Това, което те храни, е разкъсано

с ноктите на твоята нужда.

Но нуждите витаят между

светлото и мрака.

А добродетелта се сгъва

във браздата.

Ако живот поискала е нуждата,

страдание и смърт не са безцелни.

Но дума стане ли за вопъла

на жалка страст,

браздата сгъва се във мрака

и добродетел корени не пуска.

Светът е сив от нужди и от страсти

и праведното скоро ще се храни

със ноктите на твойта нужда,

тъй както иска го животът.

Качества на живота

Сеген

Слаба и изтощена, Ян Товис последва брат си през портите и в мъртвия град Карканас. Тайните легенди, които бе наследила по кръвна линия, бяха врязали в душата й подробностите пред нея. Когато мина по моста, екът на камъните под ходилата й я обгърна, познат и просмукан от скръб като наметалото на собствената ти мъртва баба. Докато минаваше под високата арка, изпита чувството, че се завръща у дома — но този дом бе място забравено, сякаш бе наследила нечия чужда носталгия. Безпокойството й премина в тъга, щом излезе от прохладния мрак и пред очите й се разстла безмълвна, безжизнена гледка с високи зацапани от пушеци здания, посивели кули и обезобразени статуи. Висящи градини бяха обрасли с бурени и гъсти криви дървета, чиито корени бяха взривили крепящите ги стени, плъзнали бяха надолу по тях и по разровената каменна настилка. Птици бяха свили гнезда по издатините и бяха боядисали стените в бяло с курешки. Купища навети сухи листа гниеха в ъглите, трева и тръни бяха изникнали между каменни плочи.

Можеше да усети древната магия — пърхаше някъде на ръба на полезрението. Градът бе надживял еоните далеч по-добре, отколкото му се полагаше по право. И магията продължаваше да се съпротивлява на неумолимата обсада на времето. Ян Товис гледаше град, който можеше да е изоставен само преди малко повече от едно поколение, докато всъщност бе напуснат в невъобразимата древност.

И майки ще притискат до гърдите си деца,

докато рухва този свят.

Тъй бе написал някой поет от същия този град и Ян Товис го разбираше много добре. „Детето и домът никога няма да се променят, ако това зависи от майката на детето. Но обясненията правят истините досадни. Поетът се стреми да пробуди у слушателя всичко, което е знайно и все пак неизречено. Думи, които да извикат във въображението отсъствие на думи. Но децата ще пораснат, а времето ще забие копия и в най-дебелите стени. А понякога стените се разбиват и отвътре.“

Винаги — и го знаеше много добре — сееше около себе си несигурност. За нея нерешителността бе начин на живот. Брат й, разбира се, беше пълната противоположност. Двамата се противопоставяха в крайностите, застанали един срещу друг от двете страни на пропаст, която не можеше да бъде премината. Когато Йедан Дериг престъпи чертата на предизвикателството, волята му бе нещо жестоко, ужасна сила, която унищожи живот. Докато го нямаше насреща й — с ръце, плувнали в кръв, с очи, корави като камък, — тя бе започнала да вярва, че нерешителността е естественият ред на света, състояние на ума, който чака, докато му въздействат, обречен да реагира и никога да не инициира, примирен с всичко, което носи съдбата.

Бяха предопределени да стоят заедно, предназначени бяха да упражняват натиск един над друг като контрафорсите в двата края на мост и в това напрегнато равновесие можеха да намерят мъдрост да управляват, можеха да направят здрави и сигурни камъните под нозете на своя народ.

Той беше избил вещици и магьосници и не се беше наложило да я заобикаля, за да се добере до тях, защото тя не се беше оказала никакво препятствие пред него. Не, тя бе замръзнала. „Чаках ножа на съдбата. Ножа на Йедан.“

„Забравих. И така се провалих. Трябва да си го върна. Нужен ми е моят Убиец на вещици.“

Зад нея влезе авангардът на народа й. Пули и Скуиш, пухкави и розови като девици — лицата им се отпуснаха, докато утаилата се магия се процеждаше през жалките им защити. Двамата офицери, командващи отряда на Стражата, Бревити и Пити, вече бяха започнали да разпращат отделения по страничните улици, за да огледат места, подходящи за приютяването на бежанците. Спокойните им провлечени заповеди стържеха като ковашка пила по грапавия ръб на страха и паниката.

Не можеше да види Йедан, нито коня му, но напред, близо до центъра на града, се издигаше огромно здание, отчасти храм, отчасти палат и крепост, от което се извисяваха пет кули и пронизваха тежкия сумрак на небето. Цитаделата. Заемаше остров, обкръжен от ров, който можеше да се прехвърли само по един мост, и до този мост се стигаше по този главен булевард.

Ян Товис погледна през рамо и каза на Пити:

— Настанете хората възможно най-добре, но не ги разпръсвайте прекалено. О, и кажете на вещиците, че няма да могат да мислят ясно, докато не вдигнат защитен кръг около себе си.

Пити кимна и Ян отново се обърна към центъра на града и пое натам.

Тръгнал беше към Цитаделата. Разбира се. Той беше Йедан Дериг. „И иска лично да види мястото на кръвопролитието.“

Някакво огромно сътресение бе пропукало мраморните колони от двете страни на Голямата зала. Зееха пукнатини, много от колоните се бяха наклонили застрашително, мозаичният под бе покрит с тънък слой бяла прах. На места прахта се беше слепила на мътни петна.

Йедан мина през просторната зала, без да обръща внимание на отломките. Усещаше, че го залива топлина, все едно му предстоеше да нагази в битка. Тук все още се носеха течения, наситени с разногласия чувства. Ужас, скръб, черен гняв и ужасно предсмъртно страдание. Лудост бе връхлетяла тази цитадела и кръв бе напоила света.

Стигна до коридор, чийто вход бе украсен със странни ваяния: жени, крачещи в тържествена процесия. Високи чернокожи жени. Щом влезе в прохода, образите по стените се преобразиха в чувствени сцени, които ставаха все по-лъстиви. След низ от сводести галерии, чието предназначение бе недвусмислено, Йедан се озова в куполовидна камера. Терондаи — това ли беше думата? Кой можеше да каже колко я бе изопачило времето? Свещеното око в мрака, свидетелят на всички неща.

Имало беше време, според тайните легенди, когато светлината не навестявала този свят и тъмнината била абсолютна. Но само истинските деца на Майката можели да оцелеят в такъв свят, а никоя кръв не остава вечно чиста. Нещо повече, в Нощ обитавали и други същества. Някои виждали вярно, други — не.

Светлината бе това, което се процеждаше в раната на Майката — рана, която тя бе избрала да позволи, рана, а после раждането от нея.

— Всички деца — каза тя — трябва да могат да виждат. Даряваме живота със светлина, мрак и сянка. Истината за нашето естество не може да се намери в отсъствието на онова, което не сме. Излез от мрака, тръгни в сянката, излез от нея в светлината. Това са истините на съществуването.

— Без земна твърд не може да има небе. — Тъй рекоха Азатанаи в прахта на своите каменоломни.

Тайни легенди, едва ли нещо повече от безсмислица. Думи, които да придадат смисъл на онова, което вече съществува, което съществува със или без насочващата ръка на разумни същества. На тази скала, на онази река, на течните огньове, изригващи отдолу, и на замръзналия дъжд, сипещ се отгоре. Йедан не се впечатляваше много от такива неща.

Терондаи беше зацапана с пепел и затрупана с изсъхнали листа. Само безформени купчини бяла прах бяха останали от телата, оставени там, където бяха паднали. Нямаше и помен от оръжия или скъпоценни накити, което накара Йедан да заключи, че в залата са влизали плячкаджии — както и навсякъде из Цитаделата навярно. Колкото и странно да беше, тайните легенди на родословието му не споменаваха нищо за такива крадци. „И все пак не бяхме ли ние тук в онзи кървав край? Без оръжия. Без героичен отпор. Само… какво? Да гледаме? Което налага въпроса: кои, в името на Брега, сме били ние? Техните проклети слуги? Техните роби?“

„Тайни легенди, кажете ни своите тайни истини.“

А тази древна претенция за някакво кралско родословие? Владетели на какво? На бараката за дърва? На острова-градина в реката? Да, щеше да изтъква справедливите уверения, че той и сестра му са годни да командват, ако това бе нужно, за да подчини другите на волята си. Имаха титли, нали? Сумрак. Страж. А и Ян Товис бе направила съвсем същото, като бе поела ролята на кралица на шейките. „Бремето на привилегията — виж как се огъваме под тежестта му.“

Стиснал челюсти, той огледа отново камерата, този път по-внимателно.

— Проклет глупак.

Обърна се и изгледа сестра си.

— В храма си, идиот — изкарай проклетия кон.

— Има висящи градини — каза той. — Намери няколко селяни и ги прати да започнат да ги разчистват. Ще пратя други долу при реката — имаме много мрежи.

— Искаш да заемем града?

— Защо не?

Тя сякаш онемя.

Йедан обърна коня си и я погледна в очите.

— Сумрак, ти ни изведе на Пътя на Галан. Пътят на Слепеца. Сега сме в царството на Мрака. Но този свят е мъртъв. Съхранен е в смърт и магия. Ако това е било нашият дом някога, можем да го направим отново наш дом. Това ли е предопределението ни?

— Предопределение? Кълна се в топките на Блудния, защо произнасянето на тази дума звучи като изваждане на меч от ножницата? Йедан, може би сме познавали някога този град. Може би родословната ни линия стига дотук и всяка история, която сме научили, е била вярна. Блясъкът на Карканас. Но нито една от тези истории не ни казва, че сме властвали тук. В този град. Че сме били господарите на този свят.

Той я изгледа.

— Тогава продължаваме.

— Да.

— Накъде?

— Към гората отвъд реката. През нея и от другата страна. Йедан, стигнахме толкова далече. Нека свършим пътуването си там, откъдето е започнало. В нашия истински дом. Първият бряг.

— Ние дори не знаем какво означава това.

— Ще го разберем.

— Реката все пак си струва да се види. Храната ни не достига.

— Разбира се. Сега, в чест на тези, които са паднали тук, братко, изведи навън проклетия кон!

Малко след като двамата излязоха, безмълвието, царило тук от хилядолетия, се наруши. Мъртви листа се раздвижиха и закръжиха, надигнати сякаш от малки вихрушки. Прах замъгли въздуха и странно приглушеният сумрак — сякаш самата светлина тук бе нежелан гост — изведнъж потрепери.

И нещо подобно на бавно поет дъх изпълни камерата. Отекна отчаяно като стон.

Бревити последва Пити в една задънена уличка. Носеха фенери и сенките подскачаха по стените на тесния проход. Спряха и зяпнаха телата.

— Мъртви ли са? — попита Бревити.

— Не, мила. В света на сънищата са, и двете.

— Кога е станало това?

— Не може да е отдавна — отвърна Пити. — Видях ги как влязоха тук, за да си направят ритуала или каквото е там. Малко след това надникнах и видях, че факлите им са угаснали. Тъй че реших да погледнем.

Бревити клекна и остави фенера на земята. Сграбчи по-близката вещица, обърна я и огледа лицето й.

— Мисля, че е Пули. Заприличали са на близначки вече.

— И все повече си заприличват — отвърна Пити. — И на мен ми направи впечатление.

— Клепачите им пърхат като полудели.

— В Света на сънищата са, нали казах.

— Легнали по очи? Може ритуалът да се е обърнал срещу тях.

— Може. Какво да правим?

— Мен ако питаш, да ги погребем.

— Но те не са мъртви.

— Знам. Но възможности като тази не възникват всеки ден.

