Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. — Добавяне на анотация

„Предположението, че една цяла система може да бъде принудена да функционира по-добре по пътя на насилието върху елементите на нейното съзнание говори за опасно невежество. Точно такъв нерядко е бил ограниченият подход на онези, които сами наричат себе си учени и технолози.“

 

Бътлъровият джихад по Харк ал-Ада

— Братовчеде, нощем той тича — каза Ганима. — Бяга. Виждал ли си го?

— Не — отговори Фарад’н.

Заедно с Ганима той чакаше пред малката зала за аудиенции в Храма, където Лито ги бе извикал. Тйеканик стоеше встрани, почувствал се неловко в присъствието на лейди Джесика, която изглеждаше затворена в себе си, сякаш умът й се намираше на съвсем друго място. Едва час бе минал след утринното хранене, ала вече много неща бяха приведени в движение — призивни известия до Сдружението и послания до ПОСИТ и Ландсрада.

Атреидите все още бяха трудно разбираеми за Фарад’н. Наистина лейди Джесика го бе предупредила, но въпреки това действителността твърде силно го озадачаваше. Все още се говореше за годеж, макар голяма част от политическите причини за подобно събитие да изглеждаха вече ненужни. Почти нямаше място за съмнение, че Лито ще седне на трона. Разбира се, необикновената му жива кожа трябваше да бъде свалена, макар и не веднага…

— Бяга, за да се умори — продължи Ганима. — Той е въплътеният Крализец. Никой вятър не се е носил като него. Неясното му очертание се мярка по дюните. Виждала съм го. Бяга и не спира. А когато най-сетне достигне до изтощение, връща се и ляга на скута ми. И ми казва: „Помоли майка ни в тебе да ми намери място, където да умра.“

Фарад’н внимателно я гледаше. През седмицата след метежа на площада Храмът възприе странен ритъм на живот със загадъчни пристигания и заминавания. Тйеканик, чиито способности като военачалник бяха веднага потърсени, разказваше за яростни сражения отвъд Защитната стена.

— Нищо не разбирам — каза Фарад’н. — Как така да му намери място, за да умре?

— Помоли ме да те подготвя — отговори Ганима.

Тя не за първи път се смайваше от почти необяснимата искреност на принца от Корино. Дали причината беше у Джесика, или просто си бе такъв по рождение?

— За какво да ме подготвиш? — продължи с въпросите той.

— Лито вече не е човек. Вчера ти попита кога ще си свали живата кожа. Никога. Тя е станала част от него, а и той е част от нея. Според Лито трябва да изминат около четири хиляди години, преди да метаморфозира напълно, за да загине.

Фарад’н направи опит да преглътне, но гърлото му беше съвсем сухо.

— Разбра ли защо бяга? — запита на свой ред Ганима.

— Но ако ще трябва да живее толкова дълго и да бъде…

— Причината е в богатата му памет като човешко същество. Братовчеде, помисли за всички онези животи. Не, не. Просто не можеш да си го представиш, тъй като не си го изживял. Докато аз го знам. Въображението ми може да обхване неговата болка. Той страда повече от нас. Баща ни отиде в пустинята, опитвайки се да избегне това. Алая бе обладана и стана изчадие, тъй като се боеше от същото. Баба ни има само началната мъглява представа за подобно състояние, но е принудена да си служи с всички бин-джезъритски хитрини, за да се справя с него, което всъщност е границата на постижимото за света майка. Докато Лито! Той е единственият, тъй като никога няма да остави свое копие.

Думите й поразиха Фарад’н. Какво ли е да си император в продължение на четири хиляди години?

— Джесика вече знае — продължи Ганима, поглеждайки към баба си. — Снощи й каза. Сам се нарече първият дългосрочен капацитет по планиране в човешката история.

— Какво представлява неговият… план?

— Златната Пътека. По-късно ще ти го обясни.

— Определил ли е и за мен роля в него?

