Костите на ритена лежаха върху ложе от блещукащи люспи, сякаш в смъртта си съществото бе разстлало килима си от гущерска кожа, разгънало я беше върху твърдите кристали по безжизненото дъно на Стъклената пустиня: място, където да легне, последното гнездо за последната му нощ. Гущерът-вълк беше умрял сам, а звездите, видели отгоре сцената на самотното му поражение, не бяха мигнали. Нито веднъж.

Никакъв вятър не бе дошъл да разпръсне люспите и неумолимото слънце беше оглозгало отровното месо по костите, а след това беше избелило и излъскало тези кости до фин златист блясък. Нещо опасно имаше в тях и Бадале стоя дълго, взряна в жалките останки и съвсем неподвижна, освен когато не духаше мухите, накацали по раничките на устата й. Кости като злато, съкровище, прокълнато със сигурност.

— Алчността носи смърт — прошепна тя, но гласът секна и звуците, които излязоха, сигурно бяха неразбираеми дори за Садик, който стоеше до нея.

Крилете й бяха изсъхнали, изгорени до чуканчета. Летенето бе само спомен, покрит с тънък слой пепел, и тя не можеше да намери в себе си нищо, с което да оправдае почистването. Отминали триумфи заглъхваха в далечината. Зад нея, зад тях, зад всички тях. Но спускането й не беше свършило. Знаеше, че скоро ще запълзи. А накрая да лази като изсъхващ червей, да се гърчи безцелно и да прави безсмислени жестове. След това щеше да дойде вцепенението на пълното изчерпване.

Трябваше да е видяла някога такъв червей. Трябваше да е клекнала до него, както правят децата, за да наблюдава по-добре жалките му усилия. Измъкнат навън от своя уютен тъмен свят от някой жесток клюн навярно, а после изтърван във въздуха, в полета, и паднал върху твърдата неподатлива повърхност — каменна плоча, да, от онези по лъкатушещата пътека в градината. Накълван, заслепен от жарката слънчева светлина, червеят можеше само да се моли на каквито там богове му се искаше да съществуват. Блаженството на влагата, нишката, по която да се вмъкне пак в меката почва, внезапно изсипалата се над него шепа сладка пръст или протегналата се надолу ръка на някое милостиво божество, издърпала го към спасението.

Сигурна беше, че е гледала как се бори. Но не можеше да си спомни дали бе направила нещо друго, освен да гледа. Децата още от съвсем малки разбират, че да не правиш нищо е израз на власт. Неправенето на нищо е избор, набъбнал от всемогъщество. Божествен избор всъщност.

И точно това, разбираше сега тя, бе причината боговете да не правят нищо. Доказателство за всемогъществото им. В края на краищата да действаш означава да оповестиш съществуването на ужасни ограничения, защото разкрива, че първо действа случайността. Злополуките бяха точно това — събития извън волята на боговете — и единственото, което те можеха да направят в отговор, бе да се опитат да поправят последствията, да променят естествения ход. Да действаш следователно беше признание за погрешимост.

Тези идеи бяха сложни, но и ясни също така. Остри като кристалите, стърчащи от земята под краката й. Бяха решителни в улавянето на слънчевите лъчи и разсичането им на съвършени късчета, за да докажат, че дъгите не са мостове в небето. И че не предстои никакво спасение. Змията се бе превърнала в червей, а червеят се гърчеше по нажежения камък.

Децата не предлагаха помощ. Преструваха се на богове. Отците правеха същото: дори не мигваха, когато децата ги умоляваха за храна, за вода. Знаеха какво е скръб и затова не правеха нищо, а нямаше храна и нямаше вода, и сладката хладна пръст беше спомен, покрит с тънък слой пепел.

Тази сутрин Брейдерал каза, че видяла високи странници, стояли под изгряващото слънце. Стояха така, каза, върху опашката на ребърчатата змия. Но да гледаш в онази посока означаваше да ослепееш. Можеха или да повярват на Брейдерал, или да не й повярват. Бадале предпочете да не й повярва. Никой от Квидаторите не ги беше преследвал, дори Отците отдавна си бяха отишли, както и ребърчатите и всички, които се хранеха с мъртво и умиращо месо, освен елитрите — които можеха да долетят от цели левги. Не, ребърчатата змия пълзеше сама по Стъклената пустиня, а боговете гледаха отгоре и не правеха нищо, за да покажат точно колко всемогъщи са.

Но тя можеше да отвърне със собствената си сила. Това бе сладката истина. Можеше да ги види как се гърчат в небето, как изсъхват под слънцето. И избра да не им се моли. Избра да не казва нищо. Когато се понесе през небесата, се беше зареяла близо до тези богове, свежа и волна като току-що полетяло птиче. Беше видяла дълбоките бръчки около угрижените им очи. Беше видяла дълбоко врязаните дири на техния нарастващ страх и отчаяние. Но никое от тези чувства не беше дар за техните поклонници. Лицата им бяха лица на самообсебени. Това знание се оказа огън. Пера пламнаха. И тя закръжи надолу в безумна спирала, оставяше подир себе си диря дим. Изригваща болка, истини, разкъсали плътта й. Гмурна се през облаци от елитри, оглуша от съскащия рев на крилете. Видя ребърчатата змия, изпънала се над искрящо море, видя — стъписана — колко къса и тънка е станала.

Отново си помисли за боговете, вече високо над нея. Лицата им не бяха по-различни от собственото й лице. Боговете бяха също толкова отчаяни като нея. Също като нея се скитаха из пустиня, без да има къде да отидат.

„Отците ни прогониха. Децата им омръзнаха.“ Вече вярваше, че бащите и майките на боговете също са ги прогонили, изхвърлили са ги в пустото небе. А през цялото това време далече долу хората си пълзяха в своите кръгове и отвисоко никой не можеше да проумее шарките. Боговете, които се опитваха да ги проумеят, полудяваха.

— Бадале.

Тя примига да прочисти очите си от прашните облаци, които плуваха в тях, но те се върнаха. Дори боговете, знаеше вече тя, бяха заслепени от прашните облаци.

— Рут.

Лицето му бе като на старец, сбръчкано от полепналата прах. Хелд бе в пъстрото одеяло. Очите на Рут, мътни вече от толкова време, че Бадале мислеше, че винаги са били такива, сега бяха блеснали. Сякаш някой ги беше облизал.

— Много умряха днес — каза тя. — Можем да ядем.

— Бадале.

Тя издуха мухите.

— Имам стихове.

Но той поклати глава.

— Аз… не мога да продължа.

Квидаторите не си отиват никога

и това е лъжата, с която живеем.

Те вървят подир нас

до края.

Ядат опашката ни.

Но ние сме сенки върху стъкло

и слънцето ни тегли напред.

Квидаторите имат въпроси,

но ние изяждаме

отговорите.

Той се вторачи в нея.

— Значи тя е права.

— Да, Брейдерал е права. Тя има нишки в кръвта. Рут, тя ще ни убие всички, ако й позволим.

Видя, че е готов да заплаче.

— Не, Рут. Недей.

Лицето му се сгърчи.

Тя го хвана, докато се свличаше, задържа го и някак си намери силата да го изправи. Той трепереше и хлипаше.

Вече и той беше прекършен. Но не можеха да си позволят това. Тя не можеше да го позволи, защото ако той се прекършеше, Квидаторите щяха да ги вземат всичките.

— Рут. Без теб Хелд е нищо. Слушай. Аз летях високо — имах криле, като боговете. Стигнах толкова високо, че можах да видя как се извива светът, както ни разказваха старите жени, и видях… Рут, чуй… видях края на Стъклената пустиня.

Но той поклати глава.

— И още нещо видях. Видях град, Рут. Град от стъкло — ще го намерим утре. Квидаторите няма да идат там — страх ги е от него. Градът… те знаят за него от легендите си, но са престанали да вярват в тези легенди. И той вече е невидим за тях. Можем да се спасим от тях, Рут.

— Бадале… — Гласът му бе приглушен, шепнеше по кожата и костите на шията й. — Не ми се предавай. Ако и ти се предадеш, аз няма да… няма да мога да…

Беше се предала отдавна, но нямаше да му го каже.

— Тук съм, Рут.

— Не. Не… Исках да кажа… — Отдръпна се и се втренчи в очите й. — Не полудявай. Моля те.

— Рут, не мога вече да летя. Крилете ми изгоряха. Но няма нищо, успокой се.

— Моля те. Обещай ми, Бадале. Обещай!

— Обещавам, но само ако ти обещаеш, че няма да се предадеш.

Той кимна колебливо. Самообладанието му бе изтъняло и напукано като изгорена кожа. „Няма да полудея, Рут. Не разбираш ли? Имам силата да не правя нищо. Имам всичките сили на един бог.“

„Ребърчатата змия няма да умре. Не е нужно да правим нищо, само да продължаваме да вървим. Летях дотам, където слънцето залязва, и ти казвам, Рут, вървим към огън. Красив, съвършен огън.“

— Ще видиш — каза му тя.

До тях стоеше Садик. Гледаше и запомняше. Врагът му беше прахта.

Каквото е, беше. Илюзии за промяна се трупат, навявани от вятъра в деретата, между камъни и оголените корени на отдавна мъртви дървеса. Историята профучава отгоре, както е правила винаги, и всичко, което е ново, намира стари форми.

Там, където се бяха издигали грамади от лед, сега личаха рани в земята. Долини носеха теченията на призрачни реки и вятърът странстваше по пътеки от топлина и студ, за да донесе обрата на всеки сезон.

Това знание носеше мъчителна болка, като нажежен нож, забит в сърцето. Раждането бе само повторение на онова, което си е отишло. Внезапната светлина бе завръщането на мига на смъртта. Безумието на борбата беше без начало и без край.

Пробуждането на тези мисли изтръгна раздран хлип от окаяната изгнила фигура, която изпълзя от корените на рухнала топола върху стария волски хомот. Фигурата се надигна и се изправи, огледа се, сивите кухини под ръба на челото събраха откъслечните подробности във форми и смисъл. Широка плитка долина, далечни хребети, обрасли с папрат и огненочервен храст. Сивокрили птици, прелитащи над склоновете.

Въздухът миришеше на пушек и носеше вкус на клане. Може би някое стадо бе подгонено, за да се хвърли от ръба на стръмнина. Може би купища трупове гъмжаха от личинки и мухи и това бе източникът на ужасното несекващо бръмчене. Или бе нещо по-сладко? Спечелил ли беше светът спора? Беше ли тя вече призрак, завърнал се, за да се надсмее на заслужения провал на своята раса? Щеше ли да намери някъде наблизо последните разложени останки от своя народ? Горещо се надяваше на това.

Беше наречена Горчивия извор на езика на клана Бролд, Лера Епар, име, което заслужено си беше спечелила заради ужасните престъпления, които бе извършила. Беше единственото цвете между всички полски цветя, чийто мирис бе смъртоносен. Мъже бяха прокуждали жените си, за да я отскубнат като своя. Всеки път си беше позволявала да я откъснат — виждаше в очите на всеки онова, което искаше да види: че я цени над всички други и особено над женската, която е изоставил, и затова мислеше, че любовта им ще е ненакърнима. Преди любовта да се обърка, преди да се окаже най-слабата връзка от всички. А после идваше друг, със същия жаден плам в очите, и тя си мислеше: „Този път е различно. Този път, сигурна съм, любовта ни е неимоверно силна.“

Всички бяха съгласни, че тя е най-умната във всички кланове на Бролд. Не беше плитко същество, не, умът й се гмуркаше до най-мрачни дълбини. Беше онази, която копаеше надълбоко в гибелните житейски рискове, която говореше за проклятието, каквото бе пламващата искра на разума. Намираше проникновение не в пропуканите в огъня раменни кости на елен, а в трепкащите отражения на лица в езерца, в извори и в кратуни — лица, които познаваше добре като свои братя и сестри. Като близки, да, но и повече. Знаеше, че подробностите, отличаващи всяко едно от всички други, са илюзии, служещи за бързо разпознаване, но за нищо друго. Под тези подробности, разбираше тя, всички бяха едни и същи. Нуждите им. Страстите им. Страховете им.

Бяха я смятали за велика ясновидка, притежателка на дарена от боговете мощ. Но истината беше, и това тя го знаеше с абсолютна сигурност, че в прорицанията й нямаше никаква магия. Искрата на разума не пламваше спонтанно сред тъмните води на първичното чувство. Нито беше изолирана от другите. Горчив извор разбираше твърде добре, че искрите се раждат от скрити огньове — от низа огнища на самата душа, всяко огнище посветено на прости, непроменими истини. Едно за всяка нужда. Едно за всяка страст. Едно за всеки страх.