„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

Галан беше изпаднал в ужас. Не можеше да понесе този нов свят. Искаше да се върне в мрака и когато избоде очите си, го намери. Сандалат, стиснала здраво малката ръчичка на своя син, стоеше и гледаше отгоре безумеца, виждаше, без да може да проумее, цялата тази кръв по лицето му и по пода — невъзможността й тук, на самия праг на Терондаи. Той плачеше и се давеше с нещо — но каквото и да имаше в устата му, не искаше да го изплюе — и устните му лъщяха посинели, зъбите му — като парчета червен кедър.

— Майко — промълви синът й, — какво се е случило?

„Светът се променя. Галан, глупак такъв. Това, което си направил, не може да се поправи.“

— Злополука — отвърна тя. — Трябва да намерим някой да помогне…

— Но защо той яде очите си?

— Върви намери жрица. Бързо, Орфантал!

Галан се давеше, мъчеше се да глътне очните си ябълки, но само ги изхрачваше обратно в устата си. Дупките в главата му плачеха с кървави сълзи.

„Вечният поетичен изказ, Галан. Грандиозният символ, изящно поднесен на входа на храма. Ще лежиш тук, докато не дойде някоя важна особа, и чак тогава ще ги преглътнеш тези проклети очи. Дори шедьовърът е слуга на точния разчет във времето.“

„Ще бъде ли Майката Тъма поразена в сърцето от това, Галан? Или просто ще се отврати?“

— Свършено е, старче — промълви тя. — Няма връщане.

Той явно не я разбра, защото започна да се смее.

Едното око изскочи от устата му и за един безумен миг сякаш се вторачи отдолу в нея.

„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

Изсъска, щом онова ехо отново нахлу в спомените й. Не му беше мястото в сцената, която бе възкресила. Мястото му беше някъде другаде, с някой друг. С някой друг, не при. Разбира се, точно това му беше ужасното. Чу онези думи и те всъщност идваха от нея, пристигаха в собствения й глас, и този глас бе на жена, която наистина разбираше какво е да си прекършен.

„И това е горчивата истина. Аз не съм се поправила. След всичкото това време…“

— Спиш ли? — попита лежащият зад нея Уидал.

Тя се замисли дали си струва да отговори, реши, че не, и не каза нищо.

— Пак говореше насън — промърмори той и се размърда под кожите. — И какво точно се прекърши?

Тя скочи като ужилена от скорпион.

— Какво?!

— Будна си все пак…

— Какво каза току-що?

— Какво значение има? Важното е, че си готова да ме скъсаш от бой…

Тя изръмжа, избута кожите настрана и стана. Трите демона Венат, незнайно защо, ровеха огромна дупка недалече от пътя. Мейп беше на дъното, вдигаше грамадни камъни и ги даваше на Райнд, който бе застанал на ръба. Райнд на свой ред се завърташе, за да ги даде на Пюл, който ги трупаше настрана. „Какво правят, в името на Гуглата?“ Сандалат се потърка по лицето.

„Говорила съм насън? Не и онези думи. О, дано да не са онези думи.“

Повървя малко по Пътя, нетърпелива да тръгнат. Но Уидал се нуждаеше от още сън. Човешките същества бяха нелепо крехки. Всяко тяхно достижение изглеждаше също толкова крехко. Ако не бяха толкова ужасно много и ако не проявяваха от време на време онази трескава като мравуняк жажда за творчество, отдавна щяха да са измрели. „По-важното, ако останалите от нас не се бяхме присмивали, докато гледаме разсеяно жалките им усилия — ако бяхме проявили малко повече благоразумие всъщност, отдавна щяхме да сме ги заличили. Тайст Андий, Джагът, К’Чаин Че’Малле, Форкрул Ассаил. Богове, Тайст Едур дори. Скабандари, ти уби погрешния враг. Дори ти, Аномандър — ти си играеш с тях все едно, че са домашни любимци. Но тези мили животинчета ще се обърнат против теб. Рано или късно.“

Знаеше, че отбягва люспестия звяр, който глождеше в корените на ума й. Тласкаше мислите си надалече, далече от мястото, където все още лъщеше родствена кръв. Но нямаше полза. Думите бяха изречени. Насилието бе получило отговор и вдигането и спадането на гърдите заглъхваше във вечна неподвижност. А онзи звяр, е, той имаше най-острите зъби.

Сандалат въздъхна. Карканас. Градът я очакваше. Не толкова далечен вече, нейният древен дом, нейната лична гробница, теснините й — здраво натъпкани с безполезните вещи от живота на една млада жена.

Виж как гоня сънищата си

в прехода към прахта…

Изсумтя, обърна се рязко и тръгна назад към съпруга си, който още спеше. Демоните — „Венат, които бяха някога съюзници на Джагът. Които отдадоха своята кръв на Трелл — а каква гадна смес се оказа това“ — се бяха скрили в дупката, която бяха изровили. Защо се бяха привързали тези проклети същества към Уидал? Той бе казал, че ги намерил на острова, където бил държан в плен от Сакатия бог. А това предполагаше, че Сакатия бог е призовал и обвързал демоните. Но след това нахтите бяха съдействали на Уидал в бягството му и като че ли всъщност бяха в съюз с Маел. „А сега… копаят дупка.“

— Уф! — въздъхна Уидал и се надигна от постелята. — По-лоша си от комар в стая. Щом бързаш толкова, дай просто да вървим, докато не стигнем. Тогава ще си почина.

— Изтощен си.

Той я погледна накриво.

— Не вървенето ме изтощава, скъпа.

— Няма да е зле да го обясниш това.

— Ще обясня. Но не точно сега.

Видя непокорството в очите му. „Мога да го накарам да говори. Но този поглед в очите му… хубав е.“

— Събирай си багажа тогава, мъжо. А докато го правиш, ще ти обясня нещо. Следваме пътя, който води до града, в който съм се родила. Значи, това само по себе си е достатъчно стъписващо. Но не е нещо, с което да не мога да се справя. Не с охота, забележи, но все пак. Има обаче още нещо.

Той навиваше походната постеля.

— Какво?

— Представи си езеро с черна вода. Бездънно, скрито в пещера, където никакъв въздух не се движи и нищо не капе. Повърхността на езерото не е познала и една вълничка от хиляди години. Идваш и коленичиш до него — цял живот, — но това, което виждаш, никога не се променя.

— Добре. И какво?

— Все още не виждам нищо да се променя, Уидал. Но… някъде далече под повърхността, в невъобразимите дълбини… нещо се движи.

— Ами тогава май трябва да бягаме в обратната посока.

— Може би си прав, но аз не мога.

— Този твой стар живот, Санд — казвала си ми, че не си боец, че нищо не знаеш за оръжия или за война. Тогава какво си била в този свой роден град?

— Имаше фракции… борба за власт. — Извърна очи по Пътя. — Поколения наред — да, може би е трудно да се повярва. Поколения сред Тайст Андий. След столетия би трябвало да са улегнали и може би са били, поне за известно време. Но в живота си не познавах нищо друго освен вълнения. Съюзи, предателства, примирия, коварства. Не можеш да си представиш как тези неща извратиха нашата цивилизация, културата ни.

— Санд…

— Бях заложничка, Уидал. Високо ценена, но заменима.

— Но това не е живот! Това е прекъсване в един живот!

— Всичко се разпадаше. — „Би трябвало да сме неприкосновени. Ценни.“ — Вече е все едно — добави тя. — Не е кариера, която бих избрала отново, нали?

Той се втренчи в нея.

— А би ли я избрала? Ако можеше?

— Глупав въпрос. — „Каквото е прекършено, не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

— Санд?

— Разбира се, че не. Хайде, оседлавай.

— Но защо яде очите си?

— Някога, много отдавна, синко, нямаше нищо освен тъмнина. И това нищо, Орфантал, беше всичко.

— Но защо…

— Той е стар. Видял е твърде много.

— Можел е просто да ги затвори.

— Да, можеше.

— Майко?

— Да, Орфантал?

— Не си изяждай очите.

— Не се безпокой. Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.

„Не лъжи, не каза такова нещо. И бъди благодарна за това. В сила е друго правило. Устата говори, без да казва нищо. И това е леснината, която намираме за себе си. В края на краищата, ако казвахме всичко, което можем да си кажем, отдавна да сме се избили един друг.“

„Галан, ти беше поет. Трябваше да си глътнеш езика.“

Беше наранил някого, веднъж. И беше разбрал, че го е направил, а разбирането го караше да се чувства зле. А на никого не му харесва да се чувства зле. По-добре да смениш чувството за вина и срам с нещо, насочено навън. Нещо, което изгаря всичко наоколо, нещо, което може да впрегне всичките ти енергии и да ги насочи извън самия теб. Нещо, наречено гняв. Когато свърши — когато гневът му се прибра в руслото си, — се озова обкръжен от пепелища и животът, който бе познавал, завинаги си бе отишъл.

Погледът назад е акт на върховна смелост, на каквато са способни малцина. Но когато всичко, което си оставил, е купчина натрошени кости, какво можеш да направиш?

Бягството само удължаваше мъчението. Спомените се вкопчваха в ужасите и единственото истинско бягство бе да се гмурне в лудостта — а лудостта беше последното, което би избрал за себе си. „Толкова по-жалко.“ Не, колкото по-ясно откроим бе вътрешният пейзаж, толкова по-жесток в чистотата си оставаше разумът.

Вярваше, че фамилното му име е Вийд. Беше някога грал, воин и съпруг. Беше направил ужасни неща. Кръв имаше на ръцете му и горчивият вкус на лъжи пареше езика му. Миризмата на опърлен плат още изпълваше главата му.

„Аз убих.“ В това признание имаше място, откъдето да започне.

После всички тези мисли се съчетаваха в рамката на бъдещето му.

„Ще убивам отново.“

Никой от тези, които бе набелязал сега, не можеше и да се надява да му се противопостави. Жалкото им кралство не беше по-внушително от мравуняк, но за самите насекоми то беше величаво и несъкрушимо, беше всички онези неща, които ги правеха гиганти в тяхното владение. Вийд беше ботушът, обкованият с бронз ток, който разбива стените и носи пълно разрушение. „Точно за това съм създаден.“

Пътят му бе непогрешим. Надолу в ямата и през входа, след това в залата, пълна с трупове на влечуги, гъмжащи от ортени и личинки. Прекоси помещението и спря пред вътрешния портал.

Бяха някъде горе — бяха го видели, сигурен беше в това. Наблюдавали го бяха от очите и устата на дракона. Не знаеха кой е, тъй че нямаха причина да се страхуват от него. При все това той знаеше, че ще са предпазливи. Ако просто се хвърлеше между тях и размахаше оръжията, някои можеше да избягат. Някои можеше да му се опълчат. Един късметлийски замах и… не, трябваше да прибегне до своя чар, до способността си да ги предразположи. „Възможно е да не се окаже толкова бързо. Вече го разбирам. Но съм проявявал търпение и преди, нали? Показвал съм истински талант да заблуждавам.“

„Не само празни колиби съм оставял след себе си в края на краищата.“

Извади оръжията си.

Плю на ръцете си и приглади косата си назад. И започна дългото изкачване.

Можеше да вие в лицата им и нямаше да чуят нищо. Можеше да стегне невидими ръце около гърлата им и те нямаше дори да ги усетят. „Убиец е дошъл! Онзи долу — носих се над бурята на неговата страст. Иска да ви избие!“ Окаяното му семейство оставаше в пълно неведение. Да, бяха видели непознатия. Видели бяха решителното му приближаване към огромното каменно здание, което си бяха присвоили. А след това бяха подновили рутинните си занимания, омагьосани сякаш от безгрижно равнодушие.

