Стивън Ериксън
Прах от мечти (18)

13.

Дойдоха късно в пустата земя и погледнаха със злоба шестте вълка, които ги наблюдаваха от ръба на хоризонта. С тях имаше стадо кози и десетина черни овце. Не отчетоха вълчето притежание на това място, защото за тях притежанието бе човешката корона, която никой друг нямаше право да носи. Зверовете бяха готови да споделят борбата за оцеляване, в лов и плячка, а вряскащите кози и блеещите овце имаха меки гърла и безгрижието бе съвсем обичайна слабост сред стадата. Още не бяха научили нрава на тези двукраки натрапници. Стада се поддържаха от много същества. Вълците често бяха споделяли храната си с врани и койоти и бяха спорили понякога с тромави мечки над вкусна плячка.

Когато се натъкнах на пастирите и дългата им къща на едно плато над долината, видях шест вълчи черепа на колове над главната порта. От пътуванията си като менестрел знаех достатъчно, за да има нужда да питам — в края на краищата това беше сказание, втъкано в нашия вид. Не бяха нужни думи и за мечите кожи по стените, нито за кожите от антилопа и окачалката от рога на лос. Нито вдигнах вежди при вида на купчината кости на бедерини в боклучната яма и на лешоядите, убити до отровеното месо, оставено за койотите.

Същата нощ пях и разказвах истории, за да се отплатя за подслона. Песни за герои и велики подвизи, и пастирите бяха доволни, бирата се лееше и яхнията бе вкусна.

Поетите приличат на същества, способни да се вмъкнат под кожата на мъж, жена, дете и звяр. Има някои тайно белязани сред тях, заклети в култа към дивото. И онази нощ споделих отровата си, а на заранта оставих безжизнена къща, без и едно псе останало да изскимти, и седнах на един хълм със свирката си, за да призова отново дивите зверове. Защитавам притежанието им, когато те не могат, и не вдигам глас в защита против обвинение в убийство. Но смирете ужаса си, приятели: не съществува никакъв универсален закон, който да приписва повече ценност на един човешки живот от този на див звяр. Защо изобщо трябва да си въобразявате друго?

Признания за двеста двадесет и три прояви на справедливост

Велтан Менестрела (известен като Лудия певец)

— Дойде при нас предрешен като херцог от някаква затънтена гранична крепост — място толкова отдалечено, че никой и не помисли да го заподозре. А поведението му, суровото му изражение и мълчанието му съвпадаха напълно с ленивите ни представи за такъв мъж. Никой от нас не можеше да оспори, че има нещо у него, някаква рядко виждана в един двор самоувереност. В очите му, като изпънали вериги вълци, подскачаше дивото — жриците направо се подмокряха. Но, както щяха да открият, семето му беше много силно. И не беше на Тайст Андий.

Силхас Руин разбърка огъня с пръчка да съживи пламъците. В тъмното се разлетяха искри. Руд гледаше смъртнобледото лице на воина, пъстрата игра на оранжевата светлина, която сякаш рисуваше по него кратки мигове живот.

Силхас Руин продължи:

— Властта се притегляше към него като късчета желязо към магнит… всичко изглеждаше толкова… естествено. Далечният му произход внушаваше представата за неутралност и би могло да се твърди, ако погледнем назад, че Драконъс наистина бе неутрален. Готов бе да използва всеки Тайст Андий, за да укрепи амбициите си, а как можехме изобщо да си представим, че в самата сърцевина на неговата страст има любов?

Погледът на Руд се плъзна встрани от Силхас Руин, нагоре и над дясното рамо на Тайст Андий към ужасните нефритени резки в нощното небе. Опита се да измисли какво да каже, коментар някакъв: нещо хитроумно може би, или разсъдливо, или цинично. Но какво знаеше той за любовта, такава, каквато я описваше Силхас Руин? Какво изобщо знаеше за този или за който и да е друг свят?

— Консорт на Майката Тъма: след време наложи претенцията си над тази титла, все едно беше роля, която е изгубил и която се е заклел да си възвърне. — Белокожият воин изсумтя, впил очи в мъждукащите пламъци. — Кои бяхме ние, та да оспорваме тази претенция? Децата на Майката по това време бяха престанали да говорят с нея. Все едно. Кой син не би предизвикал любовника на майка си — нов любовник, стар любовник, все едно… — Вдигна очи и се усмихна на Руд. — Може би това поне разбираш донякъде. В края на краищата Удинаас беше първият и единствен любовник на Менандори.

Руд отново извърна поглед.

— Не съм сигурен дали е била замесена любов.

— Може би не. Искаш ли още чай, Руд Елале?

— Не, благодаря. Прекалено е силен.

— Трябва. За предстоящото пътуване.

Руд се намръщи.

— Не разбирам.

— Тази нощ ще пътуваме. Има неща, които трябва да видиш. Не е достатъчно просто да те водя насам-натам — не очаквам вярна хрътка по петите си, очаквам приятел, който да стои до рамото ми. Да гледаш означава да проумяваш все повече, а това ще ти трябва, когато решиш.

— Какво да реша?

— Чия страна ще вземеш във войната, която ни чака, наред с други неща.

— Други неща. Например?

— Къде да дадеш отпор и кога. Майка ти с основание избра смъртен за твой баща, Руд. Неочаквани сили произтичат от такова съчетание: рожбата често притежава най-добрите черти на двамата.

Камък изпука в огъня и стресна Руд.

— Казваш, че ще ме водиш до разни места, Силхас Руин, и че не искаш да съм само едно вярно и послушно куче. Но накрая може да стане така, че изобщо да не избера да застана до тебе. Тогава какво? Какво ще стане, ако се окажа срещу теб в тази война?

— Тогава един от нас ще умре.

— Баща ми ме остави на твоите грижи — така ли предаваш доверието му?

Силхас Руин оголи зъби в мрачна усмивка.

— Руд Елале, баща ти те остави под моите грижи не от доверие — твърде добре ме познава за това. Приеми го като първия си урок. Той споделя обичта ти към Имасс от последното им убежище, Рефугиума. Онова селение — и всяко живо същество в него — е в опасност от унищожение, ако войната бъде изгубена…

— Но портата е запечатана!

— Никой печат не е съвършен. Волята и страстта разяждат като киселина. Добре. Глад и амбиция са може би по-точни описания за това, което връхлита портата. — Взе оставеното край жаравата почерняло котле и отново напълни чашата на Руд. — Пий. Отклонихме се. Говорех за древни сили — за твоите родственици, ако щеш. Между тях Елейнт. Беше ли Драконъс истински Елейнт? Или беше нещо друго? Единственото, което мога да кажа, е, че носеше кожата на Тайст Андий за известно време, може би като горчива шега, за да се подиграе с нашата самонадеяност — кой може да знае? Тъй или иначе, беше неизбежно Аномандър, моят брат, да застане на пътя на Консорта и всички онези възможности за знание и истина стигнаха до бърз край. И до днес — добави той с въздишка — се чудя дали Аномандър съжалява, че уби Драконъс.

Руд се сепна. Умът му се беше замаял.

— А Имасс? Тази война…

— Казах ти — сопна се Силхас Руин раздразнено. — Войните са безразлични към избора на жертви. Невинност, вина, такива понятия са без значение. Овладей мислите си и ме слушай. Чудех се дали Аномандър съжалява. Знам, че аз не съжалявам. Драконъс беше студен кучи син — а с пробуждането на Бащата Светлина, да, тогава видяхме истината за неговата ревнива ярост. Консортът отхвърлен, вижте как злобата на отритнатия разпалва черен пламък в очите му! Когато говорим за древни времена, Руд Елале, намираме в думите си много по-близки неща, а всички онези чувства, които сме си въобразявали, че са нови, лумнали в собствената ни младост, откриваме, че са невъобразимо древни. — Плю в жаравата. — И точно затова поетите никога не гладуват за неща, които да възпяват, макар че рядко някой надебелява от тях.

— Аз ще защитя Рефугиума — заяви Руд, стиснал юмруци.

— Знаем. И точно затова си тук…

— Но това е безсмислено! Трябва да съм там, да стоя пред портата!

— Още един урок. Твоят баща може да обича Имасс, но теб обича повече.

Руд стана.

— Ще се върна…

— Не. Сядай. Имаш по-добър шанс да спасиш всички, като ме придружиш.

— Как?

Силхас Руин се наведе, бръкна в огъня и гребна пълни шепи жар. Вдигна ръце между двамата.

— Кажи ми какво виждаш, Руд Елале, Риад Елеис — знаеш ли тези думи, истинското си име? Те са на Тайст Андий — знаеш ли какво означават?

— Не.

Силхас Руин се вгледа в жарта в шепите си.

— Точно това. Твоето истинско име, Риад Елеис, означава Ръце от огън. Майка ти погледна в душата на своя син и видя всичко, което имаше да се види. Напълно е възможно да те е обичала, но също тъй се боеше от теб.

— Тя умря, защото избра измяната.

— Тя беше вярна на кръвта на Елейнт в себе си — но ти също тъй притежаваш и от кръвта на своя баща, смъртен, а той е мъж, когото опознах добре, когото разбрах толкова, колкото някой би могъл да разбере друг. Мъж, когото започнах да уважавам. Беше първият, който разбра целта на момичето, първият, който осъзна задачата, която ме очакваше — и знаеше, че не искам кръвта, която щеше да оцапа ръцете ми. Избра да не застава на пътя ми — още не съм сигурен какво стана при портата, за сблъсъка с Уидър, Вехнещия, и неуместния порив на горкия Феар Сенгар да застане на мястото на Скабандари — но съдбата на Кетъл беше предопределена. Тя беше семето на Азата, а едно семе трябва да намери плодородна почва. — Пусна въглените — вече изстинали — в огъня. — Тя все още е млада. Трябва й време, а ако не застанем срещу хаоса, който иде, няма да има това време — и Имасс ще умрат. Баща ти ще умре. Всички ще умрат. — Стана и се обърна към Руд. — Тръгваме веднага. Корабас ни чака.

— Какво е Корабас?

— Не е какво, а тя. Заради нея трябва да променим посоката. Мъртвият лабиринт на Каллор би трябвало да свърши работа. Корабас е Елейнт, Риад. Дракон отатарал. В една човешка душа има хаос — това е смъртният ти дар, но внимавай — на огън може да се превърне в ръцете ти.

— Дори за наречен Ръце от огън?

Червените очи на Тайст Андий сякаш помръкнаха.

— Предупреждението ми беше точно.

— Защо трябва да идем при тази Корабас?

Силхас Руин изтупа пепелта от дланите си.

— Те ще я освободят и това не можем да спрем. Решен съм да те убедя изобщо да не се опитваме.