Щом я споходи това проникновение, разгадаването на бъдещето на нейните ближни стана лесна задача. Разумът поднасяше илюзията за сложност, но зад всичко това…

„Зад всичко това ние сме прости като бедерините, прости като ай, като ранаг. Съешаваме се, зъбим се и оголваме гърлата си. Зад очите ни нашите мисли могат да горят ярко с любов или да помръкват с гнилото на ревността. Търсим обкръжение, за да намерим своето място в него, и ако това място не е на върха, всичко, което намираме, ни оставя недоволни, отравя сърцата ни.“

„В обкръжение сме способни на всичко. На убийство, на измяна. В обкръжение изобретяваме ритуали, които да потушат всяка искра, да яхнат мътната вълна на чувството, да станем отново невиждащи и безгрижни като зверовете.“

„Аз бях мразена. Бях боготворена. А накрая, сигурна съм, бях убита.“

„Лера Епар, защо се събуди отново? Защо се завърна?“

„Бях прахта по земята, бях спомените изгубени.“

„Ужасни неща правех някога. Сега стоя тук, готова да им го направя на всички… Отново.“

Беше Горчивия извор, от Бролд Имасс, и нейният свят от лед и същества с бяла козина си бе отишъл. Тръгна. Боздуганът от кремък и челюстна кост се полюшваше в едната й ръка. Пожълтялата кожа от бяла мечка бе провиснала от раменете й.

Беше и красива някога. Но времето никога не е милостиво.

Надигна се от калта до пълната с вода дупка и отърси от себе си черни корени, рибешки люспи и безформени буци глина и пясък. Устата зейна, челюстите се разтвориха широко и той нададе беззвучен вой.

Беше тичал право към тях. Трима Ловци К’елл, които извърнаха глави, за да го погледнат. Бяха застанали над труповете на жена му и двете му деца. Телата щяха да отидат при изкормения леш на другите зверове, паднали в техния лов. Една антилопа и една сърна. Мъжкарите на падналите тревопасни не се бяха опълчили на убийците им. Бяха избягали. Но този, този мъжки Имасс, който изрева бойния си вик и се втурна към тях с вдигнато копие, той явно беше луд. Беше готов да даде живота си за нищо. Ловците К’елл не разбраха.

Посрещнаха атаката му с плоското на мечовете си. Прекършиха копието му и го пребиха до несвяст. Не искаха месото му, понеже бе омърсено с лудостта му.

Така свърши първият му живот. В прераждането си беше мъж, лишен от любов. И беше сред първите, пристъпили да прегърнат Ритуала на Телланн. Да прогони спомените от предишни животи. Такъв бе дарът, толкова скъп, тъй съвършен.

Беше се вдигнал от калта, призован отново — но този път бе различно. Този път помнеше всичко.

Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс стоеше затънал до пищялите в калта, отметнал глава, и виеше без звук.

Ристале Ев се беше присвила върху купчина мокра глина на двайсет крачки от Калт. Разбираше го. Разбираше всичко, което го беше обзело. Тя също се бе събудила обладана от всичко, което бе мислила, че е изгубено отдавна, тъй че сега гледаше Калт, когото бе обичала винаги, дори по времето, когато ходеше като мъртвец с пепелта на скръбта на дебел пласт по лицето; и в предишни времена, когато таеше ревнива омраза към жена му, когато се молеше на всички духове за нейната смърт.

Възможно бе неговият вой никога да не секне. Възможно бе, докато се вдигаха и събираха в неверието си за своето възкресение — докато разкрият онзи, който тъй жестоко ги бе призовал, — да се наложи да го остави тук.

Макар да беше безгласен, воят му оглушаваше ума й. Ако не спреше, лудостта му щеше да зарази всички.

Последния път, когато оршайните бяха тръгнали по земята, беше на място далече оттук. С останалите само три разбити клана — едва шестстотин и дванайсет воини и трима увредени гадатели на кости, бяха избягали от Шпиловете и се разпаднаха на прах. Вдигнали се бяха високо над ветровете и бяха пренесени на половин свят разстояние — нямаше и мисъл за връщане към костта и изсъхналата плът, — за да се утаят накрая в дълга десетки левги ивица.

Тази земя, знаеше Ристале Ев, не беше непозната за Имасс. Не беше непозната и за К’Чаин Че’Малле, както ясно показваше терзанието на Калт. Какво правеха тук?

Калт Урманал се свлече на колене и викът му заглъхна, но остави кънтящ ек в черепа й. Тя се изправи и се подпря на предлагащата здрава, утешителна опора дръжка на копието от вкаменено дърво. Това завръщане беше безсъвестно — определение, което знаеше, че нямаше да даде без спомените си, — да, безсъвестно завръщане към онова време на сурова, възхитителна тленност, изпълнена с ужасните си грехове на любов и страст. Усещаше как собственият й гняв се надига като разтопената кръв на земята.

Отвъд водната яма зърна три приближаващи фигури. Т’лан Имасс от Оршайн. Гадатели на кости. Може би щяха да успеят да съберат някои отговори.

Бролос Харан открай време беше едър, дори костите на тялото му, сега ясно очертани под стегнатата изсъхнала кожа, изглеждаха необичайно здрави. Ясните му, почти кристалносини очи, дали му името му, си бяха отишли отдавна, разбира се, и на тяхно място се виждаха спаружените останки, потъмнели и безжизнени. Червената му коса се вееше като зацапана с кръв паяжина над сиво-кафявата кожа от емлава, загърнала раменете му. Съсухрените му устни оголваха плоски яки зъби с цвета на груба мед.

Вляво от него беше Илм Абсинос, тънка и висока, загърната със сивите люспи на енкар’ал, черната й коса стегната със змийски кожи. Змийската тояга в кокалестите й длани сякаш се гърчеше. Вървеше с леко накуцване заради стара рана в бедрото.

Улаг Тогтил беше широк като Бролос Харан, но по-висок от Илм Абсинос. Беше пришълец в клановете на Оршайн, мелез, роден сред първите племена на Трелл. Беше дошъл в стана на Кебрале Кориш, обект на напрегнато любопитство, особено сред жените. Да, чужденците можеха да дойдат сред Имасс и ако приемеха живота им и не се развихреше някакво насилие, можеха да си устроят свой дом и да престанат да са чужденци. Така бе станало и с Улаг.

Във войните с Ордена на Червения шарф той се беше доказал като един от най-могъщите гадатели на кости сред оршайните. Щом го видя сега, Ристале Ев се почувства спокойна, уверена — сякаш дори само той можеше да направи нещата такива, каквито бяха някога.

Не можеше. Беше пленен в Ритуала като всички останали.

Улаг заговори пръв:

— Ристале Ев, Калт Урманал. Привилегия е за мен, че най-сетне намерих двама от своя клан. — Думите бяха придружени от лек жест на огромната ръка. — От изгрев-слънце съм тежко отруден под натиска на тези двама танцуващи в облаците, чиято несекваща радост се оказа непосилно бреме.

Ако можеше да се засмее, Ристале щеше да го направи. Образът на танцуващи в облаците толкова нелепо прилягаше на тези две вгорчени същества, че щеше да се посмее добре. Но беше забравила как.

— Улаг, знаеш ли истината за това?

— Крайно неуловим заек. Скача и се стрелва встрани, избягва всеки хвърлен с прашката камък. Прелита над клопките и помръдва уши при всяка стъпка. Пробягах достатъчно кръгове, без да мога да го докопам, да усетя разтуптяното му сърчице, уплашения му трепет.

— Инистрал Оуван ни очаква — заговори Илм Абсинос. — Ще се съберем повече на връщане. Не беше толкова отдавна, когато вървяхме за последен път. Малцина трябва да са се изгубили, ако изобщо има такива.

Бролос Харан — беше се загледал на юг — каза:

— Ритуалът е нарушен. И все пак не сме освободени. Надушвам в това мръсния дъх на Олар Етил.

— Вече го каза — сряза го Илм Абсинос. — И все пак, колкото и да предъвкваш едни и същи думи, няма никакво доказателство.

— Не знаем кой ни е призовал — въздъхна Улаг. — Любопитно е, но сме затворени към нея или него. Все едно стена от сила стои между нас и може да бъде разбита само от другата страна. Призовалият трябва да избере. Дотогава трябва просто да чакаме.

Едва сега Калт Урманал заговори:

— Никой от вас не разбира нищо. Водите са… препълнени.

Единственият отговор на това бе мълчание.

Калт изръмжа, обзет от нетърпение към всички тях. Все още стоеше на колене, сякаш нямаше никакво желание да се изправи. Вместо това посочи.

— Там. Идва още някой.

Ристале и другите се обърнаха.

Внезапно обзелото ги вълнение беше почти осезаемо.

Носеше жълто-бялата кожа на бролд, мечката на снеговете и леда. Косата й беше лъскаво черна, лицето й широко и плоско, кожата — мътно тъмен кехлибар. Ямите на очите й бяха скосени. Птичи нокти на някакво дребно същество бяха пришити в бузите й.

„Т’лан Имасс, да. Но… не от нашите кланове.“

Три остри харпуна бяха стегнати на гърба й. Боздуганът, който носеше в едната си ръка, бе изработен от бедрената кост на някакво животно, с набити по него нащърбени остриета от зелен риолит и бял кварц.

Спря на петнайсет крачки от тях.

Илм Абсинос посочи с тоягата си.

— Ти си гадателка на кости, но не те познавам. Как е възможно това? Умовете ни бяха слети при Ритуала. Нашата кръв изтъка хиляди по хиляди нишки. Ритуалът те обявява за наша родственичка, Т’лан Имасс. Кой е твоят клан?

— Аз съм Ном Кала…

Бролос Харан я прекъсна:

— Не знаем тези думи.

Самото признание беше стъписващо за оршайните. Беше всъщност невъзможно. „Езикът ни е мъртъв като нас самите.“

Ном Кала кривна глава и каза:

— Вие говорите на Старата реч, тайния език на гадателите на кости. Аз съм от Бролд Т’лан Имасс…

— Няма кланов вожд, който да претендира за името на бролдите!

Тя го изгледа някак замислено, след което отвърна:

— Нямаше кланов вожд, който да носи името Бролд. Всъщност нямаше никакъв кланов вожд. Нашият народ се управляваше от гадателите на кости. Клановете Бролд бяха победени в Тъмната война. Ние се Събрахме. Имаше Ритуал…

— Какво!? — викна Илм Абсинос. — Друг Ритуал на Телланн?!

— Провалихме се. Бяхме вдигнали стан под стена от лед, стена, която стигаше чак до небесата. Бяхме нападнати…

— От Джагът ли? — попита Бролос.

— Не…

— К’Чаин Че’Малле?

Тя само завъртя глава.

Вятърът простена.

Сива лисица пристъпи предпазливо сред тях, подуши въздуха и затича към водата. Розовият език се изпъна, лоченето й загъделичка въздуха.

Калт Урманал вдигна ръце и закри очите си. Ристале се извърна — не можеше да гледа това.

— Не! — каза Ном Кала. — Господството и на едните, и на другите отдавна бе отминало. — Помълча за миг, после добави: — Мнозина от нас поддържаха, че врагът, който притиска народа ни, са човешките същества — нашите наследници, нашите съперници в начина на живот. Ние, гадателите на кости — тримата, които останахме, — знаехме, че това е не повече от полуистина. Не, бяхме притиснати от самите себе си. От лъжите, които си казвахме едни на други, от лъжливите утешения на легендите ни, на историите ни, на самите ни вери.

— Защо опитахте Ритуала на Телланн тогава? — попита Улаг.

— Само трима сте били! Как сте могли да се надявате, че ще успеете? — възмути се Илм Абсинос.

Ном Кала впи погледа си в Улаг.

— Кръв на Трелл, очите ми се радват да те видят. Да отговоря на въпроса ти: казано е, че никакъв спомен не надживява Ритуала. Смятахме това за справедливо. Казано е също така, че Ритуалът носи проклятието на безсмъртието. Това също намирахме за справедливо.

— Тогава срещу кого водехте война?

— Срещу никого. Омръзнало ни беше да воюваме, кръв на Трелл.

— Тогава защо просто не избрахте смъртта?

— Прекъснахме всякакви клетви към духовете — бяхме ги лъгали твърде дълго.

Лисицата вдигна глава, очите й изведнъж се разшириха, ушите щръкнаха. После затича с леки стъпки покрай езерцето, шмугна се под някакъв храст и изчезна.

Колко време изтече, преди някой да изрече дума? Ристале не можеше да е сигурна, но лисицата се появи отново, с мармот в челюстите, и мина толкова близо покрай Ристале, че тя можеше да я погали по гърба. Ято птичета кацна на разкаляния бряг. Шаран изпляска в плитчините.

— Духовете умряха, когато умряхме ние — каза шепнешком Илм Абсинос.

