храмът му беше измяна, олтарът му — лошият късмет, и в този храм, и на този олтар, той жертваше смъртни души, мотивиран единствено от прищявката. И може би от скуката. Луксът на тази негова власт бе това, което толкова ценеше и толкова искаше да си върне.

„Но това свърши. Не можеш ли да го разбереш? Нашето време свърши. Не можем да заиграем отново онази игра. Децата наследиха този свят, и всички останали, над които тиранствахме някога. Пропиляхме всичко, което имахме — вярвахме в своето всемогъщество. Този свят… Ерастас, не можеш да си върнеш нещо, което вече не съществува.“

„“Ще си взема трона", така каза ти. И хилядата лица, претендиращи за него, всяко едно от тях блеснало ярко за миг и веднага угаснало, всички те се сливат като в мъгла. Толкова много животи — за едно мимолетно мигване. Ако спечелиш, ще имаш своя трон, Ерастас, и ще стоиш зад него като някога, и присъствието ти ще издава лъжовността на смъртните амбиции и мечти, на всеки порив за съвестно управление, за справедливост. За мир и благоденствие."

„Ще превърнеш всичко в прах — всички мечти на прах, която се изсипва между пръстите им.“

„Но тези човешки същества — те са те загърбили. Не си им нужен да превръщаш в прах всичките им мечти. Не им е нужен никой, за да прави това.“

— Това трябва да обмислим — каза той на Ерастас.

Веждите на Блудния се вдигнаха, единственото му око блесна.

— Кое по-точно, моля?

— Да застанем пред децата ни — младите богове — и да им кажем истината.

— А тя е?

— Всичко, за което претендират, че е тяхно, може да се намери в смъртната душа. Тези богове, Ерастас, не са нужни. Също като нас, те нямат предназначение. Никакво. Също като нас, те са разхищение на пространство. Несъществени.

Ръцете на Блудния потрепериха. Той хвърли камъчетата.

— Само отчаяние ли ще получим от теб, Ашици? Още не сме започнали войната си, а ти вече си капитулирал.

— Да — съгласи се Секул Лат. — Но ти не разбираш напълно това понятие. Има различни видове капитулация…

— Несъмнено — прекъсна го Блудния. — И все пак лицето на всяка от тях е едно и също — лице на страхливец!

Ашици го изгледа с насмешка.

Ерастас стисна юмрук и изръмжа:

— Какво ти е толкова смешно?

— Онзи, който капитулира пред собствените си заблуди, според определението ти, е не по-малко страхлив от всеки друг.

Килмандарос се изправи. Беше се предрешила в тялото на Тел Акаи и все още се извисяваше над тях, но не чак толкова, колкото преди. Усмихна се криво на Блудния.

— Не си играй игри с тогова, Ерастас. Нито на кости, нито на думи. Ще овърже мозъка ти на възли и главата ще те заболи.

Ерастас я погледна ядосано.

— За глупак ли ме смяташ?

Усмивката изчезна.

— Явно ти го смяташ за такъв.

— Когато мислиш с юмруците си, не се оплаквай, че изглеждаш глупав на другите.

— Но аз също се оплаквам с юмруците си — отвърна тя. — И когато го правя, дори и ти нямаш друг избор, освен да слушаш, Ерастас. Тъй че внимавай, защото съм в настроение да се оплаквам. Стояхме тук цялата нощ, докато етерът отвън пробуди нещо за живот… нервите ми са кипнали дори тук, където всичко е безжизнени руини. Казваш, че си призовал другите. Къде са тогава?

— Идват — отвърна Блудния.

— Колко?

— Достатъчно.

Ашици се изненада.

— Кой ти се опълчва?

— Не е опълчване! По-скоро… длъжен ли съм да се обяснявам?

— Би могло да помогне — каза Секул Лат.

— Не ми се опълчват по свой избор. Драконъс… в Драгнипур едва ли би могъл да чуе нещо. Гризин Фарл е мъртъв, мисля. Телесната му плът вече не съществува. — Поколеба се и добави намръщено: — Само Ардата успя да ми се изплъзне, но пък от нея никога не е имало кой знае каква полза, нали?

— Тогава къде…

— Виждам една — рече Килмандарос и посочи на север. — Кълна се във вкуса на кръвта, благоразумна е, че е приела тази форма! Но, о, надушвам миризмата на Елейнт по нея!

— Обуздай се — каза й Ерастас. — Мъртва е от твърде дълго, за да можеш да надушиш нещо.

— Казах…

— Въобразяваш си, нищо повече. Дъщерята на Тиам не надживя майка си — това същество е приело Ритуала на Телланн — по-малка е, отколкото беше някога.

— По-малка и по-голяма според мен — каза Ашици.

Ерастас изсумтя: не разбра преднамерената подигравка на Секул Лат.

Килмандарос, разтреперана от гняв, изсъска:

— Тя беше! Предната нощ. Онова пеене — тя разбуди древната сила! Олар Етил!

Секул Лат забеляза внезапната тревога на лицето на Блудния. Нещата вече кръжаха извън контрола му.

Зад тях проговори глас:

— Аз също го усетих.

Обърнаха се и видяха Маел. Имаше тяло на старец и лице на старец, а воднистите очи, които впи в Блудния, бяха студени.

— Вече се разплита, Блуден. Войната е така — всички играчи губят самообладание. „Хаос взима меча.“

— Цитираме Аномандър Рейк? — изсумтя Ерастас. — Хайде стига, Маел. Освен това той го каза в пророчество. Другите резонанси дойдоха по-късно.

— Да — измърмори Маел. — Колкото до въпросното пророчество…

Секул Лат го зачака да продължи, но Маел замълча и се загледа с присвити очи към Олар Етил. Преди много време тя бе избрала тялото на жена Имасс, с широки бедра и едри гърди. Ашици си спомни, че когато я видя за последен път, все още беше смъртна. Спомни си странния шлем-маска, който носеше, подобен на плетен въжен кош — ни повече, ни по-малко. Без никакви дупки за очите или за устата. Матрона на всички гадателки на кости, майка на цяла раса. „Но дори майките имат тайни.“

Вече не носеше маската. Плът почти не беше останало по нея. Съсухрена, само жили и кости. Т’лан Имасс. Оплетка от змийски кожи висеше от раменете й и по нея бяха навързани всевъзможни загадъчни предмети — продупчени камъчета, необработени скъпоценни камъни, костени тръбички, които можеше да са свирки или проклятия-клопки, душеловки от кух еленов рог, връзка малки мъртви птици. Във въжения й колан беше затъкнат грубо изработен обсидианов нож.

Усмивката й беше небрежна, големите й зъби бяха с цвета на тъмен кехлибар. Никаква светлина в дупките на очите й.

— Как го направи пак? — попита я Секул. — Любовник на майка си и детето едновременно? Как точно зачена самата себе си, Олар Етил?

— Елейнт! — изръмжа Килмандарос.

— Странствала съм в света на родилни огньове — заговори Олар Етил. — Плавала съм в мъртвото небе на Проклятието на Каллор. Видяла съм всичко, което трябва да се види. — Вратът й изпука и изстърга, когато извърна глава към Блудния. — Теб те нямаше никъде. Криеше се зад жалкия си трон, за да доказваш вечно колко илюзорна е властта — светът отдавна е схванал посланието ти, макар че по природа никога няма да се вслуша в него. Ти, Ерастас, си губиш времето.

Секул Лат се изненада колко съвпадаха думите й с това, което мислеше той. „Спести си го, Олар Етил. Той не слуша.“

Тя се обърна към Маел.

— Дъщерите ти беснеят.

Старецът сви рамене.

— За дъщери е редно да го правят. По-точно трябва да го правят. В противен случай щях да съм разочарован. Лош баща си, ако първо не ги стягаш, а после не ги освободиш от опеката си — сигурен съм, че Блудния с охота ще се съгласи, щом посъбере малкото ум, който му е останал. Когато оная вещица ти отмъкна окото, какво още се изля оттам, а?

Олар Етил се изкикоти.

Ерастас се изправи.

— Призовал съм ви. Не можете да ми откажете, никой от вас!

— Спести ми гоненето — каза Маел. — Имаш да отговаряш за много, Блуден. Страстта ти да съсипваш живота на смъртните…

— Това ми е работата! Винаги съм го правил. А я се погледни ти, Маел! Колко милиони души си удавил? Стотици милиони, само за да подхранваш силата си. Не, старче, не смей да ме укоряваш точно ти.

— Какво искаш? — попита Маел. — Не си въобразяваш, че можем да спечелим тази война, нали?

— Не си внимавал — отвърна Ерастас. — Боговете се събират. Срещу Падналия. Не искат да делят този свят с други…

— Май и ти не искаш.

— Никога не сме отказвали на асцендент място в нашия пантеон, Маел.

— Нима?

Блудния се озъби.

— Имало ли е изобщо риск някога да свърши смъртната кръв? Нашите деца ни предадоха, като се отказаха от този източник на сила, като приеха предложеното им от К’рул. И на свой ред ни отказаха подобаващото ни се място.

— Къде е той тогава? — попита Секул. — Брат К’рул? И Сестрата на Студените нощи? А Вълците, които властваха над този свят още преди да се появят хората? Ерастас, да не би да си взел лично решение да не ги поканиш?

— К’рул заслужава съдбата, която очаква боговете — неговото предателство беше най-жестокото. — Блудния махна пренебрежително с ръка. — С Вълците изобщо не можеш да се разбереш — отдавна съм се отказал да опитвам. Оставяме им Зверския трон, там им е мястото.

— А и амбиция не ги изкушава — добави сухо Маел. — Късмет за теб.

— За нас.

Маел само сви рамене.

Олар Етил отново се изкиска и заговори:

— Никой от вас нищо не разбира. Твърде дълго се крихте от света. Неща се връщат. Надигат се. Глупавите човешки същества дори не са забелязали. — Помълча за миг, след като вече бе привлякла вниманието на всички, и нещо подобно на дъх изхъхри от нея. — Каллор разбра — видя какво точно беше Силвърфокс. Какво е. Някой от вас наистина ли си въобразява, че времето на Т’лан Имасс е свършило? И макар тя да направи детинска грешка с освобождаването на Първия меч, аз й го простих. Всъщност подпомогнах връщането му.

— А Джагът? Никнат като отровни гъби! Колко удобно е да се вярва, че са неспособни да действат заедно — но пък лъжите често са много удобни. А ако ви кажа, че в Пустинните земи само преди няколко дни четиринайсет немрящи джагъти унищожиха сто На’Рук? Ако ви кажа, че пет хиляди човешки същества с кръвта на Тайст Андий в жилите извървяха Пътя на Галан? Че един с кралската андийска кръв мина през портите на мъртвия Карканас? А Пътят на Галан? Ами, точно по този път от кръв ловуват Тайст Лиосан. И… — главата й изпука, когато се извърна към Килмандарос, — нещо много по-лошо. О, всички вие сте слепи. Сакатия бог? Той е нищо — съюзниците му между боговете го изоставят и се пръсват. Развала поглъща култа му сред смъртните и неговите поклонници са нищите и окаяните. Каминсод няма армия, която да вдигне в негова защита. Тялото му е разпръснато на късове по седем континента. Все едно, че е мъртъв. — Олар Етил изпъна костелив пръст към Блудния. — Дори Драконовата колода си има нов Господар и ти казвам, Ерастас: не можеш да му се противопоставиш. Не стигаш.

Вятърът простена след думите й.

Всички се бяха смълчали. Дори Ерастас стоеше стъписан.

С тракане на кости, Олар Етил се приближи до разбитата канара.

— Килмандарос. Ти си крава. Жалка безмозъчна крава. Имасс направиха това светилище в акт на обич, като място, където никой от нас да не може да стигне, за да трови душите им.

Килмандарос сви юмруци и я изгледа сърдито.

— Не ме интересува.

— Аз мога да унищожа младите богове — заяви изведнъж Ерастас. — Всички до един.