Руд усети, че ръцете му — все още стиснати в юмруци — са изтръпнали.

— Твърде малко ми даваш.

— По-добре от твърде много, Риад.

— Защото се боиш от мен, като майка ми.

— Да.

— От теб и братята ти, Силхас Руин, кой беше най-честният?

Тайст Андий кривна глава и се изсмя.

Скоро след това два дракона се извисиха в тъмното, единият, като лъскаво злато, се хлъзна през сумрака и се стопи в мъртвешки бледи петна; другият бе костенобял, с бледнината на труп в нощта — освен двата горещи въглена на очите му.

Издигнаха се високо и още по-високо над Пустинните земи и изчезнаха от света.

След тях, в гнездо от камъни, малкият огън мъждукаше на пресекулки в ложето си от пепел, доизяждаше последното от себе си. Докато не остана нищо.

 

 

Сандалат Друкорлат за сетен път разтърси окаяния мъж, при което от устните му се разхвърча слюнка, след което го хвърли още нагоре на брега. Той се надигна, олюля се, падна, изправи се и побърза да се махне.

Уидал се покашля.

— Мила, изглеждаш малко поизнервена напоследък.

— Не ме ядосвай, мъжо. Измисли нещо, което да ми оправи настроението.

Погледна връхлитащите с грохот вълни и облиза солта около устата си. Трите нахти пъдеха мършавия беглец с раковини и мъртви раци, макар нито едно хвърляне да не улучваше.

— Конете поне се посъвзеха.

— Мъките им тепърва започват.

— Не мога да схвана добре какво точно се е случило, но май шейките са изчезнали през някакъв портал. Сега ще ги гоним, така ли?

— А преди да заминат, един от техните е избил почти всички вещици и магьосници — същите хора, които исках да разпитам!

— Винаги можем да идем до Блуроуз.

Тя се изправи, напрегната. Чувал беше, че мълнията тръгва от земята нагоре, а не обратното. Сандалат изглеждаше готова да изригне и да разцепи тежките облаци горе. Или да вреже опустошителна пътека през разнебитения бивак на островитяните, които Ян Товис бе оставила зад себе си — горките глупаци живееха в жалки колиби от плавей и разкъсани от ветровете шатри покрай самия бряг като изхвърлена от вълните смет. И макар водата непрекъснато да се вдигаше, тъй че пръските на бурното море вече ги мокреха, на нито един не му беше хрумнало да се мести.

Не че имаха къде да отидат. Гората беше почерняла пустош от дънери и пепел.

Малко извън Ледерас Сандалат беше врязала път в лабиринт, място, което нарече Рашан, и ездата през него бе започнала в ужасяващ мрак, който бързо премина в парещ монотонен зной. А после лабиринтът започна да се разпада. „Хаос, каза тя. Инклузии, така каза. Каквото и да означава това.“ А конете полудяха.

Излязоха в истинския свят на склона срещу този бряг, конските копита вдигнаха облаци пепел и въглени, жена му зави от безсилие.

Оттогава нещата се бяха поуспокоили.

— Защо, в името на Качулатия, се хилиш?

Уидал поклати глава.

— Да се хиля? Не и аз, мила.

— Галан Слепия — рече тя.

Все повече и повече ставаха напоследък. Неразбираемите поводи за негодувание, невидимите източници на раздразнение и изпепеляващ гняв. „Приеми го, Уидал, меденият месец свърши.“

— С навика да изниква като нечестива плевел. Да бълва загадъчни безсмислици и да впечатлява местните. Никога не вярвай на носталгичен старец — и на старица също. Всяка приказка, която завъртат, има скрита цел, тайна злоба към сегашното. Превръщат миналото — своята версия за него — в нещо като вълшебна отвара. „Сръбнете това, приятели, и се върнете в старите времена, когато всичко беше съвършено.“ Ба! Аз ако го бях ослепила, нямаше да спра дотам. Щях целия му череп да остържа.

— Жено, кой е този Галан?

Тя настръхна.

— Да не си мислеше, че не съм живяла, преди да срещна теб? О, съжали горкичкия Галан! И ако е оставил низ от жени в скитанията си, какво пък, бъди така добър да оправдаеш милото тъжно същество — това се получава, нали?

Уидал се почеса по главата. „Виждаш ли какво става, когато се ожениш за по-стара жена? И приеми го, не е нужно да е Тайст Андий, за да има сто хиляди години история зад гърба си.“

— Добре — рече той предпазливо. — А сега какво?

Тя махна с ръка към човека, когото беше прогонила.

— Не знае дали Нимандър и другите са били с шейките — били хиляди. Единствения път, когато видял Ян Товис, тя била на пристана, на три хиляди крачки от него. Но пък кой друг е могъл да отвори портала? А след това да го задържи отворен, за да пропусне десет хиляди души? Само андийска кръв може да отвори Пътя и само кралска андийска кръв може да го задържи отворен! В името на Бездната, сигурно са изцедили кръвта й до последната капка!

— Този път, Санд, къде води?

— Никъде. О, изобщо не биваше да оставям Нимандър и сродниците му! Шейките не само са слушали Слепия Галан, те са му повярвали! — Приближи се до него и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари.

Уидал отстъпи назад.

— О, богове, просто доведи конете, Уидал.

Той тръгна и хвърли поглед — с някак странен копнеж — към все още бързащия надалече от тях беглец.

 

 

След малко вече бяха на седлата. Сандалат, съвсем неподвижна, като че ли се взираше в нещо пред тях, нещо, което можеше да види само тя. Вълните се разбиваха вляво от тях, изгорялата гора вонеше на пепел отдясно. Нахтите се боричкаха над едно дебело дълго парче плавей, което навярно тежеше повече от трите наведнъж. „От това би станало добър боен кривак… за Тоблакай. Набиеш два щифта, обковеш топката в края с желязо. Начукаш бронзови нитове и може би два-три шипа, намотаеш по пръта тел, а после набиеш противотежест на задния край…“

— Изцерява се, но кожата е тънка. — Изведнъж в ръката й се появи нож. — Мога да ни преведа, мисля.

— Че да не би да имаш кралска кръв?

— Затваряй си плювалника, да не ти го затворя аз. Казах ти, раната е огромна — едва е запушена. Всъщност изглежда по-слаба от другата страна, което не е добре, не е редно всъщност. Дали са останали на Пътя? Това поне трябва да са знаели. Уидал, чуй ме добре. Приготви си оръжие…

— Оръжие ли? Какво оръжие?

— Ами намери си.

— Какво?

— Глупостта не върши работа. Пробвай с тоя боздуган на колана ти.

— Това е ковашки чук…

— А ти си ковач. Значи знаеш как да го използваш.

— Стига жертвата да си е сложила главата на наковалнята, да.

— Изобщо ли не можеш да се биеш? Що за съпруг си ти? Вие, мекросите — винаги се биете с пирати и тям подобни, така ми разправяше… — Очите й се присвиха. — Освен ако не са били само големи тлъсти лъжи, за да впечатлиш новата си жена.

— Не съм боравил с оръжие от десетилетия — просто ги правех тия проклети неща! И защо изобщо ще ми трябва? Ако си искала телохранител, можеше да ми кажеш и да ти наема някой на първия кораб, тръгващ от пристанището на Ледер!

— Да ме изоставиш, искаш да кажеш!? Знаех си!

Той посегна да оскубе косата си, но си спомни, че не му е останала достатъчно. „Богове, животът понякога е ужасно отчайващ, нали?“

— Добре. — Откачи чука. — Готов съм.

— Сега запомни: първия път умрях, защото нищо не разбирам от бой, и не искам да умра втори път…

— Какви са тия приказки за бой и умиране? Това е просто един портал, нали? Какво, в името на Гуглата, има от другата страна?

— Не знам, идиот такъв! Просто бъди готов!

— За какво?

— За всичко!

Уидал издърпа лявото си стъпало от стремето и скочи на пясъка.

Сандалат го зяпна.

— Какво правиш?

— Ще се изпикая, и може би още нещо, ако мога. Ако ще ни правят на пихтия, не искам да съм с оцапани гащи, докато препускам с орда крещящи демони подире ми. Освен това сигурно са ми останали само няколко мига живот. Като ще се мре, смятам поне да умра чист.

— Да бе, само кръв и карантия.

— Точно така.

— Това е жалко. Сякаш няма да ти е все едно.

Той тръгна да се скрие някъде.

— Не се бави много! — извика тя след него.

„А беше време, когато можех да се бавя колкото си искам, м-да.“

 

 

Върна се и тъкмо да се метне на седлото, Сандалат го накара първо да си измие ръцете в морето. След като и това стана, той взе чука, забърса пясъка от него и се качи на коня.

— Нещо още имаш ли да правиш? — попита тя. — Да се избръснеш? Да си лъснеш ботушите?

— Добри съвети. Ще взема да…

Тя изръмжа и посече с лявата си ръка. Въздухът пред тях се разцепи, зейна червено като рана.

— Препускай! — изрева тя и срита коня си напред.

Уидал изруга и я последва.

Излязоха на огряна от ослепителна светлина суха равнина. Пътят под тях блещукаше като натрошено стъкло.

Конят на Сандалат изцвили, копитата заораха и се хлъзнаха настрани, докато тя дърпаше юздите. Животното на самия Уидал изпръхтя странно, след това главата му сякаш пропадна пред очите му, предните крака се огънаха с болезнен пукот…

Уидал успя да зърне някаква бледа издължена длан, която посече на пътя, където допреди миг беше главата на коня, а след това пред него се вдигна пелена от кръв и заля, гореща и гъста, лицето му, врата и гърдите. Заслепен, размахал чука в пустия въздух, той залитна напред, излетя от седлото и рухна на жестоко грапавия път. Настилката раздра дрехата му, а след нея — и кожата по гърдите. Дъхът излезе от дробовете му. Чу как чукът тупна някъде напред.

Изведнъж се разнесоха зверски ревове и трясък на нещо огромно и тежко по плът и кости. Цепещи барабанни удари разтърсиха пътя под него — нещо горещо плисна и намокри гърба му. Той забърса кръвта от очите си, успя някак да се надигне на четири крака, закашля се и повърна.

Тътнещите удари продължиха. Усети, че Сандалат е коленичила до него.

— Уидал! Любов моя! Ранен ли си… ох, Бездната да ме вземе дано! Толкова много кръв — съжалявам, о, съжалявам, любов моя!

— Конят ми.

— Какво?

Той се изплю, за да прочисти устата си.

— Някой отсече главата на коня ми. С ръка!

— Какво? Това кръвта на коня ти ли е? Навсякъде по теб? Дори не си ранен? — Ръцете, които го галеха, изведнъж го бутнаха назад. — Да не си посмял да го направиш пак тоя номер!

