Владимир Полянов
Играчи (8)

8

Едва мога да възстановя в паметта си всички подробности, цялата оная мрежа от събития и изживявания, които ме докараха до подсъдимата скамейка. От всичко едно е важно и това виждам сега. Аз умишлено затварях очи, за да вляза в клопката. Някои хора разправят, че когато гледат в бездна, дълбочината ги привлича — те трябва да употребяват насилие на волята и съзнанието си, за да не се хвърлят. На мене така действуваше морето, и тая жена, но аз избягнах от едната опасност, за да се хвърля в другата. В паметта ми ще остане незабравима вечерта, през която тя дойде при мене. Аз я гледах с доверие и думите й ме вълнуваха. Тя ме убеждаваше, че се измъчвала за мене. Не могла да помисли отначало, че може да се измъчва за един чужд, едва познат човек, сетне разбрала. Била омагьосана от моята дързост и младост. След първата ни среща в дома на Зебо непрекъснато мислила за мене. Писала ми, молела да я посетя и ме чакала.

Слушах я, изтръпнал от радост, щастие, умиление. Не я ли видях със собствените си очи, скръбна и чакаща, с чело върху стъклото на нейния прозорец! Тя ме чакала и следващия ден. Страдала, загдето не съм отишъл. Говореше и ме обсипваше с нежности. Беше в рокля с голи ръце, тялото й ухаеше и караше кръвта ми да бие в слепите очи. В пулса на това увлечение все по-голяма тревога ме обземаше. Вземах ръката й, галех я, докосвах се до нейните коси, притисках се до тялото й. Не бяха ли това минути, мигове, които ще свършат утре? Тя сякаш разбра страха ми. Неочаквано попита:

— Сварих слугинята да събира багаж. Кой ще пътува?

Целунах ръцете й и дълго не вдигнах глава. Можех ли да отложа пътуването? Какво щеше да стане тогава с мене! Тя погали косите ми. Усетих ръката й да трепери.

— Вие ли ще пътувате?

Не отговорих, но тя разбра. Притисна ме силно и замоли да кажа, че това няма да стане. Взе в двете си ръце главата ми, загледа ме, като настояваше развълнувана:

— Кажи, кажи!

— Да — казах аз. — Трябва да замина. По дълг.

Посочих запечатания плик, който бях оставил на масата. Тя отпусна ръце, наведе глава. В очите й видях сълзи. Така би изглеждала самата скръб. Най-сетне проговори.

— Това е ужасно!

— Но защо? — учудих се аз. — Какво има? Аз няма да се бавя повече от две седмици.

— И два дни са много! — възпротиви се тя. — Моят живот е ад! Аз имам нужда от вас!

— Не разбирам…

— Да, възможно е да не ме разбирате. Тогава вземете ме със себе си. Не ме оставяйте сама.

— Това би било за мене истинско щастие. Но аз трябва да замина още утре сутринта, а документите да тръгнете и вие изискват време.

— Господи, толкова ли е невъзможно друго! — едва не проплака тя.

— За съжаление. Но трябва ли да мислим за това! Аз ще се върна толкова скоро…

Тя се посъвзе.

— Да, да! Извинете, че бях тъй настойчива! Вие казахте, че трябва да заминете. Разбирам. Заминете.

Усмихна се през сълзи и се приласка до мене.

— Но преди това подарете ми една нощ.

Огледа стаята…

— Тука е невъзможно. Елате у дома. Нека занесат багажа ви на гарата, а вие елате. Утре сутринта ще заминете.

Сложих бялата й топла ръка на лицето си, затворих очи, произнесох най-гальовни думи.

— Мила, нежна, скъпа!

Тя стана.

— Ще ви чакам след два часа…

Изпратих я до вратата. Тука зададох въпрос, който отдавна покосяваше радостта ми:

— А Зебо?

Тя се усмихна, поколеба се и ме целуна.

— Ревнивец!

Сетне каза сдържано:

— Не ми споменавайте това име! Но хубаво, че ме подсетихте. Ето моя адрес.

Аз взех картичката, която ми даде. Разбрах, Зебо беше пожертвуван заради мене. Ако му е била любовница, изгонила го е, ако му е била оръдие — напуснала го. Тя не живееше при него. Още веднъж целунах ръцете й.

