Владимир Полянов
Играчи (4)

4

Трябваше да се задоволявам с „нещото“, докато преди се стремях към много повече. Моята страст не ме оставяше и подкосяваше силите ми. Не познавах себе си. Правех впечатление и на близките си. Може ли толкова да ме увлече една жена? Аз отивах всеки ден в градината с надеждата, че тя пак ще мине. Вече месец ходех! Тридесет дни! Японските рози вехнеха. По пясъка не бе останала и прахолинка от нейните стъпки. Всеки ден чаках на алеята отново да мине. Не беше ли видение тая жена, не бе ли сън срещата с нея? Тя ме преследваше с нейния венец от злато, сред който, като две магически цветя, се взираха очите.

Аз страдах. Ако бих могъл да я срещна някъде, не знаех каква лудост бих направил. Животът ми нямаше цена без нея.

Един ден началникът ми ме повика и поиска доклад по хода на възложената ми работа. Цял пламнал от смущение, помолих да даде още пет дни на разположение. Как ми дойде на ума! Защо ми бяха тия дни, какво можех да свърша, когато и за миг не се занимавах със задачата. Той се съгласи, но беше явно, че не вярва да получи нещо. Това ме раздразни. Трябваше на всяка цена да се заема с възложената работа.

Потърсих Зебо. Знаех програмата, по която прекарва времето си, и се учудих, че не го намерих на тениса, нито в клуба. Съвсем потайно той беше изчезнал някъде. Попитах познати — никой не бе го виждал.

Спомням си добре, беше неделя, отидох на конните армейски състезания. Претекстът беше невинен: да се развлека. Стоях в стаята си със спуснати завеси. Вън есенното слънце все още приличаше и нажежаваше улицата. Към пет часа се поразхлади, а в стаята жълтата светлина стана безцветна и по-спокойна. Аз седях, заобиколен от празни кутии цигари, вестници, книги сред мъгла от дим. В един вестник, по целия ред на страницата, прочетох за армейските конни състезания. Спомних си за нещастието на принц Хохенцолернски в Люцерн. Притворих очи и видях тълпата жени и мъже, които посещават красивото вълнуващо зрелище. Почти веднага ме завладя надежда и радост. Нямаше ли да я срещна там? Тъй елегантна, красива — тя несъмнено принадлежеше към ония, които ходеха на тая светска среща.

Дъсчената трибуна беше препълнена. Амфитеатрално разположените пейки също. По корсото гъмжеше народ. Жокеи зад преградата вече разтъпкваха конете, които щяха да участвуват в състезанието. Извън конодрума, додето стигаше окото, се простираше полето, нататък се извисяваше тъмнозелената Витоша.

В кулата на журито подготвяха старта. Аз тръгнах между навалицата по корсото. Беше уреден и тотализатор. Мнозина вече се готвеха да участвуват в наддаванията — записваха номерата на конете и отличителните им белези, ездачите, които щяха да ги водят. За тях надбягванията са хазартна игра на слънце, затова и по-страстна. Аз се качих горе на трибуната, слязох по-долу през стръмно разположените дъсчени редове, отново се заблъсках между разхождащите се по променадата. С втренчени очи търсех навсякъде. Напразно. Не зная защо се изправих недалече от дъската на тотализатора. Тогава видях гърба на Зебо. Той стоеше през няколко зяпачи. Аз загледах само него. Дали съзнанието, че преди няколко дни го търсих, или нещо друго, внезапно хрумнала мисъл, която още не знаех какво ми носи, ме накара да го приближа.

На старта вече стояха група конници, готови да полетят. Цветният сигнален балон се дигна. Публиката се раздвижи. Ония по пейките наскачаха. Тия от променадата се натълпиха към преградата. Ездачите се спуснаха. Зебо се изгуби, но забелязах, че миг преди това се извърна и ме видя. Не ме ли избегна? Може би беше обиден от оная вечер в клуба. Промъкнах се бързо между хората. Тълпата ме тласкаше натам-насам, аз си пробивах път с лакти, понасях груби забележки. Видях го още веднъж. Сега бяхме лице срещу лице само на няколко крачки. Пак ме видя и пак побърза да се извърне. Не искаше да приказва с мене или — усмихвах се — не се ли вече бои от мене? Да се плаши, значи да се пази и почти нищо да не върши. Една определена мисъл ми хрумна. И веднага решение: безсилен, в невъзможност да постигна повече, аз мога наистина да го направя безвреден. Трябваше само да поговоря с него.

Ездачите по конодрума правеха вече третия рунд. Те летяха като фантастични птици на фона на тъмнозелената планина и свежия въздух. Публиката гледаше с възхищение и тревога. По таблото на тотализатора се появяваха като в един барометър белези за вероятностите на този или друг кон и сумата на наддадените влогове. Жълтият жокей с черния кон №14 бягаше пред всички.

Приближих до оградата и останах неподвижен, притиснат от непознати хора. Проследих бягащите коне.

— Гледай ти, добра среща!

Някой ме чукна по гърба. Чух познатия глас. Встрани от мене протягаше ръка Зебо. Той се правеше, че сега ме е видял. Дали не му е трябвало време, за да обмисли държанието си. Мъчеше се да бъде любезен. Аз не му отвърнах със същото. Измъкнах се от навалицата и се изправих пред него.

— Необходимо ми е да поговоря с вас.

Мъчех се да не се вълнувам и все пак се вълнувах.

Той ме погледна с любопитство.

— Аз, разбира се, ще ви изслушам, само че не сега. Нека се срещнем някъде.

Той предполагаше може би някакво сериозно последствие от разправията на миналата вечер в клуба. Но веднага преодоля безпокойствието си и подхвърли шеговито.

— Още някоя афера като парижката!

— Да, пак за една афера! — казах аз.

Гледах го предизвикателно. Той вече съвсем спокойно се смееше.

— Но осведомете се по-точно! Онази, за която ми разказахте, наистина излезе измислица! Впрочем, знаете ли, елате, ако обичате, утре у дома, ще поговорим по-спокойно и…

Той се поколеба. Поиска да изостри повече вниманието ми и добави:

— Тъкмо ще ви дам възможност да направите хубаво познанство.

Аз не се поддадох на шеговития му тон.

— И така утре!

Зебо ми даде картичка с адреса си и ние се разделихме. Едва тогава помислих за намека му. Какво кроеше! С кого ще направя хубаво познанство?