Уидал плю още веднъж, после се изправи и впи очи в Сандалат.

— Стига. — Тя отвори уста да отвърне, но той пристъпи и опря мръсен пръст до устните й. — Ако бях по-друг мъж, щях да те скъсам от бой още тук и веднага… а, не ме гледай така стъписано. Не съм тук, за да ме подритваш насам-натам всеки път, щом ти се развали настроението. Малко уважение…

— Но ти дори не можеш да се биеш!

— Може, но и ти не можеш. Мога обаче да правя някои неща. И още нещо също така мога да реша, по всяко време, щом ми писне. И ще ти го кажа веднага, адски съм близо. — После се дръпна назад. — Е, какво в името на Гуглата беше… богове на бездната!

Викът изригна от гърлото му от изненада — три огромни изгърбени чернокожи демона стояха на пътя точно зад мъртвия кон. Един държеше кривак от плавей — приличаше на палка за барабан в грамадните му ръце — и продължаваше да бъхти по премазан от бой труп. Другите двама следяха ударите, все едно преценяваха ефекта. Синкава кръв се беше разплискала на пътя и някакви други, по-трудно определими секрети от пихтията, останала от жертвата им.

Сандалат промълви много тихо:

— Твоите нахти… джагътите бяха непоправими шегаджии. Ха-ха. А тази пихтия беше Форкрул Ассаил. Шейките, изглежда, са пораздвижили нещата — вероятно всички са мъртви всъщност, а този е останал с намерението да разчисти всички изостанали — или може би да мине през портала и да избие всички бегълци на брега, онези, които току-що оставихме. Вместо това се натъкна на нас — и на твоите демони Венат.

Уидал избърса кръвта от очите си.

— Май, хм, започвам да виждам прилики. Омагьосани ли бяха досега?

— В известен смисъл. Заклинание, подозирам. Те са соултейкън… или може би д’айвърс. Все едно, точно този свят предизвика преобръщане — или превръщане — кой може да каже кой вид е първоначалният в края на краищата?

— Но какво общо имат джагътите с всичко това?

— Те създадоха нахтите. Или поне така разбрах — магът Обо в град Малаз като че ли беше сигурен в това. Разбира се, ако той е прав, то те са успели да направят нещо, което никой друг не е успявал — измислили са как да оковат дивите сили на соултейкън и д’айвърс. Сега, съпруже, се почисти и си оседлай нов кон — не можем да останем тук дълго. Продължаваме по този път, докато не потвърдим избиването на шейките, а след това се връщаме откъдето дойдохме. — Тя помълча за миг. — Дори и с тези Венат ще сме в опасност — щом има един Форкрул Ассаил, трябва да има още.

Демоните Венат явно бяха решили, че са приключили с бъхтенето, защото се отдалечиха на няколко крачки от пихтията, струпаха се и заоглеждаха единственото си оръжие за щети.

„Богове, все пак са си едни тъпи нахти. Само по-големи.“

„Ужасна мисъл.“

— Уидал.

Той се обърна към нея.

— Съжалявам.

Уидал сви рамене.

— Всичко ще е наред, Санд, стига да не очакваш да съм такъв, какъвто не съм.

— Нимандър, Аранта, Десра, всички те може да ме дразнеха, но се боя за тях. Много се боя за тях.

Той поклати глава.

— Подценяваш ги според мен, Санд. — „И дано призракът на Фаед да ни прости на всички за това.“

— Дано да си прав.

Той тръгна да свали седлото. Погледна обезглавеното животно и въздъхна:

— Трябваше да ти дам име поне. Заслужаваше го.

 

 

Умът й беше свободен. Можеше да се плъзне между острите кристали кварц, осеяли равнината, където не живееше нищо, на повърхността поне. Можеше да се шмугне под коравата като камък глина дотам, където диамантите, рубините и опалите се криеха от жестокия зной. Всичкото богатство на тази земя. А дълбоко в ронещия се мозък на живи кости, увити в засъхващо месо, се свиваха трескави светове, където кипеше кръв. В миговете преди самия край тя можеше да надвисне зад пламнали блеснали очи — яркостта, която е последният поглед към всички околни неща — към всички драгоценни гледки — яркостта, която възвестява сбогуване. Този поглед, знаеше вече тя, не блестеше само при старите, макар навярно да се полагаше единствено на тях. Не, тук, в тази измършавяла, бавна, хлъзгава змия той беше маякът, лумнал в очите на деца.

Но тя можеше да отлети от тези неща. Можеше да се издигне високо и все по-високо, да яхне мъхнатите гръбчета на пеперудите или перата на крилете на лешояди. И да гледа отгоре, докато кръжи и кръжи, да гледа издъхващото далече долу влечуго — червената опърлена нишка, която мъждука и бавно се тътри напред. Нишка от храна, възелчета от обещание, безбройните жили спасение — и да види всички парчета и късчета, които отпадат след нея, а после надолу и надолу, все по-ниско, да яде и да кълве сбръчкана кожа, да изтръгва блясъка от очи.

Умът й беше свободен. Свободен да твори красота с множество красиви, ужасни думи. Можеше да плува през хладния език на загубата, да се издига, за да докосне драгоценни повърхности, да се гмурка в непроницаемо черни дълбини, където пърхат натрошени мисли, където дъното е сътворило необятни изкусни сказания.

Сказания за падналите, да.

Никаква болка нямаше тук. Освободената й воля не помнеше никакви болни стави, никакви полепнали мухи по нацепени разранени устни; никакви почернели раздрани стъпала. Свободна беше да се рее и да пее над гладни ветрове и утехата бе съвсем естествено, разумно, уместно състояние на битие. Грижите се смаляваха, бъдещето не заплашваше с никаква промяна на онова, което е било, и човек лесно можеше да повярва, че това, което е било, ще бъде винаги.

Можеше да е голяма тук, да плиска вода по прелестни цветя, да топи пръсти в приказни фонтани, да заприщва реки и да поглъща дървета. Да пълни езера и езерца с отровна смет. Да пълни въздуха с горчиви пушеци. И нищо никога нямаше да се промени, а дойдеха ли промени, никога нямаше да засегнат нейната голямост, съвършената й заетост с дребни чудатости и капризи. Светът на големите бе толкова хубав, нали?

А ако костеливата змия на техните деца сега се скиташе издъхваща в една стъклена пустош, какво от това? Големите не ги интересуваше. Дори оплаквачите между тях — техните грижи имаха резки граници, не далече, едва на няколко стъпки отстояние, охранявани граници с дебели стени и настръхнали кули, а извън тях имаше мъчителна жертва, а отвътре имаше удобство. Големите знаеха какво да пазят и знаеха също тъй колко надалече да мислят, което не беше далече, не беше далече, изобщо не беше далече.

Дори думи, особено думи, не можеха да проникнат през тези стени, не можеха да надмогнат тези кули. Думите рикошираха от упоритата глупост, безмозъчната глупост, стъписващата, изумяваща глупост. Срещу глупавия поглед думите бяха безполезни.

Умът й бе свободен да блаженства в голямостта, след като бездруго знаеше, че никога няма да стигне до нея. И това бе нейната лична заетост, скромна, не много чудата, не чак толкова капризна, но нейна собствена, което значеше, че я притежава.

Чудеше се какво притежават големите сега. Извън това убийствено наследство, разбира се. Велики изобретения под пластове пясък и прах. Горди паметници, които дори паяци не можеха да очертаят, дворци пусти като пещери, скулптури, прогласящи безсмъртие на ухилени бели черепи, пана, излагащи на показ величествени мигове, за да напълнят стомасите на молци. Всичко това — такова дръзко, жизнерадостно наследство.

Полетяла високо сред пеперуди, лешояди, риназан и рояци скакалци, тя беше свободна. А загледаше ли се надолу, виждаше безредни шарки, щедро изрисувани по стъклената равнина. Древни алеи, улици, дворове, всичко това белязано със смътни петна, а натрошеното стъкло бе единственото, останало от възхитителната чаша на някоя неведома цивилизация.

При главата на змията и пред нея потръпваше езичето, което беше Рут, с бебенцето, което той бе нарекъл Хелд, в прегръдката му.

Можеше да се спусне, да се понесе надолу като истина, да разтърси малкото повито телце в тънките като клечки ръце на Рут, насила да отвори блесналите очи за величествената панорама от гнили дрипи и пластове филтрирана слънчева светлина, изгарящата, бликаща на вълни горещина от гърдите на Рут. Последни гледки, които да отнесе в смъртта — това беше смисълът зад блясъка на очите в крайна сметка.

Думите таяха магията на бездиханността. Но големите обръщаха гръб.

В главите им нямаше място за една изтерзана колона издъхващи деца, нито за героите сред тях.

— Толкова много загинали — каза тя на Садик, който помнеше всичко. — Бих могла да ги изредя. Бих могла да ги изредя в книга десет хиляди страници дълга. И хората ще я четат, но само до своите лични граници, а това не е далече. Само няколко стъпки. Само няколко стъпки.

Садик, който помнеше всичко, кимна и промълви:

— Един дълъг писък на ужас, Бадале. Десет хиляди страници дълъг. Никой няма да го чуе.

— Да — съгласи се тя. — Никой няма да го чуе.

— Но ти все пак ще я напишеш, нали?

— Аз съм Бадале и имам само думи.

— Светът дано се задави с тях — каза Садик, който помнеше всичко.

Умът й бе свободен. Свободен да измисля разговори. Свободен да сглобява остри кристали кварц в малки момчета, които вървят до нейните безкрайни „аз“. Свободен да улови светлина и да я сгъва и сгъва и сгъва, докато всички цветове се превърнат в един и този един е толкова ярък, че заслепява всички и всичко.

Последният цвят е думата. Виж как ярко гори: това е, което може да се види в очите на умиращо дете.

— Бадале, твоят каприз е твърде чудат. Те не искат да слушат, не искат да знаят.

— Какво пък, не е ли уместно това?

— Бадале, още ли се чувстваш свободна?

— Садик, още се чувствам свободна. По-свободна от всякога.

— Рут държи Хелд и ще занесе Хелд.

— Да, Садик.

— Ще занесе Хелд в прегръдката на голям.

— Да, Садик.

Последният цвят е думата. Виж как ярко гори в очите на умиращо дете. Виж я, само този път, преди да обърнеш гръб.

— Ще го направя, Бадале, когато, порасна. Но не и преди това.

— Не и преди това, Садик.

— Когато свърша с тези неща.

— Когато свършиш с тези неща.

— И когато свободата свърши.

— Да, Садик, когато свободата свърши.

