Владимир Полянов
Играчи (5)

5

Сутринта на следния ден проучих в министерството всички тайни преписки, в които се споменаваше името на Зебо. Други преди мене бяха проследили отчасти дейността му. Тя беше блестяща. Реших да свърша по свой начин: ще му кажа, че зная много от делата му, и ще го предупредя да се пази.

Русия вече воюваше. Франция и Англия също. В света бяха се очертали двата блока от съюзени държави, които хвърляха войските си едни срещу други. Как лесно мислехме това! В началото на войната вече виждахме края й. Имаше всички изгледи България да отиде със съюзените държави към Франция. Тогава всички чужденци от противния лагер ще напуснат страната ни, с тях и Зебо. Да го направя безвреден за това късо време, щеше да бъде еднаква заслуга, ако го уловя. На следния ден или по-късно смятах да дам доклад приблизително в смисъла на онова, което вършех.

Нямах желание за работа, бях озлобен, прибързан, лекомислен. Погледнато през всичко това, моите планове изглеждаха приемливи. Аз вече пресмятах последствията от една добре завършена работа. Най-важното беше, че ме очакваше покой. Или по-скоро — освобождение, поне временно, от служебните ми задължения. Покой никога не можех да намеря. Покой — без нея!

Към единадесет часа излязох от министерството. През есента това е часът, когато булевардът изглежда позлатен, хората — по-хубави, а в сърцето трептят радостни чувства. Погледнах над главите на тълпата, сетне към далечината, дето се зеленееше паркът. В същото време напипах в джоба си една монета. Ако я извадя, помислих си, с лицето, ще имам щастлив ден. Неволно се усмихнах на вероятното щастие. Това значеше да я срещна. Извадих ръката си с монетата. Лицето. Тръгнах към парка и като дете се опивах от вярата, че тоя ден ще бъде радостно съдбоносен. Ако тогава ме попитаха що е любов, бих отговорил: възвръщане към детинството, пречистване на душата, избистряне на очите.

Тоя ден излезе съдбоносен, но нея не срещнах в парка. Все пак монетата не ме излъга.

Следобед, в четири часа, отидох в дома на Зебо. Той живееше в квартал около зоологическата градина, в една улица, засенчена и освежена от две редици тополи, чиито върхове стигаха до покривите на високите здания. Всички прозорци на малкия двуетажен дом бяха със спуснати завеси. Помислих, че Зебо внезапно е заминал.

— Господин Зебо ви чака.

Едно момиче ми отвори вратата и каза това съвсем ясно. Тръгнах по каменни стъпала с червена пътека по средата, а встрани отрупани със саксии кактуси, които стояха неподвижни и разперени като малки смешно осакатени хора. Момичето отвори врата в преддверието на горния етаж и ме покани в полутъмен салон. Огледах: кресла, кожи, килими, тежки завеси, масички, статуйки, картини. На срещната стена един портрет в естествена големина. Познах Алфред Зебо. Окото зад монокъла гледаше с нескрита ирония.

Аз спрях пред портрета и сетих как се поколеба решението, с което влязох в дома. Щях да покажа на Зебо, че знаех много работи за него, и ще го заплаша да се пази. Нямаше ли той да открие в това безсилието ми да го хвана. Художникът беше предал всичката вътрешна сила на тоя човек. Тука беше и хитростта, и спокойствието, и жестокостта, и любезността. Голямото, светло чело говореше за интелект и силна воля. Какво щях да противопоставя на това: един истеричен вик — „Пази се!“

Чуха се стъпки. Бързо се отдръпнах към прозореца. Вратата се отвори и в салона влезе тя.

Монетата не ме излъга — тоя ден ми провървя!

Стоях замаян, не вярвах на очите си. Не беше ли това призрак. Тя тука, в дома на Зебо, пред мене, на една крачка!

— Добре дошли! — погали ме гласът й.

Той беше звънък, усмихнат, бих казал, какъвто можеше да има само млада, здрава и нежна жена. Неволно отроних:

— Вие, вие тука!

Тия думи изразяваха всичко. Аз се радвах и учудвах, и плашех. Страхът ми беше още неопределен като дихание дълбоко в потайните лабиринти на чувствата, но той идеше и моите думи го вече издаваха.

Жената пристъпи по-близо и се усмихна.

— Познавате ли ме?

Зебо беше унгарец. Тя говореше български и по всичко изглеждаше българка.

— Познавате ли ме? — повтори тя въпроса си.

Аз я търсех от два месеца, през които животът ми се преобрази, за да стане само мисъл по нея. През които забравих целия свят, за да го виждам само в нея, а тя питаше познавам ли я. Косите й сияеха. Стоеше пред мене стройна, млада, свежа и ме гледаше усмихната. Не, не, точно така! Тя ме гледаше и явно искаше да бъде ласкава и усмихната и това почти й се отдаваше, но не напълно. Тя стоеше пред мене и върху лицето й стоеше булото на ласкавост и усмивка, но в моменти то се повдигаше и тогава аз виждах дълбоко в очите й загриженост и тъга. Тя искаше да изглежда весела и за момент се издаваше, сякаш водеше борба как точно да се държи и разколебанието дръпваше крайчеца на завесата. Това е много важно и аз не изпущам да го кажа, въпреки че тогава не се спирах много на него. Аз я само гледах и бях щастлив и изплашен.

— Но заповядайте, седнете. Зебо се извинява. Неотложна работа го принуди да излезе.