Таксилиан, Раутос и Брет бяха със Сулкит: търтеят К’Чаин се трудеше над безбройните механизми. Изглеждаше неподвластен на умора, сякаш целта, която го движеше, надмогваше потребностите на плътта. Дори Таксилиан не можеше да прецени дали усилията на търтея водят до някакъв резултат. Нищо не се раздвижваше внезапно, събудено за живот. Никакви скрити трансмисии не зацепваха и не се завъртаха с грохот. Тъмнината продължаваше да властва във всички коридори. Диви същества продължаваха да щъкат из тъмните помещения и да правят гнезда в сметта.

Когато не ловяха ортени или не събираха вода от капещите тръби, Ласт и Асейн бързаха да свият своето си гнездо. Шеб продължаваше да бди над празните руини от високия си пост, който наричаше Короната, а Напет обикаляше безцелно, мърмореше под нос и кълнеше лошия си късмет, че се е озовал в такава жалка компания.

Слепи глупци, всички до един!

Призракът, който блестеше някога със своето всезнание, избяга от чудатия ум на грала, наречен Вийд, и се запъти да намери тези, които придружаваха Сулкит. Вещицата Брет беше опитна, с усет към магията. Ако можеше да се добере до някого и да го разбуди за крайната си потребност, то това беше тя.

Намери ги в кръглата зала зад Очите, но просторното обиталище на мъртвата вече Матрона беше свят, преобразен до неузнаваемост. От тавана и стените капеше горчива слуз. Гъсти лепкави локви покриваха пода под издигнатия подиум и въздухът бе размътен от лютиви изпарения. Необятното ложе, властвало някога над подиума, сега изглеждаше посърнало от болест, изкривено като корените на паднало дърво. От краищата на провисналите пипала капеше. Атмосферата, загърнала уродливия кошмар на подиума, бе толкова сгъстена, че всичко вътре в нея бе размътено и смътно, сякаш самата реалност тук беше зацапана.

Сулкит стоеше неподвижен като статуя пред подиума. По люспите му се стичаше течност — сякаш се стапяше пред очите им — и от устата му изригваха странни гърлени звуци.

— … разбуждане зад всяка стена — говореше Таксилиан. — Сигурен съм.

— Но нищо като това! — каза Раутос и посочи Сулкит. — Богове на бездната, този въздух… едва мога да дишам!

— И двамата сте глупаци — сопна се Брет. — Това е ритуал. Това е най-старата магия от всички — магията на пот, мирис и сълзи. Срещу това сме безпомощни като деца! Да го убием, казвам аз! Забийте нож в гърба му, срежете му гърлото! Преди да е станало късно…

— Не! — прекъсна я Таксилиан. — Трябва да позволим да стане — усещам го. В това, което прави търтеят, ще намерим спасението си.

— Заблуди!

Раутос бе застанал между двамата, лицето му бе изопнато от страх и объркване.

— Има модел — заговори той на себе си. — Всичко, което прави търтеят — навсякъде — води към един определен момент. Модел… почти мога да го видя. Искам… искам…

Но не знаеше какво иска. Призракът се завъртя диво, понесен от теченията на неизразимите му искания.

— Ще има отговор — каза Таксилиан.

„Да! — изкрещя призракът. — И той идва с ножове в ръце! Идва да ви убие всички!“

Напет стоеше до някаква странна тръба, минаваща по дължината на коридора под нивото на Утробата. Беше вървял покрай нея доста време, преди да усети, че високата до кръста му бронзова обвивка е започнала да излъчва топлина. Даже горещина — вече целият беше потен. Поколеба се. Дали да се върне? Можеше да се разтопи, докато стигне до стълбите, по които беше слязъл. В тъмното отпред не можеше да различи нищо, което да издава страничен проход. Горещият сух въздух изгаряше дробовете му. Заля го паника.

Нещо в тръбата изкъркори и потече. От устата му се изтръгна стон — можеше да умре тук!

„Бягай, глупако! Но накъде? Побързай. Мисли!“

Най-сетне с усилие се затътри напред… някъде там, напред, щеше да има спасение. Трябваше да има. Сигурен беше.

Въздухът запращя, искри засвяткаха от повърхността на тръбата. Напет изпищя и затича. Мълния изтрещя в коридора и го заслепи. Сребристи корени изплющяха и го пронизаха, болката лумна в жилите му… писъците изригнаха от гърдите му и разкъсаха гърлото му и той замаха безпомощно с ръце. Дъги от мълнии засвяткаха между пръстите му. Нещо закипя — там напред — и заизригва пламъци.

„Грешната посока! Тръгнах в…“

Внезапен мрак. Тишина.

Напет спря. Пое си дълбоко дъх и го задържа.

В тръбата се чуха несвързани капещи звуци и бързо заглъхнаха.

Той издиша пресекнато.

Въздухът вонеше на нещо странно и горчиво, щипеше очите му. Какво се беше случило току-що? Беше убеден, че ще умре, изпечен като поразено от мълния псе. Усетил бе как енергиите потекоха през него, все едно киселина бе изпълнила жилите му. Потрепери.

Чу стъпки и се обърна. Някой идваше. Никакъв фенер не осветяваше коридора обаче. Чу стържене на желязо.

— Шеб? Ти ли си? Ласт? Проклет тъпак, запали фенер!

Фигурата не отвърна.

Напет облиза устни.

— Кой е там? Кажи нещо!

Призракът с ужас видя как Вийд пристъпи към Напет. Острието на брадвата блесна в свирепа дъга и го удари във врата. От устата на Напет изхвърча слюнка и той залитна. Кост изпращя, докато Вийд изтръгваше оръжието си. Кръв швирна от раната и Напет посегна към врата си, ококорил невярващо очи.

Вторият удар дойде от другата страна. Отсечената глава се задържа за миг върху рамото му, после се търкулна по гърба му. Обезглавеното тяло се свлече на пода.

— Няма смисъл да се губи време — измърмори Вийд и се наведе да почисти острието. След това се изправи и се обърна към призрака. — Спри да пищиш. Кой според теб ме призова тук, а?

Призракът се стъписа от ужас. „Аз… аз не…“

— Сега ме отведи при другите, Крадецо на живот.

Призракът нададе отчаян вой и побягна от ненавистното изчадие. Трябваше да предупреди другите!

Ухилен, Вийд го последва.

Смачка с крак последните догарящи въглени на жалкото огнище и се обърна към безжизнената старица. Взря се с гняв в люспестия й гръб, сякаш безмълвното му обвинение можеше да я посече на място.

— Това са кулите от легендите на моя народ — зъбите на Пустинните земи. Ти открадна звездите, вещице. Измами ме…

Олар Етил изсумтя, но не се обърна. Взираше се на юг — или поне той си мислеше, че е юг, но подобни уверености, които някога смяташе за неопровержими, вече се бяха оказали толкова уязвими за магията на немрящата, колкото самите камъни, която тя запалваше всяка нощ. Уязвими като туфите суха трева, от които сътворяваше късове сочно месо, и като скалата, от която избиваше вода с едно драсване на кокалестия си пръст.

Торент се почеса по рехавата брада. Беше свършил и последното масло, с което младите воини оули изгаряха мъха, та да им порасте истинска брада, и сигурно изглеждаше глупаво, но нищо не можеше да се направи. Не че някой го интересуваше, тъй или иначе. Никакви кикотещи се девойки с премрежени очи нямаше, никакви игриви отскоци от пътя му, докато крачи наперено през селото. Всичките тези стари порядки вече ги нямаше. Отишли си бяха и всичките бъдещи възможности, които му бяха обещавали те.

Представи си ледерийски войник, застанал над грамада от кости — планина от бяло, единственото, което бе останало от народа на Торент. Лицето на войника под ръба на шлема му беше бяло като кост и с нетрепваща усмивка.

Осъзна, че си е намерил любима и че нейното име е омраза. Подробностите около ледериеца бяха несъществени — можеше да е всеки и всякакъв. Но беше символ на алчност и потисничество. Беше Грабещата ръка, алчният блясък в очите, онзи, който отнема всичко, защото има достатъчно сила и мощ.

Торент мечтаеше за унищожение. Ужасяващо, всеобхватно унищожение, след което остават само кости.

„Защо ме искаш, вещице? Какво ще ми дадеш? Това е век на обещания, нали? Трябва да е така, защото иначе съществувам без причина.“

— Когато гласът ти се върне — продума тя, без да се обръща, — говори.

— Защо? Ти какво ще ми отговориш?

Смехът й беше хриплив и накъсан.

— Когато го направя, планините ще се срутят. Моретата ще изврят. Въздухът ще се налее с отрова. Моят отговор, воине, ще оглуши небесата. — Обърна се рязко, дрипите изплющяха по тялото й. — Усещаш ли го? Портала — пропуква се и пътят ще срещне с охота това, което мине по него. И какъв път! — Изсмя се отново.

— Омразата ми е безмълвна — каза Торент. — Няма какво да каже.

— Но аз все пак я подхранвам.

Очите му се разшириха.

— От теб ли идва тази треска, вещице?

— Не, винаги се е таила в душата ти като усойница в нощта. Аз само я съживих до праведност.

— Защо?

— Защото ме забавлява. Оседлай коня си, воине. Тръгваме към върховете на твоите легенди.

— Легенди, надживели народа, който ги разказва.

Тя кривна глава и го изгледа.

— Още не. Още не.

И се засмя отново.

— Къде е той? — изпищя Стейви, вдигнала юмручета, сякаш се канеше да я удари.

— Не знам — отвърна спокойно Сеток. — Досега винаги се е връщал.

— Но минаха толкова дни! Къде е той? Къде е Ток?

— Той служи на повече от един господар, Стейви. Цяло чудо беше, че можа да остане толкова дълго с нас.

Сестрата на Стейви изглеждаше готова да избухне в сълзи, но все още не беше проговорила. Момченцето се бе облегнало на безжизнения хълбок на Баалджаг — огромният звяр лежеше като заспал, отпуснал нос между предните си лапи — и си играеше с камъчета, все едно не забелязваше отчаянието на сестрите си, и тя се зачуди дали наистина не е малоумно. Въздъхна и каза:

— Той ни насочи на изток. Значи това е посоката, в която трябва да продължим…

— Но натам няма нищо!

— Знам, Стейви. Не знам защо иска да тръгнем натам. Не обясни. Но не бихте тръгнали против неговите желания, нали? — Знаеше, че това е нечестна тактика, от тези, които трябва да принудят децата да се подчинят.

Действаше, но както знаеше всеки възрастен, не задълго.

Сеток махна с ръка. Ай се изправи и затича напред. Сеток гушна момченцето и махна на близначките. Скоро жалкият бивак остана зад тях.

Зачуди се дали Ток изобщо ще се върне. Зачуди се дали има някаква цел зад решението му да се погрижи за тях, или всичко е само някаква утайка от чувството му за вина или усещането му за отговорност към децата на приятеля му? Беше оставил живота зад себе си и не можеше да се придържа към порядките му, нито да е подвластен на изискванията, които животът налага над всяка смъртна душа. Не, никакъв човешки мотив не можеше да има в действията на такова същество.

Окото, с което я бе погледнал, беше око на вълк. Но дори в глутницата имаше напрегната игра на подчинение и господство. Блаженството на братството и сестринството прикриваше политически машинации и безскрупулни решения. Жестокостта се нуждаеше само от удобен повод. Тъй че той водеше тази тяхна жалка глутница и господството му бе неоспоримо — в края на краищата едва ли можеше да бъде заплашен със смърт, нали?

Най-сетне разбра, че не може да му вярва. И че облекчението й, че бе поел командването, бе реакцията на дете, същество изгарящо от нетърпение да се свие в сянката на някой възрастен, да се моли за закрила и доброволно да си затвори очите пред възможността същинската заплаха да е в мъжа — или жената — до него. Разбира се, близначките бяха изгубили всичко. Отчаяната им преданост към един мъртвец, някогашен приятел на баща им, беше обоснована, предвид обстоятелствата. Стейви и Сторий искаха Ток да се върне. Разбира се, че го искаха, и бяха започнали да гледат на Сеток с известно негодувание, сякаш тя бе виновна, че го няма.