— Нещо, което умира за нас, не е непременно мъртво — отвърна Ном Кала. — Нямаме тази сила.

— Какво означава името ти? — попита Улаг.

— Капещ нож.

— Как се провали Ритуалът?

— Стената от лед се срути върху нас. Всички умряхме мигновено. Поради това Ритуалът не бе довършен. — Помълча и добави: — Предвид последвалата забрава провал изглеждаше разумно предположение — бяхме способни да правим предположения. Но сега изглежда, че сме били в грешка.

— Преди колко време? — попита я Улаг. — Знаеш ли?

Тя сви рамене.

— Джагътите си бяха отишли преди сто поколения. К’Чаин Че’Малле бяха заминали към източните земи двеста поколения преди това. Търгувахме с джхеките, а след това с Кринан Оул и колонистите от империята на Дессимбелакис. Следвахме леда в последното му отдръпване.

— Колко от вас ще се върнат, Капещ нож?

— Другите двама гадатели на кости са се пробудили и в момента идват насам. Лид Гер — Кисел камък. И Епар — Горчив извор. От народа ни — все още не можем да кажем. Може би всички. Може би никой.

— Кой ни призова?

— Кръв на Трелл, това е наша земя. Чухме ясно нейния зов. Вие не можете ли? Призовани сме, Т’лан Имасс, от Първия меч. Легенда сред Бролд, която, изглежда, не е била лъжа.

Улаг беше стъписан.

— Онос Т’уулан? Но… защо?

— Призовава ни под знамето на мъстта — отвърна тя — и в името на смъртта. Мои нови приятели, Т’лан Имасс тръгват на война.

Ятото се понесе във въздуха като шатра, откъсната от въжетата си. В меката глина останаха само мънички разпилени дири.

Горчив извор крачеше бавно към другите Т’лан Имасс. Пустата земя я задушаваше. „Когато всичко си отиде, подобава да бъдем прокълнати със завръщане, безжизнени като света, който сме създали. Все пак… надмогнала ли съм измяната? Престанала ли съм да робувам на надеждата? Ще вървя ли отново по старите отъпкани пътеки?“

„Животът е свършил, но уроците остават. Животът е свършил, но капанът все още ме държи здраво. Това е смисълът на завещанието. Това е смисълът на справедливостта.“

Каквото беше, е.

Вятърът бе настойчив, дърпаше опърпаните ивици плат, оръфаните краища на кожените каишки, разчорлените кичури коса. Стенеше, сякаш търсеше гласа си. Но безжизненото същество Ток-младши оставаше безмълвно и непроменливо сред обкръжилия го живот.

Сеток се смъкна на схванатите си крака и зачака. Двете момичета и странното момченце се бяха сгушили наблизо и спяха дълбоко.

Спасителят им ги беше отнесъл на левги от територията на сенаните, на североизток през хълмистата прерия. Конят под тях не бе издал нито един от обичайните за кон звуци. Нито едно пръхтене, никакво цвилене, дъх дори. Нито веднъж не беше дръпнал юздечката или навел глава да скубне трева. Накъсаната му кожа бе суха и изобщо не потръпваше от големите обезсърчени мухи, докато възлестите му мускули се напрягаха и копитата кънтяха по твърдата земя. Сега стоеше неподвижно под неподвижния си ездач.

Трябваше им вода. Трябваше им храна. Не знаеше къде са. Близо до Пустинните земи? Може би. Струваше й се, че може да различи верига хълмове или планини на изток, прашна гримаса от скали, блещукащи през вълните зной. Докато се полюшваше в седлото зад Ток, беше потъвала и излизала от сънища, накъсани видения за запустял чифлик, животинска смрад и викащи момчета. Лицето на едно — стори й се, че го познава — беше разкривено от страх, а след това изведнъж се изопна във внезапна решимост. Лице, преобразило се за миг като на човек, виждащ смъртта. Нищо не можеше да е по-ужасяващо от такава гримаса у толкова младо същество. Сънуваше деца, но не тези деца тук, нито баргастки деца. Понякога сякаш кръжеше високо над този самотен воин, който яздеше с едно момиче отпред, едно зад себе си, момиче и момченце в прегръдката му. Усещаше миризмата на опърлени пера и изведнъж земята далече долу се превръщаше в море от диаманти, прерязано на две от тънка лъкатушеща линия.

Беше в треска или поне така реши сега, докато седеше с пресъхнала уста и с подлютени от прахта очи. Почивка ли трябваше да е това? Нещо вътре в нея се съпротивляваше на съня. Трябваше им вода. Трябваше им храна.

Ниска могила наблизо привлече погледа й. Тя се надигна със стон и се затътри натам.

Каменна грамада, почти скрита във високата трева. Камък с клиновидна форма, поставен върху по-тънка плоча, а под тях — купчина ъгловати камъни. По страните на клина бяха изваяни вълчи очи. Отворена уста — плочата оформяше долната челюст с надрасканите по нея остри зъби, изтъркани от столетия вятър и дъжд. Пресегна се с разтреперана ръка и пипна грубия топъл камък.

— Преследват ни.

Хрипливо изречените думи я накараха да се обърне. Видя, че Ток изпъва тетивата на лъка си, и чу как избръмча вятърът в обтегнатото сухо черво. Проследи погледа му на запад. Над дузина ездачи.

— Ак’рини. Ще видят баргасткото ни облекло. Ще се опитат да ни убият. Но ако препуснеш към тях, може и да се откажат.

— И защо ли ще е тъй? — попита той, докато пришпорваше коня си напред.

Ак’ринските воини се развърнаха, навели дългите си копия за бой.

Ток препусна право към тях, с поставена на тетивата стрела.

И ак’рините се поколебаха, вдигнаха копията си към небето, пръснаха се, конете под тях заподскачаха. След миг всички се разбягаха. Ток бавно обърна коня си и препусна обратно към нея.

— Май се оказа права.

— Конете им го разбраха преди тях.

Той спря коня, прибра стрелата в колчана и ловко свали тетивата.

— Всъщност онези ще ти трябват — каза Сеток. — Трябва ни храна. И вода също.

Той като че ли беше престанал да я слуша, главата му бе извърната на изток.

— Какво има? Още ловци ли?

— Тя не беше доволна — промърмори той. — Разбира се. Какво може да направи един по-добре от армия? Не много. Но на него няма да му хареса. Никога не му е харесвало. Всъщност може да ги прогони всички. Е, гадателко на кости, какво ще направиш? Ако той ги освободи?

— Не знам за какво говориш. Тя? Той? Каква армия?

Той извърна глава и погледна зад нея. Тя се завъртя. Момченцето беше станало и вървеше към каменната грамада. Запя:

— Балалалалала…

— Ще ми се да престане да го прави това.

— Не си само ти, Сеток от Вълците.

Тя се сепна и изгледа немрящия воин.

— Сега те виждам, Ток Анастер, и като че ли имаш само едно око — макар и мъртво. Но онази нощ видях…

— Какво? Какво видя?

„Окото на вълк.“ Махна към каменната могилка.

— Ти ни доведе тук.

— Не. Отведох ви. Кажи ми, Сеток, зверовете невинни ли са?

— Невинни? От какво?

— Заслужиха ли съдбата си?

— Не.

— Важно ли е? Дали я заслужиха, или не?

— Не.

— Сеток, какво искат вълците?

От тона му разбра, че има предвид бога и богинята. Знаеше, че съществуват, макар да не знаеше имената им, нито дори дали имат имена.

— Искат всички ние да се махнем. Да ги оставим на мира. Тях и децата им.

— Ще го направим ли?

— Не.

— Защо?

Тя не можа да намери отговор.

— Защото, Сеток, да живееш значи да воюваш. И просто се оказва, че никое друго същество не го бива толкова във воюването, колкото нас.

— Не ти вярвам! Вълците не воюват срещу нищо!

— Една глутница маркира територията си и ще прогони всяка друга глутница, която се опита да я наруши. Глутницата брани владението си — на земята и на животните, които лови в тази земя.

— Но това не е война!

Той сви рамене.

— В повечето случаи е просто заплаха за война, докато само заплахата не се окаже недостатъчна. Всяко същество се стреми към господство — сред своя вид и в своята територия. Дори глутница кучета ще намери своя крал или кралица и те ще властват благодарение на своята сила и заплахата, която внушава силата им, докато не бъдат свалени от власт от следващите. Какъв извод можем да направим от това? Че политиката е присъща за всички социални същества? Така изглежда. Сеток, ако вълците можеха да избият нас, хората, всеки един от нас, щяха ли да го направят?

— Ако разбираха, че въпросът е те или ние, да! Защо не?

— Само задавах въпроси — отвърна Ток. — Познавах някога една жена, която можеше да срине цял град до основи само с вдигане на една от съвършените си вежди.

— Нима? — възкликна Сеток, доволна, че този път тя задава въпроси.

— Понякога. Но не всеки град, не всеки път.

— Защо?

Немрящият воин се усмихна и изражението му я смрази.

— Обичаше да си взима прилична баня от време на време.

След като Ток тръгна да подири храна, Сеток се зае да стъкми огнище с малкото камъни, които можеше да намери. Момченцето седеше пред грамадата и си пееше песента. Близначките се бяха събудили, но и двете не продумваха. Очите им бяха оцъклени и Сеток разбра, че нещо ужасно ги е стъписало.

— Ток ще се върне скоро — заговори им тя. — Вижте, не можете ли да го накарате да спре да бърбори? Моля ви. Направо настръхвам от това. В смисъл, умът ли си е загубил малкият? Или всички са такива? Баргастките деца не са, поне доколкото помня. Стоят си кротко, точно като вас двете в момента.

Нито едно от момичетата не отвърна. Само я гледаха.

Момчето изведнъж извика.

И на двайсет крачки отвъд каменната грамада земята изригна. Камъни се разхвърчаха из облака прах. И нещо огромно се изкатери нагоре.

Близначките изпищяха. Но момчето се смееше. Сеток зяпна слисана. Огромен вълк, дългокрак, с дълга плоска глава и тежки челюсти с остри зъби пристъпи от прахта, после спря и отърси зацапаната си рошава козина. Жестът преряза последните нишки страх у Сеток.

Момчето поде нова песен:

— Ай, ай, ай, айайайайайайай!

Изгърбеното същество беше по-високо от Сеток. И беше умряло много, много отдавна.

Очите й пробягаха към момчето. „Той го призова. С онази безсмислена песен. Той го призова.“

„Мога… мога ли аз да направя същото? Какво е момчето за мен? Какво става тук?“

Едната близначка проговори:

— Той има нужда от Ток. До него. До нашия брат. Има нужда от единствения приятел на Туул. Трябва да са заедно.

А другото момиче каза, впило очи в Сеток:

— А те имат нужда от теб. Но ние нямаме нищо. Нищо.

— Не ви разбирам — каза Сеток, подразнена от жегналото я с нищо неоправдано чувство за вина от думите на момичето.

— Какво ще стане, когато вдигнеш една от съвършените си вежди? — попита момичето.

— Какво?!

— Където и да минеш, някой е стъпвал преди теб. Татко ни казваше така.

Огромният вълк стоеше до момчето. Прах все още се сипеше от козината му. Изведнъж я споходи видение как този вълк разкъсва гърлото на кон. „Виждам ги, но като призраци. Призраци на живи същества, не само гнила кожа и кости. Държаха се на разстояние. Изобщо не бяха сигурни в мен. И все пак… аз плачех за тях.“

„Не мога да сривам градове.“

„Нали?“

Привиденията се надигнаха изведнъж и оформиха кръг около Ток, който кормеше антилопата — беше я убил със стрела в сърцето. Той бавно се изправи.

— Ако царството на Качулатия беше по-малко, може би щях да познавам всички ви — каза им. — Но не е и не ви знам. Какво искате?

Един от немрящите джагъти отвърна:

— Нищо.

Другите тринайсет се изсмяха.

— Нищо от теб — поправи се заговорилото същество. Беше женска — някога, когато тези различия бяха означавали нещо.

— Тогава защо сте ме обкръжили? — попита Ток. — Едва ли сте гладни…

Последва нов смях и оръжията изщракаха в ножниците и изстъргаха в клуповете на коланите. Жената се приближи.

— Чудесен изстрел, Вестителю. Още по-забележителен с това, че ти е останало само едното око.

Ток изгледа ядосано другите.

— Ще спрете ли да се смеете, в името на Качулатия!

Разсмяха се още по-силно.

— Грешен призив, Вестителю — каза жената. — Аз съм Варандас. Ние не служим на Гуглата. Направихме услуга на Искар Джарак и вече сме свободни да правим каквото намерим за добре.

— А какво намирате за добре?

Смях от всички страни.

