Владимир Полянов
Играчи (6)

6

На другия ден ме търсиха от министерството, помолих да съобщят, че съм болен. Останах вкъщи на креслото, дето ме завари утрото.

Когато слънцето блесна зад завесите, обля ме светлина. Започваше новият ден, нов живот. Гледах с тъга. Новото не ми носеше нищо хубаво. Само скръб и самотност. Състоянието ми граничеше до отчаяние. Оставаше ми един подтик за живот, една цел: Зебо. Виждах го неприкрит от никаква поза, той потриваше ръце. Беше отворил капана и чакаше зайчето да влезе. Омразата, желанието да причиня някакво зло на тоя човек растяха у мене.

Първия ден, в който се дигнах и излязох, тръгнах по неговите следи. Но от тоя ден се заредиха работи, които паметта ми мъчно може да възобнови. Зная положително, че непрекъснато търсех следи от деятелността на Зебо. Не избягвах да срещна и самия него. Може би вече щях да сполуча в едното или другото, когато внезапно предизвикателство ме влуди. Получих писмо от нея. То беше сложено на масата ми и веднага разбрах от кого е. Един познат парфюм леко ухаеше в стаята. Бързо разкъсах плика. „Мили — пишеше тя, — исках да се сърдя и не мога. Ела пак. Това, което пробуди у мене, е по-силно от приличието и нужната сдържаност. Какво важи, че те зная от два дни. Ти ме докосна със своя жар и аз не мога вече без него. Ела, ще бъдем съвсем сами. Чакам те четвъртък три и половина.“

Тя сама казваше, че ме знае от два дни, а не бе сбъркала адреса ми, защото Зебо има агенти, които проучват всичко. Яростно смачках писмото и го захвърлих. Тоя ден излязох, за да намеря Зебо. Исках да му се изсмея в лицето, да му кажа, че виждам всичките му уловки, да го зашлевя. Да, да го ударя, исках вече да го ударя! Цялото ми същество търсеше някакво удовлетворение, и то стръвно.

Никъде го нямаше. Може би затова минах край дома му. Тоя ден беше четвъртък. По-късно забелязах и часа — беше точно три и половина — определеният от нея час. Това ме накара да мина повторно. Тогава на един от прозорците я видях. Тя беше облегнала челото си на стъклото. Изглеждаше тъжна и дълбоко замислена. Прикрит наблюдавах. За какво мислеше тя, за какво тъгуваше?

Тръгнах през околните улици, почти избягах. Настъпваше вечерта. Стигнах до най-оживени кръстопътища, без да виждам някого. Не се уморявах. Минах от единия край на града до другия. Пред очите ми светкаха фарове на автомобили, в ушите ми гърмеше глъчката от уличното движение. Нищо не можеше да заглуши въпроса, който ме мъчеше. За какво тъгуваше тя? В душата си вече носех отговора. Но несмело, свенливо и с безграничната жажда дано не се лъжа. Подлудявах. Отбих се в бюфета на парка. Един негър от оркестъра подскачаше на стола си, крещеше и ожесточено биеше тъпан и чинели. Исках тоя тътнеж с неговия възбуждащ ритъм непрекъснато да гърми в ушите ми. Пратих банкнота на музиканта с молба да не спира вакханалията. Поръчах си да пия и пих много.

Тая нощ нищо не ми действуваше. Оставах трезвен, вслушан в себе си. Две неща се блъскаха в мене. Едното за, другото против. В същото време непрекъснато я виждах на прозореца с нейното бяло чело, облегнато на стъклото.

Когато се върнах вкъщи, потърсих писмото й и отново го четох. Не беше ли искрено? Премълчавах отговора, но писмото вече не захвърлих. Легнах с очи, впити в рисунките на тавана.

Сутринта отпътувах, сякаш цяла нощ бях обмислял това решение. Знам, че се събудих с нейното писмо в шепите си. Едно малко птиче, което гальовно държах! Засрамих се от себе си. Нямах ли вече ум, нямах ли очи? Заслепен, сякаш бях забравил примките на Зебо! Оглупял, повярвал бях в нейната искреност. Побягнах от стаята. Хвърлих се в първия файтон. Исках да замина, да скъсам с всичко.

Тъй се намерих край морето.

Лятото беше отдавна отминало, но курортният сезон във Варна не бе стихнал. Още първата вечер чух военната музика в морската градина. Скоро се намерих сред блъсканицата там. Смятах, че ще ме увлече потокът на веселите, празни хора с техните забави и любовни интрижки. Напразно. Прибрах се в хотела. Самотата ми се видя по-мъчителна. Едва преспах. Сутринта с крайбрежния параход отпътувах за стария Созопол.