 

 

Калит сънуваше, че е някъде, където още не беше стигнала. Над главата й имаше нисък таван от сиви кълбести облаци, като тези, които бе виждала над равнините на еланите, когато от север идваха първите снегове. Вятърът виеше, студен като лед, но беше сухо като в замръзнала гробница. Из тайгата от замръзналата земя се издигаха криви дървета като костеливи ръце и тя виждаше дупки тук-там, дупки, в които бяха заседнали десетки четирикраки зверове, умираха и замръзваха, а вятърът дърпаше и късаше пъстрите им козини и мразът боядисваше в бяло извитите им рога и обкръжаваше кухите ями на очите им.

В митовете на еланите тази гледка бе от долния свят на смъртта. Беше също тъй далечното минало, мястото на самото начало, където зноят на живота за първи път изтласкваше жестокия студ. Светът започваше в мрак, лишен от топлина. Пробуждаше се като нажежен въглен, който лумваше за много кратко, преди един ден да се върне там, откъдето е започнал. И тъй, това, което виждаше пред себе си, можеше също да е от бъдещето. Минало или в предстоящия век, беше там, където животът спираше.

Но не беше сама.

Двайсетина фигури седяха на гърбовете на мършави коне на един хребет на стотина разтега от нея. Загърнати в черни непромокаеми пелерини, с броня и с шлемове. Като че ли я наблюдаваха и я чакаха. Но ужасът задържаше Калит, все едно бе затънала до коленете в замръзнала кал.

Носеше тънка дрипава туника, а студът беше като дланта на самия Жътвар, стиснал я от всички страни. Не можеше да помръдне в неумолимата му хватка дори да искаше. Искаше й се да пропъди непознатите. Искаше й се да им закрещи, да изригне магия и да ги разпръсне. Искаше й се да ги прогони. Но нямаше такива сили. Калит се чувстваше толкова безпомощна тук, колкото се чувстваше в собствения си свят. Празен съсъд, копнеещ да бъде напълнен с дръзката сила на герой.

Вятърът раздираше мрачните фигури и ето, че най-сетне снегът дойде, посипа се като ледени игли от тежките облаци.

Ездачите се раздвижиха и изведнъж вече се спускаха по склона, копитата трещяха по замръзналата земя.

Калит се присви и се обгърна с ръце. Заскрежените ездачи се приближиха и тя успя да различи редицата от лица зад извитите предпазители на шлемовете им — смъртнобледи, с дълбоки тъмноморави сечове по тях, но безкръвни. Над ризниците носеха тънки връхни туники, униформи, осъзна тя, знак за принадлежност към някаква армия, сиво и пурпур под замръзналите петна кръв и съсиреците. Един от тях беше татуиран, украсен с фетиши от нокти, пера и мъниста — огромен варварин, може би не човешко същество дори. Но другите бяха от нейния вид — беше сигурна в това.

Спряха пред нея и нещо привлече ококорените очи на Калит към точно един определен ездач с люшкащи се кристалчета лед по сивата брада. Сивите му очи, хлътнали дълбоко в тъмните кухини, й напомниха за острия поглед на птица — студен и хищен, лишен от състрадание.

Той заговори — на езика на еланите — и от устата му не излезе дъх.

— Времето ти за Жътваря свършва. Лицето му…

— Изобщо не беше приветливо — вметна едрият кръглолик войник вдясно от него.

— Стига, Малът — отсече друг конник, еднорък и изгърбен от старост. — На теб мястото ти дори не е тук все още. Чакаме светът да ни догони. Такива са сънищата и виденията — безразлични са към десетте хиляди безпогрешни стъпки във всеки смъртен живот, още по-малко към милионите безполезни. Научи се на търпение, лечител.

— Където един отстъпи — продължи брадатият войник, — ние заставаме на мястото му.

— Във време на война — изръмжа варварският воин, който сякаш се беше улисал в оплитането на плъшата грива на мъртвия си кон.

— Самият живот е война, обречена да бъде изгубена — отвърна брадатият. — Не си мисли, че отдихът ни скоро ще дойде, Тротс.

— Той стана бог! — ревна друг войник, оголил зъби над катраненочерната си раздвоена брада. — Ние сме само рота разбити морски пехотинци!

Тротс се засмя.

— Виждаш ли колко високо се издигна, Кейдж? Поне си намери главата. Помня, че те погребах в Черното псе — търсихме я половината нощ и така и не я намерихме.

— Глътна я жаба — подхвърли друг.

Мъртвите войници се разсмяха, дори Кейдж.

Калит видя смътната усмивка на сивобрадия и тя преобрази соколовите му очи в нещо, която сякаш можеше да побере, без да трепне, състраданието на целия свят. Той се наведе и рогът на седлото се огъна и изпука.

— Да, не сме богове и няма да се опитваме да го заместим под онази изгнила качулка. Ние сме Подпалвачи на мостове и сме поставени на пост пред Портата на Качулатия — последния ни пост…

— Кога се съгласихме на това? — попита Малът изненадано.

— Предстои. Все едно, както казвах — и богове на бездната, ставате ужасно недисциплинирани в почтената си смърт, — ние сме Подпалвачи на мостове. Защо някой от вас трябва да се изненадва, че още отдаваме чест? Че още получаваме заповеди? Че още вървим в поход през всяко скапано време, което можете да си представите? — Погледна сърдито наляво и надясно, но погледът бе смекчен от лукавата извивка на устните му. — Гуглата знае, това трябва да правим.

Калит не можеше да се сдържа повече.

— Какво искате от мен?

Сивите очи отново се спряха на нея.

— Дестраянт, дори само по силата на тази титла трябва да действаш с такива като нас — вместо с Гуглата, вместо с твоя Жътвар. Виждаш ни като Стражи на Портата, но ние сме повече от това. Ние сме — или ще бъдем — новите съдници, за толкова дълго, колкото потрябва. Сред нас има железни юмруци, безмилостни и жестоки. И лечители, и магове. Убийци и саботьори, сапьори и конни стрелци, копиеносци и следотърсачи. Страхливи и храбри, стабилни воини. — Добави с полуусмивка: — И сме намерили всякакви неочаквани… съюзници. С цялата ни маскировка, дестраянт, ще бъдем повече, отколкото Жътваря беше изобщо. Ние не сме отчуждени. Не сме безразлични. Виждаш ли, за разлика от Гуглата, ние помним какво е да си жив. Ние помним всеки един миг на копнеж, на отчаяна нужда, на болка, която идва, когато никакви молби не печелят нито миг опрощение, никакво умоляване не носи нито миг милост. Ние сме тук, дестраянт. Когато не остане друг избор, призови ни.

Ледът на този свят сякаш се разби около Калит и тя се олюля, щом топлината нахлу в нея. Благословена топлина. Изохка и се взря в неназования воин. Сълзи изпълваха очите й.

— Това… това не е смъртта, която си представях.

— Не е, признавам. Ние сме Подпалвачите на мостове. Ние ще устоим. Но не защото сме били по-велики приживе от всеки друг. А защото, дестраянт, не сме с нищо по-различни. Сега, отговори ми като дестраянт, Калит от Ампелас Вкоренения, достатъчно ли сме?

„Нима нещо е достатъчно? Не, това е твърде лесно. Помисли над отговора си, жено. Той заслужава поне това.“

— Естествено е да се боиш от смъртта — каза тя.

— Да.

— И така би трябвало да бъде — изсумтя онзи, когото бяха нарекли Кейдж. — Отвратителна е — вижте компанията ми. Не мога да се отърва от тези грозни псета. Онези, които остави, жено, те чакат.

— Но без присъда — каза сивоокият.

Едноокият кимна и добави:

— Просто не очаквай някой от тях да е загубил гадните си навици — като Кейдж с неговата вечна горчива жлъч. Това е всичко, което имаш — които имаш, искам да кажа. Това и нищо друго.

Калит не познаваше тези хора, но въпреки това вече ги чувстваше по-близки от всички, които бе познавала.

— Наистина ставам дестраянт — промълви тя в почуда. „И вече не се чувствам толкова… сама.“ — Все още ме е страх от смъртта, мисля, но не толкова, колкото преди. — „А веднъж флиртувах със самоубийството, но това го оставих зад себе си, завинаги. Не съм готова да прегърна края на нещата. Аз съм последната елан. И моят народ ме очаква, без да се интересува дали идвам сега, или след сто години — за тях е все едно.“

„Мъртвите — моите мъртви — ще ме извинят. За толкова дълго, колкото ми е нужно. За толкова дълго, колкото имам.“

— Ще намериш своя Смъртен меч и своя Щит-наковалня, Калит — каза войникът. — Срещу студа, който убива, трябва да отвърнеш с огън. Те ще дойдат при теб в мига, в който ще трябва да престанеш да следваш К’Чаин Че’Малле. Когато ще трябва да ги поведеш. В теб е последната им надежда за оцеляване.

— Но заслужават ли да се съхранят?

— Тази преценка не е за теб.

— Не… не, съжалявам. Те са толкова… чужди…

— Както и ти за тях.

— Разбира се. Съжалявам.

Топлината гаснеше, снегът се усилваше.

Ездачите обърнаха безжизнените си коне.

Тя гледа след тях, докато не се стопиха в завихрената белота.

„Белотата, как изгаря очите, как настоява…“

 

 

Отвори очи под ярка, ослепителна слънчева светлина. „Имам такива странни сънища. Но все още виждам лицата им, всяко лице. Виждам варварина с острите му зъби. Виждам навъсения Кейдж, комуто се възхищавам, защото може да се смее на себе си. И тъй наречения Малът, лечител, да — лесно е да се види истината за това. Едноръкия също.“

„И онзи със соколовите очи, моят пророк, да. Дори не научих името му. Подпалвач на мостове — такова странно име за войници и все пак… толкова съвършени бяха там, в празнотата между живота и смъртта.“

„Бранители на Смъртта. Човешки лица вместо загърнатия в сенки череп на Жътваря. О, каква мисъл! Какво облекчение!“

Изтри очите си. Спомените се върнаха на порой. Затаи дъх, вдигна глава и погледът й намери К’Чаин Че’Малле. Саг’Чурок, Риток, Гунт Мач…

— Духовете да ни благословят.

Но не и Кор Туран, Ловеца К’елл. Пространството до Риток виеше със своята пустота, пищеше за неговата липса. К’Чаин Че’Малле беше мъртъв.