— А казал ли си на Килмандарос за своя таен убиец? — попита Олар Етил. — О, да, знам аз. Разбирам какво си направил. Какво замисляш.

Секул Лат се намръщи. Беше изтървал нишката. Таен убиец?

— Кажи й — продължи Олар Етил. — За онзи Елейнт.

— След като убиецът се развихри, след като свърши каквото трябва — усмихна се Ерастас, — Килмандарос получава подарък.

— Убива убиеца.

— Тъй че, когато всичко свърши, ние сме сами и оставаме. Олар Етил, всички тези неща, които каза, са несъществени. Джагът са твърде малко, живи или немрящи, за да представляват някаква заплаха. Прахта на Т’лан Имасс е прехвърлила океана и сега уляга над бреговете на Ассаил, а всички знаем какво ги очаква там. А Карканас е мъртъв, както каза. Какво значение има, че някой от кралската андийска кръв се е върнал в него? Майката Тъма се е отвърнала от децата си. Колкото до Тайст Лиосан, те са без водач. Да не би някой от вас сериозно да си мисли, че Оссерк ще се върне при тях?

Секул Лат се сви още повече в себе си. Отбягваше да погледне Килмандарос. И Олар Етил, и Ерастас не бяха споменали Форкрул Ассаил. Не знаеха ли? Знанието, което Секул таеше в себе си — което притежаваше и Килмандарос, — наистина ли беше тайна? „Олар Етил, не можем да ти се доверим. Ерастас изобщо не биваше да те кани тук. Ти си по-лоша и от К’рул. По-голяма заплаха си за нас от Драконъс и от Ходещия по ръба. Ти си и Елейнт, и Т’лан Имасс, а и едните, и другите винаги са били неподвластни нам.“

— Господарят на Колодата има съюзник — каза Маел. — Съюзничка, за която, изглежда, си в неведение, Олар Етил, и е по-необуздан ашик от всичко, което хвърля Секул Лат. — Студените му очи се спряха на Блудния. — Готов си да погълнеш децата ни, но дори това желание доказва, че си изгубил усет, че ти — че всички ние тук не сме нищо повече от изчерпани сили на историята. Блуден, нашите деца са пораснали. Разбираш ли значението на това?

— Що за глупости дрън…

— Достатъчно пораснали — намеси се Секул Лат, изведнъж разбрал, — за да имат свои деца. — В името на бездната!

Ерастас примига, но бързо се овладя и махна пренебрежително с ръка.

— Лесно ще бъдат съкрушени, след като се справим с родителите им, не мислите ли?

— Съкрушени? Като нас ли? — обади се Маел.

Ерастас го изгледа с яд.

Секул Лат се изсмя горчиво.

— Разбирам те, Маел. Избиването на боговете от нас може просто да разчисти пътя за децата им.

— Това е нелепо — каза Ерастас. — Не съм усетил нищо за… внуци. Нищичко.

— Качулатия събира мъртвите — заговори Олар Етил, все едно думите на Маел я бяха отправили по диря, която можеше да види само тя. — Четиринайсетте немрящи джагъти — те не са негови. Няма никаква власт над тях. Бяха призовани от асцендент, който беше смъртен само допреди няколко години. — Обърна се към Маел. — Видях мъртвите. Вървят в марш не като някаква неразумна тълпа, а като войска. Сякаш светът откъм безжизнената страна на Портата на Гуглата се е променил.

— А това води до въпроса: какво замисля Качулатия? Той някога беше Джагът. Откога джагътите делегират власт? Олар Етил, кой беше този нов асцендент?

— Дваж въвеждан в света на култа. Веднъж от племенен народ под името Искар Джарак. Носител на мъдрост, спасител. А втория път като командир на рота войници — на които бе обещано възнесение с песен, изтъкана от Бродник на духа Танно. Да, цялата рота се възнесе след смъртта.

— Войници ли? — Ерастас се мръщеше. — Възнесени? — Беше объркан от тази мисъл. Дори уплашен като че ли.

— А какво име носеше сред тези възнесени войници? — попита Маел.

— Уискиджак. Беше малазанец.

— Малазанец. — Маел кимна. — Такъв е и Господарят на Колодата. А също и непредсказуемата, непознаваема съюзничка на Господаря — адюнкта Тавори, която води малазанска армия на изток, през Пустинните земи. Води ги… — и се обърна към Секул Лат — към Коланси.

„Кучият син знае! Разбира играта, която играем!“ Успя да се сдържи да не издаде всичко, като погледне към Килмандарос. Спокойното разбиране в очите на Маел го смрази.

Олар Етил ги дари с трети кикот — дар, който не зарадва никого.

Ерастас не беше глупак. В окото му блесна подозрение.

— Тъй значи — заговори той тихо. — Всички онези нощи хвърляне на кости за Килмандарос… май сте имали много неща, за които да си говорите, колкото да убиете времето. Някои планове може би, Сек? Вече разбирам. Колко глупаво от моя страна: да си въобразявам, че сте се примирили да угаснете, да се откажете от всичко. — Усмивката му стана опасна. — Излиза, че сте ме изиграли. С вашите крайно впечатляващи дарби.

— Тази среща беше преждевременна — обади се Маел. — Блуден, смятай се за изгонен от Ледерас. Усетя ли, че си се върнал, ще те хвана и ще те удавя толкова лесно, колкото ти — Пернатата вещица.

Отиде до извора, стъпи в него и изчезна.

Олар Етил изпъна пръст към Килмандарос, размаха го заканително, след което тръгна на север. Жалка купчина кожа и кости. Тримата останали Древни богове се загледаха след нея. Т’лан Имасс се отдалечи на петдесетина крачки, превъплъти се в драконовия си облик сред вихрушка от прах и се извиси в небето.

Килмандарос тихо изръмжа.

Секул Лат се потърка по челото, въздъхна и каза:

— Силата, която искаш да изцедиш, Ерастас… Оказва се, че всички работим за сходни цели.

— Изпреварили сте ме.

Секул сви рамене.

— Не очаквахме, че просто ще цъфнеш на вратата.

— Не обичам да ме изиграват, Сек. Изобщо ли не цените съюза ми?

— Променил си стратегията необратимо. Както изтъкна Маел, макар може би и по други причини, тази среща бе преждевременна. Сега враговете ни са предупредени за нас. — Въздъхна отново. — Ако си беше стоял настрана, кротко, аз и Майката… щяхме да им измъкнем силата изпод носовете.

— За да си я поделите само между вас.

— Плячката е за победителите. — „Но не тази безумна узурпация, това желание да се върне каквото беше някога.“ — Смея да кажа обаче, ако бе дошъл да се помолиш, като нищо можеше да се окажем великодушни… заради старите времена.

— Разбирам.

Килмандарос се обърна към него.

— Нима, Господарю на Крепостите? Ти ни събра тук, за да се разбере накрая, че си най-слабият, най-невежият между нас. Принуди ни всички — Секул, Маел, Олар Етил, да те поставим на мястото ти. Да те накараме да осъзнаеш, че ти единствен се валяш в самосъжалението си и се похабяваш, без да правиш нищо. Маел може да си твърди, че времето ни си е отишло, но тогава защо се погрижи култът му да е във възход? Ами че точно в момента един жрец джистал на Маел се издига, за да заеме трона на най-могъщата империя, която този свят е виждал от времето на Каллор и Дессимбелакис! Кой между нас се оказа глупавият, а?

Ерастас изръмжа и им обърна гръб.

— Мисля, че Маел ни предупреждаваше — каза Секул на майка си. — Тази адюнкта Тавори, за която спомена. Тези ужасни малазанци.

— И децата на боговете. Да, много предупреждения, Секул. От Олар Етил също. Джагът, Т’лан Имасс, Тайст Андий — ба!

— Цялата изтънченост се загуби — съгласи се Секул Лат. — Ерастас, ела при нас де, много неща имаме да обсъдим. Хайде, ще ти кажа за пътя, който вече сме подготвили. Ще ти кажа колко точно сме близо до постигането на всичко, което желаем. А ти, от своя страна, можеш да ни кажеш защо се каниш да освободиш елейнта отатарал. Такава размяна на сведения е в сърцевината на всеки съюз, нали?

Горкият му приятел беше унизен. Какво пък, има полза от някои уроци. „Стига да ги получава друг.“

— Дошло е време да построим моста отново, Ерастас — каза Килмандарос. — Нека се постараем да бъде силен, неуязвим за огън и за всякаква заплаха. Кажи ми как ще убия елейнта отатарал — само заради това обещание ще остана с теб.

Накрая се върна при тях, както знаеха, че ще стане.

 

 

— Никога не изгаряха моста зад тях, преди да довършат този пред тях. Но после дойде ден, когато мостовете свършиха. Нищо нямаше напред. Напред беше краят на пътя.

Кътъл се пресегна и тикнаха в ръката му глинена стомна. Той отпи глътка, без да поглежда младите войници, с които делеше топлината на мангала. Шумът от водата под плоския корпус бе непрекъснато влажно скърцане, твърде близо под сапьора, за да му е по вкуса. Тъпо: да си морски пехотинец и да мразиш водата. Реки, езера, морета, дъжд — презираше ги всичките.

— Черен Корал — каза някой с тих, почти благоговеен глас.

— Като десетте хиляди жили в ръката — рече кисело Кътъл, — историите се разпространяват. Няма и една малазанска армия, която да не знае за тях. Кучешката верига. Пропада. Пътят за Ейрън. Черното псе. Пейл. И… Черен Корал, където умряха Подпалвачите на мостове.

— Не всички — възрази същият войник.

Беше много тъмно, за да може да се види говорещият, а Кътъл не познаваше гласа.

— Висшият маг Бързия Бен. Мъртвия Хедж — но той умря там и затова го наричаме Мъртвия Хедж, тъй че и той не можа да се измъкне. Може би шепа други успяха. Но Подпалвачите на мостове бяха свършени и така ще ти го разкажат историите. Унищожени при Черен Корал в края на войната на Панион. Малцината, които успяват да изпълзят от такива неща, изчезват като последните струйки дим. — Отпи нова глътка. — Така стават нещата.

— Казват, че били пуснати в града от Черните моранти — заговори друг войник. — И отишли и завзели двореца. Бил ли е мъртъв вече Уискиджак тогава? Знае ли някой? Защо не ги е водел той? Ако ги беше водил, може би нямаше да…

— Този начин на мислене е глупав.

Кътъл поклати глава. Чуваше смътния плясък от другите баржи — проклетата река гъмжеше от тях и ледерийските екипажи се бореха ден и нощ да избегнат сблъсъци и оплитане на въжета. Ловците на кости и ескортът на командир Брис — почти двайсет хиляди войници, поддържащ персонал, товарни животни — всичко се придвижваше на юг по реката. По-добре от вървенето пеш все пак. По-добре и по-лошо, като си спомнеше предишни десанти, в които морските пехотинци залягаха под дъжд от стрели и камъни от прашки, умираха и се давеха. Обгърнати в пламъци баржи, крясъците на изгарящи мъже и жени…

Не че този път щяха да слязат под огън. Не и този път. Това пътуване беше забавна разходка в компанията на съюзници. Толкова цивилизовано, толкова мирно, че направо му късаше нервите.

— Просто така става. Правят се избори, вземат се решения, случват се злополуки, сполетяват ни съдби. Не забравяйте това, когато ни сполети нашата съдба.

— Никой няма да пее песни за нас — каза същият войник. — Не сме Подпалвачите на мостове. Нито Сивите мечове. Нито Седма на Колтейн. Адюнктата го каза.

— Я отворете последната стомна — подхвърли някой.

Кътъл довърши тази в ръката си. Три бързи глътки. Хвърли я настрана.