— Да, на моя половинка. Лито поема контрол върху размножителната програма на Сестринството. Сигурна съм, че баба ми ти е споменавала за мечтата на „Бин Джезърит“ да създаде мъжки еквивалент на света майка с неподозирани възможности. Той е…

— Искаш да кажеш, че ние просто…

— Не просто — тя хвана ръката му и я стисна топло, също като на близък човек. — Приготвил е много отговорни задачи и за двамата. Във времето, когато не се любим и не правим деца, разбира се.

— Да, но ти още си много малка — рече Фарад’н, освобождавайки ръката си.         — Никога не се осмелявай да повториш тази глупост — процепи Ганима и в гласа й наистина имаше ледени нотки.

Джесика приближи до тях с Тйеканик.

— Тйек ми каза, че схватката е излязла извън планетата. Централният храм на Биарек е обсаден.

На Фарад’н му се стори, че съобщението бе направено със странно спокоен тон. През нощта май ще се наложи да прегледа комюникетата с Тйеканик. Из цялата Империя се разпростираше дивият огън на бунта. Разбира се, щяха да го овладеят, но редът, чието предстоящо възстановяване щеше да падне върху Лито, в момента представляваше тъжна картина.

— Ето го и Стилгар — каза Ганима. — Чакаха него.

После отново хвана Фарад’н за ръката.

Старият наиб на свободните бе влязъл през отсрещната врата, ескортиран от двама бивши командоси от смъртоносния корпус — някогашни негови спътници от дните в пустинята. И тримата бяха облечени в официални черни роби с бели ширити и носеха на главите си жълти траурни ленти. Приближиха със стегната стъпка, а Стилгар неотменно фиксираше Джесика. Спря пред нея и се поклони внимателно.

— Знам, че още съжаляваш за смъртта на Дънкан Айдахо — рече тя, но предпазливото поведение на стария й приятел никак не й се понрави.

— Както кажеш, света майко.

Значи така ще бъде! — помисли Джесика. — Строго официално и в съответствие с нравствения кодекс на свободните, според който кръвта се заличава трудно.

Тя продължи:

— Ние смятаме, че си изиграл ролята, избрана за теб от Дънкан. Той не е първият, дал живота си за атреидите. Защо го правят, а, Стил? Ти също неведнъж си бил готов да го сториш. Защо? Дали поради факта, че знаеш колко много дават атреидите в замяна?

— Доволен съм, че не търсиш оправдание за разплата — кимна той. — Но има въпроси, които трябва да обсъдя с внука ти. И те могат завинаги да ни разделят.

— Искаш да кажеш, че Табър няма да му отдаде дължимата почит, така ли? — попита Ганима.

— Искам да кажа, че запазвам правото си на мнение и преценка. — Стилгар погледна студено към нея, а после изръмжа: — Не ми харесва на какво са заприличали свободните. Ще се върнем към старите порядки. Дори без тебе, ако се наложи.

— Само временно, предполагам — вметна Ганима. — Стил, пустинята умира. Какво ще правите, когато вече не ще има нито червеи, нито пустиня?

— Не го вярвам!

— След стотина години — продължи момичето — червеите ще бъдат по-малко от петдесет, при това болни и събрани в грижливо поддържан резерват. Подправката ще бъде предназначена единствено за Сдружението, а цената… — Тя поклати глава. — Видях изчисленията на Лито. Той обиколи цялата планета и добре знае какво става.

— Това ли е поредната уловка, за да държите свободните като васали?

— Бил ли си някога мой васал? — отвърна с въпрос Ганима.

Стилгар се намръщи. Каквото и да кажеше, двамата близнаци винаги намираха някаква грешка в него!

— Снощи ми разправи за Златната Пътека — почти с неприязън продължи той. — Не ми харесва!

— Странно — рече Ганима, поглеждайки към баба си. — По-голямата част от Империята ще приеме плана с радост.

— Разруха за всинца ни — промърмори Стилгар.

— Но всеки бленува за Златния Век — възрази Ганима. — Бабо, не е ли така?

— Да, всеки — съгласи се Джесика.