Ток пак клекна и продължи с корменето на антилопата. Бръмчаха мухи. Погледът му за миг се спря на едното око на животното, още незамръзнало, зяпнало в нищото. „Искар Джарак, кога ще ме призовеш? Скоро, предполагам. Привлича ни всички — но това няма нищо общо с Вълците. Тях ги интересува друго. Какво ще се случи? Дали просто ще бъда разкъсан на две?“ Вдигна глава и огледа джагътите.

— Какво правите тук?

— Странстваме — отвърна Варандас.

Друг добави с дълбок глас:

— Търсим нещо, което да убием.

Ток пак погледна невиждащото око на антилопата.

— Избрали сте погрешния континент. Т’лан Имасс са се разбудили.

Изведнъж веселието около него сякаш се стопи и въздухът се смрази.

Ток остави ножа на земята и изтръгна вътрешностите на антилопата.

— Никога не сме се изправяли срещу тях — каза Варандас. — Бяхме мъртви много преди ритуала им на вечен неживот.

Друг джагът проговори:

— К’Чаин На’Рук, а сега Т’лан Имасс. Никой никога ли не си отива?

След миг всички отново се разсмяха.

Докато траеше веселбата, Варандас попита:

— Защо си убил това? Не можеш да го ядеш. А след като това е вярно, ми остава да заключа, че ловуваш за други. Къде са те?

— Наблизо — отвърна той. — И не са никаква заплаха за вас.

— Колко лошо.

— На’Рук. Те ли бяха услугата за Искар Джарак?

— Бяха.

— Какво търсите?

— Не „какво“. Кого. Но не питай повече за това — обсъдили сме проблема и не можем да го решим. Светът е изгубил простотата си.

— Светът никога не е бил прост, джагът, и ако вярвате, че е бил, заблуждавате се.

— Какво би могъл да знаеш ти за древните времена?

Той сви рамене.

— Познавам само отскорошните времена, но защо древните трябва да са различни? Спомените ни лъжат. Наричаме го носталгия и усмивка. Но всяка лъжа има цел. И тя включва изкривяване на усета ни за миналото.

— А за какво служи това, Вестителю?

Той избърса ножа в тревите.

— Не би трябвало да ти се налага да питаш.

— Но питам.

— Лъжем за миналото си, за да се смирим с настоящето. Ако приемем истината за историята си, няма да можем да намерим мир — съвестта ни няма да го позволи. И гневът ни.

Варандас явно беше развеселена от отговора му.

— От гняв ли си погълнат, Вестителю? Да не би да виждаш твърде ясно с това единствено око? Силните чувства винаги са пречка за сетивата и това трябва да е вярно и за теб.

— В смисъл?

— Не успя да засечеш подигравателния ми тон, когато казах, че светът е изгубил простотата си.

— Важността му трябва да ми се е изгубила покрай иронията във всичко останало, което каза. Колко глупаво от моя страна. Е, приключих с корменето. — Прибра ножа в канията и вдигна трупа на раменете си. — Бих могъл да пожелая на всички ви успех в убиването на нещо. Но нямате нужда от това.

— Мислиш ли, че Т’лан Имасс ще са жадни да ни предизвикат, Вестителю?

Той нагласи антилопата зад седлото. По очите й веднага накацаха мухи. Ток пъхна ботуш в стремето, вдигна високо крак, за да не закачи антилопата, и се качи на седлото. Хвана юздите.

— Познавах някога един Т’лан Имасс. Научих го как да се шегува.

— Имаше ли нужда от учене?

— По-скоро от припомняне, мисля. Ако си нежив толкова дълго като него, все ще забравиш нещо, нали? Все едно, сигурен съм, че ще им донесете голяма утеха с хубавите си брони и прочие, докато ви секат на парчета. За жалост и с риск да уязвя надутото ви самочувствие, те не са тук за вас.

— На’Рук също не бяха. Но… — Варандас кривна покритата си с шлем глава. — Какво имаш предвид с това, че ще им донесем утеха?

Ток я изгледа мълчаливо, а след това погледът му обходи останалите. Безжизнени лица, толкова жадни за смях. „Проклети Джагът.“ Сви рамене и отвърна:

— Носталгия.

След като Вестителят с безжизнената антилопа се отдалечи на безжизнения кон, Варандас се обърна към спътниците си.

— Ти какво мислиш, Хаут?

Воинът с яките мишци и гърления глас и отвърна:

— Мисля, капитане, че трябва да се изпарим.

— Имасс са жалки — съмнявам се, че дори неживи биха могли да ни причинят голяма неприятност — изсумтя Сувалас. — Капитане, да намерим някои от тях и да ги унищожим. Забравил съм колко забавно е убиването.

Варандас се обърна към един от лейтенантите си.

— Буругаст?

— Хрумна ми нещо, капитане.

Тя се усмихна.

— Казвай.

— Ако Т’лан Имасс, които воюваха срещу джагътите, бяха толкова жалки, колкото предполага Сувалас, защо не е останал нито един джагът?

Никой не намери отговор. Тишината се проточи.

— Трябва да се изпарим — повтори Хаут. А след това се разсмя.

Другите се включиха. Дори Сувалас.

Капитан Варандас кимна. Толкова много неща носеха радост, нали? Всички тези непривични чувства като унижение, смут и безпокойство. Да ги изпитват отново, да се смеят на присъщата им нелепост, да се подиграват на всякакъв инстинкт за оцеляване — сякаш тя и приятелите й все още бяха живи. Сякаш все още имаха нещо да губят. Сякаш миналото заслужаваше да бъде пресътворено тук, в настоящето.

— Сякаш — добави тя почти на себе си — си струва да се държи на старите вражди. — Изсумтя и заяви: — Ще тръгнем на изток.

— Защо на изток? — попита Гедоран настойчиво.

— Защото така ми харесва, лейтенант. Към раждането на слънцето, сенките ни зад нас, нов ден пред нас. Ха-ха-ха-ха.

Ток-младши видя мършавия ай отдалече. Стоеше неподвижно, а момченцето се бе вкопчило в единия му преден крак. Ако имаше живо сърце, щеше да се разтупти по-бързо. Ако дишаше, дъхът му щеше да се учести. Ако окото му плуваше в локва от сълзи, както беше с живите очи, щеше да заплаче.

Разбира се, звярът не беше Баалджаг. Гигантският вълк — осъзна той, докато се приближаваше — не беше дори жив. Съществото бе призовано. Не от владението на Гуглата, защото душите на такива зверове не обитаваха там. „Зверската крепост, дарът на Вълците. Ай, да тръгне отново по живия свят, да пази момчето. И тяхната избрана дъщеря.“

„Сеток, от твоята ръка ли бе това?“

Можеше и да е едноок, но не беше сляп за схемите, които се оформяха. Нито бе нечувствителен, в сухата прах на ума си, за изкривените нюанси в тези схеми, сякаш далечните сили на съдбата извличаха зла наслада от това да се надсмиват над всичко, което той ценеше — спомените, в които се беше вкопчил като удавник, вкопчил се в последния дъх в дробовете си.

„Виждам теб в лицето му, Туул. Все едно, че бих могъл да се върна към времената преди Ритуала на Телланн, все едно, че бих могъл да зашепна като призрак в онзи малък стан, където си се родил, и да те видя съвсем мъничък, загърнат против студа, да видя излизащия ти на бели облачета дъх и зачервените ти бузки — не бях си и помислял, че такова пътуване е възможно.“

„Но е. Трябва само да погледна сина ти, и виждам теб.“

„Прекършени сме, ти и аз. Трябваше да те отблъсна. Трябваше да ти откажа онова, което най-много искаше. Но онова, което не можах да направя за теб, ще го направя за твоя син.“

Знаеше, че е глупаво да дава такива клетви. Беше Вестителят на Смъртта. И Качулатия скоро щеше да го призове. Щеше да бъде откъснат от момчето. „Освен ако Вълците не поискат да остана. Но никой не може да знае какво искат те. Те изобщо не мислят като нас. Нямам никаква власт… над нищо.“

Стигна до бивака. Сеток беше напалила огън. Близначките не бяха мръднали от мястото, където бяха преди, но очите им сега бяха впити в Ток, сякаш той можеше да задържи в прегръдката си всичките им надежди. „Но не мога. Животът ми си е отишъл, а онова, което е останало, не ми принадлежи.“

„Мечтая да мога да спазя клетвите си. Мечтая да мога да бъда Ток-младши, който знаеше как да се усмихва и да обича. Който знаеше какво е страст към жена, която е недостижима — богове, колко сладко терзание! Когато твоето «аз» се свива на кълбо, когато копнежът те залива с най-сладката вълна.“

„Спомни си! Някога пишеше стихове! Някога пропълзяваше във всяка своя мисъл, във всяко свое чувство, за да видиш и докоснеш, и разрушиш, и в разгара на пресъграждането да изпиташ чудото. Възхитен, смирен пред сложността, изтерзан от състрадание. Непроумяващ пред лицето на жестокостта и безразличието.“

„Спомни си как мислеше: Как могат някои да разсъждават така? Как може да са тъй безразсъдни, тъй покварени, тъй прекланящи се пред смъртта, тъй безразлични към страдание и отчаяние?“

Взря се във вълка. Баалджаг и не Баалджаг. Измамно отражение, лъжливо подобие. Погледна в смаяните очи на Сеток и разбра, че тя няма нищо общо с това призоваване. „Момчето. Разбира се. Туул ми направи стрели. Синът му ми намира спътник, мъртъв като самия мен.“

— Казва се Баалджаг — каза Ток.

— Балаблалаблалаблалала!

Скиптър Иркулас седеше изгърбил рамене, защитен от света със скръбта си. Офицерите му го умоляваха, блъскаха по високите стени. Врагът бе на ръка разстояние, врагът се придвижваше — цял народ, тръгнал в марш. Конните им съгледвачи бяха открили силите на ак’рините. Гигантските многоглави зверове маневрираха за позиция настръхнали и скоро щяха да захапят с челюсти, скоро зъбите им щяха да се забият дълбоко и съдбата щеше да загорчи като желязо.

Едно убеждение бе задълбало дълбоко в душата му. Предстоеше му да разкъса гърлото на погрешния враг. Но нямаше тръни, които да ужилят съвестта му, нищо, което да съживи трепетния танц на благоразумието. Много скоро обичните му щяха да заплачат. Деца щяха да извисят виковете си, без никой да се отзове. И вълни щяха да се надигнат, възбудени и безредни, и нищо нямаше да е същото като преди.

Има времена, когато историята се стяга в юмрук и прекършва всичко, което е стиснала. Той очакваше съкрушителната й прегръдка с цялата жажда на любовник. Офицерите му не разбираха. Щом стана и даде знак да донесат бронята му, видя облекчението в очите им, сякаш бързеят на войнствеността отново бе намерил предначертаното си русло. Но той знаеше, че изобщо не мислят за пурпурното море, към което вече се бяха устремили. Намираха облекчение в утехата на познатото, в изучените вече шаблони, предшестващи гибелната касапница. Щяха да се изправят пред кървавия миг, щом дойдеше.

Завиждал бе понякога на младостта. В този момент, докато ярката слънчева светлина на утрото прорязваше прахта, завихрена над неспокойните коне, се загледа в онези, които можеше да види — оръжията им проблясваха като намигвания на хиляди черепи, — и изпита само жал.

Великите пълководци бяха, всички до един, безумци. Можеха да стоят, както той стоеше сега, в центъра на надигащия се ужас, и да не виждат нищо друго освен мечове, които ще всекат вярна пътека към желанията им, сякаш желанието само по себе си е добродетел, нещо толкова чисто и праведно, че не може да бъде оспорвано, не може да бъде отричано. И всеки велик пълководец можеше да хвърли хиляди воини към тяхната смърт и мазната повърхност на съвестта му да остане гладка и непокътната.

Да, той беше велик пълководец някога, и устата му бе пълна с железни слова, и пламъци облизваха върховете на пръстите му. А гърдите му бяха издути от неоспорима добродетелност.

— Ако ги подгоним, Скиптър, можем да се срещнем по здрач. Смяташ ли, че ще приемат сблъсъка тогава? Или ще изчакат до следващото утро? Ако сме бързи…

— Ще стисна челюстите си още веднъж — каза Иркулас. — Ще ги накарам да бързат и да не помислят за захапката, за топлата струя. Ще се изненадате какво може да глътне човек.

Гледаха го неразбиращо.

През току-що отминалата нощ армията на ак’рините се бе отърсила от лагера си. Вдигнала се беше, разляла се беше на неудържими потоци по дирята на ранения враг, разгърнала се беше като порой.

Утрото загуби блясъка си. Странни облаци се струпаха, ята птици се вдигнаха в небето и побягнаха на север. Скиптър Иркулас подкара коня си, гордо изправен.

Юмрукът започваше да се стяга.