Глупаво беше, но близначките не виждаха спасение в Сеток. Не виждаха никаква закрилничка в нея. Всъщност им се искаше нея да я няма.

Момчето си имаше своя гигантски вълк. Щеше ли той да ги защити? На това едва ли можеше да се разчита.

„А имам сила, макар че все още не мога да различа формата й, нито предназначението й дори. Кой в сънищата си не е всемогъщ? Ако насън ми порастват крила и летя високо над земята, това не означава, че ще се събудя загърната в пера. Ние сме богове в сънищата си. Бедствието ни поразява, когато започнем да вярваме, че същото е вярно и в реалния ни живот.“

„Жалко, че Торент не е тук. Иска ми се изобщо да не ме беше напускал. Все още го виждам в ума си. Виждам го застанал над планина от кости, очите му тъмнеят под ръба на шлема.“

„Торент, къде си?“

— Изглеждат почти умрели — каза Йедан Дериг.

Ян Товис, която яздеше до брат си, се намръщи.

— Сигурно са пробудили нещо. Казах им да се защитят, но си мисля, че с това може да съм ги убила и двете.

— Може да приличат и да се държат като кикотещи се момиченца, Сумрак, но не са. Не си убила никого.

Тя се изви в седлото и се загледа назад по пътя. Светлината на факли и фенери образуваше ярък остров между сградите. Приличаше на рана. Отново се обърна напред. Тъмнина, но тъмнина, през която можеше да вижда — всеки детайл точен, всеки намек за цвят и тон изглеждаше странно наситен, плътен почти. Сякаш зрението, което бе имала през целия си живот — в онзи вече далечен, отдалечен свят, — бе всъщност нещо хилаво, осакатено. И все пак не го чувстваше като дар — зад очите й се трупаше напрежение.

— Освен това те все още не са мъртви — добави Йедан.

Яздеха в лек галоп през долината, през обрасли с бурени полета и покрай обвити с трънливи храсти стопански постройки. Пред тях се издигаше стената дървета, очертала началото на леса Ашайн. Ако приказките бяха верни, Ашайн беше паднал — до последното дърво — под безумната индустрия на града, а в левгите отвъд тази пустош големи пожари бяха унищожили останалото. Но лесът се беше върнал и стволовете бяха огромни — и дузина мъже, хванати за ръце, не биха могли да ги обхванат. Никаква следа нямаше от път или конска пътека, но земята под високия горски балдахин бе чиста от шубраци.

Щом навлязоха под извисилите се дървета, сумракът се сгъсти. Освен черното дърво имаше и други видове, с гладка кора чак до извитите като змии корени. Високо горе някакво паразитно растение образуваше острови от мъх, назъбени листа и черни цветове като огромни гнезда, надвиснали от дебелите плетеници. Въздухът бе мразовит, наситен с мириса на плесен, на мокър въглен и мъзга.

Третина левга, после половина, конските копита отекват, шумолене на ризници и скърцане на сбруи, но от самата гора — само безмълвие.

Сякаш шип беше забит в челото й. От движението на коня й призляваше. Тя дръпна юздите, избърса лицето си с ръка и видя светлата кръв, бликнала от ноздрите й.

— Йедан…

— Знам — изръмжа той. — Все едно. Спомени се връщат. Има нещо напред.

— Мисля, че не…

— Каза, че искаш да видиш Първия бряг.

— Не и ако от това ще ми се пръсне главата!

— Връщането е невъзможно — рече той и плю настрани. — Това, което ни мъчи, Ян, не идва от това, което ни очаква.

Тя успя да вдигне глава и го погледна.

Брат й плачеше кръв. Изплю се отново — светлочервена храчка — и каза:

— Карканас… празният мрак — погледна я — вече не е празен.

Тя си помисли за двете изпаднали в несвяст вещици в града зад тях. „Няма да преживеят това. Не могат. Доведох ги по целия този път само за да ги убия накрая.“

— Трябва да се върна…

— Не можеш. Още не. Подкараш ли натам, Сумрак, ще умреш. — И смуши коня си напред.

След миг тя го последва.

„Богиньо на Тъмата, завърна ли се? Събуди ли се в гняв? Ще убиеш ли всички, които докоснеш?“

Черните колони се точеха напред, катедрала, изоставена в някое безвременно селение, и вече можеха да чуят звук, идващ някъде отвъд накъсаната черна стена пред тях. Нещо като грохот на вълни.

„Първият бряг.“

„Откъдето водим началото си…“

Мъждукане между стволовете, бели проблясъци…

Брат и сестра излязоха от гората. Конете под тях забавиха, спряха, щом усетиха безжизнено отпуснатите юзди.

Със загърнати от червена мъгла погледи, сред тишина като рана, двамата се взираха неразбиращо.

Първият бряг.

Черните облаци на запад се бяха споили в непроницаема стена. Земята бе посребряла от слана, тревите хрущяха и се кършеха под краката. Изгърбен под коженото наметало, Страл гледаше как вражеските сили се строяват по полегатия склон срещу тях. На двеста крачки вдясно от него Марал Еб стоеше начело на елитните воини на клана Баран и смесените части на четири по-малки клана — беше поел командването на воините, вкусили унижението на разгрома. Достатъчно храбро решение, за да изгори няколко тръна в очите на Страл. Няколко, не всички.

Дъхът на хора и животни излизаше на бели облачета. Пряпорци висяха сиви и унили, щандартите бяха вкочанени като плоски дъски.

Железният вкус на паника витаеше в мразовития въздух и всички очи се вдигаха отново и отново, за да се взрат в ужасяващото небе — на запад кипяща черна стена, на изток светлосиньо, искрящо като лед и с нажежено до бяло слънце, обградено от гибелни лъжливи слънца. Точно отгоре раздрана бразда свързваше — или разделяше? — двете половини. Черното печелеше битката, виждаше Страл, изригваше напред пипала като корени, кървящи в утринното зарево.

По дъното на долината фаланги сафини с триъгълни щитове вече държаха центъра, дългите им копия бяха затъкнати в кожените гнезда на бедрата. Леката пехота на Д’рас се развръщаше около настръхналите карета и започваше бавно да се приближава. Конницата на ак’рините държеше крилата и се мъчеше да опази строя, докато настъпваше ходом.

Скиптър Иркулас не губеше време. Никакви лични предизвикателства на бойното поле, никакви насърчителни слова пред войските. Ак’рините искаха това сражение да започне, касапницата да се развихри, сякаш хорът от трясъка на оръжия и писъците на ранени и издъхващи можеше да върне света в нормалното му състояние, можеше да оправи небето горе, можеше да прогони студа и тъмнината.

„Кръв да плати, кръв да умилостиви. В това ли вярвате, ак’рини?“

Страл излезе на пет крачки пред бойния строй на сенаните. Обърна се рязко и огледа най-близките лица.

Войнственост под лъскавата пот на страха. Твърди погледи се впиваха в него, отместваха се и се връщаха на очите му. Боядисани в бяло лица, пропукващи се в студа. Помощник-командирите му пък го жилеха с проницателността си, сякаш търсеха първия знак за колебание, първия трепет на съмнение в лицето му. Не им го даде.

От сребристото небе отекна странно изпукване, като от замръзнало езеро, пропукало се в първото топене, и воините се заприсвиваха уплашени, че отгоре ще се изсипят ледени късове. Но нищо не последва зловещите звуци. „Юмруците на боговете блъскат по стъклото на небето. Цепнатини пропукват гледката. Скоро всичко ще се пръсне. Можете да се свивате, колкото щете. Това няма да помогне.“

— Бакал — каза Страл достатъчно високо, за да стресне бойците, срещу които стоеше, и видя как самотната дума се понесе като вълна по редиците и ги съживи. — А преди Бакал Онос Т’уулан. Преди него Хъмбръл Тор. Дойдохме да потърсим враг. Дойдохме, за да намерим война.

Зачака и видя в най-близките лица развихрилата се гмеж от лични войни. Видя в израженията им най-свирепите битки на волята. Видя разширяващото се петно на срама. И кимна.

— И ето ни, застанали тук, сенани. — Чуваше и усещаше зад себе си тътена на настъпващите пешаци, на вълните конници, изсипващи се на двата фланга. — И аз съм пред вас, сам. И ще изрека думите на онези преди мен.

Вдигна високо тълвара с дясната ръка, а с лявата — ножницата.

— Не този враг! Не тази война!

И с рязък замах натика оръжието в ножницата, а след това го вдигна високо с две ръце.

Блеснаха остриета. И се скриха. Отзад изреваха команди и бойците на клана Сенан се обърнаха кръгом.

„А сега се махаме.“

„Това ли искаше, Марал Еб? Ето ти го.“

Някой викаше, но очите на Марал Еб оставаха впити в настъпващия враг. Първите стрели засъскаха в блещукащия въздух, почти невидими в спускащия се сумрак. Фалангите се подготвяха за атака, дългите копия на първите три редици се наведоха напред. Крилата на конните стрелци се приближаваха бързо, всеки момент щяха да пуснат стрелите и да възвият обратно.

Биеха се като бебенца. Като страхливци. Виж, дойдеха ли още по-близо сафините, всичко щеше да се промени…

Виковете изведнъж се усилиха и нечия ръка го стисна за рамото и го дръпна. Той се взря с гняв в лицето на един от телохранителите си… но мъжът сочеше нещо, крещеше и от устата му хвърчаха слюнки. Какво му казваше? Проклетият му идиот… какво…

А после видя разширяващата се празнина в центъра на бойния си строй.

„Какво? Атакуват ли… не… нищо не виждам… но…“

— Те отстъпват! Боен водач! Сенаните!

— Глупости! — Разбута настрана струпаните плътно около него телохранители, докато нищо вече не закриваше гледката му. Сенаните наистина ги нямаше. Най-могъщите воини от Белите лица на Баргаст бягаха!

— Върнете ги! — изрева той. — Върнете ги веднага!

Скиптър Иркулас дръпна юздите на коня и смръщи чело под широкия ръб на шлема. Какво правеше центърът? „Примамвате ни да навлезем в онази паст? Наистина ли си мислите, че това ще подейства? Проклети варвари, никога ли не сте се изправяли срещу фаланга?“

— Вестоносец! Съобщи на командира на сафините да задържи каретата си — ако баргастите държат да се задавят с тях, да заповядат. — Обърна се към друг конен вестоносец. — Пиконосците да се задържат до центъра ни и да чакат моите заповеди за атака!

Друг вестоносец, върнал се от напредващите леки пехотинци и стрелци, спря пред него и отдаде чест.

— Скиптър! Централният клан се оттегля от битката!

— Това е уловка…

— Моля за извинение, Скиптър, но водачът им излезе пред воините си, прибра оръжието си в ножницата и го вдигна високо, сър. А те направиха същото, а след това се обърнаха и напуснаха бойната линия!

„Късметът на Блудния!“

— Сафините да настъпят! Преди кучите синове да са запушили зева! Тръбачи! При мен!

Секара Омразната се провираше през гъстото множество, за да види измяната с очите си. Командваше ариергарда, старците, непусналите още кръв млади и майките им, плюс осемстотин воини, които още не се бяха съвзели от раните си. Задачата им беше да бранят редицата фургони, ако ак’рините заобиколят, за да ударят отзад. Но след като центъра на фронта вече го нямаше, врагът щеше да ги удари в гръб.

Спря и засипа с проклятия оттеглящите се воини.

— Страхливци! Ще ви чакам при Портата!