Тя отиде…

Казах, че разбрах кое бе я накарало да дойде при мене и да се държи така подкупващо. Може ли да се лъже толкова съвършено, със сълзи, да се играе със скръбта и радостта като с топката за тенис! Аз й вярвах. Наредих да се занесе багажът ми на гарата, облякох се за път и в джоба на сакото си грижливо прикопчах запечатания плик. Най-сигурно беше да не се разделям от него. След като се приготвих, не можех да остана повече вкъщи, часовете там минаваха така бавно. Дългите два часа, докато я видя отново!

Излязох възбуден, нетърпелив и радостен.

Настъпваше тиха ясна нощ. От край до край, като изписан черковен купол, над града се бе разтворило звездното небе. По върховете на Витоша горяха големи огньове, сякаш благодарствени жертвеници. Булевардът стоеше безлюден от двореца чак до алеята с кестените. Срещу министерството Цар Освободител замислен държеше юздите на бронзовия си кон. Над него минаваше Млечният път и го обливаше в сребърна светлина. Царят изглеждаше беловлас и тъжен.

Аз погледнах адреса и извих зад паметника. Точно два часа от раздялата ни бях пред нейния дом. Спрях с вълнение. Тишината, светлата нощ и очакваната среща ме омайваха.

Тя сама ми отвори. Изглеждаше не по-малко развълнувана и плаха с очарованието на жена, която пристъпва към първата авантюра. Покани ме в малка стаичка, наредена ориенталски с пъстър килим, табуретка и възглавнички по пода. На табуретката вече бяха сложени две сребърни чашки за ликьор, цигари и бонбониера. Над всичко това на четири пъстри шнура висеше от тавана сребърен кандилник, който едва осветяваше помещението. В ъгъла, върху един параван, бе хвърлено копринено кимоно. От тази стая, през завесата на преходна рамка, ослепително бяло светеше една спалня с широко двойно легло. На нощната масичка до него във висока кристална ваза нежно се огъваха няколко стръка сини цветя.

Като насън играех героя от арабска приказка. Тя беше влюбената дъщеря на халифа, аз обреченият, когото стражите на двореца ще обезглавят след любовната нощ. Разбира се, така трагично не преценявах тогава положението си. Тя беше облечена в цветен пеньоар. Когато ходеше, виждах голото й коляно. Покани ме да седна върху възглавничките до табуретката и веднага ласкаво нареди:

— За бога само преоблечете се. Ето онова кимоно чака вас!

Отидох зад паравана, дето бързо оставих пътнишките си дрехи. Тая жена ме омагьосваше с маниера, по който устройваше нашата авантюра.

Седнахме под кандилницата и пихме ликьор. Тя изпиваше опиянителното питие, а сетне докосваше устните си, още сладки от ликьора, до моите. Аз галех голото й коляно…

В тая нощ на наслаждения само за един миг в съзнанието ми мина тревожна мисъл. Тогава аз се измъкнах от бялата спалня, където ни завлече взаимното опиянение, отидох при дрехите си и проверих запечатания плик във вътрешния джоб на сакото: важното писмо стоеше там непокътнато…

Сутринта излязох, след като дадох клетва да се върна скоро. Тя искаше това. Изживяваше необяснима за мене тревога. Плачеше безпричинно и ме обсипваше с ласки. До вратата ме изпрати една прислужница, която, изглежда, цяла нощ се е таела из някоя от стаите на дома. Момичето беше чужденка и се смееше идиотски.

Без да се отбивам в квартирата си, същата сутрин заминах…

Върнах се много по-рано от обещания ден. Не изпуснах нито един влак. Не се отбих никъде из пътя. Когато стигнах в София, не потърсих никой друг, отидох право в нейния дом. О, никой съпруг не е бързал толкова много към своята жена, никой любовник не е бил толкова нетърпелив да види своята възлюблена. Но аз не бях нито съпруг, нито страстта на влюбения ме караха да бързам. Друго имаше и то ме ужасяваше, погубваше разума ми, убиваше ме.

Както и предполагах, тя не ме очакваше — беше отпътувала. И знаех — без да остави сведения къде отива. Тя имаше интерес да не я намеря. Страхуваше се от мене. Имаше защо: когато в легацията получиха плика с документите, които носех, откриха, че восъчните печати са отлепвани и доста неумело отново прикрепени. Някой беше преглеждал документите и оставил своите следи, след като научил тайното им съдържание. Несъмнено тя беше улеснила това.