— Всички очакват с нетърпение империята на фараоните, която ще им даде Лито — продължи да настоява на своето Ганима. — Жадуват за мир с богатството на обилни жътви, оживена търговия и равенство за хората с изключение на Златния Повелител.

— Но това ще е смъртта на свободните! — възпротиви се отново наибът.

— Как можа да го кажеш! Няма ли да са ни нужни войници и храбри мъже за отстраняване на случайно възникнали недоволства? Стил, ти и достойните мъже на Тйек ще трябва да полагате непрестанни усилия в тази област.

Свободният погледна сардукарския офицер и някаква странна искра на разбирателство прескочи между тях.

— А Лито ще следи отблизо подправката — припомни на всички Джесика.

— Ще осигури тотален контрол — добави Ганима.

Фарад’н, заслушал се в разговора с оръжието на новото си усещане, получено от светата майка, долови нотката на нещо, предварително подготвено и отрепетирано от Ганима и баба й.

— Мирът ще продължава и продължава — каза момичето. — Споменът за войната напълно ще изчезне. А Лито ще води човечеството през тази градина най-малко четири хиляди години.

Тйеканик погледна въпросително към господаря си и се окашля.

— Кажи, Тйек — рече Фарад’н.

— Ще говоря насаме с теб, принце.

Фарад’н се усмихна, зърнал вече въпроса във войнишкия ум на Тйеканик, като знаеше, че най-малко още двама от присъстващите бяха наясно с този въпрос.

— Няма да търгувам със сардукарите — каза той.

— Не се и налага — рече Ганима.

— Това дете ли ще слушате? — попита Тйеканик.

Беше бесен. Старият наиб разбираше проблемите, защото имаше необходимата подготовка, но никой от останалите не можеше да знае абсолютно нищо за създалата се ситуация!

Ганима мрачно се усмихна и предложи:

— Фарад’н, осветли го по въпроса.

Принцът въздъхна. Беше лесно да забрави чудатостите на това дете, което всъщност не е дете. Освен това можеше да си представи семейство с нея, но само със скрити резерви по отношение на всяка интимност. Перспективата не бе от най-приятните, ала той започваше да разбира нейната неизбежност. Абсолютен контрол на запасите от топящата се подправка! Без нея всичко в цялата вселена щеше да спре.

— По-късно, Тйек — каза Фарад’н.

— Но…

— по-късно, казах! — послужи си той с Гласа и видя, че човекът насреща примига и млъкна.

На устните на Джесика се появи лека усмивка.

— Говори за мир и смърт едновременно — отново измърмори Стилгар. — Ама че Златен Век!

— Лито ще преведе хората през култа към смъртта в чистия въздух на обилния живот! — каза Ганима. — Стил, той говори за смърт, защото така трябва. Това е напрежението, което кара живите да разбират, че са живи. Когато Империята падне… О, да, тя ще се срути. Може да мислиш, че Крализец е дошъл, но трябва да мине още време. И когато наистина дойде часът, хората вече ще са възстановили спомена за това, какво значи да бъдеш жив. И този спомен ще живее до последния останал човек. Стил, предстои ни да минем още веднъж през пещта на тежкото изпитание. Но ще излезем от нея. Винаги сме възкръсвали отново от собствената си пепел. Винаги.

Фарад’н, заслушан в думите й, най-сетне разбра какво бе искала да му каже Ганима с вестта за бягащия Лито. Той не ще бъде човешко същество.

А Стилгар изглежда все още не беше убеден.

— И няма да има червеи — мърмореше той.

— Не, червеите ще се върнат — успокои го Ганима. — След по-малко от двеста години всички ще измрат, но после ще се върнат отново.

— Как… — сам прекъсна въпроса си наибът.

Фарад’н почувства, че мисълта му се носи по вълните на откровението. Знаеше какво ще каже Ганима още преди тя да заговори.

— Сдружението едва ще изкрета през годините на оскъдица, и то единствено благодарение на собствените си запаси, както естествено и на нашите — рече Ганима. — Но след Крализец обилието ще се върне. Заедно с червеите, ала само след като брат ми отиде при тях в пясъците.