Притича няколко крачки — последните редици на сенаните бяха почти в обсега й. Не на ноктите й — това щеше да е твърде рисковано, — но можеше да плюе като всяка баргастка жена, а сега…

Някой пристъпи до нея. Тя се обърна рязко, озъбена.

Облечената в метална ръкавица ръка се стовари в лицето й. Мълния изригна между очите й. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. Устата й беше пълна с натрошени зъби.

Гласът на Страл заговори точно над нея:

— Чакай при Портата колкото щеш, Секара. Но помни — съпругът ти вече е там. И чака точно теб. Мъртвите казват онова, което не са смеели да кажат приживе. А, и не забравяй да заведеш и ордата си с теб.

Чу как изскърцаха мокасините му в тревата, когато тръгна след клана си.

„Съпругът ми? Кога не се е свивал от страх пред мен? — Изплю слузеста кръв. — Ще стоим рамо до рамо, Страл, за да ви посрещнем. Да ви разкъсаме на парчета! Проклятие над Сенан! Каквото и да изберете, няма да видите зъбите, преди да е станало късно!“

Земята се разтресе. Крясъци изригнаха в замръзналия въздух. Битката бе започнала.

Секара се надигна и изкрещя:

— Оттатък фургоните! Всички! И дръжте здраво!

„Да задържат малко, да. Достатъчно, за да избягам. Благословена тъмнина!“

Нов дъжд от стрели и Сагал се присви зад кожения си щит. Два върха глухо изтупкаха в гъсто сплетените тръстики и той потрепери, когато единият прониза ръката му. Топла кръв бликна под металния предпазител и Сагал изруга. Брат му бе направил всичко, което можеше, за да избере най-удобната позиция за тази битка, но за да се справят с конните стрелци на ак’рините щеше да е по-добре да избере пресечен терен. Удобна верига хълмове, много скали, дерета и урви.

Вместо това на кучите синове дори не им се налагаше да се доближат — поне докато все още имаха стрели — и баргастите измираха, без дори да са удостоени с честта да сблъскат мечовете си с враговете. Конните стрелци се оттеглиха, за да се престроят за нов убийствен набег.

Следващия път Сагал щеше да се изправи и да поведе атака — точно на пътя на конниците. „Да видим как ще се оправите с три хиляди Бели лица!“

Пороят стрели спря и Сагал изчака още миг — все още чуваше конските копита, но пък тази сутрин звуците се държаха странно. Сякаш бяха… по-тежки отпреди. Той се изправи, примига и се взря в зловещия сумрак.

Нещо огромно се задвижи нагоре по склона и сякаш целият хълм потрепери…

Три клина пиконосци бяха настъпили зад паравана от стрелци. Нямаше време да стягат редиците. Той извади тълвара си и изрева:

— Идат! Идат!

От редиците на баргастите се понесе ръмжене като на огромен събудил се звяр. Хиляди снишени пики кипнаха нагоре по склона, а Белите лица отвърнаха с рев и в следващия миг огромната вълна на бараните се изля върху железните зъби. Предните линии изчезнаха, тежки остриета засякоха предните крака на конете. Върховете на настъпващите клинове се затъпиха в свирепия вихър на битката.

Сагал зави като демон. „Време е за клане! Глупаците се приближиха — атакуваха! Можеше да се задържат, докато бараните на този фланг се превърнат в грамада настръхнало от стрели месо — но тяхното нетърпение им измени!“ Посичаше със смях всичко, което се изпречеше пред погледа му. Сечеше дълбоко в бедра, сечеше китки и тъпчещите крака на конете.

Усети, че конницата се мъчи да се отскубне назад като гигантско заклещено оръжие с очукани и затъпени ръбове. Изрева и се вряза още по-надълбоко в гъстата гмеж: знаеше, че съратниците му правят същото. Нямаше да се дадат лесно, да, нямаше да го направят.

„Половината Свободни градове на Дженабакъз хвърлиха конницата си срещу нас — и ние ги унищожихме всичките!“

Скиптър Иркулас се взираше в редиците тежки пиконосци, които се мъчеха да се изтръгнат от фланговете на баргастката позиция. Десетки великолепни воини и превъзходно обучени коне падаха с всеки дъх, който поемаше в стегнатите си дробове, но нищо не можеше да се направи. Трябваше му това отстъпление — толкова грозно, колкото можеше да е, и достатъчно бавно, за да привлече все повече и повече враговете надолу по склона. Трябваше му целият фланг да се увлече в избиването, преди да може да заповяда на конните си стрелци да минат зад баргастите, последвани бързо от леката му пехота, а след това от фаланга сафини, които да ги отрежат от основното ядро. Тогава щеше да пусне напред пиконосците и конните бойци с брадви — чука върху сафинската наковалня.

Нещата на другия фланг също не вървяха добре: баргасткият командир бе успял да стегне щитовете и да вдигне пиките, за да отблъсне конната атака, и сега стрелците налитаха и отстъпваха, налитаха и отстъпваха — игра на изтощение, която служеше съвсем добре на ак’рините, но отнемаше повече време. Колко стрели можеха да понесат баргастите?

Накрая погледът му се спря на центъра и го заля вълна на задоволство, отми смразяващия студ на деня. Сафинските фаланги се бяха врязали дълбоко в празнината и успешно разсичаха вражеската линия на две. Баргастите бяха най-добрата пехота, която бе виждал, но губеха плътност, биеха се хаотично, докато сафинските копия ги изтласкваха назад и назад; в същото време сафинските кесандераи — сражаващите се с джалаки в близък ръкопашен бой — се врязваха дълбоко във всяка празнина и извитите им къси мечове сечаха и кълцаха.

Части на първата фаланга натискаха към ариергарда. От фургоните вече се вдигаха пламъци — сигурно ги бяха запалили самите баргасти, след като бяха разкъсали строя си. Фалангата се развръщаше в извита линия, за да пресече всякаква надежда за отстъпление.

Диваците бяха намерили сетния си ден и бяха добре дошли в него.

Иркулас вдигна поглед към небето. Гледката го ужаси. Денят умираше пред очите му. Назъбени черни жили като бавни мълнии се бяха врязали през утринното небе и ги бяха разсекли на сини парчета. „Троши се. Денят се троши!“

И се спускаше тъмнина: падаше и пропадаше надолу, все по-близо.

„Какво става? Въздухът — толкова студен, толкова празен — Блудния да ни опази… какво…“

Кашат се пресегна през рамо и изтръгна стрелата. Някой извика зад него, но той нямаше време за това.

— Държим! — изкрещя и се олюля, когато струята кръв бликна по гърба му. Дясната му ръка изведнъж увисна безпомощно, след миг и кракът му изтръпна. „Духове на бездната, та това е само една стрела — проклета жалка стрела…“ — Държим! — Викът изпълни ума му, но излезе от устата му слаб като шепот.

Армията беше разцепена на две. Скиптърът несъмнено беше повярвал, че това ще се окаже смъртоносно за баргастите. Чакаше го изненада обаче този глупак. Белите лица се сражаваха по кланове от поколения. Дори едно проклето семейство можеше да окаже отпор само. Истинската кървава баня все още не бе започнала.

Стисна зъби и се помъчи да се изправи.

— Проклета стрела. Проклета шиба…

Втора стрела го прониза през лявата буза, точно под костта и дълбоко в носоглътката. Главата му се отметна назад. Кръв изпълни гледката му. Кръв потече в гърлото му. Той хвана стрелата със здравата си ръка и я измъкна. Понечи да изругае, но от устата му излезе само глухо клокочене.

Помъчи се да намери прикритие зад щита си, но отгоре изсвистяха още стрели. Земята под него беше мокра от кръв — неговата кръв — и той зяпна черната локва. Преглъщаше лепкавата течност в устата си колкото може по-бързо, но започваше да се дави, а коремът му бе натежал като чувал със зърно.

„Опитайте нова атака, страхливци. Ще стегнем челюсти на гърлото ви. Ще изтръгнем живота от вас. Ще застанем върху планина от телата ви.“

Стрела улучи шлема на някакъв воин — почти на ръка разстояние — и Кашат видя как пръчката се пръсна все едно, че беше най-тънко късче лед. После видя как шлемът се хлъзна на две парчета от главата на мъжа. Воинът залитна назад, зяпна за миг към Кашат — с издути и заскрежени очи, — преди да рухне на земята.

Стрели се пръскаха навсякъде около него. Писъците на воините секнаха така внезапно, че ужас стегна душата на Кашат. Нов удар по щита му и ратанът под кожата се пръсна като стъкло.

„Какво става?“ Убийствената болка от раните му беше престанала. Почувства се странно топъл и усещането го замая.

Пред бойната линия падаха коне. Изпънатите жили на лъкове потръпваха и се разпадаха на искряща прах. Видя как войници ак’рини — с разкривени посинели лица — се свличат от седлата. Врагът се бе превърнал в объркана тълпа.

„Атака! Трябва да атакуваме!“ Кашат се надигна с усилие. Захвърли останките от щита си и издърпа меча в лявата си ръка. Натисна напред, сякаш дращеше да изплува от убийствено течение и вдигна оръжието.

Последваха го стотици, бавно като в сън.

Марал Еб поведе смесените кланове срещу настръхналата стена на сафините. Виждаше ужаса в очите им, неверието им пред дивашката ярост на Белите лица.

Въздухът бе станал необяснимо плътен, а и вече падаше нощта — толкова дълго ли се бяха сражавали? Възможно беше, да — виж редиците мъртви от всички страни! Сафини и баргасти, а там, на склона, купища мъртви ездачи и коне — върнали ли се бяха сенаните? Трябваше да са се върнали!

Каква касапница!

Свирепата атака напираше в стената от плът, кожа, дърво и желязо. Чуваше се глухото пращене и трясък на чупещи се копия. Марал Еб се вряза напред, размахал тълвара, видя тъмнокожо лице, видя замръзналата маска на изгубилия куража си глупак, изсмя се и посече отгоре…

Желязното острие се вряза точно в центъра на островърхия шлем.

Меч, шлем и глава се пръснаха. Марал Еб се олюля, щом десницата му отскочи настрани, невероятно олекнала. Очите му се впиха в чукана на мястото на китката му — замръзнали капки кръв се разсипаха като мъниста. Нещо се удари в рамото му, отхвърча настрани, а след това две преплетени тела се свлякоха на земята — сблъсъкът ги беше слял и Марал Еб зяпна неразбиращо слятата им плът, оголените мускули под разцепената кожа.

Чуваше предсмъртни стонове от всички страни, приглушени писъци.

Беше паднал на колене. Опита да се надигне, но бронята на прасците му бе замръзнала за земята. Кожените връзки се кършеха като пръчки. Вдигна глава… червеникава мъгла бе погълнала света. Какво беше това? Магия ли? Някаква отровна пара, която да изсмуче цялата им сила?

„Духове, не — мъглата е кръв — кръв от пръскащи се тела, слуз от спукани очни ябълки…“

И разбра. Откършената му китка, пълната липса на болка, дъхът, който се мъчеше да всмуче в дробовете си — този студ, този мрак…

Падна на земята и конят го настъпи с предния си крак — крак, останал без копито, само с щръкнали от коляното кости. Врязаха се през ризницата и в гърдите му и го заковаха в пръстта. Огромното животно изцвили от ужас, срути се на една страна и изхвърли от седлото безжизнената черупка на ездача си — тялото на ак’рина се натроши като глинена делва.

Сагал отхвърча на няколко крачки, примига и видя как мразът обели кожата на конвулсивно ритащия кон. В първия момент това му се стори смешно, но след това го заля тъга — не за нещастното животно, никога не беше обичал особено конете, а за всички на този склон. Подмамени от тази битка, от славата на праведната победа и от честта на доблестното поражение.

Боговете бяха жестоки. Но пък той винаги го беше знаел.