Заминал бе на разузнаване, далече на запад. Скрил се беше от погледите им — но всички бяха усетили внезапния взрив на сблъсъка. Ръмженето на Кор Туран бе изпълнило черепите им, гневът и непокорството му… болката му. Разтрепери се от горчивия спомен. „Той умря. Не можахме да видим кой го уби.“

„Нашият крилат Убиец изчезна. Той ли го уби? Прегрешение ли извърши Кор Туран? Бягаше ли Ловецът от всички нас и дали Убиецът го наказа? Не, Кор Туран не избяга. Той се би и загина, като пазеше фланга ни.“

„Сега ни преследват врагове. Знаят, че сме близо. Решени са да ни намерят.“

Потърка лице и от устата й се изтръгна накъсана въздишка. Ехото от ужасната смърт на Ловеца К’елл все още изпълваше ума й и я изтощаваше. „А този ден едва започва.“

К’Чаин Че’Малле стояха срещу нея неподвижни, чакаха. Нямаше да напали огън за готвене тази сутрин. Бяха я носили през по-голямата част от нощта и в изтощението си беше спала като обзето от треска дете в прегръдката на Гунт Мач. Зачуди се защо я бяха оставили на земята, защо не бяха продължили. Можеше да усети боязливото им нетърпение да се махнат — далече: бедствието на провала вече дебнеше това пътуване, беше все по-близо. Колкото и огромни и внушителни да бяха К’Чаин Че’Малле, тя вече виждаше тяхната уязвимост, безсилието им пред тази задача.

„Там някъде има още по-убийствени неща. Убиха Ловец К’елл само за няколко мига.“

Въпреки всичко я изпълни нова увереност — дар от сънищата й. И макар че можеше да не са нищо повече от капризна игра на въображението, те като че ли й дадоха някаква твърдост и тя усети как крехката накърнимост се свлече от душата й като разпукана обвивка на зърно. Калит стана и огледа твърдо тримата К’Чаин Че’Малле.

— Ако ни намерят, ще ни намерят. Не можем да бягаме от… от призраци. Нито можем да се доверим на закрилата на Гу’Рул. Тъй че тръгваме на юг — право като копие. Гунт Мач, дай ми гърба си да го яхна. Ще е дълъг ден — има толкова много, толкова много, което вече трябва да оставим зад себе си. — Погледна Риток. — Братко, смятам да почета Кор Туран — всички трябва да го почетем, — като успеем в това изпитание.

Очите на влечуго на Ловеца К’елл се приковаха в нея, хладни и неподатливи.

Саг’Чурок и Гунт Мач рядко й говореха напоследък, а когато го правеха, гласовете им бяха по-отдалечени, по-недоловими. Не мислеше, че вината е тяхна. „Смалявам се в самата себе си. Светът се стеснява — но как изобщо знам това? Коя част от мен осъзнава собствената си големина?“

„Все едно. Трябва да го направим.“

— Време е.

 

 

Саг’Чурок видя как Гунт Мач насили тялото си, за да го пригоди за дестраянта. Упоителните, замайващи миризми кипнаха от нея, разпростряха се като клони по въздушните течения и донесоха до Ловеца К’елл ехото от предсмъртната агония на Кор Туран.

Когато ловецът се превърне в жертва, всеки отклик се свежда до непокорно ръмжене, до няколко примитивни заплашителни пози и тялото вече съществува само за да понесе и издържи всичко, което може, докато обитаващата в него душа търси ако не спасение, то поне някакво осъзнаване. Разбиране. Защото дори ловецът трябва да познае страха. Колкото и силен да е, колкото и превъзхождащ да е, рано или късно го намират сили, които не може да надвие и от които не може да избяга.

Господството е илюзия. Трайността му може да се задържи само до време.

Този урок беше дамга, жигосана в спомените на К’Чаин Че’Малле. Жестокият му вкус вгорчаваше прахта на Пустинните земи. На изток, в огромната равнина, която някога бе познавала велики градове и шепота на стотици хиляди К’Чаин Че’Малле, сега нямаше нищо освен разтопени и натрошени късове, а ветровете не можеха да намерят каквото търсеха и затова се скитаха изгубени завинаги.

Кор Туран беше млад. Никакво друго престъпление не можеше да се припише на Ловеца К’елл. Не беше взимал никакви глупави решения. Не беше паднал жертва на собствената си арогантност или чувство за неуязвимост. Просто се беше оказал на неподходящото място в неподходящия момент. И вече толкова много беше изгубено. И въпреки всичките благородни думи на дестраянта — въпреки нейната внезапна, неочаквана увереност и решимост — Саг’Чурок, както и Риток, и Гунт Мач, знаеше, че диренето се е провалило. Всъщност едва ли щяха да оцелеят до края на деня.

Саг’Чурок извърна погледа си от Гунт Мач, докато тя понасяше преображението си. Вадичките мазнина капеха от нея като кръв.

Гу’Рул беше изчезнал, навярно бе загинал. Всички усилия да докосне мислите му се бяха провалили. Разбира се, Шай’гал можеше да засланя ума си, но нямаше никаква причина да го прави. Да, двама от петимата си бяха отишли. А това дребничко човешко същество все още продължаваше да устоява: мекото му лице стегнато в изражение на непокорство, както бе започнал да разбира Саг’Чурок, слабите му очи впити в размътения хоризонт на юг, сякаш само с волята си можеше да сътвори от голия въздух своите драгоценни Щит-наковалня и Смъртен меч. Беше дръзко. Беше… неочаквано. Въпреки че всички дарове на Матроната бяха изтлели у тази жена, тя беше намерила някаква вътрешна сила.

Напразно. Щяха да умрат, и то скоро. Раздраните им и натрошени тела щяха да лежат разпръснати, изгубени, великите им амбиции щяха да останат несбъднати.

Саг’Чурок вдигна високо глава, отпи въздуха и долови миризмата на врага. Близо. Приближаваше се. Мазнините на заплахата бликнаха между люспите му. Той обходи хоризонта с очи и най-сетне се спря на запад — там, където бе паднал Кор Туран.

Риток беше направил същото и дори главата на Гунт Мач се люшна натам.

Дестраянтът не остана сляпа за внезапното им стъписване.

— Бранители — изръмжа тя. — Изглежда, се нуждаем от помощта ви — не някога в бъдещето, а сега. Какво можете да ни пратите? Кой сред вас може да устои срещу онова, което спътниците ми дори не искат да ми позволят да видя?

Саг’Чурок не разбра думите й. Не разбра към кого се обръща. Лудостта на Матроната ли беше това, или на самата Калит?

Скована от страх, дестраянтът се приближи до Гунт Мач и тя й помогна да се качи на нагънатото седло от люспи между раменете й.

Саг’Чурок се извърна към Риток. „Ловец. Забави ги.“

Риток отвори челюстите си така, че изпращяха, върховете на мечовете му изстъргаха един в друг. Опашката изплющя и гъсти капки мазнина затупаха по земята. Ниско навел глава, той затича на запад.

— Къде отива? — извика Калит. — Върнете го! Саг’Чурок…

Но двамата с Гунт Мач се задвижиха, един до друг, краката им се замяркаха във въздуха, ноктестите стъпала заритаха земята и започнаха да ги тласкат напред, все по-бързо, скоростта се усили и пресеченият терен се замъгли. Бягаха на юг.

Дестраянтът изпищя — маската й на решимост се разби, сменена от суровата истина на разбирането и целия ужас, който го последва. Малките й юмруци заудряха по шията и раменете на Гунт Мач и за миг Калит като че ли бе готова да се хвърли от гърба на Първата дъщеря — но скоростта им бе прекалено голяма и рискуваше да си счупи врата, така че се вкопчи здраво в Гунт Мач.

Пробягали бяха една трета левга, когато яростният съсък на Риток избухна в черепите им — изгарящата киселина на внезапна ожесточена битка. Мечове затрещяха, сблъсъците заотекваха като небесен гръм. Последва внезапно ужасно хрущене и изведнъж кръвта бликна от Ловеца К’елл. Пронизителен вик, олюляване, изгаряща болка и след това — безпомощна мъка, щом краката на Риток поддадоха.

Той рухна на земята. Изпращяха ребра. Остри камъни раздраха по-меката кожа на корема му, щом се хлъзна напред.

Но все още не се беше предал. Смъртта трябваше да почака.

Превъртя се, изви се, острието посече зад него. Удари броня, вряза се в нея и захапа дълбоко в плътта.

Слуз и кръв плиснаха, опариха като огън очите на Риток… внезапен образ, жесток в своята яснота, а после гигантска брадва замахна надолу и изпълни погледа на Ловеца от лявата му страна.

Взрив от бяла светлина.

Смъртта накара двамата бягащи К’Чаин Че’Малле да залитнат. За миг само. С неумолима воля се съвзеха, лъснали от скръб, вмирисани от бойни мазнини.

Дестраянтът плачеше — проливаше своята мазнина, рядка и солена, единственото, което можеше да събере.

Плачът й унизи Саг’Чурок. Бяха ли лъснали люспите му от скръб, когато уби Червената маска? Не. Изпитал бе горчиво разочарование, това — да. Но още по-силна бе хватката на безкомпромисната присъда. Двамата с Гунт Мач бяха видели как човешките същества се избиват помежду си. Пожарът на битката се беше разгорял на всички страни. Ясно беше, че човешкият живот не се цени високо — дори от самите човешки същества. Когато светът гъмжи от сто милиона ортени, какво е загубата на няколко десетки хиляди?

Да, това крехко чуждо същество плачеше. За Риток.

Много скоро щеше да се обърне. Щеше да направи това, което бе направил Риток. Но не точно. Нямаше смисъл да се опитва да убива. Осакатяването бе по-полезна тактика. Щеше да рани колкото може повече от тях и така да намали броя на годните да преследват Гунт Мач и дестраянта.

Щеше да приложи умения, които Риток все още не бе научил и никога вече нямаше да научи. Саг’Чурок можеше и да не е Войник Ве’Гат, но все пак щеше да ги изненада.

„Гунт Мач.“

„Да, любими.“

Саг’Чурок остърга мечовете си един в друг.

— Не! — изпищя Калит. — Да не си посмял да ни оставиш! Саг’Чурок — забранявам ти!

„Дестраянт. Аз ще успея там, където Риток не успя. Моят живот ще ви откупи ден, може би два, и трябва да направите така, че времето да ви стигне.“

— Спри! Аз се помолих! Не разбираш ли? Те казаха, че ще се отзоват!

„Не знам за кого говориш, дестраянт. Чуй добре думите ми. Гнездото Ацил ще умре. Матроната е обречена, и всички във Вкоренения. Гунт Мач носи моето семе. Тя ще е новата Матрона. Намери своя Щит-наковалня и своя Смъртен меч — тримата ще бъдете Стражите Дж’ан на Гунт Мач, докато тя роди свои.“

„Тогава Гунт Мач ще ви освободи.“

„Това не е твоя война. Това не е твоят край — нашият е.“

— Спри!

Саг’Чурок се приготви да й заговори отново, въпреки все по-голямото усилие, което му струваше. Щеше да й каже за възхищението си — и за своята вяра в нея — и за удивлението си, че изпитва такива чувства към човешко същество. Бяха дребни неща, твърде слаби, за да се сметнат за какъвто и да е дар, но щеше да…

В далечината напред се появиха фигури. Не беше врагът. Нито бяха родени или отгледани от Матрони. И не бяха човешки същества също така, осъзна Саг’Чурок.