Дълго не можех да повярвам. Пред нейния празен дом съмнението ми се изпари. Сега разбрах и защо беше тоя параван с кимоното, както и настойчивото искане да се преоблека. Разбрах и идиотския смях на скритата прислужница. Но тя и сама признаваше извършеното. Вкъщи ме чакаше записка от нея, написана набързо във файтона или автомобила на път за гарата, небрежно, нечетливо: „Сега навярно ме проклинате. Причиних ви голямо зло. Бог да ви закриля. Аз не можех да сторя друго. Защо вие не ме взехте? Нашата нощ няма да забравя. М.“

Какъв бог имаше тая жена, на когото ме оставяше? Или и демоните тачат бога за всеки случай? Това беше първото ми избухване, предизвикано от нейното писмо. Сетне по-спокойно се спрях на фразата — „защо не ме взехте“. Какво искаше да каже тя с това? Дали продължаваше играта на отчаяно влюбена и загубена в мрежата на своя сложен живот, или имаше нещо, което аз все още не разбирах? Тука може би се криеше неясното за отношенията й със Зебо. Но независимо каква роля играеха тя и прислужницата в поставената ми клопка, аз отново бях измамен от ловките ходове на проклетия унгарец.

В деня на пристигането ми потърсих и него. Той също бе отпътувал.

Но не без следа. Научих, че бил преместен неочаквано при тяхната легация в Швейцария. За жената никой нищо не знаеше. Преди да ме потърсят да отговарям — в нашата легация бяха съставили съвсем ясно обвиняващ ме протокол за участта на носените от мене документи, — реших и аз да замина. Продадох всичко, което ми бе останало, направих някои замени, тръгнах. От Женева трябваше отново да пътувам. Имаше един щастливец в последното действие. В легацията ми казаха, че Зебо отишъл на почивка в алпийски курорт.

Аз едва виждах, че макар да настъпваше есента, в непознатата страна грееше още топло слънце, че полетата бяха позлатени и от градините ухаеха зрели плодове. Чакаше ме нов път с трена. От една малка гара пътуването трябваше да продължи с автобус десетина километра. Автобусът беше заминал. Нямах търпение да чакам друг. Тръгнах пеша. Четиринадесет километра. Пътят водеше сред планински процепи, край пропасти и снежни върхове. Чувствувах сили да измина сто пъти разстоянието. Накрая ме чакаше разплатата. Всичко, което Зебо пося, беше разцъфнало в страшен цвят. Броях стъпките си и усилвах хода. Все повече наближаваше минутата, упоителната минута на срещата. Бях сляп за доброто и опрощението. Познавате ли онова състояние, в което човек гледа пред себе си и вижда границата на света и на своя живот, границата, дето всичко свършва? Аз нямаше да имам нищо повече за отбелязване върху листа на моя живот, след като срещнех Зебо, а може би и жената. Дали тя беше с него? Защо не? Тя е още млада и хубава. Би ли се отказал той да я използува за нова работа? В последното действие на играта бяха останали двама щастливци, не един!

Аз бях съдбата, която ще нанесе удара си неочаквано накрая. Познавате ли подлеца, който ви омотава в примката, а когато вие си счупите главата, той отива на курорт? Аз виждах злите му очи и доволната усмивка. Той е внимателен към здравето си, избира яденето и чистия въздух. Той има червени бузи и блъска с лакти хората, край които минава. Плесницата най-хубаво звъни върху неговата буза. Пръстите, които биха го удушили, биха се опиянили от мекото му месо. Да се стреля по него, значи да се изхаби куршумът и да не се изпие насладата от възмездието. Обезумявах.

В курорта разпитах за него. Познаваха само Зебо. Тя оставаше винаги отзаде му неизвестна. Знаеше ли я някой в София. Никой. Жалка комедиантка, която нямаше смелост и да се назове. Аз душех въздуха и усещах, че двамата са заедно. Казаха ми, че живее с някаква жена.

Наех стая в един хотел срещу вилата, в която ми посочиха, че се е настанил! Пристигнах при залез, сетне бързо се здрачи и потъмня. Вилите и хотелите, разположени в подножието на планината, блестяха като карнавални фенери. От една тераса засвири музика. Звездното небе беше прегърнало черните върхове на планината и ги целуваше.