— Събирачо на черепи, къде ни води този глупак?

Страл, помисли си Бакал, имаше навика да се повтаря, все едно въпросите му бяха обсадно оръжие, обичаше да мята камъни по онова, което се надяваше да е слабото място в здравата стена на невежеството му. Рано или късно, през прахта и парчетата ронещ се хоросан, щеше да зърне отговорите, които търсеше.

Бакал нямаше време за такива неща. И да имаше въпроси, изгаряше ги по земята, където изникваха, и се усмихваше през пелената от вдигаща се пепел. Стената, която ги очакваше всички, скоро щеше да рухне отгоре. „За наше съжаление.“

— Оставихме кървава диря — добави след малко Страл. Бакал знаеше, че очите на воина са впити в гърба на Хетан, която куцаше, подтичваше и се препъваше малко пред тях в колоната. В началото на деня, когато воините все още бяха свежи, а дъхът им сгорещен в очакване на битката — може би едва на ден пред тях, — някой току я издърпваше встрани от колоната и я обладаваше край пътя, докато други наоколо ревяха окуражително. Десетина пъти се беше случило това от разсъмване. Сега всички крачеха бавно като нея и никой нямаше сили да я използва. Храна имаха в изобилие — водата не им стигаше. Тази окаяна земя бе като стара вещица, със сбръчкани и пресъхнали цици. Бакал почти можеше да види беззъбата й усмивка през вълните зной, вдигащи се над прежълтелите треви от всички страни.

Кървавата диря, за която говореше Страл, бележеше жестокото консолидиране на властта от Боен главатар Марал Еб и двамата му братя, Сагал и Кашат. И вдовицата, Секара Омразната. Какво мило семейство правеха те! Той извърна глава и се изплю — от самата мисъл за тях му се повдигаше.

Имало беше още два опита за покушение над живота му. Ако не беше Страл и няколкото други воини сенани, които се бяха самоизбрали за негова охрана, сега щеше да е мъртъв като жена си и нейния кандидат-любовник. Една прясна вдовица вървеше на няколко крачки зад него. Естарал. Щеше да е умряла от ръката на съпруга си, ако не беше Бакал. Истината беше, че спасяването на живота й бе страничен резултат от кръвожадността му, макар да я бе уверил в обратното. Онази нощ на бури бе като треска, разтресла народа на баргастите. Такава нощ им бе отказана на всички, когато Онос Т’уулан пое властта след удавянето на Хъмбръл Тор — той извади каменния си меч пред всички събрали се вождове на кланове и заяви:

— Аз лично ще отговоря на първото убийство тази нощ. Овладейте страстите си и въображаемите си нужди и изтръгнете живота от тях.

Волята му не бе оспорена. Както се оказа обаче, твърде много бе затаено и този път всички бяха скочили в бездната на безумието.

— Няма да спрат, докато не умреш, знаеш го.

— Тогава по-добре да побързат — отвърна Бакал. — Защото утре се бием с ак’рините.

— Казват, че имало д’рас с тях — изсумтя Страл. — И легиони сафински копия.

— Марал Еб ще избере мястото. Това може да реши битката. За разлика от нашия враг, за нас няма отстъпление. Или печелим, или падаме.

— Те вземат роби.

— Баргастите не коленичат пред никого. Бабите ще прережат гърлата на децата ни, а след това ще отсекат корена на собствените си сърца.

— Боговете ни ще запеят и ще ни призоват всички през булото.

Бакал се озъби.

— Боговете ни дано да са достатъчно благоразумни и да си навлекат всичката броня, която имат.

На три крачки зад двамата воини, Естарал се взираше в Бакал, мъжа, който бе убил съпруга й, мъжа, който бе спасил живота й. И току я спохождаше чувството, че крачи по най-тесния възможен мост над бездънна пропаст, мост, който се проточваше зад Бакал. А в следващия момент светът изведнъж се разтваряше пред нея, огромен като връхлитащ океан, и тя се мяташе в паника, докато в същото време, в изблик на секващо дъха изумление, осъзнаваше истината за своята свобода. Това, че вече е сама на света, водеше до мъчително раждане на страх и възбуда, а двете пращяха при допир. Естарал ту проклинаше, ту благославяше воина, който крачеше пред нея. Беше нейният щит, да, щит, зад който можеше да се скрие. Но я терзаеше и споменът за ужасната нощ, когато погледна в очите на съпруга си и видя там само презрение — а после мрачното желание да я убие.

Наистина ли беше толкова ненужна и презряна за него? Толкова противна? Не беше възможно да я е приемал винаги така, иначе нямаше да се е оженил за нея — вярно, помнеше, че е виждала усмивки на лицето му, преди години, но бе готова да се закълне, че в очите му не бе имало коварство. Претегляше в ума си сезоните след онези ярки, стремглави дни и търсеше признаци за своя провал, мъчеше се да намери онзи фатален праг, който тъй безразсъдно беше престъпила. Но спомените кръжаха като въртоп, повличаха я и всичко се размиваше, завърташе се и отминаваше, и единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе споменът за неговите две лица, усмихнатото и загрозеното от злост: проблясваха и се сменяха едно друго.

Твърде стара беше вече, за да я пожелаят отново, а и да не беше така, вече бе ясно, че не може да съхрани задълго любовта на мъж жива. Слаба, глупава, сляпа, а вече и вдовица на съпруг, който бе поискал да я убие.

Бакал не се беше поколебал. Убил беше мъжа й, както щеше да извие врата на плъх в юртата. После се бе обърнал към жена си — която стоеше непокорно до първата му стъпка към нея, но после се свлече на колене и се замоли да пощади живота й. Но онази нощ бе нощта на окуцяването на Хетан. Звярът на милостта бе изкормен и кървавата му кожа бе просната на земята. Беше се молила, докато Бакал разпаряше гърлото й.

„Помислих, че след това ще се обърне към мен и ще направи същото — нали бях свидетелка на неговия срам, на гнева му. А и той знаеше, ако се бях оказала по-добра жена, мъжът ми никога нямаше да спре погледа си на неговата. Тъй че провалът и престъплението бяха и мои.“

„Нямаше да се моля.“

Но той бе почистил ножа си и го беше прибрал. А когато я погледна, тя видя, че гневът му е угаснал.

— Ще ми се да не беше видяла това, Естарал.

— Съжаляваш, че той не ме уби ли?

— Не. Дойдох, за да ги спра да направят точно това.

Отговорът му я обърка.

— Но аз не съм нищо за теб, Бакал.

— Напротив. Без теб нямаше да имам друг избор, освен да видя тази нощ — това, което направих тук — като черно отмъщение. Като яростта на ревнив мъж. Но виждаш ли, всъщност ми е все едно. Можеше да си ходи с когото си ще. Но двамата със съпруга ти нямаха право да убият теб.

— Ти си убиецът на Онос Т’уулан.

Все още не знаеше защо го каза. Дали бе искала да каже, че нощта на кръв е негова и само негова?

Той потръпна и лицето му пребледня. И тя си помисли, че съжалява, че е пощадил живота й. Че може дори да промени решението си. Но той се обърна и след миг вече го нямаше.

Думите й го бяха наранили. Но защо? Не беше ли горд със славния си подвиг?

Разбира се, след това Бакал не бе успял да стане водач на баргастите. Може би вече бе разбрал, че властта се изплъзва от ръцете му в онази нощ. Тъй че сега тя го следваше. Беше се лепнала като репей с единственото намерение да върне думите си назад, но нито една стъпка след него не я беше доближила до него. Нощем витаеше като призрак извън кръга светлина от лагерния му огън. Беше станала свидетелка на опита за покушение над него от първия убиец, воин баран, обсебен от желание да се издигне — Страл го бе посякъл на пет крачки от Бакал. Втория път беше стрела, пусната в тъмното — изсвистя на по-малко от педя покрай главата на Бакал. Страл и още трима воини хукнаха след стрелеца, но не можаха да го хванат.

На връщане Страл мърмореше за призрачното присъствие на Естарал. Нарече я Очите на Жътваря и се зачуди дали не дебне около тях, за да види смъртта на Бакал. Страл, изглежда, вярваше, че тя мрази Бакал, защото е убил съпруга й. Мисълта за омраза изобщо не беше й хрумвала — не и към него поне.

Искаше да поговори с Бакал. Искаше да обясни. А ако можеше да разбере собствените си мотиви от онази нощ, толкова по-добре. Да облекчи раната, може би да я изцери напълно. Все пак между тях двамата имаше нещо общо, нали? Той трябваше да е разбрал, дори Страл да не беше.

Но сега те си говореха за битка с ак’рините, последен сблъсък, който да реши кой ще властва над тази земя. Марал Еб щеше да поведе баргастите, десетки хиляди воини. Едно беше ак’рините да нападат лагери на кланове — сега всички от Бялото лице на Баргаст се бяха събрали и никое племе на света не можеше да надвие такава армия. И все пак Бакал можеше да загине в битката — щеше да командва сенаните в края на краищата, а беше невъзможно да си представи човек, че Марал Еб ще е толкова нагъл да не постави най-могъщия си клан в центъра на бойния си строй. Не, сенаните щяха да оформят острия клин и той щеше да се вреже дивашки и дълбоко.

Скоро трябваше да се доближи до него, може би още тази нощ. „Макар и само за да върна думите си назад. Той ги уби, за да спаси живота ми. Така каза. Въпреки че бях причината за толкова много…“

Беше се разсеяла и бе пропуснала, че Бакал е отпратил Страл. Сега забави ход и се задържа до нея. Изведнъж гърлото й пресъхна.

— Естарал, трябва да те помоля за една услуга.

Тя се стресна. „Никаква смърт повече. Моля те. Ако е имала други любовници…“

— Хетан — каза той тихо. — Ти си една от жените, които я пазите нощем.

Тя примига.

— Не задълго, Бакал. Мина й времето да бяга. В очите й няма нищо. Тя е окуцена. Предната нощ бяхме само две.

— А тази ще е само една.

— Може и толкова да няма. Воините сигурно ще я използват цяла нощ.

— Дрисък на боговете, не помислих за това!

— Ако я искаш…

— Не. Слушай, по залез-слънце всички ще вечерят. Можеш ли да си тази, която ще я храни?

— Храната просто изпада от устата й — каза Естарал. — Даваме на децата да я хранят — забавлява ги да я тъпчат като бебе.

— Не и тази вечер. Поеми го ти.

— Защо?

„Искам да говоря с теб. Искам да върна нещата. Искам да спя с теб, Бакал, и да поправя толкова неща…“

Той впи очи в нейните, затърси нещо в тях. Естарал бързо извърна глава, за да не разкрие мислите й.

— Не разбирам — рече той. — Защо вие, жените, сте толкова жадни да осакатите друга жена?

— Нямам пръст в това.

— Знам. Просто питам.

Никога не се беше замисляла за това. Просто така се правеше. Открай време.

— Някои жени имат нокти.

— Знам. Виждал съм го достатъчно често. Виждал съм го в битка. Но окуцяването — това е друго. Нали?

Тя все така гледаше встрани.

— Не разбираш. Нямах предвид нокти на воин. Имам предвид ноктите, които крием, онези, които използваме само срещу други жени.

— Но защо?

— Ето, че ми говориш като Онос Т’уулан — всичките негови въпроси за нещата, които винаги сме правили. Не беше ли това, което доведе до убийството му, Бакал? Непрекъснато оспорваше неща, които нямаше право да оспорва.

Видя го как вдигна дясната си ръка. Като че ли я огледа.

„Ръката, която е забила ножа.“

— Кръвта му ме е отровила — прошепна той.

— Когато се нахвърлим срещу свои… — почна тя, мъчеше се да облече мислите си в думи. — То е като вода в мях, намерила дупка. Има толкова много… тежест…

— Натиск.

— Да, това е думата. Нахвърляме се срещу свои, за да облекчим натиска. Всички очи върху нея, не върху нас. Всички страсти… — И млъкна, за да преглътне сълзите си.

Но той ги беше усетил — усетил беше всичко.

— Мъжете ли са причината тогава? Това ли ми казваш?

Гневът, който я обзе, полази по гръбнака й като кокалчета на пръсти.

— Отговори ми на едно нещо, Бакал… — И този път срещна погледа му, без да мигне. — Колко пъти докосването ти наистина е било нежно? С твоята жена. Кажи ми, колко пъти си се смял с приятелите си, когато видиш някоя жена да излезе от дома си с кръв, засъхнала по устната, със синина под окото? „О, дивият вълк е чукал нощес!“ А после се хилите и се смеете — мислиш ли, че не чуваме? Мислиш ли, че не виждаме? Осакатете я! Вземете я, всички. И докато тя си вдига задника за вас, ни оставете на мира!