Изправени и неподвижни, с готови за бой оръжия.

Четиринадесет всичко. Докато Саг’Чурок и Гунт Мач бързо се приближаваха, започнаха да се открояват подробности. Непознатите бяха мършави, почерняла груба броня загръщаше телата и крайниците им. Издължените набузници на странните им шлемове стърчаха извити напред под брадичките. Разкъсани забрала от черна метална оплетка. Дебели опърпани зацапани наметала, боядисани някога в наситено тъмножълто, обшити със сребриста козина.

Саг’Чурок видя, че седем от странниците държат в облечените си в метални ръкавици ръце дълги мечове с тесни лезвиета от синкава стомана с предпазител с форма на полумесец и малки кръгли щитове. Видя други двама с по-тежки едноостри брадви и релефни кръгли щитове, покрити с пъстри кожи. Трима с обковани с желязо копия с широки върхове. И още двама, застанали зад останалите с готови за мятане прашки.

А около всички тях, плъзнала по лекото възвишение, на което чакаха, по земята и камъка искреше слана.

Неверие порази Саг’Чурок като удар на чук.

Това не беше възможно. Това… никога не беше се случвало. „Невъзможно… кой ги е хвърлил тук? Врагове ли са, или съюзници. Но не, не може да са съюзници.“

„Освен това, както всички знаем, джагътите винаги воюват сами.“

— Ето! — извика Калит и посочи. — Аз се помолих! Ето — тичайте към тях — бързо! Бранители на Портата!

„Дестраянт — чуй ме. Тези няма да ни помогнат. Нищо няма да направят.“

— Грешиш!

„Дестраянт. Те са Джагът. Те са…“

„… невъзможно.“

Но Гунт Мач бе променила посоката си, тичаше право към чакащите воини. Саг’Чурок затича до нея, все още стъписан, все още объркан, все още без да разбира…

И тогава двамата с Гунт Мач доловиха миризмата, лъхаща от Джагът, бликаща от замръзналата земя около тях.

„Дестраянт, внимавай! Те са немрящи!“

— Знам какво са — сряза го Калит. — Спри, Гунт Мач — спри да се отдръпваш — стой тук, не мърдай. — А след това се смъкна от гърба на Дъщерята.

„Дестраянт, нямаме време…“

— Имаме! Кажи ми, колко ни преследват? Колко?

„Каста. Петдесет. Вече четиридесет и девет. Четирима владеят Кеп’ра, магически оръжия. Корона ги предвожда, носят се като един.“

Тя погледна на северозапад.

— Колко далече са?

„Очите ти скоро ще ги открият. Те… яздят.“

— Какво яздят?

Саг’Чурок щеше да й изпрати образ, но тя вече бе извън такива неща. Затваряше ума си.

„Изковани… крака. Неуморни са.“

Дестраянтът кимна и се обърна към джагътите.

— Бранители. Мислех да видя… познати лица.

Един от копиеносците пристъпи напред.

— Качулатия не ни поиска.

— Иначе щеше да ни призове — каза жената с меча до него.

— Нямаше — продължи първият Джагът. — Защото знаеше, че нямаше да се съгласим.

— Качулатия оскърби добрата ни воля — каза жената с меча. Бивните й бяха блеснали от скреж. — На първото оковаване. Прояви благоразумие и се извърна от нас на второто. — Облечен в желязо пръст се изпъна към дестраянта. — Вместо това оскърби теб, дете на Имасс. И те превърна в един от най-опасните си врагове. Не му дължим скръб.

— Нито състрадание — каза воинът с копието.

— Нито съчувствие — добави един от прашкарите.

— Той ще стои сам — изхриптя жената с меча. — Джагът в самота.

Саг’Чурок се извърна и видя на северозапад блеснал метал. Малко оставаше.

Жената с меча продължи:

— Странно приятелство поддържаш, човешко дете. На нищо ценно няма да те научат тези К’Чаин Че’Малле. Тяхното проклятие е да повтарят грешките си отново и отново и така унищожиха себе си и всички останали. Те нямат какво да ти дарят.

— Изглежда — отвърна Калит от Елан, — че ние, човеците, вече сме научили всичко, на което са могли да ни научат, все едно дали изобщо сме го разбрали, или не.

Хрипливият смях на четиринадесетте немрящи Джагът беше смразяващ.

Копиеносецът заговори:

— Бягайте. Вашите преследвачи ще познаят привилегията да срещнат последните войници от единствената армия, която Джагът са имали някога.

— Последните, които ще умрат — добави с ръмжене един.

— И ако видите Качулатия — каза жената с меча, — напомнете му как неговите войници изобщо не се огънаха. Дори в мига на неговата измяна. Изобщо не се огънахме.

Нов смях.

Пребледняла и разтреперана, дестраянтът се върна при Гунт Мач.

— Тръгваме. Оставяме ги да се справят с това.

Саг’Чурок се поколеба. „Твърде малко са, дестраянт. Аз ще остана с тях.“

Четиринадесет чифта студени безжизнени очи се приковаха в Ловеца К’елл и жената с меча проговори:

— Стигаме. Кеп’ра никога не е била голяма заплаха срещу Омтоуз Феллак. Все пак можеш да останеш. Ще се радваме на публика, защото сме арогантен народ. — Наглата усмивка се разшири. — Почти колкото вас, Че’Малле.

— Мисля, че този е… смирен — изтъкна копиеносецът.

Жената сви рамене.

— В залеза на един вид идва смирението, като старица, спомнила си току-що, че все още е девствена. Твърде късно, за да струва нещо. Не съм впечатлена. — Понечи да се изплюе, не успя и изруга.

— Саг’Чурок — каза дестраянтът от гърба на Гунт Мач, — не умирай тук. Разбираш ли ме? Все още ми трябваш. Наблюдавай, ако трябва. Виж каквото има за виждане и се върни при нас.

„Добре, Калит от Елан.“

Ловецът К’елл загледа как любимата му отнася човешкото същество надалече.

Задрънча очукана броня — воините Джагът се развръщаха по билото на хълма, подготвяха се за бой. Смразеният въздух около тях запращя.

Саг’Чурок заговори: „Горди войници, не се страхувайте, че ще ви подминат. Те не подминават нищо, за което вярват, че могат да убият или унищожат.“

— Виждали сме глупостта ви безброй пъти — отвърна му жената с меча. — Онова, пред което ще се изправим, няма да ни свари неподготвени. — Обърна се към приятелите си. — Не е ли Искар Джарак достоен водач?

— Достоен е — отвърна й хор от груби гласове.

— И какво ни каза той, преди да ни прати тук?

А тринайсет джагътски гласа отвърнаха:

— „Представете си, че са Т’лан Имасс.“

Последните оцелели от единствената армия на Джагът, които изобщо не бяха оцелели, се разсмяха отново. И този смях закънтя, за да поздрави Кастата, и кънтя през цялата жестока, зашеметяваща битка, която последва.

Саг’Чурок, който гледаше от сто крачки, усети как се сгъсти мазнината, покрила кожата му в яростните пориви на Омтоуз Феллак, докато древната Крепост на Лед потръпваше под ударите на Кеп’ра, която също изригваше и взривяваше замръзнала плът.

В разгара на убийствения пожар желязо заговори с желязо на най-древния език.

Саг’Чурок гледаше. И слушаше. А след като видя и чу достатъчно, направи каквото му заповяда дестраянтът. Загърби битката. Разбрал изхода и познал още по-дълбоко, още по-остро жилото на унижението.

„Джагът. Макар да споделяхме вашия свят, така и не видяхме във вас свои врагове. Джагът, Т’лан Имасс така и не разбраха — някои раси са просто твърде благородни, за да бъдат съперници. Но може би тъкмо благородството бе това, което толкова дълбоко презираха.“

„Искар Джарак, ти, който си им заповядал… що за същество си ти? И как го разбра? Да можеше само да отговориш само на този мой въпрос. Как разбра какво точно да кажеш на своите войници?“

Саг’Чурок никога нямаше да забрави този смях. Беше се врязал в самата му кожа. Яхаше вихрите на душата му, танцуваше над упоителните миризми на облекчението и почудата му. Такава разбираща насмешка, лукава и мила едновременно, такъв жесток, спиращ дъха звук.

„Чух смеха на мъртвите.“

Знаеше, че ще се носи на гребена на този смях до края на живота си. Знаеше, че той ще го крепи. Ще му дава сила.

„Вече знам, Калит от Елан, какво накара очите ти да грейнат толкова ярко в този ден.“

Зад него земята се тресеше. И песента на смеха се носеше безспир.

 

 

Подпухналите дънери на прекършени дървета се издигаха от плитчините на блатото, толкова подути, че Гръб си помисли, че могат да се пръснат всеки момент и да избълват… какво? Представа нямаше, но предвид ужасните същества, които бе видял досега — отдалече, за щастие, — беше възможно да е толкова отвратително, че да терзае сънищата му до сетния му миг. Плесна един комар на коляното си и се сниши още зад храстите.

Рояци насекоми бръмчаха и жужаха монотонно, водата припляскваше лениво по тинестия бряг и се носеше дълбокото, равно дишане на нещо огромно, всяко издишване бе като рязък съсък, който продължаваше вечно.

— Голямо е — прошепна Гръб и облиза потта по горната устна.

Коленичилата до него Синн бе взела една черна пиявица и я беше оставила да впие двете си смукала във върховете на палеца и показалеца й. Сега разпери пръсти и загледа как хлъзгавото същество се изпъва. Но надебеляваше.

— Гущер е — каза тя.

— Дракон.

— Драконите не дишат, не като нас поне. Затова могат да пътуват между световете. Гущер е.

— Изгубихме пътя.

— Никакъв път нямаше, Гръб — отвърна Синн. — Имаше диря и още сме по нея.

— Предпочитах пустинята.

— Времената се менят — каза тя и се усмихна. — Това е шега, между другото.

— Не я разбирам.

Тя сбърчи нос.

— Времето не се променя, Гръб. Само нещата в него.

— Какво означава това?

— Тази диря, разбира се. Все едно вървим по дирята на нечий живот, а е бил дълъг живот. — Махна с другата си ръка. — Всичко това е придало форма на бъркотията в другия край… откъдето започнахме.

— Значи се връщаме във времето?

— Не. Щеше да е грешната посока, нали?

— Махни тая гадина от пръстите си, преди да те е изсмукала съвсем.

Тя протегна ръка към него и той дръпна пиявицата да я отскубне, което не се оказа толкова лесно, колкото му се искаше. Раничките в краищата на пръстите на Синн закървиха. Гръб хвърли пиявицата настрана.