— Ловци на кости. На Фидлър ли беше идеята? Може би. Не мога да си спомня. — „Помня само отчаянието. Помня адюнктата. И тихите улици на Ейрън, и празните стени. Помня, че бях отчаян, и сега се чудя дали нещо се е променило, изобщо.“ — Историите са само това, което е оцеляло. Но те никога не са цялата случка, защото цялото никога не може да се знае. Помислете за всичките истории, които сме изгубили. Не само на кралства и империи, но историите във всеки от нас, всяка личност, която е живяла някога. — Щом новата стомна с ром от праскови се появи, ръката на Кътъл се стрелна и я сграбчи. — Какво искате вие? Който и да е от вас? Искате славата на Подпалвачите на мостове? Защо? Всички те са мъртви. Искате велика кауза, за която да се биете? За която да умрете? Покажете ми нещо, което си заслужава това.

Най-сетне вдигна глава и огледа навъсен огрените от жаравата лица, толкова млади и така посърнали вече. А зад него заговори нов глас:

— Показването не е достатъчно, Кътъл. Човек трябва да види, да разбере. Стоя тук, слушам те и чувам рома. Тече през войник, който си мисли, че е стигнал до края на пътя си.

Кътъл отпи и изсумтя:

— Просто приказки, сержант Геслер. Нищо повече.

— Лоши приказки. — Геслер се приближи — войниците се заотдръпваха, та да мине — и се настани срещу сапьора. — Те искат истории, Кътъл. Не основание да се хвърлят през борда. Тези основания са най-евтините — би трябвало да го знаеш.

— Приказваме си тука приятелски, сержант, нещо друго.

— Знам. Това не е официално мъмрене. Мъмренето ще го направи сержантът ти и ако той беше тук, вече щеше да ти е съдрал кожата. Не, тук двамата с тебе сме само едни стари войници.

Кътъл кимна.

— Добре де. Казвах само, че…

— Знам. Чух. Славата е скъпа.

— Точно.

— И не си заслужава.

— Правилно.

— Но точно тук грешиш, Кътъл.

Беше само един приятелски разговор и нищо повече, но Кътъл не беше глупак.

— Щом казваш.

— И онези избори и решения, за които се оплакваше, които те водят до мястото, което не можеш да избегнеш, мястото, което никой от нас не може да избегне. Казваш, че не си струват, Кътъл, обаче това също е избор. Изборът, който ти си решил да направиш. И може би ти трябва компания, и всичко е заради това. Лично аз мисля, че си една проклета пречка — не защото не си добър войник. Добър си. И знам със сигурност, че когато запее желязото, съм даже доволен да ми пазиш гърба. Обаче ти непрекъснато пикаеш на въглените, Кътъл, а после се оплакваш, че миришело на пикня.

— Аз съм само един сапьор с шепа муниции, Геслер. И когато свършат, влизам в редиците на арбалетите, а вече не зареждам толкова бързо като някога.

— Вече казах, че не ме притеснява работата ти като войник. Може и да презареждаш по-бавно, обаче изстрелите ти още са точни и не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

Кътъл само кимна. Сърдито. Сам си го беше изпросил това мъмрене, до което уж нямаше да се стига. Това уж приятелско говорене, което сега го заковаваше като ръждив пирон за дървената палуба. Пред цяла пасмина кутрета.

— Имаше сапьори — продължи Геслер — много преди да се появят морантските муниции. Всъщност на сапьорите ще им трябват ветерани като теб, такива, които помнят онези дни. — Помълча, след това каза: — Имам един въпрос към теб, Кътъл.

— Давай.

— Кажи ми: кое е онова, което скапва армиите.

— Времето без нищо за правене.

— Нищо освен приказване. И защо ли тъкмо хората, които имат най-малко полезни неща за казване, говорят най-много?

Невидимият войник, говорил преди, се обади зад Геслер:

— Защото купчината им лайна никога не намалява, сержант. А става все по-голяма.

Кътъл чу облекчението в смеха, който последва. Лицето му беше пламнало, но пък можеше да е от жаравата или от рома, или и от двете. Можеше просто да се е напил.

— Стига с тия приказки за пикня и лайна — измърмори той и се надигна. Олюля се, успя да се задържи на крака, обърна се и се заклатушка към кърмата.

 

 

След като сапьорът се отдалечи, Геслер рече:

— Ти, дето се обади зад мен… Уидършинс, ти ли си?

— Да, сержант. Мотаех се наоколо и го чух да точи сълзи и сополи.

— Върви след него и гледай да не се катурне през перилото.

— Слушам, сержант. И, ъъ, благодаря, той и мене вече почти ме беше разплакал.

Геслер се почеса по бузата. Кожата му беше отпусната, цялата стегнатост отдавна си бе отишла. Остаряването е гадна работа, реши той.

— Трябва му едно яко кастрене, та да се стегне — измърмори под нос. — И не само на него. Я дайте тая стомна насам, че ожаднях.

Не познаваше нито един от войниците около мангала. Бяха млади, пехотинци, едва бяха научили какво е бой. Бяха гледали щурма на морската пехота на Ю’Гатан и боя при дебаркирането в град Малаз. Бяха гледали как морските пехотинци тръгнаха, за да завземат земята на ледериите. Много бяха гледали. А никакви маршове, упражнение и военни игри не могат да направят един млад войник по-жаден за слава от гледането.

Геслер знаеше как гледат тези момчета на морските пехотинци. Знаеше как повтарят имената, раждащите се легенди. Троутслитър, Детсмел, Хелиан, Мейсан Джилани, Кръмп, Мейфлай и всички останали. Знаеше, че почти боготворят проклетия сержант Фидлър. „Боговете да не дават да му се случи нещо лошо.“

Може би Кътъл имаше право с препикаването на всичко това. На неща като слава и създаването на легенди. Може би с основание подронваше всички тези романтични представи. „Не разчитай на никаква вяра. Дори легендите умират.“ Геслер потръпна и отпи глътка ром.

Имаше вкус на лайна.

 

 

Ботъл се измъкна. Послушал беше Кътъл. Погледал беше как Геслер се намести вкиснат на мястото на сапьора, за да се отдаде на нощно пиянство.

Цялата армия безделничеше по откритите палуби. Ставаше отегчена и мързелива. След прехода на изток от Ледерас бяха прехвърлили река Ледер и продължиха в марш през богатите земи на юг, докато не стигнаха река Грес. Не липсваше нито храна, нито пиене, нито курви по целия проклет път. Предпазливо придвижване, поход, който едва можеше да поизпоти човек. Левга след левга дърления, гадни махмурлуци и никой няма и най-малката идея с какво са се захванали, накъде отиват и какво ги очаква.

Из войнишките редици вървеше една шега: че щом речното пътуване до град Грес на Морето на драконите свърши, цялата армия просто ще възвие обратно на запад, ще се върне до Ледерас и ще започне всичко отново — и ще се върти, и върти в кръг. Никой не й се смееше много на тази шега. Беше от онези, дето са досадни като дрисък.

Четиридесет и двете баржи, които ги бяха очаквали южно от планините Блуроуз, малко след водопадите на Грес, бяха нови, построени специално за превоза на армията надолу по течението. Щом пътуването свършеше, баржите щяха да бъдат разглобени и пренесени с армията по суша до река Западен Крин, където щяха да ги сглобят отново и да ги пуснат по Хиацинтовия проток, а оттам до д’расиланите, които вече бяха изкупили дървения материал. Ледериите бяха умни в това отношение. Ако можеш да вземеш нещо и да извлечеш изгода от него веднъж, защо да не го направиш два пъти? Достойна за уважение черта, поне според Ботъл. Може би. Но той подозираше, че подобни наклонности може да станат болезнени, да се превърнат в отрова за душата.

Отиде до парапета и се загледа над огряната от нефритената светлина вода. Корпусът на друга баржа затулваше гледката към брега, нощта бе пълна с прилепи. Видя на другата баржа друг човек, загледан към него, и се зачуди дали го познава. Мъж ли беше, или жена? Отделенията бяха разпръснати — сигурно нечия гениална идея между войниците да се завържат нови връзки и приятелства. Или още по-гениалното осъзнаване, че отделенията имат нужда да попрестанат поне за малко да си гледат омръзналите си гадни физиономии. Омешай ги, за да не почнат да се избиват едни други. Гуглата знае, изобщо не му липсваше Корик, нито дори Смайлс. Просто беше извадил скапано лош късмет, че се озова на една и съща палуба с Кътъл.

Този човек беше жива напаст за духа. Почти толкова лош като Юмрук Блистиг. Но пък коя армия си нямаше такива? Кисели, навъсени и непрекъснато мърморят. Някога се възхищаваше на такива войници — тези, които бяха видели всичко и чакаха тепърва нещо да ги впечатли. Тези, които се вглеждаха в лицето на новобранец, все едно виждат смъртна маска. Но вече презираше такива войници.

Можеше и да не е прав обаче. Мъките и ужасът, които ги бяха докарали до тази студенина и безжизненост, не бяха нещо, за което човек може да жадува в живота си. Нали? Това, което той и всички други по-млади войници трябваше да търпят, беше проклятието на оцелелите, дамгата на ветераните, от която течеше като от гнойна рана. Зацапваше. Замърсяваше. Убиваше мечтите.

Той не беше от тях. Никакво желание нямаше да влезе в редиците им. И не можеше да си представи цяла армия, съставена от такива осакатени, покрити с белези от жестоки рани същества. Но това бяха Подпалвачите на мостове. Това беше армията на Колтейн накрая. Воинството на Едноръкия. Камъкът на Греймейн. Първият меч на Дасем. Само мъртвило в очите. Потръпна и придърпа промазаната със смола пелерина около раменете си. Ловците на кости бяха поредната армия, тръгнала в същата посока — ако тази армия първо не се разпаднеше.

„Но чакай, Ботъл, чакай. Забрави Фидлър. Той не е като тях. Все още му пука… нали?“ Дори самият въпрос го безпокоеше. Напоследък сержантът му все повече се отчуждаваше. Въпрос на поколенческа разлика? Може би. Началническото бреме? Възможно. Като Мостовак Фидлър не беше имал никакви отговорности извън тези на редовия войник. Сапьор всъщност — а сапьорите бяха прословути със заплахата, която представляваха и за собствените си другари освен за врага. Тъй че какви ти отговорности — Мостоваците си бяха направо безотговорни. Но сега Фидлър беше сержант, а и нещо много повече. Гадател на Драконовата колода. Легендарен оцелял от Подпалвачите на мостове. Беше железният прът, забит дълбоко в земята, и колкото и свирепо да бушуваха ветровете, държеше здраво — и всички на свой ред се вкопчваха в него, цялата проклета армия като че ли. „Държим се здраво. Не за адюнктата. Не за Бързия Бен или Юмрук Кенеб. Държим се здраво за Фидлър, един проклет сержант.“

„Дъх на Гуглата. Не бива да мисля за нещата по този начин. Фид заслужава нещо по-добро. Заслужава да му се върне животът.“

„Нищо чудно, че побягна, когато тя поиска гадаенето.“

Черната вода, равнодушна към въртопа на мислите му, носеше каквото може към далечното море. Студена със спомените за сняг и лед във високите планини, забавена от наносите свлечена пръст и стрити на прах камъни. Огромни костенурки пълзяха долу из тинята. Пиещи кръв миноги — само челюсти и опашка — се хлъзгаха в теченията и търсеха меките кореми на шарани и сомове. Наноси се трупаха и обръщаха по заоблените камъни и чакълестите брегове. Заровени в тинята амфори от печена глина, парчета ръждясал метал — сечива, прибори, оръжия, огладените кости на безброй животни — коритото на тази река гъмжеше наистина, разгърнато като свитък, изписващ история надолу към морето.

Вече бе освободил ума си да блуждае, да се плъзга от искра на искра сред многобройните живи твари. Това му беше станало нещо като навик. Където и да се озовеше, пускаше филизи, които се протягаха като корени, за да разширят оплетеното кълбо от сетива. Без това се чувстваше изгубен. И все пак тази чувствителност невинаги беше дар. Колкото повече осъзнаваше необятната взаимосвързаност на нещата, толкова повече нарастваше подозрението, че всеки живот има свой собствен кръг, затворен и буквално сляп за всичко извън него. Какъвто и да беше мащабът, каквито и да бяха претенциите на нещата вътре в този кръг, каквито и да бяха убежденията им, те странстваха в своя жизнен кръг в дълбоко неведение за необятността на вселената извън тях.