Отпусна се и се взря в зацапаната с червено тъмнина. Натискът отгоре се усилваше. Усещаше го върху гърдите си, в черепа си. Жътваря стоеше над него и натискаше гърдите му с пета. Сагал изпъшка, щом ребрата му изпращяха, ръцете и краката му потрепериха.

Камъкът от прашката улучи зайчето и го превъртя във въздуха. Сърцето ми тупкаше от радост, докато тичах, лек като шепот, към тревите, където бе паднало. И стоях, и го гледах, тупкащите му гърдички, капчиците кръв, опръскали муцунката му. Гръбчето му беше прекършено и дългите задни крачета бяха съвършено застинали. Но предните лапички мърдаха.

Първата ми жертва.

Стоях над него — великан, бог — и гледах как животът го напуска. Гледах как дълбините в очите му се проясняват и си проличава колко са плитки.

Майка ми дойде. Лицето й изобщо не показваше радостта, която трябваше да покаже, нито гордостта. Казах й за плиткото, което бях открил.

А тя каза:

— Лесно е да повярваш, че кладенецът на живота е бездънен и че само духовете могат да се взрат до другия край на очите. До края, който е душата. Въпреки това цял живот се опитваме да надникнем до долу. Но скоро откриваме, че когато душата напусне плътта, отнася дълбочината със себе си. В това зайче, Сагал, ти просто си видял истината. И ще я виждаш много пъти. Във всяко животно, което убиеш. В очите на всеки враг, който посечеш.

Гласът й бе спокоен и жесток. Говореше, сякаш всичко, което струва нещо на този свят, не заслужава да се говори за него.

Осъзна, че все още не я разбира.

Все едно. Плиткото идваше да го посрещне.

Скиптър Иркулас изпълзя изпод и встрани от трупа на коня си. Не можеше да понася повече писъците му, тъй че му беше прерязал гърлото с ножа си. Разбира се, трябваше да го направи, след като слезе, вместо просто да се наведе от седлото, но умът му бе станал размътен, муден и глупав.

А сега пълзеше и счупената му бедрена кост стърчеше от крачола на кожените му гащи. Поне не болеше. „Не си пожелавай лек живот, лека смърт си пожелай“, имаше такава поговорка. Той мразеше поговорките. Особено когато идеално пасваха на действителността.

„Но това само ни напомня, че пътеката, по която вървим, е стара. И новото е само собственото ни невежество, което развяваме като знаме. Ха!“

Бойното поле бе почти неподвижно. Хиляди воини бяха замръзнали в убийствени прегръдки, сякаш някой безумен художник се бе постарал да нарисува гнева във всичките му уродливи изблици на безсмислено унищожение. Той отново си помисли за грамадата от заблуди, която бе натрупал, и как всяка от тези заблуди бе довела до тази битка. Натрошени, помлени, разпадащи се в хаос… толкова му се искаше да се изсмее, но дъхът не излизаше, беше се вледенил в гърлото му.

Долината бе загърната в полумрак, свличащото се отгоре небе смазваше всичко с убийствената си тежест.

Успя да седне, изпънал счупения си крак напред, и се огледа.

Десетки хиляди трупове и парчета от трупове, всичко покрито с убийствена слана. Нищо не се движеше, нищичко. Пепел се сипеше от беззвездните непроницаеми небеса.

— Свършвай тогава — изхриптя той. — Всички са си отишли… освен мен. Свършвай, моля те. Умолявам те…

Отпусна се на земята и затвори очи.

Идваше ли някой? Студеният събирач на души? Чуваше ли скърцане на ботуши, самотни приближаващи се стъпки — или някой идваше от мрака на ума му? „Очите ми са затворени. Сигурно така трябва да бъде.“

Идваше ли нещо? Не смееше да погледне.

Беше селяк някога. Сигурен бе в това. Но го беше сполетяла някаква беда. Дълг? Може би, въпреки че думата бе лишена от жило, ако питаха Ласт, а това подсказваше, че не е натрапчиво присъствие в ума му, а след като спомените бяха толкова малко и разхвърляни като неговите, това трябваше да означава нещо.

Откъслечни неща: воня на горяща смет, пепеляви петна по разчистената земя, навсякъде боклуци. Струпани на купчини клони, мъх по клоните. Корени, от които капе лепкава тиня. Кал и в нея огромни стволове, оголени от кората. Зацапано от червена мъзга дърво и черни ръбати камъни, щръкнали от разровената пръст.

Земята можеше да се надига и да носи такива разрушения, но не беше го направила тя. Само беше потреперила, но не от изригнал от дълбините трус, а от падащите дървета, от рева на воловете, напрягащи се да изтръгнат пъновете, и от стъпките на улисани хора.

„Променяй всичко, което видиш. Това е, което те кара да чувстваш. Да чувстваш… каквото и да е.“

Помнеше ръцете си, заровени дълбоко в топлата пръст. Помнеше как затваря очи — само за миг — и усеща онзи пулс на живот, на обещание и цел. Щяха да засеят със зърно разчистената земя и да пожънат обилие за бъдещия си живот. Това беше справедливо. Беше праведно. Ръката, която сече, изкоренява и после сее, е ръката, която пожънва. Това беше чисто. Въздъхна, усмихна се и отвори очи. Издърпа ръцете си от топлата земя.

И видя, че са плувнали в кръв.

Никога не се беше смятал за умен. Умът му стигаше, за да знае това, и не му трябваше много повече. Но светът си имаше пластове. На простоватия предлагаше простота. На мъдрия предлагаше дълбочина. И единствената мяра за достоен за признание кураж бе в това да приемеш мястото си в тази схема — с твърда и непоклатима честност, колкото и унизително да е то.

Загледа се в ръцете си и осъзна, че споменът не е негов. Беше измислица, небрежно, дори грубо натрапване на нещо дълбоко. Лишено от изтънченост, и то съзнателно, което правеше нещата още по-сложни.

Дори тези мисли бяха чужди. Ласт не беше мислител.

Сърцето изпитва потребност, а умът намира основание да я оправдае. Умът казва: унищожението води до сътворение, така ни показва светът. Но светът ни показва нещо повече от това. Понякога унищожението води до забвение. До заличаване. Но пък какво му е толкова лошото на това? Ако глупостта не заслужава заличаване, какво друго тогава? Умът никога не е толкова умен, че да заблуди някой и нещо друго освен самия себе си и собствения си вид.

Ласт реши, че не го е страх от правосъдие, така че не направи нищо и дори не трепна, когато убиецът се появи в другия край на коридора. Писъците на Асейн бяха заглъхнали. Знаеше, че е мъртва. Всичките й страхове най-сетне се бяха сбъднали и в забравата тя бе намерила облекчение. Мир.

Убийството може да носи наистина хубави маски.

Убиецът го погледна в очите и в този сетен миг двамата споделиха разбирането си. Необходимостта на нещата. И Ласт падна под меча без звук.

Имало бе кръв по ръцете му. Достатъчно основание. Правосъдието беше въздадено.

Шеб не можеше да си спомни какъв е бил. Длъжник, затворник, човек, презрял закона — това да, но къде бяха подробностите? Всичко му бе избягало в усилващата се паника. Чул беше смъртта на Асейн, отекнала по коридора. Знаеше, че го дебне убиец. Нямаше никаква причина за това. Не беше направил нищо, за да го заслужи.

Освен ако не се броеше това, че бе прекарал целия си живот в подлост, разбира се. Но винаги беше имал добро основание да прави всичко, което правеше. Сигурен бе в това. Избягване на затвора — е, че кой иска да загуби свободата си? Никой, освен ако не е идиот, а Шеб не беше идиот. Бягство от отговорност? Разбира се. Насилниците не печелят много съчувствие, а виж, жертвите ги утешават и глезят под път и над път. По-добре да си жертвата, отколкото насилникът, стига бъркотията да е приключила, цялата заплаха за опасност да е отминала и да е време за обяснения, приказки за самозащита и извинения, и честно казано, всичко това е без значение, а ако можеш да убедиш самия себе си с извиненията си, толкова по-добре. По-леко се спи нощем, още по-леко е да се изправиш върху струпаната купчина праведно възмущение. „Никой не е по-благочестив от виновника. И точно аз би трябвало да го знам.“

„И никой не е по-добър лъжец от обвиняемия.“

Така че не бе направил нищо, за да заслужи това. Беше правил само каквото трябваше, за да се измъкне, да се провре и да се шмугне. Да продължи да живее, като задоволява всичките си навици, всичките си искания и нужди. Убиецът нямаше причина!

Тичаше задъхан по безкрайни коридори, по виещи се на спирали изкачвания и спускания. Казваше си, че вече толкова се е изгубил, че никой изобщо няма да го намери.

„Изгубен в своя бълвоч от извинения… Не! Не си помислих това! Изобщо не казах това! Намери ли ме той? Намери ли ме кучият син?“

Незнайно как си беше оставил оръжията някъде — всички до едно. Как се беше случило това? Шеб изхлипа и продължи да тича напред. Имаше нещо като мост ей там, минаваше през мрачна като пещера зала, която сякаш се изпълваше с облаци.

„Цял живот се опитвах да съм незабележим. Изобщо не исках да ме забелязват. Просто грабвам каквото мога и се измъквам, докато не се появи следващото нещо, което ми трябва. Толкова просто. Толкова логично. Никой не би трябвало да ме убие за това.“

Никога не си беше и представял колко изтощително може да е мисленето. Залиташе по моста, под ботушите му заскърца желязо… какво му ставаше на проклетото дърво? Закашлян в отровните пари на облаците, с подлютени очи и пламнал нос, той се олюля и спря.

Беше стигнал достатъчно далече. Всичко, което беше правил, го беше правил с основание. Беше толкова просто.

„Но толкова много пострадаха, Шеб.“

— Не съм аз виновен, че не можаха да се отдръпнат от пътя ми. Ако имаха малко мозък в главите, щяха да видят, че идвам.

„Начинът ти на живот превърна живота на други в мизерия, Шеб.“

— Какво да правя, като не са могли да се справят по-добре?

„Не можаха. Те дори не бяха хора.“

— Какво? — Вдигна глава нагоре, към очите на убиеца. — Не, не е честно.

— Точно така, Шеб. Не е и никога не е било.

Мечът замахна.

Призракът запищя. Изведнъж се бе оказал пленен в залата на Матроната. Вихреше се мъгла. Раутос беше на колене и плачеше неудържимо. Брет хвърляше плочите си, които вече не бяха плочи, а монети, лъскави и блестящи — но всяка фигура, която оглеждаше, изтръгваше от нея глухо ръмжене и тя ги замиташе отново с ръка — влудяващо дрънчене на монети изпълваше въздуха.

— Никакви отговори — изсъска тя. — Никакви, никакви отговори!

Таксилиан стоеше пред огромния трон и мърмореше:

— Сулкит го преобрази… и сега той чака… Всичко чака. Не разбирам.

Сулкит стоеше наблизо. Цялото му тяло се беше преобразило, издължено, с изгърбени рамене, муцуната му скъсена и по-широка, ноктите блестяха покрити с масла. Сивите очи на влечуго бяха впити в една точка, немигащи — търтеят не беше повече търтей. Срещу призрака вече стоеше Страж Дж’ан.

Нечовешкият поглед беше непоносим.

Вийд пристъпи в залата и спря. От меча капеше кръв, предницата на кожения елек с метални шипове бе зацапана и ожулена. Лицето му беше безжизнено. Очите му бяха очи на слепец.

— Здравей, стари приятелю — рече той. — Откъде да започна?

Призракът се присви от ужас.

Раутос стоеше смълчан пред жена си. Поредната нощ, прекарана в мълчание, но този път във въздуха имаше нещо горчиво. Тя се взираше в лицето му и в изражението й имаше нещо странно и студено.