— Мислиш ли, че ще я надуши? — попита Синн.

— Кой? Кое?

— Гущерът. Кръвта ми.

— Богове на бездната!

Очите й блестяха.

— Харесва ли ти това място? Въздухът опиянява, нали? Върнали сме се във века, когато всичко е било сурово. Неуседнало. Но може би не, може би ние сме от суровите времена. Но тук, мисля, човек може да стои десет хиляди години и нищо да не се промени, нищичко. Някога времето е било по-бавно.

— Нали каза…

— Добре, промяната е била по-бавна. Не че някое живо същество би усетило това. Всяко живо същество просто знае каквото знае и това никога не се променя.

По-лесна беше, когато не говореше нищо, реши Гръб, но запази тази мисъл за себе си. Нещо се раздвижваше в блатото и очите на Гръб се разшириха, когато огледа водата. Нивото се беше вдигнало с цяла педя. Каквото и да представляваше, съществото бе изместило огромна маса вода.

— То идва.

— Кои блещукащи очи сме ние? — отрони замислено Синн.

— Синн… трябва да се махаме оттук…

— Ако дори не сме тук — продължи тя, — тогава откъде сме дошли, освен от нещо, което е тук? Не можеш просто да кажеш: „О, дойдохме през един портал“, защото тогава въпросът просто продължава да се натрапва.

Дишането беше спряло.

— То идва!

— Но можеш да развъждаш коне — и виждаш как те се променят. По-дълги крака, дори различна походка. Като превръщането на пустинен вълк в ловно куче — не отнема толкова дълго време, колкото би си помислил. Дали някой е развъждал нас, за да ни направи такива, каквито сме?

— Ако са го правили, трябвало е да налеят малко повече мозък на един от нас! — изсъска Гръб, сграбчи я за ръката и я дръпна.

Тя се разсмя и побягнаха.

Зад тях водата изригна, огромни челюсти изтрещяха във въздуха, изсвистя дъх и земята се разтърси.

Гръб не се обърна — чуваше чудовищния трясък и плющенето на огромния гущер, който се провираше през гъстите храсти и бързо се приближаваше към тях.

А после Синн се отскубна от хватката му.

Петите му заораха в мократа глина. Той се обърна рязко и за миг успя да зърне Синн — с гръб към него, — изправена срещу гущер, голям колкото галера на Кюон; огромните му челюсти бяха настръхнали от остри дълги като мечове зъби. И се разтваряха все по-широко и по-широко.

Изригна огън. Пожар, който заслепи Гръб и го блъсна назад с плътната си стена зной. Той се олюля и тупна по задник. Валеше… валеше… градушка… не, парчета плът, кожа и кости. Той примига, изпъшка и бавно се надигна.

Пред Синн димеше зейнал кратер.

Гръб колебливо пристъпи до нея. Ямата беше над двайсет крачки широка и дълбока цял човешки бой. Мътна вода гъргореше и я запълваше, а във водата се мяташе и гърчеше парче от опашката на гущера. С пресъхнала уста Гръб промълви:

— Хареса ли ти това, Синн?

— Нищо от това не е истинско, Гръб.

— На мен ми се стори съвсем истинско!

Тя изсумтя.

— Просто спомен.

— Чий?

— Може би мой. — Синн сви рамене. — Може би твой. Нещо заровено толкова дълбоко в нас, че дори нямаше да знаем за него, ако не бяхме тук.

— Това е безсмислено.

Синн вдигна дланите си. Едната, от която бе текла кръв, изглеждаше опърлена.

— Кръвта ми гори — прошепна тя.

 

 

Заобиколиха блатото под погледите на стадо люспести дълговрати зверове с плоски муцуни. По-големи от бедерини, но със същите тъжни бичи очи. Дребни крилати гущери бдяха на стража по извитите им гърбове и кълвяха кърлежи и въшки.

Отвъд блатото земята се заиздига, обрасла с дървета със змиевидни листа, грапави стволове и перести корони. Никакъв път не се виждаше покрай странната гора, тъй че навлязоха в нея. Във влажния сумрак под горския балдахин пърхаха пъстрокрили пеперуди като прилепи, а меката мокра земя гъмжеше от жаби, които можеха да глътнат мъжки юмрук. Не изглеждаха склонни да се отдръпнат и принуждаваха Гръб да стъпва предпазливо, но Синн ги подритваше с босите си крака и се смееше на мляскащите звуци от ударите.

Склонът се изравни и дърветата станаха по-гъсти, сумракът се уплътни като саван.

— Това беше грешка — измърмори Гръб.

— Кое?

— Всичко. Къщата Азат, порталът — Кенеб сигурно се е поболял от притеснение. Не беше честно просто да напуснем така, без да кажем на никого. Ако знаех, че ще ни отнеме толкова време, докато намерим каквото смяташ, че можем да намерим, сигурно щях да отхвърля цялата идея. — Погледна накриво Синн. — Знаеше го от самото начало, нали?

— По дирята сме. Вече не можем да я изоставим. Освен това ми трябва съюзник. Трябва ми някой, който да ми пази гърба.

— С какво, с този глупав нож за хранене на колана ми ли?

Тя се намръщи.

— Кажи ми истината. Откъде си дошъл?

— Бях намерениче в Кучешката верига. Имперският историк Дюйкър ме спаси. Взе ме край портата на Ейрън и ме даде на Кенеб.

— Наистина ли помниш всичко това?

— Разбира се.

Погледът й се беше изострил.

— Помниш как си вървял в Кучешката верига?

Той кимна.

— Как вървях, как бягах. Бях уплашен, гладен, жаден. Виждах толкова много хора да умират. Помня дори как видях Колтейн веднъж, макар че единственото, което мога вече да видя в главата си, са пера от врани… Поне не видях как умира — добави той.

— От кой град си дошъл?

— Това не мога да си спомня. — Гръб сви рамене. — Всичко преди Кучешката верига… изчезнало е, все едно изобщо не е съществувало.

— Не е.

— Какво?

— Кучешката верига те е създала, Гръб. Тя те е направила от пръст, клечки и камъни, а след това те е запълнила с всичко, което се е случило. Героите, които са се били и загивали, хората, които си обичал и след това си изгубил. Онези, които са умирали от глад и жажда. Онези, чиито сърца са се пръсвали от ужас. Които са се давили, които са гълтали стрела или меч. Които са яхвали копия. Събрала е всичко това и то е станало душата ти.

— Това е нелепо. Имаше много сирачета. Някои от нас издържаха, други не. Това е всичко.

— Бил си на колко, на три години? Четири? Никой не помни много от такава възраст. Няколко сцени може би. Толкова. Но ти помниш Кучешката верига, Гръб, защото си нейна рожба.

— Имах родители. Истински баща, истинска майка!

— Но не можеш да си ги спомниш.

— Защото умряха, преди Веригата да тръгне!

— Откъде знаеш?

— Защото говориш безсмислици!

— Гръб, знам го, защото съм точно като теб.

— Какво? Ти имаш истинско семейство — ти дори имаш брат!

— Който ме гледа и не знае кого или какво вижда. Ще ти кажа кой ме създаде. Един убиец, Калам. Намери ме, докато се криех с банда разбойници, които се правеха на бунтовници. Вряза разни неща в душата ми и след това си отиде. А след това бях създадена за втори път — беше ми добавено. При Ю’Гатан, когато открих огъня и го поех в себе си — той продължава да гори и да гори като мое слънце. А след това беше капитан Фарадан Сорт, защото тя знаеше, че знаех, че са живи — а знаех, защото огънят не угасваше — беше под града, гореше и гореше. Знаех — можех да го усетя. — Замълча задъхана, с подивели очи като на ужилена от стършел котка.

Гръб я зяпаше мълчаливо. Не знаеше дали му се иска да я прегърне, или да я удари.

— Родена си от майка, също като мен.

— Защо тогава сме толкова различни?!

Пеперуди се разлетяха от вика й.

— Не знам — отвърна Гръб тихо. — Може би… може би наистина си намерила нещо в Ю’Гатан. Но нищо такова не се е случвало с мен…

— Град Малаз. Скочи на кораб. Тръгна да намериш нахтите. Защо?

— Не знам!

Тя му обърна гръб и се втурна през дърветата. След малко се скри от поглед.

— Синн? Какво правиш? Къде отиваш?

Сумракът изчезна. На петдесет крачки пред него изригна кипящо кълбо от пламъци. Дървета заизбухваха на пътя му, докато се търкаляше право към Гръб.

Той отвори уста да изкрещи, но не излезе никакъв звук.

Нажежената топка надвисна още по-близо, огромна, настръхнала…

Гръб махна с ръка. Земята изведнъж се надигна на пътя на огъня в грамада от корени, пръст и кал, понесе се нагоре и засъбаря дървета от двете страни. Хиляда разкривени кафяви ръце изпълзяха от кипналата пръст. Гърчещата се стена погълна търкалящото се огнено кълбо, плесна отгоре му както пета на ботуш смачква живота от скочил от огъня непокорен въглен. Отекна гръм. Земята се утаи, ръцете изчезнаха и оставиха след себе си само една бавно улягаща раздрана могила от пръст. Блъвнаха облаци пара и се разнесоха. Тъмнината вече се връщаше.

Синн спокойно излезе от гората и спря точно пред него.

— Все едно, Гръб. Ние с теб сме различни.

Тръгна отново и той се запрепъва след нея.

Никога не спори с момиче.

 

 

Беше ден за непознати. Един беше недостижим за него, другия познаваше добре. Таксилиан и Раутос бяха откъртили един панел и зад него се откри объркана гмеж от метални намотки, тръби и кабели. Таксилиан започна да бърка и да рови из машинариите, мърмореше как трябвало да намерят нужните отключващи заклинания, та мозъкът на града да се събуди. Присвит до него, с капчици пот, избили на челото, Раутос редеше предупреждения, но Таксилиан изобщо не го слушаше.

Ласт беше заложил капан за гущерите плъхове, ортените, и тръгна да го провери. Асейн го придружи.

В едно преддверие на върха на рампата Напет и Шеб бяха открили запечатана врата и блъскаха по нея с железни чукове; всеки удар кънтеше като измъчена камбана. Повече вреда сигурно щяха да нанесат на ушите си, но след като нямаха какво да си кажат един на друг, тепърва щяха да го открият.

Брет проучваше самото Гнездо, празното вече изоставено обиталище на Матроната. Не откриваше нищо интересно, но неусетно за нея остатъчни аромати се вливаха в дробовете й и избиваха на малки лъскави капчици по оголената й кожа. Преследваха я смътни сънища за раждане на деца, последователни сцени на мъки и раждане, които се трупаха една след друга в безкраен кошмар. Онова, което бе започнало като вяло раздразнение, бързо набъбваше в необяснима ярост.