С ума нещата не стояха по-добре. Умът не беше изграден за дълбочина и при всеки допир с удивителното се отплесваше, без да може да намери опора. „О, ние се справяме чудесно с треските, разлитащи се под удара на брадвата, с клиновете, които набиваме, със семената, които разпръсваме, с вкуса на бирата в устата ни, с допира на любов и страст на връхчетата на пръстите ни. Утехата не е в загадката на непознатото и непознаваемото. Тя е в дома, който обитаваме, в лицата, които разпознаваме, в миналото зад нас и в бъдещето, което искаме за себе си.“

„Всичко това е стабилното. Това е, в което се вкопчваме. Докато в същото време копнеем за другото.“

Толкова просто ли беше определението за религия? Копнеж за другото? Захранването на това желание с вяра, подражанието на страст чрез ритуали? „Че това, което желаем да го има, следователно го има. Че това, което търсим, наистина съществува. Че като вярваме, създаваме и в създаването намираме.“

„По силата на този аргумент не е ли и обратното също толкова вярно? Че това, което отхвърляме, престава да съществува. Че «истината» се поражда в това, което търсим. Че създаваме, за да вярваме. Че намираме само това, което сме създали.“

„Че чудото не съществува извън самите нас?“

„Със своята вяра ние създаваме богове. И тъй, на свой ред можем да ги унищожим. С една-единствена мисъл. Мигновен отказ, внезапно отричане.“

„Това ли е истинското лице на предстоящата война?“

Смразен от тази мисъл, Ботъл присви сетивата си, изостави безразличните искри, завихрени из речните дълбини. Трябваше му нещо… по-близко. Нещо човешко. Трябваха му плъховете.

 

 

Детсмел се покашля и пусна две монети в нощвите.

— Няма да вкараш, Троутслитър. Гледай как ще си върна четирите. — Вдигна глава и се намръщи. — Какво има? Хвърляй кокалчетата, глупако.

— Майтапиш ли се, Иброн?

— Да бе, омагьоса коритото.

Троутслитър се наведе напред.

— Проблем си създаваш, Детсмел — слушай и ти, Иброн, щото и ти си маг…

— Ей! Аз ти го казах току-що…

— И много мило от твоя страна, да. Но все едно, слушай. Детсмел, може да е безопасно да омагьосваш хвърлянията, докато играеш с тъпаци или с приятелчетата ти духове. Но виж, аз съм Троутслитър, нали? Убивам хора за препитание, по начини, които никой разумен здравомислещ войник не би могъл да си представи. Ясен ли съм тука? Вкараш ли си дарбите в тая игра, може и аз да го направя.

— Богове на бездната — изпъшка Детсмел. — Що се дразниш толкова?

— Ти измами.

— Е, и?

— С магия!

— Не ме бива толкова за другото вече. Може да съм се отчаял.

— Може? Иброн — трябва да се съгласиш с мен тука, — чистото мамене добре, очаква се. Но с магия е неприемливо. Това плаче за целувката на ножа и ако не бях толкова скапано великодушен, да не говорим, че съм достатъчно трезвен да знам, че убиването на отдельонен лечител май не е добра идея, тук по дъските вече щеше да се лее кръв.

— Прав е, Детсмел. Ей на, аз мислех да се включа в тая игра чисто като…

Детсмел го прекъсна със сумтене.

— Ти хвърли мрежа върху цялото поле още като седна, Иброн. Аз само я усуках малко.

Троутслитър зяпна, после вдигна първото лъскаво кокалче.

— Виждаш ли това, Иброн? Като обичаш толкова да омагьосваш всичко, да видим как ще го изядеш това. И следващото. Всъщност какво ще кажеш да ги изядеш всичките?

— Няма начин…

Троутслитър се хвърли през разчертаното с тебешир върху палубата поле. Иброн изпищя.

Нещата станаха гадни и плъхът на Ботъл извади късмет, че се измъкна невредим.

 

 

Скълдет седеше свит под завивките, загледан мрачно в изпадналата в несвяст Хелиан. Беше се отнесла, докато правеха любов, което вероятно не беше необичайно. Наблизо седеше друг войник и гледаше принца на Седемте града с разбиращо изражение.

Нуждата от утеха на младия мъж не беше обречена тази нощ и скоро щеше да се задоволи отново. Добре беше, че единственото нещо, от което Хелиан бе обсебена, беше ромът и разни такива. Поглеждаше в стомната в нечия чужда ръка с цялата пламенна ревност на зарязана любовница. Все едно, колкото и пияна да беше, не беше глупава, станеше ли въпрос за обърканите желания на Скълдет.

Не, истинският глупак в уравнението седеше отстрани. Сержант Ърб, чиято любов към Хелиан искреше като чистите води на извор, захранван от неизчерпаема жила в скалата на детинската му вяра. Вяра в убеждението, че един ден мислите й ще се прояснят достатъчно, за да види какво стои точно пред нея. Че изкушението на алкохола изведнъж ще й загорчи.

Ърб беше идиот. Но идиоти на света колкото щеш. Непрекъснат приток всъщност.

Когато Скълдет почна пак, Ботъл предпазливо се измъкна от ума на плъха. Гледането на такива неща — правене на любов — беше прекалено гадно. А и баба му още като малък му беше набила в главата какъв риск от пристрастяване към опасни перверзни предлагат дарбите му. Да, точно така — беше му го набила в главата.

 

 

Сканароу застана до капитан Рутан Гъд, който се бе опрял на перилото, и промърмори:

— Ама че черна вода.

— Нощ е.

— Обичаш нещата да са прости, нали?

— Защото са си прости, Сканароу. Всички усложнения, които претърпяваме, се мътят в собствените ни черепи.

— Нима? Това не ги прави по-малко реални обаче. Нали?

Той сви рамене.

— Искаш ли нещо?

— Много неща, Рутан Гъд.

Той я погледна и като че ли се изненада от това колко близко стои — висока почти колкото него, канийските й очи тъмни и лъскави, — после отново се загледа към водата.

— И какво те кара да мислиш, че мога да помогна с което и да е от тях?

Тя се усмихна и макар капитанът да не обърна внимание, усмивката беше прелестна.

— Кой те повиши? — попита го.

— Един побеснял луд.

— Къде?

Той разроши брадата си с пръсти и се намръщи.

— И какво точно цели всичко това?

— Кайндли беше прав, знаеш ли. Трябва да работим заедно. Искам да знам повече за теб, Рутан Гъд.

— Не си струва.

Тя се облегна на перилото.

— Криеш нещо, капитане. Но нищо. Бива ме в разкриването на разни неща. Беше сред първите в списъка офицери за Четиринайсета. Което значи, че си бил в град Малаз, вече повикан и очакващ назначение. Е, кои армии бяха изхвърлени на остров Малаз, твърде разбити, за да не се разформироват? Осма. Тринайсета. И двете от кампанията в Корелри. Значи, Осма пристигна почти по същото време, когато отплава Четиринайсета, но предвид мудността на военните чиновници едва ли си бил от Осма — освен това Фарадан Сорт беше, а тя не те познава. Попитах. Тъй че остава Тринайсета. Което е доста… интересно. Служил си при Греймейн…

— Объркала си всичко — прекъсна я Рутан Гъд. — Дойдох на транспортен от флотата на Нок, Сканароу. Дори не бях от морската пехота…

— На кой кораб служеше?

— „Денрабъ“…

— Който потъна край Резкия завой…

— Да…

— Преди почти осемдесет години.

Той я изгледа.

— Тези напомняния граничат с налудничавост, не мислиш ли?

— За разлика от патологичното лъжене ли, капитане?

— Ти говориш за първия „Денрабъ“. Вторият се разби в Стената при пет възела. От двеста седемдесет и двама на борда само петима бяхме измъкнати от Гвардията на бурята.

— Стоял си на Стената?

— Не, върнат бях при размяна на пленници.

— В Тринайсета?

— Обратно във флотата, Сканароу. Успяхме да пленим четири триреми на Меър, натоварени с доброволци за Стената — да, трудно е да се повярва, че някой би се писал доброволец за това. Все едно, Гвардията на бурята имаха отчаяна нужда от свежа кръв. Тъй че можеш да оставиш подозренията си настрана, капитане. Биографията ми е скучна, еднообразна и в нея няма нищо героично. Някои загадки не си заслужават да се знаят, Сканароу.

— Всичко звучи много убедително, признавам ти.

— Но?

Тя отново го дари с лъчезарна усмивка и този път той я видя.

— Все пак мисля, че си лъжец.

Той се оттласна от перилото.

— Много плъхове има на тези баржи, не мислиш ли?

— Можем да ги трепем.

Рутан Гъд помълча, разчеса брадата си и сви рамене.

— Едва ли си заслужава усилието според мен.

И си тръгна. Канийката се поколеба за миг и го последва.

 

 

— Богове на бездната — измърмори Ботъл. — Всеки си го взима тази нощ.

Усети жегване някъде дълбоко в себе си, старо и познато. Не беше от типа мъже, дето жените ги преследват. Имал беше приятели, които скачаха от едно легло в друго, и всяко от тези легла меко и топло. Той нямаше такъв късмет. Толкова по-остра бе иронията на онова, което го навестяваше в сънищата му.

Не че се беше появявала напоследък, не и от месец. Може би й бе омръзнал. Може би беше взела всичко, което й трябваше, каквото и да беше то. Но последните няколко пъти бяха плашещи с отчаянието си, със страха в нечовешките й очи. Събуждаше се със силната миризма на пожари в саваната, с лютивината на пушек в очите и грохота на бягащи стада, кънтящ в черепа му. Смазан и объркан, оставаше да лежи и да трепери под изтърканите завивки като дете в треска.

Месец на мир, но защо отсъствието й го изпълваше с копнеж?

Баржата отсреща се беше плъзнала напред, понесена от някое капризно течение, и той вече можеше да вижда източния бряг на реката. Нисък бряг с големи канари и тръстики, а зад него хълмисти равнини, огрени призрачно зелено от нефритените резки в южното небе. Тези степи трябваше да гъмжат от живот. Но бяха пусти.

Континентът изглеждаше по-стар от Кюон Тали, по-стар и от Седемте града. Беше земя, изхранвала твърде дълго.

На западния бряг земеделската земя бе на тесни ивици: единият им край стигаше до реката, а другият, на една трета левга навътре в сушата, до мрежата пътища, кръстосали района. Без тези ферми ледериите щяха да гладуват. Но Ботъл бе обезпокоен от занемареното състояние на много от къщите, на хлътналите плевници и на обраслите с бурени зърнохранилища. Една горичка не беше останала. Дори пъновете бяха изтръгнати от изсъхналата земя. Противоветрените пояси от елша и трепетлика около фермите бяха голи като скелети, може би пострадали от болест. Малко зад отводнителните канали се бяха оформили тинести островчета и правеха тази страна на реката коварна. Богата пръст се отнасяше.

По-добре да гледа източния бряг, колкото и пустинен да беше.

Някакъв войник правеше дежурната обиколка — крачеше по баржата като в клетка. Бе чул стъпките да минават зад него два пъти, откакто бе спрял при перилото. Третия път ботушите спряха, поколебаха се за миг и се приближиха.

Вляво от него се появи тъмнокожа жена и отпусна ръце на перилото.

Ботъл затърси трескаво името й в ума си, накрая се предаде и въздъхна.

— Ти си от ония, дето Бадан Грук смяташе, че са се удавили, нали?

Тя го погледна.

— Сержант Синтър.

— С красивата сестра — о, не, че ти не си…

— С красивата сестра, да. Кисуеър. А ти си Ботъл. Магът на Фидлър, за който той не иска да говори — защо така?