— Никаква жалост ли нямаш, съпруже?

— Нищо друго нямам освен жалост — отвърна той.

Тя извърна очи.

— Разбирам.

— Ти се предаде отдавна — каза той. — Така и не го разбрах.

— Не всеки се предава доброволно, Раутос.

Той я изгледа.

— Но къде намери радостта си, Ескил? Ден след ден, нощ след нощ, къде намери радостта си от живота?

— Ти отдавна престана да търсиш това.

— В смисъл?

— Намери своите увлечения. Единствения път, когато очите ти оживяваха. Моята радост, мъжо, беше в теб. Докато си отиде.

Да, сега си го спомни. Една нощ, една-единствена нощ.

— Онова беше грешно — изхриптя той. — Да вложа всичко онова… в друга.

Равнодушно свитите й рамене го ужасиха.

— Потиснат беше, нали? Но, Раутос, това просто не е така, нали? В края на краищата не можеш да си потиснат от нещо, което дори не си правиш труда да забележиш.

— Забелязвах го.

— И затова се отчужди от мен. Докато, както каза, ето те тук пред мен, с нищо в сърцето си освен жал. Някога казваше, че ме обичаш.

— Някога те обичах.

— Раутос Хиванар, какви са тези неща, които изравяш от речния бряг?

— Механизми. Мисля.

— Какво му е толкова възхитителното в тях?

— Не знам. Не мога да отгатна предназначението им, функцията им… Но защо говорим за това?

— Раутос, чуй. Това са просто парчета. Машината, каквото и да е била, каквото и да е правила, е счупена.

— Ескил, легни си.

И тя си легна, и приключи последния истински разговор помежду им. Помнеше как седна, с ръце на лицето, външно смълчан и неподвижен, но вътрешно разтърсван от хлипове. Машината беше счупена, да. Знаеше го. И нито едно парче нямаше смисъл. И цялата тази жалост… е, оказа се, че тя е единственото, което има и за себе си.

Мечът изсвистя и в мига преди да нахлуе болката, Раутос успя да се усмихне.

Погледът на Вийд се люшна към Таксилиан, задържа се за миг върху него, после вниманието му се отклони към Брет. Тя беше на колене и събираше монетите.

— Никакви решения. Никакви отговори. Би трябвало да са тук, да, тук! Тези монети оправят всичко — всички го знаят! Къде е магията?

— Илюзиите искаш да кажеш — каза Вийд и се усмихна широко.

— От най-добрите! Водата се вдига — не мога да дишам!

— Той изобщо не трябваше да те приеме, Перната вещице. Разбираш това, нали? Да, всички те бяха грешки, откъслеци чужд живот, които той пое в себе си като дим и прах, но ти бе най-лошата от всички. Блудния те удави — а след това си отиде от душата ти. Не трябваше да прави това, защото ти беше твърде силна, твърде опасна. Ти изяде проклетото му око!

Главата й се извърна рязко, безумна усмивка разкриви лицето й.

— Древна кръв! Аз държа дълга му!

Вийд кимна към призрака.

— Той се опита да направи онова, което преди много време направи К’рул. Но Икариум не е Древен бог. — Погледна отново Пернатата вещица. — Искаше свои лабиринти, достатъчно, за да го пленят на едно място като в паяжина. Да го задържат на място. Да го задържат във времето.

— Дългът е мой! — изпищя Пернатата вещица.

— Вече не — отвърна Вийд. — Вече е на Икариум Крадеца на живот.

— Той е прекършен!

— Да.

— Вината не е негова!

— Да, не е, и не е честно освен това. Но на ръцете му има кръв, и ужас в сърцето му. Изглежда, всички ние трябва да го захраним с нещо, нали? Или беше обратното? Но призракът сега е тук, с нас. Време е да умрете, Перната вещице, Таксилиан.

— А ти? — попита Таксилиан.

Вийд се усмихна.

— Аз също.

— Защо? — настоя Таксилиан. — Защо точно сега?

— Защото Крадеца на живот е там, където трябва да бъде. В този момент той е на мястото си. И всички ние трябва да се отдръпнем. — Вийд се обърна към призрака. — Дж’ан вижда само теб, Икариум. Гнездото е готово, миризмите са променени… за твоя вкус. — Махна с ръка и Пернатата вещица и Таксилиан изчезнаха. — Не си мисли, че напълно си се отървал от нас — ние просто отново сме в ума ти, стари приятелю. Ние сме петната по душата ти.

Призракът погледна надолу и видя сиво-зелена кожа, дългопръсти нашарени с белези ръце. Вдигна ги, за да пипне лицето си, и пръстите му погладиха бивните, стърчащи от долната челюст.

— Какво трябва да направя?

Но Вийд вече го нямаше. Беше сам в залата.

Стражът Дж’ан, Сулкит, стоеше в другия край и го гледаше. Чакаше.

Икариум се обърна към трона. Машина. Създание от вени и артерии, и горчиви масла. Споител на времето, създател на сигурност.

Миризмите се завихриха около него. Целият гигантски град от камък и желязо потрепери.

„Аз съм пробуден… не. Аз съм… прероден.“

Икариум Крадеца на живот закрачи напред, за да заеме трона си.

Брегът бе тъмен, небето — оникс над главите, като беззвездна нощ и все пак зацапано с калаени облаци. Целият свят бе като необятно обещание за чистота. Но брегът и сияеше и когато Ян Товис тръгна по него, ботушите й затънаха в искрящия пясък. Тя се наведе — все още не бе готова да погледне онова, което бе отвъд бреговата линия — и гребна шепа. Хладен и изумително светъл пясък. Тя примижа.

Не беше натрошен корал. Нито камък.

— Кости — каза Йедан Дериг, застанал на няколко крачки вляво от нея. — Виждаш ли онзи плавей? Дълги кости, предимно. Онези заоблените там са…

— Да — отсече тя. — Знам. — Захвърли шепата кости.

— Беше по-лесно оттам — продължи той. — Бяхме твърде близо…

— Ще млъкнеш ли?

Изведнъж обзета от непокорство, тя се насили да погледне… и залитна назад, дъхът й излезе на съсък между зъбите.

Море, но море, което се издигаше като стена, вълните се завихряха надолу и покриваха брега с пяна. Ян Товис изпъшка. Но това изобщо не беше вода. Беше… светлина.

Зад нея Йедан Дериг заговори:

— Спомени. Връщат се. Когато са излезли от Светлината, чистотата им ни е заслепила. Помислили сме, че е благословия, докато всъщност е било атака. И като сме заслонили очи, сме им позволили да наложат коварството си.

— Йедан, историята ми е известна…

— Различно.

Тя само дето не въздъхна облекчено, обърна гръб на огромната пропадаща стена и погледна брат си.

— Какво имаш предвид?

— Стражът служи на Брега по свой начин.

— Тогава на свой ред аз трябва да притежавам знание, което ти нямаш — това ли ми казваш, братко?

— Кралицата е Сумрак, защото не може да бъде нищо друго. Тя задържа падането на нощта. Тя е първата защитничка срещу легионите светлина, които искат да унищожат самата тъмнина. Но ние не молим за това. Майката Тъма отстъпва и за да означи това отстъпление, Сумрак го съживява.

— Отново и отново. Вечно.

Брадатите челюсти на Йедан се стегнаха.

— Нищо не е вечно, сестро.

— Наистина ли ни е липсвала разсъдливост, Йедан? Наистина ли сме били толкова суеверни, толкова невежи?

Той повдигна вежди.

Ян махна с ръка към кипналия свят зад себе си.

— Това е истинската граница на Тирлан. И нищо повече. Първият бряг е брегът между Тъмата и Светлината. Мислехме си, че сме родени на този бряг — точно тук, — но това не може да е вярно! Този бряг унищожава — не можеш ли да го усетиш? Откъде според теб са дошли всичките тези кости?

— Това не е дар за никого — отвърна Йедан. — Погледни във водата, сестро. Погледни надълбоко.

Нямаше да го направи. Видяла беше каквото трябваше да види.

— Не е възможно да се давят — както и да изглежда…

— Грешиш. Кажи ми, защо има толкова малко Лиосан? Защо силата, която е Светлина, е толкова слаба в другите светове?

— Ако не беше, всички ние щяхме да умрем — никъде нямаше да има живот!

Той сви рамене.

— Нямам отговори на това, сестро. Но мисля, че Майката Тъма и Бащата Светлина, свързвайки се един с друг, са свързали и съдбите си. И когато тя обръща гръб, той прави същото. Нямат никакъв избор — станали са преплетени една в друга сили, съвършени отражения. Бащата Светлина изоставя децата си и те се превръщат в изгубен народ… и си остават изгубени.

Тя трепереше. Проникновението на Йедан бе чудовищно.

— Не може да бъде! Тайст Андий не са били пленени. Измъкнали са се.

— Намерили са изход, да.

— Как? Къде?

Той кривна глава.

— В нас, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?!

— В Сумрака се роди Сянката.

— Нищо такова не ми е казано! Не ти вярвам! Това, което казваш, е безсмислено, Йедан. Сянката е незаконната рожба на Тъмата и Светлината — неподвластна на нито един от двамата…

— Сумрак, Сянката е всичко, което изобщо сме познавали някога. Всъщност тя е навсякъде.

— Но е била унищожена!

— Разбита, да. Погледни брега. Тези кости — те са на шейките. Били сме ударени от двете страни — без никакъв шанс. Това, че някои от нас изобщо са оцелели, е чудо. Сянката е разбита от легионите на андиите и легионите на Лиосан. Чистотата не може да търпи несъвършенство. В очите на чистотата то е нечестиво.

Ян клатеше глава.

— Сянката е селението на Едур — нищо общо няма с нас, шейките.

Йедан се усмихна — тя не можеше дори да си спомни кога за последен път се е усмихвал и се стъписа — и кимна.

— Тя е нашата незаконна рожба.

Ян се смъкна на колене в натрошените кости. Вече можеше да чуе морето, можеше да чуе загръщащите се надолу вълни — а под всичко това можеше да чуе удавените гласове на обречените под повърхността. „Той е обърнал гръб, когато и тя е обърнала гръб. Но децата му са нямали изход. Срещу нас, тук. Тук сме стояли и тук сме загивали, бранейки нашия свят.“

— Кръвта ни е кралска — прошепна тя.

Брат й вече беше до нея. Отпусна ръка на рамото й.

— Скар Бандарис, последният принц на Едур. Вече крал по това време, предполагам. Видял е в нас греховете не на бащата, а на майката. Оставил ни е и взел със себе си всички едури. Казал ни е да държим, за да осигурим бягството му. Казал ни е, че това е всичко, което сме заслужили, защото сме деца на майка си, а не е ли тя съблазнителката, а бащата съблазнителят? — Помълча за миг, след това изсумтя: — Чудя се дали последните останали от нас са тръгнали по дирята му с мисълта за отмъщение или защото е нямало къде другаде да отидат? В края на краищата по това време Сянката се е била превърнала в бойното поле за всяка сила на Едур, не само Тайст — разкъсвали са я, плувналите в кръв сили са си делили всяка плячка, всяка територия… как ги наричаха? Да, лабиринти. Всеки свят е бил превърнат в остров, изолиран сред океан от хаос.

Очите й горяха, но нито една сълза не потече от тях.

— Не сме могли да преживеем това — промълви тя. — Нападението, което описа. Нарече го чудо, че сме оцелели, но вече знам как — макар изобщо да не разбирах смисъла му — не и преди днешните ти думи.

— Стражът е командвал легионите — каза Йедан. — И сме държали, докато не ни е било казано да се оттеглим. Казано е, че само шепа от нас са оцелели тогава, всички елитни офицери, до един. Те са били Стражата. Пътят вече е бил отворен — ние само сме тръгнали в поход.

