Владимир Полянов
Играчи (7)

7

Вкъщи заварих бележка. Викаха ме в министерството. От три дни началникът питал за мене. Отидох и бях веднага приет в кабинета със златните корнизи и портретите на старите мъже с бакенбардите. Те всички ме погледнаха сърдито.

Не беше много добре разположен и началникът. Той не се ръкува, нито ме покани да седна. Повдигна глава от преписките, над които работеше, едва когато приближих до писалището. Пътят от вратата до масата ми се стори много дълъг.

Аз вярвах — започна висшият служител и ме погледна със сурово лице, — че ще получа в обещания срок доклада ви. Изглежда, че не сте счели за необходимо да сторите това.

Не знаех какво да отговоря. През последните дни бях съвсем забравил истинската си работа. Помислих да направя признание. Да се извиня с болестта. Въздържах се. Бях вече започнал и спрях. Беше сутринта след пристигането ми от морето, преди да съм направил и крачка, за да я намеря. Щеше ли да ми остане време за нея, ако началникът ме върне в канцеларията. Ясно съзнавах, че не можех да забравя тая жена. Тя беше станала за мене по-важно от всичко друго. Никаква предпазливост не можеше вече да ме въздържи. Много лекомислено бях я обвинил, че е оръдие на Зебо. Какво можеше да спечели той чрез нея? Да, да ме отклони от някои мои цели. Но може ли нещо повече? А тя е невинна. Не се и убеждавах в това. Вярвах го вече и броях минутите, когато ще я видя. Но щеше ли да ми се отдаде лесно срещата? Аз трябваше да разполагам с времето си.

Стоях мълчалив пред шефа и бързо съобразявах. Касаеше се да спечеля свободата си за още няколко дни. А това можеше да стане само ако запазя задачата, с която бях натоварен. И започнах да лъжа.

— Смятам, че скоро ще мога да дам доклада. Намирам се по интересни следи. Сега би била прибързана всяка дума, но аз съм уверен, че накрая ще бъдете доволен от мене…

Лицето на големия началник поомекна.

— Да, да! — съгласяваше се той, но като че не ме слушаше. Мислеше нещо. Внезапно за голяма моя изненада каза: — Тази работа може да се изостави временно. Вас ви изпревариха събитията.

— Да се изостави?!

Гласът ми прозвуча високо из всички ъгли на кабинета. Трябва да съм изглеждал особен, защото началникът се усмихна. Но аз не се поколебах и добавих много настойчиво:

— Да се изостави — това значи да изпусна следите, по които тъй определено тръгнах. Това значи…

Дръзко исках да го изнудя и промени решението си. В страха да не загубя свободата си загубих срама и съзнанието за моето положение.

Той ме прекъсна:

— Разбирам, разбирам… Но защо не седнете? Седнете!

Посочи ми фотьойла до масата, без да спре да приказва.

— Въпросът е там, че се открива друга, по-важна работа. Вие ще трябва да отпътувате.

Щях да седна, без да ме покани, защото усетих да се подкосяват краката ми. Той извади от писалището грижливо и важно запечатан плик и каза:

— Много обстоятелства от политическото положение са измениха. Ще трябва да занесете тези книжа на нашия дипломатически представител в X. За извършването на това се спрях на вас заради голямото доверие, което ви имам. Документите са срочни и от извънредно, бих казал, съдбоносно значение, затова не ги доверявам на обикновената куриерска служба. Бъдете предан и внимателен.

Не можех да възразя нищо. Съвършено сломен попитах кога трябва да замина.

— Утре. Още утре сутринта. Вече разпоредих за пътните ви документи и командировъчните. Ще ги получите след половин час.

Опитах се да го убедя за едно отлагане на пътуването поне с два дни. Началникът ме погледна учуден, но остана непоколебим. След половин час получих пътните документи и напуснах министерството със запечатания пакет в джоба си. Отидох вкъщи и започнах да си приготвям багажа. Вършех всичко с тъпото чувство на отвращение, гняв и отчаяние. Вървеше ми кучешки. Смятах се молепсан, прокълнат да не изживея радостна минута. И все пак мислех за дълга си на чиновник. Трябваше да замина.

Заключих се в стаята, легнах по очи, покрих главата си. Беше ме страх от предметите, от шумовете, от уханията исках да спра мислите си. Трябваше да забравя всичко и да изпълня дълга си…

Отдавна чувах да се звъни на етажния вход, отдавна чувах да се хлопа на вратата ми и гласът на слугинята на хазаите. Не ставах. Исках да не помръдна до сутринта. Да взема опиум, да оглушея за всичко, за да не се отклоня от дълга си. Трябваше да замина. Ако стана, ще изляза, ще обиколя града, ще ходя тридесет дни и нощи, забравил всичко, докато я намеря.

— Господине, господине! — викаше прислужничката.

И неочаквано чух друг познат глас. Скъп, мил глас, който можех да различа между всички гласове на земята. Като в просъница станах и отворих. На прага стоеше тя.