Няколко глави се бяха извърнали при злъчния й тон, макар да не можеха ясно да доловят думите й, понеже ги бе изрекла тихо, като съсък на змия. Видя няколко насмешливи усмивки, видя приглушените вихри на нечути шеги. „Яко свързани в убийство, тия двамата, а вече се плюят един друг! Нищо чудно, че техните се хвърлиха в прегръдките си!“

Бакал издържа гневния й поглед, сякаш можеше да отблъсне яростните й, горчиви думи, след това отново се загледа напред. От устата му се изтръгна въздишка; приличаше повече на пъшкане.

— Помня глупостите му — или поне тогава ги мислех за глупости. Приказките му за Имасс… казваше, че най-голямото доказателство за силата на един воин мъж било в това нито веднъж да не докосва женската си с нещо друго освен с нежност.

— И му се надсмиваше.

— Виждах и жени да се присмиват на това.

— А ако не бяхме, Бакал? Ако бяхте видели нещо друго в очите ни?

Той се намръщи и кимна.

— Нощ-две на дивия вълк…

— За да избие такива опасни идеи, да. Не разбираше — нито един от вас не разбираше. Ако не го беше убил, той щеше да ни промени всички.

— И жени като Секара Омразната ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Алчността и властта са единствените й любовници — изсумтя Бакал. — В това тя не е по-различна от нас, мъжете.

— Какво искаш от Хетан?

— Нищо. Няма значение.

— Вече не ми вярваш. Може би никога не си ми вярвал. Сигурно е само заради локвата кръв, в която стояхме двамата.

— Ти ме преследваш. Дебнеш край огъня ми всяка нощ.

„Сама съм. Не можеш ли да разбереш това?“

— Защо го уби? Ще ти кажа. Защото видя в него заплаха. А и той всъщност наистина беше заплаха, нали?

— Аз… не го… — Замълча и тръсна глава. — Искам да я отвлека. Да сложа край на това.

— Твърде късно е. Хетан е мъртва отвътре. Отдавна. Ти отне съпруга й. Отне й децата. А после… ние… отнехме тялото й. Едно цвете, откъснато от корена си, умира бързо.

— Естарал…

Тя разбра, че има някаква тайна.

Бакал я погледна и каза само:

— Кафал.

Гърлото й се стегна — паника ли беше това? Или обещанието за мъст? Отплата? Дори да означаваше собствената й смърт? „О, вече разбирам. Още падаме.“

— Той е наблизо — продължи почти шепнешком Бакал. — Иска да я върне. Иска да я отвлека. Естарал, трябва ми помощта ти…

Тя се взря в лицето му.

— Защо ще правиш това за него? Толкова ли го мразиш, Бакал?

Все едно го удари през лицето.

— Той… той е шаман, лечител…

— Никой баргастки шаман никога не е изцерявал окуцена.

— Никой не е опитвал!

— Може би е така, както казваш, Бакал. Разбирам, че не искаш да нараниш Кафал. Готов си да направиш това, за да му дадеш каквото иска.

Той само кимна, сякаш бе изгубил дар слово.

— Ще я измъкна от децата — каза Естарал. — Ще я отведа към западния край на лагера. Но, Бакал, ще има постове — в навечерието на битка сме…

— Знам. Воините ги остави на мен.

Не знаеше защо прави това. Не разбираше — и него не го разбираше. Но какво значение имаше разбирането? Също толкова лесно бе да живееш в незнание, прочистена от всякакво очакване, опразнена от убеждения и вяра, дори от надежди. „Хетан е окуцена. Не по-различна в крайна сметка от всяка друга жена, претърпяла същата съдба. Посечена е отвътре и стръкът лежи посърнал и безжизнен. Тя беше велик воин. Беше горда, умът й беше остър като трън, винаги се смееше весело, но никога със злоба.“ Да, Хетан бе побрала в себе си множество добродетели, но те не й бяха донесли нищо. „Никоя сила на волята не надживява окуцяването. Нито една добродетел. Това е тайната на унижението: най-смъртоносното оръжие, което имат баргастите.“

Можеше да види Хетан напред, сплъстената й коса, залитащата й походка — подпираше се на кривата тояга, която разрешаваха на окуцелите при поход. Дъщерята на Хъмбръл Тор беше едва разпознаваема. Дали духът на баща й виждаше всичко това, там в сянката на Жътваря? Или й беше обърнал гръб?

„Не, той язди душата на своя последен син. Това трябва да е подлудило толкова Кафал.“

Добре, за да почете бащата на Хетан, щеше да го направи. Щом спряха за отдих в края на този ден. Беше уморена. Беше жадна. Надяваше се да е скоро.

Кашат посочи.

— Виж там, братко. Хребетът оформя полукръг.

— Не е кой знае какъв склон — промърмори Сагал.

— Огледай наоколо. Това май е най-доброто, което можем да постигнем. Тази земя е нашарена с хълмове, но хълмовете са стари и изронени. Все едно, онзи хребет обхваща най-големите хълмове — можеш да го видиш и сам. И склонът е каменист — ще изгубят коне, докато атакуват нагоре.

— Тогава ще ни ударят по фланговете.

— Вдигаме отбранителни позиции в двата края, с полумесеци от стрелци зад тях, които да поемат всички конници, опитващи се да ни обкръжат.

— С тила, преграден от фургоните.

— Отбранявани от стрелци и тежки копиеносци, да. Слушай, Сагал, утре по това време ще събираме плячка от грамади трупове. Армията на ак’рините ще е разбита, селата им ще са незащитени — можем да навлезем дълбоко в земята им и да си я присвоим.

— Край за Бойния водач, издигаме първия крал на Баргаст.

Кашат кимна.

— Да. А ние ще станем принцове и кралят ще ни дари провинции, които да управляваме. Наши собствени стада. Коне, бедерини, родара. Ще имаме роби ак’рини, толкова техни млади жени, колкото си поискаме, и ще живеем в цитадели… помниш ли, Сагал? Когато бяхме млади, първата ни война, когато навлязохме в Капустан — видяхме големите каменни цитадели по реката, всичките в руини. Ще си построим по една такава.

Сагал се ухили.

— Добре. Хайде сега да се върнем при ордата и да видим дали великият ни крал е в по-добро настроение, отколкото го оставихме.

Обърнаха се, метнаха копията си на раменете и затичаха да догонят авангарда на колоната. Слънцето грееше ярко през облака прах над искрящата гора от настръхнало желязо и го превръщаше в ореол от злато. Лешояди кръжаха в тъмносиньото небе. По-малко от две обръщания на стъкленицата, докато дойде здрачът — предстоящата нощ обещаваше да е оживена.

Половин дузина ак’рински съгледвачи минаха по тесните криволичещи дефилета и излязоха в низините, където прахта все още се стелеше над оставената от баргастите смет. Пресякоха разораната пътека и продължиха в лек галоп на юг. Слънцето тъкмо бе залязло зад ивица облаци, тъмни като потънала в сенки стена на пропаст.

Когато барабанът на конете им най-сетне заглъхна, Кафал се измъкна от клисурата, където се криеше. Кучите синове го бяха забавили прекалено много — големите казани вече щяха да димят в лагера на баргастите, с мръсната воня на шест части животинска кръв и две части вода, и кисело вино, и на несварено месо от току-що заклани животни. Отделения бойци щяха да тръгват на патрул и да ругаят, че им се налага да ядат солени ивици опушен бедерин и да си делят мях с вода в обиколките между постовете. Баргасткият лагер щеше да кипи от дейност.

Малко преди това един воин му донесе подробностите от плана. Вероятно щеше да се провали, но на Кафал му беше все едно. Ако загинеше в опита да я отвлече, поне мъчението щеше да свърши. За един от двамата поне. Егоистична мисъл, но само егоистични мисли му бяха останали.

„Аз съм последното от децата на баща ми, последният жив и необезчестен. Татко, ти толкова се бори да станеш великият водач на Белите лица. А сега се чудя, ако се беше отказал, ако беше потиснал амбицията си, къде щеше да си сега ти и децата ти? Духове преродени, щяхме ли изобщо да сме тук, на този прокълнат континент?“

„Знам със сигурност, че Онос Т’уулан искаше мирен живот, снишил глава под ветровете, които някога са опустошавали душата му. Той беше плът, беше живот — след толкова дълго време, — а какво направихме ние? Прегърнахме ли го? Приеха ли го Белите лица на Баргаст като гост? Бяхме ли почтените домакини, каквито твърдим, че сме? Ах, какви лъжи си казваме. Всяка наша утеха се оказва лъжлива накрая.“

Вървеше предпазливо по разровения път. Отблясъкът от огньовете вече зацапваше пътя напред. Не можеше да види стоянките на постовете или патрулите — това, че идваше от запад, го поставяше в неизгодно положение, но скоро тъмнината щеше да ги изрисува като силуети на фона на по-светлия лагер. Все едно, не му се налагаше да се приближава много. Бакал щеше да я доведе, или поне беше заявил така.

Лицето на Сеток се появи в ума му, а зад него проблесна ужасната сцена: как тялото й се завъртя от удара му, отпуснатият й врат… беше ли чул изпукване? Не знаеше. Но начинът, по който падна… Как размаха ръце и изрита конвулсивно — да, имаше изпращяване, болезнен звук от прекършени кости, звук, който се врязваше като шип в черепа му. Беше го чул и бе отказал да го чуе, но отказът не бе успял, тъй че ужасният звук продължаваше да отеква в него. Беше я убил. Как можеше да се изправи пред това?

Не можеше.

„Хетан. Мисли за Хетан. Нея можеш да спасиш. Същата ръка, която уби Сеток, може да спаси Хетан. Можеш ли да направиш така, че това да е достатъчно, Кафал? Можеш ли?“

Презрението му към самия себе си можеше да се сравни единствено с презрението му към баргастките богове — знаеше, че те са причината зад всичко това. „Още един дар от собствената ми ръка.“ Бяха презрели Онос Т’уулан. Неспособни да стигнат до чуждата му кръв, до чуждите му представи, бяха отровили сърцата на всеки баргастки воин срещу Бойния водач. А сега държаха своите смъртни деца в ръцете си и всяко чуждо лице беше лице на враг, всяка непозната идея бе смъртна заплаха за баргастите и начина им на живот.

„Но единствените, спасени от промяна, са лежащите в запечатани гробници. Ти удави своя страх в амбиция и виж къде ни доведе! Това е навечерието на нашата гибел.“

„Видях армията на ак’рините и няма да изрека никакво предупреждение. Няма да се втурна в лагера и да умолявам Марал Еб да търси мир. Нищо няма да направя, за да спася когото и да било от тях, дори и Бакал. Той знае какво предстои, макар и не в подробности, и не трепва.“

„Запомни го, Кафал. Той ще загине верен на чистите добродетели, с които тъй бързо злоупотребяват онези, които не притежават нито една от тях. Ще бъде използван, както използват такива като него от хиляди години, сред хиляди цивилизации. Той е от ония, що са кървавата храна за празни тирани и техните жалки желания. Без него големият посичащ меч на историята кънти в пустия въздух.“

„Да можеше тази добродетел да се опълчи на тираните. Да можеше оръжието да се обърне в изпотените им ръце. Да можеше единствената пролята кръв да е тяхната и само тяхната.“

„Хайде, Марал Еб. Излез на равнината и кръстосайте мечове с Иркулас. Избийте се и след това всички ние просто да си отидем. Мечове ли? Защо тази формалност? Защо не просто с голи ръце и зъби? Разкъсайте се на парчета! Като два вълка, които се бият кой да води глутницата — който изкуцука тържествуващо обратно, ще бъде гледан под око от следващия поред. И така ще продължава и продължава, и наистина, дали изобщо му пука на някого от нас? Вълците поне не карат други вълци да водят битките им. Обаче нашите тирани са по-умни от вълците, нали?“

Спря и приклекна. Беше на мястото, където трябваше да бъде.

Нефритените нокти задраха нагоре от хоризонта на юг, в равнината на запад лисица нададе зловещ пронизващ лай. Нощта бе дошла.

Естарал сграбчи момичето за плитката и го дръпна назад. Опитваха да натикат кози дърдонки в устата на Хетан — бузите и брадичката й бяха зацапани.

Разпенено от гняв, момичето се надигна; приятелките й се струпаха около нея; очите им блеснаха.

— Баща ми ще се погрижи ти да окуцееш за това!

— Съмнявам се — отвърна Естарал. — Кой мъж иска да вземе жена, вмирисана на лайна? Късмет ще имаш, ако си опазиш кожата цяла, Фаранда. Хайде, всички — да ви няма. И знайте: още не съм решила дали да кажа на бащите ви.

Разбягаха се.

Естарал коленичи до Хетан и изскубна стиска трева, за да я избърше.