Тя сама седна. Аз я последвах.

— Да, дойдох за Зебо!

В главата ми пламтяха тревожни мисли. До устните ми напираха въпроси. Исках да зная едно, второ, трето, докато страхът, оня предишният страх се изправи отзаде ми и чух гласа му:

— Ти си в примка!

Не, тя говореше:

— Сърдите ли се, че аз ви посрещнах?

Погледнах я. Очите й излъчваха невинността на дете. Ръката й висеше отпусната от креслото и молеше милост. Забравих всичко.

— Дали ви се сърдя!

След това унесен, влюбен, разказах всичко:

— Аз ви търсих. Спомняте ли си, от оня ден, в който минахте край мене, аз ви търся.

— Ние сме се виждали някога?

— Аз седях в алеята с японските рози в парка. Една сутрин вие минахте…

Тя се замисли и отново се помъчи да се усмихне. Аз й говорех, сякаш я познавах от години. Тя узна за моето голямо увлечение. През това време седеше, сетне сякаш трогната, стана, протегна ръце към мене, няколко пъти пошепна:

— Приятелю! Приятелю!

Едва не ме погали. Нейната топлина преминаваше по цялото ми тяло. Аз говорех. Чувствувах близостта й, докосването на косите й, притеглих белите топли ръце и лудо започнах да ги целувам. Тя не се възпротиви. Чух само отново гласа й:

— Странно! Едва узнах името ви и вече… Защо не мога да ви се сърдя…

И с внезапен порив пригали лицето си до моето. Помислих: монетата, която предрече щастието ми през този ден, ще сложа в златна кутия!

Внезапно тя се отдръпна.

— Господи, как се забравихме! Това никога не е било!

Аз знаех, че това никога не е било, но исках да се повтори, да не свърши.

— Простете ми!

Тя протегна ръце.

— Сърдя ви се! Сбогом!

Усещах с цялото си същество, че не се сърди. Въпреки това тя излезе от салона и не се върна. След няколко минути дойде прислужницата с шапката и бастуна ми.

Аз си тръгнах.

На улицата беше потъмняло. Над тополите летяха облаци, вятър разлюляваше върховете. На края на улицата се откриваше гледка към Витоша, забулена и непрогледна. Щеше да вали. Свалих шапката си. Хладният въздух освежи главата ми. Вървях, без да зная накъде. Без определена цел. Къде можех да отида? Нито мислех и да потърся някого. Хората и градът сякаш бяха бездушни, мъртви декори на драмата, в която се оплетох.

На един ъгъл завих, слязох към парка и пак завих. Беше минало много време, когато забелязах, че обикалям непрекъснато по околните улици къщата на Зебо. Исках да я видя още веднъж. Нея, единствената, която съществуваше сред мъртвия свят. По лицето ми гореше още нейната ласка. Притварях очи и сещах нейното докосване. Исках да се спра някъде, да се съсредоточа, да размисля. Колко бързо стана всичко. Не беше ли сън?

Съвсем притъмня и заваля. Притиснах се до стената на зоологическата градина откъм парка. Останах там.

На няколко крачки пред мене се виждаше каменното корито на реката, която преграждаше пътя към парка. Отвсякъде бягаха хора и търсеха подслон. Зад стената ревяха затворените животни. Писъците на папагалите, безпомощни и изплашени, долиташе вой на вълци и някакъв необуздан хор от ръмжене и крясъци.

Дъждът плискаше в лицето ми. Аз не помръдвах. От дъжда, мрачната нощ и воя на животните дълбоко в душата ми се пробуждаше тревога. Ласката изстиваше. Напразно се мъчех да задържа вкуса й. Над краткото ми щастие летяха страхотни призраци. Вече ги виждах. Главата ми гореше в мисли и преценки. Отварях широко очи и исках да възвърна гледката на нейната увиснала от креслото ръка, молеща за милост. Исках да видя лицето й, излъчващо ласка и невинност, да вникна в очите й и да открия истината. Напразно. У мене растеше страхът, който ме бе завладял, когато я видях през първия миг в тая къща. Чувах предупреждението му: — Ти си в примка!

Един папагал закряска с гърлен, дрезгав вик, сякаш самодоволно се присмиваше на някого. Помъчих се да възвърна пред очите си нейния скъп образ, вместо това видях мъчително ясно всички подозрителни подробности на приключението. То започваше от конните състезания, на които Зебо ми обеща интересно познанство. Знаеше ли той какво представлява за мене тая жена? Някога той се подсмихваше за особената ми наклонност да се разхождам по алеята с японските рози. Вършеше ли това случайно? Слугинята каза, че Зебо ме чака, а бях приет от жената, която от своя страна тъй бързо, чудовищно бързо ме дари с нежността си!

Тръгнах. Дъждът измокри дрехите ми и потече по тях. До вкъщи тичах. Не ме плашеше времето. Имаше друго, по-страшно. Нямаше съмнение, че бях в примка. Зебо не беше женен, значи тя — тази млада българка — е там, в дома му, примка за наивници. Сълзи изпълниха очите ми. Да отдадеш цялото си същество на стремежа към една жена и когато я намериш, да разбереш, че тя е оръдие на шпионин!

Дъждът обливаше уличните лампи, без да ги угаси. Аз бягах из опустелия град. Вкъщи ме посрещна мракът на стаята и тя ми се видя страшна. С уплахата на дете запалих електричеството, легнах в едно кресло и останах така разочарован, смазан, нещастен…