Изправих се на моя прозорец и дълги часове наблюдавах вилата отсреща. Нищо не видях. Не бяха ли отпътували? Отишли са из планината. Тези, които обичат чистия въздух, правят всичко, за да вкарат другите сред страшната задуха на затворите. Срещу дробовете, които гният из каменните зандани, те строят своето благоденствие. Ето как се устройват комедиите в живота. Нагоре се отива по гърбовете на излъганите. Моят гръб бе станал по-жилав и по-здрав от удара. Аз можех да се надигна, аз се надигах. Как се пада от висините — ето приятно зрелище! Това исках да видя!

През деня едва се държах от умора, но намерих сили да обиколя всички по-луксозни ресторанти. Никъде не ги срещнах. Късно през нощта пак се изправих пред прозореца. Вилата отсреща тънеше в мрак. На широките прозорци в приземния и горния етаж висяха дантелени завеси, които стояха в тъмното като правоъгълни бели петна. Аз ги преброих — горе осем и долу осем.

Дълго във вилата не се мярна никаква светлина, никакъв белег на живот. Очите не издържаха вече. Втора нощ не спях. Но ето, чу се далечен тропот на конски копита. Отнякъде идеше кола с железни шини. По каменната настилка на улицата загърмяха колелата и подковите на тежки коне. Приближаваха, чух ги съвсем близо под хотела или до вилата, и спряха. Отворих прозореца и се наведох да погледна. Един кабриолет, с каквито швейцарците уреждат пътувания на своите гости из планината, стоеше пред входа на вилата. В същия миг светна електричество. Първо в сутеренния етаж, сетне и горе. Прозорците блеснаха. През дантелените завеси се разкри цялата уредба на стаите. Аз видях съвсем хубаво обстановката на срещната голяма стая — едно високо огледало с масичка пред него, настрана двойна бяла врата, широко отворена.

Сънят и умората изчезнаха, сякаш поех някакви сили. Чух гърма на отминаващия кабриолет, без да наведа глава. През срещната стая премина тя. Свали шапката, остави я на масичката пред огледалото. Доближи до прозореца, повдигна ръка да отмести завесата и застана между дантелата и стъклото. Изглеждаше уморена и сякаш тъжна, облегна челото си на прозореца. Тъй както някога я бях видял! В София! В дома на Зебо! Познах я веднага и си спомних, че тъй я бях видял някога. Не отмахвах поглед от нея. Тя криеше лицето до студеното стъкло, сякаш искаше да виждам само златото на косите й. Влезе едно момче в стаята и посегна да угаси електричеството, видя я и се отказа. Тя се отдръпна от прозореца. Отиде пред огледалото. Започна да се разсъблича и да оправя косата си…

Аз останах на моя прозорец. Тя беше замайващо хубава. Може би затова се бе появила в осветлената стая. Не се стесняваше да я гледат. Аз жадувах да разкъсам маската на тая красота, зад която се криеше лъжата. Сутринта ме завари на прозореца. Чаках да излезе той или тя, или двамата.

От камбанарията на близкия хълм часовник удари десет пъти. Отворих очи. Бях заспал на прозореца, без да се помня от умора. Но дали камбанният звън ме събуди, или… От прозореца насреща втренчено ме гледаше Зебо. Аз видях изненадата в очите му, но той ме позна, когато се изправих. Дали изненада или страх се появиха в очите му? Не! Той махна с ръка, отвори прозореца, повика нещо, направи знаци да почакам и изчезна.

Останах като смъртник на прозореца. Така, с притворени очи, изтръпнал в очакване или от някакво непознато смущение. През паметта ми минаваше като светкавично бърз филм моят живот. Без да разчитам на никакви покровителства, аз учих, завърших, взех изпити и постъпих в министерството, дето не назначаваха съвсем лесно. Постигнах всичко със способностите си. Достигнал доста бързо донякъде в кариерата, замечтах да ме пратят в чужбина, в някоя легация. Малко ме делеше от това, а дните ми течаха от успех на успех. Аз бях белязан от щастието, както слънцето позлатява хубавите дни. Зебо разруши всичко, използувайки увлечението ми по неговата агентка. Но слабост и грешка ли е любовта? Да, могат да се кажат хиляди мъдрости за предпазливостта, задължителна особено за човек с моята длъжност, и все пак аз не осъждам своето увлечение, а оня, който мръсно използува святото човешко чувство. Мислех това и кръвта ми лудееше и ме замайваше. Стоях като прикован. Сега бях станал един, когото очаква съд, а оттука нататък непрогледен живот. Слънцето и щастието като че не са били! Но виновникът за всичко съществува. И той идеше, даде ми знаци, че ще дойде при мене.