— Дори лошите владетели се прекършват — заговори тя, докато я чистеше. — Ние непрекъснато падаме и падаме, Хетан. Радвай се, че не можеш да видиш какво е станало с твоя народ.

Но тези думи прокънтяха фалшиво. „Радвай се? Радвай се, че ти отсякоха половината стъпала? Радвай се, че те изнасилиха толкова пъти, че вече не можеш да усетиш дори да те тъпче проклет бедерин? Не. А ако утре ак’рините отсекат нашите крака и ни изнасилят, кой ще плаче за Белите лица?“

„Не Кафал.“

— Нито ти, Хетан. — Хвърли стиската трева и помогна на Хетан да стане. — Ето ти тоягата, подпри се на нея.

Сграбчи я за мръсната риза и я поведе през лагера.

— Не я бави много!

Тя погледна през рамо и видя воина зад тях. Беше дошъл да я вземе и сега стоеше ухилен, но зад усмивката се таеше нещо мрачно и жестоко.

— Храниха я с лайна — взимам я да я почистим както трябва.

По лицето му пробяга отвращение.

— Децата ли? Кои бяха? Един здрав бой…

— Избягаха, преди да се приближа достатъчно, за да ги видя. Разпитай наоколо.

И дръпна Хетан да тръгне.

Воинът не ги последва, но тя го чу как изруга недоволно. Не мислеше, че ще се натъкне на много като него — всички се трупаха около лагерните огньове на клановете си, гладни, ожаднели и изнервени, блъскаха се за място. Щеше да има няколко бързи двубои с ножове тази нощ, да. Винаги ги имаше в нощ преди битка. Глупаво, разбира се. Безсмислено. Но, както можеше да си позволи да каже Онос Т’уулан, истинското значение на традицията беше… как го беше нарекъл? „“Преднамерена глупост", точно това каза. Поне така мисля. Не слушах много внимателно."

„А трябваше. Всички трябваше да слушаме.“

Наближиха западния край на лагера. Фургоните вече бяха подредени за отбрана. Зад тях говедарите колеха добитък. Първите огньове — за карантиите — бяха разпалени с гнили парчета плат, наръчи тръстика, суха тор и щедро разплискано масло за светилници. Пламъците огряваха уплашени очи в пълните кошари. Хаос и ужас бяха обзели животните, въздухът бе наситен със смърт.

За малко да замръзне на място. Никога досега не беше виждала нещата по този начин. Никога досега не бе усещала ехото на отчаяние и страдание да я връхлита от всички страни — всяка сцена, оживяла под светлината на пламъците, беше като безумно видение. „Ние правим това. Правим го непрекъснато. Всичките тези същества, които гледат към нас за защита… Правим го и изобщо не мислим какво правим.“

„Казваме, че сме велики мислители, но вече си мисля, че повечето от това, което правим всеки ден — и всяка нощ, — е безразсъдно. Насила опразваме душите си, за да изтръпнем за своята жестокост. Вцепеняваме лицата си и казваме, че имаме нужди. Но да си празен означава да нямаш опора, нищо, за което да се хванеш, и така се хлъзгаме надолу и надолу в празното.“

„Пропадаме.“

„О, кога ще свърши?“

Придърпа Хетан зад един фургон. На трийсет крачки напред, осветени от смътните останки на залеза, трима воини вдигаха насип.

— Клекни… не, не си вдигай задника. Просто седни и чакай.

— Виж, Страл, ти направи достатъчно. Остави това на мен.

— Бакал…

— Моля те, стари приятелю. Всичко това е от моята ръка — стоях сам пред Онос Т’уулан. Трябва да съществува надеждата… надеждата за равновесие. В душата ми. Остави ми това, моля те.

Страл извърна очи и за Бакал беше ясно, че думите му са твърде искрени, твърде сурови. Воинът запристъпва нервно на място, без да може да скрие притеснението си.

— Върви, Страл. Иди легни в прегръдките на жена си тази нощ. Забрави всичко друго — нищо друго вече няма значение. Намери лицата на тези, които обичаш. Децата ти, жена ти.

Страл успя да кимне — без да го поглежда — и си тръгна.

Бакал провери за последен път оръжията си и тръгна през лагера.

Войнствеността се усилваше, кипеше под грубите гласове. Разпалваше огън в наперените войници, докато ревяха клетвите си в кръговете около огньовете. Зъбеше се във всеки техен груб смях. Войната бе лицето, в което да се взреш или от което да побегнеш, но лагерът в нощ като тази беше клетка, затвор за всички тях. Тъмнината скриваше онези с боязливите очи и треперещи ръце; дръзките пози и свирепите погледи прикриваха ледения ужас. Страх и възбуда бяха стегнали челюсти на гърлото на всеки и никой не смееше да го признае.

Това бе древният танц, това ритуализирано плюене в очите на съдбата, подклаждащо мрачна пристрастеност. Беше виждал старци, твърде грохнали, за да могат да правят нещо друго, освен да стоят подпрени на тоягите си, и беше виждал блясъка в очите им, чувал беше хрипливите им насърчителни подвиквания — но най-вече бе виждал в очите им болката от загубите им. Сякаш бяха принудени да предадат най-скъпата си любов. Не беше странна самонадеяност воините да се молят на духовете за привилегията да загинат в битка. Мислите за безполезните години, проточили се извън воинския живот, можеше да смразят сърцето и на най-храбрия от храбрите.

Баргастите не бяха войници, поне не като малазанците или Пурпурната гвардия. Баргастите бяха воини. Една професия може да се изостави, човек може да си намери ново бъдеще. Но за воина войната е всичко, самата причина да се живее. Създателката на герои и страхливци, единствената сила, която изпитва душата по начини, които не може да бъдат заобиколени със спазаряване, не може да бъдат покварени с шепа сребро или злато. Войната изковава връзки, сплетени по-здраво от кръвното роднинство. Изрисува стената на гробницата зад всеки чифт очи — на врага, както и на приятеля. Войната всъщност е най-чистият, най-истински култ от всички. Защо трябва да се чудим тогава, че толкова много младежи толкова копнеят за такъв живот?

Бакал разбираше всичко това, защото беше воин. Разбираше го — и въпреки това сърцето му бе вгорчено от отврат. Не мечтаеше вече да привлече синовете и дъщерите си в такъв свят. Прегръщането на тази страст поглъщаше твърде много, отвътре и отвън.

Той — като мнозина други — се беше вглеждал в лицето на Онос Т’уулан и бе видял състраданието му, видял го бе толкова ясно, че единствената му реакция бе да се отврати. Самият Имасс беше вечен воин. Беше воювал с воинската благословия в безсмъртие, даден му беше дарът на безконечните битки, а той доброволно се беше предал. Как можеше такъв мъж, макар и прероден, да намери толкова много все още жива в него човечност?

„Аз нямаше да мога. Дори след само три десетилетия война… ако в този момент бях прероден, нямаше да мога да намеря в себе си… какво? Очукано тенекиено канче, наполовина пълно със страдание, недостатъчно, за да оплискам десетина души най-близо до мен.“

„И все пак… все пак той беше порой, несекващ порой — как е възможно това?“

„Кого убих аз? Бягай от този въпрос, ако трябва, Бакал. Но една истина не можеш да отречеш: неговото състрадание стисна ръката ти, ножа ти, и ти показа силата на своята воля.“

Той се огледа замаян. „Изгубил съм се. Къде съм? Не разбирам. Къде съм? И какви са всички тези натрошени неща в ръцете ми? Продължават да се трошат — ревът е оглушителен!“

— Спаси я — промълви той. — Да. Спаси я — единствената, която си струва да се спаси. Дано да живее хиляда години, доказателство за всички, които я виждат, доказателство кои и какво бяха баргастите. Белите лица.

„Осакатяваме се и наричаме това слава. Ставаме на крака на олигавени старци, жадни да ни изпълнят до пръсване с горчивите си отрови. Старци ли? Не, бойни водачи и бойни главатари. И нашата скъпоценна традиция на безсмислено самоунищожение. Хубаво ще ни оправи тая шибана традиция.“

Ругаеше, но мълчаливо. Кой щеше да иска да чуе такива неща? Нали с очите си видя какво стана с последния, протегнал състрадателно ръка? Представи си как върви между отвратените редици на своите събратя воини. Вървеше, ръсеше след себе си изкормените черва на своите кървави аргументи, а от двете страни го плюеха и засипваха с проклятия.

„Истините отегчават уплашения ум. Отегчени ли сме? Да! Къде е кръвта? Къде са бляскащите ножове? Дайте ни безразсъдния танц! Зареди преситените ни сърца, плачещи робе! Пикал съм на сложните ти мисли и мрачните ти откровения.“

„Стой мирно, докато те осакатя — да видим как ще вървиш сега!“

Бакал излезе от лагера, спря на десет крачки от фургоните и развърза каишките, стегнали дългото копие на гърба му. Хвана го с дясната си ръка. Рамото го заболя — разкъсаното сухожилие и мускул още не бяха зараснали. Нищо, болката щеше да го разбуди, да го стегне.

Пред него беше насипът на окопа на външния пост. Три глави с шлемове — като буци, щръкнали над червеникавата купчина пръст.

Бакал затича безшумно в тревите и метна копието. Железният връх се заби между плешките на мъжа отляво и закова тялото му за стената на окопа. Докато другите двама се обръщаха, вече беше стигнал до изкопа и скочи между тях. Ятаганът се вряза в бронзовата шапка на жената отдясно, разцепи черепа и заседна. Ножът в лявата му ръка посече последния воин във врата — но мъжът се беше извил достатъчно, за да спаси гръбнака си, и докато се обръщаше, заби кама дълбоко в гърдите на Бакал, точно под лявото му рамо.

Бакал видя как мъжът отвори уста, за да извика и да вдигне тревога, дръпна ножа назад и му разпра гърлото. Камата обаче натисна още, изпука и заседна между ребрата му.

Кръв изпълни гърлото на Бакал и той се свлече върху издъхващия воин, закашля в наметалото му.

Беше ужасно уморен, но все още имаше да свърши някои неща. „Намери я. Спаси я.“ Изпълзя от окопа. Трудно му беше да диша. Изведнъж го споходи стар спомен, отпреди десетилетия: последния път, когато се бе озовал на ръба на смъртта — Давещата треска го бе поразила и дробовете му се бяха напълнили със слуз. Лапата, стегнала гърдите му, щипещата очите миризма на счукан синап, лицето на майка му, замъглено, надвиснало над него, страхът, преливащ в примирение зад очите й. „Стени на гробница. Всички ги имаме, там вътре — и не влизаме често там, нали? Там пазим своите мъртви. Мъртви близки, мъртви мечти, мъртви обещания. Мъртви «аз», толкова много, толкова много. Когато плячкосваме, взимаме само най-добрите неща. Нещата, които можем да използваме, нещата, които можем да продадем. А когато запечатаме отново всичко това, тъмнината остава.“

„Остава. Ах, майко, остава.“

„Моята гробница. Стените на моята гробница.“

Помъчи се да стане, но не можа. „Майко? Чуваш ли ме? Татко? Десорбан, синко, о, скъпи ми синко — аз ти дадох меча. Престорих се на горд, макар че страхът впиваше ноктите си в сърцето ми. По-късно, когато се вгледах в толкова спокойното ти лице, докато другите възпяваха блясъка на храбрите ти мигове — само мигове, да, само това имаше, — се престорих, че песента облекчава раната в душата ми. Престорих се, защото да се престоря означаваше да утеша тях, да ги утеша за мига, когато те застанат на мястото ми и се вгледат в лицата на своите обични деца.“

„Синко? Чуваш ли ме?“

„Стени на гробница. Сцени и лица.“

„В тъмното дори не можеш да видиш боята.“

Естарал се взираше към далечния пост. Случило ли се беше нещо там? Не беше сигурна. В лагера, зад редицата фургони зад гърба й, се чуваше детски глас, викаше нещо настойчиво и злобно. Полазиха я тревожни тръпки и тя погледна към Хетан. Окуцената седеше, зяпнала в нищото.

Много дълго продължаваше това. Воините щяха да започнат да търсят куцата си плячка. Щеше да се разчуе, че са я видели да влачи Хетан през лагера. На запад, да. Отвъд светлината на огньовете.

Стана и дръпна Хетан да се изправи. Вдигна тоягата и я пъхна в ръцете й.

— Ела!

Задърпа я към поста. Никакво движение нямаше там. И нещо лежеше на земята, нещо голямо. С пресъхнала уста и със свито сърце тя поведе Хетан към него.

Блъсна я миризмата на изпражнения, урина и кръв. Беше тяло, застинало в смъртта.

— Бакал? — прошепна тя.

Нищо. От самия окоп — пълна тишина. Наведе се над мъртвия и го обърна по гръб. Бакал. Струи кръв бяха оцапали брадичката му, невиждащите му очи я гледаха някак объркано.