— Защо не иска да говори за мен ли? Откъде да знам? Все едно, сержантските ви бъзикни не са моя работа — тъй че ако си любопитна какво говори или не говори Фидлър, защо просто не го попиташ?

— Щях. Само че го няма на тази баржа, нали?

— Лош късмет.

— Лош късмет, но пък ти си тук. Когато Фидлър изрежда своите, м-м, активи, ти все едно изобщо не съществуваш. Тъй че се чудя дали е защото не ни се доверява? Или може би не вярва на теб? Две възможности, две посоки — освен ако не можеш да измислиш друга?

— Фид е бил единственият ми сержант — отвърна Ботъл. — Ако не ми вярваше, отдавна щеше да се е отървал от мен, не мислиш ли?

— Значи не вярва на нас.

— Не мисля, че има нещо общо с това, сержант.

— Скритият му коз си, нали?

— Не кой знае какъв, опасявам се. Но предполагам, че е единственото, с което разполага. В отделението си, искам да кажа.

Имаше съвсем късо подрязана коса, сигурно за да се отърве от въшките — няколко месеца в мръсна килия обикновено правеха оцелелите невротични на тема хигиена — и сега прокара пръстите и на двете си ръце по черепа си. Профилът й, забеляза с изумление Ботъл, беше ами… съвършен.

— Все едно — заговори Ботъл със стегнато гърло, — в първия миг си помислих, че си сестра ти. — И зачака.

След малко тя изсумтя.

— Доста усилие ти струваше, бас слагам. Самотен се чувстваш, а?

Ботъл се помъчи да измисли нещо, което да не прозвучи жалко. Не успя. Всичко звучеше жалко.

Синтър се облегна на перилото. Въздъхна.

— Първите групи за набези, които събирахме ние, далхонийците — много преди да ни завладеят, — бяха, как да го кажа, самоубийствени. Виждаш ли, нямаше начин жена да се откаже от шанса да се включи, тъй че групата винаги се съставяше от мъже и жени. Но пък всичките бракове и годежи започнаха да създават неприятности — съпрузи и съпруги невинаги тръгваха в едни и същи групи; понякога единият просто не тръгваше. И след седмица-две бой… ами, воюването и похотта сучат от една цица, нали? Тъй че вместо цялото село да започне да се разкъсва от вражди, изблици на ревност и прочие, се реши, че щом един воин — мъж или жена, женен или сгоден — напусне селото на набег, всички съществували дотогава връзки престават да важат.

— Аха. Изглежда разумно решение.

— Зависи. Докато се усетиш, по десет-дванайсет бойни групи тръгваха наведнъж. Селото оставаше почти празно. При избора между това да живееш по правилата — дори да са удобни — и да избягаш от тях за известно време, е, какво ще предпочетеш? И още по-лошо, щом това се разчу сред другите племена, те до едно възприеха същата практика и всички тия бойни групи почнаха да се чукат. Докарахме си първата пълномащабна война. Защо да си някакъв жалък земеделец или пастир с една жена или мъж, като може да си воин и да се чукаш с нов партньор всяка нощ? Цялата конфедерация Дал Хон за малко да се самоунищожи.

— Какво я спаси?

— Две неща. Изтощение… о, добре, три неща всъщност. Първо изтощението. Другото беше грозният факт, че дори безплатното всъщност не е безплатно. И най-после, освен неизбежния глад, всичките тия ревящи бебенца, които се появяваха след девет месеца — рязко увеличаване на населението всъщност.

Ботъл се беше намръщил.

— Синтър, можеше просто да ми кажеш „не“, знаеш ли. Не за първи път чувам тази дума.

— Отказах се от далхонийския живот, Ботъл, когато се включих в малазанската морска пехота.

— Нарочно ли се опитваш да ме смутиш?

— Не. Просто казвам, че съм разпъната на две — вече си имам един мъж, който ме преследва, но е лош плувец и кой знае в коя баржа е в момента. А не мисля, че съм давала някакви специални обещания. Но пък отзад при кърмата — и това е най-забавното — е онзи войник, от тежките, дето прилича на мраморна статуя — знаеш, от онези, дето се показват при отлив край канийския бряг. Като бог, но без всичките там водорасли…

— Добре, сержант, разбирам накъде вървиш, или накъде се връщаш, искам да кажа. Не съм подходящ за това, а щом той предлага…

— Предлага, но пък чукането с него би могло да усложни нещата. В смисъл, може много да започна да държа на него.

— Но с мен — едва ли.

— Точно това си мислех.

Ботъл се загледа в тъмните води, които се отнасяха назад, зачуден колко ли бързо ще потъне и изобщо колко време му трябва на човек да се удави, ако не се бори.

— О — въздъхна тя, — не беше много окуражаваща покана, нали?

— Добре казано, сержант.

— Обаче има и още.

— Още какво? — Винаги можеше да си среже вените, преди да се гмурне. Срязани в паниката и прочие.

— Имам усет за някои неща, и за някои хора също. Чувства. Любопитство. И съм се научила, че си заслужава да се тръгне по тая следа. Тоест, мисля си, че си струва да те опозная по-добре. Защото си нещо повече от това, което изглеждаш на пръв поглед, и точно затова Фид си мълчи.

— Много щедро, сержант. Знаеш ли, какво ще кажеш да хапнем заедно един-два пъти през следващите няколко дни и да оставим нещата дотам. Поне засега.

— Оплесках всичко, нали? Добре, имаме много време. До скоро, Ботъл.

Отрова от паралт, цяла стъкленица — най-добре, после ножът в сърцето, след прерязаните вени, разбира се, и скачането през борда накрая. Удавяне — друг път. Вслуша се в заглъхващия тропот на ботушите й, зачуден дали в един момент ще спре да изтрие каквото бе останало от него на подметките й.

Някои жени просто бяха недостижими. Факт. Имаше такива, до които можеш да се добереш, и такива, които можеш само да гледаш отстрани. А те на свой ред можеха да си направят сметките за едно мигване на окото — да се доближат, да заобиколят или да избягат.

Маймуните правеха същото проклето нещо. Маймуните и папагалите, и змиите. Светът беше само това, съвпадения и несъвпадения, стойки и пози, непрекъснатото преценяване на годност. „Цяло чудо е, че безполезните между нас изобщо се размножаваме.“

 

 

Покрит с платнище участък осигуряваше подслон за адюнктата и едноличния й персонал Лостара Юил, както и за съмнителния й гост, бившия жрец Банашар. Заслонено с платнени стени против насекомите, прохладно в горещия ден и топло нощем, когато се вдигаха речните мъгли. Едно помещение служеше за подвижен щаб, въпреки че нямаше голяма нужда от администриране, докато армията пътуваше по реката. Върху единствената маса лежаха разгънати карти — бегло нахвърляни — на Пустинните земи и няколко скици, очертаващи разпръснатите райони на Коланси. Последните представляваха най-вече описания на крайбрежните линии, начални проучвания, направени за целите на търговията. Голямата празнота в знанията обхващаше територията между Пустинните земи и тези далечни брегове.

Банашар проучваше картите. Беше сам. Не държеше на компания. Всъщност разговорите го уморяваха, а и убиваха духа му. Виждаше нарастващото нетърпение у адюнктата, мъждукащия пламък в очите й, който вероятно издаваше отчаяние. Тя бързаше и Банашар смяташе, че знае защо, но съчувствието бе твърде скъпо чувство, за да си го позволи, дори към нея и Ловците на кости, които я следваха сляпо. Лостара Юил беше може би по-интересна. Физически — със сигурност, не че той имаше някакъв шанс. Но го привличаше онази измъчена сянка на лицето й, петната на стара вина, горчивият вкус на съжаление и скръбна загуба. Подобни страсти, разбира се, го изправяха лице в лице срещу собствената му извратеност, увлечението му към разпада, съблазънта на падналите. После обикновено си казваше, че има нещо ценно в себепознанието. Предизвикателството следователно бе в това да измериш стойността му. Купчина златни монети? Три купчини? Шепа скъпоценни камъни? Прашен чувал, пълен с тор? Стойност, и то каква, имаше в тези немигащи очи и в този не особено съсредоточен поглед.

За щастие Лостара не проявяваше особен интерес към него и скритите му апетити отлитаха към безопасното въображение, където илюзиите придаваха блясък на жалките реалности. Разпадът замъгляваше подробностите, докато пламенното здраве и жизненост можеха само да накарат реалист като него да се задави от ирония. Смъртта в края на краищата играеше против шансовете с измамна ръка. Сериозно усилие струваше да намери човек справедливост и моралност в това кой живее и кой умира. Той често си мислеше за бутилката, към която посягаше, и си казваше: „Добре, аз поне знам какво ще ме убие. Какво да кажем за образеца на съвършен живот, покосен от бенка на гърба му, която дори не може да види? Какво да кажем за бляскавия млад великан, който се спъва в собствения си меч още в първата си битка и кръвта му изтича от срязана артерия още на трийсет крачки от врага? За идиота, който пада от стълбите? Шансове, не ми говорете за шансове — погледнете Данта на Хрътките, ако не ми вярвате.“

Все пак не жадуваше за компания, тъй че този разговор трябваше да почака. Омерзението му беше разочароващо и донякъде озадачаващо. Беше образован, нали? Ерудит, когато бе трезвен, а понякога и когато не беше трезвен. Способен да се смее весело като всеки низвергнат жрец без бъдеще. А колкото до собственото му саморазрушение, е, не беше стигнал чак толкова далеч, че да не си дава сметка за пакостите, които го придружаваха, нали?

Сигурно можеше да обикаля по палубите, но тогава нямаше да има друг избор, освен да позволи покварата на живото да го обгърне с цялата вмирисана настойчивост на толкова многото потни немити тела. Да не говорим за доловените откъслеци от жалки разговори, които го измъчваха, докато се провираше между проснатите по палубата хора — нищо не беше по-гадно всъщност от отдъхващи войници. Нищо не беше по-блудкаво, по-упадъчно — и по-искрено. На кого му трябва да му се напомня, че повечето хора са глупави, мързеливи или и двете едновременно?

Не, още след внезапното изчезване на Телораст и Кърдъл — почти преди месец вече — се чувстваше много по-добре с тези карти, особено с белите петна по тях, които толкова го привличаха. Трябваше да подхранват въображението му, дори усещането му за чудо, но не го обсебваха с това. Празните петна по пергамент и кожа бяха като празни обещания. Край на въпросите, провал в търсенето на познание. Бяха като забравени сънища, амбиции, изгорели на кладите толкова отдавна, че и една прашинка от пепелта не беше останала.

Толкова копнееше за такива бели петна, разпръснати по картите на собствената му история, карти, приковани по накъдрената кост, която бе вътрешността на черепа му, пещерните стени на душата му. „Ето ги твоите провали. Пещера от екот, загадка и истина. Ето ги планините, чезнещи в мъгли, за да не се появят никога. Ето ги реките, потъващи в пясъците, вечно подвижните пясъци. И небето, което гледа отгоре и нищо не вижда. Ето го, да, света зад мен, защото така и не бях кой знае какъв картограф, кой знае какъв проучвател на дела.“

„Избели лицата, заличи съдбите, остържи предателствата. Накисни тези карти, докато всички мастила се размътят, потекат и се отмият.“

„В края на краищата задачата на жреците е да предложат освобождение. И аз ще започна, като освободя себе си.“

„Това, виждате ли, е съблазънта на саморазрушението.“

И той гледаше замислено картите, всичките тези празни петна.

 

 

Реката бе обещание. Че би могла да измъкне ножа от ръката на Лостара. Мигновен блясък и го няма, завинаги. Наносите пък щяха да погълнат всичко, да превърнат съхранението и разпадането в едно и също. Тежестта на оръжието можеше да се опълчи на течението — това беше важно, начинът, по който ножът щеше да откаже да бъде отнесен. Някои неща можеха да направят това. Някои неща имаха нужната тежест, за да придобият своя собствена воля.