Брет беше живяла в Плочите, откакто ги бе сътворила, но дори тя не можеше да намери смисъла, който търсеше в тях. А сега външният свят се просмукваше в нея. И я объркваше.

А освен това го имаше търтея К’Чаин Че’Малле. Пълзеше нагоре, приближаваше се все повече към окаяните човешки същества.

Призракът се рееше сред семейството си, обзет от усилващ се трепет. Хората му се проваляха. По някакъв неизказан, съществен начин единството им се разпадаше. Също както самият той се беше чудил каква е целта им, сега всеки от тях — освен Таксилиан може би — правеше същото. Бяха в криза и той усещаше усилващия се хаос в действията им. Нямаше да са готови за Сулкит. Можеше дори да убият търтея. И тогава всичко щеше да е изгубено.

Спомни си как — веднъж или хиляда пъти? — стои на палубата на кораб насред изпъналата се, гладка като стъкло морска шир, усеща странното напрежение в застиналия въздух и гледа как светлината става някак тайнствена и тръпнеща. Безлики моряци се суетят около него, бели като петна… кървавите изкупителни жертви за Древния бог, чува врясъка на изкараните от трюма кози, вижда блясъка на топнатите в морето ножове и гърчещите се пелени кръв, понесени над вълните… усеща набъбващия около него страх. И в отговор на всичко това чу собствения си смях. Жесток като на демон. И видя прикованите в него ококорени очи, защото другите бяха видели чудовище. Него.

„Аз повиках бурите, нали? Само за да видя жестокостта, да я загърна около себе си като най-топлото наметало. И дори виковете на давещите се смъртни не можеха да прекъснат веселието ми.“

„Мои ли са тези спомени? Що за звяр бях?“

„Вкусът на кръвта беше… сладък. Жертвоприношения? Глупаците просто захранваха силата ми.“

„Спомням си племе, трупове, изстиващи под кожи и одеяла, и петната на злоба по дланите ми. Помня празната дупка, в която се намерих, ямата на моето престъпление. Твърде късно бе да вия в дълбините й, в безжизнения въздух и мъртвилото вътре.“

„Предаден от съпруга. Всички се смеят зад гърба ми. Заради това всички щяха да умрат. Така трябваше да бъде и така стана. И аз избягах оттам, от дома, който унищожих за една нощ. Но от някои дупки не можеш да се измъкнеш. Бягах и бягах, и всяка нощ, щом легнех изтощен, пропадах в онази дупка и се взирах в онази уста от светлина далече горе, и гледах как гасне. Докато помръкне съвсем.“

„Когато виждаш очите ми сега, виждаш само онова мъртвило. Виждаш черните гладки стени. И знаеш, че макар да отвръщам на погледа ти, не виждам нищо, което да ме кара да изпитам… каквото и да било.“

„Все още вървя, сам сред пустата равнина, а зданието, към което се приближавам, се извисява все по-голямо, същество от камък и засъхнала кръв, същество жадно да се пробуди отново.“

„Да ме намери.“

Асейн влезе задъхана и уплашена. Раутос се обърна.

— Асейн? Какво има? Къде е Ласт?

— Демон! Жив! Намери ни!

Вече чуваха звуци по рампата, звуци от кожени подметки и още нещо — тракане на нокти, шумолене на опашка, забърсваща камък. Асейн заотстъпва към отсрещната стена, а Раутос изсъска:

— Таксилиан! Доведи Напет и Шеб! Бързо!

— Какво? — Таксилиан го погледна през рамо. — Какво има?

Ласт се появи, объркан, но иначе невредим. На колана му висяха два мъртви ортена. След миг пред очите им изникна К’Чаин Че’Малле. Мършав, не по-висок от човек, с тънки крайници и опашка, която се мяташе сякаш по своя собствена воля.

Призракът долови страха у Асейн и Раутос. Но у Таксилиан, който бавно се изправи, имаше удивление, любопитство. А след това… възбуда. Той пристъпи напред.

Търтеят оглеждаше залата, сякаш търсеше нещо. Чу ударите отгоре и кривна глава натам. След малко се разнесоха тържествуващите викове на Напет и Шеб — вратата се беше отворила. Но призракът знаеше, че това не е резултат от ударите на чуковете. Сулкит просто я беше отключил. Миг след това се зачуди как го е разбрал.

Брет се появи, зяпна търтея и прошепна:

— „Синьото желязо“! Като… опорна точка. Таксилиан, иди при него — трябва ни.

— Знам — отвърна той и облиза пресъхналите си устни. — Раутос, иди горе при Шеб и Напет — задръж ги там. Не искам да налетят тук с извадени мечове. Накарай ги да разберат…

— Какво да разберат?

— Че си намерихме съюзник.

Очите на Раутос се разшириха, той избърса потта от челото си, заотстъпва заднешком, обърна се и тръгна нагоре по рампата.

Таксилиан заговори на търтея:

— Можеш ли да ме разбереш? Нищо не действа. Трябва да го поправим. Трябва ни помощта ти… не, може би е обратното. Бихме искали да ти помогнем да върнеш всичко това към живот.

Мълчание. К’Чаин Че’Малле като че ли не забелязваше никого, тънките му като пипала пръсти се гърчеха като водорасли. Редиците зъби бляскаха в широкия прорез на устата. След малко търтеят примигна. Веднъж, дваж, три пъти, всеки клепач ясно различим. После тръгна с вдървена походка натам, където беше работил Таксилиан. Вдигна панела и умело го постави на мястото му. Изправи се, обърна се към призрака и очите му се впиха в неговите.

„Можеш да ме видиш.“ Осъзнаването го стъписа. Изведнъж успя да почувства нещо — „Собственото ми тяло!“ — и с него разкъсваща болка в ръцете, болката от насилие. Усети вкуса на собствената си пот, парещата умора в мускулите.

Призракът извика.

„Помогни ми!“

Змийските очи на Сулкит отново примигаха, а след това търтеят бързо прекоси залата и заслиза надолу по рампата, към сводестата коруба — залата, приютила ума на града.

Таксилиан се засмя и викна:

— След него!

И забърза след К’Чаин Че’Малле. Брет го последва.

След като тримата се махнаха, Асейн притича към Ласт и той я взе в прегръдката си.

Раутос се върна с Шеб и Напет.

— Отворихме вратата — извика възбудено Шеб. — Просто се плъзна настрани. Извежда навън, към тераса — богове, колко сме високо!

— Това не е важно — изръмжа Напет. — Видяхме някого, далече в равнината. Май намерихме друг скитник.

— Може би… може би той ще знае — каза Раутос.

— Какво да знае? — сопна се Шеб.

Раутос махна безпомощно с ръка.

Напет се оглеждаше навъсено, стиснал чука.

— Е, къде е проклетият демон?

— Той не иска да ни навреди — каза Ласт.

— Толкова по-зле за него.

— Не го наранявай, Напет.

Напет настъпи към него.

— Виж го ти тъпия селяк — още едно животинче си намери за любимец, а? Тя не струва — Брет изглежда къде-къде по-добре.

— Демонът дори не е въоръжен — каза Ласт.

— Значи е тъп. Защото ако бях на негово място, щях да размахвам най-голямата проклета брадва, до която мога да се докопам. Щях да убия първо теб и тая проклета вещица, дето си я прегърнал. После дебелия безполезен Раутос с тъпите му въпроси.

— Първия, който би убил, ще си ти, Напет — засмя се Шеб.

— Защото съм най-опасният тука, да. Но аз ще го изпреваря и ще му смажа черепа.

— Не най-опасният — поправи го Шеб. — Просто най-тъпият. Ще те убие от съжаление.

— Да идем да приготвим храната — каза Ласт на Асейн, все още я прегръщаше с едната си мускулеста ръка. — Съжалявам, Напет, няма да стигне и за теб.

— Опитай се да ме спреш и…

Ласт се завъртя рязко. Юмрукът му удари Напет в лицето и му разби носа. Той залитна назад, плувнал в кръв. Няколко зъба изтропаха на пода. Чукът падна от ръцете му. След малко и той падна, сви се на кълбо и стисна лицето си с ръце.

Другите зяпнаха Ласт.

Накрая Шеб се изсмя, но смехът беше плах.

— Хайде — каза Ласт на Асейн.

Двамата излязоха.

— Връщам се на терасата — каза след малко Шеб.

Раутос отиде до пътната си торба и извади парцали и плоска бутилка. После клекна до Напет и изпъшка.

— Дай да видим какво можем да направим, Напет.

„Измяната можеше да лежи мъртва — студена купчина пепел, лумнала само за миг. Какво ме тласна към такова убийство? Те бяха близки. Приятели. Обичани от мен. Как можах да им направя това? Съпругата ми, тя искаше да ме нарани — защо? Какво бях направил? Сестрата на Горим? Та онова беше нищо. Глупост. Изобщо не си струваше всички онези крясъци, трябваше да го е разбрала.“

„Нарани ме, но никога няма да забравя погледа в очите й — лицето й, — когато отнех живота й. И никога няма да разбера защо изглеждаше все едно, че тя е предадената. Не аз. Сестрата на Горим… онова нямаше нищо общо с нея. Не го направих, за да я нараня. Просто се случи. Но това, което направи тя, то беше като нож в сърцето ми.“

„Не знаеше, че не съм от мъжете, които ще оставят така нещата. Имам своята гордост. И затова всички трябваше да умрат, всички те, които знаеха и се смееха зад гърба ми. Трябваше да дам урок, но тогава, след като всичко беше свършило, не беше останал никой, който да се вслуша в него. Само аз, което не подейства, защото се превърна в друг вид урок. Нали?“

„Драконът чака в равнината. Дори не примигва. Направи го веднъж и всичко изчезна. Всичко и всеки. Повече никога няма да го направи.“

„Примигнеш ли, изгубваш онзи миг завинаги. Дори не можеш да си сигурен колко дълго е продължило това примигване. Миг, хиляда години. Не можеш дори да си сигурен дали това, което виждаш сега, е същото като онова, което си виждал преди. Не можеш. Мислиш си, че е. Казваш си го, самоубеждаваш се в това. Просто продължение на всичко, което си знаел преди. Това, което виждаш, все още съществува. Това си казваш. Това е играта на самоубеждаване, която играе умът ти. За да не полудееш.“

„Но помисли за онова единствено примигване, когато всичко, което си мислил, че е истинско, всичко, което си знаел, изведнъж се променя. От едната страна на примигването до другата страна. Идва с лоша новина. Идва с опустошаващи душата ужас и скръб. Колко дълго бе онова примигване?“

„Богове на бездната, беше цяла шибана вечност.“