На вратата се почука. Без да дочака отговор, той влезе в стаята.

— Драги приятелю!

Спря наблизо и сякаш никога не бе изричал приятелския поздрав или му трябваше за нещо да подчертае, че това е поза, сложи монокъла и изгледа стаята ми с досада. Не му хареса. Наистина тя беше една от евтините, в каквато той не би слязъл. Аз стоях прикован до прозореца и го гледах.

Той заговори небрежно, бавно:

— Ех, драги, радвам се, че ви виждам. Може би аз ви причиних при нашата игра в България известни неприятности, но…

Повдигна очи към мене, намести монокъла си.

— Какво да се прави! Такава професия сме си избрали — или аз вас, или вие мене…

Имаше доволен, надменен израз. Той ликвидираше с една дреболия, без да скрива обидното си снизхождение към мене.

— За в бъдеще, всеки случай, пазете се от жените, драги…

Аз стисках ръце зад гърба си, пръстите ми се гърчеха. Той протакаше лениво думите си, неочаквано се засмя:

— Спомняте ли си алеята с японските рози. Наистина вие излязохте твърде доверчив. Мици имаше за задача да седне при вас на скамейката, а вие се уловихте и само от един поглед…

Не отмахвах очи от него и до пречупване стисках ръцете си. Едва дишах. Идеше буря. Той тръгна из стаята, като сложи ръка в джоба си.

— Но знаете ли, едно обстоятелство остана и за мене не съвсем изяснено. Обясненията на Мици ми се струват някак непълни. Как успя тя да проникне до съдържанието на документите, които вие носехте. Разбира се, тайната на документите, поне за мене, вече не представляваха някаква стойност, след като българското правителство определи най-сетне на коя страна ще отиде във войната, но успехът на Мици истински ме интригува, как тя успя…

Думите му все повече ме освобождаваха от железния обръч, с който жаждата за мъст притискаше разума ми. Разбрах съвсем ясно мисълта му. Може би той не беше осведомен за ходовете на Мици и го мъчеше някакво подозрение. Изненадата ми беше голяма. Дали той не лъжеше, дали не ме подвеждаше в някаква посока, или наистина не знаеше как ме изигра жената. Доловил възможността да увелича сладостта от отмъщението си, казах дръзко:

— Питате как? Като ме покани у дома си и ми се отдаде! Платено добре, както разбирате!

Чаках да се изсмее. Какво можеше да значи за него постъпката на някаква си Мици, навярно платена негова агентка! Но той изведнъж сякаш изсъхна, изправи се на пръсти, удължи се и погледна страшно.

— Това не е вярно! Вие лъжете!

Гласът му хриптеше, задавен от изблик на голямо вълнение. Така можеше да се държи само един измамен мъж, в когото подозрението се вмъква като заредена, бомба. Не знаех какво да мисля. Възможно ли беше той да не знае хитрия план на жената? Не е ли бил този план ръководен от него? Неочаквана радост изпълни сърцето ми. Предизвикателно добавих:

— Срещу такова плащане аз давам всичко, когато жената е от някакво качество. А вашата Мици съвсем не е лоша!

Той беше извън себе си. Тропна крак.

— Вие лъжете! Лъжете, глупак!

Лицето му се раздираше от бяс. Той не можеше да понесе удара. Но аз не гледах вече това. Без да се помня, прекрачих до вратата, отворих я, изкрясках да излезе.

Зебо дишаше тежко. Свиваше пестници.