Можеше да последва ножа, но знаеше, че течението ще я дърпа и тегли, ще я върти и търкаля все напред, защото никой не е нож, никой не може да остане на едно място, колкото и упорито да се опитва.

Нож в ръката следователно беше стабилно и разумно решение. По-добре да не го дава на тези неспокойни води.

Червените мечове. Чудеше се дали онзи елитен отряд от фанатици все още служи на императрицата и кой ли е поел командването? Е, имаше много, достатъчно, та издигането да се окаже кърваво. Ако беше там, с тях, тя също щеше да се опита. Един нож в ръката следователно бе отговор на много неща. Раздразнението на адюнктата заради него граничеше с маниакалност, но тя не разбираше. В края на краищата едно оръжие трябва да се поддържа. Да е наточено, смазано, да се хлъзга бързо от канията. С този нож Лостара можеше да среже въжето си и да се освободи, когато поиска.

Малко преди това беше седяла на вечеря с Тавори, техен ритуал, откакто бяха напуснали Ледерас. Всички усилия на Лостара да предразположи адюнктата към разговор, да я опознае по-добре — на по-лично ниво — се бяха провалили. От много време Лостара бе стигнала до извода, че жената, която командваше Ловците на кости, просто е неспособна да разкрие уязвимата си страна. Слабост в характера, толкова невъзможно да се отхвърли или промени, колкото цвета на очите. Но Лостара бе започнала да вярва, че Тавори страда и от още нещо. Държеше се като вдовица, от онези, които превръщат траура в начин на живот, в ритуализирана система от навици. Светлината на деня се бе превърнала в нещо, което трябва да се отбягва. На предразполагащия жест се отвръщаше с измърморено съжаление. И маската на скръб така и не напускаше лицето й.

Една вдовица не биваше да командва армия и мисълта, че адюнкта Тавори води тази армия към война, едновременно безпокоеше и плашеше Лостара. Да носиш вдовишката маска означаваше да отхвърляш самия живот, да разпръсваш пепел пред собствената си пътека, да правиш бъдещето сиво като миналото. Все едно, че всички ги очакваше клада и в мига на заставането на прага на онези убийствени пламъци тя виждаше как Тавори Паран тръгва напред, дръзка и изпълнена с решимост. А армията зад нея щеше просто да я последва.

Двете, седнали една срещу друга, смълчани и затворени в света на своите неизречени, лични мисли. Водите така и не се сливаха, а теченията на другата бяха все така чужди и отблъскващи. Никаква утеха нямаше в тези вечери. Бяха мъчителни всъщност.

Измъкваше се бързо в отделената си с коприни спалня. Където наточваше и смазваше ножа, за да махне червените петна. Самотата може да е нежелано място, но дори нежеланото може да се превърне в навик.

Бе чула стъпките на Банашар, когато се запъти към своя храм от карти. Стабилни бяха стъпките му тази нощ, което означаваше, че е трезвен, повече или по-малко. Рядкост, уви, което беше твърде лошо — или може би не. Понякога — в ясните му, трезви моменти — унилият ужас в очите му можеше да смаже човек. Какво ли трябваше да е да упражняваш култа към Червея на есента, онази бледа кучка на развалата? Сигурно трябваше да си особен човек, за да те привлече такова нещо. Човек, за когото жалкият ужас означава да се опълчи на кошмара. Или обратно, човек, който жадува за неизбежното, прекършването на плът и мечти, знанието за многобройните хранещи се с мърша, които го чакат в края на живота.

Но Червея го беше низвергнала. Прегърнала беше всичките си други любовници, но не и Банашар. Какво означаваше това за него? Хранещите се с мърша трябваше да почакат. Кошмарът все още не бе готов да срещне погледа му. Преклонението пред неизбежното бе отказано. Махай се.

Тъй че той бе започнал гниенето отвътре навън. С възлияния, които да удавят олтара на собствената му душа. Не беше оскверняване, беше обожаване.

Ножът каза шшък по бруса, стабилно като удар на сърце, всяка страна в контраудар, докато обръщаше оръжието в съвършен ритъм. Шшък, шшък, шшък…

Тук, в тази къща от плат, другите имаха своите ритуали. Докато тя… тя си имаше своите задачи с поддържане и готовност. Както подобава на войник.

 

 

Сторми седеше с гръб към перилото. Нефритените резки грееха в южното небе свирепо и злокобно и му се струваше, че небесата идат за него, лична и съвсем интимна мъст. Мъчеше се да измисли някаква своя вина, достойна за такъв мащаб. Кесията, която беше свил от оня пиян благородник във Фалар? Беше си купил приличен нож с парите. На колко бе тогава? Десет? Дванайсет?

Или онази пияната, припадналата, която бе опипал? Онази, приятелката на леля му, сигурно два пъти на годините му — гърдите й бяха огромни в шепите му, тежки и непокорни, и тя беше простенала, когато ощипа циците й, краката й се раздвижиха и разтвориха — а какво да направи едно петнайсетгодишно момче при това положение? Ами, очевидното, нали. Муш пръста вътре, после още няколко след него.

В един момент тя отвори очи и го изгледа намръщено, сякаш се чудеше кой ли пък е този. После въздъхна, както въздъхва майка, когато ококореният й син я притисне с неудобни въпроси. И му хвана ръката с все опипващите пръсти — той очакваше, че ще я измъкне. Вместо това тя я натика вътре, цялата. Дори не беше си помислял, че е възможно.

Пияните жени все още имаха известно обаяние за Сторми, но той никога не се занимаваше с тях, за да не би да чуе отново онази въздишка, която щеше да го превърне отново в плахо, облизващо устните си петнайсетгодишно хлапе. Чувството за вина е ужасно нещо, да. Светът се накланя, връща се, идва, готов да те премаже. Защото правенето на нещо грешно го избутва настрани, нали така? Буташ го, докато не изгубиш опора под краката си, и после чакаш внезапната сянка, онова огромното, затулилото небето. Бух беше другата дума за справедливост, ако питаха него. Когато всичко се върне и се стовари отгоре ти, да.

А как хвърли сестра си в онова езерце… Но пък тя го беше правила с него години наред до деня, в който бе осъзнал, че е по-голям и по-силен от нея. И тя излезе от водата, съскаше и плюеше, възмущаваше се, моля ви се. Сторми се усмихна, като си го спомни. Справедливост от собствената му ръка — нямаше причина да се чувства виновен за това.

Беше убил много хора, разбира се, но само защото те се бяха опитвали да го убият и щяха да го направят, ако им беше позволил. Тъй че това не се броеше. То си беше част от войнишкия занаят в края на краищата, понеже срещу всички правилни решения, които те опазват жив, има хиляди неща, срещу които не можеш да направиш нищо. Врагът не е просто този срещу теб — врагът е несигурният терен под краката ти, случайната стрела, заслепяващият лъч слънчева светлина, внезапното схващане на мускул или счупеният меч. Един войник винаги и непрекъснато се бори срещу свят от врагове и да оцелее в този свят е слава, на която боговете завиждат. Чувството за вина може би наистина идва, но това е много по-късно, като останал на езика спомен за вкус, когато самият вкус вече е забравен. И този спомен не е съвсем реален и да го дъвчеш прекалено дълго си е просто самоугаждане, лошо като да опипваш с език някой разклатен зъб.

Загледа се намръщено на юг. Този небесен съдник беше безразличен към всичко освен към наказанието, което щеше да нанесе. Пет нефритени меча в небето.

Разбира се, не всички бяха насочени към него. Просто усещането бе такова в тази нощ и по тази река, пълна с лъскавите очи на проклетите крокодили — а те също го искаха. Чувал беше от екипажа на баржата как обръщали лодка, когато могат, а след това налитали върху нещастните жертви и ги разкъсвали на парчета. Потръпна.

— Има сияние около теб, адютант.

Сторми вдигна очи.

— Ефрейтор съм, Висш маг.

— А пък аз съм отдельонен маг, да.

— Беше отдельонен маг, също както аз може да съм бил адютант някога, но сега си Висш маг, а аз съм ефрейтор.

Бързия Бен сви рамене под промазаната пелерина, с която се беше загърнал.

— Отначало си помислих, че са просто Резките, че те ти придават това сияние. Но после видях как мъждука — като пламъци под кожата ти, Сторми.

— Привижда ти се. Върви да плашиш някой друг.

— Къде е Геслер?

— Откъде да знам? На някоя друга баржа.

— Огньове горят по Пустинните земи.

Сторми се сепна. Погледна намръщено Бързия Бен.

— Какво?

— Моля?

— Какво каза? За огньове?

— Под кожата ти?

— Не, в Пустинните земи.

— Представа нямам, адютант.

Бързия Бен се обърна, странно призрачен, и се отдалечи.

Сторми се загледа след него, захапал долната си устна. Усети по космите под нея вкуса на яхния. Стомахът му изкъркори.

 

 

Нямаше ги в никакъв официален списък, което означаваше, че никой оцапан с мастило чиновник нямаше шанс да ги раздели за това пътуване. Сержант Сънрайз трижди благославяше Блудния за това. Беше се излегнал върху купчина резервни походни одеяла и се чувстваше полупиян от цялата тази свобода. И от приятелството. Вече обичаше всички войници в тази рота и мисълта, че е продължение на прочута малазанска рота, го караше да се чувства горд и жаден да се докаже, а знаеше, че не е единственият в това.

Мъртвия Хедж беше съвършеният командир, ако питаха него. Мъж, пращящ от ентусиазъм и безгранична енергия. Щастлив, че се е върнал, допускаше Сънрайз. От онова мъртво място, където отиват мъртвите, след като станат мъртви. Дълъг път трябваше да е било, поне така твърдеше Хедж, докато ги залъгваше по дългия път до реката.

— Мислите си, че това е лошо? Опитай се да вървиш по равнина от кости, която се простира до проклетия хоризонт! Опитай се да си представиш, че те гонят дераготи… — каквото и да бяха тези дераготи, звучеше лошо — и че те дебнат зли Т’лан Имасс!

Сънрайз нямаше представа и какво са Т’лан Имасс, но Хедж беше казал, че са зли, тъй че се радваше, че не ги е срещал.

— Смъртта, скъпи войници, е просто поредният лабиринт. Знае ли някой от вас какво е лабиринт?… Богове, все едно живеете в пръстени колиби! Един лабиринт, приятели, е като ред стомни на рафт зад тезгяха. Вземеш една, дръпнеш запушалката и пиеш. Точно това правят маговете. Пиеш ли твърде много, ще те убие. Но ако пиеш само колкото трябва, можеш да го използваш, за да си правиш магията. Гориво е, но всяка стомна е различна — вкусът е различен, различна магия прави. Е, има неколцина тука, като нашия Висш маг, дето могат да изпият всичкото, но той е побъркан.

Сънрайз се чудеше къде ли е този тезгях, защото му се искаше да опита някоя от ония стомни. Но го беше страх да попита. Сигурно трябваше специално разрешение, за да влезеш в тая кръчма. От друга страна, пиенето винаги му създаваше неприятности, тъй че може би беше по-добре, че Кръчмата на лабиринтите се намираше в някой град в далечен Малаз. А пък и там щеше да гъмжи от магове, а маговете го изнервяха. Особено Висшият маг Бързия Бен, който май беше бесен на Мъртвия Хедж по някаква причина. Бесен ли? Ядосан по-скоро. Но Мъртвия Хедж просто го беше подминал със смях, защото нищо не можеше да развали настроението му задълго.

Ефрейтор Ръмджъгс изникна пред очите му, поклащаше ханш. Въздъхна тежко и намести телесата си върху една бала.

— Каква тренировка! Човек да си помисли, че тия войници никога досега не са държали прилична жена в ръцете си.

— Добра нощ значи? — подхвърли Сънрайз.

— Кесията ми се изду, Съни, и тека отвсякъде.