От всички страни тука шумеше морето. То биеше дори в прозорците на стаята, която наех. От тези прозорци се виждаше градският плаж и откритият морски хоризонт. Плажът беше опустял. Не се мяркаше нищо и в безкрайната морска шир. Беше сезонът за риболов. Никой не се срещаше през деня и из улиците на града. Тоя град с полусрутени и изгнили дървени къщи, накацали по крайбрежните скали, с криви, тесни улички, постлани със стар калдъръм, изглеждаше мъртъв. Като призрак от някой прозорец, обкован с ръждясали железа, ще се мерне тук-там жълтото набръчкано лице на някоя старица, сякаш в къщите не живееше никой друг. Но градът не беше пуст, нито къщите празни. През риболовния сезон той спеше през деня и работеше през нощта. Едва слънцето се скрива зад височините, й всичко в града се оживява. В забутаните из сутерените кръчмички, както и в техните стихнали допреди час градинки замъждяват фенери. Почернели, разгърдени мъже минават край мене и отиват надолу към пристанището. Други се отбиват по масите в кръчмичките, дето някои вече отдавна седят и смучат от малки шишенца ободряващата ги ракия, като набождат хапки съблазнителни мезета, каквито майсторите готвачи правят тука в изобилие. Някъде просвирва латерна, чува се песен. На пристанището вече се разхождат повечето момичета на града. Те чакат или изпращат рибарите, които скоро ще тръгнат със своите аламани. Шествия от паламуди и скумрии минават през това време по крайбрежието. Рибарите ги пресрещат с мрежите, които раздиплят от лодките си. Сутринта те ще накачат по пясъчния бряг улова да се суши, след като са го изкормили и засолили и след като са изпратили още през нощта по-голямата част на борсата в Бургас. Въздухът мирише на солена риба. На срещните хълмове, отдето почват лозята, морският вятър едва поклаща крилете на вятърните мелници, които проскърцват тихо, задъхано, сякаш пеят стари жени.

Аз преживявам мъчителни дни. Искам да бъда забравен и всичко да залича от паметта си. Почти постигам това, но нещо ме мъчи. В душата ми е загнездена скръб и копнеж.

Нощем или денем, както се случи, вземам лодка и греба, докато брегът се загуби от очите ми. Аз не зная да плувам, нито имам силни мишци, за да устоя с лодката на неочаквано по-силно вълнение и противен вятър. Но морето ме увлича. Тая безкрайност от зеленикава, неспокойна вода има скрита, гибелна хубост за мене. Тя ме притегля. Ако се продъни лодката, в която се люлея, и тръгна към водните бездни, ще остана с отворени очи.

Лягам по гръб, люлян от съблазнителната плът на морето, и гледам тихото безоблачно небе. Целият свят се е събрал в моята лодка. Градовете са изчезнали, хората са изчезнали, аз съм сам между небето и водата.

Скръбта не ме оставя. Сещам цялото си същество да моли и да зове. Понякога едни очи отварят клепки над мене и чувам в морето познат женски шепот. Край лодката ми за миг се показват два делфина и изчезват във водната бездна, прилепени един до друг, сякаш обезумели влюбени.

Излизам на брега и се люлея. От морето полъхва парфюм. Затварям очи и дишам дълбоко. Тоя парфюм ме е опивал, отварям очи. Виждам пустия бряг, постлан с мрежи и стойки за сушене на риба, лодките обърнати и накатранени, дрипави деца, които играят наоколо. Пътеката от кея ме отвежда към остарелия град. Той стои като черно петно в настъпващата вечер. Дочувам песента на рибар от някоя кръчма. Пее, сякаш оплаква удавен.

Прибирам се вкъщи. Тежко, тежко ми е. Нещо ми липсва, което няма да намеря в малкия град. Гони ме песента на рибаря и ми се плаче. До къщата, в скалите, на които е кацнала, започва да бушува морето. Разсърдило се в този вечерен час, иска да разбие скалата, да събори къщата. Вълните оплискват прозорците и се връщат с грохот. Поглеждам навън. Морето е черно. То стои като широк гръб на голям, силен мъж, разсърден за нещо. Рибарите тази вечер няма да посмеят да тръгнат срещу него.

Аз се хвърлям в леглото. Животът е мрачен, светът е черна бездна, няма небе, няма радости. Извръщам се с лице към вратата. Тя се отваря и в стаята влиза… Протягам ръце. Това е тя. Не, тъй ми се е сторило! Вятърът е открехнал вратата. Никой не е влязъл в стаята. Но сега знам какво ми липсва, защо ме гнети тая мъка.

Нейният образ израства пред очите ми. Тя помръдва устни. Аз тръпна от жажда за нежността й…

Сутринта бурята бе отминала, небето гледаше засмяно, морските талази нежно галеха крайбрежните скали. Есенното слънце запари и дървените къщи заскърцаха. До моята къща на върлината на военния пост се вееше трицветното знаме, а пред него един моряк предаваше сигнали на срещния фаров остров. На хоризонта се подава бяло облаче. Познавам крайбрежния параход, който иде.

Аз бързо събирам работите си. Не спирам да се замисля. На лицето ми гори нейната ласка. Не мога да мисля.

Тоя ден отпътувах.