— Нищожество! Аз ще ви унищожа, аз ще ви смажа…

Разбеснял плюеше думите. Във втренченото му око зад монокъла гореше познатият зъл огън. Като вихър аз се извърнах, грабнах стола, който попадна в ръцете ми, и го хвърлих. Зебо се строполи. Монокълът му се търколи на пода. Аз яростно го настъпих. Стъклото прасна под обувката ми…

Упоителната минута на отмъщението беше дошла и аз я усещах с цялото си същество. Не ме ли влуди кръвта, потекла от главата на Зебо. Изтичах от стаята, през коридора на хотела, през улицата, вмъкнах се в срещната вила. Знаех кого диря там. Но аз не я дирех сега само за да й нанеса удар, а и да чуя от нея онова, което тъй неочаквано подслади моето отмъщение. Една прислужница се изпречи на пътя ми, извика изплашена и сама се отдръпна. Аз се отправих нагоре. Тичах и се качвах по стълбите, ловък като пантера. Спомням си, че помислих това, без да мога да се въздържа. Не знаех какво щях да направя — водеше ме жаждата да я срещна, да я видя, да й задам въпрос, да попитам човек ли е тя, смята ли се човек. Но преди всичко исках да изтръгна от нея признанието й за нашата любовна нощ.

Блъснах някаква врата и влязох в голямата стая с огледалото, която виждах от прозореца на хотела. Смятах, че е там, и наистина я намерих в тая стая. До една от стените имаше диван. Отпреде му на пода — бяла мечешка кожа. Тя лежеше на дивана по гърди, притиснала глава между белите си голи ръце и втренчила поглед в една точка.

Аз се облегнах на вратата. Няколко мига тя сякаш не ме чуваше и не ми обърна никакво внимание. Вън от улицата се чу глъчка на хора, които се събираха от всички страни. Тя не обърна внимание и на това, но внезапно, сякаш пронизана от погледа ми, дигна очи към мене и изписка леко. Погледите ни се срещнаха. Тя стана, онемяла от учудване, очите й станаха големи. Сините й очи под короната от патинирано злато.

Не проговорих. Гледах я мълчалив и едва дишах. Въздухът в стаята гореше. Тя се усмихна тъжно, в очите й проблеснаха сълзи.

— Мой мили, бедни приятелю.

Протегна ръце и пристъпи към мене, готова да се хвърли в прегръдката ми. При движението дрехата й се разтваряше и аз видях пак розовото коляно. Там я бях целувал. Тя сложи ръце на раменете ми и обезсилена падна до нозете ми. Хванах пръстите на белите й голи ръце и яростно я отблъснах.

— Комедиантка!

Тя легна на пода, като скри лицето си между ръцете. Виждаше се само бледата страна около едното ухо, открито от косите. Диво, жестоко желание ме обхвана. Спомних си за оная чудовищна жена, която бе настъпила лицето на своя любим. Паметта ми възстановяваше спомена за случилото се някога във входа на моя дом в София и жадно исках да настъпя и аз лицето на жената, която лежеше в нозете ми и която някога така много обичах. Сега разбирах какво значи една такава постъпка. Това беше удовлетворението на излъгания, на подиграния…

Дигнах крак и спрях. Нейната дреха се бе отместила и открила белия гръб, който някога целувах. Усетих сладостта от докосване на красивата й плът. Завладяваше ме споменът за нашата любовна нощ. Тя пиеше ликьор и ме целуваше с още подсладените си устни, а в спалнята съблече дрехата си, за да ме подлуди съвсем. Аз обичах тая жена, все още я обичах и желаех.

— Комедиантка! Комедиантка! — толкова по-яростно виках.

Тя се дигна бавно и така облегната на ръцете си, извърна глава към мене, очите й бяха станали стъклени.

— Аз тъгувах за вас…

Задушавах се от вълнение.

— Комедиантка!

— Може би ви обичах — продължаваше тя. — Аз бях жертва в ръцете на Зебо и трябваше да върша каквото ми нареди. Той ми даваше средства да живея. Когато вие не пожелахте да тръгна с вас, аз трябваше да извърша още нещо, за да заслужа признателността му…

Уличната глъчка се чуваше вече под прозорците. Вън беше станало нещо необикновено и разтревожени хора викаха. Тя продължаваше:

— Но аз си отмъстих същевременно. Той не знае за нашата любовна нощ и би дал всичко, за да не се е случила. Той ми дава пари и любовта си. Слага ме за примка, като разчита на моята хитрост. Но той не подлага тялото ми, което ревниво пази само за себе си. Аз извърших подлото към вас, като ви измамих, но оная нощ ви обичах и ви принадлежах…

Уличният шум изведнъж изпълни къщата. Идеха много хора, чиито стъпки гърмяха по стълбите и коридорите. Дали Зебо не бе ме предал, или ударът върху главата му го бе убил и сега търсеха убиеца. Аз не се интересувах от нищо. Слушах само какво говори тя. Значи беше истина. Тя е мамила и Зебо. Дори повече него, отколкото мене. Тя му е продавала услугите си за пари и го е лъгала, за да покаже, че не е била бездушна машина. Адска и сладка жена!