Беше поизгубила тегло, също като приятелката си, Суитлард. Този поход почти ги беше изцедил двете. Но все още бяха големи, големи така, че да глътнат един мъж, и явно имаше много мъже, на които това просто им харесваше. Колкото до него, предпочиташе да може да напипа малко повече истинско тяло под цялата тази тлъстина. Още няколко месеца марш и щяха да са идеални.

— Ще почна да взимам пари и на тия, дето обичат да гледат. Защо трябва да е безплатно?

— Права си, Ръмджъгс. Нищо не бива да е безплатно. Но точно това ни различава нас ледериите от малазанците. Виждаме истината и това не ни е проблем. Малазанците само негодуват.

— Най-лошото са всичките тия предложения за женитба, които получавам. Не искат да спра работата си, разбираш ли, искат само да са женени за мен. Отворени са, признавам го. С малазанците май върви почти всичко. Нищо чудно, че са завладели половината свят.

Суитлард се присъедини към тях от другата страна на палубата.

— Кълна се в спаружената пишка на Блудния, едва вървя!

— Отпусни мръвките, мила — предложи й Ръмджъгс и й махна към една бала до фенера.

— Къде е Ноуз Стрийм? — попита Суитлард. — Чух, че щял да говори с Шефа. Да пробваме от тия, новите миции…

— Муниции — поправи я Ръмджъгс.

— Добре де, муниции. В смисъл, тоя меч, дето ми го дадоха, какво трябва да правя с него? Като малка ме бяха прибрали и ме накараха да очистя един обрасъл парцел, обаче само като ги видях ония мачете, повърнах и олях цялата Старшата на каторгата. Тръпки ме побиват, като видя ножове и разни остри неща — имам твърде много, което просто плаче за отрязване, ако ме разбирате.

— Нищо не можем да правим с тия, дето ги измисли Бейвдикт — каза Сънрайз. — Не и преди да слезем от тия баржи. А и тогава ще трябва да работим тайно. Шефа не иска някой да чуе за тях, нали разбирате?

— Но защо? — попита Суитлард.

— Щото, скъпа — провлече Ръмджъгс, — има други сапьори, нали? При Ловците на кости. Видят ли какво е измислил Бейвдикт, всички ще ги искат и докато се усетиш, всички прахове и смески са свършили и за нас нищо.

— Алчни копелета, ей!

— Тъй че внимавай да не казваш нищо, ясно? Дори когато работиш, искам да кажа.

— Разбрах те, Ръми. Нямай грижа за това — бездруго не мога една дума да кажа при всичките тия предложения за брак.

— И ти ли? Защо са толкова настойчиви тия, а?

— Деца — каза Сънрайз. — Искат деца, и то бързо.

— Че защо ще искат деца? — попита Суитлард.

Единственият отговор, който хрумна на Сънрайз, беше кофти и той се поколеба.

Ръмджъгс обаче се сети и въздъхна.

— Защото всички са сигурни, че ще умрат.

— Лошо. — Суитлард извади навито листо и го поднесе към фенера, полюшващ се до лявото й рамо. Щом краят задимя, го разпали и се отпусна. — Духове на бездната, почвам да се ядосвам.

— Кога за последен път си пила? — попита Ръмджъгс.

— От седмици вече не съм. Защо?

— И аз. Странно, как започват да се проясняват нещата.

— Странно, м-да.

Сънрайз се усмихна на себе си, като чу как Суитлард се опитва да говори в малазанския стил. „“М-да". Хубава дума. По-скоро цяло отношение, отколкото дума всъщност. С много значения при това. Малко като „да“ и малко „е, майната му“, и може би малко „всички сме заедно в тая гадост“. Дума, която резюмира малазанците." Отпусна глава и въздъхна:

— М-да…

А двете кимнаха. Знаеше го и без да ги поглежда. „Стягаме се. Точно както Мъртвия Хедж каза, че ще стане. Точно така, м-да.“

 

 

— Ще се скапеш от мързел, войник. Хващай оня сандък там и ме последвай.

— Имам идея к-какво можеш да хванеш, старши сержант, и н-няма да ти трябва помощта ми при това.

Поурс се обърна рязко.

— Какво беше това? Безочливост? Неподчинение? Бунт?

— К-карай в-все така, старши, м-може и до к-кралеубийство да с-стигнем.

— Виж ти — измърмори Поурс, закрачи и застана пред едрия навъсен кучи син. — Не знаех, че си от устатите, ефрейтор. Кое отделение и кой ти е сержантът?

Дясната буза на войника се беше издула от нещо гадно — малазанците прихващаха отвратителни местни навици — и той се затрудни за миг, преди да каже:

— Осми легион, девета р-р-рота, четвърто о-о-отделение. Сержант Ф-Ф-Ф-Фидлър. Ефрейтор Тар, н-н-н-не на вашите услуги, старши сержант.

— Мислиш си, че имаш гръб ли, ефрейтор?

— Гръб? Аз съм едно ш-ш-ш-шибано дърво, а те са еднакви отвсякъде, пък и вие не сте в-в-ятърът, който ще ме и-и-и-здуха. Начи, както в-в-в-виждате, опитвам се тука да се събудя, щото ми идва с-с-с-смяната. Ако искате някой глупак да ви м-м-мъкне зле спечелената плячка, н-н-намерете си някой друг.

— Какво е това в устата ти?

— Рилиг м-м-му казват. Д’рас. Взимаш го, за да се събудиш б-б-б-ързо.

Поурс се вгледа в лъсналите очи на мъжа, отбеляза и внезапните резки тикове по лицето му.

— Сигурен ли си, че трябва да дъвчеш цялото парче, ефрейтор?

— Може и д-д-да сте п-п-п-рав тука.

— И-и-и-зплюй го, ефрейтор, преди да ти се е пръснала главата.

— Н-н-не м-м-мога, с-с-старши ш-ш-ш-ибаняк, с-с-с-къпо е.

Идиотът беше готов да се разпука като зърно върху нажежен камък. Поурс го стисна за врата и го натисна над перилото.

— Изплюй го бързо, глупак!

Чу храчене, последвано от раздрана кашлица. Коленете на ефрейтора поддадоха и Поурс задърпа силно, за да го задържи прав. Вгледа се продължително в очите му.

— Следващия път, ефрейтор, се постарай да слушаш, когато местните ти казват как да го използваш, ясно?

— Д-д-дъх на Г-г-гуглата!

Поурс го пусна и Тар се олюля.

— Хайде, върви и си направи двайсетте обиколки за всеки две, които прави партньорът ти. Но преди това — добави Поурс, — защо не ми помогнеш с онзи сандък?

— М-да. Леко, сър, леко. Момент. Глей сега.

Глупаците, които сами си правеха главите на каша, бяха най-лесната плячка, помисли си Поурс. Може би си струваше да вложи малко в този рилиг.

 

 

Двамата полукръвни д’рас се изтягаха при кърмата.

— Цялото? — попита единият и се ококори невярващо.

— Цялото — потвърди другият. — Просто го лапна и си тръгна.

— И къде е сега?

— Сигурно изгребва баржата с тенекиено канче. Течовете не се и надяват да го изпреварят.

Двамата се разсмяха.

Още се смееха, когато ефрейтор Тар ги намери. Влезе им отзад. По една ръка на колана на всеки. Ревнаха, когато ги дръпна нагоре, и изреваха още веднъж, когато изхвърчаха през кърмовото перило. Два шумни плясъка, последвани от писъци.

Съвсем ясно за неестествено изостреното зрение на Тар десетина крокодила бързо се събраха около тях. Беше забравил за тези гадини. Щеше да помисли за това по-късно.

Тревожният зов на месинговите камбани покънтя известно време и се утаи в нещо, което напомняше по-скоро траурен плач, преди да заглъхне.

Животът по реката беше гадна работа, гадна колкото може да е гадно гадното, но просто си беше така. Гигантските влечуги бяха достатъчно ужасни със зъбатите си челюсти, обаче местните моряци разправяха и за речните крави надолу по течението, не че речни крави звучеше особено плашещо, ако питаха Тар, дори да бяха с огромни рога и свински очи. Чул беше десетки объркващи описания при обиколките си, но само откъслечно, и бързо подминаваше, за да закачи от поредния чудат и несвързан разговор, задъхан и забързан като тропота на ботушите си по палубата. Бдителен патрул, м-да, никакво време за мотаене, никакво време за всички тия маловажни глупости. Крачиш покрай перилото и покрай перилото, обикаляш и обикаляш, и си беше съвсем добро упражнение, но трябваше да си облече ризницата и да си вземе и походната торба, и сгъваемия шанц може би, и да удвои скоростта май трябваше, просто за да опознае всички тия лица, дето изведнъж изскачаха пред него, да ги опознае отвътре и отвън, и имената им да научи, и дали обичат пушена риба и студена бира или топъл като пикня ейл и колко много боси крака, и ами ако някой вземе да го нападне точно тук и сега? На всичките щеше да им набие пирони в подбитите пети и щеше да си е съвсем сам и да води атаката, но това щеше да е съвсем добре, след като точно сега можеше да убие всичко, даже прилепите, щото те не бяха достатъчно бързи, нали така, поне не толкова бързи като тия малки парещи искри, дето гъмжаха навсякъде из мозъка му и влизаха и излизаха през ушите му и гледай сега! Марширува на колене, глей ти, то било лесно! А сега пък палубата се надигаше да го фрасне в носа, понеже няма и капка ум в главата, а само прилепи, само прилепи…

 

 

— Ще живее ли? — попита Бадан Грук.

— Е? Хът го г’едам май да, кухия фин.

— Добре. Дръж го под тия одеяла — не бях виждал човек да се поти толкова, все едно изцеждаш парцал. Давай му вода. Много, ама по малко.

— Н’дей ми снява хо да п’ая, жант! Н’го ли внам вехе, е?

— Добре, просто гледай да го изцериш. Сержант Фидлър няма да е доволен, ако чуе, че ефрейторът му е умрял под твоите грижи.

— Фибла а ходи на майната фи! Немош ма упуаши!

— Сериозно? Значи си идиот, Неп.

Бадан Грук огледа намръщено Тар. Някаква нова треска ли ги беше подгонила? Дано да не беше. Изглеждаше адски гадно и му напомняше за спазматичната треска, само че още по-лошо. Тук имаше почти толкова гадни болести и паразити, колкото в джунглите на Дал Хон.

Изсумтя и остави Тар на грижите на Неп Фъроу. Щеше да е по-щастлив, ако беше на една баржа със Синтър, дори с Кисуеър. Ефрейтор Ръфъл му беше подръка, но тя пък бе почнала игра на кокалчета и нощви с няколко тежки пехотинци и се беше запътила или към рязко повишаване на доходите си, или към сериозен бой. Тъй или иначе, щеше да си спечели врагове. Ръфъл си беше такава.

Все още не знаеше какво да мисли за тази армия, за тези Ловци на кости. Не можеше да намери нищо — нито един детайл, който да ги опише какво точно са. „Какво сме. Вече съм един от тях.“ Нищо особено славно нямаше в историята на тези легиони — беше се озовал в разгара на завоюването на Ледер и се беше оказало жалка работа. Когато зъбът е изгнил чак до корена, не е кой знае какъв подвиг да го извадиш. Може би беше справедлива война. Може би не. Имаше ли някакво значение? Един войник получава заповеди и се бие. Врагът носи хиляда маски, но всички те се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти. Това уж трябваше да е достатъчно. Беше ли? Не знаеше.

Да е сред чужденци, приятели или не, оказваше някакъв натиск върху всеки малазанец тук. Предполагаше се, че тази армия трябва да има някаква форма, но все пак нещо се съпротивляваше на това, нещо у самите Ловци на кости, сякаш някакви скрити сили упорстваха срещу този натиск. „Ние сме и не сме, ще бъдем и няма да бъдем. Нима просто сме кухи в сърцевината си? Нима всичко започва и свършва с адюнктата?“ Е, не, едва ли. Просто хората бяха неспокойни, притеснени от цялото това незнание.

Кой беше врагът, който ги очакваше? Що за маска щяха да видят този път?