От лагера отекнаха нови викове, вече по-близо. „Фаранда… и Секара. Духовете да ги осерат и двете!“

Прониза я ужас и тя се присви като заек. Никакво укритие нямаше наоколо.

Хетан понечи да се смъкне на колене.

— Не! — изсъска й тя. — Стой права, проклета да си!

Сграбчи я за ризата и я задърпа покрай окопа и навън в равнината.

На стотина крачки напред се издигаше хълм. Колоната го бе заобиколила, преди да спре за нощувка.

— Хетан! Чуй ме! Върви към хълма — виждаш ли го? Качи се на него. Разбираш ли ме? Един мъж те чака там. Нетърпелив е. Ядосан. Бързай към него или ще съжаляваш. Бързай!

Бутна я напред.

Хетан се олюля. За един ужасен миг остана неподвижна, след това закуцука напред и нагоре по склона.

Естарал я погледа още десетина удара на сърцето — за да се увери, — след което се обърна и затича към лагера. Можеше да се шмугне вътре незабелязано. Да, беше почистила лицето на Хетан, а след това я беше оставила до фургоните. Да е избягала? Нелепо. Но ако все пак искате да я търсите в равнината, където чакат ак’рините — моля, вървете.

Сви се в сенките между два фургона. Из лагера се движеха фигури. Виковете бяха спрели. Ако заобикаляше огньовете, можеше да се промъкне до бивака на Страл и другите. И да им каже за смъртта на Бакал. Защото кой щеше да поведе сенаните утре? Трябваше да е Страл. Трябваше да го знае, за да е готов за командването, за съдбовното бреме на своя клан.

Тръгна крадешком напред.

Видяха я след трийсетина крачки. Шест жени, водени от Секара, с дебнещата зад тях Фаранда. Притичаха да я обкръжат и Естарал извади ножа си. Знаеше какво искат да й направят. Знаеше, че няма да задават въпроси, че не ги интересуват обяснения. „Ще ми направят това, което направиха на Хетан.“ Бакал си бе отишъл, защитника й го нямаше. „Толкова много начини има да останеш сама…“

Те видяха ножа й. Алчна страст блесна в очите им — да, искаха кръв.

— Убих я! — изкрещя Естарал. — Бакал я използваше — убих и двамата!

И се хвърли между тях.

Блеснаха ножове. Естарал залитна и се свлече на колене. Ликуващи лица отвсякъде. „Такава пламенна страст — о, колко живи се чувстват!“ Кръвта й изтичаше — четири, може би пет рани, топлината изтичаше от тялото й.

„Толкова глупаво. Всичко това… толкова глупаво.“ И с тази мисъл изсмя сетния си дъх.

Грамадата облаци на запад вече изпълваше половината нощно небе, непроницаема и плътна като стена, трупаше се къс след къс, за да затули звездите и нефритените резки. Вятър шумолеше в тревите, притеглен от изток, сякаш бурята си поемаше дъх. Но никакви блясъци не огряваха облаците и Кафал нито веднъж не беше чул гръм. Въпреки това трепетът му се усилваше с всяко поглеждане към надвисващия мрак.

Къде беше Бакал? Къде беше Хетан?

Увитата с кожа дръжка на кривия му нож бе хлъзгава от студена пот. Въздухът изстиваше.

Можеше да я спаси. Сигурен беше в това. Щеше да поиска силата от боговете на Баргаст. Откажеха ли му, беше се заклел да ги унищожи. „Никакви игри, никакви сделки. Тъкмо вашата жажда за кръв доведе до това. И ще ви накарам да платите.“

Боеше се от мига, в който щеше да види сестра си, това извратено подобие на жената, която бе познавал през целия си живот. Щеше ли тя изобщо да го познае? Щеше, разбира се. Щеше да се хвърли в прегръдката му — край на мъчението, възраждане на надеждата. Страх, да, но след това всичко щеше да се оправи, всичко. Щяха да избягат на запад — чак в Ледер…

Смътен шум зад него. Кафал се обърна рязко.

Боздуганът го порази в лявото слепоочие. Той залитна надясно, опита се да се извърти и да замахне с ножа. Удар в гърдите го надигна от земята, ножът изхвърча от ръката му, после нещо го блъсна надолу, по гръб. Изпукаха и се пръснаха кости.

Гледаше неразбиращо приковалото го към земята копие — стърчеше от гърдите му като прът на знаме.

Тъмни сенки над него. Облечените в метал ръце, стиснали копието, извиха и натиснаха.

Желязното острие изстърга в пръстта под него.

Помъчи се да осмисли ставащото, но всичко му се изплъзваше. Три, вече четири фигури бяха надвиснали над него, но не изрекоха нито дума.

„Гледат как умирам. Правил съм същото. Защо правим това? Защо сме толкова очаровани от този провал?“

„Защото виждаме колко е лесен.“

— Свърши — каза воинът ак’рин, който бе приковал врага с копието си, и изтръгна оръжието.

— Ако е разузнавал лагера ни — каза мъжът с боздугана, — защо гледаше на другата страна?

— Баргаст — измърмори трети, а другите кимнаха. Капка разум нямаха проклетите диваци.

— Утре — каза воинът, който вече чистеше копието си, — ще избием останалите.

Залиташе, впила очи в черната стена, която като че ли връхлиташе насреща й и после се отдръпваше отново, сякаш светът пулсираше. Вятърът я тласкаше напред, плътен като ръка на гърба й, а тоягата в ръката й тупаше и тупаше по твърдата земя.

Когато четиримата воини ак’рини изникнаха пред очите й, тя забави крачка, а след това спря и зачака да я вземат. Но те само направиха жеста „зло да пази“ и бързо изчезнаха в тъмното. След малко тя тръгна отново, вече едва дишаше. Мехурите по ръката й се спукаха и тоягата стана хлъзгава.

Вървя, докато светът не изгуби силата си, а после седна в мокрите треви до обрасла с лишеи скала. Вятърът плющеше в разкъсаната й риза. Гледаше, без да вижда; тоягата се изплъзна от ръцете й. След малко тя се смъкна на една страна и се сви на кълбо.

Зачака черното да погълне света.

Беше все едно нощта в целия й естествен ред е открадната. Страл гледаше как Белите лица подклаждат огньовете с всичко, което може да гори, и зоват боговете. „Вижте ни! Намерете ни! Ние сме ваши деца!“ Влачеха кози към вдигнатите набързо олтари и им прерязваха гърлата. Кръв плисваше, краката изритваха и потръпваха вяло. Кучета бягаха от внезапното, необяснимо посичане на кривите остриета. Ужас и безумие плющяха като дима, искрите и пепелта от огнищата. Знаеше, че до разсъмване няма да е останало живо нито едно животно.

„Ако утрото изобщо дойде.“

Чул беше за смъртта на Естарал. Чул беше какво е твърдяла, че е направила. Всичко това беше безумие. Бакал не би използвал Хетан — явно Естарал бе повярвала, че може да е с Бакал, че може да стане негова жена, и когато го е видяла с Хетан, безумието й е изрисувало сцената с мокрите цветове на страстта. Беше убила двамата в гневен изблик на ревност.

Страл изруга. Трябваше да прогони вдовицата още преди дни. Трябваше ясно да й даде да разбере, че Бакал изобщо не се интересува от нея. Духове на бездната, ако беше видял проблясъка на лудост в очите й, щеше да я е убил на място.

Командването на сенаните в битката тази утрин се падаше на него. Даваше му се възможност да осъществи най-скритата си амбиция — след като вече я бе отстъпил доброволно, за да остане в сянката на Бакал. Но желанието, стигнало вече до устата му, изобщо не беше толкова сладко на вкус. Всъщност го задавяше.

Бакал бе обсъждал с него предстоящия сблъсък. Казал му беше какво смята да направи. Страл разполагаше поне с това. И когато сенаните се съберяха на разсъмване, щеше да призове вождовете на клана и да им предаде думите на Бакал все едно, че са негови. Щяха ли да се вслушат?

Много скоро щеше да разбере.

Слънцето отвори очи на изток и сякаш потръпна срещу плътната стена тъмни облаци, погълнали половината небе. Две армии се раздвижиха по огромната равнина, която бе някога земята на Оул. Знамена със зверовете на баргастките кланове се вдигнаха като неспокойни мачти над притиснатите от вятъра треви, пепелта от огромните лагерни огньове кръжеше и се вихреше из въздуха гъста като сняг. От югозапад се приближаваше огромен полумесец от конни и пеши воини. Пряпорци плющяха над легиони сафински войници, настъпващи във фаланги, с извъртени на една страна щитове, за да отбият вятъра, и дълги копия, грейнали с пламъците на зората. Отряди лека пехота и стрелци на Д’рас се развръщаха пред главната сила в рехав строй. Конни стрелци настъпваха на върховете на рогата на бедерина, тежките пиконосци бяха зад тях.

Боен водач Марал Еб бе поставил в центъра сенаните, а около тях по-малките кланове. Своите барани бе разделил между двамата си братя и ги бе поставил на фланговете.

С пробуждането на деня полумесецът подходи към позициите на баргастите; съгледвачи препускаха назад, за да докладват за бойното поле.

Вятърът ненадейно стихна и студ стисна въздуха в смразяващ юмрук. Беше разгарът на лятото, но дъхът заизлиза на облачета и от гърбовете на хилядите коне се заиздига пара. Воините затрепериха, колкото от студа, толкова и от внезапно обзелия ги страх.

Битка между богове ли беше това? Щяха ли да се покажат духовете на ак’рините като зъби в щракащи челюсти? Щяха ли всеки миг немрящите богове праотци на Белите лица да изригнат от коравата замръзнала земя и да запеят древния химн за кръвта? Бяха ли смъртните мъже и жени осъдени да се свият от ужас под страховития сблъсък на асценденти? Над всички тях небето бе разцепено на две — колебливата утринна светлина на изток, неподатливият нощен мрак на запад. Никой — нито баргасти, нито ак’рини, нито сафини или д’рас — не беше виждал такова небе. Изпълваше ги с ужас.

Слана загърна земята и лъсна по желязо и бронз, щом леденостуденият въздух се разля под фронта на бурята. Никакви яростни песни или бойни викове не закънтяха в предизвикателство между двете армии. Свръхестествено безмълвие обгърна изправените едно срещу друго пълчища.

Нито една птица не се рееше в тръпнещото небе.

И все пак армията на ак’рините настъпи към омразния си враг. А врагът стоеше неподвижно и чакаше.

На хиляда крачки от позицията на баргастите лежеше тялото на жена, свито на кълбо в замръзналите треви, с гръб, опрян в обрасла с лишей канара. Място, където да легне, последното гнездо на последната й нощ. Сланата лъщеше по бялата й кожа като диамантени люспи.

Беше умряла сама, на четирийсет крачки от трупа на брат си. Но тази смърт бе на плътта. Жената, някогашната Хетан, съпруга на Онос Т’уулан, майка на Абси, Стейви и Сторий, беше умряла много по-рано. Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата си, понякога с дни, понякога — с години.

Лежеше на замръзналата земя. Примига ли небето горе, видяло сцената на самотното й поражение? Поне веднъж? Когато небето примига, колко време е нужно между повея на мрака и възраждането на светлината?

Призраците с изгорели на чукани криле чакаха да й кажат отговорите на тези въпроси.

Садик, още ли си жив? Сънувах нещо. Това нещо беше видение, смъртта на гущер вълк, лежи свит на кълбо, опасни кости под слънцето. Чуй съня ми, Садик, и запомни.

Алчността е ножът в канията на амбицията. Виждаш злия й блясък едва когато си се приближил твърде много. Твърде близо, за да се махнеш, и както ти казах: алчността привлича смъртта, а смъртта сега си я взима. Това нещо беше видение. Тя умря на по-малко от четирийсет крачки от брат си, а над нея две армии воюват в небесата и зверове, които са братя, скоро ще стегнат челюсти около гърлата си. Странни имена, странни лица. Боядисани в бяло като Квидаторите. Мъж с тъжни очи, казва се Скиптър Иркулас.

Такова небе, такова небе!

Алчност и амбиция, Садик. Алчност и коварство. Алчност и справедливост. Това са основанията на съдбата, а всяко основание е лъжа.

Тя беше мъртва преди разсъмване. Държах прекършената й душа в ръцете си. Още я държа. Както Рут държи Хелд.

Познавах едно момче.

Абси, къде си?

Садик слушаше, после промълви:

— Бадале, студено ми е. Разкажи ми пак за огньовете. Чудесните огньове.

Но тези огньове бяха изгорели на въглени и пепел. Студът бе студът на друг свят.

Садик, слушай. Видях врата. Отваряше се.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (22)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (22)