Жаждата за мъст гаснеше у мене. Виждах разбеснелия поглед на Зебо и се чувствувах удовлетворен. Тя се изправи и тръгна към дивана, седна там и проговори тъжна:

— Можех ли да бъда толкова паднала да лъжа и него, и вас! Но какво ми се налагаше, останала сама! Защо вие бяхте сляп за чувствата ми!

Пристъпих крачка към нея и силите ме напуснаха. Коленичих, прегърнах коленете й. Може би тя имаше право. Помъчих ли се аз да проникна в душата й. Галех я и се мъчех да я утеша.

— Кажете, обичате ли ме сега и аз ще простя всичко!

Помислих за бъдещето с надежда. Тя не отговори, почувствувах само как трепна. Аз шепнех за възможното още наше общо щастие, ако ме обича. Неочаквано тя силно, нервно ме отблъсна. Стана много възбудена. В същия миг чух я да вика:

— Защо не ме взе, защо тогава не ме изтръгна от моето робство! Защо сега, защо сега ти иде това на ума, когато от мене не остана нищо! Иди си! Остави ме на мира.

В думите й имаше сълзи и гняв. Гневът на обидения и унизения. Сега, като помисля за нейната постъпка и за всичко, което извърши тая жена, разбирам драмата й. Тогава не можех да сторя нищо. На вратата се похлопа шумно и няколко гласа извикаха. Сетне стражари нахълтаха в стаята. Те ме взеха и отвлякоха насила. Доведоха ме тука между четирите стени. Скоро разбрах защо. Намерили Зебо мъртъв в хотелската стая. Мене ме съдиха и осъдиха. Петнадесет години ще остана между тези каменни зидове. Аз мисля само за нея. Няколко седмици, след като ме затвориха, получих писмо. Тя ми пишеше: „Не се разкайвам, че ви отблъснах. Не се разкайвам и за всичко, което казах. Мразя ви, мразя ви! Убиец!“

По-късно тя отново ми писа: „Аз бях младо, бедно момиче от крайните квартали на София. Той ме взе и обсипа с разкош и нежности. От любовта му нямах никаква нужда, но богатството ме правеше по-хубава и аз му бях послушна. Вие сте първият, когото обикнах, без да имам право на това. Скришом аз си откраднах вашите ласки, но трябваше да ги платя. Защо вие не бяхте мъж да ме разберете, да ме вземете, да ме отнесете. Аз горчиво плача за страданията, които ви причиних, и се радвам, защото ги заслужавате. Какво ми остава сега, загубила и него, и вас! Не зная, не зная. Проклинам и него, и вас…“

След това не ми се обади. Аз и не чакам да ми се обади. Какво остана от живота ми. Тука трябва да лежа петнадесет години, а когато се върна в родината, да бъда съден за безотговорния начин, по който се отнесох с поверените ми държавни книжа.

Не, аз вече нищо не чакам. В живота веднъж се хвърля добър зар. Шмид е прав, колкото и просташки да звучи тая негова мъдрост. Ако винаги хвърлях, нямаше да бъда в затвора. В живота се играе с отворени очи. Аз го минах сляп…

Късчето небе, което гледам, е твърде много. Аз искам да остана в мрак. Да се загубя и за себе си! Нейното обвинение ме мъчи. Аз не я мразя, че ме обвини. Тя ме отбеляза. В живота се играе с отворени очи. Аз хвърлих веднъж добре. Една скъпа, любима жена можеше да бъде само моя и вместо да стана убиец и бъда съден като предател, можех да разчитам на някакво щастие. Играех със затворени очи и загубих всичко. Тя ме отбеляза. Нека се знае, че аз съм от ония, които губят. Един Шмид, комуто е трябвало само да не носи бръснач в джоба си, за да бъде щастлив…