Бадан Грук не можеше да си спомни да е познавал някога човек, който съзнателно избира погрешното, злото — без съмнение такива хора съществуваха, онези, на които просто им беше все едно, и онези, които, доколкото знаеше, обичаха да носят тъмните одежди на злобата. Армиите обаче просто служеха и понякога служеха на тирани — кръвожадни кучи синове — и воюваха срещу свестни, честни хора поради страх или от интерес да се самосъхранят, както и поради алчност, ако щеш. Виждаха ли себе си като зли? А как не? „Но пък в колко кампании би могъл да се бие човек, ако е в такава армия? Колко, преди да започне да му се гади? В червата. В главата. Когато инерцията на всички тези завоевания започне да забавя, тогава какво?“

„Или когато твоята тиранична императрица те предаде?“

Никой не говореше за това и все пак Бадан Грук подозираше, че тъкмо то е парчето нащърбено желязо, заседнало в сърцето на Ловците на кости, а кървенето така и не спираше. „Направихме всичко, което поиска от нас. Адюнктата следваше заповедите й и ги изпълняваше. Съкрушихме въстанието, избихме водачите му и отново поставихме Седемте града под имперската пета. В името на реда и закона — и доволно усмихващите се търговци. Но всичко това беше без значение. Императрицата махна с пръст и коловете за главите ни бяха приготвени.“

Гневът горя само толкова. Колкото да всече кървава диря през империята на Ледер. И после угасна. Това „после“ беше сега. Какво имаха, с което да заменят този гняв? „Ние ще бъдем Незасвидетелстваните, каза тя. Трябва да се бием един за друг и за самите себе си, и за никой друг. Трябва да се бием за оцеляване, но това не може да ни сплоти — също толкова възможно е да ни разкъса.“

Адюнктата се придържаше към една ирационална вяра — в своите войници, в тяхната решимост. „Ние сме крехка армия и има достатъчно причини да е така. Онова парче желязо трябва да се извади, раната трябва да се зашие.“

„Далече сме от Малазанската империя, но носим името й с нас. Дори се наричаме така. Малазанци. Богове на бездната, няма измъкване от това, нали?“

Извърна очи от мастиленотъмната вода, която ги носеше, и огледа спящите си другари. Налягали по цялата палуба, неподвижни като трупове.

Бадан Грук надви трепета и се обърна отново към реката, където нищо не можеше да устои на течението задълго.

 

 

Беше стара история, толкова стара, че почти я беше забравил. Дядо му го заведе на кейовете на Малаз да ловят риба. „Гледай стръвта да е малка, момче. Има един демон на дъното на този залив. Понякога огладнява или може би просто се ядосва. Чувал съм за рибари, грабнати точно от този кей, тъй че слагай малка стръв и дръж водата под око.“ Старците живееха заради такива истории. Да плашат ококорените хлапета, докато малките им крачета се полюшват от ръба на кея, да се подсмиват на всички детски и детински надежди, а не е ли ловенето на риба тъкмо надежда?

Фидлър не си спомняше дали хванаха риба в онзи ден. Но пък надеждите потъват бързо, щом човек излезе от детството. Както и да е, за да избяга от пъстрата войнишка тълпа, беше намерил отнякъде корда и кука от гръбнак на морска котка. Сложи късче осолен бедерин за стръв и огъната пробита монета за примамка и пусна кордата зад баржата. Винаги съществуваше вероятността да закачи нещо гадно, някой от ония крокодили например, но не вярваше. Все пак се въздържа да провеси крака през борда. Не бяха най-добрата стръв.

След малко Балм дойде и седна до него.

— Закачи ли нещо?

— Едно-две предположения и ще улучиш.

— Странно, Фид, видях доста да подскачат преди малко.

— Понеже тъкмо се стъмваше. Утре по залез ще пусна нещо, което да прилича на муха. Намери ли някой от отделението си?

— Никой. Все едно някой ми е отрязал пръстите. Вече с нетърпение чакам да слезем на сушата.

— Винаги си бил калпав морски, Балм.

Далхониецът кимна.

— И още по-лош войник.

— Е, не казах това…

— Но съм си такъв. Притеснявам се. Обърквам се.

— Трябва ти само да ти посочат правилната посока и се справяш чудесно. Зъл и много опасен всъщност.

— М-да, докато се измъкна с бой от цялата каша. Ти си друг, Фид. Има го онова хладно желязо у теб, което прави мисълта ти бърза и ясна. Аз не съм нито горещ, нито хладен, виждаш ли. По-скоро съм като олово или нещо такова.

— Никой от отделението ти не се е оплаквал, Балм.

— Е, аз си ги харесвам и така нататък, обаче не мога да кажа, че са най-умните на света.

— Троутслитър и Детсмел като че ли имат достатъчно мозък.

— За имане — имат. Но не са умни. Помня като бях малък. В селото ни имаше едно момче, някъде на моите години. Винаги се усмихваше, дори когато нямаше за какво да се усмихва. И винаги си навличаше неприятности — вреше си носа навсякъде. Някое от по-големите момчета ще го спипа — веднъж видях как го удариха в лицето с юмрук, а той стои и му тече кръв и пак с оная проклета усмивка на лицето. Както и да е, един ден си напъха носа където не трябва — никой изобщо не приказваше какво е било, но го намерихме мъртъв зад една колиба. Всичките му кости бяха натрошени. А на лицето му, цялото в кръв, беше оная усмивка.

— Виждал ли си някога маймуни в клетка, Балм? Не може да не си виждал. Онази усмивка, която си виждал непрекъснато, е било страх.

— Знам го вече, Фид, няма нужда да ми го казваш. Работата е, че Троутслитър и Детсмел ме подсещат за онова момче, както винаги се забъркват в неща, в които не бива. Имат достатъчно мозък, за да са любопитни, но не са достатъчно умни, за да са предпазливи.

— Опитвам се да се сетя за някой войник в моето отделение, който да отговаря на това описание — изсумтя Фидлър. — Май у тях трудно може да се намери много мозък, освен може би Ботъл — но той е достатъчно умен, за да си трае. Поне така мисля. Засега де. Колкото до останалите, те обичат нещата да са прости, а ако не са, просто побесняват и чупят нещо.

— Добро отделение си имаш, Фид.

— Стават.

Внезапно дръпване и той започна да намотава кордата.

— Не се бори много, не може да е много голямо.

След малко двамата се вторачиха в уловената риба — не много по-голяма от самата стръв, но с много зъби.

— Виж, усмихва се! — изсумтя Балм.

 

 

Беше късно и Брис Бедикт мислеше да си ляга, но по лицето на ординареца личеше, че вече е изтърпял една тирада.

— Добре, да влезе.

Ординарецът се поклони и заотстъпва заднешком с явно облекчение, обърна се изрядно кръгом до копринената завеса й се измъкна навън. След малко Брис чу тропот на ботуши по голите дъски на коридора, водещ към личната му каюта, въздъхна, стана от походния стол и нагласи наметалото на раменете си.

Атри-Цеда Араникт отдръпна завесата и влезе. Беше висока, някъде в края на тридесетте, макар дълбоките бръчки около устата — от цял живот дъвчене на ръждивец — да я състаряваха. Но пък някак си й отиваха. Избелялата й от слънцето права кафява коса висеше свободно. Униформата й стоеше зле, но пък не бе имала време да свикне с нея — Бъг я беше намерил в последния си лов на потенциални Цеда. Беше се наела на работа като слугиня в едно домакинство в Трейт, град, пострадал ужасно в началото на едурското нашествие. Най-голямата й дарба беше в лечителството, макар Бъг да беше уверил Брис, че притежава потенциал и за други магии.

До този ден впечатлението на Брис за нея бе като за изключително кисела и необщителна жена, тъй че въпреки късния час се усети, че я гледа с искрен интерес.

— Атри-Цеда, какъв е този толкова спешен въпрос?

Тя като че ли се обърка за миг, сякаш не бе очаквала да получи тази аудиенция.

— По-добре… Извинявам се, искам да кажа, трябва да видите сам. Ще позволите ли?

Озадачен, Брис кимна.

— Проучвах лабиринтите — малазанския подход към магията. Оказва се много по-… елегантен. — Докато говореше, тя бръкна в малката кожена кесия на колана си и извади шепа зърниста пръст. — Вижте, сър.

— Какво да видя, Араникт? Най-обикновена пръст.

Раздразненото й намръщване му допадна.

— Погледнете по-внимателно, сър.

Той погледна. И видя как зрънцата улегнаха, улегнаха още… не, пръстта се движеше.

— Омагьосали сте тази шепа пръст? Ъъ, браво, Атри-Цеда.

Тя изсумтя недоволно, след това се смути и каза:

— Моля да ме извините, командире. Явно не обясних достатъчно яс…

— Все още не сте обяснили нищо.

— Извинете, сър. Помислих си, че ако не ви го покажа, няма да ми повярвате…

— Араникт, вие сте моя Атри-Цеда. Не бихте ми служили добре, ако не ви вярвах. Всъщност тази мърдаща пръст е изключително интересна.

— Не, сър. Не сама по себе си. Всеки малазански маг би могъл да постигне това с едно щракване с пръсти. Фактът е, че не аз съм източникът на това.

— О, а кой тогава?

— Не знам. Преди да се качим, сър, бях застанала до водата — имаше едно люпило водни змии и гледах как малките плъзват в тръстиките — живите същества ме интересуват, сър. И забелязах нещо в калта, където бяха изпълзели влечугите. Части от нея се движеха, мърдаха, както виждате тук. Естествено, заподозрях, че е някакво насекомо или мекотело, тъй че бръкнах…

— С гола ръка? Благоразумно ли е?

— Вероятно не, след като целият бряг гъмжи от тинести твари, но виждах, че това е различно. Все едно, сър, не намерих нищо. Но калта в шепата ми буквално кипеше като оживяла.

Брис отново погледна пръстта в свитата й шепа.

— И това ли е странното вещество?

— Да, сър. И точно тук се намесват малазанските лабиринти. Нарича се симпатично свързване. По-точно, с тази шепа пръст мога да намеря други като нея.

— По реката?

Очите им отново се срещнаха и отново нейните се извърнаха смутено — и Брис с изумление осъзна, че Араникт е свенлива. Стана му някак по-близка при тази мисъл и го обля вълна на съчувствие, топла като милувка.

— Сър, започна там — тъй като съм нова в този вид магия, — но после се разпространи, навътре в сушата, и можех да усетя местата на най-силното му проявление — тази вряща сила в земята имам предвид. В кал, в пясъци, обхватът е огромен, сър. Но най-много е в Пустинните земи.

— Разбирам. И какво могат да означават тези вълнения според теб?

— Че нещо започва, сър. Но трябва да поговоря с някой от малазанските магове — те знаят много повече от мен.

— Атри-Цеда, ти едва си започнала да проучваш малазанските лабиринти и въпреки това си разширила чувствителността си чак до Пустинните земи. Вече разбирам защо Цеда те цени толкова. Утре сутринта ще те прехвърлим на някоя малазанска баржа.

— Може би при Иброн или Уидършинс…

— Отдельонни магове? Не, Атри-Цеда. Харесва ли ви, или не, вие сте моят еквивалент на Висш маг. Съответно прилягащият ви контакт сред Ловците на кости е с техния Висш маг, Адефон Бен Делат.

Тя пребледня. Коленете й се огънаха.

Брис едва успя да я хване, за да не падне. Беше изгубила съзнание.

— Грантос! Бързо доведи лечител!

Пръстта се беше пръснала по рогозката и с крайчеца на окото си Брис долови смътно движение. Зрънцата се събираха на купчинка. Стори му се, че успя да различи смътни фигури вътре, преди всичко да се разпадне и да започне отново да се събира.

Араникт се оказа по-тежка, отколкото бе очаквал. Погледна лицето й, леко разтворените устни, после отново викна към завесата:

— Грантос! Къде си, в името на Блудния?