— Отворен заради Слепия Галан.

— Да.

— Защото… — Тя вдигна очи към него. — Било му е казано да ни спаси.

— Галан е бил поет…

— И сенешал на Двора на маговете в Карканас.

Той се замисли над това. Извърна очи и се загледа в кипналата стена светлина и безбройните фигури в дълбините й, в лицата, разкривени в безмълвни писъци — цяла цивилизация, пленена във вечно изтезание, — но тя не видя никакво чувство да трепне по лицето му.

— Велика сила значи.

— Да.

— Имало е гражданска война. Кой е могъл да му заповяда да направи каквото и да било?

— Някой с кръвта на Тиам и принц на Карканас.

Видя как очите му бавно се разшириха, но продължаваше да гледа в стената.

— А защо един принц Андий трябва да е направил това?

Ян поклати глава.

— Казано е, че е слязъл до Първия бряг ужасно ранен, плувнал в кръв. Казано е, че погледнал шейките и как сме били останали едва малцина, и разрухата около нас — гибелта на горите, овъглените останки от домовете ни. Държал прекършен меч в едната си ръка, меч Хуст, и видели как изпаднал от ръката му. Оставил го тук.

— Това ли е всичко? Тогава откъде знаеш, че е заповядал на Галан да направи каквото и да било?

— Когато пристигнал Галан, казал на Сумрак — вече бил изтръгнал очите си и го придружавала жена андийка, която го извела за ръка от унищожената гора… наглед умирал от треска, но когато проговорил, гласът му бил ясен и чист като музика. Казал й следните думи:

В Тъмата няма скръб.

Замина тя към небесата.

Оставя свят от пепелища и провал.

Отправя се да търси нови светове,

тъй както длъжна е скръбта.

Крилата скръб ми повелява:

Път отвори за оцелелите на този Бряг

да извървят те всичките

пътеки на тъгата

и възложи им да запомнят

прекършения този ден

какъвто ще го видят нявга:

като рождение на светове безкрайни,

където скръб очаква всички ни

в душата на тъмата.

Изправи се и изтръска костената прах от коленете си.

— Тогава го попитали кой е тази Крилата скръб? А Галан рекъл: „Има само един, който би дръзнал да ми заповяда. Един, който не би заплакал и все пак е поел в душата си скръбта на цял народ, скръбта на цял свят. Името му е Силхас Руин.“

Йедан огледа пясъчния бряг.

— Какво е станало с прекършения меч?

Тя се сепна и се взря в него. Защо след толкова време брат й все още можеше да я изненада?

— Жената с Галан го взела и го хвърлила в морето.

Той рязко извърна глава към нея.

— Защо?

Ян Товис безпомощно разпери ръце.

— Така и не е обяснила.

Йедан се обърна отново към блестящата стена, сякаш се мъчеше да прониже с поглед дълбините, сякаш търсеше меч, счупен при това.

— Било е само един прекършен меч…

— Меч Хуст — така каза.

— Дори не знам какво означава това, освен че е име за оръжието на Руин.

— Трябва да се е изцерил вече — промълви той с гримаса и тръгна по брега, очите му обхождаха бялата ивица. — Светлината трябва да го е отхвърлила.

Тя зяпна след него. Изцерен?

— Йедан!

Той я погледна през рамо.

— Какво?

— Не можем да живеем тук.

— Разбира се, че не можем.

— Но нещо става в Карканас — дори не знам дали изобщо мога да се върна там.

— Щом тя се завърне напълно — каза Йедан и отново й обърна гръб, — силата ще се освободи.

— Тя? Коя тя?

— Не ставай глупава, сестро. Майката Тъма. Кой друг идва като юмрук в черепите ни?

И продължи да търси по Първия бряг.

— Ерастас — прошепна старицата. — Какво ще правиш сега?

Торент я погледна навъсено.

— Слушаш ли ме изобщо?

Олар Етил се изправи и придърпа наметалото си от гнила козина и люспеста кожа.

— Такъв красив килим, такова щедро богатство, всички тези наситени цветове!

„Съсухреният орех на този вещерски мозък най-после се пропука.“

— Казах, че тези дири от впряг са пресни, вероятно от не повече от ден.

Олар Етил беше вдигнала едната си ръка, сякаш се канеше да махне на някого на хоризонта. Вместо това ноктестият й пръст започна да изписва фигури във въздуха.

— Заобиколете, приятели, забавете стъпките си. Изчакайте да мине единият, да мине и замине. Няма смисъл от сблъсъци на воли, щом всичко това е безцелно. Каква оживена равнина! Все едно, ако някой има причина да я разтърси, не съм аз, ха!

— Огромен впряг — продължи Торент, — натоварен тежко. Но макар това да е интересно, факт е, че дирите просто започват — сякаш от нищото — и виж как земята се е пропукала, все едно проклетото нещо е паднало от небето, с конете и всичко останало. Не възбужда ли любопитството ти това?

— А? О, скоро, много скоро. — Тя смъкна ръката си и след миг същият пръст посочи към него. — Първият храм е бъркотия. Превзет преди десетилетие, само една изгоряла коруба вече. Никой не беше пощаден. На Матроната й трябваха седмици, докато умре — не е лесно да ги избиеш, знаеш ли. Трябва да продължим напред, да намерим друг.

Торент изръмжа и яхна коня си.

— Бива ли те в бягането, вещице? Толкова по-зле.

И препусна по дирята на впряга. Нека кокалите на съществото да тракат в прахта след него — най-доброто решение на всичките му беди. Или можеше просто да си стои там, да зяпа от един хоризонт към друг и да ломоти колкото си ще — сякаш небето изобщо щеше да й отвърне.

Впряг. Хора. Живи хора. Точно това му трябваше сега. Връщането към здравия разум… „Чакай, паднал е от небето, не забравяй. Какво му е нормалното на това?“

— Все едно — промърмори Торент. — Поне са живи.

Сандалат стигна до моста и рухна. Уидал изруга, коленичи до нея, вдигна главата й и я положи в скута си. Кръв течеше от носа й, от ушите и ъгълчетата на очите й. Устните й лъщяха като боядисани.

Трите нахти — или както там се наричаха в това селение — бяха изчезнали, избягали, предположи той, от онова, което мъчеше жена му. Колкото до самия него, не изпитваше нищо. Този свят беше пуст, безжизнен, безводен.

А жена му като че ли умираше.

От устата й бликна червена пяна и тя започна да ломоти нещо. Той се наведе по-близо… думи, да, разговор. Когато си мислеше, че е заспал, тя непрекъснато повтаряше същите фрази. Сякаш бяха някаква молитва — или началото на молитва.

— Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.

Имаше нотка на скръб в гласа й, но толкова лишена от чувство, че режеше като нож. Вопъл, да, но изпълнен с омраза, нащърбена буца лед. Сложен, да, напластен — освен ако не си въобразяваше разни неща. Истината можеше да се окаже глупава като песен от детството, пята на счупена кукла, главата й се люшка нелепо, глупавите очи те зяпат над нарисуваната уста…

Уидал тръсна глава. Най-старите спомени можеше да са миризми, вкусове или откъслечни картини — но рядко и трите наведнъж, поне доколкото знаеше от собствения си опит. Струпани в черепа му, гъста гмеж, и всичко е толкова плътно натикано в дъното, че всички мебели са натрошени и когато се добереш до тях, можеш да измъкнеш само парчета, които не носят никакъв смисъл…

Богове, беше уморен. А и тя да го влачи по целия този път само за да му умре в скута и да го изостави пред портите на мъртъв град.

— … виж какво си направил.

Дъхът й бе станал по-дълбок. Кръвта бе спряла да блика… Той забърса устата й с мръсния си ръкав и тя изведнъж въздъхна.

— Санд? Чуваш ли ме?

— Хубава възглавница… освен миризмата.

— Нали няма да умреш?

— Вече се свърши — промълви тя и отвори очи, но изохка и ги затвори отново. — О, колко боли!

— Да ти донеса ли вода? От реката…

— Да, донеси.

Той я вдигна от скута си и я сложи да легне на пътя.

— Радвам се, че е свършило, Санд. Между другото, какво е свършило?

Тя въздъхна.

— Майката Тъма. Върнала се е в Карканас.

— О, много мило.

Тръгна към осеяния с отломки бряг с меховете и изкриви лице в дивашка гримаса.

— О, здрасти, Майко Тъма, радвам се, че се появи. Ти и всички останали там, богове и богини. Върнахте се, за да прецакате отново хиляди и хиляди милиони, а? Значи, имам нещо наум за вас, м-да. Знаете ли, вземете се разкарайте някъде. Изчезнете. По-добре ще е да не виним вас за нашата си бъркотия. Разбираш ли ме, Майко Тъма? — Наведе се над черната вода, натика първия мях под повърхността и се заслуша в гъргоренето. — А колкото до жена ми, не страда ли тя достатъчно?

Глас изпълни главата му:

„Да.“

Реката се носеше надолу, мехурите бликаха от натопения мях, докато не останаха мехури. Но Уидал продължаваше да го държи, все едно давеше сакато куче. Замръзнал. Не беше сигурен дали изобщо ще помръдне отново.

Спускащият се мрак кършеше замръзнала кост и плът из цялата долина, изсипваше се зад северния хребет и поглъщаше последните мъждукащи пламъци от горящите фургони на баргастите.

Огромното бойно поле проблясваше и искреше, трупове и леш се свиваха, изгубили последните останки влага, а земята се надигаше в дълги клинове твърда като камък глина и подмяташе тела. Желязо димеше и просветваше между мъртвите.

Небето бе лишено от всякаква светлина, но сипещата се надолу пепел се виждаше, сякаш всяка частица бе огряна отвътре. Налягането продължи да притиска всичко към земята, докато коне и мъже и жени в броня не се превърнаха в смачкани, сплескани фигури. Оръжия избухваха и нажежени до бяло късове изсъскваха във въздуха.

Хълмовете застенаха и се отдръпнаха, когато нещо се завихри в самия център на долината — толкова дълбок мрак, че сякаш бе плътен.

Един хълм се пропука с гръмовен грохот. Въздухът сякаш се раздра.

От вихрещото се петно се появи фигура, първо един ботуш, после другият, заскърцаха по съсухрена плът, кожа и кост и съществото излезе от цепнатината с тежки като камък стъпки.

Мракът закипя, запулсира. Фигурата спря и протегна лявата си, облечена в метал ръка.

Мълния прониза чернилката с грохота на хиляди барабани. Самият въздух нададе вой и мракът се оттече. Сухи черупки, доскоро били живи същества, се завихриха нагоре като преродени, изскубнаха се от земната твърд и се понесоха към небето като рояци есенни листа.

Вятър запищя, накъсани пряпорци мрак закръжиха, заизвиваха се и се скупчваха. Студен въздух се изля като потоп през пропукан яз и всичко, през което помете, се пръсна на прах.

Оглушителен трясък разтърси хълмовете, преряза склоновете и груби канари се затъркаляха и заподскачаха през останките от касапницата. А мракът продължаваше да се свлича надолу, да се слива и да се стапя в издължена ивица в протегнатата ръка на фигурата.

Последен грохот, силен като пращене на гръбнака на дракон, а след него — внезапна тишина.

Меч, от който кърви мрак и капе студ.

Слънчевата светлина на късния следобед прогори небето.

Сухите късове кожа и плът заваляха от небесата. Той бавно огледа земята, а след това пристъпи напред, наведе се, вдигна очукана ножница и хлъзна острието в нея.

Лъхна зноен вятър и подгони валма пара.

Той бавно огледа долината.

— Ах, любов моя. Прости ми.

И тръгна. Ботушите заскърцаха по мъртвите.

Върна се в света.

Драконъс.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (23)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

18.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (23)